Текст книги "Краят на империята"

14.

41413… 31146… 00983… 01507…

Далеч отвъд обхвата и на най-чувствителния сензор, отвъд патрулните маршрути на борите, един имперски разрушител, преустроен на летателен съд за специални операции, стовари насред космоса такткораб и изчезна.

Тактическият кораб, напълно обезоръжен, с демонтирани оръдейни системи, заменени от мощни електронни устройства, се плъзна неуловимо към Ви, борския роден свят и столица на съзвездието Лупус. На борда имаше едва петчленен екипаж, плюс една агентка от Вътрешна сигурност, току-що приключила първоначалното си обучение.

09856… 37731… 20691…

Корабът излезе на далечна орбита около набелязаната планета, прикрит зад една от луните й, в очакване да настъпи определеното предварително време.

Сетне, задействайки само частично добре заглушените си двигатели, той навлезе в траектория за приземяване. Доста необикновена траектория. От повърхността щеше да изглежда, сякаш такткорабът се носи „право надолу“, към незаселен участък встрани от столицата. Скоростта бе достатъчно ниска, за да не позволи топлинно увреждане на обшивката и последващо инфрачервено засичане от борски скенери.

Такткорабът все още изчакваше подходящия момент, който настъпи, когато един от големите борски междуконтинентални суборбитални транспортни лайнери се вдигна от повърхността и се насочи към близкия космос.

Такткорабът доближи повърхността, използвайки прикритието на смущенията, създавани от лайнера в електронния, инфрачервен и физичен спектър.

На борда до шпионина се бе изправил диспечер. Помещението бе озарено от бледа, червеникава светлина.

Шпионинът носеше тежка екипировка с маклийнов генератор на гърдите и раница, съдържаща оръжие и пътнически куфар, способен да издържи на всякаква външна проверка. В куфара имаше дрехи, обичайните шпионски играчки плюс голямо количество имперски кредити и борска валута.

Към крака на агентката бе привързана раница с най-незаменимото и опасно оръжие на всеки шпионин – предавател и приемател. Интеркомът избръмча.

– Приближаваме район Делта Зулу – съобщи тактпилотът.

– Да, сър – потвърди диспечерът.

– Намаляваме до скорост за скок. Навлизаме в района.

Диспечерът почувства как корабът внезапно снижава скоростта си.

– Прието, сър. Отварям люка.

Диспечерът натисна едно копче и кръглият люк се отмести. Навън бе озарена от луна нощ и далече долу блестеше сняг. Встрани и малко под тях диспечерът успя да различи кърмовата светлина на издигащия се борски лайнер.

Шпионинът потрепери. Помещението бе отоплено.

– Май е студено навън.

– Приятелите ти ще те чакат – успокои я диспечерът. – Време е. На позиция.

Шпионинът пристъпи към отвора, под който се разгъна малка метална площадка. Тя се люшна от внезапния приток на въздух през люка, после се подпря. Както я бяха обучавали, постави ръце върху ръчките на маклийновия генератор. На едната от тях имаше активиращ ключ.

– Брой до трийсет, преди да пуснеш раницата – припомни й диспечерът. Жената кимна, без всъщност да го е чула.

Комуникаторът избръмча.

– Десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… СКОК!

Стоманената площадка се прибра в нишата си и шпионинът полетя надолу към Ви. Докато люкът се затваряше, диспечерът включи микрофона.

– Един е на път, сър.

– Прието. Върнете се на поста си.

Такткорабът се издигна към космоса. Изкушението беше да включи максимална мощност и да изчезне в черната бездна. Но пилотът на такткораба беше професионалист – топлинният сигнал от включен на максимална тяга двигател неминуемо щеше да бъде засечен, пропилявайки всички усилия за невидимото навлизане. Диспечерът неволно погледна към вече затворения люк.

– Дано всичките ти яйца – промърмори той – да са с по два жълтъка.

Шпионинът щеше да се нуждае от целия късмет, на който можеше да разчита.

43491… 29875… 01507…

Марл, вече повишена в младши лейтенант, и борският констабъл Паин следяха един от екраните на тяхната гравикола.

Изображението се размъти и Марл натисна едно копче, с което върна резкостта на картината.

– Никога друг път не би ме накарала да оставя някой тактически кораб да ми убегне – отбеляза Паин.

– Не и аз – съгласи се Марл.

Съобщението беше кодирано и пратено от Ви към имперската предавателна станция, разположена толкова близо до Вълчите светове, колкото биха позволили изискванията за безопасност.

41413 спешно

31146 е необходим

00983 допълнителен

01507 агент(и)

…

30924 сведения, че

32149 с

37762 т

11709 е

23249 н

03975 започва (да?)

26840 планира

41436 използването

37731 на система(и)

03844 базалтът отново е

…

09856 доставка

37731 система

20691 м

…

43491 ще

29875 възстанови

1507 агент(и)

Марл беше особено горда с 03844, тъй като бе забелязала, че Хохни не е сред най-опитните шифровчици. Килгър с право го бе сметнал за аматьор, тъй като използваше съществуващ код. За Алекс нямаше значение, че Хохни поне бе избрал една праисторическа система, датираща от тъмната епоха, когато са съществували идиотщини като обсидианови кинжали и хартиени бележници.

Предполагаше, че имперският дешифровчик от другата страна доста ще се поизпоти и едва след като замени 03843 с термина „база“, посланието може да придобие някакъв приблизителен смисъл. Лудият шотландец щеше да се гордее с хитростта й.

По дяволите, Алекс вече й липсваше. Когато отново се върне, планираше да го подмами с питие, вечеря и… кой знае?

Ако не друго, искаше поне да узнае истината за тази титла – лорд Килгър от Килгър. Ако наистина е някакъв благородник, тогава какво прави при бунтовниците, вместо да се умилква около Императора?

– Онзи човек сигурно ще е доста замръзнал – рече Паин без капчица съчувствие в тътнещия глас.

– Така е.

За миг Марл изпита нещо като симпатия към обречената шпионка, която се носеше право към тях, все още на километър височина. Но побърза да я прогони. Жената нямаше никакъв шанс.

– Още стрег? – предложи констабъл Паин.

– Виж, приятелю, време е да запомниш, че хората не могат да се наливат като вас със стрег и да запазват трезв ум.

– Килгър може.

– Килгър също не е човек.

– Това е вярно.

Паин допи чашата си – копие на малък сгъваем рог – и я прибра.

– Да идем ли да посрещнем нашия нов приятел?

Двете същества се измъкнаха от гравиколата, като внимаваха да не затворят вратите зад себе си – звукът от това можеше да се чуе надалече в нощта. Около тях, стаени в мрака, очакваха двайсет тежковъоръжени борски полицаи.

Над тях шпионинът натисна копчетата и скоростта й на падане се забави, докато маклийновият генератор бързо надвиваше гравитацията. Епохата на персоналните летящи раници все още не бе дошла, дори с антигравитационните възможности на маклийновата система. Но поне генераторът бе заменил разни модификации на опасни парашути.

Шпионинът се насочи към една от големите, тревисти поляни, предварително определена за зона за кацане в края на „системата за доставка М“. Под нея се намираше притихнала гора. Далече встрани – най-малко на пет километра, доколкото можеше да прецени – блещукаха светлините на неголяма ферма.

Точно според плана. И никакви следи от засада.

Може би – помисли си тя с тръпка на ужас – имперският шпионин на име Хохни въобще не я чака долу. Но това не беше проблем. Според инструкциите в такъв случай трябваше да се прикрие и да изчака един ден. В раницата разполагаше с достатъчно припаси, а комбинезонът щеше да запази телесната й топлина.

Дори и да не се появи след това, пак щеше да се справи. Ще зарови маклийновия генератор и комбинезона и ще се отправи към столицата. Беше запаметила още три алтернативни места за среща.

На двайсетина метра под нея над снега се показаха шубраци.

Тя втренчи поглед в снежната покривка, осъзнавайки, че отдолу може да се крият остри като бръснач камъни. Изведнъж си спомни предупреждението на диспечера и ръката й стисна машинално карабината на въжето, освобождавайки в последния момент прикачената за крака й раница.

Раницата с предавателя тупна от не повече от половин метър и шпионинът я последва.

Тя изпълни класическия прийом за убиване на инерцията – пръсти, колене, нос… Проряза я остра болка. Изпъшка, позволи си тих стон и остана да лежи неподвижно в снега.

– По дяволите! – изруга тихо Марл, докато полицаите заобикаляха шпионина. – Ако е счупила предавателя, ще я подложа на мъчения. Вече два ни се изплъзнаха така.

Да се изработи копие на някой от имперските свръхмощни предаватели не беше никак лесно и отнемаше ценно време. Време, през което агентът щеше да е вън от системата и да породи подозрения, които после трябваше да разсейва.

А Марл не се и съмняваше, че този агент също може да бъде опитомен. Или, ако не друго, подложен на мозъчно сканиране за кодови фрази, контакти, електронна „сигнализация“ и след това екзекутиран.

Само трима агенти на Вътрешна сигурност бяха избрали досега Патриотизма и Пътя за Тибърн – трима от двайсет и деветте, които Пойндекс бе пратил на Вълчите светове в отговор на съобщението на Хохни за предстоящото пристигане на Стен.

Останалите двайсет и шест живееха доста удобно на различни светове, в нещо, което не бе съвсем затвор, но свободата им бе ограничена. Но можеха да предават това, което им бъде наредено.

Марл и чрез нея Килгър, и чрез него Стен, всъщност управляваха цялата имперска шпионска мрежа на Вълчите светове.

Точно както беше планирал Алекс.

Малко по-рано колега на Рюкор получи необичайна задача. Като специалист по наемане на военни, тя получи нареждане да организира кампания, насочена към разгромените Таански светове. В началото Рюкор сметна идеята за не особено перспективна, но бе достатъчно прагматична да си даде сметка, че военните винаги търсят попълнения сред своите победени и донякъде деморализирани врагове.

Колежката й обаче поясни, че се е разпоредила кампанията да се фокусира най-вече над възстановяването на старата таанска самурайска култура. Пътя към смъртта, който Императорът се бе заклел да изкорени след победата над Таан.

Все едно – помисли си Рюкор – да повярва, че гладът може да се излекува, стига да облечеш бедняците с униформи. Ала един по-задълбочен анализ на ситуацията разкриваше съвсем други намерения на Императора. Очевидно, той събираше нова армия, която възнамеряваше да използва скоро. И тъй като не беше известен външен враг, за който е необходима толкова многочислена армия, вероятно тя щеше да се бори с врага отвътре. С други думи, с поданиците на Империята.

Тъй като Таанският път внушаваше ксенофобия, расово превъзходство и вярата, че милостта е проява на слабост и че силните имат всички права над слабите, тази новосъздаваща се армия щеше да е варварска по своя характер.

След по-нататъшни проучвания Рюкор се натъкна на сведения, че и други раси внезапно са станали фокус на интересите на имперските вербовчици.

Много интересно.

За щастие не беше никак трудно да се организира подобна кампания – особено за същество от типа на Рюкор, добре запознато с психологията на масите.

В началото Рюкор събра всички психолози и дори студенти по психология, които можеха да отговорят на няколко съвсем прости условия. Обичате ли да пътувате? Пречи ли ви да сте сам? Можете ли да излъжете, ако е необходимо, без да изпитвате чувство за вина? Можете ли да се захванете с работа, чиито резултати няма да са ви известни? Можете ли да изпълните задача, без да очаквате награда? И така нататък.

Колко жалко, че не разполагаше с батальони от специалисти по контрапропаганда, каквито със сигурност щеше да има на разположение, ако все още служеше при Императора.

Но антитоксинът на този убийствен психологически вирус се разпространяваше бързо от само себе си. Действаше, защото бе насочен към същината на имперската кампания – и съдържаше точно толкова истина, колкото да бъде неприятен.

Например един от доброволците на Рюкор се казваше Стенгърс. Получи чисто досие и бе пратен незабелязано на имперски свят, където пътешестваше открито в ролята си на студент по социология. Той посети Хет – бившата столица на Таан. По някаква случайност се озова там малко след пристигането на разузнавачите на имперския вербовчик и преди неговата поява.

Всичко, което Стенгърс стори, бе да зададе няколко въпроса, особено на онези млади таанци, които обмисляха да приемат имперската униформа.

Въпроси като: „Добре де, след като Императорът иска да встъпите в редовете на армията му и да възстановите честта на Таан, защо очаква от вас да служите толкова далече от дома? Трудно е да се печели слава в мрака, казва една ваша стара поговорка.“

Понякога бе малко по-прям: „Интересно. Казвате, че само от тази ферма осемнайсет таанци са се наели на служба? И нито един от тях не се е върнал след това? Двама са загинали? Колко печално, да умреш далече от дома, докато служиш на някого, който, изглежда, дори не забелязва жертвата ти.“

И дори още по-близо до кокала: „Ако Императорът наистина е загрижен за благоденствието на Таан, защо районът ви е толкова беден? С всички богатства на Империята защо вие треперите от студ пред огнищата? Защо светът, от който идвам, е много по-заможен от вашия и всеки дом се отоплява от АМ2? Не разбирам.“

Или дори брутално: „Ако Императорът отнема най-добрите сред вас и ги праща по периферията да гинат, как въобще таанците някога ще постигнат каквото и да било?“

Стенгърс и сподвижниците му сееха живи семена, съживяваха спомените за таанските бойни балади, съсредоточени около вярата, че Императорът и всички негови съюзници трябва да са червеи под обувките на таанците…

Следващият екип за набиране на войници докладва за изненадващо ниски резултати и внезапен спад на доброволците…

Стен бе предупредил Килгър да бъде максимално предпазлив на Земята. Съществуваше немалка възможност разбойниците, скиторещи около почти изоставения замък в Куз Бей, използван от Алекс и Стен за тяхна база, все още да изпълняват някаква охранителна дейност, но да служат на друг господар. Гестапо си е Гестапо, колкото и анахронично да изглежда.

Няма проблем, обеща Килгър. Възнамеряваше да се държи по-далече от провинция Орегон. Алекс се надяваше, че тайната, която търси – причината за мистериозното пътуване на Вечния император до Земята – е на съвсем друго място. В този случай „далече“ означаваше най-близкия космопорт.

Сан Франциско, най-големият град на Калифорния, наброяваше около 100 000 души. Младата двойка – Хотско най-сетне се бе уредила – взе совалка и отлетя за един от курортите в пустинята, недалеч от малката провинциална столица Санта Ана. Оттам се качиха на луксозна гравикола, която прелетя над санйоакинските тресавища и се отправи, без да бърза, на север. В действителност корабът на Хотско бе скрит на петдесет метра под повърхността на градския залив, близо до Острова на пеликаните. Един сигнал от предавателя на Хотско, и автоматичната роботизирана система щеше да вдигне кораба.

Преструвайки се на туристи, те наеха апартамент в една от новите, псевдовикториански къщи за гости, построени на билото на Туин Пийкс. Изслушаха с привидна почуда разказа за това как някога тук е имало мост и как след време местните се надяват отново да прехвърлят с път бездната. Отказаха поканата да участват в лов на човекоядец в пущинаците, които някога са били парк. Изслушаха споровете за това дали подножията на планините трябва да бъдат почистени – някои се кълняха, че ниските хълмове са всъщност останки от рухнали при голямо земетресение небостъргачи. Танцуваха в ресторанта в един от хотелите на съседния връх, копиращ местна богаташка къща, съборена от друго чудовищно земетресение в епохата преди Императора.

Отказаха любезно поканите на други две човешки семейства да си устроят заедно сексуална оргия. Наслаждаваха се на свободата. Алекс не можеше да не отбележи, че жената до него има някои доста интересни идеи за това как да прекарват заедно почивката.

И се хранеха. Раци, които ловяха недалеч от рухналия мост. Чудесни франзели от прясно изпечен хляб. Варена риба, или сурова, изящно оформена като рулца с ориз. Агнешки ребърца. Печено на тухла пилешко. Алекс не беше чревоугодник, но започваше да си мисли, че нещата вървят към промяна.

Освен това разговаряха. Говореха с всеки и за всеки. Особено в баровете и чакалните около малкия космопорт южно от града. Алекс твърдеше, че е търговец на луксозни изделия, а Хотско – неговата нова партньорка в бизнеса и живота. Какво ли, питаха те, би могло да се изнася от Земята, имайки предвид, че това е люлката на човечеството? И по-точно – какво може да се изнася напълно легално?

След шест земни дни – Алекс неволно се усмихна на това определение – той намери нужния човек. Митническа служителка с чувство за дълг, особено когато това означаваше някой високопоставен чиновник да се опитва да заобиколи закона. О, не, увери я Килгър. За него бизнесът е законосъобразна дейност, дори нещо повече, мис Чантинг, толкова по-възмутен бил, когато чувал да се говори, че хора от неговия бизнес си позволяват да търсят пролуки в законите…

Цигулката нямаше нужда от продължителна настройка.

Митническата служба естествено беше уведомена от Земния диспечерски пункт, че провинция Орегон е затворена за всякакъв въздушен и космически трафик. Чантинг знаеше, че в района се намира имението на Императора и това, което вършеха там той и хората му, нямаше никакво значение за нея. От любопитство би могла да научи, ако Императорът е там, но в момента не бил.

И как е разбрала, зачуди се Алекс?

Ами сигурно щяха да го покажат в новините, отвърна тя, макар че Императорът не одобрявал подобна публичност. Преди около две седмици един търговски кораб се приземил в Сан Фран, възнамерявайки, след като премине митническата проверка, да продължи към крайната си цел – Императорското имение на около стотина километра по-нататък. Корабът бил безупречен в документацията, екипажът изпълнявал всички разпореждания на Имперския флот. Но това, което я обезпокоило, бил товарът.

Капитанът на кораба в началото отказал да я допусне в трюма, твърдейки, че прекарва секретен товар, собственост на Императорските владения. Само че липсвал документ, който да го удостовери. Би могъл да превозва всякакви неща – от хранителни продукти до цял речен комплекс, тоест неща, за които Императорът, като всеки порядъчен гражданин, е длъжен да заплати митническа такса.

Чантинг настояла да отворят трюма – в противен случай заплашила да извика полиция и да поставят екипажа под арест. Капитанът бил принуден да се съгласи.

Оказало се, че в трюма има медицинско оборудване – сложна апаратура и консумативи, сякаш някой се готвел да устрои неголяма, но великолепно обзаведена операционна зала. Поне така й обяснил един неин колега, специалист по медицинското оборудване, когото повикала за съставянето на протокола.

Проблемът не бил в това дали товарът подлежи ни митнически такси – вероятността била малка, имайки предвид хуманитарния му характер. Въпросът, който си задавала Чантинг, е какво било неговото предназначение? Дали някой в имението не е болен? Или се нуждае от спешна хирургическа намеса? Със същия успех там можело да се заражда опасна чума.

Тя докладвала за проблема на своите началници и получила нареждане да изчака. Щели да се свържат с екипа на Императора в Орегон. Последното отнело само броени минути – никой в Орегон не бил информиран за доставка от подобен характер. Чантинг била уверена, че макар и случайно, е разкрила контрабандна схема, чиито членове са в ръцете й.

Но после пристигнало ново обаждане от север и преди още смяната й да приключи, началството я привикало и й се скарало за „абсолютно неоправданото ровичкане в дела от приоритет на самия Вечен император“. Освен това я укорили, че е прекалено педантична и най-добре да поработи над този недостатък, в противен случай я чака съвсем скорошно понижение.

В тази част от разказа жената се зачерви и Алекс беше принуден да я успокоява и да й поръча още едно питие – ужасяваща смес от сладникав ликьор, на име кампари, и бренди, плуващо отгоре. Чудовищен начин да похабиш хубав коняк, поне по мнение на Алекс, което обаче той запази за себе си.

Въпросът, който всъщност го измъчваше, бе защо му е на Императора да оборудва цяла операционна зала и имението си. Дали не е очаквал да се случи нещо непредвидимо, или се е готвел за операция?

На кого – на самия Вечен император?

Операция, която се е постарал да запази в дълбока тайна?

– Мда – промърмори Килгър. – Странно. Мно’о странно.

Може би отговорът не беше никак сложен, имайки предвид присъствието на сапьорски екип в Императорското имение. Килгър и друг път бе чувал за хирургично имплантиране на бомба в нечие тяло – фанатиците нерядко прибягваха до подобни методи. Освен това знаеше и за храбри същества, които сами поставяли бомби в телата си, а след това отивали на самоубийствена мисия, за да предпазят свои другари от залавяне, изтезания или разкриване.

Но да се извади бомба от тяло бе малко по-различно. Изглежда, бяха на прав път.

Сега вече знаеха откъде се взема взривът, когато Императорът умира. Истинската загадка бе кой поставя тази бомба. Колкото повече разсъждаваше над това, толкова повече осъзнаваше колко сериозен е недостигът на информация.

Реши засега да спре дотук. Заключения, основаващи се на недостатъчни данни, често можеха да са напълно погрешни. По-късно ще отдели време на въпроса.

Почерпиха Чантинг още няколко питиета, после обявиха, че е време да се връщат в хотела.

Чантинг ги изпрати с поглед. Сетне на лицето й се изписа озадачено изражение.

На другия край на Империята двама мъже пиеха непречистен алкохол, размесен с домашно бренди, в един пристанищен бар, недалече от голям строителен обект. Единият от тях беше банков вицепрезидент, другият се занимаваше с връзки с обществеността.

– Чу ли – попита вторият – какво станало, когато Императорът си поръчал момиче за развлечение? Първия път й обещал, че ще я накара да стене. И така станало. За втория я предупредил, че ще пищи. И тя пищяла. А за третия й рекъл, че ще се изпоти. Момичето се дръпнало и го погледнало учудено. Ами да, рекъл, защото третият път ще е чак през лятото…

Заместник-президентът се разсмя любезно.

– Аз пък чух друго – че според Императора всеки трябва да се грижи за себе си. В неговия случай грижата била за едно много малко нещо.

Чиновникът върна любезния смях, сетне придоби сериозен вид.

– Елс, забелязал ли си, че Императорът никога не се показва в предавания на живо с жена, когато е някъде и върши нещо церемониално?

– Защо трябва да се показва?

– Няма причина – съгласи се мъжът. – Но ако си толкова известен, ще има куп пчелички, които биха желали да полепнат по теб, нали така? Представи си, че утре те направят изпълнителен директор?

– Може би. Жена ми има мнение по въпроса.

– За нещо друго, което липсва на Императора?

– Може пък това да е причината за вечния му живот. Просто съхранява естествените си природни резерви.

– Ако наистина ги има.

Двамата се закискаха, сетне погледите им се отправиха към екрана на телевизора, където показваха гравиболен мач.

И двете „шеги“ бяха от репертоара на хората на Рюкор. Странно или не, предназначението им бе да постигнат точно това, което правеха: да нанесат ущърб върху имиджа на Вечния император като свръхмогъщо същество. В някои случаи дори буквално.

Тези шеги и стотици други като тях, съчетани с някои доста гадни слухове и легенди, се разпространяваха из Империята със скоростта на звезден двигател.

Вечерният ритуал на Алекс включваше задължителна проверка на стаята, за да се увери, че никой не е монтирал подслушвателни устройства. След което влизаше да се изкъпе в освежителя. После Хотско също посещаваше освежителя, преди да се присъедини към него в голямото пухено легло. Но само за да спят. Алекс, човек изтъкан от морал и професионализъм, никога не би си позволил да се възползва от положението. Нито изпитваше влечение към тази стройна млада жена. Не беше неговият тип.

Поне така се опитваше да си внуши, при това все по-често.

Той се търкаше здравата под душа, припомняйки си времена и мисии, по време на които нямаше достатъчно вода не само за да се изкъпе, но дори за пиене. По никое време се пресегна и увеличи струята от „иглички“ на „ураган“ и в този момент дочу женски кикот.

– Мръдни се – извика Хотско зад него. – И ми дай сапуна. Гърбът ти има нужда от здраво измиване.

– Уф, малката…

– Казах да се мръднеш.

Алекс изпълни каквото му казваха. Хотско започна да търка гърба му, движейки чувствено и бавно ръка.

– Не те гледам – успокои го тя. – Макар че винаги ми е било интересно какво крият шотландците под полата си.

– Тъй ли? – попита Алекс и на лицето му цъфна усмивка. – Как ти се струва усещането за нещо, дет’ е дълго към двайсет и пет сантиметра?

Хотско също се разсмя. Пръстите й се плъзнаха по изпъкналите бицепси на шотландеца.

– Това какво е? – попита тя.

– Туй стана когат’ трябваше да зигна, а аз взех, че загнах. Тъкмо раната ще ми напомня да внимавам повече. Моме, т’ва, дето сега го търкаш, не е гърбът ми.

– Няма нищо – отвърна замечтано Хотско. – И това не е сапун.

– Ако се обърна – заплаши я Килгър, – играта ще вземе да загрубее.

– Хм.

Алекс се обърна, наведе се и вдигна Хотско на ръце. Устните им се срещнаха и бедрата й обгърнаха неговите.

Малко по-късно те излязоха изпод душа. Използваха халата на Килгър за кърпа, тъй като освежителят изглеждаше като след водна експлозия.

Навън луната озаряваше залива и угасващите светлини на Сан Франциско.

– А сега – рече Алекс – да се гушнем в леглото и няма нужда да са притесняваш дали ще ми се изчерпят батериите на маклийновия двигател.

– Така ли му викаш? – подсмихна се Хотско. Тя отвори вратата на гардероба, извади ароматичен крем и започна да маже кожата си, като се усмихваше доволно.

Алекс се пресегна, взе тубичката и изстиска малко на дланта си. И в този момент инстинктът му взе връх над желанието. Той вдигна внезапно Хотско и я хвърли в леглото. Тя подскочи, понечи да извика и млъкна, когато огледалото се разпадна на парчета.

Килгър се претърколи на пода и когато се изправи, в ръката му по някакъв магичен начин се бе озовал пистолет. Той коленичи, прицели се, натисна три пъти спусъка и върху гърдите на убиеца, изправен зад прозореца на балкона, разцъфнаха три кървави рози.

Някой или нещо падна на пода и Килгър прати още три АМ2 куршума към него. Дъските под тялото задимяха. Отвън долетя вик. Алекс сграбчи миниатюрния предавател, който беше единственият им резервен изход, пъхна го в уста, после взе Хотско на ръце. Прекоси с две гигантски крачки стаята, разби останките от вратата на балкона, прелетя над него и скочи. Хотско извика.

Имаше седем метра до затревената площадка долу и докато падаше, Алекс се завъртя, присви крака и използва зяпналото нагоре униформено ченге като трамплин.

Ребрата на ченгето изпукаха и той се задави в гъргорещ вик. Килгър рухна на колене, омекотявайки удара от сблъсъка. После се изправи, без да губи време или да изпуска Хотско, все така стиснал пистолета в ръка, и се втурна към близките шубраци.

Един АМ2 куршум експлодира в земята зад него – Килгър веднага определи, че го гонят хора на Императора, – завъртя се и без да си прави труда да се прицелва, пусна четири куршума към стаята, която току-що бе освободил.

После отново затича, криволичейки, към храстите.

По времето, когато ударният отряд от ченгета от Сан Франциско и агенти на Вътрешна сигурност се възстанови, бялото петно, представляващо голия Алекс Килгър, без изчезнало зад храстите.

Екнаха тревожни сирени, замигаха светлини.

Но от Килгър нямаше и следа.

Алекс спря да тича след около два километра. Предполагаше, че се намира някъде в края на голямата джунгла, близо до извивката на полуострова, където скитореха освободени или избягали от зоопарка тигри.

„Какво пък – помисли си той, – ако имат мерак, тигрите могат да си рискуват главите с нас.“

– Не съм в настроение да си губя времето – промърмори той. – Имам други планове за вечерта.

Дори Хотско, израснала в среди, в които законът никога не е бил на почит, бе шашардисана от станалото – особено от свръхчовешката бързина, с която бяха напуснали района на нападението. Но се постара да го скрие най-вече за да не се изложи пред Алекс.

– Предполагам – подхвърли тя уж нехайно, – че Империята най-сетне ни е влязла в дирите.

– Аха – потвърди Алекс. – Имаха уилигънове. Оназ митничарка ни е изпортила. Не й запомних името. Дали пък не беше Кембъл?

Изглежда, въобще не обръщаше внимание на факта, че и двамата са голи и единственото им снаряжение в свят, който можеше да се окаже враждебен към тях, бяха пистолетът и предавателят.

– Сега какво? – попита Хотско.

– Имаме две възможности. Първата е да намерим онез двете моми в „Ловдавс и Меркинс“. Няма да им мигне окото, кат’ ни видят таквиз голи. И можем да продължим, откъдето ни прекъснаха. Пазиш ли им картичката?

– Оставих я в хотела – отвърна Хотско. Шокът й бе започнал да се уталожва и положението дори й се стори смешно. – В хотела. Искаш ли да се върна за нея?

Алекс помисли малко.

– Не – рече той. – Туй беше само първо хрумване. Втора възможност. Ще се спуснем до пристанището и или ще отмъкнем лодка, или ще плуваме до острова с големите птички.

– Да плуваме? Аз не мога да плувам.

– Няма проблем, моме. Стига ти само една ръка – да плашиш акулите. С другата ще се държиш за мен. Нали знайш, че съм шотландец. Едва ли ще са повече от два километра до тъдява. Нямам търпение да се върна обратно в играта. Отиваме ли?

Той се поклони официално, подаде й ръка и я поведе на юг, към рибарското селце.

Флотски адмирал Андърс, имперски главнокомандващ на тактическите операции, следеше прогностичните действия на петте стенни екрана и на шестнайсетте монитора, подредени на бюрото му. Лицето му беше безстрастно, точно каквото според него трябваше да е лицето на опитен командващ в мигове на важни решения.

Не знаеше какво да мисли, след като от разузнавателния отдел го информираха, че той е първият, на когото представят тези сведения. В края на краищата все още съществуваше възможността Императорът да не се е шегувал, когато преди известно време заяви, че веднага щом проблемът със Стен бъде решен, Андърс ще бъде понижен да командващ на две гребни лодки в езеро на някоя забравена от бога планета. Наистина не би искал да допуска втора грешка.

Реши в началото да подходи със скептицизъм. Тъй като бе подреден човек, това бе начинът да изрази съмненията си.

– Дайте ми – рече той – три причини, за да повярвам, че тази система – Истрн – ще е отправна точка за следващия рейд на предателя Стен. И защо, според вас, следващата му цел ще е Ал-Суфи?