Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 32 страниц)
Стаята беше празна.
Съпругът й, Сам’л, похъркваше тихо в леглото до нея.
Ръката на Хайнис се плъзна към близкия край на леглото. Подмина ръба на водния матрак. Докосна дръжката на миниуилигъна. Неизменно зареденият пистолет се озова в ръката й и предпазителят бе вдигнат.
Къщата-лодка се заклати отново.
Дали някой не се катереше по котвените въжета?
Да.
Хайнис лежеше в леглото/Хайнис бе приклекнала, гола, в бойна стойка, насред стаята, стиснала в ръка оръжието. Потвърдено. В помещението няма външен.
Тя се приближи безшумно до гардероба и навлече чевръсто фототропичния комбинезон. Комбинезонът, също като пистолета, беше строго имперско оборудване и дори полицейски началник като Хайнис нямаше право да го притежава. Но както винаги ченгетата не се придържаха към законите, които налагаха на други.
Хайнис бе очаквала нещо подобно.
Тя прекоси с бързи крачки разстоянието до терасата и отвори вратата. Взе окачените на закачалката зад вратата нощни очила и ги нахлузи.
Стана светло като ден. Всичко бе в зелено, но все пак – като ден.
А сега – отвън, на терасата.
Къщата-лодка отново се полюшна.
Още не. Първо да провери… тя огледа мрака и околните хълмове. Нищо. Смени режима, премина на термално изображение. Ах. Ето там, три бледи сияния. Няколко същества.
Това трябва да е командният пост, предположи Хайнис. Значи наистина е каквото очакваше от известно време.
Освен ако не са някои от бандитите, които бе преследвала през всички тези години. Дошли да дирят отмъщение. Малко вероятно. Престъпниците винаги поставяха на първо място личната изгода.
Хайнис върна очилата на светлоусилване и надзърна предпазливо през ръба.
Ето това е.
Някой… трима… се катереха по котвеното въже. Опитни катерачи – но въпреки това въжето са поклащаше и заедно с това раздвижваше леко къщата. И тримата имаха идентични фототропични наметала, бойни жилетки и напъхани в кобурите пистолети. Някаква група за специални операции.
Е, добре, рече си тя. Това, което се надяваше да не стане, взе, че се случи. Безпокоеше се за него от мига, когато научи, че Стен е обявен за предател – тогава почти бе готова да прокълне някогашния си любовник, – знаеше, че по никакъв начин не би се съгласила доброволно на мозъчно сканиране или на някоя от останалите техники за „дълбок разпит“, използвани от Вътрешна сигурност. Не тя. И – за Бога – не и Сам’л.
Цял един шибан живот да си от правилната страна на закона и само заради някаква дребна любовна история – добре де, голяма любовна история – в далечното минало сега да те смятат за престъпник.
Отнякъде в съзнанието й изникна цитат на отдавна забравен език: „… където всяко ченге е престъпник и всички грешници са светци…“
Тя се прицели и простреля първия катерач в лицето.
Изстрелът разтърси спокойствието на нощта и отекна надалече. Мъжът падна безшумно, събаряйки по пътя си втория нападател.
Чу се писък, Хайнис се претърколи назад, протегна ръка, напипа розетката и освободи трите закотвящи въжета.
Третият катерач нададе изненадан вик и полетя безшумно надолу към смъртта си, докато къщата-лодка, освободена от въжетата, се издигна като балон под силата на антигравитационния генератор.
„Само да не решат да смутят спокойствието на съседите ми с някой от онези гадни, стари и шумни самолети, защото тогава ми е спукана работата.“
Тя дочу отвътре сумтенето на Сам’л, който се бе надигнал и вървеше право към малката масичка.
– Какво, по дяволите…?
Той не беше Стен, нито полицай или войник, и му трябваше почти половин час да се пробуди и да се облече, ала Хайнис го обичаше за това, и по други причини…
Нощният вятър улови къщата и я запрати над гората. Хайнис дочу отвътре трополене от падащите картини и разбити чинии. Шмугна се през вратата, като се подпираше на стената, докато лодката се носеше на зигзаг в небето.
– Група за отвличания – обяви тя, макар че в сегашното си състояние Сам’л едва ли щеше да схване какво му казва. – Всичките в униформи. Имперски главорези.
Сам’л я гледаше стъписано.
– Уф! – рече накрая. После кимна. – Предполагам, че е трябвало да се случи. Макар че бих предпочел да сме по-активни, вместо само да бягаме.
– Първо ще бягаме – успокои го Хайнис. – После ще се скрием. А след това ще имаме достатъчно време да измислим друг план.
Тя повдигна капака на сандъка и извади отвътре два персонални „парашута“ – снабдени с маклийнови генератори раници, които бяха в състояние да свалят човек с нормално тегло от височина два километра до земното равнище, преди да им се изтощят батериите.
Когато къщата-лодка достигне височина четири километра, те ще скочат през терасата и ще летят в свободен полет два километра. Твърде дребни цели, за да бъдат засечени от имперските датчици. Сам’л бе учителят й по този спорт.
Ще имат достатъчно време да си върнат дължимото. Да. Ако извадят късмет, добави мислено, но предпочете да не го споделя със Сам’л, докато му помагаше да си сложи раницата.
Дори сега, в най-тъмния час на нощта, кулата все още бе като мъждива дъга в дъното на клисурата.
Вътре Мар и Сен спяха неспокойно, свити един до друг. Изглеждаха почти на същата възраст, както много години по-рано, когато двамата бяха имперски доставчици, а Стен – още млад капитан, командващ отряда телохранители гурки. Може би козината им бе потъмняла леко, бе станала по-наситено златиста. Но нищо друго не се бе променило. Двамата милкенци, финансово стабилни след пенсионирането си, все още обичаха красотата и самата любов. Влюбените бяха не само приятели на Стен, макар че не го бяха виждали от години, но бяха устроили онази забава, след която Хайнис и Стен бяха станали любовници.
Мар се пробуди внезапно. Седна. Сен подсвирна въпросително, премигвайки с големите си очи.
– Сигурно е само сън.
– Не. Гравикола. Приближава долината.
– Нищо не виждам. Сънувал си.
– Не. Ето там. Погледни. Лети без светлини.
– О, скъпи. Усещам пръстите, докосващи душата ми. Колко е студено. Нощем, без светлини. Ако спре, няма да се отзоваваме.
Мар премълча.
– Казах, че няма да се отзоваваме. В тези времена, когато Императорът не е това, което беше, само глупак би отворил вратата посред нощ. Тези, които идват нощем, не може да са приятели.
Мълчание. Гравиколата спря отвън.
– Студеното се усилва. Не го ли усещаш?
– Усещам го.
– Звънецът. Кой може да е?
– Не зная.
– Не включвай светлините. Може да си тръгнат.
Стройната ръка на Мар се пресегна и отвън четири прожектора осветиха паркинга.
– Глупак – тросна се Сен. – Сега вече знаят. Кои са те?
Мар надзърна отвън.
– Двама. Човеци са. Единият е мъж. Другата – жена. Не познавам мъжа… но жената ми се струва позната.
– Да. Така е. Тя носи пистолет. Изключи осветлението.
– Познах я – обяви Мар. – Тя е полицайката. Преди няколко дни ме повика по някакви неясни причини. Чудех се защо.
– Коя полицайка… ах, Хайнис.
– Да. Тази, която обичаше Стен.
– Тогава сигурно бяга. Императорът навярно е наредил да разпитат всички, които го познават. А тя знае нещо. Инак нямаше да се крие.
– Сен. Мисли. Ти не би ли бягал от ужасния Пойндекс? Този, който лично уби Махони?
– Изключи осветлението. Връщай се в леглото. Не се занимаваме с човешка политика.
– Видя ли? Сега си тръгват. Нека друг ги прибере.
Мар не отговори. Стори му се, че чува хрущене на обувки отвън и долу, на паркинга.
– Веднъж един човек ми каза – заговори той, – че ако му се наложи да предаде другар или родината си, надява се да има достатъчно сили, за да стане предател.
Наведоха се един към друг и антенките им се допряха. Сен се дръпна назад.
– Е, добре – рече той. – Но не се опитвай да ми говориш за вярност и всички останали сложни човешки емоции. Просто искаш да имаш гости, на които да готвиш отново.
Ръката му описа полукръг.
И изведнъж кулата се озари от светлина, поздравяваща с добре дошли Хайнис и Сам’л.
7.
За пореден път приемната на Вечния император беше препълнена и освежителите на въздуха работеха на максимална мощност, докато той издаваше с гневен глас заповеди на подчинените си.
– Аври.
– Да, Ваше Величество?
– Докъде стигна операцията с Кей Би Ен Ес О?
– Няма особен напредък, сир. Пратих там най-добрите ни пиарчици, но никой не вярва на тезата им.
– Която е?
– Че това е било, цитирам, „трагичен инцидент“, край на цитата, предизвикан от атаката на Стен срещу станцията. Че ние само се опитваме да защитим невинни граждани.
– Промени „невинни граждани“ на „ограничен брой случайни жертви“.
– Благодаря ви, сир.
– Освен това искам да им подпалиш фитила.
– Как по-точно, сир?
– Лесно. Ефирът принадлежи на Империята. Следователно и на мен. Информирай онези журналисти, че ще им отнема лиценза, ако не започнат да ми играят по свирката.
– Да, сир…
– Звучиш ми неуверено. Какво още ги безпокои?
– Те са изплашени. Боят се дали Стен няма да нападне и тях.
– Няма проблем. Андърс.
– Да, Ваше Величество?
– Събери всички резервни кораби и войници. Искам да разположиш постове около големите спътникови предаватели. И муха да не може да премине през тях, ясно?
– Да, сир. Но нямаме толкова много свободни кораби, а и нали трябваше да направим доста съкращения на бюджета и да помогнем на по-слабите ни съюзници. Частите ни са разхвърляни на огромни разстояния…
– Намери ми хора, Андърс. Просто ми намери.
– Да, сир.
– И още нещо.
– Сир?
– Не съм забравил ролята на твоята фина италианска ръка в провала със станцията.
– Така е, сир. Поемам цялата отговорност.
– Млъквай, Андърс. Искам да помислиш за някой хубав пост, където да те пратя, когато всичко това приключи. Някой остров, например. По-студеничък да е. И да е малък. Не повече от километър. А сега се захващай за работа.
– Веднага, Ваше Величество!
– Уолш.
– Сир?
– Какво е положението с данъчната ставка върху АМ2?
– Не съм сигурен, че разполагаме с достатъчно гласове, за да я прокараме в парламента, сир.
– Къде е пречката?
– Чернобанковците възразяват, че покачването на ставката е в противоречие с дадените от вас обещания.
– Голяма работа. Те непрестанно нарушават обещанията си. Защо да не го правя и аз? Такава е политиката. Само лъжи, проклети лъжи и нищо друго.
– Да, сир. Но те не разсъждават така сега, когато получиха независимост. Предлагаме АМ2 по специални цени на всички, които се съгласят да станат наши суверени в пределите на Империята.
– Помня, естествено. Но не съм забравил също така, че аз съм този, който държи ключа от трезора. Аз съм единственият доставчик на АМ2. Следователно аз определям цената.
– Да, сир. Зная това, сир. Но депутатите непрестанно се оплакват от недостиг на средства.
– Кажи им, че не са нито първите, нито последните. Защото така или иначе ще има увеличение. Хазната ми е опразнена. Не изпитвам доверие към тези хора. По дяволите, цялата тежест е легнала върху мен. Без мен няма да просъществуват и ден. Трябва да го знаят от времето, когато са били под гнета на Тайния съвет.
– Истина е, Ваше Величество, но чух да се шушука из залите, че май нещата не са били чак толкова зле, докато вас, ъъ, ви нямаше и управляваше съветът.
– Не се тревожи заради някакви сплетни из кулоарите. Кенна?
– Да, Ваше Величество?
– Искам да помогнеш на Уолш за тази работа.
– С удоволствие, сър. Както винаги.
– Искам, когато опре до гласуване, Дюсейбъл да ме подкрепи. Искам голямо мнозинство. Нека гласуват анонимно, ако трябва, но уредете резултатът да е деветдесет и девет процента.
– Не съм сигурен, че ще е възможно, сир.
– В момента Дюсейбъл е дебела и сочна система, нали?
– Да, Ваше Величество.
– Ще ви направя разпределително депо за АМ2. Което означава, че ще можете да ги дерете както си искате.
– Ваше Величество, позволете да изразя несъгласие. Добропорядъчните граждани на Дюсейбъл…
– Стига, Кенна. Ако не крадяхте, щях да се изпълня с подозрения. Не забравяй, че ви преотстъпих огромно богатство. Направих ви перла в моята корона. Време е да се разплатим за това. И уредете въпроса с вота.
– Ще направя всичко, което е по силите ми, сир.
– Това не е достатъчно. Ако трябва, ще крадеш. Ще трошиш ръце. Искам послушен парламент. Поне докато получа каквото очаквам.
– Смятайте го за свършено, Ваше Величество.
– Блейк.
– Да, сир?
– Нали ти работиш с Пойндекс по онази върховна жрица? Как й беше името?
– Зоран, сър. Върховна жрица на Култа към Императора.
– Тъкмо за нея ми е думата.
– Да, сър. Аз отговарям за нея.
– Какво става? Очаквах досега да сте ми поднесли няколко божествени глави на тепсия. Трябва на всяка цена да подобря имиджа си пред невежите маси. По дяволите, погледни какво става. Навсякъде бунтове. Това е лошо за бизнеса. Няколко храма, вдигнати в моя чест, ще възстановят вярата в икономиката и ще разсеят опасенията от депресия.
– Честно казано, сир, досега нямах голям успех с тази жена. Или отсъства, или говори пред някакви тайни кръжоци. И непрестанно се кикоти. Чудя се дали не е побъркана.
– Не бих се усъмнил, Блейк. Луда е като бясна лисица, но е по-умна от повечето хора в тази зала. Кажи й, че ми писна да наливам средства в нейната организация, без да получа нещо в замяна.
– Вече й го обяснявах, сир. Съвсем простичко.
– Хм. Тук ми мирише на нещо. Добре. Забрави я. Пратете я в изгнание, или нещо от тоя род. Кажи й, че е време да се съсредоточи върху Сферите. Нека Пойндекс й измисли някаква награда. Нещо бързо и безболезнено. После се разберете със заместника й. Ако и с него не стане, продължавайте надолу по йерархията, докато откриете подходящ човек. Разбери се с Пойндекс. Той знае какво имам предвид.
Вратата се отвори със свистене. Влезе Пойндекс – по лицето му личеше, че носи лоши новини.
Вечният император незабавно нареди на останалите да опразнят помещението. Беше направено.
– Сядай.
Пойндекс се подчини, но приседна на крайчеца на стола, с изправен гръб, изпълнен с внимание. Императорът извади от бюрото си бутилка скоч. Наля си и изпи чашата на един дъх. Не предложи от уискито на Пойндекс.
– Добре. Този път какво е станало?
– Стен, сир.
– Предположих. Какво за него?
Пойндекс се наведе напред. Личеше си, че е силно объркан.
– Сир. Хората ми проследиха всички възможни връзки за повече от сто години назад. Изровихме какво ли не. Но никой не знае нищичко за него. Дори подложихме някои на мозъчно сканиране. Очевидно ги е подготвял със специалисти. Изглежда, сякаш този Стен не е имал нито един приятел в цялата Империя…
Императорът подсвирна, сетне си наля нова доза и я гаврътна. Пойндекс отбеляза мислено, че лицето му е подпухнало и под носа му има малка червена пъпка.
– Това не подлежи на сканиране – заяви Императорът. – Дори последният нещастник в Империята има поне един приятел. Негодниците се подушват отдалече. Особено негодниците.
Пойндекс обърна ръце с длани навън.
– Въпреки това, сир. Проблемът е, че след като всички архиви за Стен и Килгър са изтрити, няма за какво да се захванем…
– Освен с моята памет.
– Която е отлична, сър. Малкото ни успехи се дължат само на вас.
Императорът втренчи поглед в Пойндекс, опитвайки се да прочете зад маската. Не. Този човек не го ласкаеше. Говореше сериозно. Императорът се зачуди за момент дали няма да е добре, ако повече се уповава на него.
Съществата могат да затаят опасни мисли… ако твърде много разчиташ на тях. Ето само Пойндекс, например, знаеше за бомбата, имплантирана навремето в червата му. Бомба свързана с това… това нещо.
Огромният кораб, там горе, отвъд Сектор Алва, отвъд хаоса.
Големият кораб, който го контролира.
При мисълта за него, за бялата стая и безтелесния глас, който му говореше, Императорът потрепери.
Той се пресегна, наля си и отпи. После си спомни. Поправка – корабът, който го контролираше. Защото тъкмо Пойндекс бе събрал специален хирургичен екип, който извади бомбата от тялото му и прекъсна връзката с контролиращия.
Още едно уиски. Да. Сега е много по-добре. Той е Последният император. До края на Империята… кога ли ще е той?
Никога.
Това го ободри.
– Тогава ни остава да направим само едно нещо. По някакъв начин трябва да спечеля повече време. Приготви разпитващ екип. Ще посветя всяка свободна секунда на спомените си за Стен. А ти ще работиш върху всеки детайл, който измъкнат от мен.
Пойндекс се поколеба.
– Сър, сигурен ли сте, че това е разумно?
Императорът се намръщи.
– Зная, че не е разумно. Вече достатъчно се вайках. Опитвах се да решавам лично всеки дребен проблем на Империята. Ако продължавам така, следващото ще е списъкът с новогодишни приветствия. Но… дявол го взел… какъв избор имам?
– Ваше Величество. Стен е само едно същество – посочи Пойндекс. – Оставете на нас да се справим с него.
– Не мога да рискувам. Стен е символ на всичко, което се обърка. Гражданите изгубиха вярата си. Отказват да изпълняват заповеди. Съмняват се във всяко мое решение, а аз мисля единствено и само за тях. Кой друг би могъл да отправи взор в бъдещето? Искам да кажа – в наистина далечното бъдеще. Аз виждам развитието не в години, а в поколения. – Императорът потъна в мълчанието. – Не. Това е нещо, което трябва да свърша сам – заяви той. – Проклет да е! – И Вечният император пресуши чашата.
8
Родината.
Простираше се на хиляди и хиляди километри из космоса, бавно въртяща се джунгла от отломъци.
Вулкан.
Стен разглеждаше руините през лицевото стъкло на скафандъра. Звукът от дишането му сякаш ечеше в шлема.
Това беше пъкленият свят, на който Стен се бе родил, изкуствена планета-фабрика, построена и експлоатирана от Компанията. Неговите родители, емигранти/неквалифицирани работници, братята и сестрите му бяха издъхнали тук, жертви на едно безчовечно решение да се запази тайната.
Момчето, което тогава бе Стен, се бе разбунтувало. Заловиха го и го пратиха в Екзотичната секция, експериментална зона, където работниците бяха обречени на бавна и мъчителна смърт. Но Стен оцеля. Оцеля, научи се да се бие и… – пръстите му докоснаха игловидния нож, скрит в ръката му, „създаден“ от Стен в биомелница като роб на Вулкан.
Беше избягал от Екзотичната секция и стана делинк, обитаващ тайните канали и изоставените складове на планетата, опитвайки се да бъде винаги на крачка пред социопатрулите на Компанията и да не допусне да му изпържат мозъка. Тогава срещна и Бет, неговата първа голяма любов. А сетне беше спасен от Йън Махони, за да бъде нает на служба в Имперската гвардия.
Махони още веднъж го бе направил „доброволец“ – този път го взе направо от пехотата в неговата тайна група „Богомолка“, където той опозна тъмните улички на шпионската професия и изучи занаята на потайното насилие. Как да убива, без да оставя следа. И, което е по-важно, как да прелъстява и покварява, да принуждава другите да му служат, без те дори да осъзнават, че са били използвани.
А после Махони го прати обратно на Вулкан с Килгър и останалите от секция „Богомолка“. Мисията: да унищожат човека, който бе убил семейството на Стен.
Първият му голям успех. В процеса на операцията Стен, трима извънземни и трима човеци, включващи циганката Айда, бяха предизвикали общопланетна революция.
Въстание, което доведе Имперската гвардия, и групата на Стен бе разкрита, а той самият едва оцеля.
Така и не беше разбрал какво се случи след това с Вулкан. И не искаше да разбере. Предполагаше, че във фабриката е пристигнало ново ръководство.
Но изглежда бе грешал, реши той, докато разглеждаше останките пред него. По-скоро АМ2 бе станала твърде скъпа и рядка, за да е изгодно да се поддържа едно такова съоръжение – тежкоиндустриална фабрика насред вакуума.
Вулкан беше изоставен, окраден и изкормен. Но дори в апогея си той наподобяваше купчина боклуци – сбирщина от сгради, складове и жилищни помещения, използвани и занемарени.
Ала сега изглеждаше, сякаш боговете на хаоса са огледали това дело на човешките ръце, сметнали са го за твърде аматьорско и са решили да нанесат корекции.
Някъде сред тази бъркотия би трябвало да се намира това, към което го бе упътил Махони – поне Стен така се надяваше.
В началото, докато мислеше за онзи загадъчен вик на Махони, той си спомни за Малък мост – светът, който бе закупил преди няколко години, единственият дом, който някога бе имал, ако се изключеше имперската служба.
Малко вероятно. Ако Махони бе имал предвид под „дом“ нещо полезно за Стен – най-добрата теория: оръжие срещу Императора – нямаше да го скрие на място, познато както на Стен, така и на враговете му. А и доколкото му бе известно, Махони бе посещавал Малък мост само веднъж, и то за да го предупреди, че отрядите на Съвета са по дирите му. Едва ли бе най-подходящият момент, за да си създаде тайник.
Не – не и Малък мост. Беше твърде очевидно за човек с опита на Махони.
И така, Стен бе принуден да потърси междузвездните координати на Вулкан. Дори да не открие нищо тук, можеше да го сметне за подходящо временно скривалище. Обезвреждането на Торесен бе свръхсекретна операция, която едва ли фигурираше където и да било в архивите, което означаваше, че важното значение на Вулкан и връзката му с Големия предател няма да присъстват дори в секретните, доста подробни файлове на „Богомолка“. Като опитен войник, Стен бе длъжен да действа с презумпцията, че ходът на Махони се е провалил и Императорът знае всичко.
Разбира се, съществуваше и друга възможност, помисли си той и умът му се завъртя във вихъра на двойни и тройни игри. Ако Императорът разполага с рядко точна памет и е успял да съхрани всички необходими данни в личния си архив, тогава той рано или късно ще си припомни съществуващите заповеди да се унищожи онзи мистериозен проект „Браво“ на родния свят на Стен.
– Момко?
Стен се върна в настоящето.
– Не ща да ти се пречкам, ама времето тече, а аз май няма да се обзаведа с вечен живот. Ще се захващаме ли?
Войниците от „Богомолка“, загинали на Вулкан – Йоргенсен, Фрик, Фрак – бяха приятели и на Килгър. Самият Алекс едва не загина, докато обезвреждаше ядрен заряд.
Стен кимна, но после си спомни, че Алекс не може да види жеста му в шлема.
– Да тръгваме.
Той настрои пулта и изпрати скафандъра си в полет напред, движен от миниатюрния двигател „Юкава“, към централната част от развалините – корпуса на Вулкан.
Вероятно постъпваше глупаво, но вместо да използват работните скафандри за открит космос – които по същество представляваха миниатюрни космически кораби с велосипедна седалка и достатъчно място да се почешеш там, където те засърби, – с Килгър бяха избрали тесноватите бойни скафандри.
Вулкан, предполагаше той, все още можеше да разполага с маклийнов генератор и известна гравитация. По-добре да крачат по пустите му коридори, отколкото да летят през тях с наподобяващите големи консервни кутии скафандри за работа в открития космос.
Зад него бе увиснал „Виктори“, охраняван от разрушителя „Аойфи“. Беше наредил на Бенингтън и „Айслинг“ да продължат към окончателната им цел. Освен „Виктори“ Стен разполагаше с цяла флотилия такткораби на постоянна орбита около Вулкан.
Малко вероятно бе да го дебне клопка.
Но Стен бе доживял до настоящата си възраст тъкмо защото се бе научил да бъде предпазлив. Едно от правилата, които бе запомнил от някаква стара бойна единица, наричана Рейнджъри Роджърс, гласеше: „Никога не предприемай рискове, освен ако не се налага“.
Въпросът сега беше къде в тази металоломна да търси?
– Стен – обади се Фрестън, от борда на „Виктори“. Беше се преместил в комуникационната, за да поддържа връзката. – Уловихме сигнал.
– Откъде?
– От Вулкан. Доста е слаб и идва откъм сърцевината. Слаб и непостоянен. Като изтощен радиомаяк. Засякохме го заедно с „Аойфи“. На твоя дисплей ще се намира към дванайсет часа.
– Това се наричаше Окото – рече Стен. – Остани на връзка.
Той забави рязко скоростта и се обърна към Алекс.
– Чух – заговори без предисловие Алекс. – Но туй повдига много нови въпроси. Ако Махони е оставил нещо, трябва да е прикачил към него и предавател. За да ни опрости работата, тъй де. Но ако е тъй, значи може и друг да го засече, като минава наблизо. Да не говорим, че батериите няма да издържат вечно.
– Така е – съгласи се Стен. – Може би някой друг го е поставил.
– Без да знае за нас или без да е прибрал стоката. Или цялата таз проклетия е минирана и ни чакат да се напъхаме вътре, за да ни видят сметката.
– Възможно. Което означава, че трябва да сме дваж по-внимателни, когато се озовем вътре.
– Аха. Но все пак нищо чудно да писука някоя все още дишаща електроника.
– Каквото и да е, ще започнем с Окото. Поне там сме си у дома. Или бяхме, някога. Онзи стар лайнер трябва да е някъде там. Но не – няма как Махони да знае за него. Дали да не надзърнем в неговия стар офис, където се бе настанил, докато шпионираше, а същевременно се преструваше на вербовчик. Махони не би рискувал, без да знае дали ние сме били в течение… О, по дяволите!
– Мда, не е лесна таз работа. С тоз човек нивга не знаеш какви ги е замислил.
– Барон. Торесен. – Име, което никога нямаше да забрави. В последния дуел Стен бе предизвикал убиеца, разправил се със семейството му – и го бе убил.
Неговият апартамент бе в горната част на Окото, в купола, побиращ офиса на Торесен, градината и други жилищни отсеци.
– Това ще е, но не бива да отиваме право там. Нито ще се навъртаме тук, такива големи и лесни мишени.
Стен включи костюма на пълна мощност и Килгър го последва в точно изчислена траектория. Вдясно от тях, докато „летяха“ над Вулкан, имаше огромна пробойна в страната на планетарната обшивка, където бомбите на Килгър бяха взривили лабораторията на проект „Браво“. Това означаваше, че някъде под тях е тесният апартамент, в който Стен бе израсъл. Нищо чудно все още да е обзаведен както някога, с картини от зимни пейзажи на граничния свят, на който майка му бе оставила шест месеца от живота си. Не, няма да отиде там. Ще бъде прекалено.
Той изключи тази част от съзнанието си. Приближаваха Вулкан.
Стен се приземи върху оголена част от обшивката. Килгър кацна до него и извади от куфарчето си предварително приготвения взрив, сетне го прилепи за обшивката на Вулкан. Задейства таймера и махна на Стен да се отстранят. Самият Алекс, стар сапьор, се отдалечи в космоса, без да бърза, и остана да се рее едва на няколко метра.
Таймерът отброи времето, зарядът избухна, изпращайки поток от разтопен метал през обшивката. Груб, но относително безшумен начин за проникване. Нямаше свистене на изтичащ въздух. Вулкан – или поне тази част от него – бе останала без атмосфера.
Килгър се приближи и откърти няколко нащърбени парчета от ръба. Направи го като човек от свят със силна гравитация, без видимо усилие и без да прибягва до псевдомускулатурата на скафандъра.
После се промушиха през отвора.
Чернилка. И двамата включиха светлините на шлемовете. Намираха се в някакъв машинен цех.
Стен се подаде обратно през отвора.
– Вътре сме – предаде той по радиото. – Няма проблеми. Стойте на изчакване.
Той настрои навигационната система на скафандъра да го отведе при окото и се отправиха на път. Миниатюрният му предавател щеше да държи „Виктори“ в течение за тяхното придвижване.
Без въздух, без гравитация.
Беше доста по-бързо да използва двигателя на скафандъра и да „лети“ към Окото. Стен неволно се зачуди какво ли би си помислил седемнайсетгодишният делинк, ако види някой да се носи по този начин из Вулкан.
Сигурно щеше да го сметне за нещо невероятно, а сетне да обмисли как би могъл да го приложи за някой набег.
Изкушаваше се да увеличи скоростта, особено когато маршрутът им минаваше през открити пространства. Изкусително – но и смъртоносно, ако са им заложили клопка. Или ако нещо непознато и опасно дебне в дъното на този машинен цех.
Продължиха нататък и „нагоре“ през хангара. Огромни шлюзове, създадени да побират цели кораби, зееха към вакуума. Навсякъде имаше следи от взривове и прибързан демонтаж. Крадците не си бяха направили труда да затворят след себе си вратата.
Един страничен коридор с овъглени стени водеше на „север“ – право към Окото.
Внезапно се озоваха в огромна празнина – дупка в металната конструкция, простираща се на няколко нива надолу и достигаща открития космос. На това място един от имперските щурмови кораби се бе забил в обшивката на Вулкан, създавайки отвор, през който да проникнат имперските гвардейци.
– Трябва вече да сте в обхвата на сигнала – прошепна им Фрестън. – Честота 6–3-Кило-четири. – Стен я зададе на резервната радиостанция. И веднага го чу – тихо бръмчене, което прекъсваше от време на време, появяваше се и се усилваше. Наистина приличаше на ориентиращ авариен сигнал, излъчван от губещ мощност предавател.
Сега вече бяха близо до „върха“ на Окото и до купола на Торесен.
Макар че нямаше търпение да продължи, Стен забави ход. Отпред имаше голяма врата. Една от многото заграждащи бариери – въздушни шлюзове, – предназначена да спре утечката на атмосфера в случай на повреда.
Алекс понечи да я изтика встрани, но се спря, преди Стен да го е предупредил.
Вратата не поддаваше. Интересно. Дали пък от другата страна нямаше атмосфера?
И в този момент „6–3-Кило-четири“ замлъкна.
Фрестън се покашля, вероятно готвейки се да съобщи на Стен за изчезването на сигнала.
– Зная – прошепна Стен. – Сигналът изчезна. Следи на монитор. Не предавай открито. Само кодово щракане.
От самото начало знаеше, че няма да е лесно.
Килгър сви ръка и прибра миниуилигъна в кобура. Повдигане на вежди. Да взривя ли вратата, шефе?
Поклащане за не. Знак – назад.
Стен натисна копчето за задействане на шлюза.
Чу се стържене и шлюзът постепенно се изпразни от въздуха, сетне вратата се отмести. Стен понечи да продължи, но Килгър го спря. Прикривай ме… и Стен зае позиция. Алекс се мушна през отвора, завъртя се и опря гръб на стената.
Влязоха и затвориха вратата.
Сега вече сами се бяха напъхали в клопката. И двамата изключиха светлините на шлемовете. Едно е да си безпомощна мишена, друго – да светиш, за да те уцелят още по-лесно.
Шлюзът се задейства.
Стърженето спря, но светлинният знак „Атмосферата изравнена“ не светна. Изгорял. Вероятно.
И вътрешната врата не се отмести автоматично.
Намираха се в купола на Торесен.
Двамата мъже заеха позиция при вътрешната врата с готови за стрелба оръжия. Стен усещаше натиска на скафандъра върху тялото си, усилен от наличието на околна атмосфера. И откъде се бе взела тази атмосфера? Нима куполът на Торесен бе построен толкова добре, че съхранява въздушната смес с години, след като е бил изоставен? Малко вероятно.
Той погледна към датчика. Неутрални газове 75%, кислород 18%, незначителни следи от други газове. Половин процент въглероден двуокис. Издишан от някое същество? Може би.
Газовият анализ за съвместимост не функционираше.
Налягане половин-И.
