Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 38 страниц)

– Това е интересно – каза един мъж. Издърпа някакъв куфар изпод леглото. След като провери да не е миниран, той го отвори и извади комплект с театрален грим и четири перуки.

– Хей, и аз имам нужда от такъв грим. – Жената полицай се мушна покрай Мъри и приближи до Оуенс. – Пристигнах по възможно най-бързия начин, подполковник.

– Давай – усмихна се Оуенс. Беше твърде щастлив, за да позволи нещо толкова дребно да го подразни.

– Разтваряй краката, милинка. Знаеш процедурата. – Жената си сложи гумена ръкавица. Мъри не гледаше. Това беше нещо, от което винаги се гнусеше. След няколко секунди ръкавицата беше свалена с плясък. Един полицай подаде на Дуайър дрехи, за да се облече. Мъри гледаше как заподозряната се облича така свободно, сякаш беше напълно сама – не, той си помисли, че ако е сама, тя би изразила някакви чувства. Щом приключи с обличането, един полицай щракна чифт белезници на китките й. Той информира Дуайър за правата й така, както го правеха американските полицаи. Тя с нищо не показа, че разбира думите. Огледа полицаите с абсолютно безизразно лице, на което не се четеше дори яд. Изведоха я, без да каже нито дума.

„Готино маце е“ – помисли си Мъри. Дори с мокра коса и без грим, тя беше много красива. Хубава кожа. Не би й навредило, ако свали около пет килограма, но в добре подбрани дрехи килограмите й нямаше да личат. „Можеш да се разминеш с нея на улицата или да седнеш до нея в бара и да й предложиш една напитка, без изобщо да подозираш, че в чантичката си носи един килограм експлозиви. Слава богу, че при нас няма такива неща…“ Зачуди се как би се справило Федералното бюро с подобни случаи. Дори с всичката си техника, научни експерти и съдебни лекари, помагащи на специалните агенти на място, нито една полиция не би могла лесно да се пребори с такива престъпления. Просто трябваше да се чака лошите да сбъркат. Човек трябва да играе за време както футболен отбор, чакащ почивката преди смяната на полетата. Проблемът беше, че престъпниците ставаха все по-добри, учеха се от грешките си. Както при всяка конкуренция. И двете страни ставаха все по-обиграни. Но престъпниците имаха инициативата. Полицаите винаги догонваха.

– Е, Дан, някаква критика? Достигаме ли стандартите на ФБР? – попита с леко самодоволство Оуенс.

– Стига глупости, Джими! – усмихна се Мъри. Сега нещата бяха спокойни. Детективите бяха заети да описват веществените доказателства, напълно убедени, че имаха солиден криминален случай. – Мога да кажа, че беше доста добре. Знаеш ли колко сте щастливи, че нямате някои от нашите правилници за незаконните претърсвания? „Да не говорим за някои от нашите съдии.“

– Готово – каза фотографът.

– Отлично – отговори сержант Боб Хайланд, който отговаряше за всичко.

– Как дойде толкова бързо, Боб? – пожела да узнае Мъри. – Метрото ли взе или какво?

– Защо не се сетих за това? – засмя се Хайланд. – Може би имахме късмет с движението. Дойдохме за единадесет минути. Вие не бяхте далеч зад нас. Избихме с ритник вратата и задържахме Дуайър за по-малко от пет секунди. Не е ли изумително колко лесно става, ако човек има проклетата информация!

– Сега мога ли да вляза?

– Разбира се – подкани го с ръка Оуенс.

Мъри отиде до бюрото с експлозивите. Човекът от ФБР беше експерт по взривни устройства. Тон и Оуенс клекнаха над, колекцията експлозиви.

– Приличат на чешки – промърмори Мъри.

– Така е – обади се един полицай. – От заводите „Шкода“, личи по опаковката. Но тези са американски. Електронни детонатори модел 31 от „Калифорния Пайронетикс“. – Той хвърли един детонатор в найлонов плик към Мъри.

– По дяволите! Появяват се навсякъде. Пратка от тези малки играчки беше открадната преди година и половина. Пяха на път за нефтено находище във Венецуела и ги отвлякоха отвъд Каракас – обясни Мъри. Огледа по-отблизо малкото черно устройство. – Момчетата от нефтодобива ги обожават. Безопасни, надеждни и почти безпогрешни. Добри са почти колкото армейските. Най-нова технология.

– Къде другаде са се появили? – попита Оуенс.

– Знаем със сигурност за три или четири места. Проблемът е, че са толкова малки и не винаги е лесно да се разпознаят останките. Една банка в Пуерто Рико, полицейски участък в Перу – тези атентати бяха политически. Другият случай или два бяха свързани с наркотици. Досега всички те са били от другата страна на Атлантическия океан. Доколкото ми е известно, тук се появяват за първи път. Те имат номерации на партидите. Трябва да ги сверите с откраднатата пратка. Мога да изпратя телекс и да получим отговор до един час.

– Благодаря ти, Дан.

Мъри преброи пет еднокилограмови блокчета експлозив. Чешките пластични експлозиви се ползваха е добро име по отношение на качеството. Те бяха толкова мощни, колкото и експлозивите, които „Дюпон“ произвеждаха за американската армия. Едно добре разположено блокче експлозив може да събори цяла сграда. С помощта на часовниковите механизми на „Пайронетикс“ мис Дуайър би могла да постави пет бомби със закъснители – до един месец – и да се намира на хиляда мили разстояние, когато те избухнат.

– Господа, тази вечер спасихте живота на много хора. Браво. – Мъри вдигна поглед. Апартаментът имаше само един прозорец, откъм задната страна на блока. Щората му беше спусната до долу, а пердетата – евтини и мръсни. Мъри се зачуди колко ли е наемът за този апартамент. Сигурен беше, че не е висок. Отоплението беше пуснато докрай и в стаята ставаше задушно. – Някой има ли нещо против, ако отворя да влезе малко въздух?

– Отлична идея, Дан – отговори Оуенс.

– Оставете на мен, сър. – Един полицай с ръкавици вдигна щората и след това отвори прозореца. Всичко в стаята щеше да бъде обработено за пръстови отпечатъци, по отвореният прозорец не би навредил на нищо. Лекият ветрец охлади помещението веднага.

– Така е по-добре. – Представителят на ФБР пое дълбоко дъх. Тук не усещаше дизеловите газове от лондонските таксита…

Нещо не беше наред.

Мъри се изненада. Нещо наистина не беше наред. Какво? Погледна през прозореца. Вляво имаше нещо като склад, една сляпа стена, висока четири етажа. Вдясно от нея се виждаше силуетът на лондонската кула над река Темза. Това беше всичко. Обърна се и видя Оуенс, който също гледаше през прозореца. Командирът на Ц-13 обърна глава към Мъри. Гледаше въпросително.

– Да – каза Оуенс.

– Какво каза оня по телефона? – промърмори Мъри.

Главата на Оуенс се поклати.

– Точно така. Сержант Хайланд?

– Да, подполковник?

– Гласът по телефона. Какво точно каза и как звучеше? – Оуенс продължаваше да гледа през прозореца.

– Според мен акцентът му беше като от централните графства. Мъжки глас. Каза, че гледа от прозореца и вижда някакви експлозиви и жици. Разбира се, всичко е записано на лента.

Мъри протегна ръка през отворения прозорец и прокара пръст по външната повърхност на стъклото. Пръстът му се изцапа.

– Със сигурност обадилият се не е чистачът на прозорците. – Мъри се наведе през прозореца. Нямаше пожарна стълба.

– Може би някой от покрива на склада. Аа, не – поправи се Оуенс. – Ъгълът не е подходящ, освен ако заподозряната не е разпръснала всичко по пода. Това е доста странно.

– Дали не става дума за обир? Може би някой е влязъл тук, видял е всичко и е решил да се обади като добър гражданин? – попита Мъри. – Това не звучи много достоверно.

Оуенс вдигна рамене.

– Не се знае, нали? Може да е приятелят й, когото е зарязала – мисля, че за момента трябва да сме доволни, Дан. Разполагаме с пет бомби, които няма да наранят никого. Да се махаме оттук, за да не се пречкаме, и да изпратим оня телекс до Вашингтон. Сержант Хайланд, господа, браво! Поздравявам ви за отличната операция. Продължавайте в този дух.

Оуенс и Мъри напуснаха сградата тихо. Отпред видяха малка тълпа, възпирана от около десет униформени полицаи. Светеха и ярките прожектори на екип от телевизионните новини. Това беше достатъчно, за да не могат да видят другата страна на улицата. Отсрещният блок имаше три малки кръчми. На вратата на една от тях стоеше мъж с женствени черти и чаша бира в ръка. Лицето му не издаваше никакви чувства, нито дори любопитство. Запаметяваше лицата, които вижда. Името му беше Денис Кули.

Мъри и Оуенс отидоха с колата до щаба на Ню Скотланд Ярд*, където агентът на ФБР изпрати своя телекс до Вашингтон. Не обсъждаха повече единствената неочаквана аномалия в случая и Мъри остави Оуенс да си гледа работата. Ц-13 бяха успели да разрешат още един случай с бомби – и го направиха по най-добрия начин, без нито една жертва. Това означаваше, че на Оуенс и хората му им предстоеше безсънна нощ в обработка на документи, приготвяне на доклади за бюрократите от Министерството на вътрешните работи и изявления за печата, но те щяха да го направят е удоволствие.

[* Щабът на Лондонската полиция, контролиран пряко от Министерството на вътрешните работи на Великобритания и по тази причина носещо отговорности от държавна важност. Официално име Ню Скотланд Ярд. – Б.пр.]

Първият работен ден на Райън протече по-леко, отколкото очакваше. Продължителното му отсъствие беше наложило катедрата по история да размести неговите часове, пък и беше време за коледната ваканция – почти всички студенти е нетърпение очакваха да се върнат по домовете си. Атмосферата в курса беше по-свободна, дори и новобранците се наслаждаваха на по-малко закачки и тормоз от по-големите по случай победата над армейския отбор по футбол. Очакваха го купчина писма и документи, натрупани във входящата поща, и му беше необходим един спокоен ден, за да се оправи с тях. Беше пристигнал в канцеларията си в седем и тридесет, а към пет без петнадесет беше отхвърлил по-голямата част от работата. Реши, че за днес му стига. Привършваше поредица от тестове за последните семестриални изпити, когато долови миризмата на евтина пура и дочу познат глас:

– Хареса ли ти ваканцията, момче? – Полковник Робърт Джеферсън Джексън се беше облегнал на рамката на вратата.

– Имаше интересни моменти, Роби. Време е да затваряме, а?

– Още малко! – Джексън постави бялата си фуражка върху кантонерката на Райън и безцеремонно се строполи в коженото кресло срещу бюрото на приятеля си.

Райън затвори папката с изпитните документи и я пъхна в чекмеджето на бюрото си. В кабинета му имаше малък хладилник. Той извади оттам двулитрова бутилка „Севън ъп“ и празно шише от напитка с джинджифил. После измъкна ирландско уиски от бюрото си. Роби взе две чашки от масата до вратата и ги подаде на Джек. Райън смеси двете питиета, докато цветът им стана като на газирания джинджифил. Алкохолът в кабинетите беше в разрез с правилника на академията – нещо, което според Райън беше парадокс, като се има предвид военноморската ориентация на училището, – но газираното питие с джинджифил беше трик, отминаван с намигване. Освен това всички знаеха, че офицерският клуб се намира само на една минута път оттук. Джек подаде едната чаша и прибра всичко останало, като остави само празната бутилка от безалкохолното питие.

– Добре дошъл у дома, приятелю! – Роби вдигна чашата си.

– Радвам се, че съм си у дома. – Двамата мъже се чукнаха.

– Радвам се, че се оправи, Джек. Ти ни разтревожи. Как е? – Джексън направи жест е ръка.

– По-добре. Да беше видял с каква превръзка започнах. Миналия петък я свалиха в „Хопкинс“. Днес разбрах нещо – да караш кола е ръчни скорости и с една ръка из Анаполис е отвратителна работа.

– Обзалагам се, че си прав – засмя се Роби. – Дяволите да ме вземат, ако ти не си луд.

Райън кимна в знак на съгласие. Беше се запознал е Джексън миналия месец март на официална вечеря в академията. Роби носеше значка със златни крилца на пилот от военноморските сили. Работеше в близкия изпитателен център до река Патъксент в Мериленд като инструктор в училището за пилоти изпитатели, докато в една ранна ясна утрин някакво неизправно реле не го беше изхвърлило неочаквано от тренировъчния самолет. Не бил подготвен за това и си счупил лошо крака. Нараняването беше сериозно и го отстраниха от летателна дейност за шест месеца. Военноморските сили го бяха назначили временно като инструктор в Анаполис, където в момента работеше в инженеринговия отдел. Това разпределение Джексън считаше за малко по-добро от дърпането на веслата в някоя галера.

Джексън, по-нисък от Райън и доста по-мургав, беше четвъртият син на баптистки свещеник от Южна Алабама. Когато се срещнаха за първи път, офицерът – все още с гипс – беше попитал Райън дали иска да си опита силите с него на кендо. Райън никога не беше опитвал това нещо – японска фехтовка, при която вместо самурайски мечове се използваха бамбукови пръти. В морската пехота Райън беше използвал полицейски палки и предположи, че кендото не би било по-различно. Беше приел поканата, като си мислеше, че по-дългите му ръце ще му дадат решително предимство, особено като се има предвид и това, че Джексън не можеше да се движи добре. Не му беше минало през ума, че Джексън първо би поканил някой събрат офицер. По-късно узна, че той го беше сторил, но едва след като опита светкавичната бързина и убийствения рефлекс на гърмяща змия, които притежаваше Роби. Когато белезите заздравяха, двамата вече бяха добри приятели. От своя страна Джек беше запознал пилота с димния аромат на хубавото ирландско уиски и постепенно стана традиция да изпиват по едно-две следобедни питиета, усамотени в кабинета на Райън.

– Нещо ново тук? – попита Райън.

– Все още учим децата – отговори удобно разположилият се Джексън.

– И вече ти харесва?

– Не съвсем. Но пък най-после кракът ми е отново в строя. Прекарвам си почивните дни в Пакс, за да докажа, че все още мога да летя. Знаеш ли, около теб се вдигна голям шум тук.

– Когато ме застреляха ли?

– Да. Бях в стаята на директора, когато се обадиха по телефона. Шефът включи уредбата и всички чухме как оня от ФБР пита дали един ненормален преподавател от нашата академия не е в Лондон, където си играе на стражари и апаши. Аз казах, че познавам тоя кретен, но искаха някой от катедрата по история да потвърди думите ми – мисля, че най-много от всичко искаха да узнаят името на човека, който ти е продал билетите за самолета. Както и да е. Всички бяха излезли за обяд и трябваше да намеря професор Билингс в офицерския клуб. Директорът също се разтърча натам-насам. Ти почти провали последния ден за голф на шефа и губернатора.

– Почти провалих и собствените си планове.

– Вярно ли е това, което писаха във вестниците?

– Вероятно. Английските вестници отразиха всичко доста точно.

Джексън кимна, като тръсна пурата си в пепелника на Райън.

– Късметлия си, че не те пратиха обратно като колетна пратка, момче – каза той.

– Не започвай сега. Роби. Ако още някой ми каже, че съм герой, ще го смачкам…

– Герой ли? По дяволите, не! Ако всички вие бяхте толкова тъпи, моите прародители, негрите, щяха да внасят белокожи американци. – Летецът категорично поклати глава. – Никой ли не ти е казвал, че ръкопашният бой е опасен?

– Обзалагам се, че ако ти беше там, щеше да направиш същото.

– В никакъв случай! Всемогъщи Боже, имали на този свят по-тъпи хора от морските пехотинци? Господи, при ръкопашен бой си оцапваш дрехите с кръв, съсипваш си блясъка на обувките. В никакъв случай, момчето ми! Когато аз убивам, то ще бъде със снаряди и ракети – по цивилизован начин, нали се сещаш? – Джексън се усмихна. – По безопасен начин.

– Не е, като да летиш на някой самолет, който решава да те катапултира без предупреждение – подигра се Райън.

– Разбира се, ударих си крака, но когато метна на гърба си своя „Томкат“*, аз бръмча с хиляда и сто километра в час и отгоре. Всеки, който иска да забие в мен някой куршум, може да го направи, но трябва доста да се потруди.

[* Марка американски изтребители. – Б.пр.]

Райън поклати глава. Слушаше лекция по безопасност от човек, който работеше в най-опасната сфера – летец на самолетоносач и изпитател.

– Как са Кати и Сали? – попита Роби, този път по-сериозно. – Мислехме да ви дойдем на гости в неделя, но трябваше да отидем спешно до Филаделфия.

– Трудно им беше, но издържаха.

– Джек, ти имаш семейство – изтъкна Джексън. – Остави спасителните операции на професионалистите.

Интересното в Роби беше предпазливостта му. Независимо от евтините му приказки за живота му на летец изтребител Джексън никога не предприемаше риск, ако не беше абсолютно наложително. Познаваше летци, които са го правели. Много от тях сега бяха мъртви. Нямаше човек с такива златни криле на гърдите си, който да не е загубил приятел, и Джек се чудеше колко дълбоко се е отразило това на Джексън през годините. Беше сигурен в едно – въпреки че работата на Роби беше опасна, като всички добри играчи на хазарт той премисляше нещата, преди да премести своя чип. Където и да се намираше тялото му, мисълта му вече беше посетила мястото.

– Всичко свърши, Роб. Оставил съм го назад и няма да има следващ път.

– Разбира се, и му слагаме край. Иначе с кого ще пия? Е, хареса ли ти там?

– Не можах да разгледам много, но Кати си прекара чудесно. Мисля, че успя да види всички крепости в страната. Намерихме си и нови приятели.

– Това трябва да е било много интересно – засмя се Роби и угаси пурата си. Те бяха евтини, гадни, миришеха отвратително и Джек предполагаше, че Роби ги пуши само заради имиджа на летец изтребител. – Не е трудно да разбера защо са те харесали.

– Харесаха и Сали. Научиха я да язди кон – кисело добави Джек.

– О, така ли? Що за хора са?

– Ще ти допаднат – увери го Райън.

Джексън се усмихна.

– Да, предполагам. Принцът е карал самолет, така че трябва да е мъж на място, а и баща му сигурно може да се оправи в една самолетна кабина. Чух, че си се върнал с конкорд. Хареса ли ти?

– Мислех да те питам за това. Защо беше толкова шумно? Искам да кажа, защо, след като се движиш два пъти по-бързо от скоростта на звука, всичкият шум не остава зад теб?

Джексън поклати тъжно глава.

– От какво е направен самолетът?

– Предполагам, от алуминий.

– Можеш ли да предположиш, че скоростта на звука е по-висока в метала, отколкото във въздуха? – попита Джексън.

– О, звукът минава през тялото на самолета.

– Разбира се, шумът на двигателя, шумът на горивните помпи, разни други неща.

– Окей. – Райън приключи с въпроса.

– Не ти хареса, нали? – Отношението на приятеля му към летенето забавляваше Роби.

– Защо всички се заяждат с мен за това? – вдигна поглед към тавана Райън.

– Защото е смешно, Джек. Ти си последният жив човек на света, който се бои да лети.

– Хей, Роб, аз го правя, пали? Качвам се, връзвам се с коланите и летя.

– Зная. Извинявай – омекна Джексън. – Просто е толкова лесно да те дразня заради това – за какво са приятелите? Ти направи едно добро, Джек. Горди сме с теб. Но, за бога, внимавай. Тия героични глупости могат да те убият.

– Разбирам.

– Вярно ли е това за Кати? – попита Роби.

– Да. Докторът го потвърди същия ден, когато ми свалиха гипса.

– Браво, тате! Бих казал, че това заслужава по още едно малко. – Роби протегна чашката си и Джек му напя. – Изглежда, и бутилката предава богу дух.

– Мой ред е да купя следващата, нали?

– Толкова време мина, че не си спомням – призна Роби. – Но съм съгласен с теб.

– Значи отново си при самолетите?

– Следващия понеделник ще ме пуснат пак на „Томкат“ – отговори Джексън. – И към лятото отново ще работя това, за което ми плащат.

– Имаш ли заповед за разпределение?

– Да. Пред себе си виждаш бъдещия заместник-командир на VF-41. – Роби вдигна чашата си.

Райън разбра съкращението, което означаваше заместник-командир на изтребителна ескадрила 41.

– Това е много хубаво, Роб!

– Да. Не е зле, като се има предвид фактът, че през последните седем месеца съм бил на земята.

– Веднага ли ще заминете на самолетоносач?

– Не. Ще постоим малко на брега, долу при Оушиана, Вирджиния. Сега ескадрилата е разпределена на „Нимиц“. Когато лодката се върне за преоборудване, изтребителите остават на брега за опреснителни тренировъчни полети. След това вероятно ще се настаним на „Кенеди“. Разместват назначенията на полковете. Джек, хубаво ще бъде отново да метна изтребителя на гърба си! Толкова време мина.

– Ти и Сиси ще ни липсвате.

– Хей, ние няма още да тръгваме – чак през лятото. Карат ме да приключа учебната година – пък и Вирджиния Бийч не е чак толкова далеч. Ще ни дойдете на гости, какво толкова? Не е необходимо да летиш, Джек. Можеш да караш кола – обясни Джексън.

– Е, вероятно ще бъдете тук, когато се роди бебето.

– Да. – Джексън довърши напитката си.

– Ти и Сиси ще ходите ли някъде за Коледа?

– Не зная. Пък и не мога, защото през повечето от почивните дни ще летя в Пакс.

– Окей, елате ни на гости за вечеря – към три часа.

– Семейството на Кати няма ли да…

– Не – отговори Райън, като прибираше всичко на място.

Роби поклати глава.

– Някои хора просто не увират – отбеляза летецът.

– Е, знаеш как е. Вече не почитам храма на Всемогъщия Долар.

– Но успя да се справиш добре с паничката за парите.

Джек се усмихна.

– Да, вярно е.

– Това ме подсеща за нещо. Има едно малко предприятие извън Бостън, което ще направи голям удар.

– О? – Джек наостри уши.

– Мисля, че се нарича „Холоуеър лимитед“. Направили са нова програма за компютрите на изтребителите – наистина я бива, времето за обработка на данните е три пъти по-малко, генерира решения за прехващане с фантастична скорост. Монтирана е на тренажора в Пакс и военноморските сили скоро ще го купят.

– Кой знае за това?

Джек се засмя, докато събираше нещата си.

– Самата фирма все още не знае. Капитан Стивънс от Пакс чу за това от момчетата в „Топгън“*. Бил Мей – летял съм с Бил – за първи път е пробвал програмата преди месец и я е харесал толкова, че почти е убедил ония от Пентагона да зарежат цялата бюрокрация и да я купят. Получи се засечка, но главнокомандващият се е заел и казват, че адмирал Рендъл наистина е мераклия да купи програмата. Още тридесет дни и тази малка фирма ще получи коледен подарък. Малко късно ще бъде – каза Роби, – но ще може да напълни голям чорап за подаръци. Просто от любопитство погледнах вестниците тази сутрин и наистина те фигурират в борсата. Може би трябва да провериш какво е положението.

[* Военновъздушна база за подготовка на елитни летци. – Б.пр.]

– А ти?

Пилотът поклати глава:

– Аз не играя на борсата, но ти още се мотаеш там, нали?

– По малко. Поверителна ли е тази информация? – попита Джек.

– Доколкото ми е известно, не. Поверителната част е свързана с написването на програмата, но за това си имат добра система за засекретяване – никой не може да я проумее. Вероятно Скип Тайлър би могъл, но аз не. Човек трябва да е специалист по атомна енергетика, за да може да разсъждава с нули и единици. Летците не мислят дигитално. Ние сме аналогови – засмя се Джексън. – Трябва да тръгвам. Сиси има рецитал тази вечер.

– Лека нощ, Роб.

– Умната, Джек. – Роби затвори вратата след себе си. Джек се облегна в стола си. Усмихна се на себе си, след това стана и прибра някои документи в куфарчето си.

„Да – каза си той. – Просто за да му покажа, че все още зная как.“

Райън взе палтото си, излезе от сградата и тръгна надолу покрай мемориала „Пребъл“. Колата му беше паркирана на „Декатър роуд“. Джек караше петгодишен фолксваген „Рабит“. Колата беше много практична за тесните улици на Анаполис и той отказа да си вземе порше, каквото жена му използваше, за да пътува до работата си в Балтимор и обратно. Хиляди пъти беше казал на Кати, че е тъпо двама души да имат три автомобила. За него „Рабит“, за нея „Порше-911“ и комби за семейството. Предложението на Кати той да продаде фолксвагена и да кара комбито беше, разбира се, неприемливо. Малкият бензинов двигател запали веднага. Беше твърде шумен. Трябва да провери гърнето. Джек тръгна и както винаги зави надясно към Мериленд авеню през портал номер 3 в мрачната еднообразна стена, която заобикаляше академията. Един постови от морската пехота му отдаде чест. Райън беше изненадан от това – никога досега не бяха го правили.

Не беше лесно да кара. Когато превключваше скоростите, Райън завърташе лявата си длан в превръзката, за да хване волана, докато дясната му ръка преместваше скоростния лост. Натоварването по улиците никак не му помагаше. Няколко хиляди държавни служители си тръгваха от различни правителствени сгради, улиците бяха претъпкани и се наложи много пъти да спира и да започва всичко от първа скорост. Колата беше с пет предни и една задна предавка и когато стигна до светофарите на Централ авеню, Джек съжали, че не си е купил автомобил с автоматични скорости. Отговорът се криеше в икономията на гориво: „Нима си струва допълнителният литър на сто километра?“ Изсмя се на себе си, като се отправи на изток към залива Чесапийк, а след това надясно по „Фолкънс нест роуд“.

Тук рядко имаше движение. „Фолкънс нест роуд“ свършваше малко след къщата на Райън, като от другата страна имаше няколко ферми, които сега, в началото на зимата, също се намираха в състояние на покой. Късите останки на царевични стъбла лежаха в редици по кафявите неразорани полета. Той зави наляво по пътя към своята къща. Райън притежаваше дванадесет декара на Перигрин клиф. Най-близкият му съсед, инженер на име Арт Палмър, се намираше на половин миля по-надолу през силно залесените склонове и през мътното поточе. Скалите на северния бряг на залива Чесапийк, където живееше Джек, бяха високи почти петнадесет метра – на юг ставаха по-високи, но не много – и бяха образувани от ронлив пясъчник. Те бяха наслада за палеонтолозите. От време на време екипи от някой местен колеж или музей чоплеха основата на скалата и намираха вкаменени зъби от акула, които някога са принадлежали на същество с размерите на малка подводница, както и кости на още по-невероятни създания, живели тук преди стотици милиони години.

Лошото беше, че скалите ерозираха. Къщата му беше построена на тридесетина метра от ръба на скалата и дъщеря му беше получила строга заповед – налагана на два пъти с напляскване – да не се доближава дотам. Хората от опазването на околната среда убедиха Райън и съседите му да засадят кудзу – плодовит плевел от американския юг, – за да предпазят лицевата част на скалата. Плевелът беше стабилизирал скалата, но нападаше растителността наоколо и Джек трябваше редовно да го унищожава със специален препарат, за да защити дърветата от задушаване. Но по това време на годината този проблем не съществуваше.

Имотът на Райън беше на места незалесен, на места покрит с дървета. Близката до пътя част някога е била култивирана, но това е било трудно, защото земята не беше достатъчно равна, за да може безопасно да се кара трактор по нея. Като доближи къщата, започнаха да се появяват дърветата – няколко стари чепати дъба и други широколистни видове, чиято шума сега беше опадала и клоните стърчаха като скелети в студения въздух. Стигна до гаража и видя, че Кати вече си е дошла – беше паркирала поршето си до комбито. Той трябваше да остави фолксвагена на открито.

– Тате! – Сали, без жилетка, рязко отвори вратата и изтича да посрещне баща си.

– Тук е много студено – каза й Джек.

– Не, не е – отговори Сали. Взе куфара му и го помъкна с две ръце, като пуфтеше, докато изкачи трите стъпала на входа към къщата.

Райън свали палтото си и го окачи в гардероба в антрето. Трудно му беше да се справя с една ръка. Започваше да шмекерува. Постъпваше както в колата – използваше лявата си ръка, като се опитваше изобщо да не напряга рамото. Сега болката беше напълно изчезнала, но Райън беше сигурен, че може бързо да я върне, ако направи нещо тъпо. Освен това и Кати би му се разкрещяла. Намери жена си в кухнята. Тя гледаше намръщено в килера.

– Здравей, скъпа.

– Здравей, Джек. Закъсняваш.

– Ти също. – Райън целуна жена си. Кати помириса дъха му. Носът й се сбърчи.

– Как е Роби?

– Добре. Глътнах само две много малки.

– Аха. – Тя се обърна към килера. – Какво искаш за вечеря?

– Изненадай ме – предложи Джек.

– Много ми помагаш! Трябва да те оставя ти да сготвиш.

– Не е мой ред, забрави ли?

– Знаех си, че не биваше да спирам в магазина „Джайънт“ – измърмори Кати.

– Как мина днес?

– Само една процедура. Асистирах на Бърни при присаждането на роговица, а след това трябваше да извеждам пациентите на разходка. Скучен ден. Утре ще бъде по-добре. Между другото Бърни ти праща много поздрави. Какво ще кажеш за кренвирши с боб?

Джек се засмя. Откакто се бяха върнали, менюто им се състоеше предимно от основни американски храни от първа необходимост. Беше малко късно за нещо по-изискано.

– Окей. Ще ида да се преоблека и да потракам на компютъра.

– Внимавай с ръката, Джек.

„Предупреждава ме по пет пъти на ден. – Джек въздъхна. – Човек не трябва да се жени за лекар.“ Къщата на Райън наподобяваше палубата на кораб. В хола, който беше едновременно и трапезария, таванът приличаше на тези в катедралите – намираше се на пет метра от пода. Стената с тройни прозорци гледаше към залива, а зад големите плъзгащи се врати имаше широка тераса. На стената срещу прозорците се издигаше чак до покрива масивна тухлена камина. Голямата спалня беше разположена на половин етаж над хола, а от прозореца й можеше да се гледа вътре. Райън се качи по стълбите. Къщата беше проектирана така, че позволяваше големи гардероби. Райън си избра домашни дрехи и се зае с досадния ритуал по преобличането с една ръка. Все още експериментираше и се опитваше да намери подходящ начин да го прави.

Когато свърши, се върна долу и заобиколи стълбите, за да отиде до следващия етаж – там се намираше библиотеката му. Тя беше огромна. Джек четеше много и купуваше книги, за които нямаше време, но се надяваше, че ще ги прегледа някой ден. На голямото бюро до прозорците на стената откъм залив се намираше персоналният му компютър „Епъл“ и всичкото му периферно оборудване. Райън го включи и подаде инструкции. След това включи и модема си и се обади до „Компюсърв“. По това време на деня достъпът беше лесен и от менюто за влизане той избра „Микрооферта II“.

След миг вече разглеждаше състоянието на акциите на „Холоуеър лимитед“ за последните три години. Акциите бяха изгодно невпечатляващи. Колебаеха се от два най-много до шест долара, и то преди две години – това беше фирма, която е обещавала много, но е загубила доверието на инвеститорите си. Джек си записа нещо, след това излезе от програмата и пусна друга – „Разкритие II“, за да разгледа регистрите на фирмата от службата за гаранции и борсови операции, а също и последния годишен доклад. „Окей“ – помисли си Райън. Фирмата правеше пари, но малко. Проблем на високотехнологичните фирми беше, че много инвеститори търсеха големи печалби за кратко време или се прехвърляха другаде, като забравяха, че нещата не винаги ставаха по този начин. Фирмата беше открила малка, макар и опасна ниша и беше готова да опита нещо смело. Райън пресметна наум стойността на договора на военноморските сили и я сравни с общите приходи на фирмата…