Текст книги "Патриотични игри"
Автор книги: Том Клэнси
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 38 страниц)
– J-19, обажда се „Полицай-2“, виждам теб и другата кола. – Пилотът се спусна на около сто и петдесет метра. – „Полицай-2“ до Анаполис, виждам ги. Черен или може би син микробус се движи в западна посока по шосе №50, а след него немаркирана лека кола.
Алекс се чудеше каква е тази кола. Нямаше маркировки, но беше евтина, с матова едноцветна боя. „Я виж ти!“
– Този зад нас е полицай! – извика той.
Един от хората на Милър погледна през стъклото. Те идваха от страна, където немаркираните коли не бяха новост.
– Разкарайте го! – изръмжа Алекс.
Фонтана караше на петдесет метра от микробуса. Смяташе, че се намира достатъчно далеч и е в безопасност. Полицаят слушаше непрекъснатите обаждания и разбираше, че нови коли отговарят на повикването. Видя, че вратата на микробуса се отваря, но радиото отвлече вниманието му и той закъсня с една секунда. Пребледня и натисна спирачката.
Милър се зае и с тази кола. Щом вратата се отвори, той вдигна автомата си и изстреля десет куршума към нея. Уплашеният шофьор се опита да спре, по не успя. Милър видя как предницата се накланя, а после колата се завъртя настрани и се преметна. Беше твърде възбуден, за да може дори да се усмихне, макар вътрешно да преливаше от радост. Вратата отново се затвори, когато Алекс смени платното.
Фонтана усети как куршумът удря в гърдите му, а миг след това видя как предното стъкло на колата се пръсва и парчетата падат около него. Дръпна волана рязко с дясната си ръка и колата зави моментално надясно. Задните колела блокираха и тя се понесе настрани. Една от гумите се спука и автомобилът се преметна. Фонтана усещаше хипнотизиран как светът около него се завърта, а след малко покривът пад главата му се смачка. Както повечето полицаи, той никога не си правеше труд да си слага колан, падна на врата си, който се счупи от смачкания покрив. Това беше без значение. Колата, движеща се след него, се блъсна в неговата и довърши работата, започната от автомата на Милър.
– Мамицата му! – изруга пилотът на „Полицай-2“. – „Полицай-2“ до Анаполис, J-19 се разби със сериозно нараняване на шосе №50, на запад от изхода за шосе 2. Къде са другите коли, дяволите да ги вземат!
– „Полицай-2“, уведомете ни за състоянието на J-19.
– Мъртъв е, човече. Преследвам тоя шибан микробус. Къде е проклетата подкрепа?
– „Полицай-2“, уведомяваме ви, че единадесет коли се приближават. В момента блокираме шосе №50 при пътя за Южен Хейвън. Три автомобила се движат в западна посока по шосето на около половин миля зад вас, а други две – в източна посока към изхода за главното шосе.
– Разбрано. Аз преследвам микробуса – отговори пилотът.
– Давай, Алекс! – извика Милър.
– Почти стигнахме – отговори чернокожият, като се изнесе в дясното платно към изхода от шосето. На около една миля пред себе си видя сините и червени светлини на две движещи се към него полицейски коли, но тук нямаше никакъв изход в източна посока. „Нямате късмет, ченгета!“ Не беше много щастлив от това, че очистиха хората в поршето, но един мъртъв полицай винаги беше повод да се почувства доволен. – Ето сега!
– Анаполис, тук „Полицай-2“ – извика пилотът. – Микробусът се отклонява на север от шосе 50. – Трябваше малко време, за да може диспечерът да схване положението.
– О, не! – Той издаде кратка заповед. Движещите се в източна посока полицейски коли намалиха скоростта си, а след това прекосиха затревената разделителна ивица и навлязоха в платната за движение в западна посока. Те бяха чисти, защото движението беше блокирано заради друга катастрофа, но разделителната ивица беше неравна. Едната кола затъна в мократа трева и тинята, докато другата изскочи на настилката и се засили в насрещна посока към изхода.
Алекс улучи зелената светлина на светофара, когато пресече „Уест стрийт“, и се отправи на запад. С периферното си зрение забеляза полицейската кола, закъсала между колите на двеста метра вдясно от него, въпреки че светлините и сирената й бяха включени. „Твърде късно е, ченге.“ Продължи още двеста метра напред и сви наляво.
Сержантът, който пилотираше „Полицай-2“, започна да псува, забравил за губернатора и прокурора на задната седалка. Гледаше как микробусът влиза в големия паркинг около пазарния център в Анаполис. После продължи към вътрешния кръг с места за паркиране. Три преследващи коли завиха от „Уест стрийт“.
– Кучи син! – Натисна кормилото и се спусна над паркинга.
Алекс паркира микробуса на място за инвалидни коли. Щом като колата спря, пътниците отвориха вратите. Тръгнаха бавно и с нормална походка към входа на пазарния център. Шофьорът с изненада вдигна поглед, когато дочу свистенето и ударите на перките на хеликоптера. Той кръжеше на стотина метра над тях. Алекс притисна шапката си и махна за поздрав, а след това влезе през вратата.
Пилотът на хеликоптера погледна лекаря, който яростно стискаше с ръка револвера в раменния кобур.
– Изчезнаха – тихо каза в разговорната уредба лекарят.
– Какво искате да кажете? – попита прокурорът.
Под тях коли от щатската и областната полиция спряха със свирещи спирачки пред входа. Но вътре, зад тези врати, имаше около три хиляди пазаруващи, а те не знаеха как изглеждат заподозрените. Офицерите стояха пред входа с пистолети в ръце и не знаеха какво да правят.
Алекс и групата му се намираха в тоалетната. Двама от членовете на организацията ги чакаха с две пазарски чанти. Всеки от хората в микробуса получи по едно ново палто. Разделиха се на двойки, излязоха в магазина и тръгнаха към западния изход. Не бързаха. Нямаше причини.
– Той ни махна – каза губернаторът. – Направете нещо!
– Какво? – попита пилотът. – Какво искате да направим? Кого да спрем? Те изчезнаха, вече може да са и в Калифорния.
Губернаторът загряваше бавно, макар да беше по-схватлив от прокурора, който все още бърбореше нещо. Рутинното събрание на неговата партия се беше превърнало във вълнуващо преследване, но с изключително неприятен край. Един от полицаите беше убит пред очите му и нито той, нито хората му можеха да направят нещо. Накрая губернаторът изпсува. Избирателите биха останали шокирани от езика му.
„Полицай-1“ се намираше на моста на река Севърн, като перките му се въртяха бързо, за да го държат над бетонните перила. Лекарят, полицаят Уейвърли и един шофьор, който се оказа доброволен пожарникар, слагаха двете жертви на носилки. Другият шофьор, който беше помагал, сега стоеше до полицейската кола в центъра на локва от собственото си повръщано. Приближи се и една пожарна кола. Други двама полицаи подготвяха пътя, за да пропуснат спрените коли веднага щом хеликоптерът се вдигне. Шосето вече беше задръстено – най-малко на четири мили оттук. Докато се приготвяха за регулирането на движението, дочуха по радиоапаратите си какво се е случило с кола J-19 и нейния шофьор. Двамата полицаи се спогледаха, без да кажат нищо. Думите щяха да бъдат изговорени по-късно.
В качеството си на първи офицер, пристигнал на мястото на произшествието, Уейвърли взе чантата на жената и започна да търси документи. Предстоеше му да попълни много формуляри и да уведомява много хора. В чантата намери някаква картина, рисувана с пръсти. Погледна към носилката на момиченцето, което поставяха в горния рафт на отделението за пътниците. Лекарят влезе след нея. След по-малко от тридесет секунди Уейвърли почувства по лицето си камъчетата, които вятърът от перките на хеликоптера разхвърля наоколо. Гледаше как хеликоптерът се вдига във въздуха и тихо промълви една молитва за момичето, което беше нарисувало нещо подобно на синя крава. „Хващай се за работа“ – помисли си той. В чантата намери червено тефтерче с адреси. Отвори шофьорската книжка, за да види с коя буква започва името, а след това разгърна и тефтерчето на същата буква. Някой на име Джек, но не беше написана фамилията му. До един от телефонните номера имаше думата „служебен“. Вероятно това е съпругът й. Някой трябва да му се обади.
– „Балтимор“, тук „Полицай-1“. Движа се към „Балтимор“ с евакуирани пострадали на борда.
– „Полицай-1“, разбрано. Разрешавам директно приближаване, преминете наляво на курс три-четири-седем и поддържайте същата височина – отговори диспечерът на международното летище „Балтимор“ във Вашингтон. Цифрата 1501 се виждаше ясно на дисплея пред него, а спешните случаи се ползваха с безусловно предимство.
– Болница „Хопкинс“, „Бърза помощ“, тук е „Полицай-1“, приближаващ с белокожо дете от женски пол, пострадало при катастрофа.
– „Полицай-1“, тук „Хопкинс“. Отклонете се към университета, тук е претъпкано.
– Разбрано. Университет, тук „Полицай-1“, чувате ли? Край.
– „Полицай-1“, тук университетът, чуваме и сме готови да ви приемем.
– Разбрано. Пристигаме след около пет минути.
– Патлак, обажда се Къмингс от портал 3 – каза сержантът по телефона.
– Какво има, сержант? – попита Брекенридж.
– Някакъв тип стои на ъгъла от другата страна на улицата вече четиридесет и пет минути. Странно е. Той не е на територията на академията, но все пак някак странно е.
– Повика ли полицаите? – попита старшината.
– Защо? – попита с основание Къмингс. – Той дори не се е изплюл на улицата.
– Добре, ще ида при него. – Брекенридж се изправи. Пък и му беше скучно. Нахлупи шапката си, излезе от сградата и тръгна на север през района на спалните помещения. Това му отне пет минути, през които отдаде чест на петима офицери и отговори на поздравите на доста повече курсанти. Не понасяше студа. Не помнеше като дете да е прекарвал подобна зима във фермата в Мисисипи. Но пролетта идваше. Пресичайки улицата, поглеждаше крадешком към портала, така че да не бие на очи.
Намери Къмингс, застанал зад вратата в караулната къщичка. Добър сержант беше Къмингс. Морски пехотинец от нов тип. Брекенридж беше добре сложен – с класически тип тяло, като на Джон Уейн. Къмингс беше чернокожо хлапе, бегач, с тяло като на Франк Шортър*. Той можеше да тича цял ден, нещо, което Патлака никога не беше могъл. Но преди всичко Къмингс беше човек, отдал живота си на армията. Разбираше какви са идеите на морската пехота. Брекенридж беше взел младежа под крилото си, предавайки му някои важни уроци. Старшината знаеше, че скоро ще стане част от миналото на морската пехота. Но беше спокоен за бъдещето на армията, защото Къмингс беше това бъдеще.
[* Франк Шортър – известен американски бегач от близкото минало. – Б.пр.]
– Хей, Патлак – поздрави го сержантът.
– Оня във входа ли е?
– Застана там малко след четири часа. Не живее там. – Замълча. В края на краищата той беше само начинаещ сержант без много опит и разговаряше с човек, когото генералите поздравяваха с уважение. – Странно е.
– Е, ще му дадем няколко минути – размишляваше на глас Брекенридж.
– Господи, как мразя да оценявам тестове.
– В такъв случай не бъди строг с момченцата и момиченцата – засмя се Роби.
– Като теб ли? – попита Райън.
– Преподавам труден, технически предмет. Аз трябва да давам тестове.
– Инженери! Ако можехте да четете и пишете така добре, както умножавате.
– Изглежда, си пил някакво хапче за кофти настроение този следобед, Джек.
– Е, да… – Телефонът иззвъня. Джек вдигна слушалката. – Доктор Райън на телефона. Да…кой? – Лицето му се промени, гласът му стана сдържан. – Да, точно така.
Роби видя как приятелят му се вцепени.
– Сигурен ли сте? Те къде са сега? Добре, добре, благодаря ви…ъъ, благодаря ви. – Джек гледа телефона в продължение на една-две секунди и после затвори.
– Какво има, Джек? – попита Роби.
Трябваше му малко време, преди да може да отговори.
– Обадиха се от полицията. Станала е катастрофа.
– Къде са те? – незабавно запита Роби.
– Откарали са ги с хеликоптер…откарали са ги в Балтимор. – Джек се изправи несигурно. – Трябва да отида там. – Погледна към приятеля си. – Господи, Роби…
Джексън вече беше на крака.
– Хайде. Ще те закарам.
– Не, аз ще…
– Стига, Джек. Аз ще карам. – Роби взе палтото си и подхвърли палтото на Джек над бюрото. – Хайде, мърдай, момче!
– Закарали са ги с хеликоптер…
– Къде? Къде, Джек?
– В университета.
– Я се стегни, Джек. – Роби го хвана за ръката. – Успокой се. – Пилотът поведе приятеля си към стълбите и излязоха от сградата. Червеният му шевролет корвет беше паркиран на стотина метра.
– Още е там – докладва цивилният постови, когато се върна.
– Добре – каза Брекенридж и се изправи. Погледна закачения в ъгъла кобур с пистолета, но реши да не го взема. – Ето какво ще направим.
Нед Кларк не харесваше мисията си още от самото начало. Шон беше прекалено нетърпелив. Но Нед не каза нищо за това. Шон беше измислил бягството от затвора, с което го направи свободен човек. Ако не друго, то Нед Кларк оставаше верен на каузата. Но тук беше незащитен и това го притесняваше. По време на инструктажа му бяха казали, че охраната на портала на академията е небрежна, а и той сам виждаше, че постовите не са въоръжени. Нямаха и никакви пълномощия извън района на учебното заведение.
Но мина толкова много време. Целта му закъсняваше с тридесет минути. Кларк не пушеше, не правеше нищо, за да не бъде забелязан, но всъщност знаеше, че трудно може да привлече вниманието на някого. Вратата на стария жилищен блок нямаше осветление – предишната вечер един от хората на Алекс се беше погрижил за това със сачмен пистолет.
„Трябва да прекъсна акцията“ – каза си Кларк. Но всъщност не искаше да го стори. За да не изневерява на Шон. Видя двама мъже да напускат академията. Двама проклети морски пехотинци в парадни униформи. Изглеждаха така красиви без оръжие, така уязвими.
– Значи капитанът разправя: „Махни проклетия идиот от хеликоптера ми!“ – говореше шумно едрият. Другият започна да се смее.
– Страхотен виц!
– Какво ще кажеш да изпием по една бира? – попита едрият. Прекосиха улицата и се насочиха към входа на сградата.
– Нямам нищо против, Патлак. Ти ли черпиш?
– Мой ред е, нали? Най-напред трябва да взема малко пари. – Едрият бръкна в джоба си, за да потърси ключове, и се обърна към Кларк:
– Извинете, сър, мога ли да ви помогна?
Извади ръката си от джоба, но в нея нямаше ключове.
Кларк реагира бързо, но не достатъчно. Дясната ръка, пъхната под палтото му, започна да се движи нагоре, но Брекенридж я стисна като с менгеме.
– Попитах дали мога да ви помогна с нещо – каза е приятен глас старшината. – Какво държите в тази ръка? – Кларк се опита да мръдне, но Брекенридж го притисна до тухлената стена.
– Внимавай, Том! – предупреди Брекенридж.
Къмингс пусна ръката си надолу и напипа пистолет.
– Пистолет! – каза той рязко.
– По-добре е този пистолет да не стреля – съобщи старшината, а лявата му ръка беше обвита около гърлото на Кларк. – Позволи човекът да го вземе, синко. Бъди много внимателен.
Кларк беше изненадан от глупостта, си да позволи на тези двамата да се доближат толкова близо до него. Завъртя глава, за да погледне към улицата, но човекът, който го чакаше в колата, беше вече зад ъгъла. Докато мислеше какво да каже, чернокожият го беше обезоръжил и претърсваше джобовете му. Къмингс взе ножа му.
– Говори! – каза Брекенридж. Кларк не отговори и той плъзна длан по гърлото му. – Моля ви, сър, говорете!
– Свали си проклетите ръце! За какъв се мислиш бе?
– Откъде си, момчето ми? – Брекенридж не се нуждаеше от отговор. Сержантът издърпа ръката на Кларк от джоба и я изви зад гърба му.
– Добре, синко. Сега ще влезем през онази врата и ще седнеш. Ще бъдеш добро момче, а ние ще повикаме полицията. Ако създаваш неприятности, ще ти откъсна тази ръка и ще ти я натикам в задника. Да тръгваме, момчето ми.
Шофьорът, който чакаше Кларк, стоеше до ъгъла на блока. Видя какво става и отиде до колата. Две минути по-късно се намираше в друг квартал.
Къмингс завърза с белезниците мъжа към стола, докато Брекенридж безуспешно търсеше някакви документи, макар че пистолетът сам по себе си беше достатъчен. Най-напред се обади на капитана, а след това повика полицията от Анаполис. Всичко започна тук и макар и старшината да не знаеше това, щеше да свърши пак тук.
15.
ШОК И ТРАВМА
Ако Джек изобщо бе имал съмнения, че Роби Джексън е наистина добър летец, то сега те отпаднаха. Личната играчка на Джексън беше един двегодишен „Шевролет-Корвет“, боядисан в ябълковочервен цвят, и той го караше с усещането за неуязвимост. Пилотът изхвърча през западния портал на академията, зави наляво и тръгна към булевард „Роу“. Проблемите с движението по шосе 50 бяха валидни и тук, но Роби премина в другото платно, за да се отправи на изток. След минута префуча по моста на река Севърн. Джек беше твърде унесен в собствените си мисли, за да забелязва нещо, но Роби зърна остатъците от кола, подобна на порше, от другата страна на пътя. Извърна погледа си смразен. Опита се да се отърси от мислите си и да се концентрира върху шофирането. Колата вече се движеше с над сто и тридесет километра в час. Имаше твърде много полицаи от другата страна на пътя, за да се притеснява, че някой може да засича скоростта и да го глоби. След минута се насочи по изходния път за Ричи и зави на север към Балтимор. Движението в пиковия час беше натоварено, въпреки че повечето коли се движеха в обратна посока. По тази причина имаше празнини, които той се опитваше да използва. Постоянно сменяше скоростите и рядко докосваше спирачния педал.
Вдясно от него Джек се беше втренчил напред с невиждащ поглед. Успя да изохка, когато Роби забави зад два влекача, които се движеха един до друг, а след това префуча помежду им, на косъм разстояние. Воят на клаксоните на двата дизелови автомобила остана някъде зад фучащата кола и Джек отново потъна във вакуума на мислите си.
Брекенридж остави капитан Майк Питърс да се оправя със ситуацията. Старшината мислеше, че той е доста добър и благоразумен офицер, за да чака старшините и сержантите му да движат нещата. Беше успял да стигне до караулното две минути преди полицията на град Анаполис, което даде възможност на Брекенридж и Къмингс да му обяснят случая.
– Е, какво става, господа? – попита приятелски настроеният полицай. Капитан Питърс подкани с глава Брекенридж да говори.
– Сър, сержант Къмингс забелязал, че това лице стои на ъгъла от другата страна на улицата. Не му изглеждал да е някой от живеещите тук, затова го наблюдавахме. Накрая аз и Къмингс излязохме и го попитахме дали можем да му помогнем с нещо. Той се опита да извади ето това – Патлака вдигна пистолета, като внимаваше да не повреди пръстовите отпечатъци по него, – а в джоба си държеше и този нож. Носенето на скрито оръжие е нарушение според местните закони, затова ние с Къмингс го арестувахме и ви повикахме. Този тип няма документи и отказва да говори с нас.
– Какъв е пистолетът? – попита полицаят.
– Деветмилиметров „FN“ – отговори Брекенридж. – Същият като браунинг „Хай пауър“, но е с друга производствена марка и има пълнител с тринадесет патрона. Оръжието беше заредено и в цевта беше вкаран патрон. Предпазителят беше свален. Ножът е евтин боклук. Нож за боклуци.
– Кажете ми името си, моля – обърна се полицаят към Иймън Кларк. „Заподозряното лице“ просто седеше и го гледаше.
– Сър, имате няколко конституционни права, които ще ви прочета, но законът не ви позволява да криете самоличността си. Трябва да ми кажете името си.
Полицаят продължи да гледа в Кларк още минута. Накрая сви рамене и извади едно картонче от джоба си.
– Сър, имате правото да не казвате нищо… – зачете напевно той. – Наясно ли сте с правата си?
Кларк пак не отговори. Полицаят започваше да се дразни. Погледна към другите трима мъже в стаята.
– Господа, вие ще свидетелствате, че съм прочел правата на това лице, нали?
– Разбира се – отговори капитан Питърс.
– Мога ли да предложа нещо, сър? – попита Брекенридж.
– Може би няма да е зле да поискате и ФБР да провери този човек.
– Защо?
– Говори по особен начин – обясни старшината. – Не е оттук.
– Великолепно. Двама луди в един ден.
– Какво искате да кажете? – попита Брекенридж.
– Преди малко една кола е била обстрелвана на шосе 50. Изглежда, е заради наркотици. Няколко минути по-късно същите типове са убили един полицай и са се измъкнали. – Той се наведе, за да огледа лицето на Кларк. – Ти по-добре проговори, господинчо, защото полицаите в този град не са в добро настроение точно тази вечер. Това, което искам да ти кажа, приятел, е, че нямаме желание да се занимаваме с допълнителни глупости. Разбираш ли?
Кларк не разбираше. В Ирландия носенето на скрито оръжие беше сериозно наказуемо престъпление. В Америка не беше толкова сериозно, защото много хора притежаваха пистолети. Ако беше казал, че чака някого и носи пистолет, защото се бои от уличните престъпници, може би щеше да се измъкне още преди опознавателните процедури. Вместо това упоритостта му само разгневяваше полицая и означаваше, че ще проведат най-изчерпателни разследвания за определяне на самоличността му, преди да го изправят пред съда.
Капитан Питърс и старшина Брекенридж си размениха многозначителни погледи.
– Господин офицер – обади се капитанът. – Препоръчвам ви да проверите самоличността на този тип във ФБР. Ние, ъъ, ние получихме преди няколко седмици неофициално предупреждение за евентуални терористични действия. Разбира се, вие сте този, който решава какво да прави, защото е заловен във вашия район, но…
– Разбирам, капитане – отговори полицаят. Помисли малко и реши, че тук се крие нещо много по-голямо, отколкото се вижда на пръв поглед. – Ако желаете да ме придружите до участъка, господа, ще можем да разберем кой всъщност е нашият мистър Хикс.
Райън се втурна през входа на Центъра за лечение на шокове и травми към рецепцията. Администраторката го упъти за чакалнята и с твърд глас му каза, че при първа възможност ще му съобщят какво става. Внезапното преминаване от състояние на активност към бездействие силно обърка Джек. Стоя на входа на чакалнята в продължение на няколко минути, като не можеше да измисли никакъв начин за действие в тази ситуация. Когато Роби, който остана да паркира колата, дойде, намери приятеля си седнал на дивана от напукана изкуствена кожа, загледан в някаква брошура, чиято хартия беше омекнала като гюдерия от безброй ръце на родители, съпруги, съпрузи и приятели на пациентите, преминали през тази сграда.
В бюрократичен стил брошурата разясняваше, че Институтът за спешна медицинска помощ в Мериленд е първото и най-добро здравно заведение, специализирано в най-сложните случаи на травми. Райън знаеше всичко това. Болницата „Джон Хопкинс“ ръководеше наскоро построената педиатрична клиника и предоставяше повечето хирурзи за лекуване на очни травми. Кати беше прекарала два месеца тук – два напрегнати месеца, които тя с радост остави зад себе си. Джек се питаше дали не я лекува някой бивш колега. „Ще я познае ли? Пък и какво значение има?“
Центърът за шокове и травми – всички освен данъчните служби го знаеха с това име беше започнат като мечтата на един много умен и изключително арогантен сърдечен хирург, който си беше пробил път през бюрократичната империя и успял да построи тази сграда за бърза помощ от XXI век.
Успехът беше ослепителен и легендарен. Тук се прилагаха водещите технологии в оказването на бърза помощ. В центъра вече бяха разработени много методи за помощ в критични случаи и отхвърлени много от традиционните схващания на обикновената медицина – факт, който не направи основателя му приятен на събратята си медици. Така би станало и във всяка друга област, а и в случая основателят на института не беше помогнал много с бруталността на мненията си. Разбира се, най-голямото му, но непризнато престъпление беше, че излезе прав в почти всичко. И макар този пророк да не се ползваше с почестите на новатор в професията си, по-младите й членове можеха лесно да бъдат спечелени на негова страна. Институтът за шокове и травми привличаше най-талантливите млади хирурзи от целия свят, а от тях избираха само най-добрите.
„А дали са наистина най-добрите?“ – запита се Райън.
Загуби представа за времето. Чакаше и се боеше да погледне часовника си, боеше се да мисли за топа как текат минутите. Останал напълно сам в своя собствен свят, той размишляваше, че Бог му е дал жена, която обичаше, и дете, което ценеше повече от собствения си живот, че най-важното му задължение като съпруг и баща е да ги защитава от този понякога враждебен свят, че не беше успял да го направи, защото животът им в момента се намираше в ръцете на други. Всичките му познания и умения сега бяха безполезни. Това беше по-лошо от безсилие и някаква зла част от съзнанието постоянно повтаряше тези мисли, от които той потръпваше и изпадаше в пълно вцепенение. В продължение на няколко часа гледа в пода, след това в стената, без дори да е в състояние да се моли, докато съзнанието му търсеше спокойствие в празнотата.
Джексън седеше до приятеля си, мълчалив и потънал в себе си. Като летец от военноморските сили беше виждал как негови добри приятели загиват поради дребна грешка или механична засечка – или пък без очевидна причина. Преди по-малко от година и той беше почувствал на рамото си ледената ръка на смъртта. Но един зрял мъж, който доброволно е избрал опасна професия, не можеше да се страхува от нея. Сега в опасност се намираше животът на една жена и малко дете. Той не можеше да се шегува с тока, че черен гологан не се губи. Изобщо не знаеше какво да каже и как да го окуражи. Можеше само да седи тук и макар Джек да не го показваше, Роби беше сигурен, че до себе си има приятел.
Два часа по-късно Джексън излезе тихо от чакалнята, за да се обади на жена си и да направи дискретна проверка на гишето. Администраторката потърси имената, а след това даде следната информация: „От женски пол, русокоса, на възраст около тридесет години, смазан гръден кош.“ Пилотът изпита желание да я удуши заради студенината й, но се въздържа и се отдалечи, без да каже пито дума. След малко се върна при Райън и като него се втренчи в стената. Отвън заваля студен дъжд, който идеално пасваше на настроението им.
Специален агент Шоу прекрачваше прага на дома си, когато телефонът иззвъня. Дъщеря му го вдигна и го подаде, без да каже пито дума. Това съвсем не беше нещо необичайно.
– Шоу на телефона.
– Мистър Шоу, обажда се Ник Капитано от бюрото в Анаполис. Градската полиция е задържала мъж с пистолет и нож, но без документи. Отказва да говори, но преди да бъде заловен, е разговарял с двама морски пехотинци и е забелязан акцентът му.
– Това, че има акцент, е много приятно. Какъв по-точно е акцентът му? – раздразнено попита Шоу.
– Може би ирландски – отговори Капитано. – Задържали са го пред портал 3 на Военноморската академия. При мен има един морски пехотинец, който твърди, че при тях работи преподавател на име Райън и че същият е получил някакво предупреждение от Отдела за борба с тероризма.
„По дяволите!“
– Успяхте ли да идентифицирате заподозрения?
– Не, сър. Местните полицаи са взели отпечатъци от пръстите му. Изпратиха ни копие от тях и снимка. Заподозреният отказва да говори. Той просто не проронва нито дума.
– Добре. – Шоу се замисли. „Дотук с обяда“ – Ще бъда в канцеларията си след тридесет минути. Нека ми изпратят копие от отпечатъците и снимката. Вие не предприемайте нищо. Накарайте някой да намери доктор Райън и да остане с него.
– Разбрано.
Шоу затвори телефона и набра номера на канцеларията си в бюрото.
– Дейв? Обажда се Бил. Позвъни в Лондон и кажи на Дан Мъри, че искам да бъде в канцеларията си след половин час. Тук, изглежда, става нещо.
– Чао, тате – обади се дъщеря му. Шоу не беше имал време дори да свали палтото си.
Двадесет и седем минути по-късно той седеше пред бюрото си. Най-напред позвъни на Ник Капитано в Анаполис.
– Нещо ново?
– Не, сър. Хората от службата за сигурност в Анаполис не могат да намерят този Райън. Колата му е паркирана в академията. Изпратили са хора да го търсят. Помолих кола от полицейския участък в Аръндел да провери дали не си е у дома. Някой сигурно го е закарал, защото може колата му да се е повредила или пък по друга причина. В момента тук нещата са малко объркани. Случи се нещо шантаво по същото време, когато задържаха оня с пищова. Една кола е била обстрелвана с автомат в близост до града.
– Какво, по дяволите, е това?
– Щатската полиция се занимава с този случай. Нас не са ни потърсили – обясни Капитано.
– Прати някой от хората си – веднага каза Шоу. Секретарката влезе в канцеларията и му подаде някаква папка. В нея имаше снимка на задържания. Беше сниман в профил и анфас.
– Стой! – Секретарката се спря точно преди да затвори вратата. – Искам това незабавно да бъде изпратено до Лондон.
– Да, сър.
Шоу набра директния телефон на посолството в Лондон.
– Тъкмо заспивах – обади се един глас след първото позвъняване.
– Здрасти, Дан. Аз току-що изпуснах обяда. Не е лесно. В момента ти изпращат една снимка по факса. – Шоу обясни на Мъри какво става.
– О, Господи! – Мъри отпи от кафето си. – Къде е Райън?
– Не знаем. Вероятно се мотае някъде. Колата му все още е в Анаполис – в академията. Хората от службите за сигурност го търсят. Би трябвало всичко с него да е наред, Дан. Ако разбирам написаното, то задържаният в Анаполис вероятно е чакал него.
Снимката на Иймън Кларк вече се намираше в посолството. Комуникационната апаратура на бюрото използваше същата спътникова мрежа, както и разузнавателните служби. Всъщност хората, занимаващи се с тази апаратура, бяха служители на Агенцията за национална сигурност, която винаги беше нащрек. Факсимилието беше излъчено с обозначение „Светкавично. Изключително важно“ и един куриер изтича до канцеларията на аташето по правните въпроси. Но вратата беше заключена. Мъри трябваше да остави слушалката, за да стане и да отвори.
– Върнах се – каза Мъри. Отвори папката. Снимката беше претърпяла някои промени заради това, че два пъти е била надробявана на електронни сигнали и излъчвана, но въпреки всичко образът беше ясен. – Познат ми е. Не мога да ти кажа как му е името, но е от лошите.
– За колко време ще можеш да разбереш кой е?
– Ще позвъня на Джими Оуенс. Ти в канцеларията си ли ще бъдеш?
– Да – отвърна Шоу.
– Ще ти се обадя. – Мъри натисна някакъв бутон на телефона си. Не помнеше домашния номер на Оуенс и трябваше да го потърси.
– Да?
– Здрасти, Джими. Обажда се Дан. – Всъщност гласът на Мъри вече звучеше по-живо. „Каква изненада имам за теб!“
Оуенс още не знаеше, че има изненада.
– Знаеш ли колко е часът?
– Нашите хора са задържали един, който може би те интересува.
– Кой? – попита Оуенс.
– Имам снимката му, но не и името. Арестували го в Анаполис, пред Военноморската академия…
