Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 32 страниц)
Според картата някъде тук трябваше да има арка.
Но арка не се виждаше.
Само глуха стена.
Алекс я докосна на няколко места, за да се увери, че няма таен вход. Не намери.
„Хм – рече си, – изглежда, момъкът не е построил всичко, както си беше преди. Параноично копеле.“
Не му оставаше друго, освен да се насочи към целта, за която жадуваше от самото начало.
Намери един от панелите – вероятно предназначен за наблюдение, – който се отваряше към главния коридор. Побутна го лекичко и… надзърна.
Двама войници от ВС стояха на пост пред двукрила врата. Мар и Сен му бяха казали, че целият етаж е бил демонтиран и построен наново.
Сега тук се помещаваше Пойндекс. Само на него бе позволено да е толкова близо до Императора.
Алекс се усмихна. Съвсем различна усмивка от онази, която трептеше на устните му, преди да влезе в замъка.
Този път това бе усмивка на лицето на тигър.
Пойндекс изруга тихо. Гневът остана стаен вътре в него, както всички останали чувства, които изпитваше. Излезе от програмата, която бе пуснал, и се върна в началото на файла.
Усещаше тъпа болка в главата. И сякаш някой бе хвърлил пясък в очите му.
Отдавна трябваше да е приключил работа и да си е легнал. Не беше твърде късно, но за двайсет и четири часа му се бе събрало освен разпределяне задачите за Вътрешна сигурност, да отговаря на постоянните повиквания на Императора и да подготвя тази нова мисия за унищожаването на планетите на всички бунтовнически светове.
Обмисляше отново и отново програмата на Вечния император за провеждане политика на терор.
В началото му се стори абсурдна. Не е абсурдна, поправи го вътрешният глас. По-скоро Вагнерска, в смисъла на Гьотердемерунг. Като онзи земен тиран, как ли му беше името? О, да. Лудият Адолф. Но това е невъзможно. Вечният император не може да е безумец. Разбира се, че не.
Спомняше си смътно как навремето един от наставниците му разказваше за някакъв владетел, който, след като свалил предшественика си, наредил на подчинените си да съставят нова конституция, която да не забранява прилагането на терор от страна на държавата. Терор отгоре. Значи в политиката вече имаше такъв прецедент.
Не помнеше името на този диктатор, нито дали е управлявал дълго, или кратко и кърваво… а и нямаше време точно сега да се занимава с исторически проучвания.
От друга страна обаче, планът му се струваше смешен. Нима е необходимо този жалък бунт, чийто „водач освободител“ вече е мъртъв, да бъде смазван с цялата сила и мощ на Империята? Но пък не беше ли Макиавели този, който съветваше своя княз да изтреби враговете си още щом се възкачи на трона – с един зловещ удар?
Не че Пойндекс имаше намерение да възразява или подлага на съмнение тази нова имперска политика. Той служеше вярно. Дали на императора, или на тази нова примамлива мисъл за вечен живот?
Вечен живот и… вечна власт?
Списъкът бе готов. Столицата на кал’гатейците. Шестте кантонови свята на хонджойците. Ви – столицата на борите. И така нататък. Общо 118 свята бяха получили смъртна присъда.
Можеше да бъде осъществено – Империята все още разполагаше с достатъчно кръстосвачи и напълно лоялни екипажи, които биха унищожили цяла планета само защото така им е наредено.
Проблемът бе, че Вечният император искаше унищожаването на планетите да протече почти едновременно.
По кой часовник, запита се Пойндекс, и по кой календар? Местният? Зулуският? На Първичен свят? Би трябвало да повика на помощ адмирал Андърс и неговия щаб. Командването на флота може да не се отличаваше с особено изтъкнат интелект, но пък имаха опит в подготовката и осъществяването на подобни мащабни операции, така че корабите да пристигат в една или друга точка в определено време. Само че така можеше да събуди нечии подозрения. А Императорът бе настоял изрично операцията да се подготви в обстановка на пълна секретност и за нея да бъдат известени единствено Пойндекс и хората от Вътрешна сигурност.
Пойндекс се надигна от бюрото. Когато му дойде времето, ще се раздели с тази малка стая, мебелирана по нечий друг вкус.
Когато му дойде времето.
Но това време все не идваше.
Дали да не пийне нещо, за да вкара малко захар в кръвта си?
Отиде до малкия бар и огледа бутилките. Скоч, който Императорът толкова обичаше, а той самият не можеше да търпи. Онази ужасна напитка, наричана „шайн“, и още по-неприятният й компаньон на име „стрег“, за който пък се твърдеше, че някога бил любим на Императора. Пойндекс го бе опитвал само веднъж, но дори сега потръпна при спомена. Никой, освен някое пропаднало пиянде или извънземен, не може да се наслаждава на подобна смес. Вдигна гарафата с ароматното бренди от своя роден свят – почти единствената напитка, на която се наслаждаваше от доста време насам.
Не. И това не.
Погледът му се отмести към вратата на спалнята. Сън. Ето от какво имаше нужда. Да легне и да заспи. Дни наред, седмици.
Трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае, че някой е приклекнал до вратата. Мъж, облечен със странна камуфлажна униформа. Лицето му бе скрито в сянка. Държеше пистолет с издължена цев, насочен към гърдите му.
– Не мърдай – произнесе тихо Алекс. – Няма дори да вдишваш, ако не ти кажа.
Мъжът се изправи рязко и приближи, като не сваляше очи от Пойндекс.
– Ти си Килгър – досети се Пойндекс, опитвайки се да прикрие изненадата си. За миг се изпълни с гордост, че не бе почувствал никакъв страх.
– Аха.
– Нали си даваш сметка, че дори да ме убиеш, няма да спреш Императора.
– Тъй ли? – попита Килгър с учтив интерес. – Не това е планът ми. Няма да те приспивам завинаги, освен ако не вдигаш шум. Първо, отстъпи от бара, завърти се и си сложи ръцете отзад.
Пойндекс се обърна. Погледна надолу, после се спря.
– Хрумна ми нещо друго – рече той. – Ако не идваш за лична мъст… да не би Стен да е още жив? Той ли ти нареди да дойдеш тук?
– Та казвах – продължи Килгър, – че най-добре да коленичиш, приятелче…
Пойндекс подгъна колене… и вдигна ръце към тила си. Алекс протегна свободната си ръка, стиснал миниатюрния флакон с наркоза. И тогава дясната ръка на Пойндекс се стрелна към бара.
Килгър се оказа по-бърз. Пусна флакона, сви ръката си в юмрук и замахна.
Ударът попадна в дясната част на тила на Пойндекс. Чу се пукот и… главата на Пойндекс клюмна под неестествен ъгъл. Тялото му се свлече напред. Алекс го улови за яката, преди да се е строполил върху бара, и го положи тихо на килима.
Съзнавайки, че си губи времето, той провери пулса му. Преобърна Пойндекс по гръб и повдигна единия му клепач. Макар да беше глупаво, дори опря ухо в устата му.
Нищо.
„Ама че си нещастник – укори се той. – Толкоз ли не можа да се контролираш? Няма значение, че тоз момък е убил Махони или че е помагал на Императора да изтреби още много други. Какъв професионалист си, щом не съумя да го опазиш жив?“
Той се надигна и погледът му попадна върху копчето в долната част на бара. Вгледа се внимателно. Нямаше нищо. Ах, ето. Над него. Замаскирана вратичка. Какво ли имаше вътре? Пистолет? Флакон с газ? Електрическа палка? Или е свързан с алармата? Каквото и да беше, щеше да оплеска всичко.
„Дали реагирах машинално, или съм забелязал копчето с крайчеца на окото? Както и да е!“ – ядоса се той. И тогава осъзна, че за първи път от доста време насам, още от онези безсънни нощи в замъка на Ото, когато Синд бе определена за говорител на борите, го бе напуснало чувството за неизбежна гибел.
„Мамка му – рече си той. – Влача това усещане със себе си още откакто бях в «Богомолка». Трябваше да убия Пойндекс, за да се отърва от него.“
Нарами трупа на Пойндекс и се отправи към спалнята, а оттам през скрития отвор се върна в тайния коридор.
Чувствайки се на сигурно между дебелите стени, Алекс изтича по коридора, докато стигна плочата. „Дано само да няма някоя скрита аларма – помисли си той. – Защото каквото и друго да е, намерих му цаката“. Положи трупа на Пойндекс до плочата, отмести я и го тикна в мрака.
Трупът изчезна безшумно в тъмния отвор.
Нямаше сирени. Нито тропот от приближаващи се войници, ако алармата е била безшумна. Само глух удар. И тишина. Още един удар. Отново тишина, този път по-дълга. И накрая плясък, когато Пойндекс падна на дъното. Килгър се зачуди какво ли има на дъното на този кладенец? Той насочи фенерчето в тъмнината.
Нищо.
Докосна плочата и тя се върна безшумно на мястото си, в очакване на следващия допир на нечия длан.
Дали е шахта за боклук, или отточен канал?
Алекс поклати глава.
Никога няма да узнае.
Обмисли отново случилото се през последните минути и поклати глава.
Ако се предположи, че трупът на Пойндекс остане скрит поне за известно време, какви може да са последствията? За Вътрешна сигурност и за самия Император?
„Толкова по въпроса за операцията – рече си той. – Не е зле за работа за една нощ. А и нали душата ме отпусна.“
Той реши, че случилото се заслужава едно питие. И може би разходка на лунна светлина в компанията на Марл и Хотско.
В романтично настроение – и ожаднял – Килгър се отправи към дома.
36.
Съществото оглежда дълго време Стен с огромните си фасетъчни очи. Стен лежеше неподвижно по корем на океанското дъно. На три метра над него вълните се разбиваха в скалистия бряг на острова.
Животното имаше трисегментно тяло с множество допълнителни израстъци в различни посоки. Изглеждаше враждебно, но пък не би ли изглеждало така всяко създание с тяло над метър и остри като скалпели зъби? Особено ако е на двайсет сантиметра от лицето ти.
Стен се опитваше да си представи хода на примитивния мисловен процес в главата му. Ти си най-голямото същество в океана. Не – не си. Има нещо по-голямо от теб. То е точно отпред. Ти си хищник. Можеш да разкъсаш всеки друг в океана. Не, не можеш. Опита се да откъснеш парче от това същество. Острите ти зъби не успяха. Загазил си. Трябва да идеш някъде – някъде другаде, където го няма това същество.
Големият „трилобит“ – както го бе кръстил Стен – размаха крака и се изгуби сред завесата от тиня.
Много добре. Не че нещастният ортопод можеше да го заплашва по някакъв начин – особено след като Стен носеше скафандър. Но тези остри зъби близо до лицевото стъкло те карат да се замислиш.
Третият вектор бе отвел „Виктори“ далече навътре в космоса, в райони, които почти не бяха изследвани. Тук, на много светлинни векове наоколо, нямаше нито системи, нито самотни тела. Но ето че доближиха слънчева система. Три свята, една луна и слънце. Системата не беше мъртва като предавателната станция, открита от Кайс, която се бе взривила, докато беше на нея. Тук животът тъкмо възникваше.
Стен остави „Виктори“ в покрайнините на системата, изплашен, че дори най-малката грешка може да прекъсне нишката, която следваха, както се бе случвало неведнъж. Защото тогава ще се наложи да търсят друга тайна квартира и междинна станция на Императора и да се опитат да повторят успеха на Синд. Или да продължат да следват предишния лъч към неизвестното. Може би нямаше да им стигне един човешки живот, за да открият това, което търсеха.
Фрестън, върнал се към службата си на специалист по комуникациите, бе уверил Стен, че лъчът от имението попада точно върху втория свят от слънцето.
Стен премести Фрестън, неговите помощници, Ханелоре ла Сиотат и себе си на „Аойфи“ и отново прикачи такткораба на Ла Сиотат за разрушителя.
„Аойфи“ се приближи много бавно към планетата. Един наистина млад свят. Потъващи континенти, океани, които постепенно завладяват сушата. Синд каза, че това отговаряло на камбрий, и дори му подхвърли, че ако иска, в свободното си време може да премине някой курс по геология.
Търсеха усилено. Визуално, електронно, активно и пасивно. Изминаха две И-седмици преди Фрестън да открие нещо. Прехвана странни знаци от брега на един от малките субконтиненти в южната полусфера. Там долу имаше нещо, което, изглежда, беше изкуствено. Но всички повърхностни сканирания – от инфрачервени до визуални – твърдяха, че районът е стерилен.
Фрестън реши да рискува и прати симулиран сигнал от борда на „Аойфи“ на същата честота, на която идваше сигналът от имението. Засече съвсем слаба остатъчна радиация. Тогава изказа предположението, че под повърхността е вградена някакъв тип антена. Способна да приема, предава или препредава.
Стен обмисли идеята му. Спомни си, че малката луна, която Синд бе посетила, също бе издълбана и в кухината във вътрешността й бе монтирана антена, заедно с неголяма енергостанция. Императорът е бил достатъчно предвидлив да не използва еднакъв вид космически тела за всяка от предавателните си станции, но, изглежда, бе прибягвал до еднотипни конструкции в името на безопасността, вкопавайки станциите си под земята.
Или под водата.
Фрестън се подсмихна на идеята му. Един плътен течен слой само щеше да създава допълнителни смущения. Стен кимна в знак, че е съгласен. Станцията – ако имаше такава – щеше да е в плитчините.
Фрестън извади триумфално втория си коз. Беше извършил подробно сканиране на зоната няколко часа преди падането на нощта. И имаше резултат. Нещо, което може да бъде открито само ако го търсиш преднамерено и точно в този участък.
Скалите задържат топлина дълго време. По-дълго, отколкото въздуха. Това осигури на Фрестън някои интересни изображения, особено когато ги подложиха на компютърно усилване. Тук… силуетът на закопаната антена задържаше топлина по-дълго дори от скалите. Очертанията се различаваха ясно, даже без да се налага увеличение. Беше нещо голямо. Фрестън реши, че формата наподобява врати на хангар, най-вече заради по-студените контури, отговарящи на цепнатините между вратите. Докато следваше с пръст контура, на лицето му трептеше доволна усмивка.
За Стен оставаше единствено да се спусне при входа, да разбере как се отваря вратата и готово.
Готово, помисли си той саркастично. А след това да се чуди колко ли е голяма поставената вътре бомба. Фрестън завъртя глава. Не биваше да се очаква всичко от него, нали? Имайки предвид, че е само един обикновен капитан с мизерна заплата.
Стен се разсмя и го изхвърли навън. После седна и се зае да обмисля останалата част от плана за проникване. По някое време прати да повикат Ла Сиотат, целуна Синд и се захвана за работа.
Такткорабът навлезе в атмосферата с траектория, която по-скоро би подхождала на метеор. Докато се спускаше главоломно надолу, Ла Сиотат мърмореше недоволно, че ако е искала да управлява подводница, сигурно е щяла да се прероди като делфин.
На около километър от брега се виждаше самотен риф, щръкнал едва-едва над повърхността. Стен нареди на Ла Сиотат да спусне такткораба на дъното непосредствено до рифа.
Измъкна се през шлюза и се отправи към брега. На теория миниатюрните реактивни двигатели на скафандъра би трябвало да му помагат да се придвижва без усилие във водата – също както и в космоса. Но дори с включени на максимална мощност маклийнови генератори масата си остава маса. Стен пърпореше към брега с мудната скорост на ферибот, което му осигури поне достатъчно време да зяпа наоколо.
Ако скалите пред него бяха пусти и безжизнени, същото не можеше да се каже за морето. Водорасли и подводни растения. Гъсти, бодливи храсталаци. Някакви пълзящи животинки, приличащи на раци. И трилобити, от едва забележими до… достатъчно големи да приличат на едри скорпиони.
С издигане на дъното той намали мощността и се потопи. На дълбочина от три метра обмисли предстоящите стъпки и преживя кратка среща с най-големия трилобит във вселената.
Дотук не бе доловил шумове от задействани взривни устройства, с каквито предполагаше, че ще е опасана станцията. Много добре. Може би все още чакаха да видят кой е дошъл. Съмняваше се устройствата да са свръхчувствителни – Императорът едва ли би искал завръщането му да е възвестено от експлозии. Също толкова малко вероятно бе да засичат движение. Такива устройства нерядко се активираха от съвсем неочаквани дразнители.
Следователно, ако имаше мини, те щяха да са от такъв тип, че да не затрудняват Императора и същевременно да разкъсат всеки нежелан посетител. Ключалка с визьор за ретината? Пръстов отпечатък? Едва ли, имайки предвид, че устройството е предназначено за употреба в продължение на векове.
Стен излезе на брега, прекоси прибоя и се озова на сушата. Безжизнена скала. Наоколо всичко бе в сиво и черно. Тъмен пясък по бреговата ивица. Стен забеляза нещо и се наведе, забравил за миг мисията. Имаше нещо зеленикаво в плитчините. Вероятно някакво растение. Водорасли? Не знаеше. Връщай се в морето, рече му той. Не знаеш какво може да стане тук.
Изправи се и пое към мястото, където вероятно бе разположена станцията. Според външните сензори въздухът бе напълно подходящ за дишане, макар че бе малко беден на кислород. Но той реши да не откопчава скафандъра.
Брегът не беше стръмен. Стен приклекна зад един камък и включи дисплея на шлема. Консултира се с картата, проектирана на лицевото стъкло.
Там трябваше да е вратата. В онази хлътнала скала. Стен пое нататък толкова безшумно, колкото позволяваше тромавият скафандър. Намираше се на трийсет метра. Смъкна бинокъла пред лицевото стъкло и огледа скалата. На два пъти спира, виждайки неща, които бяха или не бяха там.
При пълно увеличение обектът бе на не повече от метър от него. Погледът му пълзеше сантиметър по сантиметър по странната скална мозайка, търсейки притаен противник.
Ах, отвор с идеален овал. Нещо рядко срещано в природата.
Какво е това – ключалка?
На мястото, където би трябвало да бъде, ако към нея се приближи някой с размерите на Императора.
Оставаше му само да намери ключа.
Стен прекоси забързано последните метри. Очакваше всеки миг да чуе взрив. Нищо.
Той коленичи до ключалката и разкопча чантичката на пояса си. Докато обмисляше всичко на „Виктори“, бе сметнал, че ключалката ще е най-малкият проблем. Императорът не би могъл да кръстосва вселената, носейки някакъв сложен ключ. Поне той не би постъпил така, ако тази параноична операция бе под негово ръководство. Значи ключът трябваше да е нещо, което Императорът може да си подсигури или изработи за съвсем кратко време. Освен това ключът нямаше да е част от някаква сложна заключваща система, която може да се окаже съвършено непозната във времето, когато се завърне.
Стен извади един стандартен електронен шперц, каквито използваха в „Меркурий“. Постави вътре анализатора и за миг едва овладя импулса да запуши уши в очакване на неизбежния взрив. Анализаторът избръмча и му съобщи кода, който ще отвори вратата. Стен изтегли сондата, въведе кода през шперца и натисна копчето за потвърждаване…
… и вратата се плъзна нагоре. От изненада Стен едва не падна по гръб. Пред него в мрака се спускаше наклонена платформа.
Почака, докато сърцето му заби с нормални темпове. Извади фенерче от чантичката и проснат по корем, в случай че и тук има алармена система, насочи лъча надолу. Нищо. Надзърна. Пак нищо.
Надигна се и пристъпи бавно вътре, движейки се сантиметър по сантиметър, както тогава на Вулкан… преди много, много години…
И тогава се досети.
Или поне така му се струваше.
Всички тези притеснения за инфрачервени детектори, датчици за движение, сензори… бяха напразни. Вечният император беше бивш инженер. Добър инженер. Така че, ако имаше защита, тя щеше да е основана на принципа: проста, дори глупава.
Стен спусна крак надолу, после другия… все по-уверено.
Вратата зад него се затвори. Той трепна, но не особено силно – вече беше почти сигурен, че е прав. До стената имаше стандартно мониторно табло и на него се виждаше, че поддръжката на вътрешната атмосфера е задействана и скоро ще достигне желаното нормално равнище, отговарящо на земното. В единия ъгъл се виждаше малък дисплей, на който бе изписана цифрата 0. Стен се готвеше да отмести поглед, когато забеляза, че цифрата се сменя с 1.
Това е.
Пред него имаше врата с дланова ключалка. Докосна я и тя се отвори.
Жилищен отсек. Неголям, но добре оборудван.
Зад него – нова врата.
Стен се опитваше да сдържи вълнението си, да не прибързва.
Следващото помещение беше огромно. Натъпкано с инструменти, компютри и контролни табла.
Ето че успя! Беше жив… и бе проникнал в станцията.
Освен ако не се чуе взрив до няколко секунди.
Какво бе единственото нещо, което Императорът би направил, а никой друг не би посмял?
Да дойде сам. Никой друг нямаше да постъпи така. В крайна сметка на добре укрепена станция всеки би предпочел да е съпроводен от помощници. Нямаше как да знае къде са скрити датчиците – отгоре, в пода, в стените. Можеше да е един, можеше и да са много.
Божичко, помисли си Стен и потрепери. Ако Килгър не бе тръгнал да гони Пойндекс… сигурно щеше да го вземе със себе си. Дори убийците от „Богомолка“ предпочитаха някой да им пази гърба, а Стен и Алекс бяха приятели от доста време.
Но при влизането на втория помещението щеше да се превърне в епицентър на ужасяващ взрив.
Той огледа ключовете за царството. В стаята имаше четири вторични контролни табла. Съобщителни станции, предположи Стен. Три от тях показваха идентични данни, на четвъртата всичко бе нулирано. Вероятно това бе станцията, открита от Кей и разрушена малко след това.
В центъра на помещението имаше голямо овално табло. Цялото с датчици и прибори за управление.
Стен ги огледа внимателно, но не докосна нищо. Повечето от тях бяха без надписи – нямаше нужда от тях, ако операторът е един за цялата система. Но имаше и такива, над които бяха поставени указателни табели.
Ето я тайната на вселената. Стен отново усети хладни тръпки.
Оттук Вечният император можеше да подава и спира „енергията“. Да насочва роботизирани конвои към депата с АМ2. Да увеличава или намалява запасите от АМ2 в определени точки. Заповедите му щяха да се повтарят от трите оцелели предавателни станции. И да политат нататък – към всички краища на вселената. А някъде там, отвъд всичко това, беше непоследователността. На Стен оставаше само да копира координатите на лъча от тази станция и да ги прати на Фрестън. Обикновена тривекторна ориентация щеше да свърши работа.
– Е, добре – прошепна Стен, без дори да осъзнае, че говори на глас. – Добре, копеле такова. Всичко свърши.
