Текст книги "Патриотични игри"
Автор книги: Том Клэнси
сообщить о нарушении
Текущая страница: 32 (всего у книги 38 страниц)
– Денис Кули. – Райън разгледа снимката и се засмя. – Изглежда като истински идиот. Какво става?
Кантор обясни.
– Англичаните не са имали късмет, но може би ние ще имаме. Погледни отново снимката и ми кажи нещо важно.
– Искаш да кажеш…той е загубил повечето от косата си. О! Можем да го разпознаем, ако се появи в някой от лагерите.
– Правилно. А шефът току-що издаде разрешение да видиш нещо. За лагер 18 е подготвена акция.
– Каква?
– Като онази, която наблюдава преди. Това още ли те притеснява?
– Не, не съвсем. – „Тревожи ме това, че не се тревожа – помисли си Райън. – Може би трябва да ме притеснява…“ – Не и когато става дума за тези типове. Кога?
– Не мога да ти кажа това, но е скоро.
– Тогава защо ми каза…хубав номер, Марти. Но не е много тънък. Толкова силно ли адмиралът иска да остана?
– Сам си прави изводи.
Един час по-късно експертът по снимките отново беше при тях. Друг спътник беше прелетял над лагера в 22:08 часа местно време. Инфрачервеното изображение показваше осем души, застанали на стрелбището. Ярки огнени пламъци отбелязваха две от фигурите. Стреляха нощем и сега бяха осем души.
– Какво стана? – попита О’Донъл. Той посрещна Кули на летището. Бяха разбрали, че Кули е избягал, по причината за бягството му трябваше да чака досега.
– В книжарницата ми имаше микрофон.
– Сигурен ли си? – попита О’Донъл.
Кули му я подаде. Жицата беше в джоба му в продължение на тридесет часа. О’Донъл спря тойотата, за да я разгледа.
– „Маркони“ правят тези за разузнаването. Много чувствителни са. Колко ли време е бил там?
Кули не можеше да си спомни да е позволил на някого да отиде сам в задната стаичка.
– Нямам представа.
О’Донъл включи на скорост и се отправи към пустинята. Мисли над този въпрос в продължение на минута. Нещо се беше объркало, но какво?
– Някога изпитвал ли си чувството, че те преследват?
– Никога.
– Добре ли провери всичко, Денис?
Кули се поколеба, преди да отговори, и О’Донъл реши, че това е отговорът му.
– Денис, някога нарушавал ли си принципите на нашата работа. Когато и да е?
– Не, Кевин, разбира се, че не. Не е възможно да…за бога, Кевин, минаха седмици, откакто бях във връзка с Уоткинс.
– От последното ти пътуване до Корк. – О’Донъл присви очи на яркото слънце.
– Да, точно така. Тогава ти изпрати свой човек да ме наблюдава. Следял ли ме е някой?
– Ако е имало, то той трябва да е бил страшно умен, пък и не би могъл да се приближи твърде много…
Естествено, О’Донъл обмисляше и друга възможност – Кули може да е станал предател. „Но ако е станал, той няма да дойде тук, нали? – мислеше шефът на АОЪ. – Той ме познава. Знае къде живея, познава Маккени, познава Шон Милър, знае за риболовния флот в Дъндалк.“ О’Донъл осъзна, че Кули знаеше твърде много. Не, ако той с станал предател, сега нямаше да бъде тук. Кули се потеше независимо от климатичната инсталация в колата. Денис нямаше нерви да рискува живота си по този начин. Виждаше се.
– Е, Денис, какво да правим с теб?
Сърцето на Кули моментално промени ритъма си, но той каза уверено:
– Искам да участвам в следващата акция.
– Моля? – Изненадан, О’Донъл извърна глава.
– Шибаните англичани…Кевин, те подгониха мен!
– Това е нещо като професионален риск, нали знаеш?
– Сериозно говоря – настоя Кули.
„Няма да ни навреди да имаме още един човек.“
– Във форма ли си за това?
– Ще бъда.
Шефът взе решение.
– В такъв случай можеш да започнеш още този следобед.
– И каква е акцията?
О’Донъл обясни.
– Изглежда, предчувствието ви е било правилно, доктор Райън – каза на следващия ден следобед мъжът с очилата без рамки. – Може би наистина ще ви взема на хиподрума.
Той стоеше до една от колибите – дундест дребен мъж с плешиво теме, което светеше от слънцето. Лагер 18 беше техният.
– Отлично – отбеляза Кантор. – Този път английските ни приятели наистина печелят точки. Благодаря ти – каза той на фотографа експерт.
– Кога ще се проведе акцията? – попита Райън, след като той излезе.
– Рано сутринта вдругиден. Мисля, че е към осем часа наше време.
– Може ли да наблюдавам в реално време?
– Може би.
– Това е трудна за опазване тайна – каза той.
– Повечето са такива – съгласи се Кантор. – Но…
– Да, зная. – Джек облече палтото си и заключи папките. – Кажи на адмирала, че съм му длъжник.
По пътя към дома си Райън мислеше за това, което може би ще се случи. Осъзна, че нетърпението му не се различаваше много от…коледното? Не, не можеше да мисли по този начин за тази работа. Чудеше се как се е чувствал баща му преди провеждането на големи арести след продължителни разследвания. Никога не го беше питал за това. Направи следващото най-уместно нещо. Забрави за това, както трябваше да забрави всичко, което виждаше в Ленгли.
Когато стигна до дома си, зад почти готовия плувен басейн беше паркирана непозната кола. Разгледа я по-отблизо и видя, че имаше дипломатически регистрационен номер. Влезе в стаята и завари трима души да разговарят с жена му. Позна единия, но не можа да си спомни името му.
– Здравейте, доктор Райън, аз съм Джефри Бенет от посолството на Великобритания. Срещали сме се и преди в…
– Да, сега си спомням. С какво можем да ви бъдем полезни?
– Техни кралски височества ще посетят Съединените щати след няколко седмици. Разбрах, че сте им предложили да ви посетят, когато дойдат, и искам да проверя дали поканата остава.
– Майтап ли си правите?
– Не си правят майтап, Джек. И аз вече казах „да“ – осведоми го жена му. Дори Ърни махаше опашка в очакване.
– Разбира се. Моля ви да им предадете, че за нас ще бъде чест да ги посрещнем тук. Ще останат ли през нощта?
– Вероятно не. Надяваха се, че ще могат да дойдат вечер.
– За вечеря? Чудесно. Кой ден?
– Петък, 30 юли.
– Добре.
– Отлично. Надявам се, че няма да имате против нашите хора – освен хората от вашите служби за сигурност – да прегледат района през следващата седмица.
– И трябва ли да отсъствам от работа за това?
– Аз мога да го направя, Джек. Нали знаеш, че не ходя на работа?
– О, разбира се – каза Бенет. – Кога очаквате бебето?
– През първата седмица на август. Това може да бъде проблем – със закъснение разбра Кати.
– Можете да бъдете напълно сигурни, че ако се случи нещо неочаквано, техни кралски височества ще разберат. Още нещо. Това е частно посещение, а не е обществена проява по време на пребиваването им. Ще ви помолим да го пазите в пълна тайна.
– Да, разбирам – каза Райън.
– Ако останат тук за вечеря, има ли нещо, което не трябва да сервираме? – попита Кати.
– Какво искате да кажете? – реагира Бенет.
– Ами някои хора са алергични към риба например.
– О, разбирам. Не. Не зная нищо такова.
– Добре. Основна вечеря в стил „семейство Райън“ – каза Джек. – Аз…хммм.
– Какво има? – попита Бенет.
– Имаме гости същата вечер.
– О! – кимна Кати. – Роби и Сиси.
– Не можете ли да я отложите?
– Ще бъде прощална вечер. Роби е пилот на изтребител от военноморските сили. И двамата преподаваме в академията, а сега се връща във флотата. Ще имат ли нещо против?
– Доктор Райън, негово височество…
– Негово височество е добър човек. Роби също. Той беше там същата вечер, когато се запознахме е вас. Не мога да отложа вечерята, мистър Бенет. Той ми е приятел. Мисля, че негово височество ще го хареса. Той е карал самолети, нали?
– Е, да, но…
– Помните ли онази нощ, когато се запознахме? Без Роби може би нямаше да успея да преживея всичко. Вижте, този човек е майор във Военноморската флота на САЩ и по една случайност кара изтребител за четиридесет милиона долара. Той вероятно не представлява опасност за сигурността. Жена му свири дяволски добре на пиано. – Райън разбра, че все още не е успял да ги убеди. – Мистър Бенет, проверете Роби чрез вашия аташе и попитайте негово височество дали може да присъства.
– И ако той не желае?
– Няма. Аз го познавам. Мисля, че той е по-добър, отколкото вие го изкарвате – отбеляза Джек. „Няма да има против, тъпако. Ония миризливци от охраната ще припаднат.“
– Е. – Тази забележка го изненада. – Не мога да ви виня за чувството ви за лоялност, докторе. Ще предам това в канцеларията на негово височество. Но съм задължен да настоя да не казвате нищо на майор Джексън.
– Имате думата ми. – Джек за малко не се засмя. Нямаше търпение да види израза на лицето на Роби. Най-после щяха да бъдат квит след онази среща по кендо.
– Контракцията расте до максимум – каза Джек. Практикуваха упражнения по дишане за подготовка за раждането. Жена му започна да диша усилено. Джек знаеше, че това е сериозно нещо. То само изглеждаше смешно. Провери цифрите на дигиталния си часовник. – Контракцията спира. Дълбоко, пречистващо вдишване. Предлагам стек на грила, печени картофи и пресни царевици с хубава салата.
– Прекалено обикновено е – възпротиви се Кати.
– Тук навсякъде, където отидат, ще ги обсипват с ония префърцунени френски боклуци. Някой трябва да им предложи едно хубаво американско ястие. Знаеш, че мога да готвя страхотен стек на грила, а твоята салата със спанак е известна от нас до другата страна на улицата.
– Добре – засмя се Кати, макар че й ставаше все по-трудно да го прави. – И без това, ако стоя над печка повече от няколко минути, ми прилошава.
– Изглежда, не е лесно да бъдеш бременна.
– Трябва да го опиташ – предложи тя.
Съпругът й продължи:
– Разбира се, това е единственото трудно нещо, което жените трябва да правят.
– Какво? – Очите на Кати за малко не изскочиха от орбитите си.
– Погледни историята? Кой трябва да излезе и да убие бивола? Мъжът. Кой трябва да занесе бивола вкъщи? Мъжът. Кой трябва да прогони мечката? Мъжът. Ние вършим всичките трудни неща. Аз трябва да изхвърлям боклука всяка нощ! Но да си ме чула да се оплаквам? – Чу смеха й. Правилно беше разбрал настроението й. Тя не се нуждаеше от съчувствие. Беше прекалено горда, за да допусне такова нещо.
– Бих те фраснала по главата, но не си струва да чупя хубавата палка за голф в нещо толкова евтино.
– Освен това аз бях тук миналия път и не ми изглеждаше толкова трудно.
– Ако можех да се движа, Джек, щях да те убия за тези думи.
Той се премести до жена си.
– Не, не мисля така. Искам да си представиш една картина.
– Каква?
– Лицето на Роби, когато дойде тук за вечеря. Ще преместя малко часовника.
– Предполагам, че Сиси ще се овладее по-бързо от него.
– С колко минути да го преместя?
– Двадесет.
– Дадено. – Погледна часовника си. – Контракцията започва. Дълбоко вдишване.
Една минута по-късно Джек е удивление откри, че диша по същия начин като жена си. Това накара и двамата да се засмеят.
24.
ПРОПУСНАТИ И НАПРАВЕНИ ВРЪЗКИ
В деня на нападението на лагер 18 нямаше нови снимки. По времето, когато спътникът е прелитал над тази област, бушувала пясъчна буря и камерите не са успели да проникнат през нея, но един геосинхронен спътник за следене на атмосферните условия беше показал, че бурята се е изместила от района. Подсетиха Райън, че днес е денят, в който ще се проведе нападението, и той прекара следобеда си в напрегнато очакване. Внимателният анализ на снимките показваше, че в лагера има от дванадесет до осемнадесет души, без да се брои охраната. Ако по-високият брой беше правилен и официалната оценка на АОЪ също, то тук бяха повече от половината от членовете на АОЪ. Райън малко се тревожеше от това. Ако французите изпратят само осем десантчници… Но той си спомни собствения си опит от морската пехота. Те ще нанесат удар по целта в три часа сутринта. Изненадата щеше да бъде на тяхна страна. Щурмовият отряд щеше да бъде със заредени оръжия, насочени към спящи хора. За една елитна група командоси изненадата е като канзаски ураган, на който нищо не може да устои.
„Сега те са в хеликоптерите си – помисли си Райън. Припомни си пребиваването си в крехкия и тромав летателен апарат. – Ето, седиш там с всичкото оборудване, почистени приспособления, оръжието в готовност, и въпреки всичко си така уязвим, като бебе в утроба.“ Зачуди се какви са тези мъже и осъзна, че няма да бъдат по-различни от морските пехотинци, с които беше служил: всички са доброволци, дори в двойна степен, защото трябва доброволно да скачат с парашути. И още – избрали са да станат част от антитерористична група. Отчасти това може би се дължи на малко по-доброто заплащане и може би на гордостта да бъдеш член на малка, много специализирана група – като разузнавателните отреди на морската пехота, – но най-вече те правеха това, защото знаеха, че тази мисия си струва да бъде изпълнена. Всички професионални воини презираха терористите и всеки от тях би мечтал да ги победи в една равностойна битка – идеята за полето на честта не умираше сред истинските професионалисти. Това беше мястото, където решенията се вземаха въз основа на смелостта и уменията, въз основа на самата мъжественост и тази концепция превръщаше професионалния войник в романтик, в личност, водеща се от правила.
Те ще бъдат нервни в хеликоптера. Някои ще се безпокоят и ще се срамуват от това. Други ще подострят ножовете си през цялото време. Някои ще се шегуват тихо. Офицерите и сержантите им ще седят тихо и ще дават пример, като преразглеждат плановете. Всички ще се оглеждат в хеликоптера и ще мразят това, че са хванати в него като в капан. За миг Джек беше там, с тях.
– Късмет, момчета – прошепна на стената той. – Bonne chance*.
[* Желая ви щастие (фр.). – Б.пр.]
Часовете се точеха бавно. На Райън му се струваше, че цифрите на електронния му часовник нямат никакво желание да се сменят, и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Отново разглеждаше снимките от лагера, броеше човешките фигури, изучаваше земята, за да опита да разбере какъв ще бъде окончателният подход. Чудеше се дали заповедите им са да заловят терористите живи. Не можеше да вземе решение по този въпрос. От гледна точка на закона му се струваше, че това няма значение. Ако тероризмът е съвременната проява на пиратството – аналогията изглеждаше достатъчно подходяща, – то АОЪ можеше да бъде нападната от въоръжените сили на всяка страна. От друга страна, ако бъдат заловени живи, те могат да бъдат изправени на съд и изложени на показ. Психологическият ефект над другите такива групи може да бъде реален. Ако не ги стреснат, то поне щяха да привлекат вниманието им. Ще бъдат изплашени, като узнаят, че не са в безопасност и в своите най-отдалечени и най-сигурни светилища. Някои от членовете на тези групи може да се оттеглят, а някои може и да проговорят. Не беше необходима много разузнавателна информация, за да им се нанесе удар. Райън беше видял това достатъчно ясно. Трябваше само да се знае къде са. Нищо друго. Знаейки това, човек може да доведе армията на една съвременна нация и въпреки арогантността и бруталността си терористите не биха могли да устоят.
Марти влезе в канцеларията му.
– Готов ли си да идем оттатък?
– По дяволите, да!
– Вечеря ли?
– Не. Може би no-късно.
– Добре.
Отидоха заедно до пристройката. Сега коридорите бяха почти празни. В по-голямата си част ЦРУ работеше както всяко друго учреждение. Към пет часа повечето от служителите си тръгваха за дома – към вечерята и вечерната телевизия.
– Окей, Джек. Това е в реално време. Запомни, че не можеш да обсъждаш с никого каквото и да било. – Джек помисли, че Кантор изглежда доста уморен.
– Марти, ако тази акция излезе успешна, ще кажа на жена си, че АОЪ вече не действат. Тя има правото да знае поне толкова.
– Разбирам. Достатъчно е само да не знае как стават тези работи.
– Едва ли ще й бъде интересно – увери го Джек, като влязоха в стаята с телевизионния монитор. Жан Клод беше пак тук.
– Добър вечер, мистър Кантор, професор Райън – поздрави ги офицерът от DGSE.
– Как върви акцията?
– Намират се в радиомълчание – отговори полковникът.
– Не разбирам как могат да го направят по един и същи начин два пъти – продължи Райън.
– Има риск. Използвана беше малко дезинформация – тайнствено каза Жан Клод. – Освен това вашият самолетоносач е привлякъл цялото им внимание.
– „Саратога“ в момента изпълняват задача от тип „алфа“ – обясни Марти. – Излетели са две изтребителни и три щурмови ескадрили самолети за радиосмущения. Точно сега патрулират по онази „Линия на смъртта“. Според нашите хора от електронното разузнаване либийците леко откачат в момента.
– Спътникът ще се появи над хоризонта след двадесет и четири минути – докладва старши техникът. – Местните атмосферни условия изглеждат добри. Трябва да получим ясни снимки.
Райън искаше да запали цигара. Така чакането ставаше по-леко, но всеки път, когато Кати го надушеше, му излизаше през носа. В този момент нападателният отряд трябва да изминава пълзешком последните хиляда метра. Самият Райън беше правил такова учение. Щяха да свършат всичко с разкървавени длани и колене, с пясък, втрит в раните. Това беше невероятно изморително нещо, а и присъствието на въоръжени войници на мястото на крайната цел го правеше още по-трудно. Трябваше човек да се движи, когато те гледат на другата страна, и да бъде тих. Те ще носят минимум оборудване, личните си оръжия, може би една-две гранати, няколко радиоапарата, и ще се прокрадват през пясъка като тигри, дебнещи и целите в слух.
Всички вече гледаха в празния телевизионен екран, омагьосани от породените във въображението им картини на това, което ставаше в момента.
– Окей – обади се техникът. – Камерите застават на линия, управлението по височина и следенето на автоматичен режим, програмната телеметрия приета. Поглед над целта след деветдесет секунди.
Телевизионният екран светна. Показа се тестовата картина. Райън не беше виждал такава от години.
– Получаваме сигнал.
След това се появи картината. За съжаление тя отново беше инфрачервена. Райън очакваше друго. Поради ниския ъгъл се виждаше много малка част от лагера. Не забелязваха абсолютно никакво движение. Техникът се намръщи и увеличи полето на наблюдение. Нищо не се виждаше, дори и хеликоптерите.
Ъгълът на снимане се променяше бавно и не беше за вярване, че разузнавателният спътник се движи с над двадесет и осем хиляди километра в час. Най-после отново видяха бараките. Райън примигна. Само една от тях – на охраната – имаше включено отопление. Какво значи това? „Отишли са си…няма никой у дома…а и нападателния отряд го няма.“
Райън каза това, което другите се страхуваха да изрекат:
– Нещо се е объркало.
– Кога могат да ни кажат какво се е случило? – попита Кантор.
– Не могат да нарушават радиомълчанието в продължение на няколко часа.
Последваха още два часа. Прекараха ги в канцеларията на Марти. Изпратиха им храна. Жан Клод не казваше нищо, но личеше, че е разочарован от порцията си. Кантор дори не се докосна до яденето си. Иззвъня телефонът. Французинът го вдигна и разговаря на родния си език в продължение на четири-пет минути. Жан Клод остави слушалката и се обърна.
– На стотина километра от лагера нападателният отряд се е натъкнал на част от редовната армия. Вероятно е била механизирана военна част, излязла на учение. Било е неочаквано. Тъй като са летели ниско, са ги забелязали внезапно. Онези открили огън по хеликоптерите. Ефектът на изненадата бил загубен и трябвало да се обърнат. – Нямаше нужда Жан Клод да обяснява, че в най-добрия случай успяваха малко повече от петдесет процента от такива акции.
– Опасявах се от това. – Джек гледаше към пода. Не се нуждаеше от обясненията на друг, за да разбере, че тази мисия не може да бъде повторена. Бяха поели сериозен риск, като опитаха по един и същ начин да проведат тайна мисия два пъти. Нямаше да има трети опит. – Хората ви добре ли са?
– Да. Един от хеликоптерите е бил повреден, но е успял да се върне до базата. Няма пострадали.
– Моля, благодарете на хората си за опита, полковник. – Кантор се извини и отиде до личната си баня. Като влезе вътре, повърна. Язвата му кървеше отново. Марти се опита да се изправи, но му се виеше свят. Падна върху вратата и удари силно главата си.
Джек чу удара и отиде да види какво става. Трудно му беше да отвори вратата, но накрая видя Марти, легнал на пода. Първата мисъл на Райън беше да накара Жан Клод да повика лекар, но и самият той не знаеше как се прави това тук. Помогна на Марти да се изправи на крака и го заведе в канцеларията. Сложи го да седне в един стол.
– Какво има?
– Той току-що повърна кръв – как викате … – запита Райън, но реши да прати всичко по дяволите и набра номера на адмирал Гриър.
– Марти припадна. Нуждаем се от лекар.
– Аз ще се погрижа. Ще дойда след две минути – отговори адмиралът.
Джек отиде в банята и взе чаша вода и малко тоалетна хартия. Почисти с нея устата на Кантор и вдигна чашата:
– Изплакни си устата.
– Добре съм – възпротиви се мъжът.
– Глупости – отговори Райън. – Глупак. Работил си прекалено до късно и си опитал да свършиш всичко, преди да си тръгнеш, нали?
– Трябва…трябва.
– Това, което трябва да правиш, Марти, е да се махнеш оттук, преди всичко това да те довърши.
Кантор отново повърна.
„Ти не се шегуваше, Марти – помисли си Джек. – Войната се води и тук, а ти си една от жертвите. Искаше тази мисия да успее толкова, колкото и аз.“
– Какво става, дявол да го вземе! – Гриър влезе в стаята. Дори изглеждаше малко рошав.
– Язвата му се разлюти – обясни Джек. – Повръща кръв.
– О, Господи, Марти! – каза адмиралът.
Райън не знаеше, че в Ленгли има медицински диспансер. След малко пристигна човек, който се представи за лекар. Бързо прегледа Кантор, а след това той и охраната го поставиха в болнична количка. Изкараха го от стаята и тримата мъже останаха, загледани един в друг.
– Може ли човек да умре от язва? – попита жена си Райън малко преди полунощ.
– Той на колко години е? – попита тя. Джек й каза. Кати помисли малко. – Може да се случи, но рядко. Някой на работата ли?
– Моят старши в Ленгли. Вземаше хапчета „Тагамет“, но тази вечер повърна кръв.
– Може би се е опитал да мине без него. Това е един от проблемите. Даваш на хората лекарства и веднага щом се почувстват по-добре, спират да ги вземат. Дори и умни хора го правят – отбеляза Кати. – Толкова стресова ли е работата там?
– Предполагам, че за него е било.
– Супер. – Това беше забележка, която обикновено биваше последвана от преобръщане, но Кати не можеше да прави това от известно време. – Вероятно ще се оправи. Човек трябва да положи много старание, за да се окаже сериозно застрашен от язва. Ти сигурен ли си, че искаш да работиш там?
– Не. Те ме искат, но не смятам да вземам решение, докато не свалиш малко от теглото си.
– По-добре е да не си много далеч, щом започнат болките.
– Ще бъда при теб, когато имаш нужда от мен.
– Почти са ги хванали – докладва Мъри.
– Същата група, която е нападнала и „Пряко действие“, а? Да, чух, че това е било прекрасно проведена мисия. Какво се е случило? – попита Оуенс.
– Нападателният отряд е бил забелязан на седемдесет мили от лагера и е трябвало да се върне. При повторно разглеждане на снимките може да се окаже, че нашите приятели вече ги е нямало.
– Прекрасно. Виждам, че късметът не ни изоставя. Къде смяташ, че може да са заминали?
Мъри изръмжа:
– Трябва да правя същите предположения, които и ти, Джими.
– Точно така. – Той погледна през прозореца. Слънцето скоро щеше да изгрее. – Е, ние разказахме всичко на човека от отдела за охраната.
– Как го прие?
– Незабавно предложи да си подаде оставката, но министърът и аз го убедихме да я оттегли. Всички ние си имаме малки недостатъци – щедро каза Оуенс. – Много го бива в работата му. Удоволствие ще е за теб да знаеш, че реакцията му беше точно такава, каквато и твоята. Каза, че трябва да уредим негово кралско височество да падне от коня си за поло и да си счупи крак. Моля те да не цитираш който и да е от двама ни за това!
– Дяволски по-лесно е да защитават страхливци, нали? Смелите са тези, които усложняват живота ни. Знаеш ли какво? Един ден той ще ви стане добър крал. Ако живее достатъчно дълго – допълни Мъри. Помисли си, че не е възможно да не хареса човек хлапето. А и жена му беше динамит. – Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти кажа, че охраната им в Щатите ще бъде непробиваема. Такава, каквато даваме на президента. Дори някои от същите хора са ангажирани.
„Това трябва ли да ме накара да се чувствам доволен?“ – запита се Оуенс, като си спомни колко близко до смърт от ръцете на луди са били няколко американски президенти, а да не говорим за случая Дж. Ф. Кенеди. Разбира се, може сега АОЪ да се е върнала там, където живеят, но всичките му инстинкти му подсказваха обратното. Мъри му беше близък и уважаван приятел, познаваше и уважаваше и агентите от службата за сигурност, които образуваха охранителния отряд. Но за охраната на техни височества отговаряше Скотланд Ярд и не му харесваше фактът, че сега до голяма степен зависеше от други. Оуенс се беше обидил професионално при последното посещение на американския президент във Великобритания, когато хората от службата за сигурност съвсем явно избутваха местните хора встрани дотолкова, доколкото смееха. Сега ги разбираше малко по-добре.
– Колко е наемът? – попита Добенс.
– Четиристотин и петдесет на месец – отговори квартирният агент. – Мебелирана е.
– Ъхъ. – Алекс видя, че мебелите не бяха от най-впечатляващите. И не беше необходимо.
– Кога може да се нанесе братовчед ми?
– Не е ли за вас?
– Не. За братовчед ми е. Работата му е като моята – обясни Алекс. – Тук с нов. Аз ще отговарям за наема, разбира се. Казахте тримесечна предплата?
– Добре. – Агентът беше споменал двумесечна предплата.
– Имате ли нещо против плащане в брой? – попита Добенс.
– Не. Хайде да се върнем в канцеларията и да уредим документите.
– Боя се, че закъснявам. Не носите ли договора в себе си? Агентът кимна.
– Да, мога да го оформя и тук. – Отиде до колата си и се върна с подложка за писане и готов стандартен договор за наем. Не знаеше, че подписва смъртната си присъда, че никой друг от офиса не беше виждал лицето на този човек.
– Кореспонденцията ми отива в една пощенска кутия. Вземам си я на път за работа. – Това изчерпа въпроса за адреса.
– Казвате работа?
– Работя в лабораторията по приложна физика, електроинженер. Съжалявам, но не мога да давам повече информация. Вършим много работа за правителството, нали разбирате? – Алекс изпита слабо съжаление към човека. Беше толкова приятен и не го разиграва както повечето агенти по продажба на недвижими имоти. Лошо. Това е животът.
– Винаги ли работите с пари в брой?
– Това е сигурен начин човек да може да ги има – засмя се Алекс.
– Ще се подпишете ли тук, моля?
– Разбира се. – Алекс го стори със собствената си химикалка, с лявата си ръка, както се беше упражнявал. – Е, това са хиляда триста и петдесет. – Той отброи банкнотите.
– Лесно стана – каза агентът, като подаде ключовете и една квитанция.
– Да, наистина. Благодаря ви, сър. – Алекс му стисна ръката. – Вероятно той ще се нанесе следващата седмица, но със сигурност ще бъде тук след още една.
Двамата мъже тръгнаха към колите си. Алекс си записа регистрационния номер на колата на агента – караше собствената си кола, а не фирмена. Направи и кратко описание на мъжа, за да е сигурно, че хората му няма да убият друг. Радваше се, че не му се падна агент жена. Алекс знаеше, че рано или късно ще трябва да преодолее предубежденията си, но за момента с радост избягваше това. Проследи агента в продължение на няколко преки, а след това се отклони и бързо се върна при къщата.
Не можеше да се каже, че беше на идеално място, но все пак се намираше достатъчно близо. Три малки спални. Но кухнята беше съвсем наред, както и холът. Най-важното беше, че имаше и гараж. Площта на къщата беше около 400 квадратни метра. Имотът бе ограден с жив плет и разположен в полуселски район на представители на работническата класа, където разстоянията между къщите бяха около десетина метра. Щеше да бъде добро скривалище.
След като свърши, той отиде до националното летище „Вашингтон“, където взе самолет за Маями. Там щеше да има тричасов престой, преди да отлети за Мексико сити. Милър го очакваше вече в съответния хотел.
– Здравей, Шон.
– Здравей, Алекс. Искаш ли нещо за пиене?
– Какво имаш?
– Ами донесъл съм бутилка хубаво уиски, а можеш да си вземеш и нещо местно. Бирата не е лоша, но аз лично не пия напитки с червеи в шишето.
Алекс си избра една бира. Не се притесни да си поиска чаша.
– Е?
Добенс изпи бирата на една дълга глътка. Приятно беше да се отпусне, истински. Преструвките у дома създаваха напрежение.
– Нагласил съм скривалището. Направих го тази сутрин. Ще ни свърши идеална работа. Какво става с твоите хора?
– Тръгнали са. Ще пристигнат според плана.
Алекс кимна одобрително, когато получи още една бира.
– Добре. Хайде да видим как ще протече акцията.
– Честно казано, Алекс, ти вдъхнови всичко това. – Милър отвори куфарчето си и извади от него карти и графики. Постави ги на масата за кафе. Алекс не се усмихна. Милър се опитваше да го поласкае, а Добенс не обичаше това. Слуша в продължение на двадесет минути.
– Не е зле, честно, но ще трябва да промениш някои неща.
– Какво? – запита Милър. Вече беше ядосан от тона на Добенс.
– Виж какво, човече, точно тук ще има може би петнадесет души от охраната, а вие трябва да ги очистите бързо. И не става дума за улични ченгета. Тези хора са обучени и добре въоръжени. А и не може да се каже, че са тъпи. Синхронизацията на твоите действия също не е както трябва. Не, Шон, трябва да се стегнем малко.
– Но те ще бъдат, където не трябва! – възпротиви се Милър с колкото е възможно по-безстрастен тон.
– И искаш да тичат наоколо? В никакъв случай, момче! По-добре е да помислиш как да ги очистиш през първите десет секунди. Мисли за тях като за войници. Не трябва само да ги отвлечеш и да бягаш. Тук става дума за бой.
– Но ако охраната ще бъде така силна, както твърдиш…
– Не е проблем да се оправя. Не обръщаш ли внимание на това, което правя аз? Мога да разположа стрелците ти точно където трябва и когато трябва.
– И как, по дяволите, ще го направиш? – Милър вече не можеше да се владее. В Алекс имаше нещо, което го вбесяваше.
– Лесно е – усмихна се Добенс. Наслаждаваше се, че може да покаже на този надут тип как се правят нещата. – Просто ти трябва да…
– И ти наистина ли смяташ, че ще можеш да минеш покрай тях просто така! – сопна се Милър, когато той свърши.
– По-кротко. Не забравяй, че сам мога да решавам какво да правя.
Милър започна да се бори със себе си и този път победи. Каза си, че трябва безпристрастно да разглежда идеята на Алекс. Не му беше приятно да си признае, че планът беше разумен. Този чернокож аматьор му казваше как да провежда операция и това, че беше прав, само влошаваше нещата.
