Текст книги "Краят на империята"

25.

Ганимед, 2202 г.

Кеа си бе отредил двайсет години за изкачването на трона – на трон, който сам щеше да създаде. Но не му отне толкова много – всичко се развиваше със светлинна скорост. Част от ускорението бе по негова воля. Знаеше, че трябва да бърза, за да изгради физичните, етични и икономически устои на своята крепост, преди Те да се опитат да му я отнемат. Под „Тях“ имаше предвид не само магнатите и свръхкорпорациите, но и планетните правителства. Затова трябваше да действа много бързо. Забрави напълно всякакъв личен живот.

В началото всички смятаха, че Ричардс просто се е оттеглил на Ганимед и се забавлява със своите научни играчки. Всъщност първото, което направиха учените, бе да преустроят кораба му така, че да върви с гориво от АМ2. „Горивният резервоар“ не беше по-голям от гръдния кош на Ричардс и бе изработен от Империум X, както и подхранващите го тръбопроводи. В началото възникна на пръв поглед неразрешимият проблем как да смазват двигателя от постоянния контакт с АМ2, но с течение на времето намериха изход.

Когато всички наземни тестове приключиха сравнително успешно, Ричардс и доктор Мастерсън се качиха на борда на кораба. Небосводът над тях бе изпълнен от надвисналия масив на Юпитер. Кеа вдигна кораба с маклийнова тяга, после премина на „Юкава“. Когато излезе на орбита, той провери свръхчувствителните датчици. Никой не следеше кораба. След това включи звездния двигател. Захранван от АМ2.

Нищо особено не се случи. Звездният двигател си беше звезден двигател, а хиперкосмосът – все така скучен. Нямаше нищо вълнуващо в този изпитателен полет. Малко след задействането на двигателя пред тях увиснаха червеникавите сфери на дванайсетте свята на Арктур. Още три други звездни системи бяха посетени през тази нощ. А при завръщането си на Ганимед горивният „резервоар“ изглеждаше толкова „пълен“, колкото и при отлитането.

Цената? Неизчислима. Горивото беше парченце от онзи малък къс, докаран от Кеа от Сектор Алва. От отломъка оставаха още три четвърти, прибрани в помещение от Империум X на Ганимед. Ето че мечтата се бе превърнала в реалност. Корабът претърпя ново преустройство и сега хангарът му бе разширен и облицован с Империум X.

И Кеа изчезна отново. Три земни месеца по-късно той се върна с хангар, натъпкан с АМ2. Имаше достатъчно гориво да подсигури всеки построен някога космически кораб и пак да му останат солидни запаси, за да поддържа работата на марсианските реактори за още три години. Даваше си сметка, че рано или късно ще трябва да построи роботизирани миньорски кораби, като всичко в тях бъде изработено от или изолирано с Империум X, и да ги отпрати към мястото на непоследователността, а оттам в другата вселена, за да се захванат за работа. Освен това ще се наложи да измисли някаква система за дистанционно управление, сигнали, които да не могат да бъдат засичани и проследявани, когато лети към Сектор Алва.

Кеа отдели известно време да изучава как така наречените петролни шейхове са използвали контрола си над нефта, за да променят земната култура. Възхитителен в своя невероятен егоцентризъм, планът естествено накрая се бе провалил заради алчност, лицемерие и непознаване на реалния свят. Ако Кеа решеше да играе тази карта, трябваше да си осигури най-силните козове. Но този план засега можеше да почака. Време беше да се разклатят някои клетки.

Кеа излезе от анонимност и обяви плановете си да построи луксозни кораби – космически яхти, – които да преминат на редовна първокласна служба между Земята и Марс. На цена, три пъти надхвърляща обикновен билет. Из баровете и клубовете на извънземните курорти се чуваха шушукания. Чудесно, но няма толкова много богати хора, които да си го позволят и които да поддържат плана на Кеа. Какво пък. Накрая и той ще фалира и ще тръгне да си търси работа като всички останали.

Корабите бяха построени. Приличаха по-скоро на товарни шлепове със среден размер, отколкото на луксозни яхти. Плъзна слухът, че предстои ново преустройство, този път на Ганимед. Кеа имал някои идеи, които щял да осъществи там. На Ганимед монтираха на корабите звездни двигатели. Заредиха ги и ги снабдиха с екипажи.

Тъй като никой не даваше пукнат грош за космонавтите, така и не бяха забелязали, че напоследък има повишено търсене на опитни космически вълци. Хора, които още не бяха изгубили илюзиите си, бяха готови да вдигнат очи към звездите. Тези, които преминаха изненадващо трудните тестове, бяха откарани за обучение на Ганимед. Около петнайсет процента от тях получиха обезщетение и бяха отпратени назад – психолозите откриха, че дори опитни космонавти могат да изпитват страхове от звездите отвъд „познатите“ светове. След време на останалите мъже и жени бяха показани новите кораби. Обучиха ги на навигация, пилотиране и обслужване. И ги пратиха. Към звездите. Да търсят ценни находки. И извънземни.

Две години след като Кеа изстреля първия кораб, бяха открити седем интелигентни хуманоидни и нехуманоидни раси. Три от тях се бяха развили достатъчно, за да имат междупланетни кораби. Никоя нямаше звезден двигател. Щяха да ги получат. По условия на Кеа Ричардс.

Разузнавателната агенция на Ричардс тревожно докладва, че се носели невероятни слухове за това какво става на Ганимед. Кеа въздъхна – никоя тайна не можеше да бъде опазена вечно. Твърде много хора на Ганимед – въпреки предпазните мерки – бяха видели потеглящите звездни кораби. Слухове обикаляха баровете. Беше време за следващия етап.

В известната с дискретността си провинция Ливония бе основана нова компания. „Клайв, Анон“. Предметът на дейността бе максимално обобщаващ, та новата компания можеше да се занимава с всичко – от бояджийство и танцувални обувки до тераформиране на Слънцето. Тъй като ливонийските закони го позволяваха, в документите за собственост на компанията се споменаваше само едно име и то бе на местния жител Якоб Корленд. Същият получи солиден хонорар, за да позволи да използват личните му данни, след което забрави за случката – това вероятно бе петият комплект документи, който подписваше през този ден. Но това бе последният случай, в който компанията действаше анонимно.

Медиите получиха покана за участие в пресконференция, на която Кеа Ричардс щеше да направи голямо съобщение. Пресконференцията щеше да се състои в полуизоставения космопорт на Лонг Айланд, Ню Йорк. Беше обявена и друга пресконференция. На Марс, в космопорта на Кейпът Сити. Там също Кеа Ричардс щял да направи грандиозно съобщение. И двете пресконференции бяха в един и същи ден, само с два земни часа разлика. Никой не обърна внимание на очевидната грешка. Двете пресконференции се радваха на умерен интерес и бяха посетени от едва една десета от журналистите, заявили участие.

Оказа се обаче, че Кеа е присъствал и на двете пресконференции. Нещо повече, тъй като извади късмет да получи незабавно разрешение за излитане, наложи му се да чака цял час пристигането на журналистите в Кейпът Сити. Изявлението му бе съвсем кратко. Неговата изследователска компания успяла да направи сериозни подобрения в звездния двигател, благодарение на които – по мнение на юристите – това по същество било съвсем ново изобретение. Над хиляда заявления за патенти били подадени в офисите в Хага, на Марс и на Земята. Опитите да се откраднат тези патенти щели да бъдат пресичани със строги съдебни мерки.

След като Кеа приключи с изявлението си, около Марс петнайсет кораба очакваха заповед на ниска орбита. Всеки от тях носеше товар, какъвто нито един човек досега не бе виждал. Непознати минерали. Скъпоценни камъни. Херметически затворени растения от далечни светове. В два от случаите заедно с хората се приземиха и извънземни от непознат вид.

Кеа бе предложил на човечеството звездите, но на определена цена. Новите, подобрени двигатели нямаше да се продават, нито да се отдават под наем. Всички транспортни услуги щяха да се извършват единствено и само от компанията „Клайв, Анон“. След тези новини светът направо полудя и всички се опитваха да се доберат до Кеа Ричардс.

Той се прибра на Ганимед и се скри дълбоко в бункера си. Намираше се на голяма дълбочина под имението му. Тук би могъл да преживее всякаква атака, дори от пряко попадение на водородна бомба. Сега вече можеше да проследи събитията и да се забавлява. Всеки искаше да се качи на неговите кораби. Беше изработен гигантски списък на чакащите, въпреки цената на услугата.

Неговите конкуренти не можеха по никакъв начин да издържат на подобна надпревара. Все едно Ричардс току-що бе обявил откриването на парната машина, докато съперниците му още предлагат велосипеди. Въпреки това компанията бе засипана от съдебни искове. Адвокатите трябваше да запретнат ръкави.

Чрез своите правни съветници Ричардс отправи ново послание. Обяви, че, разбира се, не носи вина за нищо, но е готов да се уповава на мъдростта и справедливостта на съдилищата. За съжаление междувременно ще се наложи да преустанови транспортните полети до всеки град, област, страна или свят, където към него са предявени съдебни дирения.

Това незабавно му спечели поддръжници. Повечето от тях идеха от компании, които зависеха от постоянния транспорт на стоки. Всички негови конкуренти в транспортния бизнес обаче скоро просто престанаха да съществуват.

Сега дойде време на сцената да излезе тежката артилерия. Самите правителства. Те виждаха в Кеа Ричардс заплаха. Поискаха да сподели знанията си за тази чудна машина с всички останали, заради доброто на човечеството. Ричардс отказа. Човечеството, заяви той, ще печели достатъчно добре и от „Клайв, Анон“. Бяха издадени заповеди за арестуването му. Една от тях дойде от незабележимата провинция Рус, друга от Синалоа, все места, където с пари и власт можеше да се купи всичко. Адвокатите на Кеа информираха съдилищата, че Кеа не възнамерява при никакви обстоятелства да се яви там, тъй като не биха могли да гарантират живота му.

Добре тогава, ще бъде арестуван на Ганимед и екстрадиран. Неизвестна организация била готова да предостави свои въоръжени части. На този етап бесовете, погнали Кеа, установиха, че кредитите, инвестирани от него в ганимедските политици, са били похарчени добре. Политиците заявиха поддръжката си за Ричардс и той остана на свобода. В капана – поне засега – на малкия Ганимед. Но какво от това, след като имаше достъп до своите кораби, а чрез тях до всяка точка на галактиката. И на много други галактики.

Правителствата предприеха следващата стъпка. Предложиха конфискация на корабите му. Някой посочи, че няма да е никак лесно да бъде пленен кораб, който надхвърля по параметри всички използвани понастоящем летателни средства. И как, по-точно, предлагаха да бъде извършено това в открития космос? Постепенно бюрократите бяха принудени да се съгласят, че „Спри, в името на закона“ изглежда малко нелепо между планетите, а какво остава между звездите. Носеше се слух, че някой ги е подпомогнал финансово да вземат подобно решение.

Появи се ново предложение – да въоръжат корабите на отделните държави. Думата отново взеха адвокатите на Ричардс. Те припомниха, че според международното право никой не може да извършва военни действия и изследвания в космоса. Второ, и което бе по-важно, корабите на Кеа вече бяха въоръжени. Това беше факт – Кеа бе закупил няколко малки лунни шлепа, беше ги оборудвал с АМ2 двигатели, бе поставил в носовете им бойни глави и дистанционни детонатори и бе адаптирал за управлението им стандартни роботи от комерсиалните линии. Всеки от неговите звездни кораби получи по една от тези гигантски ракети. Сега вече те бяха оборудвани със зъби като акули. Освен това звездолетите получиха зенитни оръдия, монтирани в товарните хангари.

Какво пък – не се предаваха противниците – корабите му ще бъдат арестувани, когато се приземят на планетите. Адвокатите на компанията припомниха хладно, че ако в някой град бъде издадена подобна заповед за арест, той и областта му мигновено ще влязат в черния списък. Всяка употреба на сила ще доведе до печални резултати. Усилията да се заобиколи законът пък щяха сами по себе си да се сметнат за противозаконен акт. На силата щеше да бъде отговорено със сила. Възцари се неспокоен мир. Той бе подпомогнат и от слуховете, че звездолетите на Ричардс били минирани и при опит за похищение щели да се взривят.

Изглежда обаче имаше и такива, които не вярваха. Защото, докато един от корабите на Ричардс очакваше разрешение да стартира от космопорт Иксион – на най-развития свят на Алфа Кентавър, – корабът, космопортът, както и част от града внезапно изчезнаха, погълнати от страховита експлозия. Враговете на Ричардс веднага опитаха да се възползват от това – ето, двигателите му са несигурни и употребата им трябва да бъде забранена, а самият Кеа – изправен пред съда. Кеа бе разтревожен не на шега, но в този момент се появи аматьор радиолюбител с интересен запис на разговор между кораба и диспечерската кула. По време на разговора се чуваха викове, възгласи, възражения, накрая изстрели и после тишина. Критиците получиха поредния си урок. Но това бе предупреждение и за Кеа.

Стараеше се да преглежда лично списъците с наетите от компанията служители и да задържа само абсолютно лоялните и тези, които бяха квалифицирани в някои редки области. Най-верните си последователи използваше за лична охрана и обезопасяване на имението. Други бяха включени в специализирана група за издирване и убийства. Пратиха ги да търсят тези, които бяха наели похитителите. И ги намериха – жената и нейния син, стоящ на кормилото на „Космически пътища“. По някакъв необясним начин един гравивлекач изгуби контрол и падна върху частно имение на изолиран, малък егейски остров. Без оцелели наследници, „Космически пътища“ започна да губи позиции. За да е сигурен, че бароните разбойници и техните главорези са получили посланието, Кеа нае още хора за охрана. Тези имаха нова задача – да опазват неговите космонавти. Всеки, който дръзваше да влиза в пререкания с екипажите му, независимо дали се хранеше от ръката на бароните, или бе обикновен уличен престъпник, бе залавян и подлаган на „грубо превъзпитание“.

Кеа закупи още корабостроителници и поръча нови кораби, които също полетяха към звездите. Поръча и кораби за охрана на човешките планети. Това бяха бойни кораби с АМ2 двигатели, въоръжени с ракети, лазерни и зенитни оръдия – бронирани патрулни катери, които ескортираха лайнерите и шлеповете, докато маневрираха около обитаемите светове. На правителствата може и да беше забранено да строят бойни кораби, но в споразуменията не се казваше нищо за частните компании, по простата причина, че преди откриването на АМ2 двигателя, космическият, или звездолетен, кораб, построен за военни нужди, щеше да е огромно прахосване на средства. Кеа отделяше голяма част от времето си да обмисля нови средства за въоръжение. Един от инженерите му, на име Робърт Уили, предложи да облекат микроскопична частица от АМ2 с кожух от Империум X, превръщайки я в експлозивен куршум. Освен това смяташе, че ако този „куршум“ бъде достатъчно малък и се използва последно поколение свръхмощни преносими лазери, няма опасност АМ2-куршумът да се „възпламени“ от лазера. Припомняйки си мрачно за Алфред Нобел, чието изобретение било предназначено да носи полза на човечеството, и за ефикасността на ужасяващите за времето си „динамитни оръжия“, Кеа прехвърли на Уили собствен научен екип и му позволи достъп до работа с Антиматерия Две.

В последно време медиите и новинарските емисии, следвайки обществените настроения, вместо да създават такива, бяха започнали да обявяват Кеа Ричардс за освободител. По-велик от Едисон, по-велик от Форд, по-велик дори от Маклийн. Кеа знаеше, че не се приближават и на миля до истината, макар всичко това да звучеше като брътвежи на мегаломан. Те все още не си даваха сметка за истинските мащаби на текущите промени, за характера и големината на социалната революция. Но скоро щяха да го осъзнаят.

Всичко вървеше на пълна мощност. Кеа се безпокоеше, защото знаеше какво ще последва и не беше сигурен дали ще съумее да попречи на следващия опит да бъде лишено човечеството от звездите.

Може би отрядът за нападение бе забравил за светлината от Юпитер и разчиташе на прикритието на тъмнината през цялата нощ. А може би това не ги интересуваше. Но когато нападнаха, все още се смрачаваше и Юпитер висеше отгоре като огромен, запален абажур. Това бяха отлично обучени командоси, подготвяли се в пълномащабни макети на имението на Ричардс, или най-малкото изучавали подробни записи.

Зазвучаха аларми. Кеа се претърколи от леглото и се огледа сънено. Беше си легнал преди по-малко от час. Без да се е събудил напълно, той отвори вратата на гардероба и извади тъмно наметало. На закачалката до него висеше кобур с пистолет и резервни пълнители. До него бе окачена автоматична карабина. Съжалявайки, че не бяха имали повече време, за да усъвършенстват това АМ2 оръжие, той постави патрон в гнездото на карабината, нахлузи обувките с ципове и се отправи към хола. Подът под краката му се разтресе и Кеа падна. Едва по-късно разбра, че в имението му се е блъснал малък катер, управляван от робот и пратен да отвлече вниманието на охраната. Кеа изтича навън и се озова в едно от многото фоайета.

– Мистър Ричардс! Бункерът! – махаше му дежурният офицер. Последва нов трясък и от тавана се посипаха метални и пластмасови отломки. Офицерът се завъртя, извика и издъхна, а от тавана се спуснаха двама мъже с черни дрехи и святкащи дула на оръжията. Единият от тях забеляза Ричардс и насочи оръжие към него, разпознавайки своята мишена, сетне двамата се втурнаха. Кеа натисна спусъка и го задържа. Три куршума последователно попаднаха право в нападателите. Имаха заповед да не го убиват, осъзна той. Това щеше да ги забави малко.

Във фоайето нахлуха хора от неговата охрана. Един от тях метна газова граната към отвора в покрива. Нова експлозия, още писъци. Да върви по дяволите бункерът, помисли си Ричардс. Щом копелдаците знаят къде се намира спалнята ми, вероятно са взели предвид и бункера. Отвън екнаха гърмежи и засвяткаха лазери. Викове.

– Да вървим – нареди той и се отправи към централния вход. Абсурдно, абсурдно, въртеше се в главата му. Да не смяташ да ги изведеш отвън? Та ти си обикновен инженер, със спомени от дребни сблъсъци в задните улички на родния ти остров, не си професионален войник. Нито сега е моментът да загинеш в блясъка на славата.

В централното фоайе на имението цареше суматоха от дим и изстрели. Кеа наблюдаваше как неговите „войници“ – повечето от тях бяха преминали обучение в някоя от армиите на Слънчевата система – стрелят, залягат и се придвижват напред с маневри. Изумително, помисли си той. Също като на кино. Сетне му хрумна друга мисъл: дали филмите отразяват реалността, или всички ние се изживяваме като актьори? Бяха останали само четирима нападатели, залегнали зад купчина отломки, откъдето водеха рядка, премерена стрелба. Заваля дъжд от гранати и първата вълна бе унищожена.

Охраната на Кеа в началото бе изненадана от внезапната атака, но после опитът и обучението взеха връх. Отвориха се няколко странични врати и през тях изтикаха тежки картечници. Отвън, на площадката пред къщата, Кеа преброи три, не – четири малки кораба. Даде си сметка, че това не е дребномащабна операция. Втората вълна нападатели се надигна от прикритията си и откри огън. Отпред имението на Кеа, което по-скоро наподобяваше малък дворец, бе обградено с елегантни перила и балюстради, насочващи погледа на наблюдателя към самата сграда. Смятаха се за част от идеите, превърнали имението му в несравним архитектурен шедьовър. Ала истината бе, че перилата и балюстрадите бяха създадени по проект на шефа на неговата охрана и целта им бе не да насочат погледа на наблюдателя, а атаката на противника.

Перилата бяха достатъчно високи, за да затруднят тези, които ги прескачат, а напречните им подпори бяха достатъчно нашироко, за да не осигуряват прикритие. И сега те изпълняваха ролята си, събирайки устремната атака на вражеските противници пред централния вход. И към зоната за стрелба на картечниците.

Отекнаха нови изстрели и нощта се озари от взривове, докато мъже и жени издъхваха. Един ранен, окървавен противников войник се показа, олюлявайки се, от дима и бе повален. Той беше последният. Без да губят време, изтикаха една от картечниците на верандата и откриха огън по корабите. Два от тях избухнаха, другите два се обгърнаха в гъст дим и скоро бяха погълнати от пламъци.

Охраната на Кеа се раздели на три групи. Първата зае отбранителна позиция около него, втората атакува корабите, за да провери дали всички нападатели са избити. Третата се зае да обискира труповете, да разоръжава ранените и да ги събира на едно място. Кеа наблюдаваше всичко това като през завеса. След известно време пред него се изправи шефът на охраната.

– Сър, готов съм да докладвам.

– Слушам те.

– Преброихме седемдесет и трима нападатели, но е възможно да са били повече. Не знаем колко е имало на корабите. Дванайсет са още живи.

– Кои са те?

– Не носят документи. Двамата, които проговориха, заявиха, че са наемни войници, вербувани в Претория от фирма, с която са работили и преди. Никой от тях не знае кой може да е поръчителят. Аз обаче не им вярвам.

– Продължавай да разпитваш. Тези двамата ще могат ли да издържат на мъчения?

– Съмнявам се, сър. Имат доста тежки наранявания.

– Ти какво мислиш?

– Възможно е да са наемници, работещи за някой ваш противник. Или да е нещо по-дълбоко. Федерацията, земното правителство, Марсианският съвет, или която и да било от свръхкорпорациите.

Кеа кимна.

– Как да постъпим с ранените, сър? Искам да кажа, след като измъкнем от тях каквото успеем?

Докато Кеа се колебаеше, приближи се втори помощник.

– Сър, приехме съобщение от новинарски екип Единайсет. Казват, че са получили шест доклада за престрелки и експлозии и искат да знаят какво става. Предпочитат да разговарят с вас… питат дали да пратят екип.

Кеа се замисли. Първоначалната му реакция бе да приеме репортерите. Трябваше, разбира се, да се преоблече, да си разчорли косата и да си придаде слисания вид на човек, който се чуди защо биха постъпили по този начин с него. Но после премисли.

– Кажете им, че охраната е участвала в максимално близки до реалността учения. Могат да пратят екип – Ганимед е свободен свят, – но не им разрешавам да кацат на моя територия. Що се отнася до мен – не съм на Ганимед. Участвам в изпитания на нов кораб. В момента не можете да се свържете с мен.

Помощникът кимна и се отдалечи. Кеа се обърна към шефа на охраната.

– Това отговаря ли и на твоя въпрос?

– Да, сър. – Офицерът извади пистолета от кобура, зареди го и се насочи към мястото, където държаха ранените пленници.

Кеа се обърна и вдигна очи към Юпитер и световете отвъд, блещукащи на звездното небе. Сега ще трябва да почакаме, докато някой започне да се оплаква. И тогава ще разберем кой е най-големият ни враг.

Но така и не разбра. Нямаше дори слухове в подземния свят на наемниците.

Кеа се разтревожи. Последното покушение можеше да успее, а дори не изглеждаше кой знае колко грандиозно. Не сполучиха, защото някой бе наредил да го заловят жив. Но рано или късно друг ще реши, че може и без него, разчитайки, че хората му също ще знаят тайната на звездния двигател.

Никой не знаеше, разбира се. Но това не би върнало Кеа Ричардс от гроба. Нуждаеше се от чудо.