Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 38 страниц)

– Тръгвайте! – нареди той.

Първият скочи в десетметровата лодка „Зодиак“. Човекът на кормилото насочи лодката в защитената от ферибота зона, като я придържаше близко до него с помощта на двата двигателя. Хората бяха практикували всичко това в еднометрово вълнение и въпреки по-силните вълни всичко мина добре. Щом като някой скочеше в лодката, се изтърколваше по гръб, за да направи място за следващия. Трябваше им малко повече от минута. О’Донъл и Милър скочиха последни. След като тупнаха на гумения под, лодката се придвижи към подветрената страна, водачът подаде пълна газ, тя се стрелна покрай ферибота, излезе от подветрената му страна и се насочи на югозапад към Ламанша. О’Донъл погледна назад. Към тях гледаха най-малко шестима души. Той им махна.

– Добре дошъл, Шон – извика на другаря си той.

– Не им казах абсолютно нищо – отговори Милър.

– Зная. – О’Донъл подаде шише уиски на младежа.

Милър го вдигна и преглътна петдесет грама. Беше забравил колко хубав може да бъде вкусът му, а студеният порой го правеше още по-приятен.

Лодката се плъзгаше по върховете на вълните почти като кораб на въздушна възглавница, тласкана от двата двигателя с мощност сто конски сили. Кормчията стоеше на мястото си в средата на лодката с присвити колене, за да може да поема меките удари, докато управляваше съда през дъжда и вятъра към мястото на срещата. Флотилията от рибарски кораби на О’Донъл му позволяваше голям избор от моряци. Не за първи път се възползваше от услугите им. Един от стрелците запълзя из лодката, за да раздаде спасителни жилетки. Ако някой ги забележеше, а това беше малко вероятно, би си помислил, че са от Специалните екипажи на Кралската морска пехота на учение в коледната утрин. Операциите на О’Донъл винаги бяха изпипани до най-малката подробност. Милър беше първият заловен човек от хората му и сега идеалното реноме на О’Донъл беше възстановено. Стрелците поставяха оръжията си в пластмасови торби, за да ги предпазят от корозията. Някои от тях разговаряха помежду си, но беше трудно да бъдат чути през рева на вятъра и двигателите.

Милър се беше ударил в дъното твърде силно. Разтриваше задника си.

– Проклети педали! – изръмжа той. Радваше се, че може отново да говори.

– Какво искаш да кажеш? – надвика шума О’Донъл.

Само за минута Милър обясни всичко. Сигурен беше, че всичко това е идея на Хайланд, целяща да го размекне, да му бъде благодарен. Затова и двата изстрела бяха отправени в корема на Хайланд. Нямаше смисъл да го остави да умре бързо. Но Милър не каза това на шефа си. Това не беше професионално. Кевин можеше да не го одобри.

– Къде е онова копеле Райън? – попита Шон.

– У дома си в Америка. – О’Донъл погледна часовника си и мислено извади шест часа. – Бас държа, че спи дълбоко в леглото си.

– Той ни върна с цяла година назад, Кевин – изтъкна Милър. – Цяла проклета година!

– Предполагах, че ще кажеш това. По-късно, Шон.

Младежът кимна и отпи от уискито.

– Къде отиваме?

– Някъде, където е по-топло оттук!

Фериботът „Сенлак“ се носеше по посока на вятъра. Когато и последният терорист скочи, капитанът изпрати екипажа си в трюма, за да проверят за бомби. Не намериха нищо, но той знаеше, че може да са скрити, а корабът е идеално място за криене на разни неща. Машинистът и човек от екипажа се опитваха да оправят единия от дизеловите двигатели, докато тримата други моряци спуснаха котвата зад кърмата, за да стабилизират ферибота в развълнуваното море. Вятърът приближаваше съда към сушата. Това означаваше, че се намират в по-спокойни води, по доближаването до бреговата линия в такъв ден означаваше сигурна смърт за всички на борда. Помисли си, че може да спусне спасителна лодка, но и това криеше опасности, които се надяваше, че все още може да избегне.

Стоеше сам в лоцманската кабина и гледаше изпотрошената радиоапаратура. С нея би могъл да повика помощ – някой влекач, търговски кораб или какъвто и да е съд, който да ги закачи с въже за носа и да ги изтегли до някое безопасно пристанище. Но и трите апарата бяха разбити непоправимо, защото в тях беше изстрелян цял пълнител от автомат.

„Защо тези копелета ни оставиха живи?“ – питаше се той, обзет от тиха, безпомощна ярост. Машинистът се появи на вратата.

– Не мога да го поправя. Просто нямаме необходимите инструменти. Гадовете са знаели какво точно да счупят.

– Те наистина знаеха точно какво да правят – обади се капитанът.

– Закъсняваме за Ярмут. Може би…

– Ще помислят, че е заради времето. Ще се разбием в скалите, докато някой си размърда задника. – Капитанът се обърна и отвори едно чекмедже. Извади сигнален пистолет и пластмасова кутия с патрони. – Стреляй през двеминутни интервали. Ще се погрижа за пътниците. Ако не се случи нищо до…четиридесет минути, ще спуснем лодките.

– Но ще убием ранените, като ги качваме в тях…

– Ако не го направим, ще убием абсолютно всички! – Капитанът слезе от кабината.

Оказа се, че един от пътниците е ветеринарен лекар. Пет души бяха ранени и той се опитваше да им помогне заедно с член на екипажа. На палубата беше мокро и шумно. Фериботът се клатушкаше с отклонение от двадесет градуса и един илюминатор беше счупен от вълните. Някакъв моряк се мъчеше да закрие дупката с парче брезент. Капитанът видя, че той вероятно ще се справи сам, и отиде при ранените.

– Как са те?

Ветеринарният лекар вдигна поглед. В очите му се четеше болка. Един от пациентите му умираше, а и другите четирима…

– Може би скоро ще трябва да ги прехвърлим в спасителните лодки.

– Това ще ги убие. Аз…

– Обадете се по радиото – каза през зъби един ранен.

– Лежете спокойно – нареди лекарят.

– Обадете се по радиото – настоя той. Човекът притискаше бинтове към корема си и правеше всичко възможно да не закрещи от болка.

– Гадовете ги изпотрошиха – обясни капитанът. – Съжалявам…нямаме радио.

– Колата…радио в шибаната кола!

– Какво?

– Полицейската – изстена Хайланд. – Полицейската кола…превоз на затворника…радио…

– Исусе Христе! – Капитанът погледна към колата – радиото може да не работи, защото е във вътрешността на ферибота. После тичешком се върна в кабината на боцмана и даде нареждания на машиниста.

Задачата беше проста. Машинистът използва инструментите си, за да снеме високочестотното радио от колата. Успя да го свърже към една от антените на ферибота и след пет минути капитанът започна да дава позивни сигнали.

– Кой се обажда? – попита полицейският диспечер.

– „Сенлак“, глупак такъв. Нашата морска радиоапаратура е строшена. Имаме повреда и сме неуправляеми, намираме се на три мили южно от Лайл Корт и се нуждаем от спешна помощ!

– О, добре. Не прекъсвайте. – Сержантът от Лимингтън познаваше морето. Вдигна слушалката и прокара пръст по списъка с аварийните телефонни номера, докато намери този, който му трябваше. Две минути по-късно отново говореше с ферибота.

– Към вас сме изпратили влекач. Моля, потвърдете позицията си на три мили южно от Лайл Корт.

– Правилно, но се движим в посока североизток. Радарът ни все още работи. Можем да насочваме влекача. За бога, кажете им да бързат. Имаме ранени на борда.

Сержантът рязко се изправи в стола си:

– Повторете! Повторете последните си думи!

Капитанът беше възможно най-кратък, след като разбра, че към него идва помощ. Сержантът от брега се обади на началника си, а след това на шефа на местната полиция. Обади се и до Лондон. Пет минути по-късно екипаж от Кралския военноморски флот в Госпорт загряваше двигателите на спасителен хеликоптер „Сий Кинг“. Най-напред отлетяха до военната болница в Портсмут, за да вземат лекар и санитар, а след това се обърнаха и тръгнаха към центъра на бурята. След двадесет ужасни минути откриха ферибота, пилотът се бореше с шибащите ветрове, докато вторият пилот използваше радара за обзор под хеликоптера, за да открие ферибота между отразените от морето сигнали. Това не беше трудно.

Трябваше да поддържа хеликоптера в движение напред със скорост над четиридесет възла само за да се стабилизира над ферибота – а вятърът не оставаше постоянен за повече от няколко секунди – променяше посоката си с няколко градуса и скоростта с десетина възла. Пилотът се бореше с лостовете за управление, опитвайки се да кръжи над ферибота. В задната част на хеликоптера командирът на екипажа обви лекаря в спасителната люлка, като го придържаше до отворената врата. По разговорната уредба пилотът каза на командира на екипажа да спуска лекаря. Поне мишената им беше доста голяма. Двама от екипажа на ферибота чакаха на горната палуба, за да поемат лекаря. Те не бяха го правили преди, но екипажът на хеликоптера имаше опит. Бързо спусна човека на три метра от люлеещата се палуба, а след това започна да се снижава по-бавно. Един от членовете на екипажа се зае с доктора и го освободи от люлката. След това се спусна и санитарят, който през цялото време ругаеше съдбата и природата. Той също се приземи без проблеми и хеликоптерът се стрелна нагоре, за да се махне от опасната повърхност.

– Аз съм лейтенант Дилк, хирург, докторе.

– Добре дошли. Боя се, че работата ми обикновено се ограничава с коне и кучета – веднага отговори ветеринарният лекар – Единият е с пробит гръден кош, а другите са с рани в корема. Един умря – направих всичко, което беше по силите ми, но… – Нямаше какво да каже. – Шибани убийци!

Звукът на дизеловата сирена извести пристигането на влекача. Лейтенант Дилк дори и не погледна, когато капитанът и екипажът хвърлиха буксирното въже. Двамата лекари инжектираха морфин и се заеха с ранените.

Хеликоптерът вече летеше на югозапад за изпълнение на втората за деня мисия, чиято цел беше по-неприятна. Друг един хеликоптер, натоварен с въоръжени морски пехотинци, излиташе от Госпорт, докато първият търсеше с радара си десетметровата гумена лодка тип „Зодиак“. За рекордно време от Министерството на вътрешните работи дойдоха заповедите и за първи път те бяха тези, за които хората бяха обучени и екипирани: „Откриване и унищожаване“.

– Радарът не върши никаква работа – каза по разговорната уредба вторият пилот.

Първият пилот кимна в знак на съгласие. При спокойно време щяха да имат добри шансове да намерят гумената лодка, но сигналите, отразени от развълнуваното море и хвърчащите капки вода, правеха невъзможно засичането с радара.

– Не може да са отишли толкова далеч, пък и видимостта оттук не е чак толкова лоша. Ще започнем да кръжим но компас и ако трябва, ще разчитаме само на очите си.

– Откъде започваме?

– От Нийдълс, след това навътре към залива Крайстчърч, а после, ако е необходимо, ще се насочим на запад. Ще напипаме копелетата, преди да са слезли на земята, и ще накараме морските пехотинци да ги посрещнат на брега. Чу заповедта.

– Разбира се. – Вторият пилот включи тактическия дисплей за навигация, за да зададе последователността при търсенето. Деветдесет минути по-късно стана ясно, че не търсят, където трябва. Изненадани и объркани, екипажите на хеликоптерите се върнаха в Госпорт с празни ръце. Пилотите отидоха в помещението си и намериха двама много високопоставени полицейски офицери.

– Е?

– Търсихме от Нийдълс до залива Пул – не сме пропуснали нищо. – Пилотът проследи полета си по картата. – Такава лодка при подобни условия и с отличен екипаж може да развие до двадесет възла. Трябваше да ги забележим. – Пилотът сръбна от чая си. – Не е възможно да сме ги изпуснали! Хеликоптерите бяха два.

– Ами ако са се отправили към морето, ако са тръгнали на юг?

– Но къде? Дори и да имат достатъчно гориво, за да прекосят Ламанша, в което се съмнявам, то само един луд би се опитал да направи това. Там вълните сигурно са високи шест метра, а и бурята сега започва. Това е равносилно на самоубийство – заключи пилотът.

– Е, знаем, че не са луди. Твърде умни са, за да направят това. Не е ли възможно да са минали покрай вас, да са слезли на брега, преди вие да ги видите?

– Абсолютно невъзможно. – Пилотът беше категоричен.

– Тогава къде са те, по дяволите?

– Съжалявам, сър, но нямам представа. Може да са се удавили.

– Вярвате ли си? – попита полицаят.

– Не, сър.

Подполковник Джеймс Оуенс се обърна. Погледна през прозореца. Пилотът беше прав. Бурята се засилваше. Телефонът иззвъня.

– За вас, сър – подаде слушалката един старшина.

– Оуенс. Да? – Тъжното му лице изведнъж почервеня от ярост, но после пак помръкна. – Благодаря. Дръжте ни в течение. Обадиха се от болницата. Още един от ранените е починал. Сержант Хайланд се намира в хирургическото отделение. Улучен е в гръбнака от куршум. Дотук общият брой на убитите е девет. Господа, можете ли да предложите нещо? Как ми се иска сега тук да има врачка.

– Вероятно са отишли на юг от Нийдълс, след това са завили на изток и са слезли на остров Уайт.

Оуенс поклати глава:

– Там имаме хора. Не са видели никого.

– В такъв случай може да са се качили на някой кораб. През Ламанша днес преминават толкова кораби, колкото обикновено.

– Има ли начин това да се провери?

Пилотът поклати глава.

– Не. В пролива при Дувър има радар за управление на движението на корабите, по не и тук. Пък и не можем да се качваме на всеки кораб, нали?

– Много добре, господа. Благодаря ви за усилията, най-вече за това, че закарахте своя хирург толкова бързо. Казаха ми, че благодарение на вас са спасени няколко души.

Подполковник Оуенс излезе от сградата. Всички се възхищаваха на самообладанието му. Когато се озова навън, старшият полицейски офицер вдигна поглед към оловното небе и напсува наум съдбата, но омаломощилият го гняв не пролича на лицето му. Оуенс беше човек, свикнал да крие мислите и чувствата си. Често повтаряше на хората си, че в полицейската работа няма място за чувства. Разбира се, това не беше вярно и Оуенс както много други полицаи успяваше само да потушава гнева си и да не му дава външен израз. Това обясняваше и постоянното наличие на опаковка с противокиселинни хапчета в джоба на сакото му, и мълчанието вкъщи, е което жена му беше свикнала. Бръкна в джоба си, за да извади цигара, която знаеше, че няма да намери, след това мислено се наруга: „Защо се отказа от този навик, Джими?“ За момент застана сам на паркинга, сякаш леденият дъжд можеше да го успокои. Но от него само му стана студено, а той трябваше да се пази от настинка. Ще трябва да отговаря за всичко това пред пълномощника от столичната полиция и пред Министерството на вътрешните работи. Някой друг – слава богу, че това няма да бъде той – ще трябва да отговаря пред кралицата.

Тази мисъл го стресна. Беше се провалил. Вече два пъти. Не успя да засече и предотврати първоначалната атака на пътя към двореца и само невероятният късмет и намесата на оня янки спаси положението. След това, когато всичко се беше развило както трябва, дойде и този провал. Нищо подобно не се е случвало досега. Оуенс се чувстваше виновен. Всичко стана по време на неговото дежурство. Лично той изработя плана за превоза със затворническите коли. Сам избра този начин – беше определил мерките за сигурност, беше избрал деня, маршрутите и хората, които сега бяха мъртви е изключение на Боб Хайланд.

„Как са разбрали? – питаше се Оуенс. – Знаели са кога, знаели са къде. Как са разбрали? Е – помисли си той, – ето нещо, от което мога да започна.“ Знаеше броя на разполагащите с тази информация. По някакъв начин тя беше изтекла. Припомни си доклада, който Ашли донесе от Дъблин. „Толкова са добри, че просто не е за вярване“ – беше казал оня гад от ИРА-Извънредни във връзка е източника на информация на О’Донъл. Полицаят си беше помислил, че Мърфи греши. Сега всеки би повярвал в обратното.

– Връщаме се в Лондон – каза на шофьора си той.

– Разкошен ден, Джек – отбеляза Роби, седнал на кушетката.

– Не е лош – съгласи се Райън. „Разбира се, къщата ни изглежда така, сякаш в нея е паднала атомна бомба…“

Пред тях Сали играеше с новите си играчки. Особено много хареса къщата на куклата. Джек и Кати се чувстваха изморени след петчасовия си сън. Преди час Райън си беше помислил, че за бременна жена това е прекалено, и той и Роби бяха събрали съдовете, които сега се миеха в машината в кухнята. Жените им седяха на другото канапе, докато те двамата пиеха коняк.

– Няма ли да летиш утре?

Джексън поклати глава.

– Птицата ми сдаде багажа. Ще трябват ден-два, за да я оправят. Освен това що за Коледа е, ако няма хубав коняк? Утре се връщам в тренажора, а уставите не ми забраняват да пия преди това. Ще бъда на седалката чак в три часа, а дотогава ще съм трезвен. – Роби беше изпил само чаша вино по време на вечерята и един коняк „Хенеси“.

– Господи, как ми се иска да се раздвижа. – Джек стана и подкани с глава приятеля си да го последва надолу по стълбите.

– До колко часа си бил буден снощи, приятелю?

– Мисля, че си легнахме малко след два.

Роби погледна, за да види дали Сали ги чува.

– Гадна работа е да си Дядо Коледа, нали? Щом като си могъл да сглобиш всичките тези играчки, може би трябва да те оставя да поработиш по моя самолет.

– Изчакай само да ми се оправи ръката. – Джек измъкна ръката си от превръзката и я раздвижи, докато слизаха към библиотеката.

– Какво казва Кати за това?

– Каквото казват докторите всеки път – по дяволите, ако се оправиш твърде бързо, те губят пари! – Размърда китката си. – Няма да повярваш как се схваща това нещо.

– Как я чувстваш?

– Доста добре. Мисля, че ще мога да я използвам както и преди. Поне досега не ми е създала проблеми. – Джек провери часовника си. – Искаш ли да видим новините?

– Хайде.

Райън включи малкия телевизор на бюрото. Най-накрая кабелната телевизия беше стигнала и дотук и той вече беше свързан към Си Ен Ен. Толкова хубаво беше човек да може да чуе вътрешните и международните новини, когато си поиска. Джек седна в своя въртящ се стол, а Роби избра един в ъгъла. До новините от последния час оставаха няколко минути. Джек не усили звука.

– Какво става с книгата?

– Оказа се, че някои от данните ми са неверни. Прав беше за оня проблем с откриването на палубата на японските самолетоносачи.

– Стори ми се, че това не е както трябва – отговори Роби. – Те бяха много добри, но не чак толкова – искам да кажа, че при Мидуей ги разбихме, пали?

– А днес?

– Руснаците ли? Хей, Джек, всеки, който иска да се закача с мен, по-добре да си напише завещанието. На мен не ми плащат, за да губя, синко. – Джексън се усмихна и придоби доволен вид.

– Радвам се, че си така уверен в себе си.

– Има и по-добри пилоти от мен – призна Роби. – Трима. Хайде да си поговорим след година, когато вече ще бъда на линия.

– О, така ли! – засмя се Джек. Смехът му замря, когато видя картината на телевизионния екран. – Това е той – чудя се защо… – Засили звука.

– …убити, между които и петима офицери от полицията. Провежда се усилено издирване по суша, вода и земя, за да бъдат открити терористите, които измъкнаха осъдения си другар на път за английския затвор на остров Уайт. Шон Милър беше осъден само преди три седмици във връзка с нападението над принца и принцесата на Уелс недалеч от Бъкингамския дворец. Тогава двама офицери от полицията и един от терористите бяха убити, преди нападението да бъде осуетено от американския турист Джек Райън от Анаполис, Мериленд.

Появи се нова картина от Ламанша, където хеликоптер от Кралските военновъздушни сили очевидно търсеше нещо. Малко след това на екрана отново се показа Милър – архивен запис при напускането на „Олд Бейли“. Преди да бъде вкаран в колата, Милър се обърна и погледна в камерата. Очите му отново срещнаха погледа на Джон Патрик Райън.

– О, господи… – промълви Джек.

10.

ПЛАНОВЕ И ЗАПЛАХИ

– Не трябва да виниш себе си, Джими – каза Мъри. – И Боб ще се оправи. Това все пак е нещо.

– Разбира се – раздразнено отговори Оуенс. – Дори има шанс отново да проходи. Ами другите, Дан? Загинаха петима добри мъже и четирима цивилни.

– А може би и терористи – изтъкна Мъри.

– Ти не вярваш в това повече от мен, нали!

Бяха имали невероятен късмет. Кораб на Кралските военноморски сили за откриване на мини, който провеждаше изследвания в Ламанша, беше открил нов предмет на дъното и незабавно изпратил камера там. Видеокамерата показваше останките от десет метрова надуваема лодка тип „Зодиак“ с два извънбордови двигателя от по сто конски сили. Ясно беше, че е потънала в резултат на експлозия в близост до бензиновите резервоари, но нямаше следи от хората на борда, нито от оръжията им. Командирът на кораба незабавно схванал важността на откритието и информирал началниците си. В момента се подготвяше спасителен екип, за да извади останките.

– Възможно е. Някой от тях е оплескал нещо, лодката е избухнала, лошите са се топнали във водата…

– А телата им?

– Храна за рибите – самодоволно се усмихна Мъри. – Добра гледка, а?

– Много обичаш да залагаш, Дан. Колко процента от заплатата си би заложил за тази хипотеза? – Оуенс нямаше настроение за шеги. Мъри разбираше, че началникът на отдел Ц-13 все още възприемаше станалото като лично поражение.

– Не много – съгласи се представителят на ФБР. – Значи мислиш, че ги е взел някой кораб?

– Логично е да се предположи. Наблизо са се намирали девет търговски кораба и нищо чудно да са замесени. Имаме списъка им.

И Мъри го имаше. Вече беше изпратен за Вашингтон, където ФБР и ЦРУ щяха да работят по него.

– Но защо не са взели и лодката? – попита той.

– Не ти ли е ясно? Предполагам, че са се страхували да не ги видят от нашите хеликоптери. Може да не са могли заради времето. Или пък просто не са искали да се занимават. Имат доста пари, напи?

– Кога военноморските сили ще извадят останките?

– Ако времето се задържи така, вдругиден – отговори Оуенс. Това беше единственото радостно нещо. Щяха да имат фактически веществени доказателства. Всяка вещ – независимо къде е произведена – има марка и сериен номер. Все някъде този номер фигурира в документ за продажба. Това е водило до успех при много разследвания – благодарение само на една квитанция за продажба от някой магазин осъждаха най-опасни престъпници. От видеолентата извънбордовите двигатели приличаха на американските „Меркюри“. ФБР беше в готовност да проследи тази връзка веднага щом получи номерата на двигателите. Мъри вече беше открил, че „Меркюри“ са предпочитани по целия свят. Това щеше да усложни нещата, но все пак беше нещо. Ресурсите на лондонската полиция и на ФБР бяха предвидени за точно такива задачи.

– Има ли някакви новини за изтичането на информация? – попита Мъри. Напипа най-болното място.

– Тоя трябва да се моли да не го намерим – тихо каза Оуенс.

Такава възможност засега не съществуваше. Общо тридесет и един души знаеха часа и маршрута за прехвърлянето на затворника и петима от тях бяха мъртви – дори на шофьора на колата не бяха казали нищо предварително. Оставаха двадесет и шест – двама от отдел Ц-13, двама по-високопоставени служители в лондонската полиция, десет в Министерството на вътрешните работи, още няколко в службата за сигурност МИ-5 и различни други. Всеки от тях притежаваше разрешително от най-висша степен. „Не че разрешителното има някакво значение – помисли си Оуенс. – По правило именно такива мръсници с разрешително от най-висша степен предаваха информация.“

Но това беше различно. Това беше измяна – дори по-лошо. До миналата седмица и през ум не му беше минавало, че такова нещо е възможно. Този, който е издал информацията, е бил свързан и е нападението над кралското семейство. Предаването на тайни, свързани с националната сигурност, беше толкова потресаващо, че накара подполковника да мисли непрофесионално. Но нападението над кралското семейство беше толкова непонятно престъпление, че Оуенс го смяташе за невъзможно. Предполагаше, че това би направил само човек с психически отклонения, но и с интелект и изключително лицемерие, някой, който е изменил на личното и националното доверие. Някога такива хора са били наказвани със смърт чрез измъчване. Оуенс не се гордееше е този факт, но сега разбираше защо се е случвало, проумяваше колко лесно е човек да одобри подобно наказание. Кралското семейство служеше на интересите на Обединеното кралство и народът го обичаше и изведнъж някой, вероятно много приближен, го предава на банда терористи. Оуенс искаше да спипа този човек. Искаше да го види мъртъв, да го гледа как умира. За такова престъпление това беше единственото справедливо наказание.

След няколко секунди се отърси от мрачните си мисли и започна да гледа по-професионално на нещата. „Не можем да пипнем гадовете само с пожелания да умрат. Да го намерим означава, че трябва да проведем полицейска операция – внимателно, прилежно, изчерпателно разследване.“ А Оуенс знаеше как да направи това. Нито той, нито елитната група, заета с разследването, щяха да намерят покой, докато не успеят. И никой не се съмняваше в крайния изход.

– Дотук имаш два провала, Джими – каза Мъри, сякаш знаеше за какво мисли. Не му беше трудно да го каже. И двамата бяха работили по тежки случаи, а полицаите, независимо откъде са, не се различават много.

– Разбира се – каза Оуенс и почти се усмихна. – Те не трябваше да показват картите си. На всяка цена трябваше да запазят източника на информация. Можем да сравним двата списъка – на тези, които са знаели за пристигането на негово височество онзи следобед, и тези, които са знаели, че младият мистър Милър отива за Лимингтън.

– И телефонистките, които са направили връзката – напомни му Мъри. – И секретарките, и сътрудниците, които може да са дочули нещо, и приятелите, и приятелките, до които също може нещо да е дошло по време на някой разговор.

– Много благодаря за това, Дан. Човек наистина има нужда от кураж в такъв момент. – Англичанинът отиде до шкафа на Мъри и намери шише уиски – коледен подарък, който все още не беше отворен в навечерието на Нова година.

– Прав си. Трябвало е да осигурят защита на източника си на информация. Зная, че ще го хванеш, Джими. Обзалагам се за това.

Оуенс наля напитките. С удоволствие забеляза, че най-после американецът се е научил да пие уискито си както трябва. През изминалата година Оуенс беше научил Мъри да не слага лед навсякъде. Срамота беше да осквернява малцово шотландско уиски. Една натрапчива мисъл го накара да се намръщи.

– Какво ни става ясно от това за Шон Милър?

Мъри протегна ръце.

– То вероятно е по-важно, отколкото си мислел. Сигурно са се страхували, че ще успееш да измъкнеш информация от него. Или просто са искали да поддържат отличната си репутация. Може да е и нещо друго, а?

Оуенс кимна. Между Скотланд Ярд и ФБР съществуваше тясно сътрудничество, но освен това той ценеше мнението на колегата си. Въпреки че и двамата бяха опитни полицаи, можеше да се смята, че Мъри има малко по-различно отношение към нещата. Преди две години Оуенс с изненада беше установил колко ценно може да бъде това нещо. Макар и да не знаеше, Мъри също беше използвал неговия мозък на няколко пъти.

– Е, според теб какъв е Милър? – попита Оуенс.

– Кой знае? Може би завеждащ оперативната дейност? – махна с ръката, в която държеше чашата си, Мъри.

– Твърде млад е за това.

– Джими, човекът, който хвърли атомната бомба над Хирошима, беше полковник от военновъздушните сили само на двадесет и девет години. По дяволите, на колко ли е този тип О’Донъл?

– Така мисли и Боб Хайланд. – Оуенс се загледа в чашата си и пак се намръщи.

– Боб е умен мъж. Господи, надявам се, че ще се оправи.

– Ако ли не, все ще го използваме в канцеларията – с категоричен тон каза подполковник Оуенс. – Мозъкът му работи отлично и ще се справи със следователската работа – той е умен човек, когото не бива да губим. Е, трябва да тръгвам. Нова година е, Дан. За какво ще пием?

– То е ясно. Успех при разследването. Джими, ти ще заловиш този източник на информация и той ще ти каже всичко, което ти е нужно. – Мъри вдигна чашата си. – За крайния успех.

– Да. – Двамата мъже пиха до дъно.

– Джими, стори едно добро на себе си – остави всичко за една вечер. Отърси се и започни със свежи сили на сутринта.

Оуенс се усмихна.

– Ще се опитам. – Взе палтото си и тръгна към вратата. – Един последен въпрос. Досетих се, когато идвах насам. Тези типове от АОЪ нарушиха всички правила, нали?

– Така е – отговори Мъри, заключвайки папките си.

– Не са нарушили само едно.

Мъри се обърна:

– О? Кое е то?

– Не са правили нищо в Щатите.

– Никой от тях не го прави. – Мъри отхвърли тази мисъл.

– Никой от тях не е имал достатъчно причини.

– Е, и?

– Дан, АОЪ трябва сега да имат причина – и никога не са се колебали да нарушат някое правило. Това просто е едно предчувствие, нищо повече. – Оуенс вдигна рамене. – Е, лека нощ и ти желая весела Нова година, специален агент Мъри.

Стиснаха си ръцете церемониално.

– И на теб, подполковник Оуенс. Поздрави Емили.

Дан го изпрати до вратата, заключи я и се върна в канцеларията си, за да се убеди, че всичките му папки са под ключ както трябва. Навън беше тъмно като в рог. Погледна часовника си – беше шест без петнадесет.

– Джими, защо каза това? – попита Мъри в тъмнината. Облегна се във въртящия стол.

Никоя ирландска терористична група не е действала в Съединените щати. Разбира се, там те събираха пари – в кръчмите в ирландските квартали на Бостън и Ню Йорк изнасяха програмни речи за бъдещето на свободна и обединена Ирландия, без да си правеха труда да обясняват, че като заклети маркс-ленинисти виждаха Ирландия като една нова Куба. Винаги бяха достатъчно проницателни, за да знаят, че на американските ирландци може и да не им допада тази малка подробност. Не споменаваха нищо за търговията с оръжие. Тя до голяма степен беше минало. Повечето от оръжията си набавяха от открития световен пазар. Говореше се, че някои от хората им са били обучени в съветски военни лагери – от спътниковата снимка не може да се определи националността, нито да се разпознае лицето. Тези сведения никога не се потвърждаваха в достатъчна степен, за да се публикуват в пресата. Там се обучаваха някакви хора – белокожи, – но кои бяха те? Разузнаването спираше дотук. Европейските терористи бяха различни. Заловените араби често пъти пееха като канарчета, но от заловените членове на ИРА, ИНА, фракцията „Червена армия“ и на френската „Пряко действие“, както и от всички останали съмнителни групи, беше далеч по-трудно да се изкопчи някаква информация. Това може би е въпрос на среда или просто са сигурни, че при разпита няма да бъдат използвани методите, характерни за Близкия изток. Всички те, израснали в условията на демократични закони, с точност знаеха слабостите на обществата, които искаха да съборят. Мъри мислеше точно обратното, но отчиташе и неудобствата, които демокрацията създаваше на пазителите на закона…