Текст книги "Краят на империята"

27.

Ганимед, 2212 г.

Единият беше министър-председател на общността. Вторият – бизнес дама, член на управителния съвет на две хиляди фирми за производство на биочипове. Третият представляваше Големите пари. Той контролираше лихвата върху електронното прехвърляне на финансови средства. Последният беше профсъюзен водач на три континента.

– По-голямата част от военните са на наша страна – поде водачът на профсъюзите. – Останалите ще ни подкрепят, ако сключим сделка.

– Невероятно е колко са предвидими генералите – подхвърли Кеа.

– Освен когато ги е страх да не влязат в обсега на медийното внимание – посочи министър-председателят. – Колкото и да ги уверяваме, че няма да стане. Все пак благоволиха да пратят пожеланията си за успех.

– Както казах… предвидими – кимна Кеа.

– По-важното е, че са с нас – рече Големите пари. – Мистър Ричардс, знаете, че нямаше да сме тук, ако всеки от нас не си бе написал домашното.

– Проблемът е – рече бизнес дамата, – че изборите съвсем чукат на вратата. Нямаме много време. Трябва да разберем още сега дали ще бъдете нашият избраник.

– Ще бъда искрен с вас – отвърна Кеа. – Хората от другата страна също ме потърсиха.

Профсъюзният лидер се разсмя.

– Мистър Ричардс, нали не си мислите, че не го знаем? – попита той.

– Ние не сме аматьори – потвърди Големите пари. – Дойдохме с готовност да увеличим значително размера на нашето предложение.

– Мисля, че ще е най-добре да спрем дотук – рече Кеа. – Докато ви обясня моята позиция.

– Слушаме ви – рече профсъюзният лидер.

– Ще ви кажа същото, което казах и на тях. Нямам нужда от всичко това. По-богат съм, отколкото бихте могли да си представите. Аз съм на четирийсет и седем години. Напоследък започнах да мисля за оттегляне. Да си отдъхна на лаврите, ако мога така да се изразя.

Бизнес дамата изръкопляска.

– Прекрасна реч. Бихме могли да я използваме в началото на кампанията.

– Представям си заглавията в емисиите – кимна премиерът. – Герой, спасил цивилизацията, отказва предложения на благодарната общественост.

– Именно – кимна профсъюзният лидер. – Ще поиграем една-две седмици на тази струна, а после вие ще се съгласите скромно, за благото на обществото. Това ли сте намислили, мистър Ричардс?

Кеа се разсмя.

– Другите ми вярваха малко по-дълго от вас, хора – рече той.

– Затова ние сме номер едно – посочи Големите пари.

– Номер едно… но без кандидат – подсмихна се Кеа. – Което ви поставя в една лодка с конкуренцията. При тези рейтинги ще сте с равни резултати преди финала. А дори и да победите… Федерацията е в смут. Ще трябва да чистите оборите. Как ще го сторите? Какви са великите ви идеи?

Настъпи мъртвешка тишина, но Кеа не беше завършил.

– Сегашното състояние на Федерацията не е цветущо, приятели – рече той. – Икономиката ни е в разруха. Имате поне двайсет разнокалибрени войни. Глад. Суша. Индустрията е в застой. Инфлацията расте с умопомрачителни темпове. Лихвите са скочили до небето… ако намерите от кого да заемете пари. Но като подминем всичко това, дами и господа, изглеждате в отлично състояние.

– И все пак вероятно имате интерес за срещата с нас – посочи профсъюзният лидер. – Инак нямаше да си правите труда да ни приемете, ако разбирате за какво говоря.

– Разбирам – потвърди Кеа.

– Което отново ни връща при цената – намеси се Големите пари.

– Какво бих могъл да поискам? – повдигна рамене Кеа. – Имам АМ2. А това означава, че вече контролирам всичко – от звездите надолу.

– Вие ни кажете, мистър Ричардс – рече водачът. – Какво искате?

Кеа им каза. За разлика от първата група, тук нямаше възражения. Нито преговори.

Сделката бе сключена незабавно.

Порт Ричардс, Тау Сети, 2222 г.

Това беше един сравнително полегат хълм, покрит с гъсторастящо, подобно на лишей растение. Виолетовите му пъпки изпускаха омаен аромат в здрача. Кеа вдъхна от него, докато се изкачваше нагоре по хълма – сам, с изключение на неизменната охрана, разпръсната около него. Той спря да си почине в подножието на върха, като дишаше на пресекулки.

Обърна се, за да огледа лагера. Циничният хлапак в него се разсмя. Лагерът се състоеше от неговата лична шатра – висок два етажа павилион от златист плат – и повече от шейсет малки палатки на обслужващия персонал, охраната и антуража. Кеа изпръхтя. Бяха представили пред обществеността това пътуване като обикновен излет. Заслужена почивка за президента на Федерацията. Един новооткрит свят, наречен на него, в системата Тау Сети. Сега се бе озовал в светлината на прожекторите.

– Не е ли съвсем естествено – говореше коментаторът, – че този обикновен човек, човек като всеки един от нас, президентът Кеа Ричардс… търси отдих сред звездите.

– Повечето анализатори намират нещо символично в това пътуване – посочи друг. – Благодарение на Кеа Ричардс нашата цивилизация разшири границите си към далечните светове. Сега президентът Ричардс ни напомня, че има още светове за завладяване. Бъдещето ни е една несвършваща граница.

Пътешествието до Тау Сети бе поредният камък в легендата, която Кеа изграждаше от десет години. Легендата за обикновения човек. За човека, чийто успех е дело на собствените му ръце. За грижовния водач, който винаги търси начини да създаде по-добър живот за всички.

Част от това дори бе истина.

За десет години той бе създал търговска империя, по-голяма от всички досегашни. Нови идеи и финанси пробудиха промишлеността и тя започна да бълва стоки, които бяха достъпни за всички. Огромни земеделски комбинати осигуряваха разнообразие и изобилие от храни. Науката и изобретенията процъфтяваха. Звездни сонди достигаха в далечни краища на вселената. Тераформиращи инженери работеха на множество планети като Порт Ричардс – добавяйки обитаеми земи за Федерацията. Дори изкуството бележеше неспирен възход в тази атмосфера на подем. Никой не би дръзнал да отрече, че зад всичко това стоеше Кеа Ричардс. И горивото за тази огромна машина, разбира се, беше АМ2. Ричардс бе организирал роботизирана доставка на жизненоважната субстанция. Без каквато и да било възможност някой да научи откъде се взема.

Естествено имаше и врагове. Много врагове. Кеа забеляза, че един от пазачите пред него се навежда и търси мини и капани в района отпред. Беше разделил противниците си на три групи: идеалисти, жадни за печалба и безумци. Идеалистите Кеа отхранваше. Особено слабите. Свободните спорове и смелите изявления създаваха привидност за демокрация. С алчните си сътрудничеше или ги мачкаше. Що се отнася до безумците… Кеа забеляза, че двама от пазачите вляво оглеждат района с вдигнати за стрелба оръжия. Е, за тях не можеше да се направи много. Освен да бъдат лекувани.

Интелектуалната страна на Кеа настояваше, че за десет години е постигнал чудо. Фалзур се оказа песимист с прокламацията си, че АМ2 ще преобърне познатия свят. Под контрола на Кеа Ричардс АМ2 бе преобърнала света наопаки. Но той си даваше сметка, че ако спре сега, ще бъде обречен. Баргета и другите като тях отново ще уловят юздите и всичко ще потъне в следващата стагнация. Някои от старите фамилии все още се крепяха на Земята. Това бяха алчните, които Кеа хранеше. Беше им оставил технически изостаналите фабрики и заводи. Нека продължават да замърсяват планетата. Всеки ден стотици нови емигранти се отправяха към космопортовете, за да се качат на кораби, подхранвани от антиматерията на Ричардс. Да избягат от хаоса и мизерията към новите светове и възможностите, които предоставяха.

Всичко се развива толкова бързо, помисли си той. Само за десет години, какъв невероятен път! Какво ли ще бъде след още петдесет? Жалко, че няма да съм жив, за да го видя. Нещо се сви в него при тази мисъл. Божичко, как му се искаше наистина да е жив тогава.

От далечния край на хълма долетя тътен и Кеа забърза към върха. Един официален кораб на Федерацията се спускаше на площадката. Това трябваше да е делегацията от Изборния колеж на Федерацията. Пристигнали са, за да му кажат, че хората искат да остане техен президент. Не само за третия срок. Не и за пет години.

Кеа Ричардс трябваше да бъде избран за доживотен президент.

Изненада.

Момчето от задната уличка бе успяло.

Преди десет години – на Ганимед – онзи от профсъюза бе зяпнал.

– Какво искате да кажете с това – до живот?

– Докато е жив, глупако – изсъска бизнес дамата. – Или докато не поиска да се откаже. Така ли е? – Тя погледна Кеа.

– Такава е сделката – потвърди Кеа. – Ако очаквате от мен да застана най-отгоре, ще управлявам, сякаш става въпрос за моя компания. Избори на всеки пет години само ще ми вържат ръцете. Те скъсяват хоризонта.

– Какво казаха онези от другата страна? – попита Големите пари.

– Не бяха особено доволни – потвърди Кеа.

– Защото не могат да го осигурят?

– Да. Защото не могат да ми го осигурят.

– Не виждам проблем – заяви дамата. – Не и за нас, във всеки случай.

– Но няма да стане изведнъж – рече премиерът. – Ще трябва да действаме внимателно… и постепенно. Да подготвим почвата.

– Вероятно ще е най-удачно да го уредим в края на втория мандат – посочи лидерът. – Тогава ще е на върха на популярността си.

– Ако се съгласим… – поде замислено Големите пари. – Като ваши верни поддръжници… и най-скъпи приятели…

Кеа се поклони.

– … както и доверени съветници – добави той.

Големите пари се усмихна.

– Да… като ваши доверени съветници. Но ще се вслушвате ли в съветите ни за политиката… и АМ2?

– Абсолютно – потвърди Кеа. – В интерес на истината, редовно обсъждам дългосрочните си планове с моите мениджъри. Време е да се сложи край на монопола. В момента подготвяме план за лицензирани продажби на АМ2, Империум X и модифициран звезден двигател. – Той ги изгледа многозначително. – С радост ще изслушам предложенията ви по този въпрос.

Обстановката осезаемо се разведри. Като след обещание за нови печалби.

– Тогава нека бъда първият, който ще ви нарече „мистър президент“ – рече профсъюзният лидер и протегна ръка. Кеа я стисна.

Това беше. Президентство, осигурено с ръкостискане. Подробностите щяха да бъдат уточнени от правните съветници. За първи път Кеа използва примамката с АМ2 и улови риба. С течение на времето ставаше все по-добър с тази уловка.

Кеа наблюдаваше слизащата от кораба делегация. Един гравилихтер очакваше да ги откара до неговия лагер, на света, носещ името му. Тази нощ щеше да има празненства, а утре Кеа щеше да събира лаврите.

Приличаше на старомоден брак. Някогашните монарси са разбирали добре тези работи. Кралството е източникът на най-голямото щастие и мъка. Женен си за него. Кеа вече беше император, във всичко, освен по титла. Не изпитваше вина, че го бе купил, задържайки за себе си едно от най-великите открития в историята на човечеството. Китайските императори бяха държали в тайна не едно откритие векове наред. Какво ще направят хората с тях? – питали те. Нямат нито умението да ги използват, нито са готови да поемат отговорността. Нека ние решаваме. Нека те са наше бреме.

Кеа си спомни една поговорка от детството: „Какво е времето за нещастния глиган?“

Никога нямаше да забрави онази алчна надпревара на борда на „Дестини I“. Рут, която уби Фалзур и озирианката. Тя самата загина от ръцете на Мърф. Опитът на Мърф да се разправи с него. След онзи период Кеа бе променил представите си за злото. Беше израсъл, беше се изправил пред цяла една цивилизация. Не трябва ли решението на подобни въпроси да се оставя на някоя висша сила? На бог, например? Но Кеа бе посетил и друга вселена и не откри там бог. Може би наистина имаше Нещо. Някое божество, седнало на трона, далеч отвъд звездите. Ала докато го открие, светът ще трябва да се задоволи с Кеа Ричардс.

Той заслиза обратно по хълма. Ако побързаше, щеше да посрещне и поздрави делегацията. Ускори крачка. Охраната зад него изглеждаше изненадана. Забързаха, но Кеа се затича. Чувстваше се млад… лекомислен.

Внезапно дочу странен звук. Далечен, като затихваща гръмотевица. Сетне пред очите му се спусна червена пелена.

„Още не! – извика умът му. – Не съм свършил!“

Един изплашен пазач дотича при него. Преобърна го, опипа несръчно за пулс, но откри съвсем слаби пулсации. Включи трескаво радиостанцията. След миг хълмът се изпълни с приближаващи се превозни средства и хора – всички бързаха да спасят живота на техния нов доживотен президент.

Ганимед, 2222 г.

– Вашите лекари не са сгрешили – заяви професорката. – Било е удар.

Името й беше Имброциано. Най-добрата в полето на анатомичните увреждания и възстановяването.

Кеа неволно улови парализираната си лява ръка. Припомни си безпомощността си на „Дестини I“, когато беше привързана за него. Този път обаче цялата му лява страна беше неизползваема. Имброциано кимна към ръката му.

– Можем да й върнем живота – рече тя. – Невроимплантите правят чудеса. За останалото ще трябва доста да поработим. Но нека ви предупредя… дори след като приключим, ще изпитвате слабост.

Кеа опита да се успокои. Точно сега имаше нужда от цялата си храброст.

– Не това беше най-голямата ми грижа – рече той. – Какво ще кажете за другата част от тяхната диагноза?

Професорката въздъхна.

– За ваше съжаление нямам възражение и по този въпрос. Шансът да се случи повторно не е малък. Никой не може да каже кога. След седмица? След година? Повече? Не мога да кажа със сигурност. Но знам едно… шансът да оцелеете при втори удар е нищожен.

Кеа се разсмя огорчено.

– Ама и вие умеете да успокоявате.

Имброциано сви рамене.

– Лъжите са загуба на време, а вие нямате излишно време.

Кеа се засмя отново. Този път чистосърдечно. Шегата му допадна. Не беше ли една от последните му мисли, преди да изгуби съзнание, точно за императорите, които владеели във всички времена? Но не и своето време – във времето, което им е отредено да живеят.

Имброциано го погледна и кимна доволно.

– Виждам, че го приемате добре. Без истерия.

– Не съм такъв човек.

– Така е… точно както предполагах, мистър президент. – Тя се надигна да си върви. Кеа направи знак да я спре. – Хората ми разговаряха ли с вас за необходимостта всичко да бъде запазено в тайна?

– Намекнаха го… доста недвусмислено – отвърна Имброциано. – Но нямаше нужда от заплахи, сър. Президент или не, вие сте мой пациент. Ще спазя клетвата си.

– Простете прекомерното им усърдие – поклати глава Кеа, но всъщност си мислеше, че ако враговете му разберат за болестта, ще потърсят начин да се възползват от нея. – Ще ви бъда задължен, ако останете тук, докато реша какво да правя нататък.

– Значи все още обмисляте идеята за операция. Макар според мен да е безполезно.

– Ще ви кажа какво съм решил – рече лаконично Кеа.

Тя излезе с озадачен вид. Но не беше по-озадачена от него. Какво си мисли? Какво би могъл да направи? Най-добрият лекар във Федерацията току-що му бе заявил, че е обречен. Съветниците му настояваха да посочи заместник. Имаха предвид, разбира се, някой от тях. И постоянно говореха, че е време да разкрие тайната на АМ2.

Ако умре точно сега, системата, която е създал – една перфектна система, – ще бъде обречена. И тайната на АМ2 ще си отиде с него. Тази система целеше единствено да го предпази от неговите врагове. Беше като невидим щит срещу техните убийци. Но какъв е смисълът й сега? Без АМ2 Федерацията ще рухне. И всички негови усилия ще бъдат напразни.

Тогава? Ако им предостави тайната на АМ2, няма ли да стане още по-лошо? Ще избухнат войни. Беше го прекарвал стотици пъти през програма за анализ и всеки път броят на жертвите растеше.

Твърде късно бе да си осигури наследник, а и се бе отказал от това още от началото. Знаеше достатъчно за кралете и техните деца. Отрочета, водещи незавидно съществуване, докато чакат да им дойде времето. Понякога дори се обръщат срещу родителите си. Достатъчно бе да си спомни за Баргета.

Стига се е колебал. Време беше да вземе някакво решение. На кого може да довери тайната на АМ2?

Отговорът дойде веднага – на никого.

Трябва да реша, повтори си той. Нямам избор.

И все пак сигурно имаше и друга възможност, шепнеше един глас в него. Трябваше да има.

Но всеки умира… рано или късно.

Само че ние не сме като всеки, продължаваше гласът. Ние сме специални. Знаем неща, които никой друг не знае. Неща, които правят живота ни различен от техния.

Още дълго време се бори със себе си, с този глас, който граничеше с безумие. Накрая заспа. Унесе се. Сънува. Под бдителното око на помощници и лекари и постоянния контрол на монитори.

Събуди се освежен. Бодър. Гладен.

Прати да му донесат закуска и да повикат Имброциано.

Тя отговори на всички негови въпроси и изслуша внимателно предложението му. Спокойно. Безстрастно.

– Да. Мога да го направя – рече накрая. – Мога да създам живо тяло… с човешка форма… досущ като вашето. Има някои теоретически пречки, но ако разполагам с подходящ екип и достатъчно средства… това може да бъде осъществено.

– Значи ще го направите? – попита Кеа.

– Не. Няма.

– Защо не, за Бога?

– Не можете да избегнете смъртта, мистър президент – рече тя. – А това се опитвате да сторите. Не разбирате ли колко ирационално е желанието ви? Мога да изработя ваше копие. Дубликат. Но… не мога да направя така, че този нов организъм да сте вие!

– Каква ще е разликата? – попита Кеа. – Щом има моите мисли… моите знания и мотиви… идентични клетки… всичко, което ме прави това, което съм… значи ще бъда аз. Нали?

Имброциано въздъхна.

– Аз съм лекар. Не съм философ. Философът би обяснил по-добре разликите.

– Мога да ви направя богата. Да ви обсипя с почести.

– Зная – рече Имброциано. – Имате достатъчно, за да заглушите гласа на морала в мен. Но ако участвам в подобен проект и успея, не мога да не си мисля, че ще подпиша смъртната си присъда. Признайте, че тогава ще притежавам доста опасни знания.

– Помислих за това – рече Кеа. – Но за да успеете в подобно начинание, вероятно ще трябва да пожалите целия си останал живот. Това ще бъде един осигурен, изпълнен с лукс живот. Мога да ви го гарантирам.

Имброциано се замисли, после рече:

– Ако не го направя аз, ще потърсите някой друг. Който ще е по-съгласен, но не и по-знаещ.

– Да, така е.

– И аз отново ще бъда изложена на риск, задето знам прекалено много.

– И това е вярно – потвърди безизразно Кеа.

– В такъв случай най-добре да се залавяме за работа – кимна Имброциано. – Защото може да нямаме достатъчно време.

Ганимед, 2224 г.

Късметът отново бе на негова страна. Заедно със здравето, закрепено от грижите на Имброциано. Възстановяването на увредените нерви не беше особено сложно. Упражненията по рехабилитация – истинско мъчение. Но си заслужаваха.

Кеа се надигна от креслото и прекоси кабинета. Беше сам. Проследи движението си в огледалото. Одобри го. Сега вече едва забележимо накуцване напомняше за претърпяния удар. Нямаше да е трудно да го скрие от обществеността. Политиците знаеха от опит, че не бива да проявяват никаква слабост. Кеа помнеше, че в епохата на Рузвелт малцина са си давали сметка, че президентът е прикован към инвалидния стол. Върна се при бюрото и отпусна петдесет и девет годишното си тяло в мекото кресло. Наля си питие от гарафата на бюрото.

Беше скоч.

Отпи с наслаждение. Също както се наслаждаваше и на краткия миг спокойствие в наситената му програма. После се напрегна, усетил лека болка в главата. Сърцето му се сви – дали не е това? Слава Богу, рече си, скоро притесненията му ще се решат. По един или друг начин.

Имброциано бе почти готова. Всичко бе на мястото си. Оставаше само да каже една дума и могъщите, сенчести сили щяха да се задвижат. Кеа бе работил трескаво, за да стигне до този момент. Смяна на хората около него. Дърпане на невидими конци. Създаване и премахване на цели служби. Прикриване на следите. Огромни индустриални средства бяха на негово разположение и никой от управляващите ги не знаеше с какво се занимават. Звездолети кръстосваха небесата по негова заповед. Беше създал собствена, свръхсекретна мрежа, с мощни електронни устройства и истински шпиони. А през това време Имброциано и екипът й бяха работили също толкова напрегнато, разполагайки с финансовата подкрепа на цялата Федерация.

Кеа сръбна от скоча и остави на приятната топлина да се разлее по крайниците му.

Първата част от неговия план да надхитри смъртта бе съвсем проста. Имброциано трябваше да създаде ходещо, говорещо и мислещо подобие на Кеа Ричардс. Втората част – която предстоеше да бъде задействана – бе още по-проста. Ужасяващо проста.

Той отклони мислите си от надигащия се в него непреодолим страх. Ще се справи с това, когато му дойде времето.

Третата част от плана бе доста по-сложна. Като начало, беше намислил някои подобрения на стария модел. Намеса в генетичната структура с цел да осигури на своето друго аз неуязвимост към болести и остаряване. Когато организмът заеме новото си място, възрастта ще бъде намалена значително. Избра трийсет и пет години като точка, в която процесът на стареене да се замрази. Кеа смяташе, че това е бил върховият миг в живота му. На теория трябваше да продължи да живее векове наред, без тялото му да се износва.