Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 38 страниц)

„Окей!“ – помисли си той, преди да изключи компютъра. След това се обади на брокера си. Райън работеше чрез една брокерска фирма, която правеше отстъпки в цените на услугите и имаше дежурни хора по всяко време. Джек търгуваше винаги с един и същи човек.

– Здрасти, Морт, обажда се Джек. Как е семейството?

– Здравейте, доктор Райън. При нас всичко е наред. Какво мога да направя за вас тази вечер?

– Една фирма, „Холоуеър“, от многото, дето се занимават с високи технологии. На шосе 128 извън Бостън. Вписана е в американската борса.

– Окей – Райън дочу тракането по клавишите. Всички използваха компютри. – Ето я. Върви за четири и седем осми, не е много активна…поне доскоро. През последния месец се забелязва някаква скромна дейност.

– Каква дейност? – попита Райън. Това беше другият признак, който търсеше.

– О, разбирам. Компанията изкупува акциите си лека-полека. Не е голяма работа, но изкупуват собствените си акции.

„Ето! – Райън се усмихна. – Благодаря ти, Роби, ти ми даде информация за нещо наистина голямо.“ Джек се запита дали това не е игра на борсата и възползване от вътрешни данни. Първоначалната информация може да бъде определена така, но решението за закупуването се основаваше на законно извършено потвърждение и на опита му като борсов играч. „Окей, законно е.“ Можеше да прави каквото си поиска.

– Колко мислиш, че ще можеш да ми закупиш?

– Не са много впечатляващи акции.

– Често ли греша, Морт?

– Колко искате?

– Най-малко двадесет хиляди, а ако има, и повече. Искам да ми вземеш колкото можеш да намериш. – Нямаше начин да успее да се сдобие с повече от петдесет хиляди акции, но Райън беше решил да вземе всичко възможно. Ако загуби, губеше само някакви пари, а повече от година не беше имал такова предчувствие. Ако фирмата получи договора от военноморските сили, стойността на нейните акции ще нарасне десетократно. Сигурно е получила някаква информация. Ако Райън не грешеше, изкупуването на собствените им акции при нищожните средства, с които разполагаха, щеше рязко да увеличи капитала на фирмата, което да позволи бързото разширяване на дейностите. „Холоуер“ залагаше на бъдещето и залогът беше голям.

Изминаха пет секунди в мълчание.

– Каква информация имаш, Джек? – попита накрая брокерът.

– Играя по нюх.

– Окей. Двадесет хиляди и отгоре… Ще ти се обадя утре в десет. Мислиш ли, че бих могъл да…

– Случаят е, като да хвърляш зар, но очаквам да се падне добро число.

– Благодаря. Друго има ли?

– Не. Трябва да вечерям. Лека нощ, Морт.

– Доскоро. – И двамата затвориха телефоните. На другия край на телефона брокерът реши да опита с хиляда акции. Понякога Райън бъркаше, но когато се окажеше прав, попаденията му бяха много точни.

– Коледа – каза О’Донъл. – Идеално.

– Днес ли преместват Шон? – попита Маккени.

– Тръгва от Лондон с микробус в четири сутринта. Това са много добри новини. Боях се, че ще използват хеликоптер. Нищо не се знае за маршрута, по който ще се движат – продължи да чете. – Но ще го прекарат с ферибота за Лимингтън в осем и тридесет сутринта на Коледа. Съгласуването е отлично, ако се замисли човек. Твърде рано е и движението няма да бъде натоварено. Всички ще отварят подаръците си и ще се обличат за черква. Дори микробусът сигурно ще е единственото транспортно средство на ферибота. Кой би предположил, че на Коледа ще прехвърлят затворник.

– Значи ще освободим Шон?

– Майкъл, нашите хора не са много полезни, когато са вътре, нали? Аз и ти ще летим утре сутринта. Мисля да отидем до Лимингтън и да разгледаме ферибота.

9.

ПРАЗНИК

– Господи, чудесно е отново да имам две ръце – каза Райън.

– Още две седмици, а може и три – напомни му Кати. – И не мърдай ръката си в проклетата превръзка!

– Да, мила.

Беше два часът сутринта и нещата вървяха зле…и добре. От три години семейство Райън си имаше традиция – след като Сали си легне и заспи, родителите й се прокрадваха в мазето – стая, заключена с катинар, – изнасяха играчките и започваха да ги сглобяват. Предишните две години тази церемония беше допълнена с две бутилки шампанско. Сглобяването на играчките беше вече много по-различно, когато и двамата бяха пийнали. По този начин се отпускаха и можеха да почувстват коледното настроение.

Дотук нещата се бяха развили добре. Джек беше завел дъщеря си в седем часа в черквата „Света Мария“ на детската служба, а малко след девет тя беше вече в леглото. Сали беше надникнала крадешком иззад камината на два пъти, но заповедта на баща й я накара да се върне в спалнята и да остане там, притиснала бъбривото механично мече до гърдите си. Към полунощ родителите й решиха, че вече е дълбоко заспала и могат да вдигнат малко шум. Започна се „преселението на играчките“, както го наричаше Кати. И двамата се събуха, за да слязат тихо по дървените стъпала. Озоваха се пред мазето. Разбира се, Джек беше забравил ключа от катинара и трябваше да се върне обратно да го търси. Пет минути по-късно вратата беше отворена и двамата на четири пъти пренесоха многоцветните кутии, които наредиха до елхата и кутията с инструменти на Джек.

– Знаеш ли кой е най-мръсният израз в английския, Кати? – попита два часа по-късно Райън.

– „Сглоби играчката!“ – отговори жена му с хихикане. – Миналата година аз казах това, мили.

– Малка кръстата отвертка – протегна ръка Джек. Кати плесна отвертката в ръката му, сякаш беше хирургически инструмент.

И двамата седяха на килима, на три метра от огромната елха. Около тях играчките образуваха полумесец – някои поставени в кутии, някои сглобени от вбесения Райън.

– Дай аз да го направя.

– Това е мъжка работа – отговори Джек. Сложи отвертката на пода и отпи от шампанското си.

– Свиня! Ако те оставя сам да свършиш това, няма да бъдеш готов чак до Великден.

Джек си помисли, че тя е права. Да го правиш полупиян не беше толкова лесно. Да го правиш с една ръка беше трудно, но не и невъзможно. Да го правиш с една ръка и полупиян беше… Проклетите винтчета не искаха да се завият в пластмасата и сигурно беше по-лесно да се разбере инструкция за сглобяване на осемцилиндров V-образен двигател!

– Защо й е на куклата къща? – жално попита Джек. – Нали шибаната кукла вече се намира в къща?

– Трябва да е много трудно да си такъв шопар. Вие, тъпите мъже, просто не разбирате нищо – съчувствено поклати глава Кати. – Предполагам, че мъжете никога не успяват да надживеят бейзболните палки – те поне са елементарни играчки само от една част.

Джек бавно обърна глава.

– Е, най-малкото можеш да пийнеш още шампанско.

– Една чаша ми е седмичната дажба. Вече изпих една голяма чаша – напомни му тя.

– И ме накара да гаврътна останалото.

– Ти купи бутилката, Джек. – Тя я вдигна. – При това е доста голяма.

Райън се обърна към къщата на куклата Барби. Помнеше времето, когато я бяха измислили. Представляваше обикновена, доста добре оформена кукла, но все пак играчка, нещо, с което се забавляваха момичетата. Тогава не му беше минало през ума, че някой ден и той може да си има малко момиченце. „Какво ли не правим за децата си – помисли си той. След това сам се присмя на себе си. – Разбира се, правим го и ни е приятно. Утре това ще бъде просто весел спомен, както през миналата година на Коледа, когато за малко не пробих дланта си точно с тази отвертка.“ Ако жена му не му помогне да свърши по-скоро, Дядо Мраз щеше да започне да стяга шейната си за следващата Нова година. Пое дълбоко дъх и преглътна гордостта си.

– Помощ!

Кати погледна часовника си.

– Този път минаха четиридесет минути повече, отколкото очаквах.

– Ставам по-бавен.

– Бедничкият, да му се наложи да изпие цялото шампанско сам. – Целуна го по челото. – Отвертка.

Той й я подаде. Кати набързо прегледа скиците.

– Нищо чудно, глупчо. Използваш къс винт, а трябва да сложиш дълъг.

– Забравям, че съм женен за високоплатен монтьор.

– Това е истинското коледно настроение, Джек. – Тя се усмихна и зави винтчето на мястото му.

– Много красив, умен и изключително привлекателен високоплатен монтьор. – Той прокара пръст по врата й.

– Сега е малко по-добре.

– Няма по-добър от мен при работа с инструментите с една ръка.

Тя завъртя глава и се усмихна така, както жената се усмихва само на обичания мъж.

– Подай ми винта си, Джек, и аз ще ти простя.

– Не мислиш ли, че трябва най-напред да сглобиш къщата?

– Винта, по дяволите! – Той й подаде един. – Само това ти се върти из мръсната глава, но въпреки всичко ти прощавам.

– Благодаря. В противен случай ти бях приготвил още нещо.

– О, и за мен ли Дядо Коледа е донесъл подарък?

– Не съм сигурен. Ще проверя.

– Ти се справи добре, като се има предвид състоянието ти – каза жена му, докато довършваше оранжевия пластмасов покрив. – Готово е, нали?

– Благодаря ти за помощта, мила.

– Аз казвала ли съм ти за… не, не съм. За една от важните придворни дами. Не зная какво толкова им е важното. Но както и да е. Онази графиня… тя сякаш беше извадена от „Отнесени от вихъра“ – каза през смях Кати. Така определяше онези жени, от които не става нищо. – Попита ме дали шия.

„Това не бива да я питат.“ Джек обърна поглед към прозорците и се усмихна.

– И ти каза…

– Само очни ябълки. – На лицето й се появи сладка и победоносна усмивка.

– Ооох. Надявам се, че не е било по време на обяда.

– Джек! Познаваш ме добре. Тя беше много приятна и свиреше чудесно на пиано.

– Колкото теб?

– Не. – Жена му се усмихна. Джек протегна ръка, за да я стисне за носа.

– Каролайн Райън, магистър, еманципирана жена, инструктор по очна хирургия, световноизвестна пианистка, съпруга и майка, не цепи басма на никого.

– Освен на съпруга си.

– Кога за последен път излязох наглава с теб? – попита Джек.

– Джек, ние не се съревноваваме. Ние се обичаме. – Тя се наведе към него.

– Няма да споря за това – тихо каза той и целуна жена си по устните. – Според теб колко хора са все още влюбени след толкова години семеен живот?

– Само щастливите, пръдльо. След толкова време семеен живот за нас.

Джек отново я целуна и стана. Отиде внимателно до морето от играчки около елхата и се върна с малка кутия, опакована в зелена хартия. Седна до жена си и опря рамо в нейното. Пусна кутийката в скута й.

– Честита Коледа, Кати.

Тя сграбчи кутията с детска алчност, но внимателно и разкъса с нокти хартията. Показа се бяла картонена кутия, а в нея – друга, покрита с кадифе. Отвори я бавно.

Вътре имаше огърлица от фино злато, направена да пасва плътно около врата. Можеше да се предполага за цената й по изработката и теглото. Кати Райън пое дълбоко дъх. Съпругът й задържа своя. Не беше наясно с модните увлечения на жените. Изборът му се дължеше на съвета на една много търпелива продавачка в бижутерийния магазин. „Харесва ли ти?“

– По-добре е да не плувам с това на врата си.

– Но няма да се налага да го сваляш, когато миеш съдовете – каза Джек. – Ето. – Извади я от кутията и я сложи около врата й. Успя да я закопчае с едната си ръка от първия път.

– Ти си тренирал. – С ръка опипваше огърлицата, докато го гледаше изпитателно. – Нали си тренирал, за да можеш да ми я закопчееш?

– Цяла седмица в службата – кимна Джек. – Опаковането също беше отвратително.

– Чудесно е. О, Джек! – Тя го обви с ръце, а той целуна нежно шията й.

– Благодаря, мила. Благодаря, че си ми съпруга. Благодаря, че роди децата ми. Благодаря, че ми позволяваш да те обичам.

Кати примигна, за да задържи напиращите сълзи. От тях сините й очи добиха блясък, който го накара да се почувства най-щастливият мъж на света.

– Това беше първото нещо, което видях – небрежно излъга той. Беше го видял, след като в продължение на девет часа обиколи седем магазина в три пазарни центъра. – То само ми каза: „Аз съм направено за нея.“

– Джек, аз не съм ти купила нищо подобно…

– Млък. Всяка сутрин, когато се събудя и те видя до себе си, получавам най-хубавия подарък.

– Ти си сантиментален идиот като от някой роман, но нямам нищо против.

– Харесва ли ти? – предпазливо попита той.

– Глупчо, обожавам го! – Целунаха се отново. Джек беше загубил родителите си преди няколко години. Сестра му живееше в Сиатъл, а повечето от роднините му – в Чикаго. Всичко, което обичаше, се намираше в тази къща: жена му, детето…и една трета от бъдещото им дете. Беше накарал жена си да се усмихне на Коледа и сега можеше да се надява на успешна година.

По времето, когато Райън започна да сглобява къщата за куклата, четири напълно еднакви сини затворнически коли през петминутни интервали напуснаха затвора „Брикстън“. За всяка от тях първият половин час включваше каране из страничните улички на Лондон. Вътре седяха по двама полицаи и гледаха през малките прозорчета на задните врати, за да видят дали не ги следи някоя кола, докато се движат по произволно избрания път из града.

Денят беше подходящ за изпълнението на този план. Типично английско зимно утро – колите минаваха през участъци с мъгла и студен дъжд. Откъм Ламанша духаше средно силен буреносен вятър, а най-благоприятното нещо беше тъмнината. Северното разположение на острова гарантираше, че слънцето няма да се покаже поне още няколко часа и тъмносините затворнически коли щяха да са невидими в ранното утро.

Секретността беше така пълна, че сержант Боб Хайланд от отдел Ц-13 дори не подозираше, че се намира в третата кола, напускаща затвора. Знаеше само, че седи на няколко сантиметра от Шон Милър и че отиват към малкото пристанище Лимингтън. Можеха да избират измежду три пристанища и три различни вида транспорт, за да стигнат до остров Уайт: обикновен ферибот, кораб на въздушна възглавница или кораб с подводни криле. Можеха да поискат и хеликоптер от Кралските военновъздушни сили от Госпорт, но само един поглед към беззвездното небе накара Хайланд да отхвърли тази възможност. „Идеята не е добра“ – помисли си той. Освен това охраната е непробиваема. Не повече от тридесет души знаеха, че Милър ще бъде преместен тази сутрин. Самият Милър го научи преди три часа и все още не знаеше към кой затвор го карат. Щеше да разбере едва когато стигнат на острова.

Британската затворническа система беше причина за някои конфузни положения през годините. Бягствата от старите, мрачни сгради, намиращи се в отдалечени места, като Дартмур в графство Корнуол, се оказваха изключително лесни, затова на остров Уайт бяха построени два нови затвора с максимална сигурност – „Олбъни“ и „Пакхърст“. Предимствата бяха много. По принцип един остров може да бъде охраняван по-лесно, а на този имаше само четири редовни входни пристана. По-важното беше, че островът е населяван предимно от големи фамилии, което беше странно дори и за Англия, и всеки непознат щеше най-малкото да бъде забелязан, но можеше и да бъде съобщено за него. Новите затвори бяха някак си по-удобни от строените през миналия век. Това беше случайност, но Хайланд нямаше нищо против нея. По-добрите условия за живот на затворниците се придружаваха от средства, предназначени да затрудняват много бягството – нищо не можеше да го направи напълно невъзможно, но в тези затвори имаше телевизионни камери, които покриваха всеки сантиметър стена, електронни алармени инсталации на най-неочаквани места и охрана, въоръжена с автомати.

Хайланд се протегна с прозявка. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома рано следобед и да прекара известна част от коледния ден със семейството си.

– Не виждам нищо тревожно – каза другият полицай, опрял нос в малкия стъклен правоъгълник на вратата. – Само шепа коли на улицата и никоя от тях не ни следва.

– Аз не мога да се оплача – отбеляза Хайланд. Обърна се и погледна Милър.

Затворникът седеше най-отпред на лявата пейка. Ръцете му бяха хванати в белезници. Същите имаше и на глезените си и те бяха свързани с верига. С малко късмет и помощ така ограничен човек може да се движи със скоростта на лазещо бебе, но нямаше шансове да надбяга двегодишно дете. Милър просто си седеше с глава, облегната на стената и със затворени очи, докато колата се друсаше и подскачаше по пътя. Изглеждаше като заспал, но Хайланд не можеше да бъде заблуден. Милър отново се беше затворил в себе си, потънал в размисъл за нещо.

„За какво мислите, мистър Милър?“ – искаше да го попита полицаят. Не че не беше задавал въпроси. Почти всеки ден след нападението на пътя към двореца Хайланд и няколко други полицаи бяха седели на грубата дървена маса срещу този младеж и се опитваха да завържат някакъв разговор. Хайланд признаваше пред себе си, че е костелив орех. Милър беше изтървал само една дума и това се случи преди девет дни. Един надзирател временно беше преместил Милър в друга килия уж заради повредената канализация, като действията му издаваха повече възмущение, отколкото професионализъм. В другата килия имаше двама обикновени криминални престъпници – наричаха ги ОКП, за да ги различават от политическите, с които работеше отдел Ц-13. Единият от тях очакваше присъда за поредица жестоки улични обири, а другият – за убийство с пистолет на собственика на магазин в Кенсингтън. И двамата знаеха кой е Милър и го мразеха достатъчно, за да гледат на него като на изкупителна жертва за престъпление, за което иначе не съжаляваха много. Когато Хайланд се появи за поредния безрезултатен разпит, завари Милър проснат по лице на пода на килията и без панталон, а обирджията го изнасилваше така брутално, че на Хайланд му дожаля.

Обикновените криминални престъпници се дръпнаха по заповед на Хайланд и когато вратата на килията се отвори, самият той изправи Милър и му помогна да отиде до диспансера. И тогава Милър му беше проговорил като на друго човешко същество. От подутите, напукани устни се отрони едно „Благодаря“.

„Полицай спасява терорист – помисли си Хайланд. – Голямо заглавие може да стане.“ Разбира се, надзирателят твърдеше, че е невинен. Наистина имаше проблеми с канализацията в килията на Милър – нещо се объркало по някакъв начин, а и междувременно бил повикан да успокоява размирици в друга част на затвора. Не чул никакъв звук от килията в този край на коридора. Нито звук. Лицето на Милър беше направено на кървава каша и беше сигурно, че няма да има проблеми с тоалетната в продължение на няколко дни. Съчувствието му към Шон Милър не трая дълго време. Хайланд все още беше ядосан на надзирателя. Осквернено беше чувството му на професионалист. Не приемаше постъпката на надзирателя и смяташе, че това е връщане назад към изтезанията с разпъване и с нагорещени клещи. Законът опазваше обществото не толкова от престъпниците, колкото от самото общество. Истина, която дори не всички полицаи разбираха напълно, но беше и единственото нещо, което Хайланд научи през петте години в отдела за борба с тероризма. Видът на стореното от терористите беше повече от неприятен урок.

По лицето на Милър все още личаха някои белези, по той беше млад и заздравяваше бързо. Само за няколко кратки минути той го възприе като човек. Сега отново беше животно. Хайланд изпитваше затруднение да мисли за него като за човешко същество – но професионализмът го задължаваше. „Дори и за такива като теб.“ Полицаят отново погледна през задния прозорец.

Пътуването беше скучно, както трябваше да се очаква, без радио и разговори и непрекъснато дебнене за нещо, което не беше там отвън. Хайланд съжаляваше, че не сложи кафе вместо чай в термоса си. Гледаха как камионетката им преминава през Уоркинг, след това през Алдершот и Фарнам. Вече се намираха в районите с големи недвижими имоти на Южна Англия. Навсякъде около тях се виждаха представителните къщи на аристократите, занимаващи се с конен спорт, и по-малко представителните домове на онези, които работеха за тях. Хайланд си мислеше, че ако не беше толкова тъмно, това пътуване можеше да бъде доста приятно. Мъглата беше надвиснала над многобройните долини, дъждът чукаше по металния покрив на колата, а шофьорът трябваше да внимава как кара по тесните, осеяни със завои пътища, така характерни за английската провинция. Единственото хубаво нещо беше почти пълната липса на движение. Хайланд виждаше светлинки над далечни врати, но това беше всичко.

Един час по-късно колата тръгна по шосе М-27, за да заобиколи Саутхамптън, след това сви на юг по второстепенния път за Лимингтън. Пресичаха малки селца, намиращи се на няколко мили едно от друго. Тук-там се чувстваше оживлението на новия ден. Пред няколко фурни имаше паркирани коли, чиито собственици приготвяха пресен, топъл хляб за вечеря. Вече се провеждаха ранни черковни служби, но истински натовареното движение нямаше да започне преди изгрева на слънцето, а дотогава оставаха над два часа. Времето се влошаваше. До брега оставаха само няколко мили, а вятърът духаше с петдесетина километра в час. Той разкара мъглата, но пък довлече порой студен дъжд и люлееше колата.

– Гаден ден за возене с лодка – каза полицаят, седнал отзад.

– Трябва да трае само тридесет минути – отговори Хайланд, а стомахът му се свиваше при мисълта за това. Макар и роден в страна на корабоплаватели, Боб Хайланд ненавиждаше пътуването по вода.

– В ден като този? Един час, а може би и повече.

Мъжът започна да си тананика песента „Живот върху вълните“, докато Хайланд съжаляваше за голямата закуска, която си беше приготвил, преди да излезе от къщи.

„Нищо страшно няма – мислеше той. – След като откараме мистър Милър, се връщаме за Коледа и имаме два свободни дни. Заслужил съм си ги.“ Тридесет минути по-късно пристигнаха в Лимингтън.

Хайланд беше идвал тук и преди, но помнеше, че тогава имаше по-голяма видимост. Идващият от морето югозападен ураганен вятър сега духаше с постоянни шестдесет и пет километра в час. Помпеше, че повечето от пътя до остров Уайт минаваше през води с естествен заслон, и се надяваше това да е така. Фериботът „Сенлак“ ги чакаше в пристанището. Само преди половин час капитанът беше казал, че към него идва специален пътник. Това обясняваше присъствието на четиримата въоръжени офицери, прави или насядали по различни места на ферибота. Операцията беше от онези, за които разгласяването се избягваше, пък и не пречеше на другите пътници на ферибота, много от които носеха вързопи. За съдържанието им човек не трябваше да се чуди дълго.

Фериботът от Лимингтън за Ярмут потегли точно в осем и тридесет. Хайланд и другият офицер останаха в колата, докато шофьорът и вторият въоръжен полицай, който се возеше отпред, стояха отвън. „Още един час – мислеше той, – после няколко минути, за да откараме Милър до затвора, и след това спокойно каране обратно до Лондон. Може дори да имам време да полегна и да дремна.“ Коледната вечеря беше насрочена за четири следобед, но не можеше да мисли за това.

„Сенлак“ навлезе в пролива Солент между Англия и остров Уайт. Ако тези води се намираха зад естествен заслон, Хайланд не желаеше да мисли какви ли са водите в открития океан. Фериботът не беше много голям и не притежаваше качествата на корабите от военния флот. Бурният вятър, както и водата в пролива удряха дясната страна на съда, който вече се люлееше с отклонение от петнадесет градуса.

„Дяволите да го вземат!“ – помисли си сержантът. Погледна към Милър. Поведението на терориста не се беше променило изобщо. Седеше като статуя, с глава, опряна в стената на колата, със затворени очи и ръце, поставени в скута. Хайланд се опита да стори същото. Нямаше да спечели нищо, ако гледа през прозорчето. Вече не трябваше да се притеснява за преследващи ги коли. Облегна се и подпря крака на лявата пейка. Някъде беше чел, че затварянето на очите е ефективна защита срещу морската болест. Нямаше защо да се бои от Милър. Хайланд, разбира се, не носеше оръжие, а ключовете от белезниците на Милър се намираха в джоба на шофьора. Затова затвори очи и позволи на вестибуларния си апарат да свикне с клатушкането на ферибота, без да се обърква от неподвижната вътрешност на колата. Това имаше ефект. Не след дълго стомахът му започна да сигнализира за неудоволствието си от настоящото състояние на нещата, но не беше много неприятно Хайланд се надяваше, че по-бурното море напред по пътя няма да промени положението. Нямаше да го промени.

След миг звук от автоматична стрелба го накара рязко да вдигне глава. Запищяха жени и деца, последваха ги груби викове на мъжки гласове. Някъде зави автомобилен клаксон. Затракаха още автомати. Хайланд разпозна късото излайване на служебното оръжие на един от полицаите, последвано от незабавното стакато на картечница. Всичко трая не повече от минута. Сирената на „Сенлак“ започна да издава кратки, мощни звуци, като след няколко секунди спря, а автомобилният клаксон продължаваше да вие. Пищенето утихна. Вече се чуваха не острите писъци на тревогата, а по-дълбоките викове на осъзнат ужас. Избухнаха още няколко изстрела от автомат и сетне заглъхнаха. Хайланд се боеше повече от тишината, отколкото от шума. Погледна през прозорчето и не видя нищо освен една кола и тъмното море. Знаеше какво му предстои. Бръкна под якето си за пистолета, който не беше там.

„Откъде знаят…откъде знаят тези копелета, че ще бъдем тук!“

Дочуха се още изстрели, резки заповеди, които не търпяха неподчинение от страна на тези, които желаеха да оцелеят през – коледния ден. Ръцете на Хайланд се свиха в юмруци. Обърна се и погледна към Милър. Сега терористът го гледаше. Сержантът би предпочел да види жестока усмивка вместо това празно изражение на младото, безжалостно лице.

Металната врага се разтърси от удар на ръка.

– Отворете проклетата врата или ще я взривим!

– Какво ще нравим? – попита другият полицай.

– Ще отворим.

– Но…

– Но какво? Да ги чакаме ли да опрат пистолет в главата на някое бебе? Те спечелиха. – Хайланд завъртя дръжките. И двете врати се отвориха рязко.

Там имаше трима мъже със скиорски шапки върху лицата си. Държаха автомати.

– Я да видим пистолетите ви – каза високият. Хайланд усети ирландския акцент, който не го изненада много.

– И двамата сме невъоръжени – отговори сержантът. Вдигна и двете си ръце.

– Излизайте! Един по един! И лягайте на палубата! – Маскираният не се притесняваше да заплашва.

Хайланд излезе от камиона и коленичи, след което с ритник беше свален по лице. Усети как и другият полицай се просва до него.

– Здравей, Шон – каза друг глас, – не мислеше, че ще те забравим, нали?

Милър отново не каза нищо. Хайланд се учуди. Заслуша се в подрънкването на веригите, докато терористът излизаше от колата. Видя обувките на човек, пристъпил до вратата вероятно за да помогне на Милър да слезе.

„Шофьорът сигурно е мъртъв“ – помисли си Хайланд.

Стрелците държаха ключовете му. Чу как белезниците паднаха, а след това чифт ръце изправиха Милър на крака, който разтриваше китките на ръцете си и най-после даде израз на някакви чувства – усмихна се, загледан в палубата, преди да погледне сержанта.

Нямаше смисъл да гледа терористите. Около тях се виждаха най-малко трима мъртви мъже. Един от облечените в черно стрелци дръпна раздробената глава от кормилото на една кола и най-после клаксонът спря. На пет метра встрани някакъв мъж стискаше окървавения си стомах и охкаше, а до него жена – вероятно съпругата му – се опитваше да облекчи болката му. По палубата лежаха и други мъже, свити на малки купчинки, с ръце на тила. Терористите зорко следяха хората. Хайланд забеляза, че те не вдигаха излишен шум. Всички бяха обучени. Звуците идваха само от цивилните. Плачеха деца, чиито родители се държаха по-достойно от хората без деца. Родителите трябваше да бъдат смели и да защитават децата си, докато самотните възрастни се бояха само за собствения си живот. Някои от тях подсмърчаха.

– Вие сте Робърт Хайланд? – тихо каза високият. – Сержант Хайланд от известния Ц-13?

– Точно така – отговори полицаят. Знаеше, че ще умре. Изглеждаше ужасно – да умре на Коледа. Но ако ще умира, значи нямаше какво да губи. Нямаше да се моли. – А вие кои сте?

– Приятелите на Шон, разбира се. Наистина ли см мислехте, че ще го оставим на такива като вас? – Гласът звучеше като на образован човек въпреки лошата дикция. – Имате ли да кажете нещо?

Хайланд искаше да им го каже, но знаеше, че няма смисъл. Той дори не би ги развличал с ругатните си и сега откри, че отчасти започва да разбира Милър. Осъзнаването на този факт го накара да забрави страха си. Сега знаеше защо Милър не беше проговорил. „Що за проклети глупости минават пра главата ти в момент като този“ – почуди се той. Мисълта му се стори нелепа, дори отвратителна.

– Свършвайте и си вървете!

Виждаше само очите на високия мъж и нямаше удоволствието да наблюдава реакциите му. Това ядоса Хайланд. Сега, когато смъртта беше сигурна, той откри, че е разярен от неуместни неща. Високият извади пистолет от колана си и го подаде на Милър.

– Този е твой, Шон.

Шон пое пистолета в лявата си ръка и за последен път погледна към Хайланд.

„За тоя дребен педал сигурно не съм нищо повече от един заек.“

– Трябваше да те оставя в оная килия – каза Хайланд. Гласът му сега беше лишен от чувства.

Милър мислеше върху това. Той държеше пистолета до бедрото си и чакаше в мозъка му да се роди подходящият отговор. Припомни си един цитат от Йосиф Сталин.

– Благодарността, мистър Хайланд…е кучешка болест. – И изстреля два куршума от четири метра и половина.

– Хайде – каза О’Донъл иззад маската си. Някакъв мъж, облечен в черно, се появи на палубата и изтича при водача.

– И двата двигателя са повредени.

О’Донъл погледна часовника си. Нещата бяха протекли почти идеално. Това беше хубав план, ако се изключи проклетото време. Видимостта беше по-малко от миля и…

– Ето я, идва отзад – извика един от мъжете.

– Търпение, момчета.

– Кой сте вие, по дяволите? – попита полицаят в краката им.

О’Донъл изстреля кратка серия вместо отговор, коригирайки този малък пропуск. Избухна нов хор от писъци и бързо се изгуби във воя на вятъра. Щурмовата група се строи около предводителя си. Заедно с Шон бяха седем души. О’Донъл със задоволство отбеляза, че обучението им си личеше. Всеки от тях стоеше с лице, обърнато навън, и зареден автомат, в случай че някой от цивилните прояви глупост и опита нещо. Капитанът на ферибота стърчеше на стълбичката на двадесетина метра и очевидно се тревожеше за следващото изпитание – управлението на съда в подобна буря без двигатели. Първоначално О’Донъл смяташе да избие всички на борда и да потопи съда, но отхвърли тази идея – беше безсмислено. По-добре да остави живи хора, за да разкажат историята, иначе англичаните няма да узнаят за победата му.

– Готови! – обяви човекът на кърмата.

Един по един стрелците тръгнаха назад. Имаше двуметрово вълнение, което щеше да се влоши отвъд Сконс пойнт. Опасност, която О’Донъл приемаше с по-голяма готовност, отколкото капитанът на „Сенлак“.