Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 38 страниц)

– И двете страни – продължи след кратко мълчание Мъри. – Ония откачени протестанти не са по-добри. ИРА очиства някой протестант. След това доброволците от Ълстър* изпращат кола в някой католически квартал и поразяват първата удобна цел. Голяма част от убийствата са чисто произволни. Може би една трета от убитите са хора, разхождащи се по улицата. Процесът се самовъзпроизвежда. Изглежда, нищо не може да ги спре. Освен това и ирландските полицаи също бяха считани за убийци, но на тези глупости вече не се дава ухо. Законът трябва да бъде закон за всеки – само че това се забравя твърде лесно, както при Мисисипи през 60-те години. Така е станало и в Северна Ирландия. Сър Джек Хърмън се опитва да превърне ирландската полиция в професионална. Има много хора, останали от лошото старо време, а сега идва и войската. Необходимо е. Полицаите понасят загуби от двете страни – последният е убит от протестанти. Хвърлили в къщата му запалителна бомба. – Мъри поклати глава. – Колко странно е. Аз бях там само преди две седмици. Моралът им е страхотен. Особено на младите хлапета. Не зная как го правят – впрочем знам. И те си имат своята мисия. Полицията и съдилищата трябва да възстановят правосъдието и хората трябва да видят, че те наистина го правят. За тази страна те са единствената надежда, както и някои от църковните водачи. Може би един ден разумът ще надделее, но не се надявай да стане скоро. Необходимо е дълго време. Да благодарим на Бога за Том Джеферсън** и Джим Мадисън***, приятел. Понякога си мисля колко близо бяхме стигнали до такова сектантство. То е като война на мафиоти, в която могат да участват всички.

[* Асоциация за защита на Ълстър – фанатизирана протестантска група, която държи на принадлежността към британската корона. – Б.пр.]

[** Томас Джеферсън (1743–1826) – американски президент, един от съставителите на Декларацията за независимостта. – Б.пр.]

[*** Джеймс Мадисън (1751–1836) – американски президент, участвал в създаването на конституцията и Хартата за човешките права. – Б.пр.]

– Е, съдия? – Адмирал Джеймс Гриър натисна бутона за изключване върху дистанционното управление, докато новините от кабелната телевизия сменяха темите.

Директорът на ЦРУ изтърси пепелта от пурата си в стъкления пепелник.

– Знаем, че е умен, Джеймс, и, изглежда, усеща как да се държи пред репортери, но е прибързан – отговори съдията Артър Мур.

– Хайде, Артър! Той е млад. Искам тук млад човек със свежи идеи. Може би ще ми кажеш, че не си харесал доклада му? За първи път се захваща и излиза нещо толкова добро!

Съдията Мур се подсмихна иззад пурата. Намираха се в канцеларията на заместник-директора по разузнаването на седмия етаж в сградата на ЦРУ. Навън ръмеше дъжд. Хълмовете по долината на река Потомак не му позволяваха да я зърне. Виждаха се възвишенията, намиращи се на миля-две от другата страна на реката. Изгледът беше далеч по-хубав от този към паркинга.

– Какво излезе, след като проверихте миналото му?

– Все още не сме извършили задълбочена проверка, но се обзалагам на бутилка от любимия ти бърбън, че ще бъде чист.

– Никакви басове, Джеймс! – Мур вече беше видял досието на Джек от военноморските сили. Освен това той не беше идвал в управлението. Те бяха отишли при него и той им отказа още при първото предложение. – Да не мислиш, че той може да се справи?

– Наистина трябва да се срещнеш с него. Разбрах що за човек е още през първите десет минути, когато беше тук миналия юли.

– Ти ли уреди изтичането на информация?

– Аз? Изтичане на информация? – засмя се адмирал Гриър. – Но е добре да знаем, че може да се оправя сам, нали? Хлапакът се отнася съвсем сериозно към това, което знае, и – Гриър вдигна телекса от Лондон – задава хубави въпроси. Емил казва, че и неговият човек, Мъри, бил много впечатлен. Срамота е да се пилее и да преподава история.

– Дори и в твоята алма матер ли?

Гриър се усмихна:

– Да. Това ми причинява болка. Искам го, Артър. Искам да го обуча, да го обработя. Той е от нашия тип хора.

– Но той, изглежда, не мисли така.

– Ще започне – каза тихо Гриър с уверена нотка в гласа си.

– Окей, Джеймс. Как искаш да го подхванеш?

– Без да бързаме. Първо искам много изчерпателна проверка. Кой знае? Може би той сам ще дойде при нас.

– Не се надявай – изсумтя съдията Мур.

– Ще дойде при нас, за да поиска информация за оная тълпа от АОЪ – отговори Гриър.

Съдията помисли по този въпрос. Мур реши, че Гриър може да вижда нещата, сякаш са направени от кристал.

– Това е доста смислен довод.

– И още как. Ще мине малко време – аташето каза, че трябва да остане за съдебното дело и всичко останало, – но две седмици след като се върне, ще седи в тази канцелария и ще иска разрешение да потърси сведения за ония от АОЪ. Ако го стори, аз ще му направя предложението – с твое съгласие, Артър. Искам да говоря и с Емил Джейкъбс от ФБР, за да сверим информацията за тия типове от АОЪ.

– Окей.

После заговориха за други неща.

5.

ПЛАНОВЕ

Денят, когато изписаха Райън от болницата, беше най-щастливият в живота му или поне откакто се роди Сали в болницата „Джон Хопкинс“ преди четири години. Минаваше шест вечерта, когато най-после успя да се облече. Заради гипса това се оказа доста трудна работа и той се строполи в инвалидната количка. Джек се беше възпротивил, но очевидно редът в английските болници е също толкова строг, колкото и в американските: на пациентите не се разрешава да ходят при излизане от болницата, за да не си помисли някой, че са излекувани. Един униформен полицай избута количката му от стаята. Райън не погледна назад.

Практически целият персонал се беше строил покрай стената заедно с няколко от пациентите, с които Райън се беше запознал през изтеклата седмица и половина, докато се учеше да ходи нагоре-надолу по скучните коридори, превит встрани под ъгъл 10 градуса заради тежкия гипс. Джек се изчерви от ръкоплясканията и още повече се притесни, когато хората започнаха да се доближават, за да му стиснат ръка. „Не съм космонавт от кораба «Аполо» – помисли си той. – Англичаните би трябвало да се държат по-високомерно.“

Сестра Китиуейк произнесе реч и обясни какъв образцов пациент е бил той.

„Какво удоволствие и чест…“ Райън се изчерви отново, когато тя свърши и поднесе цветя за „прекрасната му съпруга“. След това го целуна от името на всички. Джек отговори на целувката. Е, това беше най-малкото, което можеше да направи, пък и тя наистина беше хубаво момиче. Китиуейк го прегърна, прегърна и превръзката, и от очите й потекоха сълзи. Тони Уилсън, който стоеше до нея, тайно намигна. Джек не се изненада от това. Стисна ръцете на още десетина души, преди полицаят да го вкара в асансьора.

– Следващия път, когато ме намерите ранен на улицата – каза Райън, – ме оставете да умра там.

Полицаят се засмя:

– Голям неблагодарник сте вие.

– Вярно е.

Асансьорът се отвори и те излязоха във фоайето. Райън с облекчение видя, че в него са само Единбургският херцог и група хора от охраната.

– Добър вечер, милорд. – Райън се опита да стане, но с жестове му наредиха отново да седне.

– Здравейте, Джек! Как се чувствате? – Ръкуваха се и за момент Джек се притесни, че самият херцог ще го изкара през вратата. Това щеше да бъде непоносимо, но полицаят отново започна да бута количката, а херцогът тръгна до него. Джек посочи напред.

– Сър, ще се почувствам два пъти по-добре, когато изляза от тази врата.

– Гладен ли сте?

– След болничната храна ли? Спокойно мога да изям един от конете ви за поло.

Херцогът се усмихна.

– Ще се постараем да предложим нещо по-добро.

Джек забеляза няколко души от охраната във фоайето. Отвън имаше един ролсройс и най-малко още четири други коли, както и хора, които не приличаха на случайни минувачи. Твърде тъмно беше, за да може да се види дали някой обикаля и по покривите, но сигурно имаше. „Е – помисли си Райън, – научили са си урока по охрана. И все пак жалко, защото изглежда, победители са терористите. Ако накарат обществото да се промени дори и малко, то те са спечелили нещо. Копелета недни!“ Полицаят го закара право при ролсройса.

– Сега мога ли да стана? – Гипсът му тежеше така много, че наруши равновесието му. Райън се изправи малко по-бързо и почти се удари в колата, но успя да се овладее с гневно тръскане на глава, преди някой да протегне ръка към него. За момент застана неподвижен, а лявата му ръка стърчеше като огромна щипка на рак. Опита се да измисли как да влезе в колата. Най-доброто беше първо да вкара превръзката в колата, след това да се завърти по посока на часовниковата стрелка и да влезе. Херцогът се качи от другата страна и двамата се настаниха доста удобно. До този момент Райън не беше влизал в ролсройс и установи, че не е чак толкова просторна кола.

– Удобно ли ви е?

– Е, трябва да внимавам да не избия някой прозорец с това проклето нещо. – Райън се облегна, кимна със затворени очи и се усмихна.

– Вие наистина се радвате, че излизате от болницата.

– Милорд, можете спокойно да заложите някоя от крепостите си за това. Това ми е трети път в тенекеджийницата и ми стига.

Херцогът даде знак на шофьора да тръгва. Конвойните коли потеглиха бавно – две отпред и две отзад – и застанаха около ролсройса.

– Сър, мога ли да попитам какво ще правя тази вечер?

– Нищо особено. Има малко парти в твоя чест, на което ще присъстват някои близки приятели.

Джек се зачуди какво означава „близки приятели“. Двадесет ли ще бъдат? Петдесет? Сто? Той щеше да вечеря с… „Майчице!“

– Сър, знаете ли, много сте любезен с мен.

– Глупости. Като оставим това, което ви дължим – а точно то не е малък дълг, Джек, – мога да кажа, че си струваше да се запозная с нови хора. Дори в неделя свърших книгата ви. Мисля, че е чудесна, и трябва да ми изпратите екземпляр от следващата. А кралицата и жена ви си допадат чудесно. Щастливец сте, че имате такава жена и тази малка палавница – дъщеря ви. Тя е съкровище, Джек, чудесно момиченце.

Райън кимна. Често пъти се чудеше с какво е заслужил да бъде такъв късметлия.

– Кати казва, че е видяла почти всяка крепост в кралството и много ви благодаря за хората, които сте й изпратили. Чувствах се доста по-добре, като знаех, че те са навсякъде с нея.

Херцогът махна с ръка. Не си струваше да говорят за това.

– Как мина проучването за новата ви книга?

– Доста добре, сър. – Единственото хубаво нещо от престоя му в болницата беше времето, с което разполагаше, за да прегледа всичко в подробности. Компютърът му съхраняваше в чиповете си още двеста страници текст и сега Райън съдеше за реакциите на другите от нов ъгъл. – Мисля, че научих нещо от малката си лудория, сър. Не е едно и също да седиш пред клавишите на компютъра и пред дулото на някой пистолет. В такава ситуация решенията се вземат по малко по-различен начин. – Тонът на Райън допълваше думите му.

Херцогът го тупна по коляното.

– Не мисля, че някой би подложил на критика решението ви.

– Може би. Работата е там, че взех решението си чисто инстинктивно. Ако знаех какво правя…ако инстинктивно бях направил това, което не трябва? – Райън погледна през прозореца. – Ето на, предполага се, че съм експерт по военноморска история със специалност, свързана с това как се вземат решения в условията на стрес, и все още не съм доволен от собствената си реакция. По дяволите! – тихо завърши Джек. – Сър, човек не забравя, когато е убил някого. Просто не забравя.

– Не трябва да мислите за това, Джек.

– Да, сър. – Райън отвърна погледа си от прозореца. Херцогът го гледаше по начин, който му напомни баща му преди години. – Съвестта е цената, която плащаме за това, че имаме морал, а моралът е цената на цивилизацията. Татко ми казваше, че престъпниците нямат съвест, дори и чувствата им не са кой знае какви. Предполагам, че това ни отличава от тях.

– Точно така. В основата си вашият самоанализ е точен, но не трябва да прекалявате. Обърнете гръб на станалото, Джек. Според мен американците са хора, които предпочитат да гледат напред, а не назад. Ако не можете да правите това от професионални съображения, поне го направете от лични.

– Разбрано, сър. Благодаря. – „Ако само можех да накарам и сънищата си да спрат.“ Почти всяка нощ Джек наново изживяваше престрелката на пътя към двореца. Оттогава бяха минали почти три седмици. Ето още нещо, за което не казваха по телевизията – човешкото съзнание има такава способност да се самонаказва за извършеното убийство. То го запаметява и отново, и отново възпроизвежда всичко. Райън се надяваше, че някой ден това ще свърши.

Колата зави наляво по Уестминстърския мост. Джек не знаеше точно къде се намира болницата, сещаше се само, че е близо до железопътна гара и достатъчно близо до Уестминстърския дворец, защото чуваше как Биг Бен* отброява часовете. Погледна нагоре към готическата каменна зидария.

[* Камбаната на часовника в кулата на Парламента. – Б.пр.]

– Знаете ли, освен изследванията, които исках да направя, ми се щеше да разгледам и страната ви. Няма много време за това.

– Джек, мислите ли, че ще ви върнем в Америка, без да сте изпитали британското гостоприемство? – Херцогът беше доста развеселен. – Ние сме особено горди с гостоприемството си, разбира се, но туристите не идват тук, за да видят това. Направили сме някои малки приготовления.

– О!

Райън трябваше да помисли малко, за да разбере къде се намират, и картите, които беше изучавал, преди да дойде тук, изплуваха в съзнанието му. Мястото се наричаше Бърдкейдж уок – намираше се само на стотина метра оттам, където го бяха простреляли…ето го онова езеро, което Сали беше харесала. Виждаше Бъкингамския дворец покрай главата на човека от охраната, седнал в предната лява седалка. Едно беше да знаеш, че отиваш там, но сега, когато сградата се намираше пред него, започна да се вълнува.

Влязоха в земите на двореца през северозападната врата. Джек досега го беше виждал само отдалече. Охраната не изглеждаше особено внушителна, но оформеният като квадрат дворец криеше почти всичко от външни погледи. Съвсем спокойно вътре може да се скрие рота въоръжени войници и кой би разбрал? По-вероятно е да са цивилни полицаи, подкрепени с много електронна апаратура. Но би трябвало да има и скрити изненади. След натрупания опит и след последния инцидент това място е толкова сигурно, колкото и Белият дом или дори повече, като се има предвид по-голямото пространство между сградите.

Твърде тъмно беше, за да могат да се различат подробностите, но ролсройсът влезе през арката в двора и мина под навес, където часовият застана мирно и вдигна пушката си за почест с три резки движения, както правеха англичаните. Щом колата спря, един лакей в ливрея отвори вратата.

Излизането беше точно както влизането, но в обратен ред. Райън се завъртя обратно на часовниковата стрелка, излезе назад и извади ръката си. Лакеят хвана ръката му, за да помогне. Джек не искаше да му помагат, но сега не беше време да се съпротивлява.

– Ще ви трябва малко практика за това – отбеляза херцогът.

– Мисля, че сте прав, сър. – Джек го последна към вратата, която отвори друг лакей.

– Кажете ми, Джек, първия път, когато ви посетихме, вие изглеждахте по-притеснен от присъствието на кралицата, отколкото от моето. Защо?

– Е, вие сте били офицер от военноморските сили, нали така?

– Разбира се. – Херцогът се обърна и го изгледа с голяма доза любопитство.

Райън се усмихна:

– Сър, аз работя в Анаполис. Академията гъмжи от офицери на военноморските сили, пък не забравяйте, че и аз съм бил морски пехотинец. Ако допусна да се притеснявам от всяко офицерче, което пресича пътя ми, армията трябва да ми вземе сабята.

– Нахалник! – И двамата се засмяха.

Райън беше очаквал дворецът да го впечатли. И въпреки това беше поразен. Едно време половината свят с бил управляван от този дом и в допълнение към това, което кралското семейство е придобило през вековете, отвсякъде са идвали подаръци. Където и да погледнеше, широките коридори бяха украсени с неизброимо много шедьоври на живописта и скулптурата. Стените бяха покрити предимно с коприна в цвят слонова кост, бродирана със златни нишки. Постланите върху мрамора и паркета килими бяха в царствено червен цвят. У Райън се събуди някогашният финансист и той се опита да пресметне стойността на всичко това. Системата му се претовари след около десет секунди. Картините бяха толкова ценни, че всеки опит за продажбата им ще наруши ритъма на пазара за творби на изкуството. Само златните рамки… Райън тръсна глава. Искаше му се да има време да разгледа всяка картина. „Човек може да живее тук пет години и няма да има време да оцени всичко.“ Изостана. Беше запленен, но се овладя, спря да се пули и тръгна в крак с по-възрастния мъж. Чувстваше се все по-притеснен. Херцогът се намираше вкъщи – в този толкова голям дом, потискащо голям, но все пак това беше дом, всекидневие. Шедьоврите на Рубенс по стената бяха част от пейзажа, толкова познати неща, колкото са снимките на децата и съпругата на бюрото на всеки мъж. Райън беше поразен от това място, поразен от украшенията, от които лъха на богатство и сила. Искаше му се да потъне в земята. Друго е да рискуваш на улицата – в края на краищата морската пехота го беше подготвяла и обучавала за това.

„Съвземи се, Джек – каза си той. – Те са кралско семейство, но не са твоето кралско семейство.“ Не можа да се съвземе. Те наистина бяха кралско семейство. Това стигаше, за да унищожи по-голямата част от неговото собствено аз.

– Пристигнахме – каза херцогът, след като зави надясно през една отворена врата. – Това е музикалната стая.

Тя имаше размерите на хола в къщата на Райън и май беше единственото нещо, сравнимо с някоя част от неговия дом на Перигрин клиф, който струваше триста хиляди долара. Таванът тук беше по-висок и очертан с ивица от златни листа. Райън прецени, че вътре има тридесетина души. В момента, когато влезе, разговорите спряха. Всички се обърнаха и се вгледаха в него – Джек беше сигурен, че са виждали херцога и преди – и в странната му гипсова превръзка. Изпита страхотно силно желание да се махне оттук. Нуждаеше се от напитка.

– Извинете ме за момент, Джек, трябва да ви оставя. Ще се върна след няколко минути.

„Много благодаря – помисли Райън и кимна учтиво. – Ами сега какво да правя?“

– Добър вечер, сър Джон – поздрави един мъж в униформа на вицеадмирал от Кралските военноморски сили. Райън се опита да прикрие облекчението си. Разбира се, бяха го прехвърлили на друг попечител. Със закъснение разбра, че много хора идваха тук за първи път. Някои от тях биха се нуждаели от известна подкрепа, докато привикнат с мисълта, че се намират в дворец, и по протокол щяха да се погрижат за тях. Докато си стискаха ръцете, Джек разгледа отблизо лицето на мъжа. Имаше нещо познато в него.

– Аз съм Базил Чарлстон.

„Аха!“

– Добър вечер, сър.

Беше видял този човек първата вечер в Ленгли и придружителят му от ЦРУ небрежно беше отбелязал, че това е „БЧ“ или просто „Ч“, началникът на британската тайна разузнавателна служба, известна преди време като МИ-6. „Какво правите тук?“

– Сигурно сте жаден.

Към тях се приближи още един мъж с чаша шампанско.

– Здравейте! Казвам се Бил Холмс.

– Вие заедно ли работите, господа? – попита Райън, като сръбна от искрящото вино.

– Съдията Мур ми каза, че сте умен човек – отбеляза Чарлстон.

– Извинете, съдията кой?

– Добре, доктор Райън. – Холмс се усмихна, като привърши чашата си. – Разбирам, че сте играли футбол в американската му разновидност. Тогава бяхте в университетския младежки отбор, нали?

– В колежанския и младежкия университетски, но само като гимназист. Не бях достатъчно едър, за професионалист – каза Райън, опитвайки се да прикрие неловкостта си. „Младежки университетски отбор“ беше името на проекта, по който бяха го извикали да провежда консултации в ЦРУ.

– И вие не знаете нищо за човека, написал „Агенти и агенции!“ – Чарлстон се усмихна. Райън се вкамени.

– Адмирале, не мога да разговарям за тези неща без…

– Екземпляр номер шестнадесет лежи на бюрото ми. Добрият съдия ми каза да ви предам, че имате пълна свобода да говорите за „сигнализиращата програма за текстообработка“.

Райън въздъхна. Първоначално тази фраза трябва да е тръгнала от Джеймс Гриър. Когато Джек беше направил предложението си за „капана за канарчета“ на заместник-директора в разузнавателния отдел, адмирал Джеймс Гриър се пошегува именно с тези думи. Райън имаше свободата да говори. Вероятно. Инструкциите му от ЦРУ за сигурността не обхващаха точно тази ситуация.

– Извинете, сър, но никой не ми е казал, че мога да разговарям за тези неща.

Чарлстон промени изражението си от шеговито към сериозно само за миг.

– Не се извинявай, момче. Човек трябва сериозно да се отнася към тайните. Оня труд, дето го написа, беше отлична детективска работа. Трудността, както несъмнено някой ти е казал, е, че при поемане на толкова много информация нямаме възможност да я проумеем цялата. Не е лесно да влезеш в калта и да намериш блестящ скъпоценен камък. Като за човек, който за първи път е в този бизнес, докладът ти беше първокласен. Но не знаех за това, което съдията нарече „капан за канарчета“. Той каза, че ти можеш да го обясниш по-добре от него. – Чарлстон махна с ръка за нова чаша шампанско. Появи се някакъв лакей или прислужник с поднос в ръка. – Разбира се, ти знаеш кой съм.

– Да, адмирале. Видях ви миналия юли в управлението. Слязохте от асансьора за шефовете на седмия етаж, когато аз излизах от канцеларията на директора на отбранителното разузнаване.

– Добре. Значи знаеш, че всичко тук си остава между нас. Какво, по дяволите, представлява този „капан за канарчета“?

– Е, познати са ви проблемите на ЦРУ с изтичането на информация. Когато приключвах първия вариант на доклада си, ме осени идеята да направя всеки от тях уникален.

– Това се практикува от години – отбеляза Холмс. – Човек трябва просто да размести някоя запетайка. Най-лесното нещо на света. Ако хората от новините са достатъчно глупави и отпечатат снимка на документа, можем да открием изтичането.

– Да, сър. И репортерите, които издават изтеклата информация, знаят това. Научили са се да не показват снимки на документите, които им попадат от източниците, нали? – отговори Райън. – В идеята, която ми хрумна, имаше нещо ново. „Агенти и агенции“ съдържаше четири раздела, всеки раздел – резюме в един абзац, а всяко резюме беше написано по доста драматичен начин.

– Да, забелязах това – каза Чарлстон. – Изобщо не се четеше като документ от ЦРУ. По-скоро приличаше на нашите документи. На нас хора ни пишат докладите, а не компютри. Продължавайте, моля ви.

– Всяко резюме е в шест различни варианта и са подбрани за всеки екземпляр на документа. Съществуват хиляди възможни промени, но само деветдесет и шест номерирани копия на документа. Причината абзаците да бъдат променени по този начин е – предполагам, че може да се нарече крещяща – да накара репортерите да ги цитират дословно в средствата за масова информация. Ако цитира нещо от тези два или три абзаца, ние знаем точно кое копие е видял и следователно кой е допуснал изтичане на информация. Сега имат дори и по-усъвършенстван модел на капана. Всичко може да се направи с компютър. Може да се използва програма със синонимен речник и документът да стане напълно уникален.

– Разбрахте ли дали капанът върши работа? – попита Холмс.

– Не, сър. Нямам нищо общо с въпросите на опазването на тайната в управлението. – „И слава богу!“

– О, работи. – Сър Базил замълча за момент. – Идеята е адски проста и адски добра! Трудът ви имаше важно значение. Казаха ли ви, че почти всички подробности в него съвпадат с едно разследване, проведено миналата година?

– Не, сър. Не са ми казали. Доколкото ми е известно, всички документи, с които съм работил, са публикувани от нашите хора.

– В такъв случай сте родили идеята съвсем самостоятелно? Чудесно.

– Сбърках ли някъде? – попита Райън адмирала.

– Трябвало е да обърнете малко повече внимание на онзи южноафриканец. Това, разбира се, е повече наша работа. Може би не сте имали достатъчно информация, в която да се ровите. В момента го наблюдаваме отблизо.

Райън довърши питието си и се замисли по този въпрос. За мистър Мартенс имаше доста информация … „Какво ли съм пропуснал?“ Не можеше да пита за това сега. Беше неподходящо. Но после…

– Южноафриканците не са ли…

– Боя се, че сътрудничеството им сега съвсем не е така добро, както беше едно време, а и Ерик Мартенс за тях е доста уязвим. Едва ли трябва да ги вини човек. Той може да ги снабдява с неща, от които се нуждае армията им, и това до голяма степен намалява натиска, който правителството желае да упражни върху него – изтъкна Холмс. – Трябва да се има предвид и израелската връзка. От време на време се отклоняват от правия път, но ние – Специалните сили и ЦРУ – имаме твърде много общи интереси, за да предизвикваме сериозни вълнения.

Райън кимна. Разузнавателната служба на Израел имаше за задача да събира колкото е възможно повече пари, а понякога това беше в разрез е желанията на съюзниците им. „Помня връзките на Мартенс, но трябва да съм пропуснал нещо важно…какво ли?“

– Моля ви, не приемайте това като критика – каза Чарлстон. – Като за първи опит докладът ви беше превъзходен. ЦРУ трябва отново да ви вземе при себе си. Това е един от малкото доклади на ЦРУ, който не ме накара да заспя. Ако не друго, то можете да научите аналитиците им да пишат. Разбира се, те са питали дали желаете да останете, нали?

– Питаха, сър. Но идеята не ми се стори добра.

– Помислете отново – внимателно предложи сър Базил. – Идеята за „Младежкия университетски отбор“ беше добра, както онази идея за Екип-Б през 70-те години. И ние го правим – привличаме някой академик отвън, за да погледне на непрекъснато трупащите се данни от друг ъгъл. Съдията Мур, новият директор на ЦРУ, е наистина свежа струя. Прекрасен човек. Познава занаята доста добре, но е стоял настрана дълго време и има някои нови идеи. Вие сте една от тях, доктор Райън. Мястото ви е там, момче.

– Не съм напълно сигурен в това, сър. Завършил съм история и …

– Аз също – каза Бил Холмс. – Няма значение какво е завършил човек. Ние в разузнаването търсим хора с подходящо мислене. Вие, изглежда, го имате. Е, не можем да ви вербуваме, нали? Ще се разочаровам, ако Артър и Джеймс не направят нов опит. Помислете по този въпрос.

„Вече съм го правил. – Райън кимна, разсъждавайки над собствените си мисли. – Но обичам да преподавам история.“

– Героят на деня! – Към тях се присъедини още един човек.

– Добър вечер, Джефри – каза Чарлстон. – Доктор Райън, това е Джефри Уоткинс от Министерството на външните работи.

– Като Дейвид Ашли от Министерството на вътрешните работи ли? – Райън стисна ръката на човека.

– Всъщност прекарвам голяма част от времето си точно тук.

– Джеф е офицер за свръзка между Министерството на външните работи и кралското семейство. Занимава се с инструктажите, протоколната работа и все се пречка навсякъде – усмихнат отбеляза Холмс. – Колко станаха, Джеф?

Замислен, Уоткинс се намръщи.

– Мисля, че са малко повече от четири години. Сякаш беше миналата седмица. Но липсва блясъкът, който човек може да очаква. Аз най-вече нося кутията с пощата и се опитвам да се крия по ъглите.

Райън се усмихна. Можеше да разбере това.

– Глупости – възпротиви се Чарлстон. – Един от най-добрите мозъци в министерството. Иначе изобщо нямаше да те държат тук.

Уоткинс направи смутен жест.

– Доста съм зает с тази работа.

– Така трябва да е – отбеляза Холмс. – Не съм те виждал в тенисклуба от месеци.

– Доктор Райън, персоналът в двореца ме помоли да ви предам благодарността им за направеното от вас. – Продължи да говори още няколко секунди.

Уоткинс беше с около два сантиметра по-висок от Райън и наближаваше четиридесетте. Прилежно подстриганата му коса сивееше отстрани и кожата му беше бледа като на човек, който рядко излиза на слънце. Изглеждаше като дипломат. Усмивката му беше така безупречна, сякаш я е репетирал пред огледало. Това беше усмивка, която може да означава всичко. Или по-скоро нищо. Но в сините очи се четеше интерес. И както се случваше много пъти през последните седмици, този човек се опитваше да реши от какво тесто е направен доктор Джон Патрик Райън. Обектът на тези наблюдения започваше да се уморява от всичко това, но нямаше възможност да направи кой знае какво.

– Джеф е експерт по положението в Северна Ирландия – каза Холмс.

– Никой не е експерт – отговори Уоткинс и поклати глава. – Аз бях там в началото, през 1969 година. Тогава носех униформа, младши офицер с…е, това няма значение, нали? Как според вас трябва да решим този въпрос, доктор Райън?

– Хората ми задават този въпрос от три седмици, мистър Уоткинс. Как, по дяволите, мога да зная?

– Още ли търсиш идеи, Джеф? – попита Холмс.

– Добрата идея се крие някъде навън – отговори Уоткинс, като не откъсваше поглед от Райън.

– Не е у мен – каза Джек. – А ако изобщо е у някого, как мислите, че ще познаете кой е? Аз преподавам история, но не я създавам, не забравяйте това.

– Просто преподавател по история – и тези двамата тук се нахвърлиха върху вас?

– Искаме да разберем дали наистина Райън работи за ЦРУ, както пише по вестниците – обади се Чарлстон.

Джек разбра. Уотсън нямаше достъп до всичко и не трябваше да знае за миналите му връзки с управлението – не че не би могъл да си направи заключение сам. Но въпреки всичко правилата са си правила. „Затова отхвърлих предложението на Гриър – спомни си той. – Всичките тези идиотски правила. Човек не може да разговаря с никого за това или онова, дори и с жена си. Сигурност, сигурност, сигурност… Глупости! Разбира се, някои неща трябва да си останат тайна, но ако никой не ги вижда, как може те да бъдат използвани – а и каква полза от тайна, която не може да се използва?“

– Знаете ли, приятно ще бъде да се върна в Анаполис. Поне студентите още вярват, че съм преподавател!

– Точно така – отбеляза Уоткинс. „А завеждащият силите за сигурност иска мнението ти за Трафалгарската битка. Всъщност какъв си ти, Райън?“ След като напусна военната служба през 1972 година и започна работа в Министерството на външните работи, на Уоткинс му беше ясна играта „Кой е шпионинът?“ на офицерите от посолствата. Получаваше смесени сигнали от Райън, а от това ставаше все по-интересно. Уоткинс обичаше игрите. Всякакви.

– С какво се занимаваш сега, Джеф? – попита Холмс.

– Искаш да кажеш какво правя извън дванадесетчасовите си работни дни ли? Успявам да прочета по някоя книга. Тъкмо започнах да препрочитам „Мол Фландърс“.