Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 32 страниц)
37.
Вечният император крачеше гневно по коридора към своята канцелария. Дългият просторен коридор бе претъпкан с войници. От едната страна бяха главорезите от Вътрешна сигурност. От другата – намръщените ветерани от Имперската гвардия.
Императорът носеше кобур с пистолет и не откъсваше ръка от дръжката. Очите му се стрелкаха по редиците строени хора. При най-малкия намек за заплаха бе готов да отскочи и да стреля.
Но никой не смееше да срещне погледа му, докато вървеше към покоите си. Всички бяха твърде заети да се следят взаимно. Атмосферата беше тежка, изпълнена с подозрителност и готова да прерасне в битка.
При вратата го очакваше шамбеланът.
– Какво правиш тук, Блейк? – сопна се Императорът. – Не съм те викал.
– Дойдох да докладвам… – измънка шамбеланът, свел очи.
– Претърсете го! – кресна Императорът.
Блейк нададе уплашен вик, докато четирима пазачи – двама от Вътрешна сигурност и двама от неговите хора – го свалиха на земята и безцеремонно се заеха да го претърсват. Те приключиха обиска с щателно сканиране, за да са сигурни, че в тялото му не са имплантирани опасни устройства.
Когато обявиха, че е чист, Блейк се изправи разтреперан.
– Съжалявам, Ваше Величество – проплака той, – ако появата ми ви е причинила безпокойство.
– Млъквай, Блейк! – сряза го Императорът. – Заповедите ми бяха изрични. Никой да не ме доближава, без да е съобщено предварително за него.
– Но аз си мислех…
– Дал ли съм ти разрешение да говориш?
– Не, Ваше Величество.
– Ето това ти е проблемът, Блейк. Опитваш се да имитираш мисловен процес, вместо да изпълняваш заповеди.
Императорът се обърна леко настрани, така че да държи едновременно Блейк и коридора в полезрението си.
– Е, добре – рече той. – След като си вече тук, кажи каквото имаш да казваш.
– Става въпрос само за Пойндекс, Ваше Величество.
– Само за Пойндекс? Изчезнал е шефът на моя отдел за сигурност и ти наричаш това „само“? Какви тъпанари сте всички! Добре. Говори. Уморих се да стърча като мишена в собствения си коридор.
– Да, сир. Дойдох да докладвам, че току-що приключих с предварителното разследване и… – Блейк видя, че Императорът е на път да избухне отново и гласът му изтъня. – Аз… Никой от хората не го е виждал от известно време, сир. Проверих щателно всяка стая. Лично надзиравах разпита на хората от охраната.
– Теб кой те разпита?
Отново втрещеният поглед.
– Ами… мен ли, сир? Никой, Ваше Величество.
Императорът даде знак на двама от пазачите. След изчезването на Пойндекс бе наредил на хората да се движат по двойки, за да може тези от Вътрешна сигурност да следят имперските гвардейци и обратно.
– Отведете го долу за разпит. Не го жалете. Искам да съм сигурен, че с Пойндекс не са замислили нещо заедно.
Блейк изпищя уплашено.
– Но, Ваше Величество! Неведнъж съм доказвал лоялността си…
Една тежка ръка го зашлеви през лицето, после го отведоха.
Императорът се обърна към вратата. Опря око в ретиновия четец и докосна с палец бравата. После въведе известния само на него код. Вратата се отвори. Той се огледа, за да се увери, че няма никаква заплаха, извади пистолета и пристъпи вътре.
Вратата се плъзна зад него. Императорът остана сам. Първо провери внимателно новите сензори, които бе инсталирал. Всичко изглеждаше наред. Едва сега си позволи да се поотпусне. Никой не бе прониквал в канцеларията по време на неговото отсъствие. Прибра пистолета.
Застана при бюрото и извади бутилка скоч. Наля си чаша, но преди да отпие, измъкна от джоба си продълговат прибор и пъхна предния му край в уискито. Лампичката в горния край светна в зелено.
Напитката не беше отровна.
Той я изпи на един дъх и се тръшна в креслото. Взе от чекмеджето малка спринцовка и забоде иглата в ръката си. Усети съвсем леко убождане, после сърцето му внезапно се разтуптя. Жилите му се изпълниха с пулсираща енергия.
Ръката му неволно се пресегна към бутилката. Той се намръщи, но сетне на устните му затрептя усмивка. Пак тази параноя. Трябва да внимава да не се поддаде на истерията. Да запази трезв ум и здрав разсъдък и да не прекалява с лекарствата.
От друга страна, както казвали някога хората, дори параноиците имат врагове.
Вечният император се облегна назад и потъна в размисли.
Току-що се бе върнал от обиколка на килиите, където се провеждаха разпити. Устните му се сгърчиха от отвращение при спомена за миризмата на кръв, страх, повръщано и екскременти. Само неистовите писъци успяха да му осигурят известно чувство за успокоение и задоволство. Не че харесваше подобни неща. В края на краищата това също щеше да е симптом на безумие.
Задоволството идваше от увереността, че все пак се предприемат някакви действия, за да се разкрие загадката с изчезването на Пойндекс. Той не пропусна да отбележи пред водещите разпитите, че ще е добре да бъде разкрита цялата конспиративна схема.
Вече имаше доста признания, някои от тях дори можеха да се окажат верни.
Пуснаха му записи с брътвежите на Басийкър. Тя призна, че не вярва в божествения произход на Императора. Съобщи също така, че е действала, подтиквана от алчност. И че е била вербувана от Пойндекс. Работила под негово пряко ръководство.
Едно признание, в което бе готов да повярва. Скоро ще разкрие цялата игра на Пойндекс.
Съмняваше се, че Блейк е бил замесен, но не искаше да пропусне нито една възможност. Разбира се, след като приключат с разпитите, шамбеланът няма да може да изпълнява никаква функция. Ще трябва да си намери нов шамбелан. Какво пък, това бе цена, която можеше да заплати.
Той допи чашата. Избута шишето встрани. Щеше да почака малко, преди да си налее ново.
Трябваше да разгледа тази криза в перспектива.
Изчезването на Пойндекс можеше да бъде обяснено по няколко начина:
1. Мъртъв е. Убит от враговете.
2. Бил е отвлечен.
В този случай навярно е бил измъчван и е казал всичко пред агента или агентите, пратени от бунтовниците. Което означаваше, че най-съкровените тайни на Императора може да са били разкрити. В буквалния смисъл, имайки предвид, че Пойндекс бе човекът, надзиравал извличането на бомбата от корема на Императора. И тази малка тайна може евентуално да ги отведе в Сектор Алва.
3. Пойндекс внезапно е решил да премине на другата страна.
4. От известно време Пойндекс е в заговор с враговете на Императора и е избягал, страхувайки се от предателство или разкритие.
5. Ако номера три и четири са верни, най-вероятно Пойндекс има съмишленици в самия Аръндел.
На Вътрешна сигурност също не може да се има пълно доверие. И тъй като Пойндекс бе пуснал пипала в толкова много области, на нито един от клоновете на Вътрешна сигурност също. Но най-неприятното заключение беше следното:
6. Аръндел, най-безопасната крепост в Империята, е компрометирана.
От това заключение изхождаше и друго, което накара сърцето му да се свие.
7. Една от тайните му квартири е била разкрита. Имението Шахряр.
Докладът за инцидента тъкмо бе пристигнал. Вражеският агент несъмнено е бил изключителен професионалист. Един от малкото случаи, в които някой бе прониквал в негово скривалище, бил той крадец или друг. Агентът е бил достатъчно добър, за да се измъкне невредим, след като е унищожил охраната.
Но според доклада жената, проникнала в имението, не се бе добрала до никаква важна информация.
Чакай! Ами паролата, с която бе опитала да проникне в компютъра?
Рашид!
Откъде е научила това име? Тайната личност на Императора?
Пойндекс?
Възможно. Но само ако тайно се е присъединил към врага. Освен това как би могъл да го узнае?
Не. Малко вероятно. Също както бе малко вероятно Пойндекс да е предател от доста време. Къртица. Нищо в характера му не го подсказваше. От известно време той играеше своя игра за власт, но Императорът мислеше, че целта й е само Пойндекс да бъде вторият човек след него.
Възможно ли бе бунтовниците да са подсилили амбициите му?
Никакъв шанс, помисли си Императорът. Пойндекс беше по-скоро от хората, които биха прибрали парите, вместо да разчитат на обещания.
Имаше още нещо, което говореше срещу възможността Пойндекс да е станал предател: планът за унищожаване на планети, който Императорът бе наредил да бъде осъществен. Сто и осемнайсет планети и всички техни обитатели бяха обречени на гибел.
Ако Пойндекс беше в съюз с бунтовниците, тези планети щяха да са предупредени и охраната им приведена в максимална бойна готовност.
Но разузнаването нямаше такива данни. Всички предавания и трафикът към и от тези планети бяха напълно нормални.
Добре.
Значи Пойндекс не е предател.
Готов ли е да заложи живота си на тази карта? Да.
Ако може да се вярва на всичко това, изводът е, че Пойндекс е бил отвлечен. И че, подложен на изтезания, е разкрил нещо.
Много, много добре!
Императорът реши да се възнагради с още едно питие.
Докато си наливаше, му хрумна друга възможност. Ръката му се разтрепери и част от уискито се разля. Императорът удари гневно с юмрук по бюрото.
Как не беше обърнал внимание досега?
Имението Шахряр!
Неговата тайна квартира!
Какъв щеше да е най-лошият сценарий, ако операцията на онзи агент бе успяла? Ако жената, проникнала там, не бе търсила нещо в компютъра, а другаде?
Антената на предавателя. Сама по себе си тя не говореше много. Но имаше втора възможност, над която противникът би могъл да работи. Да търси някоя от предавателните станции, свързани с доставката на АМ2.
Ако е така, тогава пътят им до Сектор Алва няма да е много дълъг!
О, стига, ядоса се той. Това са глупости. Празни предположения. Няма професионалист в цялата Империя, който да е на такова равнище. Който би могъл…
И ето че го споходи нова смразяваща мисъл.
Стен би могъл да е този човек!
Да. Сам, или в съдружие с някой от неговите помощници, например Алекс Килгър. Или онази жена, неговата любимка, говорителка на борите. Как й беше името?
Дали точно тя не е проникнала в имението?
Не. Това е нелепо.
Дали…
Стен несъмнено бе най-способният му служител. Беше успял да надмине дори стария воин, майстора на шпионажа Йън Махони. Като противник той щеше да е стотици пъти по-опасен.
Стен не би се затруднил да проникне в Аръндел.
Така е.
Но Стен е мъртъв.
Мъртъв ли е наистина?
Лудост е да се мисли друго.
Още една смразяваща мисъл. Какви са доказателствата за смъртта му? Труп няма. Нито свидетели.
Да. Но имайки предвид обстоятелствата, бягството е невъзможно.
И пак – дали наистина е невъзможно?
Призля му. Усети убождания, като от пустинни трънаци.
Императорът бе споходен от внезапното прозрение, че всичко това е някаква сложна игра.
Стен беше жив.
Той въздъхна. Какво да направи?
За първи път през дългото си царстване Вечният император не знаеше как да постъпи.
Книга пета
Краят на играта
38.
– Всички системи функционират нормално. След двайсет секунди навлизаме в региона…
Има един момент, който спохожда всяко разумно същество. Когато моралните задължения се сблъскват с инстинкта за оцеляване, в сенчестия свят на решения и действия.
Миг на колебание между лъжата и саморазрушителната истина. Между страданието на мнозина и моралния дълг към неколцина.
Теолозите го наричат „свободна воля“.
Не съществува научен термин за този момент, макар че медицината е в състояние да проследи с точност механизмите на вътрешната борба.
При хората надбъбречните жлези започват да отделят повишено количество адреналин. Органи като сърцето и белите дробове усилват дейността си. Покачват се телесната температура и кръвното налягане. В мускулите и мозъка се увеличава нивото на кислорода. Клетките, предназначени за борба с инфекция, приготвят оръжията си, за да отбият атаката. В крайния стадий преустановяват функцията си отделителните органи – за да намалят опасността от зараза, в случай че нещо проникне в тялото. Кожата се стяга, готова да отбие оръжие. Потните жлези изхвърлят навън течности, докато охладителните системи преминават в режим на готовност. Изпотяването действа и като смазка между крайниците и торса. При мъжа скротумът се прибира и тестисите се повдигат нагоре, намалявайки обема си и увеличавайки здравината.
Така поне твърди науката.
Стен би казал, че всичко това е само обикновен, животински страх.
Беше сам на малкия мостик на такткораба, втренчил очи в единствения монитор. Гледаше как насред космоса валят пламъци. Никога не беше виждал нещо, подобно на Сектор Алва.
Механичният глас отново проговори:
– Навлизане в региона след десет секунди…
Математичната част на ума му – тази, която освен това се занимаваше с поезия и музика – оценяваше красотата. Малко чудо на мястото, където се допират две вселени.
Ала душата му не съзираше нищо друго, освен дупка към ада.
– Навлизане след девет секунди – обяви гласът от говорителя.
Стен наблюдаваше как една малка комета се носи към непоследователността. Към нея се стрелнаха огнени пипала. Обгърнаха я. Кометата се разпадна с такава сила, че върху монитора блеснаха ярки светлини.
Стен следеше това, което става вътре в него. Опитваше се да овладее страха. Търсеше опора в рационалната част на съзнанието си.
– Навлизане след осем секунди – прокламира гласът.
Стен не се страхуваше, че може да сподели съдбата на кометата. Всъщност… ако трябва да е честен… страхуваше се, но съвсем малко. Такткорабът – както и всяка част от него, която би могла да встъпи в допир с антиматерия – бе облицован с Империум X в една от корабостроителниците на Ви. На Вълчите светове имаше огромни запаси от този материал.
На теория би трябвало да премине безпрепятствено през отвора към другата вселена. Вече беше пратил сонда и тя се бе върнала без повреди.
Тогава… каква е причината за страха? Опасения, че там може да има пост на Императора? Системи, охраняващи неговото съкровище? Не. Стен вече се бе справил с тези препятствия и вярваше, че няма да има повече.
– … седем секунди…
Стен се опита да прати ума си оттатък, заедно със сондата, да си представи какво е от другата страна. В една напълно различна реалност. На място, където не е желан. Където всяка, дори най-нищожната частица, ще бъде негов враг.
И той ще е напълно… сам.
По-самотен от всяко друго човешко същество. С едно изключение.
Вечният император.
– … шест секунди…
Това, което разпалваше страха му още повече, бе мисълта, че би могъл да се откаже. Притаеният в него страхливец хлипаше в своята дупка. Защо трябва да поемаш отговорност? Нека някой друг го свърши. Ако пък никой не успее, тогава майната им. Можеше да избяга и да се скрие там, където Императорът няма да го намери. А дори да го открие, той ще се изправи срещу него на своя територия. Тогава какъв смисъл да губи живота си? Ами ако всички и без това са обречени?
Те ще умрат.
Ще умре и той.
Но поне няма да ходи на онова място.
Достатъчно е само да натисне едно копче и мисията ще бъде прекратена.
– … пет секунди…
Ръката му бе плувнала в пот.
– … четири секунди…
Защо този проклет глас не млъкне?
– … три секунди…
Страхливецът в него изкрещя: „Твърде късно е вече!“
– … две секунди…
Гласът на Махони проговори от гроба:
– Превърни дявола в юмрук, момко. И удари с него!
– Една секунда…
Стен стисна пръсти. Бяха побелели от усилието.
– … начало на навлизането…
Не откъсваше очи от монитора, докато такткорабът се носеше право към Портите на ада.
Толкова малки…
Невероятно малки…
а искат да ме… убият.
Не искам да умра тук…
Моля ви.
Никой не ме познава…
тук.
Никой…
не го е грижа.
Очите му…
горчат.
Усещам цветове на…
езика си.
Някой…
… някой ме гледа.
Къде?
Страхувам се.
Къде е той?
Някъде там.
Страхувам се.
Кой е той?
Не зная.
Той ме гледа и… аз… аз съм…
Толкова малък.
Стен повърна в кофата, която бе поставил до креслото. Отвори пакет със салфетки и изтри лицето и врата си. Беше освежаващо. Изплакна устата си със стрег и плю в кофата. После надигна бутилката и пи. Дълго.
Стрегът пробуди в стомаха му огън, но той надигна отново бутилката. Огънят продължаваше да се разпалва. Топъл, приятен, познат огън. Като огнище.
Стен се надигна от пилотското кресло и размърда ръце. Мускулите му се бяха свили на възли. Кръвта се раздвижи в жилите му. Той направи няколко упражнения, на които го бяха учили още в „Богомолка“. Сетне премина цялата процедура. Около половин час страховит балет.
Влезе в миниатюрната баня и взе душ. Първо пусна гореща вода, после леденостудена, докато кожата му изтръпна напълно.
Облече чист комбинезон, направи си кафе и отнесе димящата чаша на мостика. Огледа със спокойно изражение информацията на монитора, събирана от външните сензори. Контролният модул мъркаше едва чуто, докато събираше данните от всички сензори. От време на време светваше в червено, когато трябваше да преглътне някой особено голям къс информация.
Стен кимна и отпи от кафето.
Сега вече се чувстваше в отлична форма.
След няколко минути компютърният анализ ще приключи. Ще бъдат разшифровани основните закони на тази вселена. Корабният компютър ще определи параметрите на тази нова реалност.
И тогава Стен и корабът му ще престанат да бъдат само слепи посетители.
Той се облегна назад в креслото, посръбвайки от чашата, докато очите му следяха машинално колонките данни, пресичащи с огромна скорост монитора.
Стен си изравяше местенце в тази нова вселена по единствения начин, който познаваше. И той се наричаше рутина. Стар войнишки трик. Измислен от хора, привикнали да менят мястото за служба. Колкото далече и да си от дома, в каквито и странни места да си попаднал, рутината ще ти помогне да го преодолееш. Дребните неща. Познатите неща. Като да се погрижиш за себе си. Да се измиеш и срешеш. Да се изкъпеш – първо с гореща, после със студена вода. И да пиеш кафе. А после спокойно и хладнокръвно да оцениш ситуацията.
Накрая запретваш ръкави и се захващаш, изпълнен с увереността, че работата трябва да се свърши. По-големи и по-сложни отговорности лежат на плещите на тези над теб. Свърши си работата и гледай, ако е възможно, да не пострадаш.
Стен въздъхна облекчено. Беше напипал центъра на своето равновесие. Дойде време да се засели в това място.
Спомни си за Синд и се усмихна. И за топлите й ръце – когато се прибере у дома. Уютът на тази прегръдка. Да, и острият й ум. Начинът, по който неизменно намираше решение на проблемите.
И Килгър. Неговият стар, верен приятел Алекс Килгър. Човек, на когото винаги можеш да разчиташ. Ако има проблем, с който Синд не може да се справи, Алекс ще го реши.
След тях Стен покани в главата си Ото. Аплодира марша на гурките. Повика Мар и Сен. Хайнис и Сам’л. И всички останали приятели и членове на екипажи.
Скоро въображението му се изпълни с хора. Стана шумно, разменяха се шеги. Потупвания по рамото. Здрависвания и целувки.
Компютърът изписука и замря. Стен погледна към примигващия надпис „готовност“.
Отпи още веднъж от кафето и остави чашата. После изпрати първата команда.
Екранът започна да се изпълва с мрак.
Стен се приведе напред, за да погледне за пръв път тази нова вселена.
Вече не се страхуваше от нея.
Защото не беше сам.
Беше я намерил!
Тайната пролука на Императора!
Размерът на операцията се оказа по-голям – и същевременно по-малък, отколкото си бе представял.
Огромни танкери за АМ2 посещаваха и напускаха останките на една стара, разрушена система. Сред самите останки – разпаднали се планети и луни – сондите му засякоха мощни земекопни машини, събиращи основната субстанция на тази вселена. По-малки совалки, натоварени с руда, сновяха между танкерите. След като бъдат напълнени, танкерите потегляха на дългия път към другата вселена – и обратно.
Мащабна и сложна система – цялата командвана автоматично, – за да бъде осъществен замисълът на един човек. Императорът.
Донякъде беше разочарован от видяното, защото му напомняше на миньорски операции, на каквито бе ставал свидетел по време на пътешествията си. Мисълта, че една подобна операция може да оказва влияние върху съдбата на цяла вселена, му се струваше нереална. Но имаше империи, израснали върху по-малки основи от тези.
Второто, което го изуми, бе възрастта на машините и корабите. Всички функционираха перфектно, сякаш току-що бяха напуснали заводите и корабостроителниците. Ала, съдейки по конструкциите им, изглеждаха като извадени от музей.
Огромни тракащи чудовища със заострени ръбове и множество подвижни части.
Последното, което го изненада – най-много от всичко – бе, че до момента нито една ракета или изстрел не бе даден по него.
Веднага щом засече комплекса, Стен нареди на кораба да премине в стелт-режим. Изключи външните прибори, маскира се на всички честоти, остави сензорите на пасивно приемане и намали вътрешните операции до минимум. После продължи да се „промъква“, тихо и незабелязано. Нито един вражески сензор не биваше да го засече. Нито една аларма не трябваше да бъде задействана.
Когато се увери, че отвън всичко е наред, свали щитовете и премина на активно наблюдение. Все още никаква реакция. Навлезе в района на операцията. Всички оръдия на борда бяха заредени и готови за стрелба. Но колонията продължаваше своята роботизирана дейност, без да му обръща внимание. Това бе много странно. Защо Императорът е оставил съкровищницата си без охрана?
Може би защото е бил сигурен, че не може да бъде открита? В края на краищата тя се намираше в друга вселена. Вселена, за която доскоро всички смятаха, че не съществува. Че не може да съществува.
Стен се мръщеше озадачено, докато на екрана се нижеха останки от луни. Добре. Готов е да приеме това съждение.
Макар че, ако беше на мястото на Императора, щеше да постави навсякъде сигнални инсталации и мини. Сигурно защото така го бяха обучавали в „Богомолка“. Да не се доверява на шанса.
Припомни си мрачния ум на Императора и донякъде се успокои. Императорът обичаше простите неща. Простото по-трудно се обърква.
Умът му превключи една стъпка напред. Опростената система щеше да има и опростен контрол. Което означаваше, че цялата миньорска операция ще се командва от един център. Следваща стъпка… Императорът най-вероятно ще устрои жилищните си помещения в този команден център. Няма да заемат много място. Стен бе сигурен, че Императорът е идвал тук сам. На никого не би поверил подобна тайна.
Много добре. Защото това означаваше, че ако иска да преустанови потока от АМ2 към своята вселена, ще е достатъчно да открие командния център и да го взриви.
И проклети да са императорските очи!
Големият бял кораб заемаше почти целия екран. Беше по-стар от спомените на баща му. Архаичните му линии бяха покрити с космически прах. Сензорите и антените пробуждаха смътни спомени за книжки в ученическите години. Имаше и други прибори, чието предназначение оставаше загадка за него.
Но не можеха да бъдат сбъркани оръдейните инсталации. Архаични или не, лесно ги разпозна. Вечният император не бе останал напълно обезоръжен.
Странното беше, че люковете на оръдията са спуснати.
Стен не сваляше ръка от таблото, готов да изстреля ракети „Гоблин“ към белия кораб. При най-малкия знак за опасност щеше да го прати в ада на тази вселена – ако имаше такъв.
Това ли е мястото? Това ли е командният център? Засичаше вътре наличие на атмосфера. На постоянна дейност. Последното скривалище на Императора?
Изпрати сонда. Корабът беше жив, но се управляваше от дремещ изкуствен разум и липсваха признаци на живот.
Стен въздъхна, съжалил за хиляден път, че не можеше да дойде тук с „Виктори“ и целия екипаж. С техните умения и сложните системи на „Виктори“ щеше да успее да анализира белия кораб атом по атом.
Той мислеше, че това е търсената цел, но не беше сигурен.
Трябваше да се качи на борда, за да провери.
Огледа белия кораб, търсейки люк. Отказа се от идеята да се скачи с него или да използва главния вход.
Императорът обичаше простите неща. Като обикновени минни устройства, каквито лесно се поставяха в люкове и хангари.
Стен едва не пропусна отвора в задната част на кораба. Даде максимално увеличение, докато на екрана се появиха назъбени краища. Удар от метеор. Изглеждаше доста пресен. На не повече от няколко години. Вероятно някой АМ2 отломък се бе сблъскал и взривил в непосредствена близост до обшивката.
Стен се зачуди какво ли може да е причинило повредата. Дали това не беше обяснение за затворените люкове на оръдията? За снижените функции вътре в кораба?
Вероятно късметът все още го следваше. И да върви по дяволите Ото с неговата класификация за трите вида късмет: глупав, сляп и лош. За Стен и първият действаше чудесно.
Той огледа пробойната. Почувства се още по-голям късметлия, когато осъзна, че е достатъчно голяма да бъде негова тайна врата към кораба.
Влизането нямаше да е проблем. Алекс и Ото бяха изработили скафандър, изцяло облицован с Империум X. Така че дори да се срещне с някоя зареяла се частица от АМ2, нямаше да последва космически взрив.
Стен започна да събира нещата, които можеха да му потрябват и да изчислява наум необходимото количество взрив, за да унищожи командния център на Императора.
Щеше да му трябва таймер. Или дистанционно. Но как да ги занесе там? Да ги носи на ръце?
И тогава си припомни раницата, която Алекс също бе дал за облицоване с Империум X. Тогава бързаха и Стен бе изгубил търпение.
– За какво ми е това, по дяволите? – ядоса се той. – Да си я нахлузвам на главата, когато започне стрелбата?
– Ще разбереш, когато наистина ти потрябва, млади момко – бе отвърнал спокойно Алекс. Стен се отказа, изгубил интерес към спора.
А сега, благодарение на Алекс, можеше да отнесе сапьорските инструменти.
Ето ти сляп късмет.
Вторият от списъка на Ото.
Какво пък. Щом е на негова страна.
Той навлезе в тази чужда вселена, игнорирайки страха и насочвайки се чрез навигационната система на скафандъра.
Късметът остана с него, защото достигна белия кораб без инцидент. Отне му по-малко от двайсет минути да се изравни с пробойната и да пъхне вътре раницата.
Но след като се озова на борда, объркването стана негов неизменен спътник. Корабът имаше прекалено старинно и непознато разположение, за да може лесно да се ориентира. Странно усещане, когато става въпрос за друга реалност. За друга вселена. Стен избра един тесен коридор, за който се надяваше, че води към машинното. Понесе се нататък в мрака, движейки се грациозно въпреки обемистата раница на гърба си.
В машинното цареше разруха. Разкъсаните кабели и метални части бяха като свидетелство за щетите, нанесени от сблъсъка с метеора.
Нямаше атмосфера, но корабната гравитация бе включена – усети го, защото стоеше стабилно на крака, без да се налага да прибягва до магнитите подметки. Данните на лицевия дисплей говореха за известна механична активност наоколо. Нямаше сигнали за опасност. Никакви защитни системи не душеха тайно Стен.
Предположи, че метеорният удар – и последващата експлозия на частици от АМ2 – само бяха ранили кораба. И той бе реагирал със свеждане на активността си до минимум. Този минимум вероятно включваше миньорските операции и транспорта на АМ2. Ако това бе командният кораб на Императора.
Вероятно корабът би могъл да извърши автоматичен ремонт, но предпочиташе да насочва енергията си за други, по-важни функции.
С други думи, бе зает с това, което му бяха наредили.
Изведнъж му хрумна, че повредата може по някакъв начин да е свързана с онова, което напоследък, изглежда, не беше наред с Императора.
Какво бе казала Хайнис? Императорът е същият и същевременно не е. Същият, но различен.
Може би метеорът бе объркал някакъв негов план. Стен поклати глава. Безсмислено беше да си блъска главата.
По-добре да го остави за някоя вечер с приятели.
Продължи нататък.
Докато следваше извивките на коридора, продължаваше да се диви на сложното устройство на белия кораб. Сега, когато бе подминал хидравличните прегради, отвъд които бе останала засегнатата зона, атмосферата напълно отговаряше на земната. Свали ръкавиците и шлема и ги закачи на колана. Пое дълбоко дъх и издиша миризмите от скафандъра.
Въздухът беше свеж и имаше лек мирис. На бор? Да, нещо подобно.
Нямаше съмнение, че тук отсяда Императорът. Големият почитател на природата.
Стен продължи по централния коридор. Предполагаше, че е такъв, съдейки по размера и синята линия на пода. В двете посоки започваха други коридори – по-малки, под различни ъгли. И имаше врати. Много врати.
Някои водеха към помещения със сложни прибори. Други бяха складове, натъпкани с екипировка и резервни части. Имаше и ремонтен цех за роботите, сновящи по коридорите.
Стен се дръпна встрани, когато покрай него профуча една машина с щръкнали антени.
Коридорът внезапно завърши с просторно помещение. Огромна хидропонна ферма, изпълнена с екзотични растения, плодове и зеленчуци.
Храни по вкуса на Императора.
Стен продължи да следва синята линия, докато отново се озова в коридора.
После ново помещение, миришеше на антисептик и медицински препарати. Тук имаше ниски, метални вани, пълни с непозната течност. Светлината в помещението бе ярка и… топла. Видя стоманени масички и операционни дрехи. Всичко това пробуди в душата му неясно безпокойство. Продължи нататък.
Стигна центъра за управление на кораба. Беше натъпкан с архаична апаратура, която обаче работеше безупречно.
Вече беше абсолютно сигурен. Това бе командният център на Императора. Неговото тайно убежище. Ако взриви кораба, доставките на АМ2 ще се прекратят.
Постави раницата на пода и извади експлозивите. Беше приклекнал до вентилационна шахта. Място, не по-лошо от всяко друго.
Огледа се с любопитство. Беше изумен от постигнатото от Императора. Но как е успял?
По дяволите! Как въобще е започнал?
Забеляза една врата в дъното на коридора. На нея имаше табелка „Библиотека“. Може би вътре щеше да открие някакъв отговор. Ключ към загадката на Императора.
Приближи вратата и тя се отмести встрани с тихо свистене.
Стен пристъпи вътре.
Докато вратата се плъзгаше зад него, той забеляза с учудване, че няма лавици с фишове, нито с книги. Само няколко маси и кресла.
Дали това наистина е библиотека?
– Шах и мат – обяви Императорът.
