Текст книги "Краят на империята"

Автор книги: Алън Кол

Соавторы: Крис Бънч
сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 32 страниц)

Но точно преди да слязат от борда на лайнера, бе даден старт на Трети етап от операцията – напълно автоматизирана програма, предварително въведена през един от филиалите на „ЧБТ&Г“ почти на половин галактика от тях, се активира.

Всички инвестиции на Айда бяха превърнати на момента в твърда валута, а кредитите прехвърлени по И-линии. По-късно разследващите успяха да проследят парите през три „перални“, преди да ги изгубят напълно.

Айда и Уайлд, вече достатъчно богати, за да наемат Крез за прислужник, увеличиха още повече личните си финанси. Бяха спечелили толкова много, че Айда изпитваше угризения и си позволи да открие специална сметка, където да задели известни средства за Стен и Килгър, колкото да покрива разходите им, ако решат да си почиват някъде.

– Колко е приятно да можеш да се справиш с работата и същевременно да вършиш добрини – отбеляза тя.

Втори етап се задейства на следващия търговски „ден“, при отварянето на пазарите.

Буквално.

Двайсет и шест малки, но изключително мръсни ядрени заряда взривиха автоматизирания компютърен център на Джиро – който играеше ролята и на главния имперски център за безопасност в района. Зарядите бяха проектирани и изработени от Килгър, този безумен бомбаджия, преди да поеме на своята собствена мисия.

Общи загуби: един пазач, който по погрешка се бе озовал в помещението, вместо да следва обичайната обиколка по коридора и няколко заблудени чистачи.

Наносекунди по-късно се разрази истинско бедствие. Паника, вой на сирени. Кой… защо… какво е станало… как е могъл… анархия… зверство… срещу всички общоприети правила и прочее…

Пазарът отбеляза срив с няколкостотин пункта и после почти мигновено се възстанови.

Ужасът не беше чак толкова ужасен. Съществуваха, разбира се, резервни компютри. А чудовището, опитало се да посегне на този страж на цивилизацията, нямаше как да знае това.

Включиха главния резервен компютър.

Програмата на Уайлд се задейства.

Първи го забеляза един младши борсов посредник, докато активираше своята работна станция. Екранът, вместо да покаже пазарната схема, блесна с образа на Вечния император. Намръщен. С парадна униформа. Посочил с пръст чиновника. Синтетичен глас избумтя: „ТВОЯТА ИМПЕРИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ ТЕБ“. Образът продължаваше да стои на екрана въпреки всички усилия и посредникът започна да ругае тихомълком политиците, но сетне млъкна и се озърна гузно. Малко след това опита да рестартира компютъра.

Рестартирането задейства вируса на Айда и изведнъж Империята искаше всички и всички започнаха да ругаят, сетне се озърнаха, рестартираха компютрите си…

… и вирусът продължи да се разпространява. Разпространяваше се и растеше, разпространяваше се и набираше сила…

… после резервната компютърна система гръмна и в същия миг прати вируса към друга резервна система.

Цялата обезопасителна търговска система на Империята отиде по дяволите.

Измина един почти пълен цикъл, преди търговията да се върне към нормалното си състояние. Първите панически реакции на добрия капиталист са да посегне към златото. Да превърне всички ликвидни средства в нещо сигурно.

Бяха разпратени нареждания – но не можеха да бъдат изпълнени. Няколко обменни компании преустановиха продажбите. Банки обявиха, че са във ваканция. Някои много богати корпорации бяха принудени да банкрутират, тъй като акционерите изтеглиха дяловете си. Други пък използваха това не само за да удължат живота си, но и да заемат опразнените позиции. Наложи се борсовите посредници да си водят писмени бележки. И да общуват вербално.

Стен бе много доволен. Особено след като грандиозният план на Айда доведе до желаните резултати – всички инвеститори прекратяваха дейността на ликвидните обмени и купуваха на сигурно, а най-сигурното естествено бе имперският АМ2 кредит, който не само повиши главоломно цената си, но и стана дефицитен. И за известно време, независимо какви количества кредити изсипваха на борсата имперските банкери, сривът изглеждаше неспасяем. Но постепенно мощното финансиране започна да оказва ефект и махалото спря своя ход. Ала джуджето бе замахнало с перцето – и топката се беше преместила. Още едно начало на друг фронт от всеобщата война на Стен.

Стен си приготвяше в усамотение самотна вечеря, опитвайки се да се успокои с мисълта, че най-доброто отмъщение е да живееш разумно. Още един съвет, който, изглежда, неусетно бе получил от Вечния император.

Вечерята всъщност представляваше най-обикновен земен сандвич. Пълнежът трябваше да е флейка от млад вол.

Но със същия успех можеше да се нарече „Най-добрият сандвич с флейка“.

По-рано този ден, преди обширната документация да погълне напълно съзнанието му, той бе нарязал на дълги ленти месото, сетне го бе поставил в марината – състояща се от зехтин и „Гинес“, невероятната тъмна бира, за която бе научил точно преди последната му среща очи в очи с Императора. Освен това естествено имаше чесън, сол и пипер.

Сега, разбира се, беше дошъл моментът за скарата. Стен взе размекнато от топлината масло, малко настърган на ситно, изсушен магданоз, мащерка и добави към всичко това чаена лъжичка риган. Намаза маслото върху прясно изпеченото хлебче, зави го в станиол и го остави да се топли.

После дойде ред на резенчетата лук. Много лук. Запържи ги с масло и чушка. Веднага щом започнаха да цвърчат апетитно, ги извади и остави, за да са готови да ги прибави към сандвича. Дойде време и за флейката, която вече ухаеше невероятно примамливо. Разопакова хлебчетата, постави върху тях месото, посипа отгоре лук и се зае с холестероцида.

За салата бе подготвил тънко нарязани градински домати, полети обилно със зехтин.

Зазвъня комуникаторът. Беше Фрестън.

Първо попита дали връзката е кодирана и защитена. Беше такава, разбира се. След това Фрестън съобщи, че току-що е приключил с интересен анализ на странния сигнал, изпратен към нищото от водещия кораб на конвоя с АМ2 при пристигането му в системата Дюсейбъл и малко след като беше разбрал, че е подложен на атака.

Стен реши да почака търпеливо, докато Фрестън приключи с доклада, преди да му припомни троснато, че вече не е комуникационен офицер, а командир със собствени кораби и че техническите проблеми са за други.

Сигналът не бил насочен наникъде. Отправил се към една мъртва система, някъде между забравеното и изгубеното. Фрестън успял да заеме от борите един от техните кораби за радиоелектронно наблюдение, поработил малко върху сензорите и датчиците, за да разшири спектъра им, и после го пратил в мъртвата система.

На една от планетите корабът открил малка предавателна станция. Фрестън не посмял да приземи кораба, тъй като се опасявал, че станцията може да е минирана.

После се зае да обяснява какво според него означава всичко това. Стен не се нуждаеше от обяснения. Фрестън бе успял да проследи сигнала само до първото предавателно звено. Предполагаше, че роботизираната система за управление на конвоя се управлява с няколко прости команди от типа „ПРОДЪЛЖАВАЙ“, „НЕ ПРОДЪЛЖАВАЙ“ или „ОТКЛОНИ СЕ ОТ КУРСА“. И в зависимост от тези сигнали щеше да се насочи към Дюсейбъл или да предпочете вторичната, предварително заложена цел, или пък…

Всъщност имаше още няколко интересни възможности.

– Този разузнавателен кораб още ли е в системата?

– Тъй вярно – кимна Фрестън. – Наредих да остане там с включени сензори и да не предприема активно прослушване на околния район без пряка заповед от мен.

– Имаше ли някаква радиоактивност при първата поява на борския кораб?

– Не са ми докладвали.

– А след това?

– Технически погледнато, не – отвърна Фрестън. – Но корабът наскоро съобщи за повишено енергийно излъчване от станцията на всички вълни. Сякаш се намира в състояние на пълна готовност.

Стен забрави напълно вечерята.

– Оборудването на борския кораб достатъчно добро ли е да засече емисии като тази, която ти улови край Дюсейбъл?

– Напълно.

– Какво е разстоянието?

– Можете да сте там след три И-дни.

Стен се ухили – Фрестън познаваше своя началник.

– Добре. „Аойфи“ готов ли е за старт?

– Напълно.

– Тръгвам веднага. Кажи на капитана…

– Уолдман, сър.

– Че сега е моментът да изчисти името си след онази бъркотия с конвоя. Искам да оборудват „Аойфи“ с прикрепващи скоби за такткораби. И да осигуриш кодирана връзка между такткораба и разрушителя. Веднага.

– Да, сър. Предполагам, че вие ще командвате такткораба?

Стен понечи да кимне, но се сепна. Достатъчно, вече беше командир, не можеше да е навсякъде и винаги на първа линия. Не трябваше да е такъв егоист.

– Не – отвърна той за изненада на Фрестън. – Искам някой от най-добрите пилоти – всъщност дори имам кандидат. Край на връзката.

Стен беше при вратата на каютата още преди екранът да е угаснал.

Гуркът отвън не успя да вдигне оръжието за почест, когато Стен мина покрай него. В едната си ръка той държеше шлема, в другата – кобура с пистолета, а на рамо бе метнал раница с еднодневен хранителен порцион и тоалетни принадлежности. Три неща, които винаги му бяха подръка.

Без да иска, Айда му бе дала пример.

Беше време да изстърже част от ръждата.

Трите дарби, които трябва да притежава един дипломат – както бе научил сър Еку още преди много време бяха никога да не приема нещата лично, винаги да изглежда доволен, когато му поднасят жилаво пилешко на прием, и най-важното – да умее да понася скуката.

Не само скуката от продължителните, монотонни конференции, на които новоизгряващи политици се опитваха да печелят привърженици, сякаш се намираха на финален дебат с единствения си опонент, но и на безкрайните часове пътуване.

Еку често се бе питал как ли са издържали в ранните дни екипажите на бавните химически ракети да не полудеят по време на своите пътешествия. Архивните записи за убийства, бунтове и други размирици на борда му подсказваха, че не са се справяли кой знае колко добре.

Сега, по време на продължителния полет обратно към Кал’гатейските светове, на борда на кораб, принуден да пази пълно комуникационно мълчание, Еку имаше чувството, че той самият започва да полудява или е готов да се разбунтува, макар че се опитваше да не забравя, че скуката не е сред чувствата, познати на манабийците, и че това е по-скоро механична реакция след десетилетията, прекарани в обкръжението на хора.

И въпреки това имаше чувството, че в главата му надделяват нездрави вибрации.

Изгледа няколко пъти всички филми, които успя да намери на борда на малката яхта, прочете книгите от библиотечката, както и докладите и записките, а все още бяха само на четири корабни дни от Сейличи.

Накрая тъкмо скуката го отведе при посланието на Мар и Сен.

И по-рано му бе хрумвало да го погледне, но не го стори. Опасяваше се, че споменът за прекрасните им умения ще влезе в тежко противоречие с това, което се сервираше на яхтата и ще задълбочи депресията му.

Отново докосна с пръст сензитивната зона и пред него се появиха Мар и Сен, поздравявайки го по име. И отново ноздрите му се изпълниха с благоухания.

Отново двете същества обявиха, че организират кетърингова служба, и се заеха да му представят менюто си.

В главата на Еку светна сигнална лампа. Имаше проблем. Гласовете на Мар и Сен звучаха монотонно, безжизнено, сякаш се бяха върнали към бизнеса си, подтиквани от икономическа криза. Но това не беше възможно. Освен ако…

И двете холограми замряха. Мар и Сен гледаха един към друг.

– Мисля, че това е достатъчно дълго, за да може всеки, решил да слуша менюто, да се откаже – съобщи Мар.

– Надявам се – отвърна Сен. – Сър Еку, имаме нужда от вашата помощ. Предполагам, че вие сте нашият зрител сега и всички останали…

Той млъкна и потрепери.

– … че всички останали – продължи, след като се съвзе – вече са се отказали. Ние сме в опасност. Трябва ни контакт със Стен. Нямаме представа дали ви е известно къде се намира той и единствената причина, поради която ви пратихме това съобщение, е, че двамата някога работихте в Трибунала – в онези ужасни дни на петте същества, чиито имена не бих искал да произнасям. Това е единствената ни надежда. Имаме нужда от помощта на Стен. Някой друг също. Не мога да съобщя името на това същество. Но кажете на Стен, че е някой, когото ще си спомни. Кажете му за онова парти и това, което се случи по-късно. В градината. Черната топка на фона на луната, която се появява три пъти в годината. Ако Стен си спомни, кажете му, че това същество е в опасност, че го преследва Императорът. Ние…

Мар го прекъсна:

– Дочухме къде се намира това същество. И ако Императорът научи, че знаем, ще започне да преследва и нас. Не знаем точното местонахождение на съществото. Усещаме, че някъде вън се разпъват мрежи от същества, които ни мислят злото. Рано или късно, ако тези рибари продължават да мятат мрежите си, и ние ще попаднем в тях.

Двете същества се притиснаха едно към друго, малка клетка на обич и спокойствие в една враждебна вселена.

– Не бива да казваме повече – заговори след време Сен. – Предайте на Стен за нашия проблем. Помолете го да ни помогне. Той знае къде сме. Не е необходимо да му подсказваме. И… кажете му, че не бива да рискува. Заявяваме го твърдо, като негови искрени приятели. Ако ще попречи на кръстоносния му поход, нека не се опитва да ни помага. Стен не бива да губи тази битка.

Дракх-хот пилотът Ханелоре ла Сиотат се питаше – както всеки друг би се питал на нейно място в една професия, чиито две важни условия бяха неспособността да се говори, без да се мърдат ръцете, и загрижеността за непосредственото бъдеще – защо ли се бе присъединила към бунтовниците.

Никой освен най-близките й другари не знаеше, че е била пилот на Стен, когато той постави засада на адмирал Мейсън и „Калигула“. Дори и да я бяха изправили пред съда за тази й постъпка, беше готова да заяви, че го е направила по принуда и от страх за живота си, ако не изпълни заповедите му.

В края на краищата се спря на три причини: първо, че за нея Империята се представляваше от твърдоглави старши офицери, които никога не можеха да разберат колко е важно за уменията й да прелети с пълна мощност под всеки от мостовете на столицата на нейната родна планета, и бяха готови при всяка нейна грешка да я свалят от пилотското кресло и да я закотвят за някое бюро. Второ, защото Стен също бе пилот и говореше нейния език. Трето, с бунтовниците щеше да натрупа далеч повече летателни и бойни часове, отколкото ако се придържа към монолитните имперски сили.

Тя се постара да не обръща внимание на четвъртата причина, която бе: Защо не, по дяволите? Подобно разсъждение неминуемо щеше да наведе на мисълта, че пилотите са хора без капчица здрав разум и най-вече тези на такткораби.

Ханелоре слушаше инструктажа на Стен на борда на „Аойфи“ с умерена доза скептицизъм, който Стен не пропусна да забележи.

– Имате ли въпроси, лейтенант? Простете, капитан. Между другото, поздравления за повишението.

Ла Сиотат сви рамене. Повече звездички на пагоните означаваха само повече кредити за среднощните обиколки по клубовете, тъй като сержантите пилоти и адмиралите пилоти все още управляваха едни и същи кораби.

– Последния път, когато ви хрумна онзи грандиозен план – поде тя, – беше нещо от типа на: „Ей, Ханелоре, хайде двамата с теб да устроим засада на онази бойна каруца“. Доста глупаво на пръв поглед, но се справихме отлично и се измъкнахме невредими. Сега искате да го повторим, само че в още по-голям мащаб. Доколкото разбирам, моят такткораб, подкрепен от една нещастна неимперска консервна кутия…

Стен я прекъсна:

– „Аойфи“ ще е там само за да ни дърпа опашките от цепнатината. Няма да вземе участие в екшъна.

– Още по-прекрасно. Та значи един дребосък, без никаква подкрепа от страна на неимперски разрушител, трябва да нападне цял конвой – при това конвой, превозващ най-ценния имперски ресурс – и вие вярвате, че ще успеем с тази мисия? За Бога, не мисля, че дори ще сполучим да избягаме куцукайки, камо ли да постигнем това, дето сте го намислил. Кой ще се погрижи за ескортиращите кораби?

– Няма да има такива.

– Брей! Между другото… как да ви казвам сега? Имам предвид какъв е постбунтовническият ви ранг? Водач? Герой? Предполагам, че няма да се задоволите с едно простичко „адмирале“?

– Опитай със Стен. Без ранг. И без „сър“.

– Добре. Както и да е. Та смятате, че Империята ще остави ценностите си да пътуват без охрана?

– Така смятам.

– Стен, мога ли да попитам как работи часовниковата ви кутия?

– Можеш да подлагаш на съмнение интелекта ми колкото си щеш, но няма да получиш отговор.

Ла Сиотат го гледа втренчено известно време.

– Не жадувам да скачам върху победеното ви тяло – рече накрая. – Нито горя от нетърпение да пусна малко адреналин по жилите си. Но след като ще участвам в гази операция, мисля, че имах право да питам. Родила съм се с близначка и мама казала да хвърлим в реката по глупавата. Добре, капитане. Ще отида да инструктирам екипажа си. Бас държа, че ще им хареса. Безстрашните доброволци в долината на злото и прочее. Някой ден ще трябва да ги попитам как се чувстват, преди да ги пусна в поредния кладенец с лайна.

Малко преди да навлязат в мъртвата система. Стен, Ла Сиотат и екипажът й се прехвърлиха на такткораба „Стернс“. Установиха кодирана връзка между „Аойфи“, „Стернс“ и борския кораб за наблюдение на име „Хеорот“, който продължаваше да следи от невидима орбита, достатъчно далече от планетата с предавателната станция.

И после зачакаха.

По стар навик преди всяка битка Ла Сиотат се затвори в микроскопичното помещение, наричано капитанска каюта, а всъщност не по-голямо от гардероб с разгъващо се бюро. Все пак беше някакво усамотение на един кораб, на борда на който вместо врати имаше завеси. Успя не без известни усилия да се съблече, след което се изкъпа с водата, която бе взела от „Аойфи“, ароматизирана с масла от родния й свят. Изрисува лицето си с бойните цветове на своя род, прочисти ума си от злото, сладострастието и желанията.

Беше готова за битка.

Зачуди се какво ли прави сега Стен – който заемаше другата миниатюрна кабина на такткораба. Какви ли обичаи използваха на неговия свят? Ако въобще имаше такива.

За миг изпита желание да прекоси тесния коридор и да почука любезно на вратата му…

Тя се сепна. Отново се върна към упражненията, прочиствайки и това желание от ума си. Облече чист комбинезон и се опита да поспи.

В съседното помещение Стен вече спеше дълбоко. По някое време се събуди. Яде. Не мислеше за нищо друго, освен за вкусовете в устата си, за бръмченето на двигателите, за шегите и смеха на тринайсетте души на борда на „Стернс“, които се бяха събрали в каюткомпанията, опитвайки се да надвият опасенията от предстоящия кървав сблъсък.

Отново заспа. Може би дори сънува.

И да беше така, умът му бе затворен за всякакво външно наблюдение до момента, когато го пробуди воят на сирените.

Стен погледна към пулта. Бяха изминали по-малко от четири корабни дни от пристигането им в системата.

Хеорот: До всички бойни станции! Засякох приближаващ се…

Аойфи: Всички на бойни позиции!

Стернс: Видяхме ги.

Стен, от борда на „Стернс“: До всички кораби. Поддържай радиомълчание!

Трите кораба наблюдаваха как огромният конвой се изнизва от хиперпространството точно пред тях.

АМ2. Два пъти по-голям от конвоя, който бунтовниците бяха нападнали от засада край Дюсейбъл.

Един комуникационен офицер от „Хеорот“ засече кратък радиообмен между конвоя и предавателната станция. Той сдържа първоначалния импулс да се опита да го разкодира. Вместо това докладва за предаването.

– До всички станции – обяви със спокоен глас Стен. – Включете записващите и проследяващи устройства. Останете в готовност… Сега! Капитане! Пълна тяга!

Ла Сиотат изпълни незабавно. „Стернс“ се стрелна право към гигантския конвой.

Комуникационният офицер на „Хеорот“ „видя“ паниката на конвоя. Не се случи нищо реално, освен че конвоят започна да излъчва на много честоти.

– Мис Ла Сиотат – продължаваше Стен, – искам да изстреляте „Кали“… на самостоятелно управление… район на целта… конвоят на екрана… по моя команда…

– Мис Касталионе – обърна се на свой ред Ханелоре към своя оръдеен офицер.

– Прието…

– Целта е въведена, сър.

– Изстрел – нареди Стен.

– Огън!

Огромната ракета-корабоубиец излетя от огневия силоз на „Стернс“.

Екраните на „Хеорот“ засияха.

– Конвоят отново се свързва със станцията – докладва борският комуникационен офицер. – Станцията отговаря… посоката на сигнала неизвестна, мощността значителна… сигналът преминава в електромагнитния субохват… според компютрите това е Омикрон субдве и ксета три… досега не е известно използването на този спектър… В името на брадясалата ми майка!

Доста странният възглас от страна на комуникационния офицер бе в резултат от факта, че целият конвой внезапно бе извършил сепуку – чудовищен, взрив, наподобяващ избухването на свръхнова! Експлозията далече надхвърляше по мащаби дори попадението на „Кали“ в конвоя с АМ2 край Дюсейбъл.

Секунда по-късно друг монитор пред него го осведоми, че предавателната станция на мъртвата планета също се е саморазрушила.

На борда на „Стернс“ всички монитори се претовариха и гръмнаха.

По някое време блесна един от резервните монитори. Показваше третичен сигнал от ракетата „Кали“. Всъщност на екрана нямаше почти нищо. Касталионе пусна проверка на всички налични честоти.

Нищо освен парсеци и парсеци, и парсеци.

Ла Сиотат се опитваше да запази спокойствие, сякаш всеки ден присъстваше на сцени, в които конвои от по хиляда кораба се взривяваха пред очите й.

– Е, добре – рече тя. – Вече няма да подлагам на съмнение интелигентността ви, но нещо с битката не се получи.

Стен не отговори незабавно. Вместо това вдигна микрофона за обща връзка.

– „Хеорот“ „Стернс“. Капанът щракна ли? Вектор?

– „Хеорот“. Потвърждение.

– Засичате ли ориентиращ сигнал?

– Не. Продължаваме с анализа.

Едва сега Стен се усмихна.

– Направо чудесно – рече той.

– И какво постигнахме?

– Постигнахме – заговори бавно Стен – поредния удар върху репутацията на Императора. Лишихме го от огромни количества АМ2, които се надяваше да предаде на своите верни слуги. Наистина огромни.

Усмивката му продължаваше да се разширява. Ла Сиотат го погледна скептично – не беше сигурна, че чува цялата история.

Така беше, макар че тактиката да изскочиш от храстите и да викнеш „бау“, след което Големият страшен вълк изведнъж пада и умира, не се оказа никак лоша – въпросът бе, че едва ли щяха да могат да го повторят, дори да засекат нови конвои с АМ2.

Стен си бе дал сметка, че едно от основните оръжия на Императора – фактът, че само той можеше да ръководи доставките на АМ2 – се бе оказало нож с две остриета. Също както стопяването на запасите от АМ2 след изчезването на Императора бе в състояние да заглуши всеки опит за преврат, така и тактиката с внезапно изскачане от шубраците, приложена от Стен, можеше да породи хаос и икономически срив в Империята.

Вероятно. Поне докато Вечният император не предприеме контрамерки.

Но по-важното бе, че „Хеорот“ бе записал сигнала, излъчен към мистериозното нищо, този път от предавателната станция.

Ако успеят да разкрият тази цел… Стен щеше да е на крачка по-близо до откриването на АМ2.

И на още една крачка до унищожаването на Вечния император.