Текст книги "Патриотични игри"
Автор книги: Том Клэнси
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 38 страниц)
Две минути по-късно зави надясно и навлезе в паркинга на „Джайънт степс“. Спортната кола заподскача по неравния път. Кати спря на обичайното място. Излезе и, разбира се, заключи. Поршето, макар вече на шест години, беше безупречно поддържана кола. Направи си този подарък по случай навършването на една година работа в „Хопкинс“. По зелената боя нямаше нито драскотина и само лепенката от паркинга на болница „Хопкинс“ разваляше блясъка на хромираната броня.
– Мамо! – Сали я посрещна на вратата.
Кати се наведе и я взе на ръце. Това ставаше все по-трудно за нея, а още по-трудно й беше да стои права със Сали, увиснала на врата й. Надяваше се, че дъщеря й няма да ревнува от появата на бебето. Знаеше, че за някои деца това беше шок, но вече беше обяснила на момиченцето какво ще се случи и, изглежда, Сали приемаше с радост идеята да си има братче или сестричка.
– Е, какво прави голямото ми момиче днес? – попита доктор Райън. Сали обичаше да я наричат голямо момиче и с тази хитрина Кати искаше да е сигурна, че съперничеството с „малкото“ момче или момиче ще бъде сведено до минимум.
Сали се завъртя, слезе на пода и вдигна една картина, рисувана с пръсти върху нещо като едроформатна компютърна хартия – правдоподобна абстрактна творба в пурпурно и оранжево. Майката и дъщерята влязоха в салона и взеха палтото и кутията за обяда на Сали. Кати провери дали палтото й е закопчано и качулката на главата – температурата отвън беше само няколко градуса над нулата, а те се страхуваха да не се разболее отново. Бяха изминали само пет минути от пристигането й.
Кати Райън не забелязваше рутинността на ежедневието си. Отключи вратата, сложи Сали на седалката и стегна колана, след което затвори вратата, заключи я и заобиколи от лявата страна на колата.
Вдигна поглед. От другата страна на шосето за Ричи се намираше малък пазарен център, химическо чистене, магазин за видеокасети и железария. Пред пазарния център пак беше паркиран син микробус. Беше го видяла два пъти миналата седмица. Кати пропъди мисълта за него. В пазарния център се продаваха полуфабрикати и много хора редовно пазаруваха от него на път за дома си.
– Здравейте, лейди Райън – обади се Милър от микробуса.
Прозорците на двете задни врати му напомниха на тези на полицейския микробус и той се усмихна – бяха направени от огледално стъкло, така че никой отвън не можеше да види какво има вътре. Алекс беше в магазина и купуваше пакет с шест кутии кола, както редовно беше правил през изминалите две седмици.
Милър погледна часовника си: беше пристигнала в 4:46 и тръгваше в 4:52. Мъжът до него снимаше с фотоапарат. Милър вдигна бинокъла си. Зеленото порше лесно се забелязваше, а освен това имаше и направени по поръчка номера с надпис „CR-SRGN“*. Алекс му беше обяснил как в Мериленд можеха да бъдат закупени номера според изискванията и Шон се чудеше кой ли ще използва този код догодина. Със сигурност трябва да има и друг хирург с инициали CR.
[* Съкращение от Cathy Ryan – Surgeon: Кати Райън – хирург. – Б.пр.]
Алекс се качи в колата и запали двигателя. Микробусът излезе от паркинга заедно с поршето. Алекс тръгна в обратна посока – на север по шосето за Ричи. След това направи бърз обратен завой и ускори колата на юг, за да не загуби поршето от погледа си. Милър се присъедини към него на предната седалка.
– Обикновено тя поема пътя на юг към шосе 50, минава по моста над река Северн и след това слиза от шосе 50 на 2. Трябва да я ударим, преди да го е направила. Ще поемем по същия път и ще си разменим колите, където ти показах. Лошо – каза Алекс. – Този микробус беше започнал да ми харесва.
– С парите, които ти плащаме, ще можеш да си купиш друг. Една усмивка проряза черното лице на Алекс.
– Да, вероятно. И ще искам да е по-хубав отвътре. – Зави надясно, като пое по изходната лента на шосе 50. То беше многолентово. Нямаше кой знае колко коли. Алекс обясни, че това е нормално.
– Няма проблеми да свършим работата – увери той Милър.
– Отлично – съгласи се Милър. – Успех, Алекс. „Въпреки, че си много устат.“
Кати караше по-спокойно, когато Сали се намираше в колата. Момиченцето се надигаше, за да вижда над таблото, и както винаги малката й ръчичка опипваше ключалката на колана. В този момент майка й се отпускаше. Обикновено по пътя от болницата до детската градина тя си отпочиваше от тежкия ден, а в института по очни болести „Уилмър“ леките дни бяха рядкост. Не ставаше дума за стрес. През този ден беше правила само две операции, а на другия щеше да има още две. Обичаше работата си. Много хора можеха да виждат благодарение на професионалните й умения. Разбира се, удовлетворението от това най-често оставаше скрито за другите, дори и за Джек. Цената за всичко беше напрегнатото й ежедневие. Прецизността, задължителна при очната хирургия, й забраняваше дори и кафе – кофеинът можеше да доведе до леки потрепвания на ръцете – и изискваше висока степен на концентрация, необходима при малко други професии. Разбира се, имаше и по-трудни медицински умения, но не много. Това беше и главната причина, поради която обичаше да кара поршето си. Сякаш като цепеше въздуха или вземаше някой остър завой на втора с четиридесет километра в час, изразходваше излишната си енергия, която се разсейваше в атмосферата. Почти винаги тя се прибираше у дома в добро настроение. Тази вечер то щеше да бъде още по-добро, защото беше ред на Джек да приготвя вечерята. Ако колата имаше мозък, тя щеше да усети по лекия натиск върху педалите за газ и спирачка, когато тръгнаха към изхода за шосе №2. Сега Кати я глезеше. Като кон, прескочил всички препятствия както трябва.
– Добре ли е? – попита Алекс, като продължи на запад по шосе №50 към Вашингтон.
Другият мъж подаде на Милър папката е отбелязаното ново време. Имаше общо седем изписани листа и само последният нямаше приложени снимки. Шон погледна цифрите. Целта се движеше точно по разписание.
– Чудесно – каза той след малко.
– Не мога да определя точно място за удара, движението може да промени нещата. Смятам, че трябва да опитаме на източната страна на моста.
– Съгласен съм.
Петнадесет минути по-късно Кати Райън влезе в къщата. Тя разкопча ципа на палтото на Сали и загледа как малката й „голяма“ дъщеря измъква ръцете си от ръкавите – умение, което току-що беше почнала да добива. Кати го взе и го закачи, преди да свали своето. След това майката и дъщерята се отправиха към кухнята, откъдето долитаха такива звуци, по които веднага се досети, че съпругът й се опитва да приготви вечерята. Телевизорът беше включен на програмата за новини „Шоуто на Макнийл Лехър“.
– Тате, виж какво нарисувах! – обади се първа Сали.
– О, прекрасно! – Джек взе картината и я разгледа много внимателно. – Мисля, че ще я окачим. – Окачаха всичките й картини, така че предната част на хладилника се беше превърнала на художествена галерия. Един магнит притисна картината на полупостоянното й място над машината за лед и студена вода. Сали не забелязваше как всеки ден мястото се оказваше празно. Не знаеше и това, че всяка картина се озоваваше в една кутия, която прибираха в гардероба в коридора.
– Здравей, мила! – Джек целуна жена си. – Как беше днес?
– Две замени на роговица. Бърни ми помага за втората – трудно беше. Утре ще правя вивисектомия. Между другото, Бърни ти праща много поздрави.
– Как е дъщеря му? – попита Джек.
– Просто апандисит. След седмица пак ще се веси по катерушките – отговори Кати, докато се оглеждаше наоколо. Често пъти се питаше дали това, че Джек приготвя вечерята, си струваше поразиите, които нанасяше в кухнята. Не че Джек готвеше лошо – доста го биваше за някои неща, – но цапаше дяволски много. Никога не прибираше съдовете. Винаги тя подреждаше ножовете, вилиците и лъжиците, а и всичко останало като на хирургически поднос. Джек ги слагаше, както му падне, и губеше половината от времето си в търсене.
Сали излезе от стаята, за да намери телевизор, по който не даваха новини.
– Имам добра вест – каза Джек.
– О?
– Днес приключих е ЦРУ.
– И защо се усмихваш?
– Просто не виждам нищо, което да ни тревожи. – Джек обясни за няколко минути, като се стараеше да избягва секретните неща.
– Защо?
– Ние не сме важни политически фигури. Те нападат войници, полицаи, съдии, кметове и други от тоя род.
– Да не говорим, че се случва да хвърлят око и на някой и друг принц – отбеляза Кати.
– Да. Но нали не сме от тях?
– Е, за какво ми казваш всичко това?
– Могат да ти изкарат акъла. Оня тип Шон Милър…е, за това разговаряхме. Ще се чувствам по-добре, когато отново го пъхнат в затвора. Но тези хора са професионалисти. Не биха провели акция на три хиляди мили от дома си само заради лично отмъщение.
Кати хвана ръката му.
– Сигурен ли си?
– Съвсем. Разузнаването не е като математиката, но човек започва да усеща другия, да разбира как работи главата му. Един терорист убива, за да направи политическо изявление. Ние не сме политическо пушечно месо.
Кати се усмихна нежно на съпруга си.
– Значи сега мога да бъда спокойна?
– Така мисля. Но все пак поглеждай в огледалото.
– И ти няма вече да разнасяш този пистолет – с надежда каза тя.
– Мила, обичам да стрелям. Забравил съм колко приятно нещо може да бъде стрелбата с пистолет. Ще продължавам да стрелям в академията. Но не, няма да нося пистолета повече.
– А пушката?
– Тя не е наранила никого.
– Не я харесвам, Джек. Поне да не е заредена, а? – Тя отиде в спалнята, за да се преоблече.
– Добре. – Това не беше толкова важно. Ще остави кутията с патрони до пушката, на най-горния рафт на гардероба. Сали не би могла да я достигне. Дори и Кати трябваше да се изправя на пръсти. Там ще бъде безопасна. Джек преосмисли всичките си действия през изминалите три седмици и половина и реши, че си е струвало. Алармената инсталация на къщата му изглеждаше добра идея. Харесваше новия си деветмилиметров „Браунинг“. Започваше да постига доста добри резултати. Ако я кара така една година, може би ще накара Брекенридж да се поизпоти.
Провери фурната. Още десет минути. След това включи телевизора. Новините по „Шоуто на Макнийл Лехър“ бяха… „По дяволите!“
– От дъщерната ни телевизионна станция в Бостън към нас се присъединява Падриг – правилно ли го произнесох? – О’Нийл, говорител на „Шин Фейн“ и член на Британския парламент. Мистър О’Нийл, защо посещавате Америка по това време?
– Аз и голяма част от колегите ми сме посещавали Америка много пъти, за да информираме американския народ за това как британското правителство потиска ирландския народ, лишава го от възможностите за икономически напредък, потъпква основните човешки права; да не говорим за пълното отменяне на гражданските процеси, за непрекъснатата бруталност на британската окупационна армия срещу ирландския народ – каза с равен и благ глас О’Нийл. Не му беше за първи път.
– Мистър О’Нийл – обади се някой от британското посолство във Вашингтон – е политическият представител на Извънредното крило на така наречената Ирландска републиканска армия. Това е терористична организация, която е незаконна както в Северна Ирландия, така и в Ирландската република. Неговата мисия в САЩ е както винаги да събира пари, за да може организацията му да си купува оръжие и експлозиви. Този източник на пари за ИРА беше сериозно увреден от подлото нападение над кралското семейство в Лондон през миналата година, а причината той да се намира тук е да убеждава американците от ирландски произход, че ИРА няма никакво участие в това.
– Мистър О’Нийл – каза Макнийл, – какво бихте казали за това?
Ирландецът се усмихна пред камерата така благо, както Боб Кийшън* от „Капитан Кенгуру“:
[* Боб Кийшън – водещ детското предаване „Капитан Кенгуру“, известен с нежната си и топла усмивка. – Б.пр.]
– Както обикновено, мистър Бенет заобикаля правните и политически въпроси. Дали на северноирландските католици е отнета възможността да се развиват в икономическо и политическо отношение? Да. Били ли са унищожени гражданските процеси в Ирландия по политически причини от британското правителство? Да, били са. Намираме ли се по-близо до политическото разрешаване на спора, който сега е застинал на положението от 1969 година? Не, със съжаление трябва да кажа, че не. Ако аз съм терорист, защо тогава ме допуснаха във вашата страна? Всъщност аз съм член на Британския парламент, избран съм от хората в моя избирателен район.
– Но вие не заемате мястото си в парламента – възрази Макнийл.
– И да се присъединя към правителството, което избива избирателите ми ли?
– Господи! – каза Райън. – Каква каша. – Угаси телевизора.
– Благоразумен мъж – каза Милър. Къщата на Алекс се намираше от другата страна на околовръстното шосе на Вашингтон. – Разкажи на приятелите си колко си благоразумен, Пади. А когато довечера тръгнеш по кръчмите, не забравяй да им кажеш, че не си навредил на никой, който не е истински потисник на ирландския народ. – Шон гледа цялото предаване, а след това поръча разговор с уличен телефон до една кръчма в Дъблин.
На следващата сутрин в Ирландия – само пет часа по-късно – четирима мъже се качиха на самолет за Париж. Добре облечени, те изглеждаха като бизнесмени, тръгнали по делова работа зад граница. От националното летище „Шарл де Гол“ взеха самолет за Каракас. Оттам отлетяха е „Истърн Еърлайнс“ до Атланта, след което взеха друг самолет на „Истърн Еърлайнс“ до националното летище по течението на река Потомак, малко по-надолу от мемориала на Томас Джеферсън. Когато пристигнаха, четиримата бяха уморени и отвратени от самолетните седалки. Качиха се в една лимузина и се настаниха в местен хотел, за да се наспят и починат от пътуването. На следващата сутрин младите бизнесмени освободиха стаите. Очакваше ги една кола.
14.
ВТОРИ УДОБЕН СЛУЧАЙ
„Понеделниците трябва да се забранят със закон“ – помисли си Райън. Денят започваше по възможно най-лошия начин. Той гледаше увисналата в ръката му скъсана връзка за обувки. Чудеше се къде ли са резервните. Не можеше да пита Кати, защото тя и Сали бяха тръгнали за „Джайънт Степс“ и „Хопкинс“ преди десет минути. Дявол да го вземе! Започна да рови из чекмеджетата на гардероба. Нищо. Кухнята! Слезе на долния етаж, прекоси къщата, отиде в кухнята и отвори чекмеджето, в което стоеше всичко, което нямаше точно определено място. Под бележниците, магнитите и ножиците намери резервен чифт връзки – не, оказа се бяла връзка за маратонка. Намираше се все по-близо до целта си. След няколко минути ровене намери подходящ чифт. Взе само едната. В края на краищата връзките за обувки не се късаха едновременно.
След това Джек трябваше да си избере вратовръзка за вечерта. Това винаги се оказваше трудно нещо, но сега поне жена му я нямаше, за да му казва, че не е избрал подходяща. Беше със сив костюм и избра тъмносиня вратовръзка на червени райета. Райън обичаше да носи бели, най-често памучни ризи. Човек трудно се разделя със старите навици. Сакото му беше точно по мярка. Това беше един от костюмите, които Кати купи в Англия. С болка трябваше да признае, че нейният вкус по отношение на дрехите бе далеч по-добър. А и лондонският шивач си го биваше. Преди да слезе по стълбите, се усмихна на отражението си в огледалото: „Красив си, дяволе!“ На масата във фоайето беше куфарът му, пълен е тестове, които щеше да раздава днес. Райън взе палтото си от гардероба, провери дали ключовете му са в джоба, вдигна куфара и излезе.
– Уф! – Отключи вратата и включи алармената инсталация, след което излезе.
Старшина Брекенридж ходеше пред строените в две редици морски пехотинци и опитните му очи не пропускаха нищо. Един от редниците имаше мъх по синьото си поло. Обувките на друг се нуждаеха от малко повече лъскане. И двама трябваше да се подстрижат, защото им бе поникнала коса около сантиметър и скалповете им почти не се виждаха. Нямаше от какво да бъде недоволен. Всеки от тях би минал на обикновен преглед, но постът не беше обикновен и важаха други правила. Брекенридж не крещеше. Минал беше този етап. Сега възраженията му звучаха някак бащински. Но въпреки това имаха силата на Божия заповед. Свърши прегледа и освободи наряда. Няколко от пехотинците тръгнаха е маршова стъпка към постовете си на портала. Други отидоха с джип до по-отдалечените постове, за да сменят часовите точно в осем часа. Всеки морски пехотинец носеше синята си униформа с бял колан за пистолета. Пистолетите им се съхраняваха на постовете. Мисията на морските пехотинци имаше мирен характер и затова пистолетите не бяха заредени, но поради характера на самите морски пехотинци наблизо винаги имаше пълнители с патрони 45-и калибър.
„Наистина ли исках това?“ Тази мисъл изчерпа всичката енергия на Райън. Но нямаше повече оправдания. В Лондон раните му не позволяваха да го прави. По същата причина не го прави и през първите няколко седмици в дома си. След това беше използвал сутрините, за да пътува до ЦРУ. Това беше и последното му оправдание. Вече нямаше.
„Рикоувър Хол – мислеше си. – Ще спра, когато стигна до Рикоувър Хол.“ Трябваше скоро да спре. Студеният въздух, идващ от реката, режеше дробовете като с нож. Усещаше носа и устните си грапави като шкурка, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Джек не беше тичал в продължение на месеци и сега плащаше дан на своята леност.
Рикоувър Хол му изглеждаше отдалечен на хиляда мили, макар да се намираше само на неколкостотин метра. До миналия октомври можеше да прави по три обиколки и си отиваше добре поизпотен. Сега се намираше едва по средата на първата си обиколка и смъртта му изглеждаше удивително привлекателна. Краката му вече се огъваха от умора като гумени, дори залиташе леко встрани – сигурен белег, че е изчерпал силите си докрай.
„Още сто метра. Още петнадесетина секунди“ – казваше си той. Всичкото време, което прекара легнал по гръб или седнал, всичките цигари, тайно изпушени в ЦРУ, сега си отмъщаваха. Тичането в Куантико беше много по-лесно от това. „Тогава ти беше много по-млад“ – натъжен си помисли Райън.
Погледна наляво и установи, че е достигнал източната стена на сградата. Изправи се и намали темпото. Започна да ходи с ръце, поставени на хълбоците. Гръдният му кош се вдигаше нагоре, за да поеме необходимия въздух.
– Добре ли сте, докторе? – спря се до него един курсант, за да го огледа, като продължаваше да бяга на място. Райън нямаше сили дори да изпита завист към него заради младостта и енергията му.
– Да. Просто ми липсва тренинг – успя да изпъшка Джек, задъхвайки се.
– Трябва да си върнете формата бавно, сър – каза двадесетгодишният младеж и се втурна напред, като остави преподавателя си да диша прахта на подметките му.
Джек започна да се смее на себе си, но от това се закашля. След малко го надмина едно момиче, също курсант. Усмивката й го накара да се почувства наистина зле.
„Недей да сядаш. Прави каквото искаш, но не сядай.“
Обърна се и се отдалечи от вълнолома. Краката му бяха омекнали и дори ходенето изискваше усилия. Взе кърпата, преметната на врата му, за да избърше потта от лицето си, преди да му стане много студено. Опъна кърпата с ръце и ги вдигна високо над главата си. Вече беше поуспокоил дишането си. Продължаваше да усеща краката си омекнали, но болката почти се загуби. Знаеше, че след малко умората също ще изчезне. След десетина минути щеше да се почувства много добре. Утре трябваше да стигне малко по-далече – до библиотеката „Нимиц“ Към месец май нямаше да позволява на курсантите да го надминават – е, поне на момичетата. Разликата във възрастта между него и курсантите беше най-малко десет години и можеше само да се увеличава. Джек вече беше прехвърлил тридесетте. Следващата спирка: четиридесет.
Кати Райън, облечена в зелените си лекарски дрехи, миеше ръцете си в специалната мивка извън хирургическия кабинет. Ластичният колан на панталона й беше вдигнат високо, над издутия й корем, и от това той изглеждаше твърде къс, като модерните през юношеските й години панталони до коленете – тип рибарски. Косата й беше прибрана под зеленото боне и тя се чудеше защо изобщо се затруднява да я реши всяка сутрин. Когато операцията свършеше, косата й щеше да прилича на змийските къдри на Медуза Горгона.
– Време е за игра – прошепна тя. Натисна с лакът бутона за отваряне на вратата, като държеше ръцете си вдигнати високо, както го правеха по филмите. Бърнис, сестрата, вече беше приготвила ръкавиците й и Кати протегна ръце и ги пъхна в тях, докато ръбовете им стигнаха до лактите й. Заради ръкавиците рядко можеше да носи годежния си пръстен, макар че обикновената халка не й създаваше никакви проблеми. – Благодаря.
– Как е бебето? – попита Бърнис. Тя имаше три деца.
– В момента се учи да тича – усмихна се зад маската си Кати. – Или може би вдига тежести.
– Имате хубава огърлица.
– Подарък от Джек за Коледа.
Доктор Тери Мичъл, анестезиологът, закачи различните монитори към пациентката и започна да работи, а хирурзите го наблюдаваха. Кати бързо огледа инструментите, по знаеше, че Лиза-Мари винаги подрежда нещата както трябва. Беше една от най-добрите сестри в болницата и проявяваше придирчивост към лекарите, с които работеше.
– Готово ли е всичко, докторе? – попита Кати. – Добре, хора. Да видим дали ще можем да спасим зрението на тази дама. – Погледна часовника. – Започваме в осем и четиридесет и една минута.
Милър сглобяваше автомата бавно. Разполагаше с много време. Оръжието беше внимателно почистено и смазано, след като предишната нощ беше пробвано в една каменоломна на двадесет мили северно от Вашингтон. Това щеше да бъде личното му оръжие. Вече беше започнал да го харесва – идеално балансирано, в разтворено положение сгъващият се приклад създаваше усещане за стабилност. Мерникът се използваше лесно, а при автоматична стрелба автоматът беше доста стабилен. В крайна сметка това малко, смъртоносно оръжие имаше много добри качества. Дръпна с длан затвора и натисна спусъка, за да почувства по-добре къде се задейства. Автоматът тежеше около пет килограма и половина – идеално, нито много тежък, нито много лек. Милър остави затвора с незареден в цевта патрон и пъхна пълнителя с тридесет 9-милиметрови патрона. След това сгъна приклада и изпробва куката за закачане от вътрешната страна на палтото си. Беше „Узи“ и позволяваше притежателят му да го носи скрит. Едва ли щеше да се наложи, но Милър обичаше да предвижда всичко. Имаше горчив опит в това отношение.
– Нед?
– Да, Шон? – Иймън Кларк, известен като Нед, откакто пристигна в Америка, непрекъснато разглеждаше снимките и картите. Той беше сред най-опитните убийци в Ирландия и един от тези, които преди една година АОЪ беше измъкнала от затвора в Лонг Кеш. Красивият мъж Кларк беше прекарал предишния ден в обиколки из военноморската академия. Носеше фотоапарат и снимаше статуята на Текумсе* и внимателно разглеждаше портал 3. Райън щеше да се движи е колата си нагоре по улицата и Кларк щеше да разполага с около петнадесет секунди да се приготви. Трябваше да прояви бдителност, но Нед беше зареден е нужното търпение. Освен това те познаваха разписанието на жертвата. Последният му час свършваше в три часа следобед и излизаше от портала малко след това. Сега Алекс паркираше колата, е която щеше да избяга по улица „Крал Джордж“. Кларк имаше някои опасения, но ги пазеше за себе си. Шон Милър беше замислил бягството от затвора, което го направи отново свободен човек. Сега провеждаше първата си истинска акция с АОЪ. Кларк реши, че е длъжен да ги подкрепи. Освен това охраната на академията не го впечатли особено. Нед Кларк знаеше, че не е най-умният мъж на света, но имаха нужда от човек, способен да работи самостоятелно, а той знаеше как да прави това. Беше го доказал седем пъти.
[* (?1768–1813), вожд на индианското племе шони. – Б.пр.]
Пред къщата стояха три автомобила – микробусът и две комбита. Микробусът щеше да бъде използван за втората частна акцията, а когато всичко приключеше, комбитата щяха да ги закарат до аерогарата.
Милър седна на една твърда седалка и прехвърли мислено цялата акция. Както винаги затвори очи и си представи всичко, а след това включи и някои променливи. Какво би станало, ако движението е прекалено натоварено или пък необикновено облекчено? Ами ако…
Един от хората на Алекс влезе през предната врата. Хвърли фотоапарат „Полароид“ към Милър.
– Навреме ли беше? – попита Шон Милър.
– Да.
На снимката се виждаше Кати Райън, която водеше за ръката дъщеря си към… Как се казваше онова място? О, да, „Джайънт Степс“.* Милър се усмихна. Днес наистина щяха да направят една гигантска крачка. Отново се облегна и затвори очи, за да си представи всичко.
[* Гигантски стъпки (англ.). – Б.пр.]
– Но не е имало заплаха – възрази един курсант.
– Така е. Всъщност знаем това сега. Но как се е чувствал Спруънс*? Той е знаел, че японската флота има кораби наблизо. Ами какво е щяло да стане, ако бяха тръгнали на изток, ако не е била издадена заповед да се върнат? – Джек посочи схемата, която беше нарисувал на черната дъска. – Щяло е да има стълкновение около тринадесет часа. Кой според вас е щял да спечели тази битка, мистър?
[* Спруънс, Реймънд Еймс (1886–1969) – наричан Електрическия мозък, ръководил американската флота в битката във Филипинско море през юни 1944 г. – Б.пр.]
– Но той е пропилял шанса си за добра въздушна атака на следващия ден – настояваше курсантът.
– Атака с какво? Нека разгледаме загубите във въздушните групи. След като всичките му торпедоносци са били унищожени, какви загуби смятате, че би могъл да нанесе? – попита Джек.
– Но…
– Помните ли онази песен на Кени Роджърс: „Трябва да знаеш кога да си тръгнеш спокойно и кога да побегнеш.“ Ловната треска е лошо нещо за ловеца. За един адмирал, командващ цяла флота, тя може да бъде фатална. Спруънс е разгледал информацията си, преценил е възможностите си и е решил да спре. Но следващото му разсъждение е било…какво?
– Да прикрие Мидуей*? – запита друг курсант.
[* Атол в Тихия океан, където през юни 1944 г, флотата на САЩ е разбила ескадра японски самолетоносачи. – Б.пр.]
– Правилно. Какво е щяло да стане, ако са продължили атаката си? Това беше отиграно веднъж в Нюпорт* и атаката е била успешна. Моля да отбележите, че това е пример за логика, победила реалността, но е била и възможност, която Спруънс не е могъл да си позволи да пропусне. Първостепенната му цел е била да нанесе вреда на превъзхождащата го японска флота. Второстепенната – да предотврати окупирането на Мидуей. Тази военна операция, при която той постига равновесие в силите, е уникално явление… – Райън замълча за момент. Какво каза преди малко? „Логика, победила реалността.“ Не беше ли стигнал до логическото заключение, че АОЪ няма да…не, не, ситуацията е напълно различна. Отърси се от тези мисли и продължи с битката за Мидуей. Беше ентусиазирал курса и идеите се раждаха със светкавична бързина.
[* Пристанище в югоизточната част на Роуд Айлънд Център на голям брой американски военноморски мирновременни ведомства. – Б.пр.]
– Идеално – каза Кати, като свали марлята си. Стана от стола и протегна ръце над главата си. – Добра работа, хора.
Закараха пациента в стаята за възстановяване, докато Лиза-Мари проверяваше за последен път инструментите. Кати Райън сне маската и потърка носа си. След това ръцете й се спуснаха надолу към корема. Хлапето риташе много силно.
– Футболист ли е? – попита Бърнис.
– Според мен е цял футболен отбор. Сали не беше толкова буйна. Мисля, че ще е момче – прецени Кати, макар да знаеше, че по това не може да се познае. Достатъчно е, че бебето е много активно. Това винаги е положителен знак. Усмихна се – най-вече на себе си и на чудото и вълшебството на майчинството. Тук, вътре в нея, имаше едно човешко същество, което чакаше да се роди, и по всичко личеше, че е доста нетърпеливо. – Е, аз трябва да разговарям със семейството.
Излезе от операционната зала, без да се затормозва да сменя дрехите си. Винаги беше по-вълнуващо да се появи така. Чакалнята се намираше само на петнадесет метра. Семейство Джефърс – бащата и една от дъщерите – чакаха, седнали на канапето, вперили погледи в списания, без да ги четат. Когато тя се показа на вратата, те скочиха на крака. Дари ги с най-добрата си усмивка – така веднага се разбираше какви са новините.
– Наред ли е? – попита съпругът, който излъчваше нетърпение, осезаемо като нещо, което човек може да докосне.
– Всичко мина идеално – отговори Кати. – Нямаше никакви проблеми. Ще се оправи.
– Кога ще може да…
– След седмица. Трябва да имаме търпение. Ще можете да я видите след около час и половина. Сега защо не хапнете нещо? Какъв е смисълът да имаме здрав пациент, а семейството му да се поболее…
– Доктор Райън! – чу се глас от радиоточката. – Доктор Каролайн Райън!
– Изчакайте за минутка. – Кати отиде до стаята на сестрата и вдигна телефона. – Доктор Райън на телефона.
– Кати, обажда се Джийн от залата за спешни случаи. Имам човек с много сериозна травма. Десетгодишен, чернокож. Разбил с колелото си витрината на някакъв магазин. – Гласът беше напрегнат. – Окото му е разкъсано много лошо.
– Изпрати го в шеста зала. – Кати затвори телефона и се върна при семейство Джефърс. – Трябва да ви оставя. Имам спешен случай. Жена ви ще се оправи. Ще се видим утре. – Кати тръгна бързо към операционната.
– Горе главите. Имаме спешен случай от „Бърза помощ“.
Лиза-Мари вече се суетеше из стаята. Кати отиде до телефона на стената и набра номера на стаята на хирурзите.
– Обажда се Райън от зала шест на института „Уилмър“. Къде е Бърни?
– Сега ще го повикам.
След миг лекарят се обади:
– Доктор Кац на телефона.
– Бърни, в зала шест идва пациент със сериозно нараняване на окото. Джийн Уд от „Бърза помощ“ казва, че е много зле.
Кати се обърна към останалите:
– Идва.
– Тери?
– Всичко е наред – увери я анестезиологът.
– Трябват ми още две минутки – заяви Лиза-Мари.
Кати влезе в умивалнята, за да измие отново ръцете си. Още не беше започнала, когато се появи Бърни Кац. Той изглеждаше като някакъв пропаднал тип. Беше с два сантиметра по-висок от Кати, имаше дълга коса и мустаци като на Бисмарк. Освен това беше и един от най-добрите хирурзи на болницата „Хопкинс“.
– По-добре ти да ръководиш тази операция – каза му тя. – Аз от доста време не съм оперирала тежки случаи.
– Няма проблеми. Как е бебето?
– Чудесно. – Изведнъж се чуха силните писъци на дете в агония. Лекарите го закараха в операционната зала. Гледаха безстрастно, докато двама санитари завързваха детето с коланите. „Защо не си седял в училище?“ – попита го мислено Кати. Лявата страна на лицето му беше обезобразена. Специалистите по пластичните операции ще трябва да поработят доста, но не беше сега моментът. Най-важни бяха очите. Детето се опитваше да се държи смело, но болката беше твърде силна. Тери му би инжекция, докато двамата санитари държаха ръката му. Кати и Бърни започнаха да се суетят над лицето му.
