Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 26 (всего у книги 38 страниц)

„Е – реши той, – всичко е наред“ Да убиеш малко дете и бременна жена не беше нещо, с което човек може да се хвали. Бяха очистили полицая и на него това му стигаше. Но Добенс продължаваше да се тревожи от залавянето на Кларк. „Казвах на оня тъпак, че човекът му е твърде открит там, но не, искаше да очисти цялото семейство наведнъж.“ Алекс знаеше защо стана така, но гледаше на нещата като на пример за разпаленост, взела връх над реализма. „Проклетите специалисти по политически науки смятат, че човек може да накара нещо да стане, ако го желае достатъчно силно.“ Инженерите знаеха, че това не е така.

Добенс се успокояваше от факта, че всичките заподозрени лица бяха бели. Махането с ръка към хеликоптера беше грешка. Перченето нямаше място в работата на революционера. Това беше урок, от който самият той трябваше да се поучи, но не беше навредил на никого. Ръкавиците и шапките не бяха позволили на ченгетата да направят описание. Най-интересното нещо беше, че независимо от всичките гафове акцията беше преминала успешно. Оня нещастник от ИРА, О’някой си, беше изритан от Бостън с подвита опашка. Най-малкото акцията имаше политически смисъл. Казваше си, че това е истинската мярка за успеха.

От негова гледна точка успехът означаваше и навлизане в света на големите. Хората му и той бяха осигурили експертно съдействие на доказана революционна група. Сега можеше да се обърне към африканските си приятели за финансови средства. Според него те не бяха африканци, но предпочитаха да се наричат такива. Имаше начини Америка да бъде наранена, да бъде привлечено вниманието по начин, по който никоя друга революционна група не беше успяла. Ами какво ще стане, ако например изключи осветлението в петнадесет щата? Алекс Добенс знаеше как да направи това. Революционерът трябва да открие как да удари хората там, където живеят, а има ли по-добър начин от този да направиш така, че онова, което смятат за даденост, да се превърне в нещо, на което не може да се разчита? Ако покаже, че корумпираното правителство дори не може да поддържа осветлението както трябва, какви ли не съмнения може да вкара в главите на хората след това. Знаеше, че Америка е общество на вещите. Но какво ще стане, ако тези неща спрат да работят? Какво ще си помислят хората тогава? Не знаеше отговора на този въпрос, но усещаше, че нещо ще се промени, а той търсеше точно това.

19.

ТЕСТОВЕ И ИЗПИТИ

– Странна птица е той – отбеляза Оуенс. Досието беше резултат от триседмична работа. Разбира се, можеше да стане и по-бързо, но ако обектът не трябва да узнае, че го разследват, се налага да се действа по-заобиколно.

Денис Кули беше от Белфаст, роден в католическо семейство от средните класи, макар и никой от починалите му родители да не е ходел на църква, което определено е странно за район, където религията определя както живота, така и смъртта. Денис е посещавал църквата – необходимост за младеж, учащ се в енорийското училище – до влизането си в университета, а след това е престанал и никога не се е завърнал. Няма абсолютно никакво криминално досие. Нищо. Дори не фигурираше и в списъка на заподозрените сътрудничещи лица. Като студент в университета се е навъртал около няколко групи от активисти, но никога не е членувал в тях, като очевидно е предпочитал заниманията си по литература. Завършил с най-високите отличия. Оуенс прочете, че е посещавал няколко курса по марксизъм и няколко по икономика, където винаги са преподавали професори с крайно леви позиции. Полицейският инспектор изсумтя. Сякаш си нямаха достатъчно такива в лондонския икономически университет.

За период от две години имаха само записки от данъчните служби. Беше работил в книжарницата на баща си и що се отнася до полицията, той просто не съществуваше. Това беше проблемът на полицейската работа – човек забелязва само криминалните престъпници. Няколко много дискретни запитвания в Белфаст не дадоха никакви резултати. Всякакви хора ходеха в тази книжарница, дори и войници от английската армия, пристигнали там по времето, когато Кули е завършил университета. Витрината на книжарницата била разбивана веднъж-два пъти от развилнели се протестанти – причината да бъдат повикани английските войници, – но не се беше случвало нищо по-сериозно. Младият Денис не е обикалял често местните кръчми, не с членувал в никоя църковна организация, политически клуб или спортна асоциация. „Винаги четеше нещо“ беше казал на полицаите някой. „Що за проклетия – помисли си Оуенс, – собственик на книжарница, който чете.“

След това родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа.

Оуенс се изненада, че те са починали по напълно обикновен начин. През един неделен следобед спирачките на някакъв камион отказали и той премазал малкия автомобил. Трудно беше да си спомни, че някои хора в Ълстър наистина умират „нормално“ и че бяха точно толкова мъртви, колкото другите, разкъсани от бомби или застреляни от прокрадващи се в нощта терористи. Денис Кули беше получил застраховката и продължил да работи в книжарницата както и преди след тихото и скромно погребение в местната църква. Няколко години по-късно разпродал всичко и се преместил в Лондон, като отначало открил магазин в Найтсбридж и скоро след това закупил книжарницата, в която продължаваше да работи.

Сведенията от данъчните власти говореха, че изкарваше пари за комфортно съществуване. Проверката в апартамента му показа, че се простира според средствата си. Колегите му търговци на книги имаха високо мнение за него. Единствената му служителка, Беатрис, очевидно харесваше да работи на непълен щат при него. Кули нямаше приятели, не посещаваше местните кръчми, пиеше много рядко, изглежда, живееше сам, не бяха известни сексуалните му предпочитания и доста пътуваше по работа.

– Тоя е пълна нула – каза Оуенс.

– Да – отговори Ашли. – Поне това обяснява къде се е запознал с него Джеф – бил е лейтенант в един от първите полкове, заминали за Ирландия, и вероятно е влизал веднъж-два пъти в книжарницата. Нали го знаеш Джефри Уоткинс? Вероятно са се заприказвали за книги – не е възможно да са говорили за друго. Съмнявам се, че Кули е имал някакви други интереси освен книгите.

– Да. Смятам, че е това, на което янките казват идиот. Или най-малкото това е имидж, който той поддържа. Ами родителите му?

Ашли се усмихна:

– Помнят ги като местните комунисти. Не е било нещо сериозно, но определено са били на страната на болшевиките до въстанието в Унгария през 1956 година. Изглежда, това ги е разочаровало. Останали са си явни левичари, но политическата им дейност е спряла по това време. Всъщност помнят ги като много приятни, но странни хора. Насърчавали са местните деца да четат, имали са добри мозъци за бизнес. Навреме са си плащали сметките. Няма нищо друго освен тези сведения.

– Ами това момиче, Беатрис?

– Получила е образованието си в държавно училище. Не е посещавала университет, а се е самообразовала по литература и история на издателската дейност. Живее със стария си баща – той е пенсиониран сержант от Кралските военновъздушни сили. Не води обществен живот. Вероятно прекарва вечерите си в гледане на телевизия с чашка коняк „Дюбоне“. Доста силно е неодобрението й към ирландците, но няма нищо против да работи е „мистър Денис“, защото той е експерт в тази област. И тук нищо.

– Значи имаме търговец на редки книги от семейство на марксисти, но без известни връзки с терористични групи – обобщи Оуенс. – Бил е в университета по същото време с нашия приятел О’Донъл, нали?

– Да, но никой не си спомня дали са се запознали. Всъщност живеели са на няколко пресечки един от друг, но отново никой не помни Кевин да е влизал в книжарницата – вдигна рамене Ашли. – Не забравяй, че става дума за времето, преди О’Донъл да привлече сериозно внимание върху себе си. Ако тогава е имало някаква улика, то тя не е документирана. Посещавали са един и същ преподавател по икономика. Това може да е добра нишка, но човекът е починал преди две години от естествена смърт. Състудентите им са се разпръснали по четирите краища на света, а и още не сме намерили някой, който да е познавал и двамата.

Оуенс отиде в ъгъла на канцеларията, за да си налее чаша чай. „Човек с марксистко възпитание, посещаващ едно и също училище по едно и също време с О’Донъл.“ Въпреки отсъствието на всякакви контакти е терористични групи тази нишка беше достатъчно интересна и си струваше да бъде проследена. Ако можеха да намерят нещо, което да доказва, че Кули и О’Донъл се познават, то в този случай вероятно Кули служи като мост между Уоткинс и АОЪ. Това не означаваше, че има доказателства за реалността на такава връзка, но през изминалите седем месеца не бяха успели да открият нищо толкова значително.

– Добре, Дейвид, какво предлагаш да правим?

– Ще поставим микрофони в книжарницата и в дома му и, разбира се, ще подслушваме всичките му телефонни разговори. Когато пътува, ще има компания.

Оуенс кимна одобрително. Това беше повече, отколкото той можеше да направи в рамките на закона, но службите за сигурност не работеха по същите правила както лондонската полиция.

– Какво ще кажеш, ако поставим хора да наблюдават книжарницата?

– Няма да е лесно, като се има предвид местоположението й. И все пак можем да се опитаме да уредим наш човек да започне работа в някой съседен магазин.

– Магазинът срещу него е златарски, нали така?

– „Никълъс Риймс и синове“ – кимна Ашли. – Има един собственик и двама служители.

Оуенс се замисли:

– Мога да намеря опитен следовател по обирите, някой с много познания в тази област.

– Добро утро, Джек – поздрави Кантор.

– Здрасти, Марти.

Райън се беше отказал от спътниковите снимки преди няколко седмици. Сега се опитваше да открие шаблони в поведението на терористичните групи. Кои групи имат връзки помежду си? Откъде взимат оръжията си? Къде се обучават? Кой им помага при обучението? Кой осигурява парите и документите за пътуване? През кои страни минават при транзитните си преходи?

Проблемът с тези въпроси не се състоеше в липсата на информация, а в прекаленото й количество. Буквално хиляди служители на ЦРУ и техните агенти плюс тези на западните разузнавания тършуваха за такава информация по целия свят. Много от агентите – от чужда националност, вербувани и получаващи заплати от ЦРУ – правеха доклади за най-обикновени събития с надеждата да доставят онази малка информация, която ще разбие Абу Нидал, Ислямския Джихад или някоя от големите групи и това ще им донесе значително възнаграждение. В резултат имаха хиляди доклади, но повечето от тях съдържаха ненужен боклук, който беше неразличим от едно-две късчета истинска информация. Джек не беше разбрал величината на проблема. Хората, работещи по тези въпроси, бяха талантливи, но бяха залети от морето необработени разузнавателни данни, които трябваше да бъдат сортирани, подредени и съотнесени към други сродни данни, преди да може да започне истинският анализ. Трудността с намирането на данни за всяка отделна организация беше обратнопропорционална на големината й. Някои от тези групи се състояха просто от шепа хора – в някои случаи това бяха само членове на едно семейство.

– Марти – каза Джек, като вдигна поглед от документите на бюрото си, – от всичко, което съм виждал, това нещо е най-близко до невъзможното.

– Може би си прав, но съм дошъл да ти поднеса поздрави – отговори Кантор.

– Какво?

– Помниш ли онази снимка на момичето с бикини? Французите смятат, че са я разпознали. Франсоаз Теру. Дълга черна коса, впечатляваща фигура, а когато снимката е била направена, се е смятало, че тя е извън сраната. Това потвърждава, че лагерът принадлежи на „Пряко действие“.

– Та кое е момичето?

– Една убийца – отговори Марти. Подаде на Джек снимка, направена от по-близо. – И то печена. Заподозряна в три убийства – на двама политици и един индустриалец. Всичките с пистолет от близко разстояние. Представи си как става. Ти си човек на средна възраст и си вървиш по улицата, виждаш едно хубаво момиче, тя ти се усмихва, може би пита как се отива донякъде или нещо друго, ти спираш и в следващия момент виждаш в ръката й пистолет. Сбогом, Чарли.

Джек погледна снимката. Тя не изглеждаше опасна – приличаше на мечтата на всеки мъж.

– Както казвахме в колежа, не е от момичетата, които би изхвърлил от леглото си. Господи, в какъв свят живеем, Марти?

– Ти знаеш това по-добре от мен. Във всеки случай помолиха ни да наглеждаме лагера. Ако я забележим там, французите искат незабавно да им изпратим снимката.

– Ще отидат ли да я приберат?

– Не казаха такова нещо, но може би ще си спомниш, че имат войски в Чад, на около стотина мили. Военновъздушни части с хеликоптери.

Джек върна снимката.

– Жалко.

– Наистина е така. – Кантор прибра снимката и смени темата. – Как върви работата ти е данните?

– Дотук имам един куп нищо като информация. Хората, които правят това на пълен щат…

– Да, за известно време работиха нон стоп по тази информация. Трябваше да ги накараме да спрат, защото започнаха да прегряват. Вкарването на компютрите помогна малко. Веднъж според сведенията ни лидерът на една терористична група се появи на шест летища едновременно и разбрахме, че тези данни са боклук, но от време на време получаваме и истински. През миналия март изпуснахме онзи тип извън Бейрут – закъсняхме с половин час. Проклети тридесет минути – каза Кантор. – Човек свиква с тези неща.

„Тридесет минути – помисли си Джек. – Ако бях напуснал канцеларията си тридесет минути по-рано, сега щях да съм мъртъв. Как мога да свикна с това?“

– Какво щяхте да му направите?

– Нямаше да му четем списъка с правата – отговори Кантор. – Та успя ли да намериш някакви връзки?

Райън поклати глава:

– Тези от АОЪ са толкова малки. Подозирам шестнадесет контакта между ИРА и други групи. Някои от тях може да бъдат и нашите момчета, но как да ги познае човек? В докладите няма снимки, описанията могат да се отнасят за кого ли не. Дори когато узнаем за контакт на ИРА с някоя група, с която не си говорят, а тя може да бъде и АОЪ, то, първо, информацията спокойно може да бъде грешна, и, второ, може това да е първият път, когато са разговаряли с ИРА. Марти, по дяволите, как може човек да намери смисъла във всичкия този боклук?

– Е, следващия път, когато чуеш някой да пита какво прави ЦРУ по въпроса с тероризма, няма да можеш да му отговориш. – Кантор му се усмихна. – Хората, които търсим, не са глупави. Те знаят какво ще се случи, ако бъдат заловени. Ако не го направим самите ние, а ние може да не желаем, винаги можем да подшушнем на израелците. Терористите са жилави, гадни копелета, по не могат да устоят на истински войски и знаят това. Там е и разочарованието. Шуреят ми е майор от армията, част е от Делта Форс* долу във Форт Браг. Виждал съм как работят. Могат да унищожат лагера, който разглеждаше, за по-малко от две минути, да убият всички и да изчезнат, преди ехото да затихне. Те са смъртоносно ефективни, но без подходяща информация няма да знаят къде да бъдат смъртоносни и ефикасни. Същото е и с полицейската работа. Мислиш ли, че мафията би могла да оцелее, ако полицията знаеше точно къде и кога си вършат нещата? Колко от банковите обири щяха да бъдат успешни, ако на вратата чакаха отредите за противодействие? Човек трябва да знае къде са гадовете. Всичко опира до разузнаването, а разузнаването опира до куп безлични бюрократи, които пресяват всичкия този боклук. Хората, които събират разузнавателни сведения, ни ги предават, ние ги обработваме и ги предаваме на групите за действие. Битката се води и тук, Джек. Тук, в тази сграда, от купчина служители, които всяка вечер се прибират у дома при семействата си.

[* Елитна десантна част за специални операции на военновъздушните сили на САЩ. – Б.пр.]

„Но битката е загубена – помисли си Джек, – съвсем сигурно е, че не я печелим.“

– Как се оправя ФБР? – попита той.

– Нищо ново. Оня, чернокожият, все едно, че не съществува. Доколкото можем да разберем, имат една смотана снимка на неколкогодишна възраст и псевдоним вместо истинско име или пък отпечатъци от пръсти, по които да проверят. А също и описание от десет реда, според което онзи е достатъчно умен, за да си държи устата затворена. ФБР проверява хората, които едно време са членували в радикални групи – интересно е, че всички те сега са се укротили, – но досега нямат успех.

– А какво ще кажеш за онази група, дето отлетяха през океана преди няколко години? – Неотдавна членовете на няколко американски радикални групи бяха отлетели за Либия, за да се срещнат с „прогресивни елементи“ от третия свят. Ехото от това събитие все още кънтеше из обществото на антитерористите.

– Забелязал си, че все нямаме никакви снимки от Бенгази, нали? Нашият агент беше заловен – една от онези неприятни случки. На нас това струваше снимките, а на него – главата. За щастие те не успяха да разберат, че работи за пас. Знаем имената на някои от хората там, но това е всичко.

– Паспортни данни нямате ли? Кантор се облегна на рамката на вратата.

– Да кажем, че мистър Хикс е отлетял за Европа, той е един американец в отпуск, а такива са десетки хиляди души месечно. Свързва се е някой от другата страна и те го превеждат по останалия път, без да се налага да минава през обичайните процедури за контрол на емиграцията. Лесно е, по дяволите, ЦРУ го прави постоянно. Ако разполагаме с име, ще можем да проверим дали човекът е бил извън страната през определеното време. Това би било някакво начало, но не знаем кое име да проверим.

– Не разполагаме с нищо! – сопна се Райън.

– Разбира се, че разполагаме. Имаме всичко това – той махна с ръка към документите на бюрото на Райън, – а и много повече на мястото, откъдето е взето това тук. Отговорът е някъде там.

– Ти наистина ли си вярваш?

– Всеки път, когато разрешим някой такъв случай, разбираме, че информацията е била под носа ни от месеци. Контролните комисии от Конгреса винаги ни критикуват за това. Точно сега в тази купчина материали се намира критично важна улика. Това е почти статистическа вероятност. Но пред себе си имаш двеста или триста доклада, а само един от тях има значение.

– Аз не Очаквах чудеса, но смятах, че ще се придвижим нанякъде – тихо каза Джек, като най-после проумя размера на проблема.

– Ти успя да се придвижиш. Видя нещо, което никой друг не беше забелязал. Ти може би си открил Франсоаз Теру. И сега, ако някой френски агент открие нещо, което да ни бъде от полза, може би ще ни го прехвърли. Ти не знаеш, но разузнавателната работа е като старата търговия – стока срещу стока. Ние им даваме и след това ни дават те, защото иначе няма никога вече да им дадем нищо. Ако това има успех, те ще са ни задължени много. Това момиче наистина им трябва. Тя е очистила близък приятел на президента и той е взел нещата на лична основа. Но както и да е, адмиралът и заместникът те поздравяват. Между другото шефът казва, че трябва да поуспокоиш малко темпото.

– Ще поуспокоя темпото, когато намерим тези мръсници – отговори Райън.

– Понякога човек трябва да отстъпи. Изглеждаш ужасно. Умората води до грешки. Ние не обичаме грешките. От днес нататък няма да оставаш след работа, Джек. Това е заповед на Гриър и изчезваш оттук в шест часа. – Кантор си тръгна, без да даде възможност на Райън да отговори.

Райън се обърна напред, но няколко минути гледа стената. Кантор беше прав. Работеше толкова до късно, че почти не можеше да ходи до Балтимор, за да види как е дъщеричката му. Джек осъзна, че Кати е с нея всеки ден, като често пъти прекарваше нощта в болницата „Хопкинс“, за да бъде близо до дъщеря си. „Кати има своя работа, а аз си имам моя.“

– Е – каза на стената той, – поне успях да свърша нещо както трябва. – Припомни си, че всичко стана по случайност, че Марти беше прозрял истинската връзка между нещата, но също така беше вярно, че Джек стори това, което би трябвало да направи един аналитик – откри нещо странно и го предостави на вниманието на някой друг. Стана му добре. Вероятно е открил един терорист, но не този, когото трябваше.

„Все пак това е някакво начало.“ Питаше се какво ли ще направят французите, ако намерят това хубаво момиче, и как ще се чувства той, след като разбере как са постъпили. Реши, че ще бъде по-добре, ако терористите са грозни, но независимо дали са красиви или не, жертвите им бяха еднакво мъртви. Обеща си, че няма да се интересува дали са я хванали. Джек се върна към купчината на бюрото си и започна да рови за онова късче информация. Хората, които търсеше, се намираха тук някъде в папката. Трябваше да ги намери.

– Здравей, Алекс – каза Милър, като влезе в колата.

– Как мина пътуването? – Добенс видя, че той все още носи брада. Е, никой не беше успял да го види. Сега беше долетял до Мексико, минал с кола през границата и след това хванал полет по вътрешни линии до Вашингтон, където го чакаше Алекс.

– Охраната на границата ви си е чист майтап.

– Ще се почувстваш ли по-добре, ако я променят? – попита Алекс. – Давай по същество. – Резкият му тон изненада Милър.

„Ама си се надул, след като вече имаш една акция зад гърба си!“ – помисли си Милър.

– Имаме една работа за теб.

– Все още не сте ми платили за предишната.

Милър му подаде спестовна книжка.

– Това е сметката ти. В банка на Бахамските острови. Вярвам, че сумата е колкото трябва.

Алекс прибра книжката в джоба си.

– Така е по-добре. Окей, предстои ни друга работа. Предполагам, че не мислиш да я провеждаш така бързо, както предишната.

– Разполагаме с няколко месеца, за да я планираме – отговори Милър.

– Казвай. – Алекс слуша информацията в продължение на десет минути.

– Ти да не си откачил бе? – попита Добенс, след като Милър свърши.

– Трудно ли ще бъде да събереш необходимата информация?

– Това не е проблем, Шон. Проблемът ще бъде вкарването и изкарването на хората ти. Не мога да се справя с това.

– Това е моя грижа.

– Глупости! Щом и моите хора са замесени, то е и моя грижа. Ако оня пуяк, Кларк, беше пропял пред ченгетата, щеше да изгори скривалището ми, а и самият аз!

– Но той не пропя, нали? Затова го избрахме.

– Виж какво. Пет пари не давам какво правиш със своите хора. Но ме интересува какво става с моите хора. Онова, което играхме за вас последния път, Шон, беше селска дивизия.

Шон се досети от контекста какво означава „селска дивизия“.

– Акцията беше политически издържана, знаеш го. Може би си забравил, че целта винаги е политическа. В това отношение акцията се увенча с пълен успех.

– Не ми трябва ти да ми казваш това! – сопна се Алекс с най-презрителния си тон. Милър беше дребен надут идиот, но Алекс смяташе, че може да му откъсне главата с едно добро стискане. – Ти загуби един от хората си, защото прие нещата лично, а не професионално, и зная какво си мислиш сега. Това беше първата ни голяма работа, нали? Е, синко, мисля, доказахме, че лайната ни са гъсти, така ли е? И още отначало те предупреждавах, че твоят човек е твърде открит. Ако ме беше послушал, сега нямаше един от хората ти да е вътре. Зная, че миналото ти е доста впечатляващо, но тук сме на мой терен, не на твой.

Милър знаеше, че трябва да изтърпи упреците. Лицето му остана безизразно.

– Алекс, ако не бяхме доволни, нямаше да се върнем при теб. Да, лайната ви са гъсти. – „Проклет негър“, помисли си той. – Можеш ли да ни предоставиш нужната информация?

– Разбира се, срещу съответната цена. Искате ли да участваме в акцията?

– Не знаем още – искрено отговори Милър. „Разбира се, единствената тема тук са парите. Проклети американци.“

– Ако желаеш да играем, аз трябва да имам участие и в планирането. Първо, искаме да знаем как ще влезете и как ще излезете. Може да се наложи да ида с вас. Ако и този път пуснеш съвета ми в кенефа, аз си вземам хората и се махам.

– Малко рано е да сме сигурни, но това, което се надяваме да уредим, е наистина просто…

– Смяташ, че можеш да го организираш ли? – За първи път, откакто беше пристигнал, Шон накара Алекс да кимне в знак на одобрение. – Хитро е. Признавам това. Хитро е. Е, сега нека да поговорим за парите.

Шон написа една цифра на парче хартия и го подаде на Алекс.

– Добре. – Хората, които се интересуваха от пари, можеха лесно да бъдат впечатлени.

– С удоволствие бих искал да имам сметка в твоята банка, братко.

– Ако тази акция успее, ще имаш такава.

– Сериозно ли говориш?

Милър поклати глава утвърдително.

– С пряк достъп. Средства за обучение, помощ за пътническите документи, всичко. Когато ни помагахте последния път, уменията ви привлякоха внимание. Нашите приятели харесват идеята за активна революционна клетка в Америка – „Ако те искат да работят с вас, то си е техен проблем.“ – За колко време можеш да ни доставиш информацията?

– Достатъчно ли е до края на седмицата?

– Можеш ли да го сториш толкова бързо, без да привличаш вниманието?

– Това е моя грижа – отговори с усмивка Алекс.

– Нещо ново при теб? – попита Оуенс.

– Не много – призна Мъри. – Имаме доста улики за пред съда, но само една свидетелка е видяла добре едно лице и не може да го разпознае със сигурност.

– Местните хора помагат ли?

– Това е човекът, когото почти разпознахме. Все още нищо. Изглежда, се учат от АОЪ. Никакъв манифест, никакви съобщения за поемане на отговорност за стореното. Хората ни, които са в други групи, искам да кажа други съществуващи групи, са ударили на камък. Продължаваме да работим по този въпрос и сме изхарчили много пари, но все още нямаме нищо. – Мъри замълча. – Нещата ще се променят. Бил Шоу е гений, един от истинските мозъци, които имаме във ФБР. Преди няколко години го прехвърлиха от контрашпионажа към тероризма и той се справи наистина удивително. Какво ново има при теб?

– Не мога да се впускам в подробности – каза Оуенс, – но успяхме да направим малък пробив. Опитваме се да решим дали той е реален или не. Това е добрата новина. Лошата е, че негово кралско височество ще пътува за Америка идното лято. Няколко души са информирани за маршрута му, включително и шест от хората, които подозираме.

– Как, по дяволите, допуснахте това, Джими?

– Никой не ме е питал, Дан – кисело отговори Оуенс. – В някои от случаите, ако на хората не им се каже, те ще разберат, че става нещо странно – не можеш просто така да спреш да им се доверяваш, нали? А за останалите – е, това е поредното оплескване. Някой секретар е пуснал плановете в списъка с нормалните сведения, без да се консултира с офицерите от безопасността. – И за двамата това не беше нищо ново. Винаги имаше някой, който не е разбрал.

– Отлично. Ами в такъв случай отменете го. Нека се разболее от грип или нещо подобно, когато дойде времето – предложи Мъри.

– Негово височество няма да направи това. Станал е твърде категоричен на тази тема. Няма да допусне заплахата от терористи да се отрази върху живота му по никакъв начин.

Мъри изсумтя:

– Сигурно сте възхитени от смелостта на малкия, но…

– Точно така – съгласи се Оуенс. Не му харесваше особено бъдещият крал да бъде наричан „малкият“, но вече беше свикнал с американския начин на изразяване. – От това нашата работа не става по-лека.

– Доколко плановете за пътуване са твърдо установени? – попита Мъри, като се върна към деловата работа.

– Разбира се, няколко неща от маршрута могат да бъдат променяни, но повечето са сигурно фиксирани. Нашите хора от службите за сигурност ще се срещнат е вашите във Вашингтон. Заминават за там другата седмица.

– Е, знаеш, че ще получиш изцяло необходимото сътрудничество – Службата за сигурност, ФБР, местната полиция, всичко. Ще се грижим добре за него – увери го Мъри. – Той и съпругата му се ползват с голяма популярност у дома. Ще вземат ли и бебето със себе си?

– Не. Успяхме да го убедим за това.

– Добре. Утре ще се обадя до Вашингтон и ще задействам всичко. Какво става е нашия приятел Нед Кларк?

– Засега нищо. Очевидно неговите колеги му създават много неприятности, но той е твърде глупав, за да се пречупи.

Мъри кимна. Добре познаваше този тип хора.

„Е, искаха от мен да тръгна рано тази сутрин“ – мислеше Райън. Беше решил да приеме поканата да слуша лекция в университета в Джорджтаун. Но лекцията го разочарова. Професор Дейвид Хънтър бе enfant terrible* на Колумбийския университет, най-авторитетният специалист по политическите събития в Източна Европа. Неговата книга от миналата година „Революцията се отлага“ представляваше дълбоко изследване на политическите и икономическите проблеми на нестабилната съветска империя. Райън, както и останалите, беше нетърпелив да чуе тази нова информация по темата. Речта не беше нищо друго освен резюме на книгата с доста изненадващото предложение накрая страните от НАТО да бъдат по-агресивни при опитите си да разделят Съветския съюз от окупираните от него страни. Райън сметна това за лудост, макар то да гарантира оживени дискусии по време на приема.

[* Enfant terrible (фр.) – немирник, палавник. – Б.пр.]

В края на дискусията Райън бързо отиде на приема. Пропуснал беше обяда, за да е сигурен, че ще пристигне навреме. Имаше широка маса с ордьоври и Джек напълни чинията си с възможно най-голямо търпение, преди да се отдалечи в един спокоен ъгъл до асансьорите. Позволи на другите да се скупчат около професор Хънтър. Приятно беше човек отново да бъде в Джорджтаун, та дори и само за няколко часа. Галерията в Международния културен център се различаваше доста от мърлявите коридори на ЦРУ. Четириетажното преддверие на лингвистичния факултет беше осеяно с прозорци на канцеларии, а от покрива надничаха две дръвчета в саксии. Площадчето пред сградата беше павирано с тухли и студентите го наричаха Червения площад. На запад се намираше четириъгълникът на старите сгради и гробището, където почиваха свещениците, преподавали тук в продължение на почти двеста години. Това беше едно съвсем цивилизовано място, като се изключи неприятният вой на реактивните двигатели откъм Националното летище на няколко мили надолу по реката. Някой блъсна Райън точно когато приключваше закуската си.

– Извинете ме, докторе. – Райън се обърна и видя един мъж, по-нисък от него. Лицето му беше червендалесто и носеше евтин костюм. Очите му сякаш искряха от удоволствие. Имаше ясен акцент. – Хареса ли ви лекцията?

– Интересна беше – нерешително отговори Райън.

– Е, виждам, че капиталистите могат да лъжат точно толкова добре, колкото и ние, бедните комунисти. – Мъжът се смееше весело и завладяващо, но Джек реши, че очите му искряха по друга причина, различна от удоволствието. Това бяха пронизителни очи, играещи различна версия на онази игра, в която Джек участваше в Англия. Райън вече изпитваше неприязън към него.