Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 37 (всего у книги 38 страниц)

От светлините по улица Симс около военноморската академия се виждаше само притъпено сияние с формата на линия през дъжда и Роби караше към тях, като се размина на косъм с голяма като варел шамандура в борбата си с вятъра. След още минутка щяха да видят редицата от сиви ПК – патрулни катери – все още закотвени до бетонните стени, докато направените им по поръчка кнехтове се ремонтираха от другата страна на реката. Роби се изправи, за да вижда по-добре, и вкара лодката между дървените корпуси на два учебни катера. Всъщност искаше да влезе в басейна за яхтите на академията, но в момента той беше твърде зает. Накрая насочи лодката към вълнолома, като придържаше носа й долепен до него с помощта на тягата на двигателя.

– Веднага спрете! – Един морски пехотинец се показа над тях. Бялата му шапка беше покрита с пластмасов шлем и носеше дъждобран. – Не може да връзвате тук.

– Аз съм майор Джексън, синко – отговори Роби. – Работя тук. Чакай. Джек, вземи предното въже.

Райън се мушна под предното стъкло и откачи брезента на носа. Едно прилежно навито бяло найлоново въже се намираше където трябва и Райън се изправи, докато Роби с помощта на двигателя приближи десния борд на лодката възможно най-близо до вълнолома. Джек скочи и завърза въжето. Принцът направи същото при кърмата. Роби угаси двигателя и отиде до морския пехотинец.

– Позна ли ме, синко?

Пехотинецът отдаде чест.

– Моля да ме извините, майоре, но… – Той светна с фенера си в лодката. – Свети Исусе!

Единственото хубаво нещо на дъжда беше, че отми повечето от кръвта през отвора за изпразване на водата. Устата на постовия се отвори, когато видя две тела, три жени, една от които очевидно ранена, и спящо дете. След това забеляза автомат, преметнат през врата на Райън. Скучната и мокра вечер, прекарана в обикаляне, завършваше невероятно.

– Имаш ли радиотелефон, морски пехотинецо? – попита Роби. Той го вдигна и Джексън го грабна от ръката му. Беше малък преносим „Моторола“, като онези, които използваха полицаите. – Караулното помещение ли е? Говори майор Джексън.

– Майоре? Тук старшина Брекенридж. Не знаех, че вие сте дежурен тази вечер. Какво мога да направя за вас?

Джексън си пое дълбоко дъх.

– Радвам се, че си ти, Патлак. Слушай, вдигни по тревога дежурния офицер. След това искам няколко въоръжени морски пехотинци на вълнолома до пристана за яхтите веднага! Големи неприятности имаме тук, Патлак, така че побързай!

– Тъй вярно, сър! – Радиото изпиука. Дадени бяха заповеди. Въпросите можеха да почакат.

– Как се казваш, синко? – попита часовия Роби.

– Ефрейтор Грийн, сър!

– Добре, Грийн, помогни ми да измъкна жените от лодката. – Роби протегна ръка. – Хайде, госпожи.

Грийн скочи в лодката и помогна най-напред на Сиси, след това Кати и накрая на принцесата, която все още прегръщаше Сали. Роби ги заведе зад корпуса над един от патрулните катери.

– Ами тези, сър? – часовият махна с ръка към телата.

– Няма да се развалят. Качи се тук, ефрейтор!

Грийн за последен път погледна телата.

– Така си мисля и аз – промърмори той. Вече беше разтворил дъждобрана си и разкопчал кобура за пистолета.

– Какво става тук? – попита женски глас. – О, това сте вие, майоре.

– Какво правите тук, шефе? – попита Роби.

– Давам дежурство при катерите, сър. Вятърът може да ги разбие на трески, ако не… – Боцман Мери Знамировски огледа всички на палубата. – Сър, какво, но дяволите…

– Боцман, предлагам ти да събереш всичките си хора и да ги скриеш. Няма време за обяснения.

Появи се и един пикап. Той спря на паркинга зад тях. Шофьорът изскочи от колата и изтича на вълнолома, последван от други трима. Това беше Брекенридж. Старшината бързо погледна жените, след което се обърна към Джексън и зададе най-честия въпрос тази вечер:

– Какво, по дяволите, става, сър?

Роби посочи лодката. Брекенридж я погледна и задържа очите си към нея четири или пет секунди.

– Господи!

– Бяхме в къщата на Джек за вечеря – обясни Роби – и някакви типове дойдоха неканени. Търсеха него – Джексън махна с ръка към Уелския принц, който се обърна и се усмихна. Очите на Брекенридж се разшириха, като позна кой е той. Устата му зейна, но след миг се овладя и направи това, което морските пехотинци правят, когато не знаят как да реагират – отдаде чест точно както се препоръчва в устава. Роби продължи: – Онези убиха група офицери от охраната. Ние извадихме късмет. Планираха да се измъкнат с лодки. Ние откраднахме едната и дойдохме тук, но в морето има още една лодка, пълна с гадни копелета. Може и да са ни последвали.

– С какво са въоръжени? – попита старшината.

– С такива, Патлак. – Райън вдигна автомата си.

Старшината кимна и бръкна в палтото си. Извади оттам радиотелефон.

– Караулно помещение, говори Брекенридж. Обявявам пълна бойна тревога: събудете всички хора. Викнете капитан Питърс. Искам на вълнолома взвод стрелци след пет минути. Мърдайте!

– Разбрано – отговори радиотелефонът. – Пълна бойна тревога.

– Хайде да отведем жените оттук – каза Райън.

– Още не, сър – отговори Брекенридж. Огледа се, като професионалният му поглед бързо преценяваше обстановката. – Най-напред искам тук да имаме повече сигурност. Вашите приятели може да са слезли по-нагоре по реката и да се промъкнат по сушата – аз бих постъпил така. След десет минути ще имам взвод бойци с пушки, които ще прочистят терена, а след пет минути още един взвод и тук. Ако хората ми не са твърде пияни – тихо завърши той, като с думите си напомни на Райън, че това е петък вечер срещу събота, а Анаполис имаше много барове. – Къмингс и Форстър, погрижете се за дамите. Мендоса, качи се на един от катерите и наблюдавай. Всички чухте какво каза човекът, така че не заспивайте!

Брекенридж ходи напред-назад по вълнолома в продължение на минута, като проверяваше огневите позиции и видимостта. Пистолетът „Колт 45“ изглеждаше малък в ръката му. По лицето му разбираха, че ситуацията не му харесва и че няма да му хареса, докато не дойдат повече от хората му тук и цивилните не бъдат прибрани на безопасно място. След това прегледа жените.

– Вие, госпожи, добре ли сте… о, извинете, мисис Джексън. Веднага ще ви закараме в болницата, мадам.

– Има ли начин светлините да бъдат изключени? – попита Райън.

– Не зная…и на мен не ми харесва да бъда под тях. Успокойте се, лейтенант, зад себе си имаме цялата тази открита площ, така че никой няма да може да се прокрадне оттук. Скоро ще организирам всичко, ще заведем дамите в диспансера и ще поставя часови при тях. Не сте в такава безопасност, каквато бих искал, но след малко ще я имате. Как се измъкнахте?

– Както каза Роби, извадихме късмет. Той очисти двама от тях с ловната пушка. Аз гръмнах един в лодката. Другия го застреля свой човек. – Райън потрепера, но този път не от вятъра или дъжда. – По едно време стана малко страшно там.

– Вярвам ви. Онези биваше ли ги?

– Терористите ли? Сам можеш да се досетиш. Изненадата беше на тяхна страна и преди, а това означава много.

– Ще видим – кимна Брекенридж.

– Там има лодка! – това беше Мендоса от катера.

– Добре, момчета – пое дъх старшината, като вдигна пистолета си до главата. – Само почакайте още две минути, докато пристигнат малко истински оръжия.

– Идват бавно – извика морският пехотинец.

Първата работа на Брекенридж беше да провери дали жените са под безопасно прикритие. След това заповяда на всички да се разпръснат и да си изберат пролуки между закотвените катери.

– И дръжте проклетите си глави ниско, за бога!

Райън си избра едно място. Другите сториха същото, застанали на разстояние от два до над тридесет метра един от друг. Опипа бетонния вълнолом с ръка. Сигурен беше, че ще може да спре куршум. Четиримата моряци от охраната на катерите стояха при жените, като от двете им страни имаше и по един морски пехотинец. Брекенридж беше единственият, който се движеше, приклекнал зад вълнолома, като следваше белия силует на лодката. Стигна до Райън.

– Ето ги, на около осемдесет метра, движат се отляво надясно. И те се опитват да разберат какво става. Само ми дайте още две минутки, хора – прошепна той.

– Да. – Райън спусна затвора, като с едно око гледаше над ръба на вълнолома. Виждаше се само един силует, но се чуваше заглушеното пърпорене на двигателя. Лодката зави към мястото, където Роби беше завързал откраднатата от тях лодка. Райън си помисли, че това е първата им сериозна грешка.

– Чудесно. – Старшината изравни автоматичния си пистолет, като се криеше зад кърмата на един катер. – Добре, господа. Ако ще идвате, хайде…

Още един пикап дойде по улица „Симс“. Фаровете му не светеха и той спря до жените. Отзад изскочиха осем души. Двама морски пехотинци затичаха край стената и бяха осветени от един лъч между два катера. Във водата малката лодка избухна от пламъците на изстрели и двамата морски пехотинци залегнаха. Куршумите започнаха да удрят закотвените катери наоколо. Брекенридж се обърна и извика:

– Огън!

Районът експлодира. Райън се прицели към изстрелите и внимателно натисна спусъка. Автоматът изстреля четири куршума, а след това спря в отворено състояние, като показа, че пълнителят е празен. Изруга и глупаво се загледа в оръжието, преди да се досети, че в колана си е затъкнал зареден пистолет. Вдигна браунинга и изстреля един куршум, но осъзна, че целта му вече не се намираше там. Звукът на двигателя на лодката се усили рязко.

– Спри огъня! Спри огъня! Измъкват се! – извика Брекенридж. – Има ли ранени?

– Тук – извика някой отдясно, където се намираха жените.

Райън последва старшината. Двама морски пехотинци бяха повалени, единият улучен в ръката, а другият беше ударен в хълбока и пищеше като ирландски дух. Кати вече го преглеждаше.

– Мендоса, какво става? – извика Брекенридж.

– Измъкват се… чакай… да, отиват на изток!

– Отмести си ръцете, войнико – казваше Кати. Редникът беше ударен точно под колана отляво. – Добре, добре. Ще се оправиш. Боли, но можем да го оправим.

Брекенридж посегна надолу и взе пушката на войника. Подхвърли я на сержант Къмингс.

– Кой командва тук? – попита капитан Питърс.

– Предполагам, че аз – обади се Роби.

– Господи, Роби, какво става?

– На какво ти изглежда, по дяволите!

Пристигна още един камион с шестима пехотинци. Погледнаха към ранените и посегнаха към затворите на пушките си.

– По дяволите, Роби… сър! – извика капитанът.

– Терористи. Опитаха се да ни спипат в къщата на Джек. Опитваха се да хванат… е, виж!

– Добър вечер, капитане – каза принцът, след като провери състоянието на жена си. – Улучихме ли някого? Аз не можах да се прицеля добре. – В гласа му се усещаше истинско разочарование.

– Не зная, сър – отговори Брекенридж. – Видях, че някои от куршумите удрят лодката, но пистолетни куршуми не могат да пробият лодка като тази.

Нова серия светкавици освети района.

– Виждам ги, отиват към залива! – извика Мендоса.

– По дяволите! – изръмжа Брекенридж. – Вие, четиримата, отведете дамите в диспансера. – Наведе се, за да помогне на принцесата да се изправи, докато Роби вдигаше жена си. – Желаете ли да дадете момиченцето на редника, мадам? Ще ви заведат в болницата, където ще се изсушите.

Райън видя, че жена му все още се опитва да помогне на един от ранените морски пехотинци, а след това погледна патрулния катер пред себе си.

– Роби?

– Кажи, Джек?

– Този катер има ли радар?

Боцман Знамировски отвърна:

– Всички имат, сър.

Един морски пехотинец свали задния капак на пикапа и помогна на Роби да качи жена си.

– За какво мислиш, Джек?

– С каква скорост се движат?

– Около тринадесет… мисля, че не са достатъчно бързи.

Боцман Знамировски погледна над вълнолома към лодката, която Роби беше вкарал в залива.

– В море като това можете да се обзаложите, че ще мога да настигна един такъв дребосък! Но ми трябва някой да работи на радара. Точно сега нямам оператор в групата си.

– Роби, ти си най-старшият тук – каза Джек.

– Законно ли е? – попита капитан Питърс, като опипваше автоматичния си пистолет.

– Вижте – бързо каза Джек, – току-що беше проведено въоръжено нападение от граждани на друга страна над собственост на правителството на САЩ… това е военен акт и принципът за защита от страна на полицията не важи. – „Или поне аз смятам така“ – помисли си той. – Можете ли да ми дадете разумен довод срещу това да тръгнем след тях?

Не можеше.

– Боцман Знамировски, имате ли готов катер? – попита Джексън.

– По дяволите, да, можем да вземем катер №76.

– Пали! Капитан Питърс, ще имаме нужда от няколко пехотинци.

– Старшина Брекенридж, обезопасете района и доведете десет човека.

Старшината беше оставил офицерите да се разправят, докато настаняваше цивилните в пикапа. Дръпна Къмингс.

– Сержант, заеми се с цивилните, заведи ги до диспансера и им постави охрана. Подсили охраната, но главната ти цел си остава грижата за хората тук. Сигурността им е твоя отговорност – и не се смятайте за свободен, докато не ви освободя аз! Разбрано ли е?

– Тъй вярно, Патлак.

Райън помогна на жена си да се качи в камиона.

– Тръгваме да ги гоним.

– Зная. Внимавай, Джек. Моля те.

– Ще внимавам, но този път ще ги спипаме, мила. – Той целуна жена си. На лицето й имаше някаква особена гримаса, нещо повече от загриженост. – Ти добре ли си?

– Ще се оправя. Тревожи се за себе си. Внимавай!

– Разбира се, скъпа. Ще се върна. – „Но не и те!“ Джек се обърна, за да скочи в катера. Влезе в кабината и намери стълбата за мостика.

– Аз съм боцман Знамировски и аз поемам управлението – обяви тя. Мери Знамировски не изглеждаше като боцман, а като млад моряк. Джек се зачуди дали правилната дума за нея не е морячка. Тя подскачаше около руля като мъж.

– Ляво на борд назад две трети, дясно на борд назад една трета, руля наляво докрай.

– Кърмовото въже прибрано – докладва един моряк, този път мъж.

– Добре – отговори тя и продължи да дава резките си команди, за да отдалечи катера от пристана. Няколко секунди по-късно се намираха встрани от пристана и другите катери.

– Руля надясно докрай, напред с пълна газ. Поеми нов курс едно три пет. – Тя се обърна. – Как е радарът?

Принцът разглеждаше копчетата на непознатия уред. Намери превключвателя за потискане на местни смущения и се наведе над визьора.

– А! Целта се движи на едно, едно, осем, диапазон хиляда и триста, курс североизток, скорост… около осем възла.

„Това е както трябва, вълнението може да се усили при носа“ – помисли си боцман Знамировски.

– Каква е мисията ни, майоре?

– Можем ли да не изоставаме от тях?

– Те стреляха по моите катери! Мога да ги премажа, ако желаете, сър – отговори боцманът. – Мога да поддържам тринадесет възла, докогато желаете. Съмнявам се, че ония могат да плават е повече от десет в това вълнение.

Боцманът отвори една от вратите на кабината и погледна към водата.

– Ще се доближим до тринадесет възла. Друго?

– Настигнете ги. За след това съм съгласен да чуя предложения – отговори Роби.

– Какво ще кажеш да видим къде ще отидат? – предложи Джек. – След това можем да повикаме кавалерията.

– Става. Ако опитат да бягат към брега… Господи, аз съм пилот на изтребител, не съм полицай. – Роби вдигна радиотелефона. На него беше изписана позивната на катера: НАЕФ. – Военноморска станция Анаполис, обажда се Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот. Чувате ли? Край. – Трябваше още два пъти да повтори повикването, преди да получи отговор.

– Анаполис, осигурете ми телефонна връзка с началника на училището.

– Той току-що ни се обади, сър, чакайте. – Последваха няколко щракания, придружени от обичайните статични смущения.

– Тук е адмирал Рейнолдс, кой се обажда?

– Майор Джексън, сър, на борда на катер седемдесет и шест. Намираме се на една миля на изток от академията и преследваме лодката, от която преди малко обстрелваха пристана.

– Това ли се е случило? Кой е с вас на борда?

– Боцман Знамировски и отрядът за охрана на катерите, Капитан Питърс и няколко морски пехотинци, доктор Райън и, ъъ, капитан Уелс, сър, от флотата на нейно величество – отговори Роби.

– Там ли е той? На другия телефон ме чакат от ФБР… Господи, Роби! Добре. Цивилните са под охрана в болницата, а полицията и ФБР идват насам. Повтори местонахождението си и след това ми кажи какво възнамеряваш да правиш.

– Сър, проследяваме лодката, която нападна пристана. Намеренията ни са да се доближим и да ги следим е радара, за да определим накъде искат да отидат, а след това да повикаме съответните служби на реда, сър. – Роби се усмихна в слушалката на избора на думите си. – Следващото ми обаждане ще е до крайбрежната охрана, сър. Изглежда, в момента са се насочили точно натам.

– Разбрано. Много добре. Може да продължите мисията, но за безопасността на гостите си носиш отговорност ти. Недей, повтарям, недей да поемаш никакви ненужни рискове. Потвърди това.

– Да, сър. Не трябва да поемаме никакви ненужни рискове.

– Използвай главата си, майоре, и докладвай според нуждите. Край.

– Ето ти вот на доверие – помисли гласно Джексън. – Продължавай.

– Рул на петнадесет градуса вляво – нареди боцман Знамировски, като зави около нос Грийнбъри. – Поемете нов курс нула, две, нула.

– Целта се движи по нула, едно, четири, диапазон хиляда и четиристотин, скоростта все още е осем възла – каза принцът на старшината кормчия на масата с картите. – Направиха по-къс завой при този нос.

– Няма проблеми – отбеляза боцманът. – Оттук натам имаме само дълбоки води.

– Боцман Знамировски, имаме ли кафе на борда?

– Имам чайник в каюткомпанията, сър, но няма кой да го включи.

– Аз ще се погрижа за това – каза Джек. Слезе надолу, зави към левия борд, след това пак надолу. Каюткомпанията беше малка, но кафе-машината в нея имаше подходящи размери. Райън я включи и се върна горе. Брекенридж раздаваше спасителни жилетки на всички на борда, което изглеждаше разумна предпазна мярка. Морските пехотинци бяха разпределени на мостика около кабината.

– Кафето ще стане след десет минути – обяви той.

– Повторете, брегова охрана – каза Роби в слушалката.

– Ноември, Алфа, Ехо, Фокстрот, тук е бреговата охрана на Балтимор, чувате ли? Край.

– По-добре.

– Можете ли да ни кажете какво става?

– Следим малка лодка е дължина около девет метра, с десет или повече въоръжени терористи на борда. – Той съобщи мястото, курса и скоростта. – Потвърдете.

– Разбрано. Казвате лодка, пълна с лоши типове и автомати. Вярно ли е това? Край.

– Вярно е, синко. Сега нека спрем глупостите и да се заемем сериозно.

Отговорът беше малко по-сериозен.

– Добре. Имаме петнадесетметров катер, готов да тръгне, а десет минути след него ще пуснем и десетметрова моторница. Това са малки патрулни лодки. Не са оборудвани за бой, сър.

– На борда си имаме десет морски пехотинци – отговори Джексън. – Желаете ли помощ?

– По дяволите, да, точно така, Ехо, Фокстрот. На телефона са полицаите и ФБР, и те също са тръгнали за там.

– Добре. Кажете на хората с петнадесетметровия катер да ни се обадят, когато излязат от пристанището. Нека вашата лодка да ги следи отпред, а ние ще ги гоним отзад. Ако можем да установим накъде е тръгнала целта, искам да се обадите на полицията.

– Лесно можем да го уредим. Нека задействам нещата тук, Ноември. Край.

– Кораб – каза принцът.

– Сигурно – съгласи се Райън. – Същото направиха, когато спасиха онова копеле Милър… Роби, можеш ли да накараш бреговата охрана да ни даде списък на корабите в пристанището?

Вернер и двете групи за спасяване на заложници вече се движеха. Той се чудеше какво беше се объркало и какво беше станало както трябва тази вечер, но това щеше да бъде решено по-късно. За момента беше накарал агенти и полиция да отидат към военноморската академия, за да защитават хората, които той трябваше да е освободил, а групата му беше разпределена в един шевролет „Събърбан“ и две коли на щатската полиция. Колите се движеха на север по шосето за Ричи към Балтимор. Мечтаеше за хеликоптер, но времето беше твърде лошо, а тази вечер всички имаха достатъчно преживявания в хеликоптер. Отново бяха група за действия в условията на големи рискове, нещо, за което ги биваше. Независимо от всичко, което беше се объркало тази вечер, сега имаха голяма група терористи, изкарани на открито…

– Ето списъка на корабите в пристанището – каза по радиотелефона лейтенантът от бреговата охрана. – Много от тях тръгнаха в петък вечер, затова списъкът не е дълъг. Започвам с морския терминал Дъндалк. „Нисан куриер“, японска регистрация, превозва автомобили от Йокохама и сега докара няколко камиона и леки коли. „Вилхелм Шрьонер“, западногерманска регистрация, кораб за превозване на контейнери от Бремен с товар от общ тип. „Констанца“, кипърска регистрация, идва от Ла Валета, Малта…

– Ето го! – каза Райън.

– …по разписание отплава след пет часа. „Джордж Макреди“, американски, пристигна с дървета от Портланд, Орегон. Това е последният кораб там.

– Разкажи ми за „Констанца“ – каза Роби, като гледаше към Джек.

– Пристигнал е натоварен с баласт и е качил предимно земеделско оборудване, както и някои други неща. Отплава преди зазоряване, трябва да гони за Ла Валета.

– Вероятно това е нашият човек – тихо каза Джек.

– Момент, брегова охрана. – Роби се обърна към Джек. – Откъде знаеш това, Джек?

– Не зная, но предполагам. Когато онези копелета освободиха затворника на Коледа, вероятно в Ламанша ги е взел кораб с кипърска регистрация. Смятаме, че оръжията им стигат до тях чрез малтийски търговец, който работи с един южноафриканец, а много терористи минават през Малта – местното правителство е в приятелски отношения с една страна на юг оттам. Малтийците не си цапат ръцете, но много ги бива да замижат, ако парите са добри.

Роби кимна и натисна бутона за говорителя.

– Брегова охрана, оправихте ли нещата с местната полиция?

– Разбира се, Ноември.

– Кажете им: смятаме, че целта иска да отиде на кораба „Констанца“.

– Разбрано, Ноември. Можем лесно да се справим с тази задача. Момент… Ноември, знайте, че нашата петнадесетметрова лодка докладва за радарен контакт с вас и с целта и сега завива около нос Бодкин. Така ли е? Край.

– Да, брегова охрана. Кажете на лодката си да се движи на петстотин метра пред целта. Потвърдете.

– Разбрано, пет, нула, нула метра. Добре, нека видим дали можем да размърдаме полицията.

– Спипахме ги – гласно помисли Райън.

– Ъ, лейтенант, не мърдайте, сър. – Това беше Брекенридж. Той посегна към колана на Райън и извади автоматичния браунинг. Джек изненадано установи, че го беше пъхнал там с изтеглен ударник и освободен предпазител. Брекенридж свали ударника и пъхна пистолета на мястото му. – Нека се опитаме да мислим за безопасността си, сър. Иначе можете да загубите нещо важно.

Райън кимна доста стеснително.

– Благодаря, Патлак.

– Някой трябва да защитава лейтенантите. – Брекенридж се обърна. – Добре, морски пехотинци, нека не заспиваме!

– Вие сте поставили охрана и на принца? – попита Джек.

– Дори още преди адмиралът да ми нареди това. – Старшината махна с ръка към един ефрейтор, застанал е пушка в ръка на метър от негово височество, като заповедта му беше да стои между него и стрелбата.

Пет минути по-късно три коли на щатската полиция е угасени фарове се приближиха до котвена стоянка шест на морския терминал Дъндалк. Колите бяха паркирани под един от порталните кранове, използвани за пренасяне на контейнери, и петима офицери тръгнаха към стълбата за борда. Един член на екипажа, застанал там, ги спря с жест… опита се. Езиковата бариера не позволяваше добра комуникация. Осъзна, че придружава полицаите, като ръцете му бяха хванати с белезници зад гърба. Старшият офицер от полицията се изкачи по още три стълби и стигна мостика.

– Какво е това!

– А вие кой сте? – попита офицерът, застанал зад една пушка.

– Аз съм господарят на този кораб! – обяви капитан Николай Френза.

– Е, капитане, аз съм сержант Уилям Пауърс от щатската полиция на Мериленд и искам да ви задам няколко въпроса.

– Нямате никакви пълномощия на кораба ми! – отговори Френза. Акцентът му беше смесица от гръцки и някакъв друг език. – Ще разговарям с бреговата охрана и никой друг.

– Искам нещата да ви станат истински ясни. – Пауърс измина разстоянието от метър и половина до капитана, като в ръцете си стискаше пушката „Итака“, дванадесети калибър. – Брегът, към който сте завързали кораба си, принадлежи на щата Мериленд, а тази пушка казва, че имам всички необходими пълномощия. Имаме информация, че една лодка е терористи идва насам и се говори, че са убили няколко души, включително и трима полицаи от щатската полиция. – Той опря цевта в гърдите на Френза. – Капитане, ако те дойдат тук или ако вие още се будалкате е мен тази вечер, знайте, че много сте загазили – разбирате ли ме?

Човекът оклюма. „Значи информацията е правилна. Добре.“

– Във ваша полза е да ни сътрудничите, защото много скоро тук ще има повече полиция, отколкото някога сте виждали. Просто може да се окаже необходимо да имате приятели, господинчо. Ако имате да ми казвате нещо, искам да го чуя сега.

Френза се поколеба, като очите му се местеха между носа и кърмата. Много беше закъсал, повече, отколкото авансовото му заплащане можеше да покрие.

– Има четирима от тях на борда. Напред са, отляво, до носа. Не знаехме…

– Тихо. – Пауърс кимна на един ефрейтор, който вдигна радиотелефона си. – Какво ще кажете за своя екипаж?

– Екипажът е долу, готви се да закара кораба в морето.

– Сержант, бреговата охрана казва, че са на три мили оттук и се движат насам.

– Добре. – Пауърс издърпа чифт белезници от колана си. Той и хората му събраха четиримата дежурни на мостика и ги завързаха към руля и към други две части. – Капитане, ако вие или някой от хората ви вдигне шум, ще се върна тук и ще ви размажа по целия кораб.

Пауърс поведе хората си надолу по стълбата и напред, покрай десния борд. Надстройката на „Констанца“ беше само в задната част. Пред нея палубата представляваше една бъркотия от контейнери, всеки с размерите на ремарке за камион, натрупани по три или четири един върху друг. Между всяка редица имаше пътека, широка може би около метър, и това им позволяваше да се придвижат незабелязано към носа. Сержантът нямаше опит като участник в група за действие в рискови ситуации, но всичките му хора имаха пушки, а и той разбираше от пехотна тактика.

Беше, като да ходиш покрай сграда, само дето улицата бе от ръждясала стомана. Дъждът намаля най-после, но все още вдигаше шум, като удряше по металните контейнери. Минаха покрай последните два контейнера и видяха, че предният трюм на кораба беше отворен, а над левия борд висеше един кран. Пауърс погледна зад ъгъла и видя двама мъже, които стояха в далечния край на палубата. Те гледаха на югоизток, към входа на пристанището. Нямаше лесен начин да се доближи до тях. Той и хората му се приведоха и тръгнаха право към тях. Стигнали бяха по средата, когато един от тях се обърна.

– Кои сте вие?

– Щатска полиция! – отбеляза Пауърс и вдигна пушката, но се препъна в някаква скоба и първият му изстрел отиде във въздуха. Мъжът до левия борд извади пистолет и стреля, като също не улучи, а след това се скри зад контейнера. Четвъртият полицай заобиколи отвора на трюма и стреля към ръба на контейнера, за да прикрие колегите си. Пауърс дочу прибързан говор и звук от бягащи крака. Пое дълбоко дъх и изтича до левия борд.

Нямаше никой. Хората, които бяха изтичали към кърмата, не се виждаха. Имаше стълба, която водеше от палубата до водата и нищо друго освен радиотелефон, който някой беше изпуснал.

– Мама му стара! – Тактическата ситуация беше отвратителна. Наблизо имаше въоръжени криминални престъпници, които не можеше да види, а идваха и още цяла лодка хора. Изпрати един от хората си към десния борд, за да наблюдава този маршрут за приближаване, а втория – за да насочи пушката си по протежение на левия борд. Взе радиотелефона си и от него научи, че още много помощ е на път към тях. Пауърс реши да чака и да рискува. Познаваше Лари Фонтана и носи ковчега му на излизане от църквата, и проклет да бъде, ако изпусне възможността да залови хората, които го бяха убили.

Една кола на щатската полиция сега водеше. ФБР се намираше на моста „Франсис Скот Кий“, пресичайки над пристанището на Балтимор. Следващият трик беше да се слезе от експресната магистрала на терминала. Един полицай каза, че знае къс маршрут, и поведе процесията от три коли. В същия момент под моста премина петнадесетметрова лодка.

– Целта идва, изглежда, се е насочила към кораб, завързан за кея и с номер три, пет, две – докладва негово височество.

– Това е той – каза Райън. – Спипахме ги.

– Боцман, нека се приближим – нареди Джексън.

– Може да ни забележат, сър – дъждът отслабва. Ако са се насочили на север, мога да се приближа от дясната им страна. Тръгнали са за оня кораб – искате ли да ги ударим, когато стигнат там? – попита боцман Знамировски.

– Точно така.

– Добре, ще сложа човек на прожектора. Капитан Питърс, ще трябва да разположите морските си пехотинци на левия борд. Изглежда, ще водим надводни бойни действия от левия борд – каза боцман Знамировски. Уставите на военноморските сили й забраняваха да служи на боен кораб, но в края на краищата тя беше успяла да спечели играта.

– Добре. – Питърс даде нареждания и Брекенридж заведе морските пехотинци по местата им. Райън излезе от кабината и отиде в задната част на главната палуба. Вече беше взел решението си. Шон Милър се намираше там.

– Дочувам лодка – тихо каза един от полицаите.

– Да. – Пауърс вкара куршум в пушката си. Погледна назад. Видя хора с пистолети. Зад себе си чу стъпки – още полиция!

– Кой е старши? – попита един ефрейтор.

– Аз – отговори Пауърс. – Вие останете тук. Вие двамата, отидете назад. Ако видите някоя глава да се покаже зад контейнерите, пръснете я.

– Ето я!

Видя я и Пауърс. Една бяла лодка от фибростъкло се появи на стотина метра и бавно се приближаваше към стълбата.

– Господи! – Лодката изглеждаше пълна с хора и както го бяха предупредили, всички те имаха автомати. Несъзнателно опипа стоманената стена на кораба. Питаше се дали ще може да спре куршум. Повечето полицаи носеха бронирани жилетки, но Пауърс не го правеше. Сержантът освободи предпазителя на пушката си. Време беше.

Лодката се приближи като кола към място за паркиране. Кормчията я насочи към дъното на стълбата и някой на кърмата я завърза към пея. Двама души се качиха на малката платформа в дъното. Помогнаха на някой да слезе, а след това започнаха да го носят нагоре по стълбата. Пауърс ги остави да стигнат до средата.

– Не мърдай! Щатска полиция! – Той и други двама насочиха оръжията си към лодката. – Мръднете ли, мъртви сте – добави той и съжали. Звучеше прекалено много като в телевизията.