Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 35 (всего у книги 38 страниц)

– Проблемът е, че няма цивилизован начин да се яде царевица от кочана – каза Кати. – А да не говорим за намазване с масло.

– Но беше превъзходно – отговори принцът. – От местна ферма ли е царевицата, Джек?

– Откъснал съм ги от стеблата днес следобед – потвърди Райън. – Така става най-добре.

Напоследък Сали беше започнала да се храни бавно. Още се трудеше над храната си, но, изглежда, никой не искаше да стане от масата.

– Джек, Кати, това беше една чудесна вечеря – каза негово височество.

Съпругата му се съгласи.

– Но никакви речи след вечерята!

– Предполагам, че всичките тези официалности започват да омръзват – отбеляза Роби, питайки се нещо, което не можеше да изкаже гласно: „Какво е да си принц?“

– Нямаше да е толкова лошо, ако речите бяха оригинални, но от години слушам една и съща! – кисело каза той. – Извинете ме, но такива неща не трябва да казвам дори и сред приятели.

– То не е чак толкова различно от съвещание в отдела по история – обади се Джек.

В Куантико, Вирджиния, един телефон иззвъня. Групата на ФБР за спасяване на заложници имаше собствена сграда, разположена на края на дълга редица стрелбища, които обслужваха център за обучение на ФБР. Зад сградата се намираше един самолет ДЦ-4 без двигатели, който се използваше за практикуване на методи за нападение на отвлечени самолети. По-надолу беше „Къщата със заложниците“, както и други съоръжения, които групата ежедневно използваше, за да подобрява уменията си. Специален агент Гюс Вернер вдигна слушалката.

– Здрасти, Гюс – каза Бил Шоу.

– Намерили ли са ги? – попита Вернер. Той беше тридесет и пет годишен, писък и жилест мъж, с червена коса и буен мустак, който по време на управлението на Хувър не би бил позволен.

– Не, но искам да събереш нападателната група и да я вдигнеш в хеликоптер. Ако стане нещо, може да се наложи да се движим бързо.

– Добре. Къде точно отиваме?

– Хагърстаун, в помещенията на щатската полиция. Ще ви очакват хора от специалните сили в Балтимор.

– Добре. Ще взема шест души. Можем да тръгнем след тридесет или четиридесет минути. Веднага, щом пристигне хеликоптерът. Позвъни ми, ако нещо се случи.

– Да. Довиждане. – Шоу затвори телефона.

Вернер натисна бутоните на телефона и предупреди екипажа на хеликоптера. После отиде в класната стая в другия край на сградата. Петимата мъже от неговата група за бързо реагиране се излежаваха и четяха. Бяха в състояние на бойна готовност от няколко дни. Това беше довело до увеличаване на тренировъчните им дейности, но последното беше предназначено по-скоро за защита от скуката при очакването на нещо, което вероятно нямаше да се случи. Вечерите бяха посветени на четене и телевизия. По телевизията предаваха мач между „Ред сокс“ и „Янките“. Хората тук не изглеждаха като агентите от ФБР, облечени в костюми на „Брукс Брадърс“*, носеха широки парашутистки костюми. Освен че бяха опитни агенти, почти всички бяха и ветерани, участвали в бойни действия или карали военна служба в мирно време. Всеки от тях беше майстор по стрелба, който изгърмява по няколко кутии с куршуми седмично.

[* Известни производители на модни облекла. – Б.пр.]

– Добре, слушайте – каза Вернер. – Искат екип нападатели в Хагърстаун. Хеликоптерът ще бъде тук след половин час.

– Наближава силна гръмотевична буря – тихо възропта един от тях.

– В такъв случай си вземи хапчетата срещу прилошаване – посъветва го Вернер.

– Намерили ли са ги? – попита друг.

– Не, но онези започват да стават нервни.

– Добре.

Човекът, който зададе въпроса, беше стрелец снайперист с дълга пушка. Направеният по поръчка снайпер вече беше опакован в облицованата със стиропор кутия. Вещите на групата се намираха в дузина платнени торби. Мъжете закопчаха ризите си. Някои се отправиха към тоалетната за предполетно облекчаване. Никой не беше особено развълнуван. Работата им предполагаше много повече изчакване, отколкото действие. Групата за спасяване на заложници съществуваше от години, но още не се беше наложило да спасяват дори и един-единствен заложник. Вместо това членовете й биваха използвани като специални групи за действие в рискови ситуации и си бяха спечелили реноме на много добри, но малко познати извън обществото на законодателните власти.

– Леле – каза Роби. – Ето я. Това ще бъде красиво. – В разстояние на пет минути лекият бриз се беше превърнал в бурен поривист вятър, от който къщата резонираше.

– „Беше тъмна и бурна нощ“* – засмя се Джек. Отиде в кухнята. Трима агенти приготвяха сандвичите за мъжете на пътя. – Момчета, надяваме се, че имате шлифери.

[* Израз, често срещан в криминални романи и книги на ужасите. – Б.пр.]

– Свикнали сме – увери го един от тях.

– Поне ще бъде топъл дъжд – каза английският му колега. – Благодаря много за храната и кафето.

Първият тътен на далечна гръмотевица се понесе през къщата.

– Не стойте под дърветата – предложи Джек. – Светкавиците могат да ви съсипят хубавия ден.

Върна се в хола. Разговорът все още се водеше около масата. Роби отново обсъждаше летенето. Сегашният разказ се отнасяше за катапултите.

– Не може да се свикне с усещането – казваше той. – За две секунди от пълен покой политаш със сто и петдесет възла.

– А ако нещо се обърка? – попита принцът.

– Цопваш във водата – отговори Роби.

– Мистър Авери – изграчи радиотелефонът.

– Да – отговори той.

– Обаждат се от Вашингтон.

– Добре. Идвам след минута. – Авери тръгна по пътя между комуникационния микробус. Лонгли, водачът на английската група, дойде с него. И двамата бяха оставили шлиферите си там, а щяха да имат нужда от тях след няколко минути. На няколко мили от себе си виждаха светкавици, чиито назъбени линии бързо се приближаваха.

– Това е то времето – каза Лонгли.

– Надявах се да ни отмине. – Имаше насрещен вятър и той вдигаше прах от изораното поле от другата страна на пътя „Фолкънс нест“. Минаха покрай двама души, които носеха покрита чиния със сандвичи. След тях черно кученце подтичваше с надеждата, че ще изпуснат някой.

– Този Райън е свестен човек, а?

– Има много хубава дъщеричка. Можеш да разбереш много за един човек по децата му – изрази на глас мислите си Авери. Стигнаха до микробуса, когато започнаха да падат първите капки. Агентът от тайната служба се обади по телефона.

– Авери слуша.

– Чък, обажда се Бил Шоу от ФБР. Току-що ми позвъниха нашите съдебни специалисти от къщата в Хауърд каунти.

– Добре.

На другия край на линията Шоу разглеждаше една карта и се мръщеше.

– Не могат да намерят отпечатъци, Чък. Имат оръжие, имат патрони, някои от автоматите са били почиствани, но няма никакви отпечатъци. Дори по опаковките от хамбургерите. Нещо не е наред.

– Какво стана с колата, по която стреляха в Западен Мериленд?

– Нищо. Абсолютно нищо. Сякаш са скочили в някаква дупка и са я затворили след себе си.

Шоу не трябваше да казва нищо друго. Чък Авери беше агент от тайните служби през целия си съзнателен живот и обикновено беше в групата за охрана на президента. Мислеше изключително от гледна точка на заплахите. Това беше неизбежната последица от работата му. Охраняваше хора, които други хора искаха да убият. Затова имаше ограничен и донякъде параноичен поглед върху живота. Авери прехвърли мислено предупрежденията за заплахите в този случай: „Врагът е изключително умен…“

– Благодаря за информацията, Бил. Ще си държим очите отворени. – Авери взе шлифера си и вдигна радиотелефона: – Група едно, тук Авери. Горе главите. Съберете се пред входа. Възможна е нова заплаха. „Обяснението ще последва по-късно.“

– Какво има? – попита Лонгли.

– Няма веществени доказателства в къщата, а хората от лабораторията не са намерили никакви отпечатъци.

– Не биха могли да избършат всичко, преди да излязат. – Лонгли не се нуждаеше от особени намеци. – Това може да е било планирано, за да…

– Точно така. Хайде да идем отвън и да говорим с хората. Най-напред аз ще разширя малко периметъра. След това ще поискам повече подкрепления от полицията. – Сега дъждът биеше по микробуса. – Предполагам, че всички ще се намокрим.

– Искам двама души в къщата – каза Лонгли.

– Съгласен съм, но нека първо инструктираме хората. – Той отвори вратата и двамата тръгнаха по пътеката.

Агентите, застанали по границите на имота, се събраха там, където пътеката пред гаража се сливаше е пътя. Бяха нащрек, но се виждаше трудно заради дъжда и щипещия пясък от полето от другата страна на пътя, които вятърът хвърляше в лицата им. Няколко от тях се опитваха да довършат сандвичите си. Един агент преброи останалите и ги изкара е един по-малко. Изпрати колегата си да доведе агента, защото радиото му явно беше повредено. Ърни тръгна след него: този агент му беше дал половин сандвич.

– Желаете ли да отидете в хола – Кати махна с ръка към столовете на няколко метра от тях. – Бих искала да почистя тези съдове.

– Аз ще го направя, Кати – каза Сиси Джексън. – Ти седни. – Отиде в кухнята и взе престилката. Райън със сигурност знаеше, че Кати е предупредила семейство Джексън, или най-малко Сиси, тъй като тя беше с рокля, която след внимателно вглеждане се оказа скъпа. Всички станаха, а Роби отиде там, където и царят ходи пеша.

– Готово – каза Алекс. Сега той беше на волана. – Готови ли са всички?

– Тръгвай! – каза О’Донъл. И той като Алекс искаше да бъде при бойците си. – Слава богу, че имаме такова време.

– Да – съгласи се Алекс. Превключи фаровете на дълги светлини. Видя две групи агенти, застанали на няколко метра един от друг.

Хората от охраната забелязаха приближаващите се светлини и тъй като бяха обучени мъже, ги наблюдаваха отблизо, въпреки че знаеха кой е в микробуса и какво е правил. На тридесетина метра от тях нещо блесна и се чу гръм. Някои от хората инстинктивно посегнаха към пистолетите си, но се спряха, защото видяха, че предната лява гума беше гръмнала и тупаше по пътя, докато шофьорът се опитваше да овладее микробуса. Той спря точно пред пътеката за гаража. Никой не беше споменал за стълбите преди, а и никой не забеляза липсата им сега. Шофьорът излезе и погледна гумата.

– О, мамицата му!

На двеста метра встрани Авери видя спрелия на пътя микробус и у него инстинктивно се задейства сигналът за тревога. Затича се.

Вратата на микробуса се плъзна назад и разкри четирима мъже с автомати.

Намиращите се на няколко метра агенти веднага реагираха, но беше твърде късно. Вратата едва се беше поместила, когато първият автомат започна да стреля. На дулото му имаше цилиндричен заглушител, който заглушаваше шума, но не и езика на белия пламък, който се протягаше в нощта, и петимата паднаха още на първата секунда. Другите стрелци вече се бяха присъединили и първата група агенти беше повалена, без да е изстреляла дори и един куршум. Терористите изскочиха от страничната врата на микробуса и се заеха е втората група. Едип агент на тайните служби вдигна автомата си „Узи“ и изстреля кратък залп, който уби първия показал се иззад микробуса човек, но терористът зад него го уби с автомата си. Още двама души от охраната бяха мъртви, а останалите четирима се проснаха на земята и се опитаха да отвърнат на огъня.

– Какво е това, по дяволите? – каза Райън. Трудно можеше да бъде определен звукът през шума на дъжда и постоянните гръмотевици. Всички обърнаха глави. В кухнята имаше офицер от английската охрана, а на верандата отвън стояха двама от тайната служба. Главите им вече гледаха насам, а единият посягаше към радиото си.

Авери беше извадил служебния си револвер. Като водач на групата той не носеше нищо друго освен своя „Смит и Уесън .357 Магнум“. Другата му ръка беше заета с радиотелефона.

– Обадете се до Вашингтон, нападат ни! Нуждаем се от подкрепа веднага! Неизвестни стрелци на западния край. Има убити офицери и нуждаещи се от помощ.

Алекс протегна ръка назад към вътрешността на микробуса и извади ракетомет РПГ-7. Виждаше двете коли на щатската полиция на двеста метра надолу но пътя, по не можеше да забележи полицаите. Те трябваше да са там. Вдигна оръжието до съответния белег на стоманения мерник и натисна спусъка, като добави още една гръмотевица към небесните. Ракетата падна на около метър преди целта, но след като избухна, от нея полетяха горещи парчета и пробиха резервоара на едната кола. Той избухна и обля и двата автомобила в горящо гориво.

– Горещо е, по дяволите!

Зад него стрелците се разпръснаха и заобиколиха във фланг офицерите от тайната служба. Само един от тях все още стреляше. Алекс видя, че други двама от АОЪ бяха убити, но останалите се доближиха в гръб до агента и го довършиха със залп от куршуми.

– О, Господи! – Авери също видя това. Той и Лонгли се спогледаха и всеки разбра какво мислеше другият. „Няма да ги хванат. Не и докато съм жив.“

– Шоу на телефона. – Радиотелефонът пращеше от статично електричество.

– Нападнаха ни. Има убити офицери – каза говорителят на стената. – Неизвестен брой…тука е като на шибана война! Нужна ни е помощ. И то веднага.

– Добре, работим по въпроса. – Шоу даде бързи заповеди и бутоните за различните телефонни линии започнаха да светят. Първите обаждания бяха до най-близките участъци на щатската и окръжната полиция. След това групата за спасяване на заложници, която чакаше в готовност във Вашингтон, получи заповед да тръгва. Джипът им „Шевролет Събърбан“ беше в гаража. Шоу погледна часовника и се обади до Куантико по директната линия.

– Хеликоптерът тъкмо каца – каза Вернер.

– Знаеш ли къде е къщата на Райън? – попита Шоу.

– Да. Отбелязана е на картата. Посетителите сега са там, нали?

– Къщата е нападната. За колко време можете да стигнете дотам?

– Какво е положението? – Вернер гледаше през прозореца хората си, които товареха багажа в хеликоптера.

– Неизвестно. Току-що изпратихме групата, но ти може да пристигнеш първи. Човекът от комуникационната кола се обади и каза, че са ги нападнали. Има убити офицери…

– Ако има нова информация, предай ни я. Излитаме след две минути. – Вернер изтича навън при хората си. Трябваше да крещи, за да могат да го чуят под въртящата се перка, а след това изтича обратно в щаба, където нареди на дежурните офицери да свикат останалата част от групата тук. Когато се върна при хеликоптера, неговите хора вече бяха извадили оръжията си от торбите. Хеликоптерът се вдигна в прииждащата буря.

Райън забеляза суматохата, когато английският офицер от кухнята изтича навън и набързо каза нещо на агентите от секретните служби. Тъкмо влизаше обратно, когато серия от бляскащи светлинки озариха верандата. Едип агент се обърна и извади пистолета си…и падна назад. Стъклото зад него се пръсна. Другите двама мъже залегнаха. Единият се повдигна, за да стреля, и падна до другаря си. Последният влезе вътре и извика на всички да залегнат. Джек вече беше изпаднал в ужас, когато още един прозорец се пръсна и последният човек от охраната падна покосен. На мястото на счупеното стъкло се появиха четири въоръжени фигури. Облечени бяха в черно от горе до долу, като се изключат петната кал, които имаха по обувките и гърдите им. Един от тях свали маската си. Беше Шон Милър.

Авери и Лонгли бяха легнали посред двора. Англичанинът наблюдаваше как няколко въоръжени мъже оглеждаха телата на убитите агенти. След това се построиха в две групи и тръгнаха към къщата.

– Ние сме прекалено неприкрити тук – каза Лонгли. – Ако искаме да направим нещо полезно, то трябва да се намираме там, в гората.

– Тръгвай първи – каза Авери и насочи пистолета към една черна фигура, която се виждаше само при блясъка на светкавиците. Все още беше отдалечена на повече от сто метра – твърде голямо разстояние за пистолет. При следващата светкавица видя една цел и стреля, но не улучи, а само привлече към себе си буря от куршуми. Те също не улучиха, но звукът им в мократа земя, беше прекалено близък. Стрелбата се измести. Вероятно са забелязали Лонгли, който тичаше към гората. Авери стреля още веднъж по-внимателно и видя как един мъж падна ранен в крака. Ответният огън този път беше по-точен. Агентът от секретната служба изпразни пистолета си. Помисли, че е улучил още някого, когато за него всичко свърши.

Лонгли се добра до гората и погледна назад. Проснатото тяло на Авери беше неподвижно въпреки намиращите се на петдесет метра от него стрелци. Англичанинът изруга на висок глас и събра останалите хора. Агентът за свръзка от ФБР имаше само пистолет, тримата английски офицери бяха с автоматични пистолети, а единственият агент от секретните служби носеше автомат „Узи“ с два резервни пълнителя. Нямаше дори кого да защитават, нямаше и къде да бягат.

– Е, отново се срещаме – каза Милър. Държеше автомат „Узи“ и се наведе, за да вземе друг от един убит офицер. Още петима влязоха след него. Разпределиха се в кръг, за да покрият Райън и гостите му.

– Ставайте! Поставете ръцете си така, че да се виждат.

Джек стана. Принцът се изправи до него. Кати със Сали на ръце стана след тях. Накрая се надигна нейно височество. Тримата мъже се завъртяха, когато вратата на кухнята се отвори. Беше Сиси Джексън, която се опитваше да задържи някакви чинии, докато един от стрелците я държеше за ръката. Две чинии паднаха и се разбиха на пода, когато той рязко дръпна ръката й нагоре.

„Имат домашна прислужница – припомни си Милър, като видя тъмната рокля и престилката. – Чернокожа, красива жена.“ Усмихваше се. Позорът от неуспешните му акции беше останал далеч назад. Всичките му жертви сега стояха пред него, а в ръцете си държеше инструмента, с който можеше да ги елиминира.

– Ти идвай тук при останалите!

– Какво, по дяволите?

– Мърдай, чернилко! – Единият от стрелците, най-ниският от всички, грубо я бутна към другите. Очите на Джек се спряха за миг на лицето му…къде е виждал това лице?

– Боклук такъв! – сопна се Сиси на мъжа. Очите й светеха гневно, тя временно бе забравила страха си.

– Трябва по-внимателно да подбираш работодателите си – каза Милър. Махна с автомата: – Мърдай.

– Какво ще правите? – попита Райън.

– Защо трябва да разваляме изненадата?

Роби се намираше десет метра встрани от тях, в тази част на къщата, от която най-трудно можеше да се чуе нещо. Миеше си ръцете и не обръщаше внимание на гръмотевиците, когато избухна стрелбата на верандата. Джексън се измъкна от банята и погледна по коридора към хола, но не видя нищо. Това, което чу обаче, му стигаше. Обърна се и се изкачи по стълбите към голямата спалня. Първото нещо, което искаше да направи, беше да повика полицията по телефона, но той не работеше. Опитваше се да измисли нещо. Това не беше като да кара изтребител.

„Джек има пушки, но къде ги държи, по дяволите…?“ В спалнята беше тъмно, но той не смееше да включи лампата.

Отвън редицата стрелци напредваше към гората. Лонгли разпредели хората си, за да ги посрещнат. Отдавна беше отбил военната си служба, а като офицер от службите за сигурност не го бяха подготвили за подобни неща, но направи каквото беше по силите му. Имаха добро прикритие между дърветата. Някои от тях бяха достатъчно дебели, за да спрат и куршум.

– ФБР, тук подстъпа към Патъксент ривър. Хеликоптер четири, нула, едно, девет, край.

Пилотът на хеликоптера завъртя копчетата на приемо-предавателя, докато се появи точният кодов номер. След това погледна в картата координатите на мястото, към което беше тръгнал. Знаеше как изглежда то от въздушните снимки, но те бяха правени през деня. Нещата могат да изглеждат много различни нощем, а съществуваше и проблем с управлението на хеликоптера. Той летеше при страничен вятър със скорост четиридесет възла, а условията се влошаваха с всяка измината миля. Отзад членовете на групата за действие в рискови ситуации се опитваха да облекат камуфлажното си облекло.

– Четири, нула, едно, девет, движите се вляво от нула, две, четири. Поддържайте тази височина. Внимание. Изглежда, доста силна буря приближава целта ви – каза контрольорът. – Препоръчваме ви да не се изкачвате над триста метра. Ще се опитвам да ви помогна да заобиколите най-лошото.

– Разбрано. – Пилотът направи гримаса. Ясно беше, че там, където отиваше, времето щеше да бъде още по-лошо, отколкото мислеше. Свали седалката си до най-ниско положение и затегна коланите си, след което включи фаровете за буря. Нищо друго не можеше да предприеме, освен да се поти. – Хей, вие отзад, затегнете коланите си здраво.

О’Донъл извика на хората си да спрат. Линията на гората се намираше на триста метра пред него и той знаеше, че в нея има пушки. Една от групите му тръгна наляво, а другата – надясно. Щяха да нападат на ешелони – всяка група да напредва, а другата да осигурява прикритието й. Всичките му хора носеха черпи дрехи и автомати освен един, който се движеше на няколко метра зад другите. Искаше му се да бяха донесли по-сериозно оръжие. Все още имаше много работа, включително да се изнесат телата на убитите от неговите хора. Един беше мъртъв, а двама – ранени. Но най-напред…вдигна радиото си, за да нареди на един от взводовете си да тръгва.

От дясната страна на О’Донъл единственият останал жив агент на тайните служби се облегна на лявата си страна на едно дърво и подпри автомата на рамото си. Не можеше да се мисли за отстъпване. Не беше лесно да се използва в тъмното черният метален мерник, а и целите му бяха почти невидими. Една светкавица за миг освети поляната, на която се видяха зелената трева и хора, облечени в черно. Той си избра една цел и изпрати кратък залп, но не улучи. Нито една от двете групи на нападателите не отговори на стрелбата и агентът се сви, когато чу дузина куршуми да удрят дървото. Цялата област беше осеяна с пламъчета от изстрели. Агентът се показа иззад дървото и отново стреля. Групата, приближила се срещу него, сега тичаше наляво към къпините. Щяха да го заобиколят – но изведнъж отново се появиха и стреляха в храстите, откъдето се виждаха ответни огънчета от изстрели. Всички бяха изненадани от това и изведнъж се оказа, че никой не владее ситуацията.

О’Донъл беше планирал да придвижи групите си от двете страни на просеката, но изведнъж откъм дърветата от юг се започна стрелба, а един от неговите взводове беше изложен на кръстосан огън. Оцени новата тактическа ситуация и започна да дава заповеди.

Райън гледаше с няма ярост. Хората с автоматите знаеха точно какво нравят и не му оставяха никакъв шанс. Срещу него и гостите му бяха насочени шест автомата. Нямаше и най-малка възможност да направи каквото и да е. Вдясно от него Кати държеше дъщеря си и дори и Сали мълчеше. Нито Милър, нито хората му вдигаха излишен шум.

– Шон, обажда се Кевин. – Радиотелефонът на Милър започна да пращи от статичните смущения. – Срещаме отпор при гората. Ти хвана ли ги?

– Да, Кевин, ситуацията е под контрола ни.

– Нужна ми е помощ.

– Идваме – Милър сложи радиотелефона в джоба си. Посочи другарите си. – Вие, тримата, пригответе ги. Ако се съпротивляват, убийте всички. Вие, двамата, елате с мен. – Той ги изведе навън през счупеното стъкло и те изчезнаха.

– Хайде! – Останалите стрелци също бяха свалили маските си. Двама от тях имаха ръста на Райън – единият беше рус, а другият – чернокос. Третият беше нисък и плешив – „Познавам те, но откъде?“ Той беше най-опасният. Лицето му – изкривено от чувства, за които на Райън не му беше трудно да се досети. Русокосият му хвърли навито на роло въже. След миг стана ясно, че то представлява сбор от по-къси въжета, нарязани и предвидени за връзването им.

„Роби, къде си, по дяволите?“ Джек погледна към Сиси, която мислеше за същото. Тя кимна незабележимо, в очите й все още гореше надежда. Ниският забеляза това.

– Не се притеснявай – каза Дребния. – Ще ти платят. – Постави автомата си на масата и тръгна, като в същото време русият и чернокосият отстъпиха, за да покриват всички. Денис Кули най-напред отиде до принца и рязко изви ръцете зад гърба му.

„Ето я!“ Роби гледаше нагоре. Джек беше поставил пушката си на най-горния рафт на гардероба, в който можеше да се влиза, а до нея имаше кутия е патрони. Трябваше да протегне ръка, за да ги стигне, и когато го стори, на пода падна пистолет в кобур. Джексън трепна от шума, който вдигна, но измъкна пистолета от кобура и го пъхна в колана си. След това провери пушката. Издърпа затвора – в цевта имаше куршум и предпазителят беше спуснат. Добре. Напълни джобовете си с още патрони и се върна в спалнята.

„И сега какво?“ Това не беше, като да лети на своя F-14 с радар, за да проследява цели, отдалечени на сто мили от него, и с втори пилот, който да пази гърба му от бандитите.

„Картината. – Човек трябваше да коленичи на леглото, за да гледа през нея. – По дяволите! Джек защо си наредил мебелите така?“ – гневеше се пилотът. Постави пушката на земята и с двете си ръце започна да дърпа картината. Премести я само няколко сантиметра, колкото да може да вижда. – „Колко…един, двама…трима. Има ли други… Какво ще стане, ако оставя единия жив…“

Тъкмо завързваха Джек. Принцът – „Капитанът“ помисли си Роби – вече беше завързан и се намираше с гръб към пилота. Ниският довърши Джек и го бутна на дивана. Джексън видя как дребният посегна към жена му.

– Какво ще правите е нас? – попита Сиси.

– Млъквай, чернилко! – отговори дребният.

Дори и Роби знаеше, че това е дреболия, заради която не си струва да се ядосва. Проблемът беше далеч по-сложен, отколкото забележката на някакъв белокож задник расист, но кръвта му закипя, като гледаше как жената, която обича, бива третирана от това…дребно бяло лайно!

„Използвай мозъка си, момче – помисли си той. – Не бързай. Трябва да успееш от първия път. Успокой се.“

Лонгли започваше да добива надежда. В дърветата вляво от него бяха негови приятели. Помисли си, че може би са дошли от къщата. Поне един от тях имаше автомат и той можеше да преброи най-малко трима мъртви терористи или най-малкото такива, които не мърдаха, проснати в тревата. Изстрелвайки пет патрона, не беше улучил с нито един – разстоянието беше твърде голямо за пистолет в тъмното, – но бяха успели да спрат терористите на мястото им. И идваше помощ, трябваше да идва. Радиоколата беше празна, но агентът вдясно от него стоеше до нея. Трябваше само да чакат, да удържат още няколко минути.

– Виждам светлини на земята пред нас – каза пилотът – Аз…

Една светкавица им разкри къщата за кратък миг. Не можаха да видят хората по земята, но това беше къщата, която им трябваше, и тук-там се виждаха отблясъци, може би от огнестрелно оръжие. Хеликоптерът се намираше на половин миля от къщата и се друсаше в дъжда и вятъра. Пилотът не виждаше почти нищо. Светлините на таблото му бяха включени и светкавицата украси зрението му със зашеметяваща колекция от сини и зелени точици.

– Господи! – каза Гюс Вернер по разговорната уредба. – Къде се намираме?

– Във Виетнам – спокойно отговори пилотът, – на това му викахме гореща зона за кацане. „Там също ме беше страх.“

– Свържи се с Вашингтон. – Помощник-пилотът превключи честотите по радиото и махна с ръка към агента зад него, като и двамата водеха хеликоптера по определената траектория.

– Гюс, тук е Бил Шоу, къде си?

– Виждаме къщата пред себе си, а там долу се води истинска воина. Имаш ли връзка с нашите хора?

– Не, нямаме. Групата от Вашингтон все още се намира на тридесет минути път. Хората от щатската и окръжната полиция са по-близо, но още не са пристигнали. Бурята събаря дървета навсякъде и движението е блокирано наистина сериозно. Ти си на сцената, Гюс, ти трябва да водиш представлението.

Мисията на групата за спасяване на заложници беше да контролира ситуацията, да я стабилизира и да спаси заложниците – ако е възможно, по мирен начин, в противен случай – със сила. Те не бяха нападателни войски; те бяха специални агенти на ФБР. Но долу имаше техни колеги.

– Ние слизаме. Кажи на полицията, че тук има федерални офицери. Ще се опитваме да те информираме.

– Добре. Внимавайте, Гюс.

– Давай – каза на пилота Вернер.

– Окей, първо ще обиколя къщата, след това ще се приближа и ще ни приземя на подветрената страна. Вятърът е много лош. Там долу може да е по-тихо.

– Давай! – Вернер се обърна. Хората му бяха накичени с цялото си оборудване. Всички имаха автоматични пистолети. Четирима носеха автомати „МП-5“. Той също. Снайперистът с дългата пушка и наблюдателят му щяха да излязат първи. – Спускаме се. – Един от хората отговори е вдигнат нагоре палец. Жестът му беше далеч по-жизнерадостен отколкото се чувстваше.

Хеликоптерът се спусна към земята, когато внезапно низходящо течение го блъсна. Пилотът дръпна нагоре кормилото и успокои понеслия се косо хеликоптер на стотина метра от гората. Сега се намираха само на двеста метра от къщата. Минаха над южния край на просеката и всеки можеше да види какво става.

– Мястото между къщата и скалата може би е достатъчно голямо в края на краищата – каза пилотът. Увеличи мощността, когато хеликоптерът се понесе по посока на вятъра.

– Хеликоптер! – извика някои от дясната страна на О’Донъл. Шефът вдигна поглед и го видя – призрачна фигура, придружена от туптящ звук. Подготвен беше за такава опасност.

Зад тях един от хората му, застанал по-близо до пътя, дръпна покривката на ракетомета за ракети „Редай“, който беше закупен заедно с останалото оръжие.

– Трябва да използвам светлини за кацане. Не виждам нищо – каза по разговорната уредба пилотът. Обърна хеликоптера на половин миля на запад от къщата на Райън. Планираше да тръгне направо край къщата, след това да се снижи, да завие срещу вятъра и да се придвижи на завет зад нея, където се надяваше, че вятърът е по-слаб. „Господи – помисли си той, – това е като Виетнам.“ По проблясъците на земята можеше да се съди, че къщата се намира в приятелски ръце. Пилотът протегна ръка и включи светлините си за приземяване. Това беше риск, който трябваше да поеме.

„Слава богу, че отново мога да виждам“ – помисли си той. Земята се показваше през трептяща завеса от дъжд. Осъзна, че бурята продължаваше да се засилва. Трябваше да се доближи от наветрената страна. Полетът в дъжда щеше да намали видимостта му до няколко метра. Така поне можеше да вижда на около двеста метра или…„По дяволите!“

Забеляза мъж, застанал съвсем сам по средата на полето. Той се целеше с нещо. Пилотът натисна надолу кормилото, когато една линия от червена светлина се устреми към хеликоптера. Очите му бяха фиксирани в нещо, което можеше да е само ракета земя-въздух. Ракетата мина между перките на ротора и изчезна в нощта. Това трая само две секунди, но на пилота му се стори цял час. Той веднага дръпна кормилото обратно, но нямаше време да се възстанови от убягващия маньовър. Хеликоптерът се блъсна в изораното поле на четиристотин метра от къщата на Райън. Никога вече нямаше да може да се движи – трябваше да дойде камион, за да прибере развалините.