Текст книги "Краят на империята"

1.

Останките от имперския щурмови флот се носеха през мрака между звездните купове. Имаше един тактически носител на изтребители, два тежки крайцера, един лек, тяхната флотилия от пазачи-разрушители, спомагателни съдове и кораби, транспортиращи оцелелите от Първа имперска гвардейска дивизия.

Във фланга на формацията бе разположен огромният боен кораб „Виктори“.

На неговия мостик Стен гледаше към тактическия екран, но не виждаше нито сиянието „отпред“, изобразяващо Империята… нито символите „отзад“, които съответстваха на разкъсвания от анархия Алтайски куп.

Два И-дни по-рано:

Стен: Пълномощен посланик. Личен емисар на Вечния император. Адмирал. Безчет медали и награди, от Галактически кръст надолу, включващи Почетен кавалер на Имперския двор. Герой.

Сега:

Стен: Предател. Ренегат. „И да не забравя – помисли си той, – убиец.“

Сред символите, изобразяващи това, което е „зад“ „Виктори“, имаше и един сочещ доскорошното местонахождение на имперския разрушител „Калигула“, с неговия адмирал Мейсън и над три хиляди лоялни имперски моряци. Всичките изтребени от Стен, задето бяха изпълнили пряка заповед да разрушат планетата, помещаваща алтайската столица – заповед, издадена лично от Вечния император.

– Шефе, трябва да ти кажа нещо.

Погледът на Стен се фокусира отново. Алекс Килгър. Неговият най-добър приятел, доста закръглен обитател на свят със силна гравитация, който вероятно единствен знаеше повече от Стен за смъртта и разрушението.

– Давай. – Част от съзнанието на Стен успя да се откъсне от мрачните мисли и дори му се стори малко странно, че двамата все още използват техния сленг от отдавна забравените дни в секция „Богомолка“, свръхсекретното подразделение на Императора.

– Кат’ се има предвид, че ти нямаш никакъв опит на престъпник и си прекарал досегашния си живот кат’ пееш химни и прочее, сигур няма как да знайш, че таквиз кат’ теб нямат време да миришат цветенца, щото ще им се разтегне вратлето.

– Благодаря ви, мистър Килгър. Обещавам да се стегна.

– Не го приемай навътре, момко. Това е шибана служба, но все някой трябва да я кара.

Стен извърна очи от екрана. Около него в очакване стоеше вахтата на „Виктори“. Командният състав на неговия отдавнашен личен отряд, хора, които по-скоро представляваха цяло едно разузнавателно управление, отколкото сбирщина потенциални затворници.

Двайсет и трима гурки – непалски наемници, прочути с това, че служат само като лична охрана на Императора, – но тези бяха постъпили доброволно на служба при друг: бяха се заклели да охраняват своя бивш началник Стен.

Ото. Шестима други бори. Набити космати чудовища с дълги бради, жълтеникави зъби и висящи почти до земята юмруци. Биха били еднакво щастливи да разкъсват някой противник с голи ръце или да опустошават банковата му сметка при някоя хитроумна междупланетна търговска сделка. Освен това си падаха по едаична поезия. Още сто от тях в момента се намираха на други места из „Виктори“.

И най-важният – макар и оставен накрая – техният командир.

Синд: Човек. Снайперист експерт. Наследник на отдавна изчезнал култ на воини. Високоуважаван боен командир.

Красива. Приятелка и любовница на Стен.

Стига съм ровичкал остатъците, помисли си той. Килгър беше прав – не му е присъщо на вълка да лежи на слънчева полянка и да слуша жуженето на пчелички, не и ако не е решил да започне нова кариера като постелка пред камината.

– Оръжейно?

– Сър? – Младата жена го гледаше очаквателно. Стен си спомни, че името й беше Рензи.

– Върнете хората в дневните помещения. Командир Фрестън – този беше дългогодишен комуникационен офицер – искам да, уф, какъв съм тъпак. Отменете.

– Вие двамата – заговори отново Стен, като повиши тон. – И всички останали заинтересувани – слушайте внимателно. Нещата се промениха. Току-що обявих война на Императора. Което ме превръща в предател. Никой не е задължен да изпълнява заповедите ми. Никой, който остане верен на клетвата си, няма да бъде наказан. Ние ще…

Думите му бяха прекъснати от воя на сирените, след като оръжейният офицер бе изпълнил първата му команда.

И това беше единият отговор.

Следващият дойде от Фрестън:

– Извинете, сър. Имаше статичен шум и ви изгубих за малко. Вашите заповеди?

Стен вдигна ръка, давайки знак на Фрестън да почака.

– Оръжейно, искам всички станции „Кали“ и „Гоблин“ в пълна бойна готовност. Някои от нашите имперски приятели може да се втурнат на лов за ренегат. А и „Калигула“ се ескортира от четири разрушителя. Ако някой от тези кораби започне атака, пратете един „Гоблин“ в околността и го взривете без предупреждение.

– А ако продължат да нападат?

Стен се поколеба.

– Ако продължат, потърсете ме. Няма да изстрелвате „Кали“ без моя заповед и всеки запуск трябва да бъде потвърден от мен или от мистър Килгър.

„Кали“ бяха насочвани от оператор кораборазрушители.

– Това е в разрез…

– Това е заповед. Изпълнявайте я.

– Тъй вярно, сър.

– Командир Фрестън, осигурете ми безопасна връзка с генерал Сарсфийлд, на който и кораб да се намира. – Сарсфийлд беше командир на гвардейците и следващ по ранг след Стен. Фрестън се наведе над пулта.

– И още нещо – рече Стен. – Нали сте завършил пилотското училище?

– Тъй вярно, сър.

– Да имате някакви ужасни грехове в миналото си, които да ви пречат да се превърнете в корабен капитан, достоен за подражание? Да сте се удрял в адмиралския кораб? Да сте лъскал оръдията с карболова киселина? Да сте пренасял контрабандна бира? Да сте говорил цинизми? Да сте се отдавал на полови извращения?

– Не, сър.

– Чудесно. Чувал съм, че пиратите правят блестяща кариера, преди да ги обесят. Сега „Виктори“ е твой кораб, господинчо.

– Да, сър.

– Не ми благодари. Това означава само, че ще си следващият след Килгър за високия пост. Мистър Килгър?

– Сър?

– Всички свободни от вахта да се съберат в главния хангар.

– Да, сър.

И в този момент Стен забеляза, че ръката на Алекс се отделя от кръста му. Би могъл да опипва неволно някоя стара бойна рана около опашката. Но не и Килгър – пръстите му докосваха дръжката на миниуилигъна, затъкнат отзад в колана. Алекс не обичаше да рискува: верността към Императора в абстрактния й смисъл бе приемлива, но ако някой се опиташе да изпълни обещанието да „защитава Империята и нейните добродетели до смърт“, щеше да е сред първите кандидати за мъченичество. И нищо чудно Килгър да посрещнеше със задоволство подобен изблик на вярност.

Екранът примигна. Сарсфийлд.

– Генерале, имате ли представа какво се случи?

– Тъй вярно.

– Много добре. В светлината на новите събития сега вие сте най-старшият офицер във флота. Докато не получите други заповеди от Империята, съветвам ви да продължавате да поддържате курса към най-близките имперски светове. Освен това бих искал да ви предупредя, че всеки опит да попречите на курса на „Виктори“ или на неговите маневри ще бъде посрещнат с максимална сила. Но, от друга страна, нито един от корабите ви няма да е изложен на опасност, стига да спазвате тези инструкции.

Старият воин се намръщи. Пое си дълбоко дъх и понечи да каже нещо, но явно промени намерението си.

– Съобщението ви е прието.

– От мен край.

Екранът угасна. Стен се зачуди какво се канеше да каже Сарсфийлд – че никой от имперските кораби не разполага и с една четвърт от огневата мощ на „Виктори“, нито е командван от самоубийци? Или – Стен дори се наруга за романтичното настроение – щеше да му пожелае успех? Вече нямаше значение.

– Джемедар Лалбахадур?

– Сър!

– Изведете хората си отвън. Искам да охраняват периметъра.

– Сър!

– Капитан Синд, вашите хора готови ли са да се присъединят към забавата?

– Вече вадят оръжията – отвърна Синд.

– Командир – пардон, капитан Фрестън, наредете да приготвят за полет личния катер на капитана. Ще ви отмъкнем друг отнякъде.

Интересно, помисли си Стен, колко бързо човек може да забрави строгата дисциплина, налагана във флота.

– Слушам, сър.

– Мистър Килгър? Да очертаем ли кръг с върха на сабята, за да проверим дали някой оттатък е в настроение за кървава баня?

Алекс се поколеба.

– Ако щете, сър. Но има и друг шибан проблем. Става въпрос за сигурността… Мисля, че е най-добре да…

– О, за Бога!

Едва сега Стен си спомни за сигурността – нямаше представа за какво шикалкавеше Алекс, – но разполагаше с два собствени коза. Ако все още имаха някаква стойност. Той разкопча ципа на пилотския си комбинезон и извади малка кесийка, завързана с каишка на шията му. Извади отвътре два пластмасови фиша и нареди:

– Всички да са в готовност.

Прекоси забързано мостика и спря при пулта на главния компютър. Нареди на операторите да опразнят станцията, включи защитния екран и изтегли пулта към себе си.

Натисна копчетата.

Станцията беше една от трите на борда на „Виктори“ с пряк достъп до ВСЕОБХВАТЕН – централната компютърна мрежа, която можеше да достигне всяко имперско командване на всеки свят и кораб на Империята.

„Поне би трябвало“ – помисли си Стен.

Най-вероятно „Виктори“ вече бе отрязан от всичко, също както Вечният император бе прекъснал директната линия в апартамента на Стен.

Изминаха седмици. Месеци. Десетилетия. Стен имаше чувството, че скоро ще подложат тялото му на въглероден тест за определяне на възрастта, когато екранът неочаквано се изчисти и ВСЕОБХВАТЕН внезапно примигна пред него, сетне изчезна.

После: Въведи парола.

Стен въведе кода за достъп на „Виктори“.

Ново продължително чакане.

Вече очакваше да види симулация на вдигнат среден пръст и отговора „Достъпът отказан“.

Вместо това: Програма за достъп.

Стен пъхна първия фиш в четеца. Отново чакане, после:_ Продължи_. Той пъхна и втория фиш. И отново имперският ВСЕОБХВАТЕН прие програмата. Сега оставаше да се моли и да се надява, че тези две дяволчета ще си свършат работата.

Фишовете бяха подарък от Йън Махони, някогашния командир на Стен в „Богомолка“, флотски адмирал и – откакто се помнеше – най-голямото приближение до приятел, който Императорът някога бе имал. Но сега Махони бе мъртъв – обвинен в предателство от Императора и впоследствие екзекутиран.

„Жалко – мислеше си Стен, – че Йън не можа сам да се възползва от нещицата в тези чипове, преди Императорът да го убие“. Сепна се. Сега не беше време за съжаления.

Дръпна обезопасителната завеса и откри, че зад нея го чака Алекс.

– Шефе, право ли мисля, че ми топлиш креслото? Не е ли време да тръгваш?

– Тъй вярно, мистър Килгър. Поемам веднага, сър, вече съм на път. Искате ли да ви пратя някой с чаша чай, сър?

– Шибана течност, дето става само да пълни вените на проклетниците. Не я близвам. – Килгър махна с ръка и пусна завесата.

Стен тръгна към един от страничните коридори, свързващ мостика с централната транзитна линия на кораба и следователно с хангара близо до кърмата. Без да чакат заповеди, гурките подтичваха след него, извадили уилигъните.

Синд и нейният бор чакаха на едно разклонение. Тя даде знак на гурките да продължат напред.

За един кратък миг със Стен останаха сами на разклонението.

– Благодаря – рече Синд и го целуна.

– За какво?

– Задето не питаш.

– Какво да питам?

– Ама че си загубеняк!

– Искаш да кажеш…

– Искам да кажа.

– Но аз не съм си и помислил, че ти няма да…

– И си прав. Това е мое решение. А и никога не съм давала клетва на император. Освен това умея да избирам победителя.

Стен я погледна внимателно. Не изглеждаше, че се шегува, нито че се опитва да му повдигне духа.

– Моите предци са били джанисари – продължи тя. – Служили са на тирани, които са се прикривали с лъжата, че са гласът на бога. Заклех се, че ако стана воин, няма да съм като тях. В интерес на истината службата ми помогна да се отърва от разни копелдаци като Пророците. Или като Искра. Или Императора.

– Това си ми го казвала и преди – рече Стен. – А сега, предполагам, получи желаната възможност. Или поне ще можеш да напуснеш този свят обгърната в пламъците на славата.

– Ни най-малко – поклати глава тя. – Мисля да им сритаме задниците. Хайде да вървим. Трябва да изнасяш проповед.

Стен стоеше на терасата на хангара и гледаше надолу към почти двете хиляди същества – това бяха онези моряци от „Виктори“, от които не се изискваше в момента да са на оръжейните станции или да поддържат корабните системи, плюс останките от неговия посланически екип. Съмняваше се, че се е справил кой знае колко добре в опита си да говори срещу тираничното управление. Стараеше се да не поглежда към металните мостчета, надвиснали над хангара, където дебнеха борски и гуркски снайперисти, в случай че някой се опита да отправи несловесни възражения.

– И така – резюмира той. – Това е положението. Подиграх се право в лицето на Императора. Няма никакъв начин да ме остави да се скрия и да се престори, че не се е случило нищо. И без това нямам такова намерение. Няма да кажа какво следва сега. Защото не мисля, че който и да било от вас трябва да се записва доброволец за моята кауза. Ако сред вас има хора, които ги бива да съставят програми и не заспиват по време на тактически анализи, могат лесно да предскажат какво ще стане. Разполагам с „Виктори“ и малко същества, които вярват в същото като мен. Което, казано накратко, е, че е време да се опълчим. Смятам да го сторя.

Служих на Императора почти през целия си живот, но нещата се объркаха. Като на Алтай, например. Добре де, онези нещастни същества жадуваха за кръв. И поддържат това състояние от поколения. Но ние сме тези, благодарение на които всичко се разпадна. Ние носим пряка отговорност за суматохата и кървавия хаос. – Стен помисли малко, преди да продължи. – Не – рече той и гласът му се снижи съвсем. – Не трябваше да казвам „ние“. Защото вие, аз, ние всички направихме това, на което сме способни. Но и то не се оказа достатъчно. Имаше едно същество, което изпълняваше собствената си програма. Императорът. Ние следвахме заповедите му – и вижте докъде ни доведе. Не бях съгласен всичко да се прикрие с разрушаването на планетата. Мисля, че това е всичко, което трябва да ви кажа. Скоро катерът на капитана ще е готов. Той ще осъществи връзка с останалия флот. Имате един корабен час, за да си съберете багажа и да се натоварите. Действайте, хора. Ще живеете доста по-дълго, ако останете на страната на Императора, независимо какъв е той и какво прави. Аз нямам друг избор. Вие имате. Един час. Махнете се от огневата линия. Веднага. А всички останали – всички, на които им е писнало да служат на един безумец, готов да хвърли Империята в хаос като този, който оставихме зад себе си, да се отдалечат към преградата на хангара. Това е. Благодаря за помощта. Благодаря ви за службата. И успех на всички, независимо от взетото решение. Свободни сте.

Стен се обърна. Престори се, че разговаря със Синд, но беше настроил слух за разговорите долу и трополенето на крака. Синд не гледаше към него, а над рамото му – търсейки потенциална опасност.

И тогава гласовете в помещението утихнаха.

Стен пое дъх и се обърна. Облещи се от изненада. Преди да успее да попита, Синд вече му докладваше:

– Първите, които тръгнаха към преградата, бяха хората от твоята група. Не зная какво си направил с тях.

– По дяволите! – бе всичко, което Стен съумя да каже.

– Дракх – съгласи се Синд. – Но като гледам, последва ги към две-трети от тълпата. Мислех, че никой във флота не е склонен да става доброволец. Но ето че сега разполагаш с далеч повече многообещаващи бунтовници.

Преди Стен да направи нещо – като да падне на колене или да благодари на неколцина борски божества, задето „Виктори“ е бил благословен или прокълнат с над хиляда моряци с промити мозъци – говорителите изпращяха.

– Стен на мостика! Стен на мостика!

В гласа се долавяше известна нотка на вълнение, което почти със сигурност означаваше, че назрява катастрофа.

– Образите на шестте екрана се прехвърлят директно от интеркома на „Бенингтън“. Пристигнаха веднага след първоначалния контакт.

Стен погледна към тях – виждаха се оръжейни станции и пултове за управление на ракети, всичките пусти.

– Не мисля, че това е предаване в реално време – коментира Фрестън.

Стен погледна към главния екран. На него се виждаше „Бенингтън“ – тактически носител на изтребители, най-тежкият кораб във флотилията на Сарсфийлд. От двете му страни мъждукаха точици, обозначени на екрана като разрушители. Носеха се право към „Виктори“ с максимална тяга. Или Сарсфийлд бе заповядал самоубийствена атака, тъй като изтребителоносецът не би могъл да се мери по въоръжение с бойния кораб, или там ставаше нещо странно.

– Наредих – продължи Фрестън – да активират шест от станциите за „Кали“ и да проследяват приближаващите цели с готовност за четирисекундно изстрелване.

– Повтори първото излъчване от „Бенингтън“.

Фрестън прехвърли записа на втори екран.

На него се виждаше мостикът на „Бенингтън“, който изглеждаше като бар след сериозен бой. Офицерът на екрана беше с превързана ръка и униформата й бе разкъсана.

– „Виктори“, говори „Бенингтън“. Моля, отговорете на същата честота, кодиран сигнал. Аз съм командир Джефрис. Поех командването на „Бенингтън“. Офицерите и моряците на този кораб отхвърлиха имперското командване и в момента изпълняват моите заповеди. Бихме желали да се присъединим към вас. Моля, отговорете. – Екранът трепна и съобщението се повтори.

– Освен това – обади се Фрестън – получихме сходно излъчване от един от разрушителите – „Аойфи“. Другият е „Айслинг“. И двата са от клас „Емър“. Техните съобщения бяха по-кратки, но в същия дух. „Аойфи“ и „Айслинг“ искат да се присъединят. Приемат командването на Стен. И двата кораба са от системата Хонджо. Това обяснява ли нещо, сър?

Обясняваше – но само донякъде. В пределите на Империята хонджойците се смятаха за прославени търговци. Освен това се радваха на всеобща омраза. Те бяха етноцентрични до фанатизъм, винаги търсещи максимална изгода, но и абсолютно лоялни на господаря, комуто са избрали да служат – стига и той да им отвръщаше със същото. Освен това бяха смъртоносно опасни, до степен на расово самоубийство, както бе открил тайният консул по време на Междуцарствието, когато се бяха опитали да откраднат запасите от АМ2 на Хонджо.

Стен бе чувал слухове, че след завръщането на Императора хонджойците живеят с мисълта, че не са били възнаградени достатъчно за лоялността им към Империята.

– Преустановете проследяването на тези два кораба. Свържете се с тях веднага щом приключа. Кажете им, че посланието им е прието и да чакат инструкции. Скоро ще узнаем докъде са готови да ни подкрепят. Свържете ме с тази Джефрис на „Бенингтън“.

Връзката бе установена бързо. Разговорът беше кратък. На „Бенингтън“ наистина имаше бунт. Капитанът бе мъртъв, петима офицери и двайсет моряци бяха приети в лазарета. Около трийсет процента от екипажа бе останал верен на Императора и сега беше под стража.

– Очакваме заповеди, сър – приключи Джефрис.

– Първо – заговори Стен, премисляйки бързо събитията, – добре дошли в кошмара и мисля, че вие всички сте обезумели. Второ, подгответе всички лоялисти за прехвърляне. Ако разполагате със совалка за доставки, използвайте я. В противен случай разоръжете такткорабите, ако това е единствената алтернатива. Трето, никой да не заема местата си по бойните станции. Съжалявам, но не сме в положение да вярваме на когото и да било. Четвърто, подгответе се да приемете гости. Пето, прехвърлете комуникациите си на подчинение на този кораб. Ще пътуваме доста и вие ще сте ни ескорт. Това е всичко.

– Да, сър. Ще бъде изпълнено. Готови да приемем ваш персонал на борда. И… благодаря ви.

Стен изключи екрана. Нямаше време да си блъска главата защо тези идиоти бяха избрали доброволно килията на смъртника. Огледа се за Алекс и го видя да седи с мрачно изражение до един от пултовете. Килгър го извика с пръст и Стен, изпълнен с желание да изръмжи, се приближи.

– Прощавай, шефе, ама преди да продължим, ще ти кажа нещо… Още сме богати, момко.

Стен овладя самоубийственото желание да го изрита. За Бога, какво общо имаше това с…

– Тъй кат’ бързаме, ще гледам да съм кратък. Докат’ ти се занимаваше да вдъхновяваш тез идиоти, аз проверих банковата ни сметка. Защото ако на нас, престъпниците, ни е нужно нещо, туй ще е парата. Та всички мангизи, на които успях да турна ръка, прехвърлих в една стара перачница за парици от времето на „Богомолка“.

Стен понечи да отвърне нещо, но в този момент си даде сметка, че Килгър съвсем не проявява алчност – революциите, както и политиката, се подхранваха от финанси. Стен щеше да се нуждае от всички кредити във вселената, до които би могъл да се добере, ако иска да оцелее в тази война, камо ли да победи.

И Килгър съвсем не бе преувеличил за тяхното богатство. Преди доста години, когато бяха военнопленници в Таанската война, бившата им колежка от „Богомолка“ Айда бе събрала спестяванията им и бе организирала гигантска пирамида. Сега двамата бяха достатъчно богати, за да си купят собствена планета, на която Килгър да построи половин дузина замъци, каквито имаше на родния му свят Единбург.

– После, кат’ си помислих, че някой може да се опита да проследи таз следа, постарах се да я замета и оставих кратко послание на Айда да е в готовност, щото може да ни потрябва. Туй е всичко, шефе. Сега да имаш няк’ва друга работа за мен?

Алекс се бе изправил и очакваше отговор. Стен му кимна с благодарност.

– Свършил си точно каквото трябва. Императорът сигурно ще прати хората си след нас. Но това да не ни притеснява. Вземи половината бори и се прехвърли на „Бенингтън“. Искам да се увериш, че нещата там са такива, каквито ни ги представят.

– А ако не са?

– Направи каквото сметнеш за правилно. Но ако е клопка, нека те храчат кръв, а не ние. Ще държа в готовност две станции за „Кали“, докато не пратиш отмяна, и ще изкарам едно крило с тактически кораби.

– Вече съм тръгнал. – И Килгър се отправи към изхода.

Стен искаше да си почине, за да обмисли някакъв план, но нямаше време. Обърна се отново към командир – сега капитан – Фрестън.

– Добре, капитане. Чу какво ще направим. Искаме и трите кораба да преминат в подчинение на „Виктори“. И нека подготвят навигационния компютър с маневра за внезапна промяна на курса.

– Да, сър.

– Едно крило тактически изтребители да се върти около „Бенингтън“. А друго крило… нека начело да е онзи кораб на – как беше – Ла Сиотат… да следва на половин светлинна секунда формацията, като ариергард.

При всеки хиперскок ще оставяме по едно от калитата на „Бенингтън“ зад нас, управлявано от някой от офицерите на Рензи. Не искам да ни проследят.

– Разбрано, сър.

– А сега да идем да навестим онези твърдоглавци хонджойците.

– Тъй вярно, сър. Имаме ли окончателна цел?

Стен не отговори.

Не защото не искаше да отговаря, а тъй като тайната на живия конспиратор бе никога да не издава докрай всичко, което възнамерява да направи. Нещо повече, сега той не само имаше две цели, но и разполагаше с бързо разрастващ се флот.

За първата от двете цели все още не бе решил. Но всички успешни въстания изискваха в началото да се срине някоя Бастилия.

Втората?

Махони – докато го влачеха към смъртта му – бе извикал „Върви у дома“.

И Стен най-сетне бе разбрал какво е имал предвид. Макар все още да не знаеше защо или как.

Или поне се надяваше.