Текст книги "Краят на империята"

13.

Кал’гатеецът сър Танджъри подсвирна пискливо, нарушавайки продължителната тишина, възцарила се и помещението, докато обмисляше думите на сър Еку. Подсвиркването означаваше лек интерес и учудване.

– Сега разбирам – продължи съществото – защо подбирахте думите си толкова внимателно. Щеше да е доста лесно да се разбере неправилно изказването ви, а думите ви да бъдат интерпретирани като прикрит въпрос дали кал’гатейците хранят недоволство от Императора, откакто той се завърна.

– За щастие – отвърна Еку – аз си давах сметка, че разговарям с човек, чийто интелект най-малкото е равен на моя, и не се боях, че по какъвто и да било начин ще бъда разбран неправилно.

Танджъри подсвирна отново, а Еку позволи на пипалата си да трепнат, показвайки колко е доволен от този невидим двубой, продължаващ вече повече от два И-часа. Жалко, помисли си Еку, че от всички забавления, които той намира за стимулиращи интелекта, като исторически анализи или човешката игра го, козината на Танджъри само настръхва от скука, докато увлеченията на Танджъри, от типа на четиримерни уравнения по топология или картографиране на определен участък от вселената в допълнителни, въображаеми пето, шесто, седмо и осмо измерения, за Еку бяха интелектуална мастурбация.

Единствената обща земя, на която се срещаха, бе дипломацията. Но всеки от тях си даваше сметка, че докато се шегува със своя събеседник, в една истинска надпревара въобще няма да се стигне до състезание.

Причината да предпочитат манабийци вместо сънародници на Танджъри за имперски дипломати бе в техния вроден пацифизъм и неутралитет. Кал’гатейците не изпитваха скрупули да се изцапат с кръв, стига да видят някоя възможност да подпомогнат расата си.

– Ако правилно съм разбрал една ваша мимолетна забележка – продължи Танджъри, – вие споменахте името на онзи човек, Стен. И добавихте, струва ми се, че неговият доста причудлив жест да показва интимните си части пред Императора е имал съвсем сериозно съдържание.

– Заключенията ви не са много далече от това, което казвах – потвърди Еку. – Ако обичате, продължете.

– Много романтично. Едно-единствено същество срещу цялата Империя. Или поне така изглежда. Знаете ли, напоследък направих някои анализи, основавайки се на информацията, която ми пратихте. Става въпрос за онзи странен момент, за ситуацията, при която Империята ще се самоунищожи. Имате рядката възможност да пишете достоверна проза.

И двамата знаеха, че възможността Империята да направи самоубийствен скок съвсем не беше проза.

– Та от вашите данни си позволих да направя някои продължения. Напълно в стила на умствените упражнения, които сам сте подхванал. Ако желаете, мога да ви запозная накратко. И така, при настоящата обстановка изглежда напълно възможно едно същество – такова, като поставения извън закона Стен – да разтърси Империята. Ако Империята не съумее да реагира правилно на този на пръв поглед дребен дразнител, не е изключено да последват множество непредсказуеми действия, които да увеличават честотата и силата си за определен период, с което да предизвикат застой в цялата система и в края на краищата – ако възникнат нужните предпоставки – нейното разрушаване.

– Много интересно.

Танджъри замълча, докато галеше унесено удължените си лицеви пипалца, отпусна се на навитата опашка и се подпря на черно-белите си крайници. Би могъл да остане в тази поза съвсем неподвижно часове наред, дори дни, ако го желае.

– Наистина е интересно – съгласи се Еку. – Ще ми се да погледна вашите изчисления. Разбира се, единствено и само за забавление. Но вие споменахте нещо, което може би не разбрах.

– Искрени извинения. Забелязах, че колкото повече остарявам, толкова по-склонен съм да използвам заобикалки и дори неточности.

– Не – възрази Еку. – Вие бяхте съвсем ясен. Това, което ме интересува, е какво разбирате под „нужните предпоставки“. Ще може ли да бъдете по-конкретен?

– Постулирам няколко такива – отвърна спокойно Танджъри. – Може би най-пленителната е, ако този Стен сключи тайно споразумение с друга раса, такава, която по принцип поддържа, или се опитва да поддържа, неутралитет, когато става въпрос за общоимперска политика.

– Аха! – Еку се зачуди дали Танджъри не се опитва да посочи манабийците като същества, заемащи страната на Стен. Но едва ли. Не би се гордял с нещо, което е почти очевидно за кал’гатейците – Еку бе сторил почти всичко за това, освен може би да развее знаме с герба на Стен на него.

– Да. Имах предвид някоя голяма раса. Вероятно войнолюбива.

Сър Еку мълчеше, съвършено неподвижен.

– Раса, която освен това е била вярна на Императора по време на Таанската война и е поддържала враждебен неутралитет при Междуцарствието.

Това беше! Ето защо Еку бе пропътувал дългия път до този свят, при това в обстоятелства на пълна секретност.

– Хм – рече Еку. – Не бихте ли могли да добавите към фактите за тази хипотетична раса и този, че след завръщането на Императора те не са били възнаградени за своята вярност, може би защото звездната система, която контролират, независимо от многобройното население, е останала далече от сърцето на Империята?

– Има повече от двеста и петдесет подобни системи – подсвирна сър Танжъри и с това двубоят изглежда приключи. – Някои от най-уважаваните същества загинаха по вина на Тайния съвет. Изгубихме два милиона по време на Таанската война, а сега сме забравени. Доставките ни от АМ2 се държат под строг контрол. Ако можехме да горим дървесина вместо антиматерия, за да летим между звездите, със сигурност щяхме да се опитаме. Да – продължи да подсвирква Танджъри след кратка пауза. – Императорът затвори сърцето си за някои верни нему същества. Кал’гатейците няма да поемат на пътешествие редом с него. Свържете се с вашия Стен. Кажете му каквото ви казах. Нужна ни е само АМ2, за да започнем война. Попитайте го от какво има нужда. Кораби. Войници. Заводи. Всичко необходимо. Кал’гатейците избраха своята страна. И дори ако грешим и този Стен бъде унищожен, предизвиквайки рухването на Империята и връщане към епохата на варварството, пак ще е по-добре от абсолютния хаос, с който неминуемо ще завърши управлението на Императора. Предайте му и това.

Двеста и петдесет звездни системи изглеждаха като огромна придобивка, мислеше си Еку, след като се върна на своя кораб, за да си почине и да се подготви за официалния банкет на следващия ден. Но сравнени с гигантските размери на Империята, която обхващаше множество галактики, те изглеждаха като зрънце.

И все пак това бе някакво начало.

Той увисна над бюрото – или това, което можеше да се нарече манабийско бюро за безтегловност – и започна да преглежда документите, които куриерският кораб бе доставил, докато преговаряше с Танджъри.

Като дисциплинирано същество, Еку прегледа първо официалните фишове, но погледът му непрестанно се стрелкаше към малката купчина с лична кореспонденция – фишове от колеги, приятели и от една бивша партньорка. И още нещо. Нещо, което проблясваше.

Повече не можеше да издържа. Той протегна едно дълго пипалце и улови пакета. Малкият фиш излъчваше пъстра палитра от багри, ярки цветове, преливащи се на вълни.

Трябваше да се досети. Някакъв рекламен трик. Въпросът беше как подателят бе открил личния корабен код на Еку? Той се вгледа внимателно.

Обратният код бе изписан на ръка. Мар и Сен? Еку помисли малко и си спомни. Бившите доставчици на имперското домакинство. Еку имаше хубави спомени от тях. И той, като всички останали, имали възможност да се запознаят с обвързаните за цял живот еднополови любовници, бе останал очарован от милкените. За пръв път се запозна с тях на един официален банкет и бе впечатлен от това, че те не само си бяха направили труда да открият и синтезират образци от местната манабийска кухня, но бяха издирили и някои от любимите „ястия“ на Еку. Освен това го поканиха на няколко забави в тяхната прословута „кула от светлина“ – домът им в изолиран сектор на Първичен свят.

Но защо ли се опитваха да се свържат с него? Доколкото знаеше, те се бяха оттеглили в заслужена пенсия.

Той докосна една от сензитивните зони.

Пред него увиснаха две малки холограми. Мар и Сен. Антените им потрепваха.

– Приемете най-доброжелателните ни поздрави, сър Еку – пропяха, сетне изчезнаха. Какво ли следваше – някаква реклама?

Въздухът се изпълни с аромат, ухания от вкусни ястия. Пред него се появи холограмно изображение на димящо плато. То изчезна. Нова холограма, този път на официална банкетна маса.

Ах! Вероятно отново се бяха захванали с доставки и без съмнение, ако сър Еку се намираше близо до Първичен свят, щеше да се възползва от услугите им.

Колко странно, помисли си той. Двамата едва ли се нуждаеха от кредити. Но може би скуката и изолираният живот ги бяха подтикнали да се завърнат в света на бизнеса.

Масата изчезна и отново се появиха Мар и Сен. Те потвърдиха, че са на разположение за изпълняване на поръчки. И предлагаха…

Отекна звън. Еку погледна валхрона и си даде сметка, че закъснява.

Погледът му се спря на времето за проиграване на фиша и той се изненада. Оставаха още трийсет И-минути от записа. Какво ли бяха побрали там Мар и Сен – може би пълния списък на предлаганите от тях ястия и дори как се приготвят?

Много странно. Той побутна фиша настрани. Сега нямаше време да преглежда цялото съобщение на Мар и Сен. Време беше да тръгва за срещата с Танджъри.

Но Еку се поколеба, все още втренчил поглед във фиша. Не. Всичко това наистина не намираше напълно разумно обяснение.

Много, много странно наистина.

Вече закъсняваше за банкета…

Може би по-късно.

Конвоят се носеше през хиперпространството – осемнайсет военнотранспортни кораба и само два малки ескортиращи изтребителя.

Но никой не подозираше нищо за двете акули, прикрити в засада едва на осемнайсет светлинни минути от тях.

– Като рибен пасаж са – подхвърли берхал Флуи, командващият офицер на бунтовническия разрушител „Айслинг“, обръщайки се към своя брат берхал Уолдман, на борда на разрушителя „Аойфи“. – Заслепени от слънцето и пърхащи безгрижно из плитчините – право към разпънатата мрежа. Или – поправи той сравнението си – към вдигнатото копие.

– Как ще процедираме, сър? – попита Уолдман. Той беше с един ранг по-долу от Флуи въпреки общия им ранг като берхали.

– Както бе уговорено – отвърна Флуи. – Удряме ги и разцепваме формацията.

– Една атака и отстъпление?

Флуи се поколеба.

– Най-вероятно, но все пак имай готовност за пълно изтребление.

– Сър, някак не ми се вярва да оставят конвоя с толкова немощен ескорт. Дали да не изчакаме, докато подминат, и да претърсим района, за да сме сигурни, че не ни дебнат изненади, и едва тогава да ги нападнем в тил?

– Заповедта ми остава непроменена, берхал – рече лаконично Флуи. – Ако надушат нещо, веднага ще се пръснат. Имаме възможност да осъществим първия голям удар на бунтовниците и да впишем завинаги имената си в историята.

Уолдман, като всеки хонджоец, се интересуваше далеч по-малко от слава, отколкото от благоразумно оцеляване и печалба, но не посмя да възразява повече.

– По твое нареждане – рече той и обърна гръб на монитора.

Екипажът на „Аойфи“ вече се бе събрал в общите помещения и очакваше команда.

Корабните секунди се нижеха една след друга… докато на екрана светна нулата.

И двата разрушителя преминаха на максимална тяга и се „гмурнаха“ към конвоя.

На борда на имперските кораби завиха аларми и ескортиращите изтребители се стрелнаха между нападателите и конвоя в безполезна проява на храброст и опит поне да ги забавят. Бяха унищожени мигновено.

А после вълците се озоваха сред овцете и „стадото“ се разпръсна, преследвано във всички посоки от изстреляните от бунтовниците ракети. При сближаването с жертвите си капитаните наредиха да се открие огън с оръдията за близък бой, дори само за няколко секунди.

„Аойфи“ и „Айслинг“ бързо прочистиха опашката на конвоя.

Четири транспортни кораба престанаха да съществуват, други три бяха с тежки поражения.

– Още един заход – нареди Флуи. – Този път ще избираме индивидуални цели и ще ги довършваме.

Уолдман отново понечи да възрази. Това противоречеше не само на здравия разум, но и на директната заповед на Стен. Когато ги прати на тази мисия, с инструкции да всяват колкото се може повече хаос, той им нареди изрично никога да не поемат излишни рискове.

– Разполагате с бързи кораби – бе им казал. – Но това не ви дава право да се пъхате в устата на лъва. Все още имаме само четири бойни единици – Бор не са приключили с формирането на флота си. Бийте се здраво, но се върнете!

Преди Уолдман да намери сили да каже нещо, на екрана се появи скритата досега част от ескорта.

Четири леки имперски крайцера и единайсет тежки разрушителя.

От говорителите на кораба долетя тревожен сигнал.

Нямаше нито време, нито нужда Флуи да дава заповеди. Двата бунтовнически разрушителя преминаха в авариен режим и подхванаха поредица от лъкатушещи маневри, задавани от компютрите им, насочвайки се към предварително уговорената зона за изтегляне.

Оръжейните офицери изстреляха няколко „Кали“ за да прикрият отстъплението.

А хонджойските моряци се молеха.

Един вражески разрушител се превърна в огнена топка, уцелен директно от летяща насреща „Кали“.

Ала молбите, изглежда, не помагаха – боговете, които властваха над този участък от хиперпространството, трябва да бяха особено кръвожадни.

Имперските кораби контраатакуваха.

Двата разрушителя изстреляха залп от противоракети „Фокс“, но имаше твърде много цели.

Пред погледа на Уолдман се редяха забързани кадри: на първи екран – имперска „Кали“ приближава „Айслинг“… Лицето на Флуи на екрана, с разширени очи… вой на дистанционни детектори…

А сетне екранът, следящ „Айслинг“, внезапно угасна с прекратяването на кодирания сигнал.

– Сър, удариха „Айслинг“ – докладва с безизразен глас комуникационният офицер. – Очакваме връзка… очакваме връзка…

Уолдман го игнорира.

– Навигационно! Промяна на орбитата. Искам пресечен курс с последната позиция на „Айслинг“!

– Сър!

– Очакваме… очакваме… – продължаваше да повтаря с монотонен глас свързочникът. – Няма сигнал от „Айслинг“, сър.

– Благодаря ти. Машинно, ще съм ви особено задължен, ако изстискате поне още малко мощност от двигателите.

– Приближаваща се ракета – докладваха от звеното за противодействие. – Попадение след седем секунди… противоракетите не успяха да засекат целта… четири секунди…

И в този момент „Аойфи“ профуча през почти абсолютния вакуум, където доскоро се намираше „Айслинг“. Почти абсолютен, но достатъчно богат на отломки, за да обърка насочващата система на калито, което изгуби връзка с оператора си и се взриви на известно разстояние от разрушителя.

Пропуск. Имперският офицер от звеното за проследяване на целите докладва безизразно, че „Аойфи“ все още е невредим. Все още под тяга. Беше изстреляна втора ракета.

Но твърде късно. „Аойфи“, взел поука, успя да надбяга не само преследващите го ракети, но и разрушителите. Имперските крайцери бяха „далече“ зад него.

Седем корабни минути бойно време.

Имперски загуби: унищожени два леки ескортиращи изтребителя. Неутрализиран напълно един тежък разрушител. Поразени четири транспортни кораба. Един лек крайцер с щети, изискващи незабавно прибиране на док. Един транспортен кораб изоставен, с евакуиран екипаж и войници. Втори транспортен кораб закачен на буксир. Другите два щяха да се нуждаят от няколко месеца на ремонт, преди да се върнат на служба.

Около хиляда и петстотин имперски моряци като загуби.

Седем хиляди имперски войници бяха превърнати в студени трупове.

Срещу:

Унищожен един бунтовнически разрушител.

Загинали – двеста деветдесет и трима хонджойски бунтовници.

Смазваща победа за Империята.

Стен си тръгна с мрачно настроение от мемориалната служба за загубата на „Айслинг“. Всъщност донякъде се радваше, че берхал Флуи бе неузнаваем труп, летящ някъде на безконечна орбита. Защото, ако бе оцелял, щеше да нареди да го застрелят.

Изкушаваше се да постъпи по същия начин и с Уолдман и щеше да го стори, ако не се опасяваше да не изгуби подкрепата на хонджойските светове.

Вместо това обяви мъртвите хонджойци за герои и мъченици на революцията, прокламира построяването на нов боен кораб, носещ името „Флуи“, и обеща възнаграждения за оцелелите моряци и семействата на загиналите.

Но на четири очи заяви пред офицерите от „Аойфи“, „Виктори“ и „Бенингтън“, както и пред обучаващите се бори, че ако още някой мечтае да се представи за генерал Карибаяши, по-добре да го обяви още сега, за да си спести труда сам да си разпори корема при следващия подобен провал. Защото Стен с радост би извършил същото вместо него.

Речта му бе изцяло насочена към Бор. Макар че както всички раси и те притежаваха силно развито чувство за самосъхранение, при тях то нерядко се конкурираше с изблици на берсеркерски гняв, а Стен не желаеше повече мемориални служби.

След което приключи с този въпрос.

Беше време да преразгледат стратегията си. Дали можеше да се направи още нещо, освен плановете, които вече се изпълняваха? Стен не смяташе. Скоро наемници от кал’гатейската система трябваше да проникват тайно във Вълчите светове и Стен се бе подготвил за гневни протести, когато започне да снема ветерани от борските ескортиращи кораби и собствените си разрушители за обучение на командни кадри.

Все още се нуждаеше от някой, който да проучи и анализира файловете на Махони. В началото си помисли да го предложи на Алекс, но шотландецът бе твърде важен и полезен като глава на разузнавателния отдел.

Най-лошото, когато подхващаш революция, помисли си той, е да не разполагаш с достатъчно квалифициран персонал.

Така че малкото неща, за които се бе сетил, вече бяха част от задействани и изпълняващи се планове. Пред погледа му изникна странна картина: огромна топка от угаснала материя от сърцето на пулсар. Увиснала от желязно въже. А Стен беше джудже, опитващо се да отбие удара на топката с перце в ръка.

Много добре, рече си той. Ще има ли и други подобни картини, които да го ободрят?

Имаше още една. Да е някъде далече, със Синд и достатъчни запаси от стрег. Да заминат за месец и повече.

Виж, тази последната наистина го ободри и той отиде да потърси другарите си.

Когато ги откри, установи, че си събират багажа.

Синд побърза да обясни. Вярно, че тя трябваше да говори от името на борите, но в действителност те бяха огромна бойна машина, която в голяма степен се командваше сама. А що се отнася до функцията й на телохранител, тя се припокриваше от гурките.

Освен това внезапно бе съзряла нови хоризонти и същевременно бе започнала да усеща ограниченията от това да се занимаваш с изтребване на други същества, пък дори и ако си водач на такива, които се занимават с това.

Синд продължи с обясненията – заинтересувала се от Антиматерия Две и смятала, че това е подходяща насока за нови изследвания. Тайният съвет бе положил доста усилия в издирването на това вещество, но не бе открил нищо. Тя смяташе да започне отначало, без да пътува до Първичен свят, за да не оставя следи.

– Кат’ чух в началото за туй – прекъсна коментара й Алекс, – зачудих се защо й е да се захваща, след като Тайния съвет не успя да се справи. Разбира се, Синд ми напомни, че няма по-добър начин да успееш в нещо, освен като се уповаваш на опита на предците си.

Синд взе думата.

Първоначалното разследване не бе довело до обнадеждаващи резултати, но тя се питаше дали само не са си губили времето. Беше се натъкнала на доклад за последните месеци от управлението на Тайния съвет, време, когато те бяха назначили специален енергиен цар – с титлата АМ2 секретар. Някой си сър Лагут, който изчезнал внезапно след поредната сбирка на съвета – среща, на която според слуховете се обсъждала кризата с недостига на АМ2.

– Е, нищо чудно да е станал, да е казал каквото мисли и да са го изгонили – подметна Стен.

– Може и така да е – съгласи се Синд. – Но преди това е бил отведен в крилото на Кайс.

Кайс. Извънземният специалист по изкуствен интелект, който също бе изчезнал малко след като Съветът бе повишил Пойндекс от неговия пост като шеф на „Меркюри“ до член на самия Таен съвет. За изчезването на втория също нямаше никакви обяснения.

Стен бе направил проучване в рамките на общата работа по разследването дейността на Съвета. Беше открил, че расата на Кайс е симбиотична и че действителният разум се осигурява от един паразит. С течение на времето паразитът консумираше своя гостоприемник, превръщайки го в немощен инвалид. Кайс, който бе в доста напреднала възраст, вероятно една сутрин е бил намерен да се взира бездушно в слънчевата светлина на прозореца, мърморейки „колко е ярко“, след което тихомълком е бил откаран на родния свят.

– Култът към Вечния император – заговори Синд – вярва, че Императорът е бил отведен, за да общува директно със Свещените сфери, каквото и да представляват те. Но да се съсредоточим върху това, с което разполагаме. Кайс, компютърен гений и неговият помощник, също специалист в тази област. И двамата се интересуват от АМ2. А, и още нещо. С изчезването на Кайс изчезва и цялата събрана от Съвета информация за АМ2.

– Хм – рече Стен, усещайки как в главата му се надигат тревожни сигнали. – Според мен докладът е бил обработван. Най-вероятно след завръщането си Императорът е наредил да се изтрие цялата налична информация и на нейно място е пуснал дезинформиращи сведения.

– Не е изключено – съгласи се тя. – Въпреки това смятам да отлетя за родния свят на Лагут само за да задам няколко глупави въпроса. Освен ако нямаш по-добра идея?

Стен имаше – но тя едва ли би помогнала за разрешаването на този проблем.

– И ти отиваш с нея? – Той погледна въпросително Алекс.

– Имам си други болежки, тъй че отговорът ми е едно голямо „неее“. Щот ми хрумна друга идея. Помниш ли, кат’ бяхме на Алтай и ти се изплаши, че не ти отвръщаше Императорът? След като Искра изтреби студентите?

Стен си спомняше. Много добре. Тогава се опитваше да се свърже отново и отново по специалната връзка с имперския дворец на Първичен свят. Отговаряха му, че Императорът е неразположен.

– Винаги съм си мислел – рече Стен, – че просто ме е избягвал. По някаква причина не се опитвах да открия какво всъщност е станало.

– Мда, ама може Императорът да не е искал да разговаря с теб, момко. Но знаеш ли, аз взех и проверих. На Първичен свят още имаме стари дружки, дето се пенсионираха по времето на „Богомолка“. И после се захванаха с частна охранителна дейност. Та открих край това нещо много интересно. Горе-долу по същото време, макар никой да не го е сверявал. Императорът е посещавал Земята. Без фанфари и прочее.

– Защо?

– Няма как да знам, ама са съмнявам да е ходил за риба. А, и още нещо за тоз същия период. По времето, когато Императорът е ходил, или не е ходил, за риба, някакви момци от един спецотдел са били пратени в имперското имение. Момците от звеното за обезвреждане на експлозиви.

Звеното за обезвреждане на експлозиви бе сапьорски отдел за противодействие. Защо ли Императорът ги е искал на Земята? Стен помисли малко, сетне кимна. Време беше да пратят някой на Земята, за да разбере какво е станало там.

Стен си припомни, че беше ръководил специален отряд за премахване на противници, чиято задача бе да атакува Тайния съвет на Земята по времето на една тяхна среща в дворец на брега на река Умква.

От десетте членове на групата Стен бе единственият оцелял. А те всички бяха дългогодишни служители на „Богомолка“, приятели и колеги.

Още едно място, подобно на Вулкан, със спомени за тежки загуби.

– Добре, ти отиваш – рече Стен. – Но ще търсиш ли нещо конкретно?

– Нямам идея. Първо ще се позавъртя да видя накъде ще ме насочи носът. Ще помоля сър Уайлд да ми отпусне кораб и пилот. Фали се, че има един много опитен, женка на име Хотско. Уайлд каза, че тя била доброволка. Което значи, че сигур в главата й нещо щрака. Та аз си поговорих с нея. Хубавка, ако си падаш по стройни сладурани с талийка, дет’ можеш я обхвана с една ръка. Винаги съм се опасявал да не стана твърде романтичен и да си хвана някоя такава. Само че как да повярваш, че женка кат’ тая Хотско, с нейната дълга коса и святкащи очички, ще се заинтригува от такъв кат’ мен?

Алекс беше назначил Марл, един от обучаваните лично от него агенти и борския полицейски специалист по разузнаване констабъл Паин като действащи офицери в неговия личен проект, програмата за залавяне на чужди агенти, която се осъществяваше с помощта на съгласилия се на двойна игра Хохни. Имперският агент бе видял светлината точно както Алекс бе предсказал пред Марл, след само няколко етапа в подземията на един от най-страховитите борски затвори.

– И тъй, надявам се всичко да мине по плана. Тръгвам. Ще ми пожелаеш ли успех, ще има ли целувка на раздяла?

Но вместо това Стен му наля прощално питие. Синд също се присъедини към тях.

Стен сподели с двамата опасенията си, че откакто е заел поста главнокомандващ, не смее да прекалява със стрега. Синд го потупа успокоително по бузата.

– Нали знаеш старата песен? – попита тя. – На бара замислен стоя, по всичко, що мърда, готов да гърмя.

Само ще си стоя на бара, помисли си Стен.

Как ли пък не.

От своя страна Айда също нарушаваше Правилото за водачество номер три, подпараграф Д: гледай да пръхтиш достатъчно дълго, докато куршумът попадне в целта. Стен бе решил да държи ромите в резерва колкото се може по-дълго и да ги използва за тайни разузнавателни операции и транспорт при нападенията с малки сили. Рано или късно те щяха да бъдат разкрити, но Стен се надяваше да получи от тях максималното, преди да станат известни като имперски врагове.

Това, разбира се, означаваше, че Айда дори не трябва да си помисля да участва в операции.

Но Айда бе измислила Великия план и Стен го бе одобрил с цялата си душа. Не му досади с подробности като това кой от агентите ще заложи тази „бомба“.

Всъщност Айда бе намислила тя самата да заложи адската машина. Романтиците биха сметнали идеята й за проява на стаен героизъм, за желание да увлече с примера си останалите, може би дори на тъга по отминалите славни дни на „Богомолка“.

Но в действителност Айда бе прозряла огромните възможности за благородна печалба от страна на главния изпълнител. Ето защо възпълната жена, придружавана от нейния боязлив съпруг, пристигна лично на търговския свят Джиро. И тъй като двамата се появиха придружавани от няколко милиона в твърда валута, И-прехвърлени един ден преди пристигането им, никой не се интересуваше от личните им мотиви.

Цивилизацията, човешка или друга, е склонна да прощава подобни дреболии. Като например, че големи финансови средства неизменно са обвързани с действителния просперитет на правителства или корпорации. Борсата, Уолстрийт, Ал-Манамах, системата Дркс’л, всичките оперират на подобни принципи от векове насам.

Айда отдавна се придържаше към две основни правила в своята бизнес дейност: избягвай очевидно разумните действия и стоката не е компанията. Тъкмо благодарение на този подход към различните пазарни системи тя бе натрупала няколко есквилиона кредита.

Джиро, както тя добре знаеше, бе един от големите финансови центрове, където се намираха компютри, отговарящи за цялата система. В действителност обаче истинската причина да пристигнат на Джиро – вместо да използват една от нейните собствени брокерски къщи – бе, че Айда обичаше да е в самия център на събитията. Което също едва ли интересуваше когото и да било.

Двамата с Уайлд се появиха тържествено една сутрин, тъкмо когато търговска фирма „Чинмил, Боски, Траут & Гросфренд“ отваряше врати. Айда бе подбрала фирмата внимателно, не заради мащабните й размери и разхвърляните надалече филиали, а защото „ЧБТ&Г“ бяха известни с техните „либерални“ тълкувания на имперските закони за сигурност. Айда знаеше, че мошеникът с бяла якичка е един от най-лесните за баламосване. Той не само беше убеден, че е първият, използващ едни или други хитрини, но бе и сигурен, че всички останали са кръгли глупаци.

Айда и Уайлд обявиха намерението си да увеличат финансовото си присъствие и авоарите си извън пределите на своята родна система и споменаха мимоходом една огромна сума, с която са готови да играят на борсата и която накара младши рецепциониста да повика незабавно един от старшите партньори, а именно сър Броски.

Айда се престори, че се вслушва в съветите му, осигури си връзка с централния терминал и незабавно се зае до купува и продава.

Тя нареждаше с равномерен и вреслив глас:

– Сър Броски, ако направя, както ме съветвате, и реша да играя с „ТронсМиг“, да запазя каквото имам от „Сибиний“, да обърна внимание на „Трулоуни“… Джонатан, престани да се мотаеш, знаем с какво сме се захванали… ах, ето, „Соуард“ бележат покачване с пет процента… Погледнете тази квота… бих могла да им покажа на тях… добър съвет, сър Броски, та както ви казах, все още обмислям как да постъпя с „Трулоуни“… макар че перспективата там не е ясна…

Само за половин И-ден тя бе успяла напълно да заблуди Броски.

Айда се подхилкваше вътрешно, но продължаваше да залага там, където я съветваха от фирмата. В началото Броски не изглеждаше особено заинтригуван от поведението й, но след два дни не можеше да не забележи, че Айда е удвоила инвестициите си.

И тогава се заслуша в брътвежите й. Направо ги попиваше. Започна да харчи свои пари, дори от парите на фирмата, копирайки инвестициите на Айда. Разбира се, това, което Айда правеше с капитала си, бе съвсем различно от представите на Броски, но щеше да отнеме поне един цикъл, за да се уталожи объркването му и Броски да осъзнае колко много мегакредита е изгубил.

Освен това той пропусна да забележи, че докато бъбренето на Айда продължаваше. Уайлд незабелязано бе въвел своя програма в главния компютър на фирмата. Първи етап. Трябваше да измине една седмица, за да може програмата да се реализира напълно.

Същата нощ бе даден ход на Втори етап от плана. Късно след полунощ Айда и Уайлд се измъкнаха незабелязано от апартамента си в хотела и се качиха на една анонимна гравикола, която Уайлд бе успял да отмъкне.

На следващия ден Айда получи очакваното страшно съобщение от дома. Евтин номер, заради който навремето в шпионската академия щяха да я изгонят от заниманията по тактика на измъкването. Но хората на бизнеса, въпреки хвалбите им, че са изучавали история, военно и шпионско дело, в действителност се бяха старали единствено да зазубрят някои по-важни уроци, колкото да убедят в способностите си своите другари и конкуренцията.

Айда обеща на Броски, че скоро ще се върнат.

След което двамата отпътуваха на борда на огромен, луксозен лайнер, който напуснаха още на следващата спирка, за да се прехвърлят на оставения предвидливо там кораб на Уайлд. Скоро следите им се изгубиха напълно. Дори корабът, на който летяха, не съществуваше в нито един от регистрите.