Текст книги "Краят на империята"

23.

Сектор Алва, 2193 г.

Малка, трепкаща в червено светлинка на монитора.

– Ето пак, Мърф! – подсмихна се Вазуван. – На един часа.

Капитан Мърфи Селфридж, известен като „Мърф“, се пъхна в навигационната рубка. Беше едър мъж, бивш спортист, но с повехнала хубост. Той се наведе над първия офицер. Светлинната на екрана пулсираше. Кеа Ричардс наблюдаваше как на лицето на капитана се изписва озадачено изражение.

– Не разбирам – обяви той. – Координатите същите ли са, дявол го взел?

– Същите, Мърф – отвърна Вазуван.

– Сигурна ли си, че не си объркала нещо? Дали да не провериш отново?

Озирианката въздъхна с нещастно изражение.

– Щом казвате, капитане – рече тя. Нежни, розови пипала се раздвижиха над пулта, докосваха сензорните зони, въртяха циферблати.

Ричардс и двамата учени мълчаха. Бяха захвърлили картите върху малката масичка в тясната каюткомпания на жалкото корабче, чийто модел някой лишен от чувство за хумор инженер бе кръстил „Дестини I“. Нямаше „Дестини II“. Първият модел се бе оказал толкова неудачен, че бяха построили само десет кораба. Повечето от тях вече бяха продадени за скрап. Компанията, в която работеше Ричардс, бе купила два и все още ги държеше на служба. През последните няколко месеца Ричардс, като главен инженер на борда, трябваше да полага нечовешки усилия, за да не позволи на раздрънканото корито да се разпадне. Докато летяха към източника на загадъчните сигнали, идващи откъм Сектор Алва.

Вазуван рестартира системата. Мониторът примигна, после светна отново. Светлинката продължаваше да пулсира, но този път на шест часа.

– Какво става, Вазуван? – попита Мърф. – Как може този негодник да се върти около нас?

– Не обвинявай мен – възрази Вазуван с надигащ се гняв. – Просто си върша работата.

Тя извърна едрото си, овално лице към капитана. Имаше перманентната усмивка на хищник. Дори след осем месеца съвместна работа Ричардс все още не можеше да привикне с лицето й. Вазуван обърна разположените си на малки хоботчета очички към Мърф, сякаш търсеше признаци за възражение. Останалите се приближиха и погледнаха монитора.

– Какво гледаш, Ричардс? – попита го Вазуван с глас, който наподобяваше писък.

– Ами очевидно нищо особено – отвърна Кеа. – Освен ако вие двамата по някакъв начин не се забавлявате.

– Нямаш причини да се оплакваш – изръмжа Мърф. – Получаваш заплата и ти се плаща на ден. Плюс бонус, ако открием нещо.

Ричардс посочи сновящата по екрана светлинка.

– Ако това е нашият бонус, капитане – рече той, – не очаквам да си натъпча джобовете, когато се приберем. По-скоро компанията ще спести някой кредит от нас.

– Хайде стига, Кеа – погледна го капитанът. – Да не бъдем песимисти. Нека проучим тази работа до дъното.

– Разбира се, Мърф – повдигна рамене Кеа. – Както кажеш.

– Те са виновни – Вазуван посочи учените. – Всичко това е тяхна идея. Знаете ли какво си мисля? Ще ви кажа какво…

Доктор Кастро Фалзур – научен ръководител на експедицията – избра този момент, за да се намеси:

– Рут, това нещо смята, че може да мисли, представяш ли си?

Доктор Рут Юет, асистентка и любовница на Фалзур, склони хубавата си главица. Изглежда, не искаше да се забърква.

– О, стига, Рут. Бъди искрена – притисна я Фалзур. – Не намираш ли за трагичен факта, че единствената разумна форма на живот, която досега човечеството е открило в космоса, е това нещастно създание с пипала?

– Внимавай, Фалзур – предупреди го Вазуван.

Ученият игнорира думите й.

– Сигурно е заради очните пипала – продължи той. – Цялата интелектуална енергия на озирианците отива за техния контрол. Това обяснява и ограничените им езикови способности. Рут, не си ли забелязала, че познанията му са колкото на корабен плъх. Очевидно умствените му способности са твърде ограничени, за да обогати речника си до по-цивилизовано равнище.

Лицето на Вазуван внезапно потъмня. Едно по-яко пипалце се пресегна в търсене на тежък предмет, с който да замери доктора.

– О, стига, момчета – обади се капитанът и пипалцето се прибра. – Имам достатъчно проблеми.

Гласът на Мърф бе почти умоляващ.

В този момент Кеа усети нечие топло докосване по крака си. То се вдигаше нагоре, галеше бедрото му… нагоре… Черните очи на Рут блестяха. Езичето й внезапно облиза горните устни. Гледаше го с поглед, който помнеше от Тамара. Изведнъж каюткомпанията му се стори още по-тясна. Той захвърли картите.

– Ще ида да се освежа – рече. – Когато разберете какво става… можете да ме събудите.

Той се надигна, избягвайки обидения поглед на Рут, и излезе. В коридора продължаваше да чува приглушена караница. За негова изненада банята не беше заета. Останалите членове на екипажа – общо петнайсетина – или бяха на смяна, или почиваха. Рядка възможност да изстърже част от мръсотията, натрупана от задушевната атмосфера на „Дестини I“. Той смъкна комбинезона от потното си тяло и се насапуниса енергично. После изпръхтя под напора на водата. Никой не можеше да е чист на борда на „Дестини I“. Месеци наред живееха в собствената си воня. Хранеха се с полусухи, застояли порциони, тъй като недостигът на прясна вода не позволяваше да разчитат на пресни зеленчуци от хидропонната лаборатория.

Водата секна внезапно веднага щом бе изхабил квотата си. Кеа се почувства гузен, когато натисна копчето за втори душ. Майната им на ограниченията, наложени от компанията. Насапуниса се отново.

Експедицията до Сектор Алва бе организирана в невероятно съкратени темпове. Кеа се беше записал въпреки желанието си. Да си инженер на едно раздрънкано серийно корабче не беше неговата представа за цел в живота. Навремето имаше големи мечти. Мечти, които, изглежда, си заслужаваха усилието. После забрави всичко заради една самовлюбена хубавица от висшето общество. Ако се беше случило с друг, щеше да му се стори смешно. Но споменът за онзи смях на Марс щеше да го преследва още дълги години. Беше млад и глупав и не си зададе въпроса защо първата космическа компания, към която се обърна за работа, скочи върху него, сякаш е златна мина. Очакваше да го отхвърлят въпреки високите резултати от изпитите. В края на краищата той нямаше никакъв опит. Освен това предполагаше, че конкуренцията за кариера в открития космос ще е жестока. Особено сега, когато, надушили огромни печалби и гарантиран монопол, частните компании посягаха към няколкото предмостия за далечните звезди, построени с държавни средства.

Започна да си дава сметка колко греши още при първата си работа като чистач на борда на един товарен шлеп, който летеше до Епсилон Инди. Съекипажниците му бяха почти толкова тъпи, колкото главния инженер. А неговите мозъчни клетки трябва да бяха по-малко от пръстите на осакатената му лява ръка. Това, което липсваше на моряците като интелигентност, се компенсираше от тяхната алчност и мързел. Всеки път, когато се отбиваха на някой порт, капитанът трябваше да полага нечовешки усилия, за да ги измъква от кръчмите и нарколеговищата и да ги връща на борда.

Следващата му работа – дълъг скок до Арктурус – доказа, че първият кораб не е бил изключение от правилото. Ако не друго, то екипажът и капитанът бяха още по-некомпетентни. Полетът едва не завърши с катастрофа, когато капитанът игнорира маркирания на картата астероиден пояс и след сблъсъка изгубиха собствен ход. Четирима от членовете на екипажа загинаха, докато Кеа успее да се добере до мястото на пробойната и да я затвори. Познанията му за двигателя „Юкава“ бяха изложени на изпитание, когато се оказа, че той също е повреден и никой на борда не знае как да го поправи. Доста молби бяха отправени от оцелелите, докато Кеа най-сетне съумя да ремонтира двигателя, и обратният път до дома премина без инциденти.

След този случай го взеха на работа в кампания „Галиот“ – същата, в която работеше и сега. „Галиот“ беше филиал на мегакорпорация „Космически пътища“.

– Синко, ще видиш места, за които не си и сънувал – обеща му човекът, който го взе на работа. – Мисията на нашата компания е да прокара нови пътища и да спечели пари. Влагат доста средства в „Галиот“. Само най-доброто за нас, момко. Само най-модерните технологии.

Взеха го като втори помощник-инженер и не след дълго се издигна до главен инженер.

Да, рече си той, пътят може и да не беше дълъг, но беше мъчителен. И не само заради рисковете. Напротив, рискът бе като подправка. Та нали най-сетне бе получил възможност да осъществи детските си мечти. Звездолети, които се носят към неизвестното. Ала компанията полагаше огромни усилия да развали удоволствието. Наемаха евтина работна ръка и оборудване и превръщаха и най-дребната работа в отчаяна борба при недостиг на средства и инструменти. Компанията притежаваше умението да превръща всяка задача в досадно занимание – примесено със страх от безсмислена смърт заради дефекти в оборудването.

Какво, за Бога, търсиш тук, Ричардс? С договор за минимум една година служба. Заобиколен от жалки, свадливи, дребнави служители на компания „Галиот“. Можеше да си останеш на Десета база. Да чакаш друг договор. Добре де, беше ти скучно. Но какво ново и различно в „Галиот“? Трябваше да се досетиш, че ще е същото. Ти го знаеше, Ричардс. През цялото време знаеше, че ще е най-добре да ги посъветваш да пъхнат договора си там, където слънце не огрява.

Вратата на банята се отвори. През облаците пара пристъпи женска фигура в плътно прилепнал комбинезон. В главата му екнаха предупредителни сигнали. Доктор Рут Юен му се усмихна през парата, сетне бавно се изтегна на пейката.

– Хмм – измърка тя. – Обичам къпани мъже.

Предния път, когато тя напусна койката му, Ричардс се закле, че ще е последен, че това е краят. Тази жена бе по-опасна от всичко на борда и отвън, в студения космос. Кажи й не, Ричардс. Просто й кажи не. Отпрати я при официалния й любовник и началник доктор Кастро Фалзур.

Хайде, Ричардс.

Но краката му сами го поведоха към нея. Усмивката на Рут се разшири. Тя го гледаше с полупритворени очи. Протегна ръка. Погали го по корема. Плъзна се надолу. Вдигна левия си крак и го положи на пейката. Отмести встрани другия.

– Какво чакаш, Ричардс? Трябва ли ти писмена покана?

Той се наведе и краката й го обгърнаха през кръста.

Да бе, Ричардс. Защо не й откажеш настина?

Също както отказа на компанията, нали?

Беше чувал разни неща за операция „Алва“ още преди капитан Селфридж да го покани да постъпи при него. Говореше се, че при рутинно проучване на сектора са се натъкнали на мощна фонова радиация. Сигналът идвал от район, където нямало нищо. Не било черна дупка или някоя от теоретично съществуващите формации, измислени от учените от двайсет и втори век, за да обясняват необяснимото. Освен това, доколкото успели да определят, сигналите, писуканията или бръмченето, засичани на фона на радиацията, изглеждали, сякаш са породени от „естествен“ източник.

Кеа бе заинтригуван от този странен феномен. Жаждата за приключения от младежките години отново се пробуди в него. Желанието да открива чудати неща. Но после се намеси придобитият с годините скептицизъм. Компанията не би се заинтригувала от нещо такова, ако не намирисваше на сигурна печалба. Докладът на научноизследователската експедиция щеше да остане на някое бюро и постепенно да се превърне в прашна купчина. Тъкмо се канеше да забрави случая, когато се разнесе вестта за пристигането на доктор Фалзур. Учен, който се занимавал с теорията за алтернативите вселени. Кеа щеше да пропусне и тази новина. И друг път се бе срещал с експерти на компанията. Неизменно се оказваха дребни учени, наети, за да изкривят фактите така, както е угодно на компанията. Съмненията му се потвърдиха, когато чу за красивата „асистентка“ на Фалзур. И за това как се държали двамата пред хората. Доктор Фалзур изглежда бе повече плейбой, отколкото учен. Ала междувременно стана ясно, че на борда на отделения кораб товарели тонове оборудване.

– Компанията включи машината за пари – подметна някакъв стар космически вълк в една от любимите кръчми на Кеа. – Нещо става там! Истинска малка гора от специални антени израсна на външната стена на Десета база за броени часове. Кеа я забеляза с почуда, след като се върна от поредното си едноседмично пътуване. Докато корабът му се снижаваше към площадката на Десета база, той разглеждаше странното съоръжение, конструирано по искане на Фалзур: сплетени жици, образуващи огромна, причудлива мрежа. Старият космически вълк не беше преувеличил, когато говореше за задействаната на пълни обороти машина за пари. Нещо наистина се готвеше.

Кеа прекоси каютата си. Взе един том на Гибън. Захвърли го. Прелисти „Анабазис“. И нея остави. Разтвори „Животът на Плутарх“. После биографията на Чърчил. Часовете се нижеха един след друг. Когато получи съобщение от капитан Селфридж, че събира екипаж за експедиция до Сектор Алва, изтича на срещата с бързината, с която можеше да се носи един млад мъж в три-четвърти гравитация.

– Ричардс, компанията има много добро мнение за теб – поде Селфридж.

– Благодаря, капитане.

– Ей, няма защо да сме толкова официални – възрази другият. – Предпочитам на кораба ми хората да се чувстват по-свободни. Това сплотява колектива. Така ще действаме по-задружно, когато знаеш кое падне на вентилатора. Викай ми Мърф.

– Разбира се… Мърф – отвърна Кеа, но вече го глождеха съмнения. Само глупак би се включил в екипажа на кораб, чийто капитан би казал: „Наричай ме Мърф“.

– Точно така, Ричардс. По-свободно. Ще видиш, че ще се погодим. Както и да е. Компанията те постави начело на списъка ми с подходящи инженери. А сега, след като се срещнахме и си поговорихме… виждам защо.

Кеа не отговори. Нямаше какво да каже. Откакто бе влязъл, едва ли бе произнесъл и петнайсет думи. Ако Мърф бе изгубил толкова време за всеки от останалите членове, екипажът му щеше да е по-разпуснат и от този на Дългия Джон Силвър.

– Но трябва да ти кажа нещо – продължи Мърф. – За първи офицер взех озирианка. Казва се Вазуван. Някакви проблеми с това? – Мърф разчете погрешно повдигнатите вежди на Кеа. – Виж сега, няма да те обвинявам, ако имаш някои предразсъдъци към озирианците. Отнемат работата на хората и прочее. Но тази Вазуван пристига с големи препоръки. Макар да е едно насекомо.

– Не… нямам проблеми с озирианците… Мърф – най-сетне отвърна Кеа. И не лъжеше. Всъщност бе чувал за озирианците само положителни неща. Знаеше, че са горделиви същества. Първият контакт бе станал по тяхна инициатива. Дразнели се, че хората ги използват като работна ръка. На работа се наемали само некомпетентните и отхвърлените от тяхното общество. Което означаваше, че първият офицер на Мърф най-вероятно ще е от тази категория. Още един лош признак. Но какво ли означаваше това за него, след като и неговото име бе в списъка на капитана?

– Виж сега – продължи Мърф. – Отиваме на много интересна мисия. Малко е опасна, но затова и заплатата ти ще е по-голяма. Три пъти по-голяма, приятелче. Гарантирана за една година напред.

Кеа се усмихна, придавайки си доволен вид. Вече знаеше причината да се спрат на него. Три пъти по-голяма заплата на млад инженер пак не е нищо особено. Това обясняваше и озирианката. Най-ниско заплащане за всички. Добрият стар Мърф също изглеждаше като някой, готов да се продаде за трохи.

– Плюс бонус, когато докараме вкъщи предавателя – добави в този момент Мърф.

– Какво всъщност търсим?

– Сигурно вече си дочул из баровете приказките за странните сигнали от Сектор Алва?

– Да. Всички говорят за това.

Смях.

– Така и предполагах. На Десета база няма тайни. Както и да е, работата е съвсем рутинна. Както знаеш, компанията по закон е длъжна да докладва за подобни странни неща. Неразделна част от постулатите в лиценза за работа. Обществен дълг и прочее.

Общественият дълг бе нещо, което компанията бе готова да забрави при първа възможност за нови печалби. В космоса законът нямаше никаква стойност.

– Та значи, след като обсъдили доклада – продължи Мърф, – решили да пратят там някой да провери какво става. Тук в историята се появява и Фалзур. Докторът е специалист по теорията за паралелната вселена и прочее. Не ме карай да ти обяснявам, аз съм само един космически жокей, не съм учен.

– Обещавам да не те карам – заяви Кеа.

– Та да продължим. Фалзур се натъква на доклада и проявява интерес. Прекарва го през компютъра и хоп, излизат три възможни обяснения. Намирисва на контакт с паралелна вселена. Дупка в космоса.

– А компанията какъв интерес може да има към това? – попита Кеа. – Освен ако не могат да измъкнат парици от находката.

– Няма пари – завъртя глава Мърф. – Никакъв шанс. Тази експедиция е, цитирам, „изцяло в полза на научното развитие“, край на цитата. – Той забеляза втренчения поглед на Кеа и се разсмя. – Да. Прав си. Истината е, че нашата безстрашна компания „Космически пътища“ се е навряла в политиката. Някой е решил да сложи ръка на фондовете за космически проучвания.

– И затова търсят кокал, който да хвърлят на кучетата? – попита Кеа.

– Уцели. Фалзур също не е глупак. Този човек има нюх към печалбата. Та той е дръпнал нужните конци. Някой млад чиновник, мечтаещ за бързо издигане. Така де. Важното е, че изведнъж си имаме научна експедиция.

Ето какво било, помисли си Кеа. Поредният опит да успокоят бурните води на политическата сцена. Тази мисия е обречена на неуспех от самото начало.

– И тъй, Ричардс. Аз си изпях песента. Какво ще кажеш? С мен ли си?

Кеа премисли всичко. И още веднъж. Не знаеше какво да отговори. Но, от друга страна… паралелна вселена? Другата страна на божествената монета? Врата към…

Какво?

Трябваше да знае отговора.

– Да – рече той. – С теб съм.

Кеа наблюдаваше как Рут се отдалечава по коридора. Тя спря пред вратата, обърна се, дари го с кратка усмивка и вратата се плъзна встрани. Той почака малко. Не искаше да се появяват заедно.

Призивът на Мърф ги бе заварил по средата на поредната разгорещена среща. Гласът на командира още не беше утихнал, когато двамата скочиха от леглото и нахлузиха дрехите. Кеа можеше само да се моли, че отсъствието им няма да породи нови подозрения у Фалзур. Ядосваше се, че се беше забъркал в тази история. Но в началото всичко му се струваше толкова примамливо. Тази жена имаше тяло и поглед, на които трудно се устояваше. Оплака му се, че Фалзур бил свиня. Съгласила се да му бъде любовница само защото било полезно за кариерата й. Инак щяла да бъде само поредната асистентка без никакви перспективи.

– Трябва да се възползвам от това, с което ме е дарила природата – допълни тя. Но Кеа нямаше нищо против – тайните им срещи само подсилваха удоволствието. Също както с Тамара.

Най-неприятното бе, че всичко това се случваше тъкмо заради провала му с Тамара. Като в най-обикновен психологически тест. Чувствайки се далеч по-млад от своите двайсет и осем години и засрамен от връзката си, Кеа прекоси коридора и се появи на мостика. Останалите вече го чакаха. Мърф, Вазуван и Фалзур. Зад тях Рут му прати въздушна целувка.

– Защо се забави, Ричардс? – попита раздразнено Вазуван.

Фалзур вдигна глава. Дали подозираше?

– Имах проблеми в машинното – отвърна Кеа.

– Пак ли изолациите? – попита Мърф.

– Да, Мърф. Пак проблеми с изолациите. – Кеа забеляза, че Фалзур се обръща, но дали беше доволен от обяснението? – Какво става? – попита той.

Мърф кимна към Фалзур.

– Докторът надуши нещо. – Той кимна на Фалзур. – Защо не поемеш оттук?

– Да, Фалзур – обади се Вазуван. – Кажи ни защо цели пет месеца преследваш голямата тлъста нула.

– Това не е призрак, моя глуповата спътнице. Когато потеглихме насам, сигналът, който улавяхме приблизително от района на Сектор Алва, беше силен и постоянен. Дилемата ни се появи едва с приближаването. Равномерният импулс, който засичахме, внезапно отслабна.

– Ако питаш мен, проблемът е в инструментите ви – озъби се Вазуван. – Виждаш нещо, което не е там.

– Тогава какво според теб са тези мигащи светлини на монитора? Защото той не е от моите инструменти.

Вазуван мълчеше, изцъклила очи. Каквото и да казваше, на монитора наистина трепкаха и се местеха светлини. Фалзур подсмръкна доволно.

– Просто събрах координатите на всички сигнали – продължи той. – И ги напъхах в компютъра, за да проверя има ли някакъв модел.

– И модел имаше? – предположи Кеа. Иначе нямаше да са тук и да говорят.

– Имаше модел – потвърди доволно Фалзур. – Сигналът се местеше като по часовник. От един до шест часа. И до девет… Но като погледнеш по-общо, виждаш, че повтаря реда девет, после шест и после едно. – Докато говореше, той се зае да рисува по дъската. В резултат се получи наклонена „U“.

– Какво го поражда? – попита Ричардс.

– Част от това се дължи на присъствието на тъмна материя – отвърна Фалзур. – Няма съмнение. Тук действа изключително по сила гравитационно поле и аз ще съм първият, който би признал, че не съм се замислял над това. Но отговорът съвсем не е изчерпан. Мисля, че това, което наблюдаваме, е изтичане на вещество от паралелна вселена през непоследователност. Добре известно е, че в ранния период от съществуването на нашата вселена положителните йони са били толкова сгъстени, че не са позволявали изпускането на светлина. С раздалечаване на йоните – поне така предполагаме сега – от плътната йонна мъгла е започнало изтичане на светлина. Предполагам, че нещо подобно се случва в нашата не съвсем теоретична вселена. Плътна йонна мъгла – или еквивалентът й в тази вселена. Светлина, която се опитва да си пробие път. И го намира по линията на най-малкото съпротивление – през непоследователността към нашата вселена.

– Добра работа, докторе – рече Мърф. – Предполагам. Но ще оставя това на нашите шефове. Честно казано, това, дето ни го разправяш, може да е обяснението. Но не виждам как точно ще ни осигури бонусите. Трябва да поработиш над него, докато летим обратно към Десета база.

– О, мога да се справя далеч по-добре – възрази Фалзур. – Мога да ви отведа там и… да го докажа!

– Ей, Фалзур, почакай малко! – провикна се Вазуван и на лицето й се появи хищна усмивка. – Да не постъпваме прибързано. Приемам теорията ти. Дори ще те подкрепя пред компанията, за да си получа бонуса. Но има нещо друго. С йонен облак, или без, нямаме представа как да стигнем от тук до там.

– Напротив, имаме – завъртя глава Фалзур. Той начерта линия право през наклоненото U. Направи кръг на единайсет часа. – Това е нашият курс за следващия скок.

Пълна тишина. Кеа видя, че Рут се е ококорила. После кимна. Тя смяташе, че той има право.

Пръв наруши тишината Мърф.

– Боже, докторе. Сладки приказки говориш, но мисля, че и това ни стига. Политиците ще са доволни от резултата. Което пък значи, че и компанията ще е доволна. Край на историята.

– Не ставай глупак – тросна се Фалзур. – Ако съм прав, става въпрос за най-великото откритие от времето на Галилей. За промяна на представите ни за реалността. Дори да забравим славата. Макар че всеки от вас ще остане завинаги в историята. Мислете за парите, хора. Ще получите истинско богатство.

Мърф се обърна към Кеа.

– Какво ни е състоянието?

– Двигателят е в добро състояние. Всичко останало е горе-долу. Включително и горивото. – Кеа нямаше друг избор, освен да отговори честно.

– Не зная – рече Мърф. – Някак си не ми се струва, че съм в правото си да взема подобно решение.

– Не бива да безпокоим космическите сили – заяви важно Вазуван. – Не сме от тяхната категория.

– Ако се върнем обратно точно сега – предупреди ги Фалзур, – кълна се, че ще се погрижа да ви уволнят и да ви лепнат черен етикет до края на живота.

– Стига де, докторе – опита се да го усмири Мърф. – Не бъди такъв. Просто казвам, че съм обезпокоен да взема решение от такъв мащаб.

– Аз поемам цялата отговорност – заяви Фалзур.

– И това няма да е редно – рече Мърф. Но всъщност искаше да каже, че няма да е достатъчно, за да му спаси задника. – Защо да не гласуваме? Само офицерите и вие двамата. Не е необходимо да питаме екипажа.

Кеа едва не се разсмя. Корабният капитан предлага гласуване. Но вместо това рече:

– Защо не? – Той вдигна ръка. – Започнете с мен. Аз казвам да продължим.

– Майната ти – наруга го Вазуван. – Аз гласувам да се прибираме у дома.

Фалзур и Рут се присъединиха към Кеа. Мърф вече виждаше накъде клонят везните.

– Добре. Присъединявам се към болшинството. Съжалявам, Вазуван, но трябва да опазя мира. Такава ми е работата.

И така бе сложено началото на последния етап от операция „Алва“. Цинично и безсърдечно. Кеа не даваше пукната пара. Беше твърдо убеден, че трябва да надзърне от другата страна. В главата му се въртеше откъс от стара песен: „Това е веществото, от което са сътворени мечтите“.

Ситен дъжд от искри се сипеше през космоса. И тази завеса сякаш се поклащаше и завихряше от невидим космически вятър. Това беше място, където се допираха две вселени… и кървяха през отвора.

Кеа не сваляше поглед от изображението на главния екран, където мънички частици от двете вселени се сблъскваха и избухваха в точици светлина. Отблясъците им трептяха върху люшкащата се завеса, която Фалзур наричаше „непоследователност“. По-скоро са Райските порти, рече си Кеа. Или тези на ада.

Гласът на Фалзур долетя отзад.

– Ричардс… опитай се да завиеш малко по-нататък…

Кеа работеше с джойстика. На екрана се появи сондата, която той, Фалзур и Рут разполагаха. Сондата всъщност представляваше сребрист цилиндър, тласкащ пред себе си специално изработена мрежа. На лентата под изображението непрестанно се меняха данни.

– Още малко… – подкани го Фалзур. – Още мъничко…

Внезапно върху лентата оживяха сребристи точици. Античастици, сблъскващи се с частици. Миниатюрна драма се разиграваше на малката мрежа. Кеа продължаваше да насочва сондата навътре. Не беше особено трудно. Сензорите на джойстика не улавяха смущения. Сетне светлинките внезапно угаснаха, сондата завърши обиколката си и се прибра в нормалния космос.

– Успях! – провикна се отзад Фалзур. – Направих го! – Кеа знаеше, че в този момент Фалзур вече вижда името си в книгите по история. Първият учен, изучавал друга вселена – макар и с дистанционно средство. Той въведе командата за автоматично прибиране и се облегна назад.

– Ти ли успя? – попита презрително Вазуван. – Нали всички сме част от екипажа! Така ли е, Мърф? Ще получим равни дялове.

– Уф… ще трябва да проверя какво пише в книгите – рече уклончиво Мърф.

Кеа не се съмняваше, че добрият стар Мърф би предпочел бонусът да се разпределя според ранга. Виждаше пресметливото изражение на лицето му. Дори знаеше какво си мисли… той и Фалзур вземат петдесет процента… това ще е. Най-големият бонус, изплатен някога от компанията.

– Не чета книги, Мърф – отвърна пискливо Вазуван.

– Такива са правилата на експедицията, приятели. Като шеф на екипа, Фалзур получава двайсет процента. Останалото се разпределя помежду ни. Поравно.

– Ще престанете ли? – ядоса се Фалзур. – Кой го е грижа за бонуса на компанията?

– Ами виж… – поде бавно Мърф. – Ако ти не желаеш своя дял, ние с радост ще го поделим. Нали, Вазуван?

– Прав си, Мърф.

Кеа се намеси.

– Фалзур, защо не им обясниш?

За трети път насочваше сондата по нареждане на Фалзур. Беше ги наблюдавал внимателно с Рут, докато събираха данните и ги анализираха. Струваше му се, че има известна представа какво са открили, но не беше сигурен.

Фалзур кимна и извърна настрани лице, сякаш за да им покаже профила си.

– Всичко е съвсем просто – заговори. – Успяхме да се пресегнем в друга вселена – и да приберем доказателства за нейното устройство. Споменатият материал – в нашата вселена – ще се превърне в източник на неизчерпаема енергия. Дори само шепа от него, приятели, може да задоволи нуждите на цял един град и обитателите му за стотици години. – Фалзур се изкиска. Постепенно кикотът му прерасна в смях. Когато млъкна, в каютата се възцари тишина. – Толкова по въпроса за проклетия ви бонус.

Кеа имаше чувството, че постепенно започва да проумява за какво става въпрос. Енергия… гориво. За такива неща се водеха войни. Стотици хиляди бяха загинали край нефтените полета. Власт… оръжия. Не по-малко бяха жертвите край атомните реактори. Богатство. Истинско, невъобразимо по размери. Той огледа помещението. Сега вече виждаше, че и останалите са започнали да разбират. Дори най-нискочелата маймуна би разбрала. Кеа погледна към Мърф. Лицето му бе изопнато. Замечтано. И някак сериозно. Вазуван: кожата й бе по-бледа от обичайното. Рут: блеснали очи. Червеното езиче потрепва отвън. И той самият.

Жалко, че не можеше да се види в този момент.

– Уф… докторе… – запелтечи Мърф. – Как се нарича това… нещо?

– Добър въпрос, Мърф – кимна Фалзур. Кеа не можеше да му се сърди, задето звучи толкова педантично. – Това е противоположното на материята във вселената. Но не можем да го наречем антиматерия. Защото в тази вселена вече имаме антиматерия. Може би трябва да използваме нещо по-просто. – Той се обърна към Рут. – По-комерсиално. Нещо, което да е разбираемо дори за невежите. Такъв подход винаги е от полза, когато се срещаш с финансовите бордове.

– Щом не е антиматерия – заговори Рут, – значи е нова антиматерия. Да поставим ударението върху „нова“.

– Какво ще кажете за „Антиматерия Две“? – подхвърли Кеа.

– Харесва ми – рече Рут. – Простичко.

– Антиматерия Две… да. Това ще свърши работа. Много добре. Названието привлича внимание. – Фалзур изглеждаше доволен.

– Харесва ми, че може лесно да се съкращава – отбеляза Мърф. – АМ2. – Той нарисува символите във въздуха.

– Сигурен ли си в откритието си, докторе? – попита Вазуван. – Имаш ли доказателства?

Фалзур се надигна, обърна им гръб и се загледа в екрана.

– Сигурен съм. Напълно сигурен. И имам доказателство, но не е неоспоримо. А в такива неща, приятели, трябва да сме неоспорими. Инак… – Той се загледа към огъня на екрана. – Има хора, които биха убили за нещо подобно. Сигурно си давате сметка.

Фалзур ги изгледа бавно. Един по един. Сетне застана до Кеа. Ричардс мислеше за Баргета и за останалите прочути фамилии – за техните богатства. За възможностите, които биха видели в АМ2. Богати срещу бедни. Този човек имаше право. Ставаше дума за контрол. Кеа кимна. Вече знаеше. Както и останалите.

– Ако искаме да имаме права – законосъобразни, необорими права – върху нашето откритие – продължи Фалзур, – трябва да патентоваме доказателството си. С толкова непробиваем патент, че никой да не може да оспори правата ни.

– Как ще си осигурим доказателства, докторе? – попита Мърф.

Фалзур посочи екрана.

– Ще идем там и ще ги вземем – рече. – После ще се върнем.

Кеа не бе чувал толкова плътна тишина. Никакви спорове. Никакви разгорещени въпроси: Може ли да се направи?… Сигурен ли си?… Ами ако?… Всеки от тях водеше вътрешна борба. Всички знаеха отговора на Фалзур: да. Кеа преглътна и погледна към екрана. Лекият огнен дъждец му приличаше на примамлив женски образ.