Текст книги "Краят на империята"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Боевая фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 32 страниц)
– Не разбирам защо е така – рече тя. – Мястото е толкова красиво.
Грб’чевът натисна едно копче и вратата се плъзна встрани. Той придружи Синд вътре.
– Сър Кайс обичаше красотата – рече. – И много добре я разбираше.
Синд се усмихна едва забележимо.
– Научих за тази особеност на сър Кайс от моите изследвания – призна тя. – Той е бил доста сложно същество. Дори за един грб’чев.
– Дори за един грб’чев – съгласи се придружителят й. – Но това ме връща на първата ми забележка. В нашата култура сър Кайс е герой. Неговата интелигентност, изобретателност и предприемчивост вече са придобили митични характеристики. Превърнахме неговата стара щабквартира в музей. В място за поклонение в известен смисъл. – Синд и нейният водач прекосяваха фоайето. – Но според мен само същество от нашата култура би могло да оцени сър Кайс.
– В такъв случай приемете извиненията ми от името на моята раса – рече Синд. – В края на краищата едва ли някой ще спори, че грб’чевите са едни от най-интелигентните същества в Империята.
– Това е вярно – съгласи се нейният придружител. Очевидно в този момент скромността е излишна.
– А сър Кайс несъмнено бе най-умният грб’чев за своето време – допълни Синд.
– Някои дори твърдят, че това е така за всяко време.
– В такъв случай как едно разумно същество – особено студент като мен – да не поиска да се запознае от първо лице с мястото, където е живял и работил сър Кайс?
– Вие сте много умна млада жена – отбеляза придружителят. Те свиха по коридора и пред тях се отвори нова врата. Озоваха се в библиотеката, в другия край зад монитор бе седнал човек.
– Това е един щастлив ден за вас и вашето изследване – обяви придружителят, забелязал присъстващия. – Както казах преди, малцина човеци споделят интереса ви към сър Кайс. Един от тях работи в нашия музей. И за моя изненада посещението ви съвпада с деня, когато е на работа. – Придружителят потупа човека по рамото. Мъжът се обърна. На лицето му грееше любезна усмивка.
– Мис Синд, позволете да ви представя един от нашите старши научни сътрудници… сър Лагут.
Лагут се надигна и протегна ръка. Двамата се здрависаха.
– Приятно ми е да се запозная с вас – заяви той. – Удоволствие, с което за малко да се размина. Днес е денят ми за почивка, но един от колегите ми се разболя…
– Щастлива случайност – вметна придружителят.
– Да. Щастлива случайност – повтори Синд, като оглеждаше от горе до долу плячката си.
Нямаше никаква случайност. Нито пък щеше да е щастлива – за Лагут.
Неведнъж през нощта Лагут се бе будил с ужасяващата мисъл, че рано или късно някой ще дойде за него. Огромни същества с решителни, сурови лица. И винаги облечени в черно. Понякога с кървави зъби. Повтаряха едно и също: „Лагут, ти знаеш твърде много. И заради това ще трябва да умреш.“
Жената, изправена пред него, бе от същия кошмар, но в по-приемлив вид. Тя не носеше оръжия и вместо огромни бивни имаше малки, бели зъби.
– Ти знаеш прекалено много, Лагут – заговори Синд. – И ако не ми помогнеш… ще трябва да те премахна.
– Аз бях само обикновен служител – изстена Лагут.
– Не мога да се съглася. Като член на Тайния съвет, отговарящ за доставките с АМ2, едва ли си бил обикновен служител.
– Нямах никаква власт. Изпълнявах заповеди. На никого не съм сторил нищо!
– Самото ти присъствие там означава, че си заговорничил с убийците на Императора – възрази спокойно Синд. – Що се отнася до властта… хиляди същества, чиито роднини са умрели от глад заради недостига на АМ2, биха искали да си поприказват с теб.
Лагут нямаше какво да възрази и наведе глава.
– Така че, Лагут, искам да си развържеш езика. Защото или ще станеш жертва на убийците на Императора, или на тълпата. Почти ми е мъчно за теб.
– Ще ми помогнете ли? – помоли Лагут. – Ще кажете ли на сър Стен, че съм ви съдействал?
Синд позволи на гласа си леко да поомекне.
– Да. Ще му кажа за теб. – После рече повелително: – А сега говори, Лагут! Кажи ми всичко!
И Лагут заговори. Разказа й за странната програма, която бе създал по искане на сър Кайс. Предназначението й вероятно било да търси откъде Императорът се сдобива с АМ2. Поне това бе казал Кайс на членовете на Тайния съвет.
– Но имам усещането, че всъщност не се интересуваше чак толкова от АМ2. Търсеше нещо по-дълбоко и по-лично.
– В какъв смисъл? – попита Синд.
– Събрахме всичко, което бе известно за АМ2. От състав до няколкото маршрута, които доставките обикновено следват, преди така мистериозно да бъдат прекратени. Въведохме всичко това в невероятния компютър, който той бе направил. – Лагут посочи малкия терминал в единия край на библиотеката. – Там е връзката с него. – И сега съществува. Ала за съжаление се съмнявам, че друго същество на този свят би могло да разкодира програмата, която той написа, за да го използва.
Синд реши да го отклони от темата за гения на Кайс.
– Продължавай. Нямам много време.
– Да. Както казах, въведохме цялата информация за АМ2. Но освен това вкарахме и всичко, което е известно за Императора. За целта поискахме помощта на сър Пойндекс.
Синд се ококори.
– Пойндекс? И той ли е забъркан в това?
– Абсолютно – потвърди Лагут. – С Кайс имаха обща игра. Не зная каква. Но Кайс използва информацията, за да го издърпа в нашия кръг. Тъкмо той направи Пойндекс член на Тайния съвет, та очевидно бяха сключили някаква сделка.
– Очевидно – потвърди Синд. Интересна информация, но се съмняваше, че ще може да я използва. – Добре. Значи вкарахте всякакъв род необработена информация в компютъра. И после какво? Какво научи Кайс?
– Не съм сигурен – отвърна Лагут. – Но зная, че се натъкна на нещо. Защото изведнъж придоби много развълнуван вид, а той не беше от емоционалните същества. Както и да е, стана неспокоен. Нареди да се спре програмата и после замина. Ужасно бързаше.
– И къде отиде?
– Не зная. Напусна Първичен свят. Някъде надалече. А когато се върна… умът му… бе мъртъв.
Синд знаеше какво означава това. Грб’чевите бяха единствените разумни същества, създадени от симбиоза. Телата им – огромни и красиви творения – произхождаха от стара и тайнствена раса. „Мозъците“ им бяха резултат от въздействието на един вирус, който се настаняваше в една от кухините на черепа им. И предизвикваше появата на невероятен интелект.
Проклятието на грб’чевите бе, че този „мозък“ имаше живот най-много 126 години. Кайс бе един от малкото грб’чеви, живели няколко години по-дълго. Трагичното бе, че тялото продължаваше да съществува още поне стотина години.
Синд бе виждала доста от тези живи мъртъвци да се скитат по улиците на родния свят на грб’чевите. Постоянни и ужасяващи примери за това, което очакваше всеки член на тази раса.
Синд посочи терминала.
– През онези последни дни не се ли опита да разбереш с какво се е занимавал Кайс?
Лагут се поколеба, сетне поклати тъжно глава.
– Не съм храбър човек – призна. – Ако не сте забелязали, живея в постоянен страх, очаквайки някой като вас… или дори по-лош… да ме намери. Ето защо… отчаяно се опитвах да разбера с какво се занимава Кайс… но така и не открих нищо.
Зад вратата се чу шум, ръката на Синд се плъзна към мястото, където държеше оръжието.
– Не се плашете – обади се Лагут. – Той само иска да го нахраним.
Синд повдигна вежди.
– Кой иска да го нахраните?
– Сър Кайс, разбира се – отвърна Лагут. – Желаете ли да се срещнете с него?
– Той е тук? – попита изумено Синд.
– Защо не? За него този дом не е по-лош от всеки друг. Изкарват го на паша, ако може така да се каже. Като някое животно за разплод. Осигурено му е всичко, което би искал. – Той се надигна. – А сега трябва да отида да го нахраня. Не е редно да го оставя да чака.
Синд го последва в съседното помещение.
Това бе ярко осветена и приветлива стая, пълна с играчки и изрисувана, като че я обитаваше малко дете. Кайс се бе отпуснал в едно голямо кресло и се кискаше, втренчил поглед в екрана на телевизора. Вървеше детско предаване – дребни същества сновяха из студиото и си разменяха целувки.
Кайс видя Лагут.
– Гладен – рече.
– Не се безпокой. Ей сегичка ще ти дам нещо вкусно – обеща Лагут.
Синд неволно потрепери, докато гледаше как Лагут храни с лъжичка човека, който някога бе управлявал цяла Империя.
От устата на Кайс се стичаше каша. Той посочи към Синд.
– Коя е хубавелката?
– Твоя приятелка, дошла да те види, сър Кайс – отвърна Лагут.
Синд най-сетне се съвзе и се приближи към Кайс. Взе купичката от Лагут. Кайс я разглеждаше с ококорени очи и отвори уста. Синд започна да го храни. Той мляскаше шумно с устни. Оригна се и се изкиска.
– Направих смешно – рече.
– Много смешно – отвърна Синд. – Добро дете.
Кайс я потупа по ръката.
– Щастлив. Обичам щастлив.
– Не си ли щастлив винаги? – попита Синд.
Кайс кимна.
– Щастлив… винаги.
Синд се съвзе. Започна да осъзнава последствията.
– Какво ще стане, ако Императорът дойде, за да те вземе?
Очите на Кайс внезапно се изпълниха с ужас.
– Не. Не той. Не да вземе. Не искам ида друго място.
– Кое друго място? – попита Синд.
– Друго място – проплака Кайс. – Лошо място. Императорът там. Няма щастие.
– Оставете го – помоли я Лагут. – Нищо повече няма да ви каже. Не виждате ли колко е изплашен?
Кайс се бе свил на кълбо и хлипаше. Изглеждаше безпомощен в огромното кресло.
Синд обаче не се отказа.
– Какво има там? – попита тя. – Какво има на лошото място?
– Императорът.
– Друго какво?
Кайс изписка уплашено. Сетне отново захлипа.
– Завинаги – рече през сълзи. – Има завинаги.
– Виждате ли? – погледна я Лагут. – Говори само небивалици. Винаги е така, когато е изплашен. „Завинаги“. Все това „завинаги“.
Кайс кимна.
– Няма щастие завинаги. Няма щастие.
Синд го потупа успокояващо, после се обърна към Лагут.
– А сега искам да ми покажете компютъра.
Преди да излязат от стаята, Кайс започна да се съвзема. Надигна се, избърса очи и започна да се киска, загледан в екрана.
Малката луна бе сцена на разрушение. Синд крачеше през останалите от бомбардировките кратери, сред обгорени и разкривени останки. Сензорите на миниатюрното устройство в ръката й примигваха трескаво, докато събираха данни. Синд спираше от време на време и се заглеждаше в отломките. Събраните данни се прехвърляха на борда на нейния кораб, оставен на орбита. Анализите бързо се пращаха обратно. И пристигаха с писукане право в предавателя на шлема й.
Досега бяха потвърдили всичко, което откри в базата данни на компютъра в музея на Кайс. Луната се оказа сложно устроен комуникационен център. Поредната спирка по пътя към загадката, който би трябвало да отвежда в тайното място, откъдето Императорът се сдобива с АМ2.
Но Кайс не бе пристигнал тук случайно. Синд бе уверена в това. Беше дошъл, за да търси Императора. Същество, което в онези дни всички останали смятаха за мъртво. И го бе открил. На този планетоид.
Представяше си как Кайс се моли на Императора. Как му предлага всичко. Само и само да го спаси.
Безумното създание в музея бе живо доказателство, че молбите му са били отхвърлени.
Синд продължи да обикаля района още няколко часа. Накрая реши, че е достатъчно. Време беше да съобщи на Стен какво е открила.
Луната бе кръстопът на две важни тайни.
Първата – тайната на АМ2.
Втората – на прокламираното безсмъртие на Императора.
Синд бе доста уморена, когато даде сигнал да я приберат. Не от работа, а от потискащата мисъл, че макар да е узнала доста, това не значи, че находките й ще бъдат от полза.
Молеше се на всички бради на всички борски майки да излезе през същата врата, през която съвсем наскоро бе влязла.
Хайнис разлистваше документите с хладно, професионално изражение.
– Подредим ли всичко това – заяви тя, – ще стане ясно какво е научил Махони за Вечния император.
– И то е? – попита нетърпеливо Стен, загледан в холоизображението на някогашния детектив от отдела за убийства. Сигналът идваше от малък борски курорт, където я бе пратил – заедно с мъжа й и съкровищата на Махони.
– Не бива да прибързваме – рече Хайнис. – Фактите трябва да се обмислят внимателно.
Стен се намръщи.
– Извинявай.
– Първо, пращам ти психопортрет на Императора. Махони го е създал като модел. Съпругът ми и аз го сравнихме с нашите собствени разработки и го одобряваме. Все пак направихме справка и с Рюкор. Портретът е абсолютно точен. Погледни го, когато имаш време.
– Ще приема думата ти на доверие.
– Второ, Махони е сравнил портрета с данните за Императора от всички негови предишни появявания. Смята, че става въпрос за едно и също същество. Възможността за двойник е изключена.
Стен изпъшка.
– Пак ли тази история с възкресяването? Проклетникът Махони се е надигнал от гроба, за да те обвърже с нея.
– С нищо не ме е обвързвал. Но ако тези данни са улики, водещи към заподозрян за убийство… готов съм да спипам виновника и да го отведа при прокурора. Стен, признай си, това е интересна възможност.
– Когато ми покажеш призрака, ще се пресегна и ще го пипна, за да се уверя, че съществува – рече Стен. – А междувременно… къде ни води всичко това?
Хайнис се замисли.
– Ами при поредната загадка. Виждаш ли, ние с мъжа ми събрахме заключенията на Махони и се опитахме да ги продължим.
– И какво се получи?
– Взехме портрета на Императора – този, за който всички сме съгласни, че е точен. Осъвременихме го и го сравнихме с човека, от когото сега се крием.
– И? – попита Стен, макар да разбираше, че е излишно. – Пак е същият, нали?
– Да. Същият е. Но не съвсем. В основата си това е Императорът. Но ако се вгледаш по-внимателно, поведението му е доста различно.
– Ама че работа – завъртя учудено глава Стен.
– Съжалявам, че ти стоварвам всичко това на главата, Стен – рече Хайнис и в гласа й се долови симпатия. – Но както казват в телевизионните предавания, „Такива са фактите, госпожо“.
Стен й благодари и прекъсна връзката.
Облегна се назад и остави информацията да се уталожи. Това, което се получи, наподобяваше притеснително математическо уравнение – уж същото, ала съвсем различно.
Комуникаторът избръмча. Дежурният офицер докладва, че Синд е излязла на връзка. Било важно.
Докато се навеждаше към таблото, за да й отговори, в главата му се въртеше един въпрос: Ако това не е Вечният император… с кого, дявол го взел, се биеха?
17.
Солон Кенна стоеше на широкия ораторски подиум – блок от чисто бял мрамор, стигащ до далечната стена на Парламентарната зала. До него, в целия си блясък, се бе изправил тайрен Уолш. Отзад бе монтиран висок два етажа портрет на Вечния император.
– С най-дълбоко уважение към всички мои колеги се изправям пред вас в този исторически ден.
Гласът на Кенна бе равен и уверен. С леко помръдване на пръста той даде знак на Уолш да сведе глава.
– Жителите на Дюсейбъл вече имаха възможност да се наслаждават на почестите, оказани ни от нашия любим Император – продължи той.
Умът на Кенна, обигран в дълги политически дискусии, отбеляза мимоходом, че никой в тълпата не се засмя. Не се чу дори шепот въпреки наскорошното унижение, на което народът му бе подложен от врага на Императора Стен.
Кенна посочи огромния портрет зад гърба си.
– По причини, които само един мъдър водач може да определи, народът на Дюсейбъл отново бе облагодетелстван.
Натренираното око на Кенна огледа тълпата. Прецени правилна посока ли е избрал. Потърси възможни противници. Може да беше унизен от Стен, но унижението не намаляваше уменията му на манипулатор.
Двамата с Аври се бяха подготвили внимателно за този момент. Когато приключи, ще представят законопроекта на Императора. Доста противоречив законопроект, чието прокарване нямаше да е лесно.
Доста пари бяха сменили притежателите си в тъмните кулоари на парламента. Доста поддръжници вече се бяха събрали под знамената на Императора. Пойндекс – по причини, които Кенна не би искал да разкрива – също бе предложил помощта си. Бяха извадени старите досиета на опозицията, в случай че се наложи да прибегнат до политически шантаж.
Въпросът трябваше да се реши час по-скоро.
– Благородни същества, тук съм, за да ви запозная с това забележително предложение. Помолиха ни да вдигнем завесата пред очите си. Да видим това, за което бяхме твърде слепи през изминалите години. И то е, че живеем в щастливо време, в което между нас крачи истинско божество. Става въпрос естествено за Вечния император. Неговото безсмъртие е най-сигурната ни защита срещу неочакваните удари на историята. Неговата слава е и наша слава. Ваша слава, приятели.
Благородни същества… сега трябва да ви попитам нещо. Нека заявим, веднъж и завинаги, че Вечният император е нашият единствен бог.
Тълпата се раздвижи. Ръкавицата бе хвърлена.
Императорът искаше да потвърдят божествения му произход с парламентарен указ.
Кенна се обърна към Говорителя, стара, но уважавана марионетка на Вечния император.
– Сър Говорител – поде той тържествено, – задайте въпроса.
Говорителят издаде напред щръкналия си нос.
– Благородни същества, какво е мнението ви по въпроса за ПБ 600323 – иначе казано, Декларация за божествения произход на Вечния император, съгласно която му се присъжда титлата „Свещен“ и всички останали форми на обръщение, необходими за оказване на съответстващата почит? Тези, които одобряват, да кажат… даааа.
Едно общо „да“ започна да се надига в залата. Прекъсвано от викове на протест. Виковете се превърнаха в рев, който заглуши всичко останало. Един глас се извиси над шумотевицата.
– Сър Говорител! Сър Говорител! Моля, призовете за ред! Призовете за ред!
Говорителят се опита да го игнорира и затропа с дървеното чукче. Беше ядосан, че гласът принадлежеше на един от неговите сънародници. Младият бивнест Николаевич.
Чукчето продължаваше да тропа ритмично. Микрофоните уловиха звука и го усилиха през говорителите, но гласът на Николаевич продължаваше да ечи над тълпата:
– Искаме ред! Искаме ред! – И други гласове се присъединиха към него.
– Оставете го да говори!
Говорителят извърна безпомощен поглед към Кенна. Нищо не можеше да се направи. Във всеки случай не и на обществено място. Кенна кимна, нека говори. После пъхна ръка в джоба, за да задейства алармата на Аръндел.
– Даваме думата на сър Николаевич, представител на великия и лоялен звезден куп Свердловск.
Говорителят натисна копчето, с което прехвърли микрофона към Николаевич.
– Сър Говорител – поде младият бивнест, – искам да изразя несъгласието си с тази процедура. Поставеният за гласуване въпрос е най-малко оскърбителен. Няма да позволим той да бъде узаконен въпреки волята на мнозинството.
– Млади момко – отвърна Говорителят, – от мястото, където стоя, изглежда, че мнозинството е на друго мнение. Далеч повече хора викаха „да“. Сега, ако ми позволите, нека да дадат гласа си тези, които искат да кажат „не“. И ще видите сам колко малко са поддръжниците ви.
– Наше право е да откажем подобно допитване – възрази Николаевич. – Да поискаме да се направи поименно гласуване. Нека преброим поддръжниците и противниците на тази идея. Щом искате Императорът да бъде обявен за бог… нека го сторят гражданите.
Говорителят отново погледна за помощ към Кенна. Кенна му даде друг знак: протакай.
– Добре. Да започнем поименно преброяване.
Николаевич изпръхтя от удоволствие. Подушваше победата.
Говорителят продължи:
– Но тъй като въпросът е деликатен – макар че не виждам как може някой да се съмнява в свещения произход на Императора, – ще поставя друг въпрос за гласуване.
– Възразявам! – провикна се Николаевич. – Председателят няма право да поставя за гласуване нов въпрос, преди да е разрешен предишният.
Бунтовникът от Свердловск познаваше добре закона, но същото важеше и за хитрия стар Говорител. Може да беше марионетка, ала опитна марионетка.
– Но събранието има право – дори задължение, ако настоявате – да реши по какъв начин да стане гласуването. Вие искате да бъде чрез преброяване, а аз настоявам да се определи по силата на овациите.
Николаевич се огледа. Последователите му брояха присъстващите, търсеха поддръжници. Отговорът дойде бързо. Околните бяха вдъхновени от дръзката му постъпка. За един кратък миг той имаше предимство.
– Поставете въпроса, Говорителю – рече той. – И мисля, че ще чуете високо „не“, с което ще се сложи край на това богохулство.
Той облегна гръб на скамейката и се озърна с доволен вид.
Говорителят пое бавно дъх.
– При тези обстоятелства – поде той – струва ми се, че въпросът не може да се реши бързо. Няма да стане само с „да“ и „не“, сър. Ще трябва да извършим преброяване.
– Това е нечувано, Говорителю – подскочи отново Николаевич. – Искате да направите преброяване, за да видите дали присъстващите ще одобрят идеята за преброяване? – Той се обърна към поддръжниците си, присвил изплашено рамене. Опита се да се разсмее, но смехът му беше пресилен.
– Да. Точно това имах предвид – потвърди Говорителят. – Радвам се, че толкова бързо схванахте идеята ми. Понякога, да ви призная, младите участници не проявяват подобна съобразителност.
Откъм поддръжниците на Императора долетя смях. Николаевич не бързаше да се предава.
– Но това е глупаво и ще ни отнеме часове, Говорителю – възрази той.
– Въпреки това – упорстваше Говорителят – така ще продължим.
Той се обърна към официалния разсилен.
– Разсилен, започнете преброяването.
Разсилният извади от бюрото дебела книга и започна да чете с монотонен глас:
– Госпожа Декстър… от районна на Когли, ако не се лъжа?
– Гласувам с да, сър говорител.
И така продължи. Представителите ставаха един по един. Вотът на всеки се внасяше грижливо в дневника.
Агентите на Кенна сновяха сред тълпата. Поддръжниците на Николаевич се опитваха отчаяно да стегнат редиците, но времето работеше срещу тях. Ала Кенна не можеше да се успокои. Да. Той щеше да спечели, но сега всички щяха да се усъмнят, че победата му е манипулирана. Освен ако не беше абсолютна.
Това не беше начинът, по който Императорът би искал да започне първия си ден като божество.
Гласуването приключи. Кенна бе победил. Но разликата не беше голяма. Кенна си даваше сметка, че младият бивнест бележи напредък. Един от агентите на Кенна му прати съобщение. Когато вотът бъде обявен, казваше се в него, Николаевич и поддръжниците му смятали да го освиркат шумно.
Кенна потърси отчаяно друг начин да спечели време, но нищо не му идваше на ум. Вероятно Императорът щеше да му поиска сметка за случилото се днес.
Къде беше той, по дяволите? Ама че божество. Дори не е наблизо, когато ти потрябва.
Говорителят подаде сигнал. Трескаво. Какво да прави? Кенна нямаше избор. Той кимна. Време бе да поставят въпроса.
– Благородни същества – поде с тържествен глас Говорителят. – За втори път днес поставям въпроса… Какво е мнението ви за ПБ 600323 – иначе казано, Декларация за божествения произход…
Вратите се разтвориха с трясък, чу се тропот на ботуши.
Разсилният се провикна:
– Благородни същества, позволете да ви представя… Вечния император!
Изумени лица в залата.
През зейналите порти навлизаха облечени с бели тоги култисти. Лицата им сияеха от екстаз. Някои носеха окачени на вериги гърнета с ароматни свещи. Други разхвърляха пред себе си цветя. Всички носеха затъкнати в коланите си малки остри ножове, украсени с полюшващи се червени пискюли.
Най-отпред крачеше мършавата фигура на тяхната върховна жрица – Басийкър. Отзад, мачкайки с тежки ботуши цветята, маршируваха облечени с черни униформи офицери от ВС. Погледите им пронизваха тълпата, дирейки скрита заплаха. Оръжията им бяха готови за стрелба.
А в центъра вървеше Вечният император.
Когато Кенна и останалите го видяха, пропуснаха да забележат някои дребни подробности от появата му. Вторият отряд на ВС, следващ Императора отзад, се водеше от Пойндекс. Имаше и малка група снайперисти с камуфлажни униформи, които веднага се пръснаха и заеха позиции. Аври пък прати голям брой цивилни шпиони да се смесят с тълпата, след което потърси Николаевич и се приближи към него.
Но всичко това остана скрито в суматохата. Императорът бе приковал цялото им внимание.
Никога досега не го бяха виждали облечен по този начин. Дълго златисто наметало обгръщаше мускулестата му фигура. Материалът фосфоресцираше, изпускайки слабо сияние. В ръката си държеше жезъл от жълтеникав метал, на върха на който имаше имперски щандарт. Светещият символ на АМ2.
Войниците разблъскаха тълпата и се отправиха към подиума. Вечният император се покачи на мраморния постамент и се обърна към присъстващите. Охраната му зае позиция с щракане на оръжия и тропот на ботуши.
Басийкър и култистите сновяха около Императора. После се излегнаха на подиума в краката му. Истинско гнездо от ангели с бели тоги и златисти ножове.
Кенна не можеше да откъсне очи. Другите също. За един кратък миг дори бе готов да повярва. Сякаш помещението се изпълни със стари митове, разпространяващи се сред множеството като мъгла. Древна мъгла, издигнала се от дълбините на няколко хиляди години. Защото това същество властваше от толкова дълго.
Може би той наистина беше бог.
– Беше ми докладвано – поде Вечният император, че имало някакви прения в този парламент. – Говореше с нисък глас, но не се налагаше да наострят слух, за да го чуят. Из въздуха витаеше стаена заплаха.
– Обикновено не обръщам внимание на хленченето – продължи Императорът. – Дадох ви това право, когато овластих парламента в Имперската конституция. Но признавам, че това беше грешка. Поддадох се на идеите за демократизиране на обществото.
Николаевич не забеляза, че през тълпата към него се провира една фигура.
– Ала този път трябваше да се изправя пред вас. Разбрах, че поставяте на гласуване някои почести, с които искате да възнаградите вашия Император. Почести, които бих искал да допълня, не ме интересуват. Идеята за тях дойде от моите подчинени. – Императорът махна с ръка към култистите с бели тоги. – Те казват, че съм бог. Строят храмове в моя чест. Храмове, в които се стичат милиони същества и където се проповядва мъдрост и доброта. Атрибути, които според тях са присъщи на моята божественост.
Николаевич усети, че някой пъха нещо в колана му. Предположи, че е бележка от приятел. Игнорира я, докато фигурата бавно се отдалечаваше.
– Винаги съм окуражавал свободата на издигането в култ сред моите поданици. Толкова по-изненадан бях, когато научих, че благородните същества, които ме почитат, са подлагани на жестоки гонения. Нещо повече, сигурен съм, че тези гонения са в сърцевината на конспирацията, организирана срещу мен от предателя Стен. Нечувани жестокости са били извършени срещу тях само защото Стен очевидно се бои, че това, в което вярват, е самата истина. Както виждате, дори най-големият ми противник вярва в божествения ми произход. Сатана, изправен срещу своя господар.
Тази странна игра на логиката сякаш разруши магията, впримчила Николаевич. Той извади бележката от колана. Оказа се, че е нещо, завито в хартия. Разгърна я. Вътре имаше зъб – тънък, гладко шлифован. На зъба бе нанизан гравиран пръстен.
Пръстенът, който Николаевич бе дал на любовника си при първата им среща.
– Такива са предпоставките за указа, който вашият Говорител очаква от вас да гласувате. Предпоставки, които досега пазех за себе си, по причини, свързани с предателя на име Стен. Декретът ще сложи край на преследванията на тези невинни същества. Декрет, който ще нанесе морален удар на моя най-голям врат. И който ще узакони това, което е очевидно от хилядолетия. Грижа се за вас и за вашите предци от дълги години. Хранех ви. Обличах ви. Осигурявах ви мир. – Императорът сведе глава. – Понякога се чувствам толкова изморен…
– Да живее Императорът! – провикна се пискливо Басийкър. – Да живее Великият император! Слава на Императора!
Останалите култисти подеха вика:
– Слава на Императора! Да живее нашият Велик император!
Кенна побутна с лакът Уолш и той го погледна въпросително.
– Хайде! – подкани го Кенна и се провикна: – Слава на Императора!
– Слава на Императора! – повтори Уолш. – Слава на Великия император.
В тълпата Николаевич и сподвижниците му осъзнаха, че са заобиколени от непознати същества, които ги наблюдават внимателно. Николаевич едва не се задави, осъзнавайки, че пръстенът, който получи, не е единственото пратено днес предупреждение.
– Слава на Великия император! – извика той. Миг по-късно и други се присъединиха към него. – Слава на Императора! Слава на Императора!
Императорът се усмихна и разпери ръце. После се завъртя бавно и слезе от подиума, като кимаше на хората около него. Дори при тази забързана походка Пойндекс видя, че виковете му доставят удоволствие.
Пойндекс излезе последен. Зад гърба си чуваше гласа на Говорителя:
– По въпроса за ПБ 600323 – иначе казано, Декларация за божествения произход на Вечния император… как ще гласувате, благородни същества? Всички, които са за, да извикат „да“.
– Дааааа! – разтърси се залата.
Пойндекс не си направи труда да чака за „не“.
