Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 38 страниц)

– Така ли? – попита Холмс. – Аз чета „Робинзон Крузо“ от няколко дни. Най-сигурният начин човек да се откъсне от действителността е да се върне към класиците.

– Вие четете ли класиците, доктор Райън? – попита Уоткинс.

– Имах този навик. Не забравяйте, че съм образован от йезуити. Те не позволяват човек да подмине старите неща. „Дали «Мол Фландърс» е класика? – питаше се Джек. – Не е на латински или гръцки, не е и от Шекспир…“

– „Стари неща“. Що за отвратително отношение! – засмя се Уоткинс.

– Опитвали ли сте да четете Вергилий в оригинал? – попита Райън.

– Arma virumaque cano, trojae qui primus ab oris?…*

[* Пея за бранния път на героя, в Италия стигнал/ пръв на Лавинския бряг, от съдбата прокуден из Троя. („Енеида“, I, 1–2). – Б.пр.]

– Джеф и аз посещавахме заедно Уинчестър – обясни Холмс. – Contiquere omnes, intenteque ora tenebant…* – Двамата випускници на училището се посмяха доста.

[* Млъкнаха всички и впиха напрегнато погледи в него („Енеида“, II, 1, превод Георги Батаклиев). – Б.пр.]

– Аа, аз имах добри оценки по латински, но просто не си спомням нищо от него – оправда се Райън.

– Още един американски филистер* – отбеляза Уоткинс.

[* Човек с ограничен кръгозор и еснафски разбирания. – Б.пр.]

Райън реши, че не харесва мистър Уоткинс. Офицерът от Министерството на външните работи очевидно му нанасяше удари, за да види реакциите му, а Райън отдавна се беше изморил от тази игра. Той си беше доволен от това, което е, и не му трябваха психиатри аматьори, както ги наричаше, за да определят личността му.

– Съжалявам. Там, където живея, малко по-различни неща са на преден план.

– Разбира се – отговори Уоткинс. Усмивката му не се беше променила нито на йота. Това изненада Джек, макар да не беше сигурен защо.

– Вие живеете недалеч от Военноморската академия, нали? Там нямаше ли някакъв инцидент наскоро? – попита сър Базил. – Четох за това в един доклад. Така и не можах да си изясня подробностите.

– Не беше терористична акция. Обикновено престъпление. Двама курсанти видели в Анаполис нещо, наподобяващо сделка с наркотици, и повикали полицията. Арестуваните били членове на местна мотоциклетна банда. След седмица някои от членовете на бандата решили да очистят курсантите. Минали покрай цивилния пазач в три часа сутринта и се вмъкнали в Банкрофт Хол. Сигурно са си помислили, че това е просто още едно спално помещение. Момчетата, които били на пост, ги забелязали, включили алармената инсталация и всичко се провалило. Нападателите се загубили – коридорите на Банкрофт са дълги около две мили – и били заловени. Случаят е федерален, тъй като това е правителствена собственост, а ФБР гледа с лошо око на хората, които се опитват да си връщат на свидетелите. Тях няма да ги има известно време. Добрата новина е, че охраната от морски пехотинци около академията е засилена, и сега е много по-лесно да се влиза и излиза.

– По-лесно ли? – попита Уоткинс. – Но…

Джек се усмихна.

– Когато охраната е от морски пехотинци, много повече врати остават отворени – постовият от морската пехота е по-добър от всяка заключена врата.

– Разбира се. Аз… – Нещо привлече погледа на Чарлстон.

Райън гледаше в противоположната посока и не можа да види какво е, но реакциите бяха достатъчно ясни. Чарлстон и Холмс понечиха да се отдръпнат. Уоткинс се отдалечи първи. Джек се обърна навреме, за да види как кралицата, която се беше появила на вратата, мина покрай един прислужник.

Херцогът се намираше до нея, а Кати дипломатично ги следваше на определено разстояние. Кралицата се доближи най-напред до него.

– Изглеждате много по-добре.

Джек се опита да се поклони – смяташе, че трябва, – без да застрашава живота на кралицата с превръзката си. Установил беше, че основният трик е човек да стои неподвижно. Тежестта на гипса го караше да се навежда наляво. Движението в кръг му помагаше да остане прав.

– Благодаря, ваше величество. Чувствам се много по-добре. Добър вечер, сър.

Когато се ръкуваш с херцога, разбираш, че насреща си имаш мъж.

– Още веднъж здравейте, Джек. Опитайте се да се отпуснете, моля ви. Съвсем неофициално сме тук. Няма да има парадна войска или протокол. Отпуснете се.

– Е, шампанското помага.

– Прекрасно – отбеляза кралицата. – Мисля, че трябва да ви оставим за момент, за да можете да се запознаете отново с Каролайн. – Тя и херцогът се отдалечиха.

– По-леко с пиячката, Джек. – Кати, ослепителна в бялата разголена рокля, въздействаше така силно, че Райън дори не се запита колко ли е струвала. Беше с чудесна прическа и с грим – две неща, които професията винаги й забраняваше. Сега тя беше просто Кати Райън. Целуна жена си бързо, въпреки че имаше толкова хора.

– Хората…

– Майната им – тихо каза Джек. – И как е любимото ми момиче?

Очите й искряха от това, което имаше да каже, но гласът й прозвуча безизразно делово:

– Бременно.

– Сигурна ли си… Кога?

– Сигурна съм, скъпи, защото, първо, аз съм лекар и, второ, закъснява ми с две седмици. А на въпроса „кога“ – Джек, спомни си кога дойдохме тук и какво направихме веднага когато приспахме Сали… Виновни са онези странни хотелски легла, Джек. – Тя поклати глава. – Винаги става така.

Джек нямаше какво да каже. Постави здравата си ръка около рамото й и я притисна толкова дискретно, колкото позволяваха чувствата му. Щом закъснява с две седмици – е, той знаеше, че Кати е точна като швейцарския си часовник. „Ще бъда татко – отново!“

– Този път ще опитаме да родим момче – каза тя.

– Знаеш, че това няма значение, мила.

– Виждам, че сте му казали. – Кралицата се завърна тихо като котка. Джек видя, че херцогът разговаря с адмирал Чарлстон, и се запита за какво ли. – Честито, сър Джон.

– Благодаря ви, ваше величество, благодаря и за още много неща. Никога няма да мога да се отплатя за любезността ви.

Отново получи усмивка като от коледна елха:

– Ние сме тези, които се отплащат на вас. Каролайн ми разказа и виждам, че ще имате поне един хубав спомен от посещението си в страната ни.

– Разбира се, мадам, но хубавите спомени ще бъдат повече. – Джек се учеше как се играе играта.

– Каролайн, той винаги ли е толкова галантен?

– Всъщност не. Трябва да сме го хванали в момент на слабост – отговори Кати. – А може и да е, ако престоят тук му е повлиял благотворно.

– Това ме радва след всичките ужасни неща, които каза за малката Оливия. Знаете ли, че отказа да си легне, без да ме е целунала за лека нощ? Такова прекрасно, чаровно ангелче. А той я нарече лоша!

Джек въздъхна. Не му беше трудно да разбере какво е станало. След три седмици в тази обстановка Сали вероятно правеше най-хубавите реверанси в историята на западната цивилизация. Сега може би дворцовият персонал водеше борби за правото да се грижи за нея. Сали беше истинско татково момиче. Способността да манипулира хората й се удаваше лесно. Беше го практикувала върху баща си в продължение на години.

– Може би съм попреувеличил, мадам.

– По най-клеветнически начин. – Очите на кралицата се разшириха. – Тя не е счупила нищо. Нищичко. И трябва да ви кажа, че става най-добрата ездачка, която сме виждали от години.

– Моля?

– Уроци по езда – обясни Кати.

– Искаш да кажеш, на кон?

– Какво друго би могла да язди? – попита кралицата.

– Сали на кон? – Райън погледна жена си. Идеята не му хареса твърде много.

– И се справя прекрасно. – Кралицата скочи в защита на Кати. – Съвсем безопасно е, сър Джон. Ездата е прекрасно умение, на което всяко дете може да се научи. Тя развива дисциплина, координация и отговорност.

„Да оставим това, че е и прекрасен начин да счупи хубавото си малко вратле“ – помисли си Райън. Отново си спомни, че човек не трябва да спори с кралицата, особено когато се намира под покрива й.

– Дори и вие трябва да опитате да яздите – каза кралицата. – Съпругата ви язди.

– Сега имаме достатъчно земя, Джек – каза Кати. – Ще ти хареса.

– Ще падна – мрачно каза Райън.

– След това отново ще се качите и така, докато не го направите както трябва. – Това беше казано от жена с над петдесетгодишен ездачески опит.

„Същото е, като да караш колело, само че от колело не се пада толкова силно, а и Сали е твърде малка за колело – каза си Райън. Изнервяше се да гледа как Сали бута колелото си по пътеката пред гаража. – За бога, та тя е толкова малка, че конят дори не може да разбере дали е отгоре му или не.“

Кати долавяше мислите му.

– Децата трябва да растат. Не можеш да я опазиш от всичко – изтъкна жена му.

– Да, скъпа, зная. – „По дяволите, не мога. Та това ми е работата.“

След няколко минути всички излязоха от стаята и тръгнаха за вечерята. Райън се озова в синята приемна зала с колони, която го накара да затаи дъх, а след това мина през двойно огледални врати и влезе в официалната трапезария.

Контрастът беше невероятен. От залата, оцветена в синьо, влязоха в стая, горяща в яркочервените цветове на плата по стените. Куполният таван над тях беше с цвят слонова кост и с орнаменти от злато, а над снежнобялата камина висеше огромен портрет. „На кого ли е? – чудеше се Райън. – Трябва да е на някой крал, разбира се, вероятно от XVIII или XIX век, ако се съди по белия му чорапогащник… или както са ги наричали по онова време, по жартиерите.“ Над вратата, през която бяха влезли, се виждаше монограмът на кралица Виктория – VR. Джек се питаше, каква ли част от историята е преминала през тази стая, или пък е била създадена в нея?

– Седнете от дясната ми страна, Джек – каза кралицата. Райън хвърли поглед към масата. Тя беше достатъчно широка и той не трябваше да се притеснява да не фрасне нейно величество с лявата си ръка. Това не би било хубаво.

Неприятното по време на вечерята беше, че Райън изобщо не можа да запомни – а беше твърде горд, за да пита Кати – от какво се състоеше тя. Храненето с една ръка беше практикувал достатъчно, но никога пред толкова хора, а беше сигурен, че всички го наблюдават. В края на краищата е американец и към него щяха да проявяват любопитство дори и ръката му да беше наред. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да внимава, да не се налива с виното, да следи какво говори. Хвърляше по някой поглед към Кати, която беше седнала от другата страна на масата до херцога и очевидно се наслаждаваше на всичко. Това, че тя се чувстваше по-свободна от него, ядоса Джек. „Ако тук има някой долен завистник, който не е на мястото си, но не иска и другите да се чувстват добре, то това съм аз“ – помисли си той. Чудеше се дали щеше да е тук, ако беше полицай или редник от морската пехота, който случайно беше попаднал където трябва. „Едва ли, защо?“ Не знаеше. Знаеше само, че нещо от институцията на благородството беше в разрез с възгледите на американците. В същото време получаването на рицарска титла – макар и почетно – му харесваше. Това противоречие го тревожеше, без да разбира защо. Смяташе, че цялото това внимание е твърде лъстиво. „Ще се радвам да се махна оттук. Но дали ще е така? – Отпи глътка вино. – Зная, че мястото ми не е тук, а искам ли то да е тук? Добър въпрос.“ Виното не му помогна да намери отговор. Трябваше да го потърси другаде.

Погледна към жена си – изглеждаше така, сякаш точно тук й беше мястото. Израснала е в подобна атмосфера: семейство с пари, голяма къща в Уинчестър каунти, много партита, на които хората са си казвали колко важни са всички те. Такъв живот той беше отхвърлил, а тя – отказала. И двамата бяха щастливи с това, което имаха, всеки имаше кариера, но дали тя беше по-спокойна извън тази среда…Райън се намръщи.

– Добре ли се чувствате, Джек? – попита кралицата.

– Да, мадам. Моля да ме извините. Боя се, че ще ми бъде нужно време да се приспособя към всичко това.

– Джек – тихо каза тя, – причината всички да ви харесваме – а то е така – е заради това, което сте. Опитайте се да не го забравяте.

Райън помисли, че това вероятно е най-милото нещо, което му бяха казвали някога. Може би благородството е душевно състояние, а не идва с титлите. Помисли си, че това би било един положителен пример за тъста му, защото той имаше на какво да се научи.

Три часа по-късно Джек последва жена си в стаята. Вдясно имаше дневна. Леглото пред него вече беше оправено. Разхлаби вратовръзката си и се разкопча, а след това изпусна една дълга, ясно доловима въздишка.

– Ти явно не се шегуваше, като каза, че всичко може да се превърне в тикви.

– Да – отговори жена му.

Беше включена само една слаба лампа и Кати я угаси. Единствената светлина в стаята идваше от далечното улично осветление и се процеждаше през плътните завеси. Бялата й рокля се открояваше в тъмнината. Когато се обърна, се виждаха само извивката на устните и блясъкът на очите. Райън мислено допълни останалото. Той обви здравата си ръка около нея и прокле гипсовото чудовище, което обгръщаше лявата му страна. Притегли я към себе си. Тя облегна глава на здравото му рамо и бузата му докосна меката й, фина руса коса. Мълчаха прегърнати една-две минути. Достатъчно им беше, че са сами в тишината на нощта.

– Обичам те, мила.

– Как се чувстваш, Джек? – Това не беше просто въпрос.

– Нелошо. Починал съм си достатъчно добре. Рамото вече не ме боли много. Аспиринът спира болката. – Това беше преувеличение, но Джек свикна с неудобството.

– О, разбирам как са го направили. – Кати изследваше лявата част на сакото му. Шивачите бяха поставили парчета плат със закопчалки от вътрешната страна, така че превръзката не изглеждаше толкова скрита. По-скоро облечена. Жена му бързо разкопча парчетата и свали сакото. Последва го и ризата.

– Мога и сам да го правя.

– Млъквай, Джек. Не мога да те чакам да се разсъбличаш цяла нощ. – След това се дочу звук от разкопчаваното на дълъг цип.

– Мога ли да ти помогна?

В тъмното прозвуча смях.

– Сигурно ще искам отново да нося роклята. И внимавай къде слагаш тази ръка.

– Още не съм премазал никого.

– Добре. Нека опитаме да запазим доброто ти име. – Дочу шепота на падаща коприна. Тя хвана ръката му. – Хайде да те сложим да седнеш.

След като седна на ръба на леглото, всичко останало беше по-лесно. Кати седна до него. Почувства я до себе си, кожата й беше хладна и гладка и във въздуха се носеше лекият мирис на парфюм. Протегна ръка към рамото й и я спусна надолу към корема.

„Това става точно тук, сега, както си седим.“

– Ще родиш моето бебе – тихо каза Джек. „Наистина има Господ и чудеса.“

Ръката й премина по лицето му.

– След тази вечер не мога да пия нищо – по исках да й се насладя.

– Знаеш ли, наистина те обичам.

– Знам – отговори тя. – Лягай.

6.

СЪДЕБНИ ДЕЛА И НЕПРИЯТНОСТИ

Предварителните свидетелски показания продължиха два часа. През това време Райън седеше на мраморната пейка пред съдебна зала 2 на „Олд Бейли“*. Опита се да работи на компютъра си, но не можа да се концентрира и установи, че вместо това оглежда сто и шестдесет годишната сграда.

[* Наименованието на криминалния съд в Лондон. – Б.пр.]

Охраната беше невероятно силна. Отвън стояха многобройни униформени полицаи, без да се прикриват, а малките, закопчани с цип кобури, висяха в ръцете им. По сградите от другата страна на Нюгейт стрийт стърчаха други – униформени и цивилни – изправени като соколи, които дебнат зайци. Само че зайците не носят автомати и базуки РПГ-7. Всеки човек, влязъл в сградата, преминаваше през детектор за метали, достатъчно чувствителен, за да звънне и от станиола на пакет цигари, и почти всички бяха претърсвани. Провериха и Райън, който беше толкова изненадан от интимността на претърсването, та поиска да каже на офицера, че като за първа среща отива прекалено далеч. Голямата зала беше затворена за всеки, който няма връзка със случая, а по-маловажните дела бяха разпределени по останалите деветнадесет съдебни зали, за да се състои делото „Обвинението срещу Милър“.

Никога досега Райън не беше стъпвал в съдебна зала. Развеселен беше от факта, че досега не е имал дори и фиш за превишена скорост. Животът му е бил толкова скучен. Мраморният под – почти всичко наоколо беше от мрамор – създаваше впечатление за катедрала, а стените бяха украсени с афоризми като този на Цицерон „БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА НАРОДА Е НАЙ-ВИСШИЯТ ЗАКОН.“ Фразата му се стори любопитна и подходяща за тази сграда, проектирана като храм на идеята за закона. Чудеше се дали членовете на АОЪ изпитваха същите чувства, дали оправдаваха своите действия в съответствие с виждането си за благосъстоянието на народа. „Кой ли не го прави – запита се Райън. – Кой ли тиранин не е успял да оправдае престъпленията си?“ Около него имаше шест други свидетели. Джек не разговаряше с тях. Инструкциите му бяха доста стриктни: дори привиден разговор може да даде на адвокатите от защитата повод да мислят, че свидетелите са се наговорили. Обвинението беше положило всички усилия да направи случая достоен за учебниците по правни процедури.

В случая имаше противоречия. Засадата беше извършена само преди четири седмици, а делото вече беше в ход – един необикновено бърз процес дори и за английските стандарти. Охраната беше непробиваема. Достъпът до местата за публиката (посетителите влизаха от друга част на сградата) се контролираше строго. Но в същото време делото се разглеждаше точно като криминално. Не се споменаваше името Армия за освобождение на Ълстър. Прокурорът нито веднъж не беше използвал думата терорист. Полицията отрече политическите аспекти на делото. Имаше двама убити и това беше дело за предумишлено убийство – точка. Дори и пресата му пригласяше, като залагаше на идеята, че няма по-презрително отношение към обвиняемия от това да бъде наречен обикновен криминален престъпник и да бъде лишен от ореола на политически ангажирана личност. Джек се питаше какви са причините за подобно отношение – дали то не е свързано с политиката или разузнаването, но никой не говореше за това, а защитникът, разбира се, не би могъл да защити клиента си по-добре, ако го нарече член на терористична група. В средствата за масова информация и в съдебната зала делото беше за убийство.

Разбира се, истината беше друга и всеки го знаеше. Но Райън знаеше достатъчно за съдебните игри – юристите много рядко се съобразяваха с истината. Правилата бяха далеч по-важни. Следователно нямаше да има официално разискване за целта на престъпниците, нямаше да се намесва и кралското семейство с изключение на клетвата, че не познават престъпника и по тази причина не могат да дадат важни показания.

Това нямаше значение. От написаното във вестниците по случая личеше достатъчно ясно и без видеозапис на случилото се, че присъдата е сигурна. Кати също нямаше да бъде свидетел по делото. Освен експертите по съдебна медицина, които бяха дали показания предишния ден, обвинението имаше осем свидетели. Райън беше вторият. Очакваше се делото да продължи най-много четири дни. Както Оуенс му беше казал в болницата, нямаше да се шегуват с този тип.

– Доктор Райън? Бихте ли ме последвали, сър?

И тук се отнасяха към него като към важна персона. Един съдебен пристав в риза с къси ръкави и вратовръзка дойде при него и го въведе в съдебната зала през страничната врата. След като отвори вратата, офицер от полицията взе компютъра му.

– Време е – прошепна на себе си Райън.

Зала 2 на „Олд Бейли“ беше образец на пищни дърворезби от XIX век. Голямата зала беше облицована с толкова много панели от дъбово дърво, че построяването на подобно нещо в Америка би предизвикало протестите на „Сиера клуб“ заради изразходвания дървен материал. Фактическото подово пространство беше изненадващо малко, почти колкото трапезарията в собствената му къща, като приликата ставаше още по-поразителна от поставената в средата маса. Съдийската катедра представляваше дървена крепост, а до нея се намираше свидетелската ложа. Уважаемият съдия Уийлър седеше на един от петте стола с високи облегалки зад катедрата. Изглеждаше блестящо в яркочервената одежда с шарф и перука от конски косми, която стигаше до тесните му рамене и намирисваше на мухъл. Ложата на съдебните заседатели се намираше от лявата страна на Райън. Осем жени и четирима мъже седяха в две равни редици. Всички бяха изпълнени с очакване. Над тях се намираха местата за публиката, издигнати като балкон за черковен хор и поставени под такъв ъгъл, че Райън едва можеше да види хората там. Съдебните служители се намираха вдясно от Райън, от другата страна на малкия подиум, облечени в черни одежди, широки вратовръзки от XVIII век и по-малки перуки. Всичко това създаваше леко религиозна атмосфера, от която Райън се почувства донякъде неловко, когато полагаше клетвата.

Уилиям Ричардс, държавният прокурор, беше на годините на Райън, почти толкова висок и сложен по същия начин. Той започна с обичайните въпроси: име, местоживеене, професия, кога е пристигнал, с каква цел. Ричардс очевидно имаше способността да драматизира нещата и когато стигнаха до стрелбата, Райън чувстваше възбудата и очакването на публиката дори без да поглежда присъстващите.

– Доктор Райън, можете ли да опишете какво се случи след това?

Джек направи това точно за десет минути, без да го прекъсват. През цялото време беше полуобърнат към съдебните заседатели и избягваше да ги гледа. Странно, чувстваше се като на сцена. Описваше случилото се, насочил поглед към дъбовите панели точно над главите им. Струваше му се, че отново изживява всичко, и когато завърши, усещаше как сърцето му бие учестено.

– Доктор Райън, можете ли да разпознаете човека, когото нападнахте най-напред? – запита накрая Ричардс.

– Да, сър – посочи Райън. – Обвиняемият, който се намира тук.

Това беше и първият внимателен поглед, който Райън му отправи. Казваше се Шон Милър – според него това не беше чисто ирландско име. Беше на двадесет и шест години, нисък, слаб, в костюм и с вратовръзка. Когато Райън посочи към него, той се усмихваше на някого от посетителите в залата, вероятно роднина. След това погледът му се премести и вече можеше да го разгледа. Питаше се, що за човек може да планира и извърши такова престъпление? Какво му липсваше, какво беше онова ужасно нещо, което живееше в него и което повечето цивилизовани хора, слава богу, не притежаваха? Изпитото, е белези от акне лице изглеждаше напълно нормално. Милър спокойно би могъл да мине за стажант-директор в „Мерил Линч“ или някой друг концерн. Бащата на Джек беше прекарал живота си в борба с престъпници, но за Райън съществуването им беше загадка. „Защо си различен? Какво те кара да си това, което си?“ – искаше да попита Райън, но знаеше, че дори и да получи отговор, въпросът нямаше да бъде разрешен. След това погледна Милър в очите. Потърси…нещо, искрица живот, човечност – нещо, което би показало, че пред него стои друго човешко същество. Вероятно всичко трая две секунди, но за Райън моментът сякаш се беше проточил няколко минути. Гледаше тези бледи очи и видя …

Нищо. Абсолютно нищо. И Джек започна по малко да разбира.

– Вписано е – каза съдията за протокола, – че свидетелят разпозна обвиняемия Шон Милър.

– Благодаря, милорд – приключи Ричардс.

Райън се възползва от възможността да издуха носа си. Беше настинал през миналия уикенд.

– Удобно ли ви е, доктор Райън? – попита съдията. Джек установи, че се е подпрял на дървеното перило.

– Моля да ме извините, ваше…милорд. Тази превръзка ме изморява малко.

Всеки път, когато Сали минаваше покрай баща си, пееше „Аз съм малък чайник…“

– Пристав, стол за свидетеля – нареди съдията.

Групата на защитата седеше до обвинението, на четири метра и половина от тях, но на същата редица, същите възглавници от зелена кожа и същите дъбови скамейки. След миг приставът се върна с обикновен дървен стол и Райън седна. Всъщност имаше нужда от кука за лявата си ръка, но постепенно свикваше с теглото. Влудяваше го непрекъснатият сърбеж, въпреки че никой не можеше да му помогне с нищо.

Адвокатът защитник се изправи с елегантна предпазливост. Казваше се Чарлс Аткинсън, но беше известен повече като Чарли Червения, юрист с афинитет към радикалните каузи и престъпления. Той беше срам за партията на лейбъристите, която доскоро беше представлявал в парламента. Чарли Червения тежеше с петнадесетина килограма повече, отколкото трябва, перуката стоеше накриво над червендалестото му и учудващо слабо лице, контрастиращо с едрото му тяло. Защитата на терористи трябва да е доста добре платена дейност. „Ето нещо, което мистър Оуенс трябва да провери – каза си Райън. – Откъде идват парите ви, мистър Аткинсън?“

– Ще позволите ли, милорд? – обърна се Чарли официално към съдийската скамейка. Тръгна бавно към Райън, като държеше свитък листа в ръката си.

– Доктор Райън или може би сър Джон?

Джек махна с ръка:

– Както ви е по-удобно, сър – с безразличие отговори тон.

Бяха го предупредили за Аткинсън: „Много умен мръсник!“ Райън беше срещал достатъчно умни мръсници в брокерския бизнес.

– Значи били сте лейтенант в морската пехота на Съединените щати?

– Да, сър, така е.

Аткинсън погледна листата си, а след това съдебните заседатели.

– Кръвожадна сган са тия морски пехотинци на САЩ – промърмори той.

– Извинете ме, сър, кръвожадни ли казахте? – попита Райън. – Повечето морски пехотинци, които познавам, обичат бира.

От галерията долетя вълна смях, а Аткинсън рязко се извъртя към Райън и му изпрати тънка, злокобна усмивка. Бяха предупредили Джек да се пази преди всичко от играта на думи и от тактическите му умения в съдебната зала. „Да върви по дяволите – каза си Райън. Усмихна се на адвоката: – Давай, задник такъв…“

– Извинете ме, сър Джон. В преносен смисъл. Исках да кажа, че морската пехота на САЩ има славата на агресор. Да вярвам ли, че е така?

– Морската пехота е леко въоръжена пехотна войска, специализирана за нападения от водни площи. Доста добре сме обучени, но като си помисли човек, не се различаваме кой знае колко от другите видове войска. Просто става въпрос за специализиране в особено трудни области – отговори Райън, надявайки се да наруши равновесието му. Смяташе се, че морските пехотинци са арогантни, но това беше преди всичко представа от филмите. В Куантико го учеха, че истинският войник не трябва да бъде арогантен. Обикновено е достатъчно да дадеш да се разбере, че си морски пехотинец.

– Нападателни войски?

– Да, сър. В общи линии е така.

– Значи сте командвали щурмови войски?

– Да, сър.

– Недейте да скромничите, сър Джон. Какви хора се избират да ръководят такива войски? Агресивни? Решителни? Смели? Разбира се, командирът трябва да има в по-голяма степен всичките тези качества, отколкото редовия войник.

– Всъщност, сър, в книгата „Наръчник на офицера от морската пехота“ най-цененото качество, което армията изисква, е честността. – Райън отново се усмихна. Аткинсън не беше подготвил домашната си работа. – Аз командвах един взвод, но както ми обясняваше капитанът, когато се качих на борда, главната ми задача беше да изпълнявам заповедите му и да разчитам на сержанта заради практическия му опит. Работата, която вършех, беше не само да командвам, но и да се уча. В деловите среди това се нарича начално ниво. Човек, където и да отиде, не може от първия ден да завладее света.

Аткинсън се намръщи. Нещата не вървяха според очакванията му.

– Значи, сър Джон, лейтенантът от американската морска пехота е водач на бойскаути. Не искате да кажете това, нали? – попита той, а в тона му се долавяше нотка сарказъм.

– Не, сър. Моля да ме извините. Не исках да създам такова впечатление, но ние съвсем не сме тълпа от свръхагресивни варвари. Работата ми беше да изпълнявам заповеди, да бъда агресивен, ако ситуацията го изисква, и както всеки офицер да използвам собствените си преценки. Но там прекарах само три месеца и още се учех как да стана офицер, когато се нараних. Морските пехотинци изпълняват заповеди естествено, но един младши лейтенант е най-низшият офицер. Той повече търпи, отколкото нарежда. Предполагам, че не сте били в армията. – Накрая Райън докосна кукичката на пуснатата въдица.

– Е, и на какво точно са ви учили? – попита Аткинсън. Беше разгневен или се правеше на такъв.

Ричардс хвърли предупредителен поглед към Райън. Погледът му излъчваше тревожни сигнали. Няколко пъти му беше повтарял, че не бива да кръстосва сабя с Чарли Червения.

– Възпитаваха у нас основните качества на водач. Учеха ни как да водим мъжете на бойното поле – отговори Райън. – Как да реагираме в определени тактически ситуации. Как да използваме оръжията на хората от взвода и в по-малка степен оръжията на стрелкова рота. Как да викаме подкрепа отвън от артилерия и въздушни средства…

– Да реагирате?

– Да, сър. Това е част от обучението. – Райън използваше толкова дълги отговори, колкото смяташе, че може да прави безнаказано, като се стараеше гласът му да звучи приятелски и да бъде изчерпателен. – Никога не съм участвал в бойна ситуация, ако, разбира се, не броим това нещо, за което става дума тук, сър. Но инструкторите ни съвсем ясно подчертаваха, че човек няма много време за мислене, когато летят куршуми. Човек трябва да знае какво да прави и да го прави бързо – или неговите хора ще бъдат убити.

– Отлично, сър Джон. Вие сте обучен да реагирате бързо и решително на тактически стимули, така ли е?

– Да, сър – отговори Райън. Струваше му се, че вижда уловката.

– Значи по време на нещастния инцидент, разглеждан пред този съд, когато е станала първата експлозия, вие сте заявили, че сте гледали в обратната посока?

– Да, сър. Гледах в посока, обратна на мястото на експлозията.

– След колко време се обърнахте да видите какво става?

– Сър, както ви казах, първото нещо, което направих, беше да прикрия дъщеря си и съпругата си. След това погледнах. Колко време е минало? Най-малко секунда, сър, и може би най-много три. Съжалявам, но както казах преди, трудно е да си припомня всичките тези неща – искам да кажа, че човек не носи хронометър със себе си.

– Значи, когато най-после сте вдигнали глава, не сте видели какво се случи веднага след експлозията?

– Точно така, сър. „Окей, Чарли, задай следващия въпрос.“

– Следователно, вие не сте видели моя клиент да хвърля граната или да стреля е пистолет?

„Хитроо – помисли Райън, изненадан, че адвокатът опитва този номер. – Е, трябва все нещо да пробва, нали?“

– Не, сър. Видях го тичешком да заобикаля колата в посока откъм убития терорист с автомата. Миг по-късно той застана до задния десен калник на ролсройса, с гръб към мен, с пистолет в дясната си ръка, насочен напред и надолу, сякаш…

– Предположение от ваша страна – прекъсна го Аткинсън. – Сякаш какво? Може да е било нещо друго. Какво? Как можете да знаете какво прави там? Не сте го видели да излиза от колата, която по-късно се измъкна. Спокойно може да е бил пешеходец, бягащ, за да се скрие, както и вие, нали?