Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 38 страниц)

– Да.

12.

ЗАВРЪЩАНЕ ВКЪЩИ

Райън излезе от дома си много преди седем часа. Най-напред отиде до щатско шосе 50 и се отправи на запад към град Колумбия*. На пътя имаше много коли. Както обикновено хората пътуваха към работните си места във федералните агенции, които бяха превърнали района на град Колумбия от красиво парче земя в псевдоград от транзитни жители. Отклони се по междущатско шосе 495 – това беше и околовръстният път на града – и се отправи на север, където движението беше още по-натоварено. По радиото съобщиха за задръствания по този маршрут, забелязани от хеликоптера на радиостанцията. Ужасно приятно е да знае човек защо колите се движат с двадесет и пет километра в час по път, проектиран за сто и двадесет.

[* Град в централните части на Южна Каролина, столица на щата. – Б.пр.]

Чудеше се дали Кати постъпва така, както я бяха посъветвали. Но тя нямаше голям избор – пътищата до Балтимор не бяха много. Детската градина на Сали се намираше на шосето за Ричи и това изключваше възможността за използване на алтернативния пряк път. От друга страна, шосето за Ричи винаги беше натоварено и колите се движеха бързо, следователно там щеше да бъде трудно да я пресрещнат. В Балтимор имаше богат избор от маршрути до болницата „Хопкинс“ и тя обеща да ги сменя. Райън се загледа в колите пред себе си и изруга наум. Независимо от това, което беше казал на Кати, той не се тревожеше много за семейството си. Беше попречил на терористите и ако наистина търсеха лично отмъщение, той щеше да бъде единствената цел. Може би. Най-после прекоси река Потомак и се качи на магистралата „Джордж Вашингтон“. Петнадесет минути по-късно се отби по отклонението за ЦРУ.

Спря колата си на портала. Униформеният офицер от охраната дойде и го попита за името, въпреки че вече беше проверил номера на колата му в списък на компютърна хартия в папката си. Райън подаде шофьорската си книжка на постовия, който внимателно свери снимката е лицето на Джек, преди да му даде пропуск.

– Сър, за да стигнете паркинга за посетители, тръгнете наляво, а след това на втората пресечка свийте вдясно.

– Благодаря, бил съм тук и преди.

– Много добре, сър. – Постовият му махна да влиза.

Дърветата бяха оголели. Сградата на ЦРУ се намираше зад първата редица хълмове над долината на река Потомак, на място, където някога се е издигала буйна гора. Повечето от дърветата бяха оставени, за да закриват сградата. Джек пое по първата пряка вляво и тръгна нагоре по стръмния виещ се път. Паркингът за посетители също беше охраняван от постови – този път някаква жена му посочи празно място и провери Райън, преди да го насочи към главния вход с навеса. Вдясно от него се намираше „Мехура“ – оформена като иглу зала, свързана със сградата чрез тунел. Там беше чел лекция за стратегията на военноморските сили. Издигащата се пред него сграда на ЦРУ представляваше седеметажно здание от бял камък или може би предварително напрегнат стоманобетон. Никога не се беше интересувал. Още с влизането атмосферата на шпионската централа го порази като удар с палка. Видя осем офицери от охраната, всички в цивилно облекло, саката им разкопчани, сякаш имаха пистолети под тях. Всъщност носеха радиоапарати, но Джек беше сигурен, че хората е пистолетите се намираха само на няколко крачки оттук. По стените имаше камери, свързани с някоя централна зала за наблюдение – Райън не знаеше къде е, защото познаваше само пътя до бившата му малка канцелария, оттам до тоалетната и до кафенето. Няколко пъти се беше качвал и на последния етаж, но винаги с придружител, тъй като нямаше това право.

– Доктор Райън? – Един мъж се приближи към него. Изглеждаше му познат, по Джек не можеше да свърже с име това лице. – Аз съм Марти Кантор. Работя горе.

Спомни си кой е човекът, докато се ръкуваха. Кантор беше заместникът на адмирал Гриър и приличаше на начинаещ студент от университета в Йейл. Той подаде пропуск на Джек.

– Не трябва ли да минавам през стаята за посетители? – посочи наляво Райън.

– Погрижили сме се за всичко. Можете да ме последвате. Кантор го заведе до първия пост. Хвана пропуска, закачен на верижка около врата му, и го пъхна в един процеп. Малка врата с оранжеви и жълти линии, подобна на онези по платените паркинги, се затвори и отново се отвори, когато Райън пъхна своята карта в процепа. Компютърът в мазето е проверил електронния код на пропуска и с пропуснал Райън в сградата. Вратата се затвори. Джек вече се чувствайте неловко. „Точно както и преди – помисли си той. – Като затвор. Не, затворническата охрана е нищо в сравнение с тази.“ Имаше нещо в сградата, от което моментално го обземаше страх.

Джек преметна пропуска на врата си. Огледа го бързо. На него имаше цветна снимка, направена миналата година, и номер, по без имена. На пропуските за ЦРУ нямаше имена. Кантор го поведе бързо надясно, след това наляво към асансьорите. Райън забеляза барчето, където можеше да си купи кока-кола и бисквита „Сникърс“. В нея работеха слепи хора – още едно странно и злокобно нещо в ЦРУ. Предположи, че слепите представляват по-малък риск за сигурността, въпреки че се чудеше как идват с колите си на работа всеки божи ден. Сградата беше изненадващо занемарена – плочките по попа никога не бяха добре излъскани, стените имаха мърлявобежов оттенък, а украсата по тях беше второ качество. Много хора оставаха изненадани от това, че управлението харчи съвсем малко пари за външен блясък, подчертаващ важността му. Миналото лято Джек беше научил, че работещите тук изпитваха перверзна гордост от запуснатостта на това място.

Около тях всички хора бързаха усамотено. Движеха се изключително пъргаво и затова по ъглите имаше огледала с формата на тасове на кола, за да предупреждават за възможен сблъсък с някой колега шпионин…или да подсещат, че някой може би се крие и подслушва там.

„Защо дойдох тук?“

Джек се отърси от тази мисъл, когато влезе в асансьора. Кантор натисна бутона за седмия етаж. След минута вратата се отвори и те се озоваха в занемарен коридор. Сега Райън си спомни пътя. Кантор зави наляво, след това надясно. Райън наблюдаваше хората, щъкащи наоколо със скорост, която би впечатлила всеки вербовчик за олимпийския отбор по спортно ходене. Усмихна се на всичко това, но забеляза, че никой от другите не го правеше. Сериозно място беше това Централно разузнавателно управление.

Стаите на директорите в ЦРУ се намираха в отделен коридор, успореден на главния, който беше застлан с килим и водеше към канцеларии с източно изложение. Както навсякъде и тук имаше хора, които просто стояха и наблюдаваха. Погледнаха Райън и пропуска му, но не реагираха, което за него беше добре. Кантор го заведе до съответната врата и я отвори.

Адмирал Джеймс Гриър, в цивилни дрехи както обикновено, облегнат в кожения си въртящ се стол с висока облегалка, се беше зачел в някаква папка и сърбаше кафе. Райън никога не го беше виждал по друг начин, Той беше към шестдесет и пет годишен висок мъж с аристократичен вид. Гласът му можеше да бъде учтив или рязък в зависимост от желанието му. Говореше с акцент от Мейн и въпреки цялата си изтънченост Райън знаеше, че той не е аристократ по произход. Беше фермерски син, извоювал мястото си във военноморската академия, след това прекарал четиридесет години в униформа, първоначално като офицер на подводница, а след това като специалист по разузнаването на пълен щат. Гриър беше един от най-умните хора, които Райън познаваше. Владееше много трикове. Беше убеден, че този белокос възрастен джентълмен може да чете мисли. Разбира се, това може би с изискване за длъжността заместник-директор по разузнаването на ЦРУ. Всички данни, събирани от шпиони и спътници и бог знае още как, минаваха през неговото бюро. Ако Гриър не знаеше нещо, то това нещо не си заслужаваше да се знае.

– Здравейте, доктор Райън. – Адмиралът стана и се приближи. – Виждам, че идвате точно навреме.

– Да, сър. Припомних си колко неприятно беше пътуването през лятото.

Без да го молят. Марти Кантор наля кафе на всички и седнаха на столовете около ниската маса. Джек си спомни едно от добрите качества на Гриър – той винаги имаше хубаво кафе.

– Как е ръката, синко? – попита адмиралът.

– Почти съм здрав, сър. Но мога да ви кажа кога ще вали. И това щяло да изчезне, но е като артрит.

– А как е семейството?

„Този не пропуска нито един от триковете си“ – помисли си Джек. Но и Джек имаше свой трик.

– Малко е напрегнато в момента, сър. Снощи съобщих новината на Кати. Тя не е очарована, пък и аз не съм. „Хайде да се хващаме за работа, адмирале.“

– Е, какво можем да направим за теб? – От приятен възрастен джентълмен Гриър се превърна в професионален офицер от разузнаването.

– Сър, зная, че искам много от вас, но бих искал да видя с какво разполага управлението за тези от АОЪ.

– Не е много – изсумтя Кантор. – Тези хора крият следите си като истински професионалисти. Някой им дава доста големи суми пари – разбира се, това е предположение, но трябва да е така.

– Вие откъде получавате данните си? Кантор погледна към Гриър, който му кимна.

– Докторе, преди да продължим, трябва да поговорим за засекретяването.

– Да. Какво трябва да подпиша? – смирено запита Джек.

– За това ще се погрижим, преди да си тръгнете. Ще ви покажем всичко, с което разполагаме. Но трябва да знаете, че материалите са класифицирани с код „СР“.

– Е, това не ме изненадва – въздъхна Райън. Код „Специално разузнаване“ беше ниво на секретност, по-високо и от „Строго секретно“. Хората трябваше да получават индивидуално разрешително да видят такава информация и това се указваше със специална кодова дума. Дори самата кодова дума беше тайна. Райън само два пъти беше виждал толкова деликатни данни. „Но как така ще ми дадат всичката тази информация – помисли си той, като гледаше Кантор. – Гриър трябва наистина да ме иска на работа тук, след като ми отваря врата като тази.“

– Та както казах, откъде получавате информацията си?

– Малко от англичаните – всъщност от ИРА чрез англичаните. Някои нови неща от италианците…

– Италианците? – За момент Райън беше изненадан, но след това осъзна какъв е намекът. – Е, да, те имат доста хора в страната на пясъчните дюни, нали?

– Един от тях е разпознал твоя приятел Шон Милър предишната седмица. Слизал е от кораб, който съвсем като по чудо е бил в Ламанша на Коледа – каза Гриър.

– Но не знаем къде е той сега?

– Тръгнал е на юг с неизвестен брой съмишленици – усмихна се Кантор. – Разбира се, цялата страна се намира южно от Средиземно море, така че това не ни помага много.

– ФБР имат всичко, което и ние. А също и англичаните – каза Гриър. – Не е много, по сме оставили една група хора да се занимават.

– Благодаря ви, че ми давате възможност да видя тези неща, адмирале.

– Не правим това с благотворителна цел, доктор Райън – изтъкна адмиралът. – Надявам се, че ще можете да намерите полезни за вас неща. Но те не са безплатни. Ако желаете да започнете да работите за нас, към края на деня ще станете служител на управлението. Можем дори да ви уредим разрешително за притежаване на оръжие от федералните власти.

– Вие как разбрахте…

– Такава ми е работата, синко. – Възрастният човек му се усмихна. Райън изобщо не смяташе, че ситуацията е смешна, но призна, че адмиралът го бис по точки.

– Кога мога да започна?

– Какъв е графикът ти?

– Ще го променя – предпазливо каза Джек. – Мога да идвам във вторник сутринта и предполагам, че ще работя по един цял ден в седмицата и два дни до половината. Сутрин. Повечето от часовете ми са следобед. Семестриалната ваканция наближава и тогава мога да дойда за цяла седмица.

– Много добре. Можете да уточните подробностите с Марти. Радвам се, че си при нас, Джек.

Джек се ръкува още веднъж е него.

– Благодаря ви, сър.

Гриър изчака вратата да се затвори, преди да се върне на бюрото си. Почака няколко секунди, за да позволи на Кантор и Райън да завият зад ъгъла, а след това излезе и отиде в канцеларията на директора на ЦРУ, която се намираше в ъгъла.

– Е? – попита съдията Артър Мур.

– Вече е наш – докладва Гриър.

– Какво става с разследванията около него?

– Чист е. При сделките на борсата преди няколко години с бил малко по-ловък, но, по дяволите, трябвало с да бъде точно такъв.

– Нищо незаконно? – попита съдията Мур. ЦРУ не се нуждаеше от хора, които може да бъдат разследвани от комисията за ценните книжа и борсите. Гриър поклати глава.

– Не. Просто с действал много умно.

– Чудесно. Но не трябва да получава никаква друга информация освен онази за терористите, докато не свършат процедурите по разследването му.

– Добре, Артър.

– И моите заместник-директори не са хора, които се занимават с вербуване – изтъкна директорът.

– Трудно ти е да понесеш всичко това. Нима бутилка уиски се отразява толкова зле на банковата ти сметка?

Съдията се засмя. Гриър се беше хванал на този бас в деня, когато Милър беше измъкнат от полицейската охрана. Мур не обичаше да губи – преди да стане юрист, беше работил като съдебен адвокат, но се радваше, че заместник-директорът му усеща нещата.

– Наредил съм на Кантор да му извади разрешително за пистолет – добави Гриър.

– Сигурен ли си, че това е добра идея?

– Мисля, че да.

– Значи е решено? – тихо попита Милър.

О’Донъл погледна към по-младия мъж. Той знаеше защо беше съставен планът и го смяташе за добър и ефективен. Именно в дързостта му се криеше неговото великолепие. Но Шон беше допуснал лични чувства да повлияят на преценките му. Това не беше много добре.

Обърна се към прозореца. Френската провинция на девет хиляди метра под самолета беше тъмна. Всичките онези мирни хора спят по домовете си спокойни и сигурни. Летяха с късен, почти празен самолет. Стюардесата спеше няколко реда по-назад и наоколо нямаше никой, който да чуе какво си говорят. Виенето на реактивните двигатели би обезвредило всякакви подслушващи устройства, а и те много внимателно прикриха следите си. Първият им полет беше до Букурещ, след това до Прага, Париж, а сега летяха към дома си в Ирландия. Имаха само френски входни визи. О’Донъл беше дотам предпазлив, че дори си водеше записки от фиктивните делови срещи във Франция. Сигурен беше, че ще минат през митницата без проблеми. Беше късно, а и чиновниците от службата за паспортни проверки трябваше да си тръгват от работа след кацането на този самолет.

Шон имаше съвсем нов паспорт, разбира се, с печати само от последното летище. Очите му сега бяха кафяви, защото си беше поставил някакви контактни лещи, косата му беше е различен цвят, сресана по нов начин, добре оформената му брада напълно променяше формата на лицето му. Шон мразеше брадата, защото го сърбеше. О’Донъл се усмихна с лице към тъмнината навън. Е, ще трябва да свикне е това.

Шон не каза нищо. Облегна се и се престори, че чете списанието, което намери в джоба на седалката. Преструваше се, че е спокоен, и това радваше шефа му. Младежът беше преминал с хъс опреснителния курс на обучение – свали излишното тегло, запозна се с оръжията, разговаряше с офицери от разузнаването на други светлокожи нации и слушаше коментарите им за провалилата се операция в Лондон. Тези „приятели“ бяха изключили фактора късмет и изтъкваха, че е била необходима още една кола, за да се осигури успех. Шон прояви учтивост – през цялото време мълча и слуша. А сега чакаше решението за предложената от него операция. Вероятно младежът беше научил някои неща в опя английски затвор.

„Да.“

Райън подписа формуляра, с което потвърди получаването на количката с информация. Отново се намираше в малката си канцеларийка, в която беше работил миналото лято. Стаята, без прозорци, с размерите на гардероб, се намираше на третия етаж и главната сграда на ЦРУ. Бюрото беше от най-малките, които се произвеждаха за канцеларии – направено в работилницата на някой федерален затвор, а въртящият се стол – евтин. Шикозна обстановка според разбиранията на ЦРУ.

Куриерът натрупа документите в края на бюрото на Райън и изтика количката от стаята. Джек започна работа. Свали капака от стиропорната чаша с кафе, купено от барчето зад ъгъла, изсипа цялото пакетче сметана и две пликчета захар и ги разбърка е молива, както обикновено. Този негов навик жена му ненавиждаше.

Купчината беше висока около двадесет сантиметра. Папките се намираха в големи пликове и на всеки от тях беше отпечатан код от букви и цифри. Папките, които извади от най-горния плик, имаха червена лента, за да се знае, че съдържат важни документи – означенията бяха направени така, че да бъдат забелязвани, да изпъкват. Папки като тази трябваше да бъдат заключвани в сигурни сейфове всяка вечер, да не остават по бюрата, където някой може да ги види. Листата във всяка папка бяха номерирани и прикачени с щипки. Корицата на първата папка носеше кодовата си дума, ясно напечатана върху хартиен етикет: ВЯРНОСТ. Райън знаеше, че кодовите думи се даваха произволно от компютър, и се чудеше колко подобни имена и папки има тук и дали речникът на английския език в паметта на компютъра е сериозно изчерпан поради елиминирането на думи за хилядите секретни папки, които се намираха в шкафовете по цялата сграда. Поколеба се за момент, преди да я отвори, сякаш, ако направеше това, окончателно ще се обрече на ЦРУ, сякаш първата стъпка още не беше направена…

„Достатъчно“ – каза си той и отвори папката. Това беше първият официален доклад за АОЪ отпреди година.

На етикета пишеше: „Армията за освобождение на Ълстър – Генезис на една аномалия“

Аномалия. Райън си припомни, че Мъри беше използвал точно тази дума. В първия параграф на доклада се казваше е обезоръжаваща искреност, че информацията, съдържаща се в следващите тридесет страници, е по-скоро разсъждение, отколкото факт, базирана е главно на данни, получени от осъдени членове на ИРА – най-вече от това, което са отрекли. „Това не беше наша операция“ – бяха отговорили някои от тях, заловени за нещо друго. Райън се намръщи. Това не можеше да се смята за най-надеждна информация. Но двамата автори на доклада бяха свършили прекрасна работа с препратките в текста. Най-невероятната история, дочута от четири различни източника, се променяше в нещо друго. Това беше абсолютно вярно, особено като се има предвид, че хората в ИРА бяха професионалисти. Джек знаеше от миналогодишните си изследвания, че Извънредното крило на ИРА е отлично организирано. То беше като всяка разузнавателна служба. С изключение на шепа хора на върха задачите за всяка конкретна акция се разпределяха по отдели: знаеха се само от хората, които наистина трябваше да ги знаят. Това беше принцип във всяка разузнавателна агенция.

„Следователно, ако подробностите на една операция са известни на всички – пишеше в доклада, – това се дължи само на факта, че операцията не е на ИРА. В противен случай те не биха знаели и говорили за подробностите дори и помежду си.“ Според Джек тази логика беше извратена, но въпреки това доста убедителна. Дотук се поддържаше мнението, че операциите на основния съперник на ИРА, по-лошо организираната Ирландска национална армия, бандата, убила лорд Маунтбатън, многократно биваха идентифицирани точно по този начин. Съперничеството между ИРА и ИНА доста често беше ставало жестоко, въпреки че последната с липсата на вътрешна сплотеност и аматьорската си организация далеч не беше толкова ефективна.

Само година беше изминала, откакто АОЪ се появи от сенките и укрепна. През първата година от работата им англичаните смятаха, че са група за специални действия на ИРА, техен щурмови отряд, но тази теория се беше разбила, когато един заловен член на ИРА възмутено беше отрекъл съучастие в убийство, организирано от АОЪ. След това авторите на доклада изследваха операции, за които се смяташе, че са организирани от АОЪ. Изтъкваха се някои повтарящи се особености. Това бяха съвсем истински операции. При тях средната цифра на участниците беше по-голяма, отколкото при операциите на ИРА.

„Това е интересно…“ Райън излезе от стаята и тръгна надолу по коридора към барчето, откъдето си купи пакет цигари. След по-малко от минута отново стоеше пред канцеларията си и се занимаваше с цифровата ключалка на вратата.

„Повече хора в една операция.“ Райън запали една от цигарите с ниско съдържание на никотин. Това беше нарушение на обикновените процедури за сигурността. Колкото повече хора участват в една операция, толкова по-голям е рискът тя да бъде провалена. Какво означаваше това? Райън изследва три различни операции, като търсеше нови повтарящи се неща.

След десет минути всичко му се изясни. АОЪ беше военна организация в по-голяма степен, отколкото ИРА. За разлика от малките, независими групи, типични за терористите по градовете, АОЪ се организираше според класическите военни изисквания. ИРА най-често разчиташе на един убиец и по-рядко на групи за специално действие. Райън знаеше за много случаи, при които „определен“ убиец – термин, популярен в ЦРУ през последната година – притежаваше специална пушка и лежеше в засада като ловец на елени, често по няколко денонощия, за да порази конкретна цел. Но АОЪ беше различна. Те не нападаха отделни хора. Изглежда, разчитаха на разузнавателен и на нападателен отряд, които действаха в тясно сътрудничество. „Но наблягаме на думата «изглежда»“ – прочете Райън и от това му стана ясно, че заключението е изведено от оскъдна информация. Когато правеха нещо, обикновено се измъкваха чисти. Всичко опира до планиране и средства.

„Класически военни изисквания.“ Това означава, че АОЪ се доверява на своите хора и не се съмнява в сигурността си. Джек започна да си води записки. Същинските факти в доклада бяха малко – той преброи шест, – но анализът беше интересен. АОЪ проявяваше страхотен професионализъм при планирането и изпълнението на операции, много по-висок от този на ИРА, която също беше достатъчно опитна. Вместо ограничен брой наистина умни оперативни бойци, изглежда, всички в малката организация боравеха еднакво добре с оръжието. Това беше учудващо.

„Военно обучение? – записа Райън. – Колко добро е? Къде е провеждано? Какъв е източникът?“ Погледна следващия доклад – той имаше по-късна дата и показваше по-силно внимание от страна на управлението. ЦРУ беше започнало да се интересува от АОЪ от седем месеца. „Веднага след като аз напуснах – отбеляза Джек. – Съвпадение.“

В тази папка вниманието се концентрираше върху О’Донъл – предполагаемия предводител на АОЪ. Първото, което Райън видя, беше снимка, направена от английски екип за събиране на разузнавателна информация. Мъжът беше сравнително висок, но изглеждаше съвсем обикновен. Снимката имаше дата отпреди много години и Райън прочете, че мъжът си е направил пластична операция, за да промени лицето си. Джек разгледа снимката. Бил е на погребение на член на ИРА, убит от полка за защита на Ълстър. Лицето му изглеждаше достатъчно сериозно, а в очите му се четеше твърдост. Чудеше се колко ли информация може да се извлече само от снимка на човек, присъстващ на погребението на свой другар, и я остави настрани, за да прочете биографията му.

Израснал сред работническата класа. Баща му бил шофьор на камион. Майка му починала, когато бил на девет години. Посещавал католическо училище, разбира се. Препис от дипломата му показваше, че е бил достатъчно умен. О’Донъл завършил политически науки в университета е отличие. Изкарал всички курсове по марксизъм, които университетът предлагал, а в края на 60-те и началото на 70-те години участвал в групи за човешките права. Това привлякло вниманието на ирландската полиция и на английските разузнавателни служби. След завършване на университета изчезнал за една година, като отново се появил след Кървавата неделя през 1972 година, когато войници от английската армия не издържали и стреляли в група демонстранти, вследствие на което четиринадесет невъоръжени човека загинали.

– Ето ти едно съвпадение – прошепна Райън. Войниците все още твърдяха, че някой от тълпата е стрелял по тях, а те просто са отговорили на стрелбата, за да се защитят. Разбира се, официалният доклад, направен от англичаните, подкрепяше това – какво друго са можели да кажат? Райън вдигна рамене. Възможно е да е било така. Най-голямата грешка на англичаните е била, че са изпратили войски в Северна Ирландия. На тях са им били необходими добри полицаи, които да установят законност и ред. Но тогава, когато полицията на Ълстър е била неуправляема, и при наличието на убийците от специалния отдел не е имало друга алтернатива. Така че били са изпратени войници, за да действат в ситуация, за която не са били добре обучени…и са се поддали на провокации. Изведнъж Райън се досети.

„Политически науки. Курсове по марксизъм.“ О’Донъл наистина се е скрил от хоризонта и се е появил около година по-късно, веднага след Кървавата неделя, а скоро след това е бил разпознат от информатор като шеф на вътрешната сигурност на ИРА. Той не е получил този пост въз основа само на работата в колежа. Трябвало е да действа, за да го заслужи. И терористите, както при всяка друга професия, първо чиракуват. Кевин Джоузеф О’Донъл по някакъв начин е заслужил поста си. „Как си го направил? Не си ли бил сред хората, които са режисирали провокациите? Ако е така, къде си се научил да го правиш и дали годината, през която си отсъствал, има нещо общо с това? Обучаван ли си на спешни тактически действия в градове … може би в Крим?…“

„Твърде много съвпадения“ – каза си Джек. Ръководителите на ИРА и ИНА са били обучавани в Съветския съюз. Това беше обсъждано толкова много, че вече беше загубило правдоподобността си. Освен това не трябваше непременно да е станало нещо толкова драматично. Може би сами са избрали правилната тактика или пък са я прочели в някоя книга. Имайте премного книги за това как се води партизанска война в градски условия. Джек беше чел няколко такива.

Обърна страниците и се спря на момента, когато О’Донъл изчезва за втори път. Тук най-после информацията от английските източници беше пълна. О’Донъл е бил забележително ефективен като шеф на вътрешната сигурност. Почти половината от хората, които е убил, наистина са били информатори, което не с лош резултат за този вид работа. На края на папката намери две нови гъсто изписани страници и прочете в тях информацията, която Дейвид Ашли беше събрал преди няколко месеца в Дъблин… „Той се поувлече“… О’Донъл беше използвал поста си, за да елиминира хора от ИРА, чиито политически виждания не са съвпадали напълно с неговите. Открили са това и той е изчезнал за втори път. Отново данните бяха несигурни, но съвпадаха с това, което Мъри му беше казал в Лондон. О’Донъл е бил някъде.

Разбира се, убедил е някого да осигури финанси, обучение и подкрепа за неговата зараждаща се организация. „Неговата зараждаща се организация – помисли си Райън. – Откъде е дошла тя?“ Между изчезването на О’Донъл от Ълстър и преди първата положително идентифицирана операция на АОЪ имаше промеждутък от две години. Цели две години. Данните от английското разузнаване предполагаха пластична хирургия. Къде? Кой е заплатил за нея? „Не го е направил в някоя смотана страна от третия свят“ – помисли си Райън. Запита се дали Кати не би могла да разбере от колегите си в болницата дали се намират лесно добри дерачи на лица. „Две години, за да промени лицето си, да се сдобие с финансова подкрепа, да наеме армията си, да установи своя база и да започне да нанася удари…Не е лошо“ – помисли си Райън с възхищение.

„Още една година, преди името на групата да стане известно.“

Райън се обърна, защото дочу, че някой се опитва да отвори бравата на вратата му. Беше Марти Кантор.

– Мислех, че си спрял да пушиш – посочи към цигарата той. Райън я смачка.

– Така мисли и жена ми. Виждал ли си всичките тези неща?

– Да – кимна Кантор. – Шефът ме накара да ги разгледам през уикенда. Какво мислиш?

– Мисля, че този тип О’Донъл е ужасен кучи син. Организирал е и е обучил групата си като истинска армия. Достатъчно малка е, за да познава всеки от тях. Идеологическото му минало ми подсказва, че е добър вербовчик. Гласува необичайно високо доверие на хората си. Политик е, но освен това знае как да мисли и планира като войник. Кой го е обучавал?

– Никой не знае – отговори Кантор. – Мисля, че качествата му се преувеличават.

– Зная – отговори Райън. – Това, което търся, е… аромат, мисля. Опитвам се да разбера как разсъждава той, кой му дава пари. – Райън замълча, но се досети: – Възможно ли е да има хора в ИРА?

– Какво искаш да кажеш?

– Бяга, за да си спаси живота, когато открива, че ИРА го търси, за да му одере задника. Две години по-късно е отново на хоризонта със своя собствена организация. Откъде са дошли хората му?

– Очевидно някои от ИРА са му приятели – каза Кантор.

– Разбира се – кимна Джек. – Хора, на които е бил сигурен, че може да разчита. Но знаем, че този тип се занимава и с контраразузнаване, нали?

– Какво искаш да кажеш? – Кантор не беше мислил за тези неща.

– Кой е главната заплаха за О’Донъл?

– Всички искат да го хванат…

– Кой иска да го убие? – промени въпроса си Джек. – Англичаните нямат смъртно наказание, но ИРА има.

– Е?

– Е, ако ти си О’Донъл, ако вербуваш хора от ИРА и ако знаеш, че ИРА има желание да окачи главата ти за украса на някоя стена, няма ли да оставиш хора, които да ти подсказват какво да правиш?

– Разумно е – замислено каза Кантор.

– След това коя е политическата цел на АОЪ?

– Не знаем това.

– Не ми пробутвай тези глупости, Марти – сопна се Райън. – Повечето от информацията в тези документи идва от ИРА, нали? Как, по дяволите, тези хора знаят какво иска АОЪ? Как идват при тях разузнавателните данни?

– Изсилваш се, Джек – предупреди го Кантор. – Аз също съм виждал данните. Те са преди всичко отрицателни. Типовете от ИРА, от които е била измъкната информацията, са казали единствено, че някои операции не са техни. Може само да се предполага, че АОЪ ги е провела по непреки пътища. Не мисля, че всичко е така ясно, както го виждаш.

– Не, двамата, които са написали този доклад, доста добре доказват, че върху тези операции лежат отпечатъците на АОЪ. АОЪ има собствен стил, Марти! И можем да установим това, нали?

– Водиш излишен спор – изтъкна Кантор. – О’Донъл идва от ИРА, следователно е вербувал хората си оттам, и прочие. Аргументите ти са логични, но не забравяй, че стоят на много несигурна основа. Ами ако АОЪ наистина са група за специални действия на ИРА? Не е ли в техен интерес да имат нещо такова? – Кантор дяволски добре можеше да защитава позициите си, което беше една от причините да е изпълнителен помощник на Гриър.