Текст книги "Краят на империята"

20.

Стен потърка уморено очи. Последните две седмици почти не беше мигвал. Малкото останало свободно време постоянно се прекъсваше от вестоносци, съобщения и делегации на пристигащи съюзници. Дори мислите му, когато оставаше насаме със Синд, блъскаха неспирно и шумно.

Преди двайсетина часа Синд прогони всички и накара Стен да си легне. Той спа дълбоко и сега се чувстваше по-добре.

Това трябваше да е последното им съвещание. Съюзниците споделиха какво искат и очакват от Прекрасния нов свят на споделена власт, голяма част от което бяха неизпълними мечти.

Съвещанието, като всичко останало напоследък, беше организирано набързо и в него участваха по-скоро хора, които от дълго време бяха около него и можеха да се назоват негова стара гвардия. Той самият. Килгър. Синд. Рюкор. Дори Ото.

Стен би искал в разискванията да се включи и сър Еку, макар и от разстояние. Но не биваше да рискуват даже с нищожната възможност Императорът да узнае, че Стен и манабийците са в съюз.

Ескортиран от пет крайцера и единайсет разрушителя, „Виктори“ обикаляше в орбита около незаселен свят на по-малко от двайсет светлинни години от Сейличи.

Не че за срещата имаше какво толкова да се каже – всичко това го бяха обсъждали многократно. Стен се зачуди защо напоследък Алекс е по-мълчалив от обичайното.

Наля си чаша протеинов разтвор и отпи. Потръпна от неприятния вкус. Защо нещата, които би трябвало да са полезни, винаги са толкова отвратителни?

– Чудя се – поде той, – колко време ще мине, преди Императорът да ни изиграе?

– Зависи – рече Рюкор – от това как ще се справим с първата криза, след като Императорът слезе неохотно от трона си, за да позволи да поемеш част от властта му. Ако решението ни съвпада с това на Императора и не се отклонява съществено от представата, че той единствен държи юздите на властта… не повече от две И-години от днес нататък. Но ако имаме различия във вижданията и се действа съобразно нашия план… три цикъла. При всички случаи до пет И-години ще има опит за контрареволюция – или планирана от Вечния император, или организирана от негови верни поддръжници. Все пак мисля, че ако имаме късмет с количество колкото един малък океан, ще преживеем поне първия опит да се свали новото правителство.

– Но поне ще спечелим повече време, отколкото ако приемем битката – заяви суховато Стен. – Време, достатъчно, за да измислим как да надхитрим Императора, преди той да надхитри нас.

Килгър поклати глава.

– Кат’ ви слушам, не мога да не си спомня за едно място на име Гленкоу, за клан на име Кембъл и за политик, дет’ се викаше Дарл’импъл.

– Което означава? – попита навъсено Ото.

– Нищо, освен че изразявам опасенията си, момко. Кат’ си имаш работа с луд, не можеш да разчиташ на логика.

– Това сме го обсъждали и преди – Заяви Стен. – Императорът едва ли ще се опита да подхване двойна игра точно в този момент. Той предложи срещата и неговата чест ще бъде опозорена. Разбира се, той е безумец и, разбира се, иска да види кожата ми опната на тъпан – но със сигурност няма да предприеме нищо, докато сме под закрилата на манабийците.

Комуникаторът изписука тихо и Алекс се наведе да прочете съобщението. Въведе отговор и го прати.

– Много добре. Прав беше, че сбирката ще е скоро.

– И защо да не се спуснем с „Виктори“? – попита Ото. – Трябва ли Стен да пристига като някой безбрад? Може би на търговски кораб?

– Близо си – съгласи се Алекс. – Той ще използва транспорт. Наех един космически лайнер от загиновите. Стен ще се спусне тъдява кат’ човек на мира, щото искаме всички да го видят такъв. Нали, Рюкор?

– Колко непохватно от моя страна – рече тя. – А винаги съм се смятала за същество, което избягва да приема нещата механично. И въпреки това си мислех, че Стен ще слезе от „Виктори“, заобиколен от съюзниците си. Но какво по-точно предлагате, сър Килгър?

– Стен пристига на Сейличи само с един придружител. Моя милост. Ще свържем лайнера и „Вик“ с кодирана връзка и ще държим кораба наблизо, но встрани от имперския флот. Ще гледаме да не приличаме на бунтари главорези, а на миролюбиви хорица. Давид и фарасейците, или как там беше оназ легенда. Обзалагам се, че всичко ще се излъчва на живо.

Рюкор затвори очи и се опита да си представи сцената. Да. Изглеждаше доста впечатляващо. Стен, един малък човек, изправен победоносно срещу Императора.

– Рюкор, а ти ще бъдеш тук, ще слушаш всичко, дет’ се случва, и ще гледаш да останеш с трезв ум.

Синд се надигна рязко.

– Стен няма да слезе долу без ескорт.

– Добре казано – кимна Алекс. – Но ще е тъй. Вашите бори и гурки не могат издържа на огъня на кръстосвач. А и не това е целта на шоуто, нъл тъй, моме?

Синд се готвеше да продължи да упорства, но Алекс завъртя леко глава и тя млъкна.

Стен също бе втренчил поглед в Килгър. Алекс стоеше неподвижно, с безизразно лице. Какво пък, помисли си Стен. Може и да се окаже прав.

– Добре, ще направим, както предлага Алекс – рече той. – Императорът носи семпли бели костюми, когато всички останали са с униформи. Ние ще изиграем друг вариант на същата карта. Някой трябва да се погрижи да върне облика ми на невинното момченце. Освен това искам да се наям и да поспя. Повече няма какво да обсъждаме.

Сър Еку се рееше в средата на огромната площадка за кацане в „кратера“ на Центъра за гости. Сетивата му бяха напълно настроени. Тази среща и последващата серия от конференции щеше да е кулминация не само на неговия живот, но и на живота на всички манабийци.

Расата му винаги бе гледала на Императора и на Империята със скептицизъм и известна доза неодобрение. Авторитарното управление на Императора осигуряваше единство и мир, както и сравнително добър стандарт на живот за много светове. Но на каква цена. На цената на тиранията. Понякога тя бе поносима, в други случай, като при ужасни конфликти като Въстанието на Мюлер или Таанската война, загинаха твърде много същества само за да се запази властта на Императора. Еку отдавна се питаше дали е възможно да се коригират крайностите в управлението на Императора и същевременно да се запазят ползите от него.

Дали това не беше тяхната възможност?

Колко романтично, укори го вътрешният му глас. И това от едно същество, прекарало целия си живот в заплетени дипломатически маневри.

Нима очакваше да се възцари Вечен мир след срещата на едно същество, за което бе сигурен, че е лишено от здрав разсъдък, и млад бунтар, който допреди няколко години беше убиецът на този луд? И който – познавайки човешката природа и присъщата й жажда за власт – няма да се бави кой знае колко, преди да започне да вижда себе си на мястото на Императора.

Но въпреки това.

Камерите на различните телевизионни компании, разположени на ключови места из залата, се бяха уморили да търсят нещо, което да покажат, и пред тях отново стояха репортери, коментиращи предстоящото събитие и неговото значение.

Изведнъж откъм небето долетя свръхзвуков гръм и корабът на Вечния император се приземи, воден от малък лоцмански катер. Еку позна „Нормандия“ – стария, тежковъоръжен, забулен в дълбока секретност транспортен кораб на Императора. Колко странно. Еку очакваше пристигането му да е по-драматично, най-вероятно на борда на новия суперкръстосвач „Дюрер“. Знаеше, че високо над главите им, на геосинхронизирана орбита, се намира цял имперски флот.

Еку изведнъж почувства прилив на надежда. Може би Императорът иска да се отърве от досегашния си войнолюбив образ.

Не, не беше това, осъзна той след секунди, веднага щом масивната рампа се спусна и по стълбата слязоха тежковъоръжени пехотинци от Вътрешна сигурност и заеха позиция около кораба.

Никой не се спусна след тях.

А отгоре вече се чуваше шумът на кораба на Стен – цивилния лайнер, който Еку знаеше, че трябва да очаква. Той също се снижи над площадката, премина от двигатели „Юкава“ на маклийнови генератори и се опря на разгънатите подпори. Люкът в основата се плъзна встрани и през отвора излязоха две същества. Стен и Алекс Килгър.

Килгър носеше всички почетни знаци на земен шотландски лорд, от баретата през наметалото до карираната пола. Само дето не беше затъкнал кинжал в пояса си и ножницата за меча му бе пуста. Дори не бе скрил пистолет в торбичката, завързана над слабините му.

Стен бе облякъл синя туника и панталон в същия цвят. Беше гологлав и не носеше никакви отличия.

Не ги придружаваше никаква охрана. Двамата изминаха известно разстояние под меката слънчева светлина, спряха и зачакаха.

В другия край на площадката охраната от Вътрешна сигурност изтрака с токове.

По стълбата се спуснаха Вечният император и неговият антураж. Както се очакваше, той бе облякъл семпла униформа с имперската емблема на гърдите. На шията си носеше само един медал – този на Даряващия мир, получен след потушаването на Мюлеровото въстание.

Говорителите пламенно обрисуваха Императора и се прехвърлиха на неговите придружители. Аври, началникът на политическия щаб. Тайрен Уолш, управник на Дюсейбъл и негов верен поддръжник. И така нататък, от граф Този до секретаря на протокола Онзи. Репортерите не можаха да разпознаят само един от присъстващите, но Еку знаеше кой е: солон Кенна. Вечният император водеше за срещата своите най-умни помощници. Еку отново почувства разгарящия се пламък на надеждата.

Но което му се стори най-благоприятно – нямаше и следа от Пойндекс. Още един обнадеждаващ признак, че срещата им може би наистина е посветена на мира в Империята.

Стен и Алекс се отправиха към имперския антураж. Охраната спря и Императорът излезе напред.

– Стен – рече той с напълно безстрастен тон.

Стен едва успя да се сдържи да не козирува. Прокле се за глупостта, но трупаните с години навици трудно се забравят.

– Ваше Величество.

– Да започваме ли?

Стен се усмихна пресилено и кимна.

Стен и Вечният император останаха сами на балкони близо до купола на Центъра за гости. След като участниците в преговорите бяха отведени по отредените им стаи. Императорът помоли Еку да уреди кратка среща на четири очи със Стен. Срещата не биваше да се записва.

Еку предаде молбата на Стен, който се поколеба, преди да се съгласи.

Здрачаваше се и небето над тях бе обагрено в пурпурни светлини, озаряващи широката долина около Центъра. Младите манабийци, които ги отведоха на балкона, ги увериха, че е екраниран срещу всякакви опити за подслушване, особено видеонаблюдение. Стен и Императорът се спогледаха и Стен се подсмихна. Не вярваха особено на каквито и да било предпазни мерки, когато става въпрос за репортери.

В дъното на балкона имаше две кресла и количка, оборудвана с маклийнов генератор. Императорът доближи количката и отвори капака.

– Скоч. Стрег. Бира. Чай. Дори вода. Манабийците са изплашени да не ни пресъхнат гърлата. – Той се обърна към Стен. – Искаш ли нещо за пиене?

– Не – отвърна Стен. – Благодаря ви.

Императорът взе манерка със стрег и я завъртя в ръце.

– Някога пиех това – рече той. – Но, изглежда, вече не ми допада. Не е ли странно?

Той погледна втренчено Стен, местейки поглед нагоре-надолу. Стен се почувства неудобно, но се постара да не си проличи. След няколко секунди Императорът отмести поглед, доближи края на балкона и приседна на ниския парапет, загледан към долината.

– Странни същества са тези манабийци – поде. – Единствените истински следи за тяхната цивилизация са под земята. Бих се чувствал объркан, смутен, изплашен дори, че ако изчезна в нощта, няма да остане никакъв знак от моето съществуване… никаква следа на повърхността на планетата.

Стен не знаеше какво да отговори. Императорът отново го погледна и очите му затанцуваха безумния си танц.

– Помниш ли първата ни среща?

– Официалната ли, сир?

– Не. Говоря за нощта на Деня на Империята. Когато ти беше началник на моите телохранители. Сигурно си чул, че освободих гурките. Имат сантиментална стойност, но възможностите им са ограничени. Както и да е, говоря за нощта, когато поисках да ми покажеш ножа си. Все още го носиш, нали?

– Да.

– Ще ми го покажеш ли?

Стен си позволи една усмивка.

– Надявам се, не сте разположили наблизо постове, които да възприемат погрешно жеста ми? – Той сви пръсти и позволи на оръжието да се плъзне надолу покрай ръката му. Подаде го на Вечния император, който го разгледа с любопитство, сетне го върна.

– Точно както го помня. Знаеш ли, понякога сънувах този нож. Но не помня други подробности от съня. Да. Трябваше още тогава да забележа колко е символично всичко това.

Изминаха няколко секунди, преди Стен да разбере за какво говори Императорът. Преди обаче да възрази, Императорът продължи:

– Това беше интересна нощ. Доколкото си спомням, ти ме научи да пия стрег. И да готвя. Но не помня…

– Наричаше се задушено „Анджело“.

– О, да. – Вечният император замълча. – Още нещо, което от дълго време не съм имал време да правя. Готвенето. Но сега… това недоразумение между нас ще бъде изчистено и ще мога да се върна към старите навици. Кой знае? Може дори да се опитам да си направя китара. – Лицето му придоби суров вид. – Хубаво е да имаш хоби в залеза на своя живот, а?

Стен реши, че ще е най-добре да запази мълчание.

– Денят на Империята. Тогава се е посяло семето на злото, предполагам. Халкон. Таан. Махони. Алтайците… За Бога! – Императорът отново втренчи поглед в Стен. – Не знаеш какво си пожелаваш, Стен. Как всички тези неща се въртят, повтарят и никога не виждаш края, нито пък някой прави опит да ти благодари.

– Сир, нищо не съм си пожелал. Това споделяне на властта е…

– Разбира се, че не си – прекъсна го нетърпеливо Императорът. – Но след толкова много векове да не мислиш, че не зная? Не ме мисли чак за такъв глупак, бъди любезен.

– Никога не съм си го помислял, Ваше Величество.

– Не си ли? – Отново трепкащият по тялото му поглед. – Колко безсмислено е всичко. – Той се надигна. Смятам да се нахраня в покоите си. – Предполагам, че официалните тържества и банкети трябва да почакат, докато постигнем някакво съгласие. Ти какво мислиш?

– За мен няма значение – отвърна Стен. – Но някак си не се чувствам примамен от идеята за десетина отбрани ястия и вежливи тостове.

Усмивката на Императора се разшири.

– Това е една от причините, поради които те уважавах навремето. Дори може би те харесвах. Не си падаш по помпозните представления. Понякога се питам как си бил способен да постъпиш така.

Той кимна, усмихна се и излезе.

Алекс Килгър изпрати Стен до стаята му, прозя се и се прибра в своята.

Веднага щом се затвори вътре, той смъкна от себе си маскарада, наричан „лорд Килгър“, и от лицето му изчезнаха всякакви следи от умора. Извади от куфара си фототропичен камуфлажен костюм и го навлече. Закопчалките на куфарчето се превърнаха в катераческо столче, от кожената кесия измъкна алпинистко въже.

„Сега остава да ме споходи и късметът на шотландците, само да не е Боби с остърганите лакти“ – помисли си насмешливо той.

Проблемът беше, че не знаеше как точно да дефинира понятието късмет.

Операторът от ВС прегледа за пореден път записите. Опитваше се да разбере откъде идва това досадно нискочестотно бръмчене. Не беше от „Нормандия“, нито от имперския екип. Не се пораждаше и от оборудването на репортерите.

Беше проследил статичния шум до самия Център за гости, но причината не се коренеше и в манабийската електроника.

Операторът най-сетне успя да го открие. Бръмченето идваше от портативния предавател, който бе взел със себе си бунтовническият водач. Типично, рече си той. Не могат да използват дори обикновена радиостанция, без да оплескат работата.

Но шумът го дразнеше. По някое време днес ще поговори с някой от началниците си да предупреди онзи глупак да си купи нов предавател.

Върна се към главната си задача, а именно да подсигурява връзката между патрулния катер и наскоро инсталирания апарат на борда на „Нормандия“.

Вечният император облада Аври два пъти, по начина, който му доставяше най-голямо удоволствие. Жената бе захапала здраво възглавницата. Писъци посред нощ бяха нещо обичайно в имперската спалня в Аръндел, но тук в Сейличи нямаше никакъв смисъл да се вдига ненужна тревога.

Императорът отиде до освежителя, после спря при един от куфарите и извади отвътре малък предмет. Върна се в леглото, прокара ръка по ниско остриганата коса на Аври в жест, който би могъл да се възприеме като погалване, и когато върхът на инжектора достигна зоната на медула облонгата11
  От лат. – продълговатият мозък – Б.пр.


[Закрыть], натисна спусъка.

Аври потъна в дълбока кома.

Това щеше да е последният й сън.

Императорът се надигна, облече прибрания в куфара черен комбинезон с вградени катерачески колани и нахлузи обувки с твърди, грапави подметки. На обувките постави мрежички и ги закопча с катарами. Отново съжали, че не може да вземе пистолет, но шансът да премине с оръжие през манабийските автоматични системи за сигурност бе нищожен. Това трябваше да е достатъчно.

Приклекна, избута навън крилата на двойния прозорец на спалнята. Далеч под него, в центъра на кратера, се виждаха корабът на Стен, неговата собствена „Нормандия“ и патрулният катер. Беше много тъмно и много тихо. Стори му се, че зърна часовой на рампата пред „Нормандия“, който се завъртя и пое обратно. Това нямаше значение. Денят, в който Императорът не успее да се промъкне покрай часовой, щеше да е и първият ден, в който ще се съгласи с хората, смятащи го за глупак.

В помещенията от двете страни на апартамента му спяха спокойно неговите помощници. Сънувайте сладки сънища, помисли си той. Защото сега вие изпълнявате най-важната служба, която би искал от вас Императорът. И жертвата ви няма да е напразна.

Той погледна към голото тяло на Аври. За миг изпита съвсем слабо съжаление. Но не беше дълго. Единственият начин да се подчертае жертвата е ако бъде изгубено нещо много ценно.

А и освен това беше започнала да му омръзва.

Имаше други, далеч по-рафинирани жени, които привличаха погледа му.

Той отвори кутия с катераческо въже и пусна надолу края на едномолекулната верига, а другият край закрепи за парапета. После пъхна ръце в специалните ръкохватки – да се спусне по тънкото въже с голи ръце щеше да е като да се опитва да се закрепи за гъвкав бръснач.

Вечният император се прехвърли през перилата, усещайки прилива на адреналин в кръвта си, както не му се беше случвало от години, и изчезна надолу в нощта.

Килгър се бе настанил доста удобно. Подпираше се с единия крак на издатина с ширина три сантиметра, другият бе пъхнал в примката на въжето.

Би могъл дори да танцува в тази позиция. Висеше като огромен паяк, невидим, скрит от фототропичната униформа, чийто цвят се бе слял напълно със стената на Центъра за гости.

Той забеляза движение недалеч под него и по-близо до центъра на кратера. Фокусира прибора за нощно виждане и даде увеличение.

Точно така, апартаментът на Императора. Както беше и очаквал.

И кой се поклаща там на въжето? Може би самият Император?

Алекс се намръщи, докато премисляше възможните варианти за поведението на Императора.

Беше предположил, че срещата на Сейличи ще е само прикритие за някаква двойна игра, но досега нито един от плановете му не съвпадаше със случващото се.

По-рано, на борда на „Виктори“, след като приключи последното обсъждане със Стен, Алекс отведе Синд и Ото в своята каюта. Единственото място на кораба, за което можеше да е сигурен, че не се подслушва от никого, нито дори от Фрестън или Стен. И най-вече от Стен. Защото Килгър не се съмняваше, че Стен знае какво става около него във всеки един момент.

– Когато слезем долу – поде Килгър, – искам от вас да сте нащрек. По заповед от мен, или от Стен, или пък ако нещата излязат от контрол, ще поемете управлението от мостика и ще изпълнявате нарежданията, дето съм ги приготвил. Това означава, че можете временно да свалите от длъжност кап Фрестън, в случай че ви създава проблеми. Зная, че не е лесно да искам да го сторите, но трябва да разчитам на вас, че ще спазвате инструкциите ми. Вярвайте ми, че върша всичко това с най-добро желание за успеха на Стен и на туй проклето въстание. Ако вярвате на мен, значи вярвате и на Стен, и правите туй, що той иска.

Синд и Ото обмисляха известно време думите му. Синд първа кимна. Пък и беше очаквала, че Алекс се е подготвил за това, което се бе превърнало в най-страшния й кошмар – кошмар, който не знаеше как да спре. После Ото изпръхтя. Той също щеше да участва.

Килгър изрази задоволството си от тяхната подкрепа. После ги отпрати.

Беше си спомнил… Гленкоу… тясна, сумрачна и зловеща, безлюдна долина на Земята, чийто лорд се бе поколебал да даде клетва за вярност към краля узурпатор, оправдавайки се с настъпващите зимни бури.

Лордът не бе предполагал, че узурпаторът има помощник на име Дарл’импъл, който си търсеше човек, подходящ да бъде превърнат в пример за назидание, нито че един предателски клан на Кембъл е готов да изпълни заповедите на Уилям.

После войниците от клана Кембъл се появиха в долината и бяха посрещнати с типично планинско гостоприемство. Ала в сърцето им се таеше предателство. Същата нощ Гленкоу бе подложен на огън и меч, снегът около селцето се окървави и изпълни с трупове на жени и деца.

Гленкоу, помисли си Алекс. Точно така. Понякога, противно на очакванията на стратезите, предателството не чака подходящия момент по тъмна доба и с угаснала луна.

Ето защо бе пристигнал на Сейличи, готов да разкрие при първа възможност двойната игра на Императора. От момента на кацането на лайнера до този миг, когато видя мъжа в черно, който очевидно бе самият Вечен император, да се подава от прозореца.

Беше накарал да поставят в коридора пред апартамента на Императора механичен сензор и знаеше, че направи ли опит Императорът да мине оттам, алармата ще вдигне на крак манабийците. За миг съжали, че не бе взел със себе си снайперска пушка. Тогава би могъл да реши проблема веднъж завинаги.

Ала сега не беше време за съжаление. Алекс се покатери по въжето с бързината на гонен от пламъци паяк – пламъци, за които не се съмняваше, че след миг ще са истински.

Операторът от ВС вече спеше дълбоко, далече от своите прибори. Така и не забеляза, че досадното бръмчене изчезна в мига, когато Алекс включи своята портативна радиостанция. Статичният шум се излъчваше съвсем целенасочено.

Има най-малко два начина да се прати предупреждение. Първият, и най-разпространен, е да вдигнеш шум, когато забележиш неприятности. Вторият, тихият, е да спреш шумотевицата при първия признак за опасност.

Подобно на прочутото куче на Шерлок Холмс, което не вършело никаква работа нощем, краят на преднамерено подавания от Килгър статичен шум беше кодирана аларма, свързана с два космически кораба.

Тревожният сигнал отекна на борда на „Виктори“. Корабът премина светкавично в състояние на пълна бойна готовност.

Синд, Ото, Фрестън и Лалбахадур не спяха, нито смятаха да си позволят и кратка почивка, докато не се завърне Стен, дори ако се налагаше да се тъпчат със стимулиращи средства и да вземат ледени душове.

– Сър, всички станции са в готовност – докладва вахтеният офицер.

– Много добре – кимна Фрестън. Той се обърна към Синд. – Мистър Килгър се разпореди в случай на тревога да се поставя под ваше командване и да се подчинявам безпрекословно на вашите инструкции. Поемете управлението.

– Благодаря ви – отвърна с дълбока въздишка Синд и извади малкия фиш, който Алекс й бе предал, преди да напусне „Виктори“.

Инструкциите бяха съвсем прости:

ИЗЧАКАЙТЕ НА СЕГАШНАТА ОРБИТА, ДОКАТО ЗАСЕЧЕТЕ ВЪНШНА ОПАСНОСТ. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ, ПОВТАРЯМ, В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ ПРЕДПРИЕМАЙТЕ КАКВИТО И ДА БИЛО АГРЕСИВНИ ДЕЙСТВИЯ СПРЯМО ИМПЕРИЯТА, НИТО ПРАВЕТЕ ОПИТИ ЗА ПРИЗЕМЯВАНЕ. ПОДДЪРЖАЙТЕ ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ НА ЧЕСТОТА КВЕБЕК-ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ-АЛФА. В СЛУЧАЙ ЧЕ БЪДЕТЕ НАПАДНАТИ ОТ ИМПЕРСКИ БОЙНИ ЕДИНИЦИ, ИЗТЕГЛЕТЕ СЕ НА (следваха нови координати). ТОВА ЩЕ Е ПУНКТЪТ НИ ЗА СРЕЩА. АКО НЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН, ПОСЛЕДВАЩ КОНТАКТ НА РЕЗЕРВНАТА ЧЕСТОТА. ВИКТОРИ ПРЕМИНАВА ПОД НЕЗАВИСИМО КОМАНДВАНЕ И ПРЕДПРИЕМА ДЕЙСТВИЯ, КОИТО СМЕТНЕТЕ ЗА НЕОБХОДИМИ ЗА ДАДЕНИЯ МОМЕНТ. УСПЕХ.

… и заврънкулката, която представляваше подписът на Килгър.

– Сега остава да чакаме – обади се Ото.

Синд изръмжа – звук, разкриващ борската й подготовка – и после добави със стиснати зъби.

– Ще чакаме.

Императорът стигна до земята и коленичи. Освободи въжето и откачи ръкохватките.

Край корабите на площадката имаше няколко поста, но и този път не засече никакво движение, освен охраната при „Нормандия“.

Приведен, той се отправи към патрулния катер.

Прекъснатият статичен шум бе сигнал и за още един кораб.

Ханелор ла Сиотат се пробуди, изхвърча от койката и след секунди бе на мостика на своя такткораб. Алармата на борда бе всъщност мек звън, синтезирано подобие на камбана. Ала дори той бе твърде силен за тесния кораб.

Ла Сиотат закопча предницата на летателния комбинезон и почти изхвърли вахтения офицер от креслото.

– Засега си свободен – рече му тя.

Пръстите й се плъзгаха като течаща вода по пулта.

ДВИГАТЕЛИ… ВКЛЮЧЕНИ… ВСИЧКИ СИСТЕМИ В ГОТОВНОСТ… ЕКИПАЖЪТ Е ПО МЕСТАТА СИ… ОРЪЖИЯТА ЗАРЕДЕНИ…

Такткорабът се издигна леко върху маклийновите си генератори и изхвърча през камуфлажната мрежа, която Ла Сиотат и хората й бяха разпънали предния ден.

Такткорабът бе скрит зад първата извивка на един от каньоните, водещи към просторната долина на Центъра за гости.

Корабът на Ла Сиотат излетя иззад завоя.

– Имам пряка видимост с центъра – докладва й офицерът.

– Прието. Всички екрани да показват едно и също.

– Състояние на двигателя?

– Дракхски горещ, Ханелоре.

И тя също зачака.

– Ставай, момко! Императорът ще предприема нещо!

Умът на Стен се бореше машинално с ужасния, объркан сън, а Килгър го дърпаше за ръката.

– Какво, по дяволите…

– Тихо!

Алекс му хвърли фототропичен костюм и Стен го навлече. Огледа се за обувки.

– Няма време, Стен! Мърдай!

Килгър го побутна към вратата, зад която започваше коридор, озарен от бяла светлина, и Стен хукна нататък, завладян от странното усещане, че продължава да сънува. Подът под краката му се издигаше нагоре, към рампата и върха на кратера.

– Сега накъде…

– Кълна се, че ако заговориш отново, ще те фрасна! Тъкмо сме в окото на бурята!

Пред тях имаше двукрила врата, извеждаща на балкон на външната стена на кратера. Алекс, без да забавя, удари вратата и крилата й отхвърчаха встрани. Някаква аларма – за пожар, нападение или кой знае какво – се задейства.

Вечният император приближи люка на патрулния катер. Дежурният офицер подскочи изненадано, макар че беше предупреден.

– Вдигай кораба – нареди отсечено императорът, обърна се и натисна копчето за затваряне на люка. – И изпрати каквото ти беше наредено.

– Тъй вярно, сир.

Офицерът повдигна защитния капак и включи наскоро инсталираното там устройство за управление. Машината на борда на намиращата се недалеч от тях „Нормандия“ започна да отброява секундите.

Високо над тях, в близкия космос, сигналът достигна „Дюрер“ и ескортиращите го кораби, които преминаха в бойна готовност.

Маклийновите генератори издигнаха безшумно малкия катер над площадката.

В другия й край часовоят пред „Нормандия“ внезапно се пробуди и вдигна своя уилигън. Какво ставаше, по дяволите? Защо никой не му бе казал нищо? Проклетият дежурен офицер пак бе пропуснал да го информира…

Слаб утринен ветрец подухваше на балкона, на който стояха. Стен така и не го почувства. Алекс бе включил предавателя.

– Давам сигнал за ориентиране по тази точка!

– Засечен – отвърна спокоен женски глас, който Стен си мислеше, че познава. – Летим към вас.

– Значи ти се оказа прав – най-сетне се съвзе той.

– Аха. Копелдакът се измъква през задната врата. Соло.

– Уф, за Бога! Трябва да предупредим манабийците.

– Те какво могат да… – Килгър трепна и се намръщи, когато от предавателя долетя рязък звук. Устройството на борда на „Нормандия“ бе започнало да заглушава всички честоти в околността.

В далечния край на долината те видяха малко слънце. Такткорабът на Ла Сиотат, летящ право към тях.

Капитанът на имперския патрулен катер превключи на двигатели „Юкава“ и веднага премина на пълна тяга. Малкият кораб се стрелна към звездите. Още щом премина над ръба на кратера, той задейства звездния двигател и катерът се изгуби в космоса.

На борда на „Нормандия“ едно реле се включи.

Ревът на патрулния катер пробуди Еку от съня му. Сензорите му мигом превключиха на пълно съзнание, извеждайки го от онази друга вселена, която обитаваше в моменти на отдих, вселена на меко подрънкващи кристали и галещи ветрове, където самата мисъл бе красива, видима и осезаема, лишена от плът вселена на вечно разширяващи се хоризонти.

Беше се зареял към една чиста плоскост в това странно състояние, плоскост обърната към средата на Центъра за гости. Сензорите му засякоха блясъка от патрулния кораб на Императора миг преди да изчезне в космоса.

Еку почувства как крилете на съзнанието му се разперват, подобно на някакви гигантски платна, и онази другата вселена се разтваря пред него, посрещайки го като копринен мост.

Ла Сиотат удари предавателя с юмрук, подразнена от неприятния звук на заглушаващия сигнал.

– Госпожо, изгубих…

– Изключи го! – Вече виждаше пред себе си балкона. Ла Сиотат насочи такткораба право към Центъра за гости, завъртя го около оста, задейства спирачките на двигателите „Юкава“ и се снижи над балкона с кърмата напред, опирайки стоманената й повърхност в синтетичния камък на перилата.

Боцманът вече беше отворил люка и миг по-късно през него влетя Стен. Алекс го бе вдигнал и го бе хвърлил право към отворения люк. Последва го и самият Килгър, който се сблъска с боцмана и го събори на пода. Ударът бе толкова силен, че Ла Сиотат си помисли, че може да му е спукал някое ребро. Килгър се завъртя, видя, че люкът се затваря, и извика:

– Да се махаме!

Ла Сиотат включи отново двигателите и такткорабът се стрелна към небето. Палецът й вече бе върху копчето на звездния двигател, когато…

Релето се затвори.

Императорът бе избрал „Нормандия“ не само защото не му се щеше да пожертва „Дюрер“, но и тъй като на голямата яхта имаше просторни коридори и банкетни зали.

Обемисти помещения, освободени от мебелите и натъпкани с АМ2. И сега, по подаден сигнал, те избухнаха.

Въпрос, на който няма отговор: бил ли е сър Еку „мъртъв“ – според общоприетата дефиниция на тази дума – преди взрива или когато са избухнали килотонове от Антиматерия Две, най-мощната субстанция във вселената?

Погледнат от далечния космос, при избухването на бомбата на Императора, Центърът за гости би приличал на връх на истински вулкан.

После цялата долина изчезна в разпространяваща се експлозия, движеща се по-бързо, отколкото би могло да я проследи човешко око, и помитаща всичко пред себе си.