Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 32 страниц)
39.
– Знаеш си урока – продължи Вечният император. – Никакви движения. Резки или други.
Говореше с безгрижен и уверен тон. Стен обаче не би допуснал грешката да сметне, че е прекалено уверен, затова се стараеше да стои неподвижно.
– Сега… Съблечи скафандъра. Много бавно, моля.
Стен протегна ръце към закопчалките. Миг по-късно скафандърът се свлече в краката му и той остана по корабния комбинезон.
– Ритни го настрани – нареди Императорът. – По-силно, ако обичаш.
Стен изрита скафандъра в ъгъла.
– Иди до дъното на помещението – продължи Императорът.
Стен продължи нататък, докато носът му опря в стената.
– Сега вече можеш да се обърнеш – рече Императорът.
Стен се обърна. Старият му господар се бе подпрял на масата, на лицето му трепкаше доволна усмивка. Пистолетът в ръката му сочеше право в гърдите на Стен.
– Радвам се да те видя – обяви Императорът. – Бях започнал да си мисля, че няма да дойдеш.
Пресегна се със свободната си ръка и взе шишето със скоч от масата. Без да откъсва очи от Стен, Императорът си наля една чаша.
– Съжалявам, че не мога да ти предложа – рече той.
– Но съм сигурен, че ще ми простиш тази проява на негостоприемство. – Той сръбна от чашата.
Стен го разбираше. Ако имаше възможност, щеше да използва всичко като оръжие. Дори парче хартия. Още по-добре чаша.
Рефлексите му от „Богомолка“ се бяха пробудили в мига, когато чу гласа на Императора. Равномерно дишане и сърцебиене. Отпуснати, но готови за действие мускули. Работещ ясно ум, възприемане на всеки предмет в помещението.
Очите му измерваха машинално разстоянието между него и Императора. Малко по-далеч от желаното, но все пак в рамките на приемливото.
Не знаеше само защо е още жив. Но беше решен да запази това положение.
– Сигурно си даваш сметка – продължи Императорът, – че ще трябва да ми съобщиш кой още е в течение на всичко това. И разположението на твоите сили.
Стен повдигна рамене, но не отговори.
– Няма да прибягвам до мъчения – обясни Императорът. – От уважение към предишните ни взаимоотношения. Освен това разполагам с достатъчно добър мозъчен скенер. Малко е старичък и понякога леко безкомпромисен спрямо някои мозъчни клетки. – Отпи отново. – Но не е толкова страшно. Ако те превърне в растение… поне ще си щастливо растение.
– Поздравления – проговори Стен. – Изглежда си помислил за всичко.
Императорът се ухили.
– Вече няма „Ваше Величество“, така ли? И сме на „ти“? Какво стана с почитта към някогашния господар?
– Навик, който не беше трудно да забравя, когато си отиде уважението – отвърна Стен.
– Да не изпадаме в дребнави обиди – рече Императорът.
– Това не беше обида – рече Стен. – А факт. Честно признание.
Императорът изпръхтя презрително.
– Няма да повярваш – заговори той, – но донякъде ми липсваше. Не можеш да си представиш колко скучни и некомпетентни са хората около мен.
– Чух нещо такова – кимна Стен. – Особено онзи тип – как му беше името, – дето командва момчетата с униформи на щурмоваци.
– Пойндекс – отвърна Императорът. – Името му е Пойндекс. Между другото, благодаря, че ме отърва от него. Тъкмо се чудех как да го сторя.
– Няма защо – отвърна Стен. – Ще трябва да похваля Килгър.
– Сигурно си мислиш как да отложиш неизбежното – погледна го Императорът. – Да забавиш малко, докато ти се открие удобна възможност.
Стен не отговори.
– Ако тази мисъл те забавлява… продължавай. Между другото… няма ли да ме похвалиш за постигнатото тук? – Той махна със свободната си ръка наоколо. – Навярно си даваш сметка, че това са години на неуморно планиране и труд.
– Много е хубаво – съгласи се Стен. – Жалко за метеорното попадение.
Императорът се намръщи.
– Шанс едно на милион – рече той, но в гласа му се почувства неувереност.
– Това ли обърка нещата? – попита Стен.
– Не съвсем – рече Императорът. – Имаше доста трудности, признавам. Но пък и немалко постижения.
– Доволен си от себе си, нали? – попита Стен.
– Разбира се. Отървах се… от известни слабости.
– Като бомбата в корема?
Императорът не можа да сдържи учудването си, но после се разсмя.
– Значи и за това знаеш?
– Не беше трудно. Благодарностите са отново за Килгър. – Стен се втренчи в Императора. – Както не беше трудно да се досетим за останалото. Разбира се, Махони доста ни помогна. Йън бе разкрил почти всичко.
– Липсва ми – призна Императорът с нисък глас.
– Предполагам, че доста хора ти липсват – подхвърли насмешливо Стен.
– Да – призна Императорът и го изненада. – Така е. Особено Махони. Той беше мой приятел. – Погледна Стен със странно изражение. – И навремето… смятах, че ти също си мой приятел.
Стен се разсмя суховато.
– Така ли постъпваш с приятелите си? Поставяш ги в списъка на осъдените на смърт и после ги избиваш един по един?
Императорът въздъхна.
– Не можеш да си представиш колко е трудно да си на моето място. Правилата са различни.
– Да, зная – кимна Стен. – Голямата перспектива. Поглед от високо. Странното е, че навремето вярвах в това. Или поне не го подлагах на съмнение.
– Наистина няма друг начин да се управлява – рече Императорът. – Вършех го за доброто на всички. Имаше и страдания, признавам. Но животът е низ от страдания. Ако погледнеш в перспектива – за период от няколко хиляди години, ще видиш, че ползата е повече от вредата.
Той отново посегна към чашата и отпи.
– Не можеш да си представиш какво беше, когато… започвах.
– Преди да откриеш АМ2? – попита Стен.
– Да. Преди това. Какви глупаци управляваха тогава. Ако не бях аз, цивилизацията още щеше да се състои от няколко слънца и планетни системи.
– Сигурно е така – сви рамене Стен.
Императорът го изгледа втренчено.
– Смяташ ме за луд, нали? Хайде, кажи го. Няма да се обидя.
– Не смятам – зная го – отвърна дръзко Стен.
– Може би бях… някога – рече Императорът. – Но вече не съм. Не и откакто метеор удари кораба. Веднага след като… го разбрах… узнах и още нещо… нещо важно. Аз съм различен. Аз съм по-усъвършенстван!
– По-усъвършенстван от стария модел? – попита Стен, припомнил си ваните и хирургическите инструменти.
– Предполагам, че може и така да се каже – съгласи се Императорът. – Веригата беше прекъсната. Беше време да се започне отначало, с нови идеи. Да се изгради нов ред. Разбира се, трябваше да бъдат направени жертви. Нищо не става без жертви.
– Стига жертвата да не си ти – подметна Стен.
– Наистина ли го мислиш? Нима не вярваш, че аз също съм… страдал?
– Човекът, който натиска спусъка, никога не страда толкова, колкото този, който е от другата страна.
– Прекалено си циничен – разсмя се Императорът. – Твърде дълго си бил край мен, но фактите са си факти. Моят предшественик… беше тръгнал в лоша посока. Например изпусна таанците от властта си. Защо за Бога… даде такава власт на тези глупаци? Правилата на капитализма налагат периодично раздрусване на дървото.
– Магнатите в бизнеса никога не са се провъзгласявали за богове – посочи Стен.
Императорът изпръхтя.
– Не ставай глупав. Схемата бе започнала да буксува. Нуждаеше се от освежаване. Освен това правото на божествено управление е отколешно в нашата история.
– Наистина ли вярваш, че си бог?
Императорът сви рамене.
– Може и да съм. А може и да не съм. Но последният път, когато проверих, безсмъртието съвпадаше с дефиницията.
– Боговете не излизат от вани – рече Стен.
– О, така ли? Дали пък не съм бил подведен? Ти сигурно имаш по-голям опит от срещи с богове? – Императорът сръбна отново от чашата. – Няма да доживееш, за да видиш продължението – рече. – Но наистина обещавам да подобря нещата. Дано това ти даде малко спокойствие.
– Да подобриш спрямо кое? – изръмжа Стен. – Та ти си само нова бръчка на едно старо лице. Твърде много деца поведох към гроба в името на това лице. И за какво? За двайсет или трийсет века лъжи? Ти се смяташ за уникален. Най-великият император на най-великата империя в цялата история. Но от моя гледна точка, на обикновен смъртен човек, ти не си по-добър от всеки друг тиранин.
– Много вдъхновяващ разговор – поклати глава Вечният император. – От доста време не бях водил такъв. Ще ми се нещата да се бяха развили по друг начин. Наистина. – Той вдигна пистолета, в ума на Стен зазвучаха тревожни сигнали. Почакай. Ами мозъчното сканиране? Трябваше да му дадат още време.
– Реших – заговори Императорът, – че ще е твърде рисковано да те извеждам от това помещение. Така че, за да съм напълно сигурен, ще трябва да направя една от жертвите, които споменах… и да те убия.
Пръстът върху спусъка се сви.
И в този момент прозвуча нов глас:
– Нареждам на двете органични същества на борда на кораба да останат неподвижно.
Стен зяпна. Какво беше това, по дяволите? Забеляза объркване и на лицето на Императора. Но пистолетът остана насочен към него.
– Анализът на намеренията и плановете на двете същества бе завършен току-що – продължи гласът. Говореше командният център на кораба.
Построената от Императора машина за преценка.
– Нареждането на Първия организъм да се допусне натрапник на борда е оценено като грешка. Чуждият организъм е враг и ще бъде унищожен.
Дявол го взел, помисли си Стен!
– Но грешката е по вина на Първия организъм – отново заговори корабът. – И той също трябва да бъде унищожен.
Стен забеляза, че Императорът едва не подскочи от изненада. Пистолетът се насочи надолу.
Това бе шансът, който Стен чакаше.
Той се хвърли към Императора.
40.
Стен се хвърли ниско, опря рамо на пода, преметна се и в този момент Императорът стреля. Облицованият с АМ2 куршум остави неравна дупка в металния под. Стен изрита Вечния император и го отхвърли назад. Императорът омекоти падането си с ръка, като продължаваше да търси целта. Стен кръстоса крака в ножица и пистолетът отхвърча настрани. Императорът се претърколи два пъти и скочи, кръстосвайки инстинктивно ръцете си, за да отбие удара с нож. Блокът улови ръката на Стен, той изгуби равновесие и отскочи назад.
Стен се хвърли отново… и Императорът се метна по гръб през масата. Преобърна се във въздуха и падна на крака.
Финт… замахване…
Ножът на Стен облиза рамото на Императора и… първата кръв беше пролята.
Императорът се дръпна, стиснал в ръка отломък от строшената маса. Беше назъбен и дълъг поне четирийсет сантиметра. Държеше го ниско, до десния си хълбок. Стен отклони за миг поглед от лицето на Императора и машинално отбеляза, че хватката му говори за опит в боя с ножове.
Двамата кръжаха един около друг с почти безшумни стъпки. Стен постепенно осъзна, че го направляват в определена посока, и почти веднага разкри целта на Императора. Пистолетът. Императорът замахна към него с нож и Стен се дръпна назад… встрани от удара… успя да отвърне, не уцели и възстанови равновесие.
Очите на Императора светнаха, издавайки намерение за следваща атака, и ръката на Стен не беше там, където се намираше допреди миг. Бавен си, помисли си Стен. Отдавна не ти се е налагало да се биеш.
Но същото важеше и за него самия.
Стен рискува с дързък прийом – прехвърли ножа от едната ръка в другата и в този момент Императорът премина в атака. Стен едва не изпусна ножа, наклони се назад и изруга тихо под нос, проклинайки се, задето си бе позволил да подцени противника. Замахна, направи финт към китката на Императора, завъртя се, замахна отново, острието му се заби в тъканта на дрехата, другата му ръка се стрелна към мястото, където трябваше да е пистолетът, напипа го, вдигна го и в този момент Императорът се хвърли напред и ножът му се забоде в рамото на Стен. Мускулите се свиха спазматично при удара, пистолетът изхвърча от ръката му и се изтърколи встрани.
После мрак.
И нечий спокоен глас:
– Определих, че организмът нашественик е по-опасен за изпълнение на моите функции, отколкото създаденият на място. Премахването му ще бъде приоритетно.
Божичко, как болеше само! Стен стисна кристалното острие на своя нож със зъби и измъкна ножа на Императора от рамото си. Вълни от болка. Кръв по пръстите му. Опипа раната. Кървеше ли? Слабо. Опасна ли е. И да е, сега не бе моментът да мисли за това. Болката?
Стен зашепна мантрата, която бе запаметил преди много години, още във времето, когато се обучаваше за гвардията и тялото му забрави болката. Просна се на пода. Затършува бавно с пръсти наоколо, търсейки пистолета. Не можеше да е далече.
Тропот в другия край на помещението.
Пукот от лазерен изстрел. Попадението беше високо. Горе и вляво.
Пръстите на Стен напипаха нещо.
Дръжката на пистолета.
По дяволите! Значи императорът имаше резервен пистолет.
– Стойте на място – обяви гласът. – Локализирах организма нашественик. Пригответе се за огън.
Блеснаха ярки светлини и Стен стреля два пъти. Експлозия, мрак, ответна стрелба на Императора и куршумът му се заби там, където Стен бе лежал допреди миг.
Стен се съсредоточи върху мястото, откъдето идваше светлината, и прати пет бързи изстрела в района. Претърколи се, завъртя се и отново стреля.
Не разбра дали Императорът е отвърнал на огъня, тъй като в този момент помещението се разтърси от оглушителен трясък и завиха всички аларми. Стори му се, че чува някакъв вик. Странният глас, за който смяташе, че е на кораба? Императорът? Не знаеше. Отнякъде бълваше дим, чуваше се пукот на разгарящи се пламъци. Наблизо се плъзна врата и Стен стреля нататък, после се хвърли в отвора.
Хукна след Императора, опитвайки се да го спре, преди да се добере до поредната лоша изненада, която му бе подготвил. Спря, прокле се какъв е глупак и се върна за скафандъра. Нахлузи го, но остави шлема и ръкавиците на колана. Преди да го закопчае, активира аптечката отпред. Машинката изписука, затрака тихо и инжектира в тялото му обезболяващи и противовъзпалителни за раната. За всеки случай я напръска с дезинфектант, сетне се закопча.
Не бързай, рече си. По-добре беше да му отпусне малко преднина, отколкото да се спъне в него.
– Кораб – рече той задъхано, чувствайки се като пълен глупак.
Гласът не отговори.
Стен пусна още два изстрела към най-близкия кратер в стената. Още аларми, трепкащи пламъци и съскане на пожарогасители.
– Кораб! Няма да ти причиня вреда – излъга Стен. – Можеш да продължиш с мисията си.
Равен глас:
– Не се приема. Всички организми, освен създаденият тук, са враждебни и трябва да бъдат унищожени. Заповед на основната програма.
Добре, опитай се да ме убиеш, помисли си Стен. Ако можеш.
Изстрел и в рамката на вратата до него се заби подсилен с АМ2 куршум.
Той прати два бързи изстрела надолу по коридора, колкото да подсили суматохата, и продължи нататък. Тъкмо се готвеше да ускори крачка, когато го споходи нова мисъл.
Спря, върна се обратно при полуразрушеното помещение и изстреля пет внимателно прицелени изстрела в дупката в стената. Блеснаха искри от метал, огънят се разгоря наново, алармите зазвучаха още по-истерично АУУУАУУУУУАУУУУУ…
Този нов звук му беше добре познат. Стандартна аларма за пробойна в стената и загуба на вътрешна атмосфера.
Тъпанчетата му изпукаха от промяната в налягането. Протегна ръка към шлема. Нахлузи го и тъкмо се приготви да спусне лицевото стъкло, когато налягането се върна към нормалното. Корабът беше затворил пробойната. След като му намери по такъв начин занимание поне за известно време, Стен се втурна по коридора след Императора.
Нямаше представа какво е предназначението на помещенията, в които надникваше. Някои бяха съвсем тесни, натъпкани с апаратура и инструменти. Други бяха просторни и сравнително празни.
Още в първото от тях корабът се опита да го убие. Маклийновите генератори внезапно се изключиха и Стен литна към тавана, а после гравитацията го смъкна главоломно надолу. Но той не дочака сблъсъка, претърколи се с пъргавината на котка и се изправи. Пусна два куршума право в пода. Не се безпокоеше, че ще му свършат амунициите – зарядната тръба съдържаше петстотин подсилени с тънък слой АМ2 патрона в тяхната облицовка от Империум X.
Ог изстрелите на пода зейна дупка и Стен надзърна през нея на долното ниво. Припомни си бързо тримерния модел на кораба. Императорът навярно бе някъде по-нататък на тази палуба. Така че, ако се спусне долу и заобиколи отзад… Шмугна се през дупката.
– Организмът нашественик е на палуба Голф – обяви гласът. – Продължава към медицинската станция.
По дяволите! Огледа се, сякаш се надяваше да зърне някоя камера, която да простреля. Нищо.
Лоша идея. Най-добре да се върне обратно. Хрумна му нещо. Застана точно под отвора и подведен от движението му, корабът внезапно промени посоката на гравитацията, пращайки го „нагоре“. Стен продължи да се издига, носейки се към следващата палуба, и пътьом метна една граната. Чу металическо изщракване, после гръм. Малко след това гравитацията се върна към нормалната и Стен се приземи на пода.
Зачака, но гласът не каза нищо за завръщането му. Дали гранатата го бе объркала? Малко вероятно.
Сега какво? Императорът можеше да е навсякъде на този огромен кораб-полигон. Навярно държеше тук и свой космически кораб, с който да пътува обратно.
Това бе неговата къща и той знаеше как да я защитава.
Следователно:
Връщане към първоначалния план. Само дето не би искал сега да преустановиш доставките на АМ2.
Центърът за управление беше… Стен се ориентира… една палуба нагоре. И малко назад. Добре, ще се промъкне там, но ще внимава да не попадне в открити пространства, където корабът отново може да си играе на „горе и долу“. Ако това беше най-лошото, което можеше да го сполети, не бе кой знае колко страшно. Стен се зачуди защо ли не бяха построили някакви въоръжени роботи или нещо от тоя род – но после си даде сметка, че за кораба би било самоубийство да стреля по собственото си „тяло“. Ала въпреки това не можеше да е сигурен дали този последен бастион не разполага и с други средства за защита.
Само след няколко секунди корабът предприе първата си истинска атака.
Коридорът беше дълъг. На равни интервали от двете страни имаше затворени врати. Стен предполагаше, че някъде в дъното ще стигне стълба, водеща към мостика. Чу звук, като от едновременно затваряне на стотина ключалки. И тогава забеляза, че далечната стена на коридора се приближава към него. Както и тази зад него, установи той, когато погледна през рамо. Натисна вратата, наистина беше заключена. Следващата също. Стен се подпря на коляно, стисна оръжието с две ръце и прати четири куршума в четирите ъгъла на приближаващата се стена.
Взрив, дим, огън… но нищо повече. „Менгемето“ продължаваше да се затваря.
Империум X. Използван като бронирано покритие. Защо не? Ако разполагаш с достатъчно материал…
Движещите се стени едва ли бяха предназначени за самозащита – по-скоро за да изолират изгубили херметичност отсеци.
Значи корабът импровизираше в използването на своите ресурси, превръщайки ги в оръжия.
Стен стреля в близката врата, когато стената бе само на няколко метра от него, и хлътна вътре. Помещението беше празно. Отвън, в коридора, стените спряха от двете страни на вратата.
Беше като в капан. Корабът би могъл да го държи тук до края на живота му. Беше доста задушно. Вероятно корабът бе изключил и вентилацията. Би могъл да спусне лицевото стъкло на шлема и ще спечели – колко – пет-шест часа?
Подаде се през вратата, насочи пистолета и стреля в отсрещната стена.
Последва оглушителна експлозия и стакато от рикошети в помещението. Кратер. Не дупка. Взривът бе погълнал още повече кислород. Стен се закашля от дима. Колко пъти още трябваше да стреля, докато успее да си пробие път? Не знаеше, но със сигурност отломките щяха да го довършат преди това.
Дали да не използва ножа, за да си прокара път? Вероятно, ако разполага с достатъчно време.
Там горе. Вентилационната шахта.
Твърде е малка.
Но още докато си го мислеше, ръката с ножа машинално откачи решетката.
Шахтата беше тясна, никога не би могъл да се пъхне в нея. Докато я оглеждаше, темето му опираше в горната част, а брадичката в долната. Не само, че беше много тясна, но и след известно разстояние свиваше под прав ъгъл.
Дланите му бяха плувнали в пот.
Той скочи обратно и започна да се съблича. Свали всички дрехи и остави пистолета до себе си.
Какво пък, винаги можеше да се застреля.
Извил глава на една страна, той се напъха в шахтата. Протегна ръка, плъзгайки длан по гладкия метал, и се придърпа силно напред. Краката му се отделиха от пода. Успя да се напъха около три сантиметра. После още три. И още.
И тук се заклещи.
В гърдите му се надигна паника. Престани, рече си той. Не може да се заклещиш. Винаги можеш да се върнеш обратно и да започнеш отначало. Винаги можеш да изпълзиш от нещо, в което си пропълзял.
Това беше психологическа измама.
Не се дърпай. Не ускорявай дишането. Издишай. Извий се. Издишай отново. Дробовете са празни. Не, по дяволите, не са! Ако се предадеш сега, Императорът ще спечели. Майната му на Императора. Той се дръпна отново напред, изви се в завоя, сгърчен в тясната метална кутия, опитвайки се да не мисли за нищо, и после изведнъж се озова в широка шахта, където можеше да повдигне коляно и глава, после шахтата се разшири още и вече можеше да ходи приведен, да се изправи, такива бяха шахтите, които използваха за придвижване на Вулкан, а там не беше толкова зле, нали? Бил си и на по-тесни местенца, лъжливо копеле, и сега е моментът да го признаеш, нали? Искаш ли да стигнеш центъра за управление, или не?
Беше принуден да се съгласи със себе си. Доближи друга решетка, зад която имаше празна стая и преряза решетката. После скочи долу.
Това беше кухня и столова. Имаше маси. По-нататък бе печката.
И тогава го чу.
Приличаше на глас.
Стен се облече бързо и тръгна по посока на гласа.
Вечният император стоеше в средата на голямо, празно помещение. Пред него имаше празен басейн. Отсрещната стена бе изпълнена от огромен екран, на който трепкаха цветовете/нецветовете на N-пространството.
Беше обърнат с гръб към Стен, не държеше нищо в ръце.
С кого говореше? Със себе си? С кораба?
Стен вдигна пистолета, но се поколеба. Не го направи заради някакво объркано чувство за честна игра – беше убивал и без предупреждение.
Но…
– В моя край – произнесе Императорът – е моето начало.
Стен пристъпи напред. Императорът се разсмя, но не се обърна.
– Разбира се, въпросът е ще има ли друго начало? – продължи Императорът почти монотонно. – Или следващият ще е поредното неудачно копие, което ще бъде върнато в първичния материал, за да се започне процесът отначало? Дори и корабът да сполучи, какъв път ще избере? Дали той… дали моят… да го наречем, моят син… ще намери сам своя път? Ще успее ли да премахне бомбата от тялото си, без да я задейства – както направих аз? Въпрос, на който никога няма да бъде отговорено, нали? И в двата случая… – Императорът внезапно се обърна и зае бойна стойка. Стен едва сега осъзна, че всичко това е било клопка. Ръката на Императора се стрелна към пояса, измъкна пистолета оттам, рефлексивно прицелване…
Стен стреля, проекцията пред него трепна, холографското изображение угасна и тогава иззад ъгъла се подаде истинският Император, твърде близо до него и с истински пистолет в ръка. Стен изрита ръката му. Чу се болезнен вик и в този миг Стен осъзна, че е изпуснал своя пистолет. Ножът се стрелна навън от калъфа и после всичко се разви много бавно.
Десният крак на Стен се плъзна напред, на сантиметри над пода. Той успя да намери стабилна опора, на около половин метър вляво, измести рязко таза си напред, ръката му се издигна нагоре и острието на ножа се забоде право в гърлото на Вечния император. Хъркане. Бликнала кръв.
Стен се отдръпна. Императорът се олюля, изви се назад и падна по гръб, през времето и пространството. Тялото му се блъсна в пода с глух тътен.
Стен направи две крачки към него.
На лицето на Вечния император бе изписано объркване.
Постепенно чергите се смекчиха, потъвайки в забравата.
И тогава устата, която бе произнасяла толкова много смъртни присъди, се сгърчи. Усмивката на смъртта. Очите, които бяха виждали толкова много години и твърде много зло, сега надзъртаха в нищото, извити нагоре, към тавана на помещението.
А може би виждаха всичко.
Времето отново възвърна нормалния си ход и Стен се раздвижи. Наведе се за пистолета и приклекна. Започна да стреля, отново и отново, като обезумял. В празния басейн, в екрана на стената и навсякъде наоколо.
Краят…
… и никога няма да има друго начало за Императора.
Огън бликна от стените, последван от разноцветен дим.
Корабът нададе вик.
Тревожен вой на аларми… скърцане на разкривен метал… самоунищожаваща се кибернетика и електроника…
Може би.
Но корабът изкрещя.
И Стен се затича към центъра за управление.
Стен притичваше, стиснал в ръка дистанционното на зарядите. Един тук… два тук… три тук… четири тук… пет тук… шест тук… седем заряда тук.
Един резервен.
Огън.
… Екранът му съобщи, че първият заряд е задействан, взривът, поставен в центъра за управление, на който Стен бе задал петнайсетминутно забавяне, докато се носеше към метеорната пробойна и своя кораб.
Експлозия – и роботизираните миньорски кораби, събиращи АМ2 някъде в далечината, щяха да преустановят дейността си. Но можеха да бъдат програмирани наново, стига да пожелае. По-късно.
Стен забоде пръсти в копчетата като пианист, подхващащ акордите на адския огън.
Седем снабдени с ядрени глави ракети „Гоблин XII“ излетяха от тръбите на такткораба и – игнорирайки смущенията на N-пространството, заливащи електронните им уреди – се насочиха право към императорския кораб родилка и гробница.
Корабът на Стен бе твърде близо, когато те попаднаха в целта.
Всички екрани угаснаха, преминаха на резервно захранване, угаснаха отново и после, вероятно защото бяха настроени да показват увеличен образ на N-пространството, продължиха да чернеят.
Най-сетне едно радарно изображение се пробуди и настрои образа на програмата за увеличаване.
Цветове/нецветове.
Нищо друго.
Сякаш огромният декахедрон никога не бе съществувал.
Вечният император беше изчезнал.
Стен остана дълго загледан в пустошта, може би съжаляваше за много неща, които така и не се бяха случили, или за да се увери, че вакуумът няма да приеме някаква форма.
Накрая се наведе над пулта.
Зададе обратен курс и премина на максимална тяга право към непоследователността.
И към дома.
Свърши се.
