Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 38 страниц)

– Да. В това има известна истина – призна си Райън. – И все пак във всичко, което казвам, има смисъл, ако приемем, че АОЪ е реалност.

– Признавам, логични са, но не и доказани.

– Значи вече имаме първия логически извод за тези типове. Какво научаваме от него?

Кантор се усмихна.

– Кажи ми, когато го измислиш.

– Мога ли да говоря с някого за това?

– С кого? Просто искам да знам, преди да отговоря с „не“.

– Аташето по правните въпроси в Лондон Дан Мъри – отговори Райън. – Предполага се, че той има всички пълномощия по този материал, пали?

– Да, така е. Той работи и с наши хора. Окей, можеш да разговаряш с него. Така няма да изтече информация.

– Благодаря ти.

Пет минути по-късно Кантор седеше в другия край на бюрото на адмирал Гриър.

– Той наистина знае как да зададе правилния въпрос.

– И на какво е попаднал? – попита адмиралът.

– Същите въпроси, които Емил Джейкъбс и хората му задават: Какво иска О’Донъл? Проникнал ли е в ИРА? Ако е проникнал, защо?

– И Джек казва…

– Същото, което казват и Джейкъбс, и ФБР: О’Донъл е обучен за контраразузнавач. ИРА иска да опъне кожата му на вратата на плевнята, а най-добрият начин да пази кожата си на мястото и е да има хора в ИРА, които да го предупреждават, ако онези се доближат много.

Адмиралът кимна в знак на съгласие, след това отмести поглед встрани. Инстинктът му подсказваше, че това е само част от отговора. Трябваше да има още.

– Още нещо?

– За обучението. Не е прегледал още цялата информация. Мисля, че трябва да му дадем повече време. Но бяхте прав, сър. Много е умен.

Мъри вдигна слушалката и натисна десния бутон, без да обръща много внимание.

– Да?

– Дан? Обажда се Джек Райън – каза гласът от слушалката.

– Как са работите, преподавателю?

– Горе-долу. Искам да говоря за нещо с теб.

– Давай.

– Мисля, че АОЪ е проникнала в ИРА.

– Какво? – Мъри се изправи рязко в стола си. – Хей, шампионе, не мога да… – Погледна към телефона. Линията, по която говореше, беше… – Какво правиш на тази секретна линия?

– Нека просто кажем, че отново съм на правителствена служба – скромно отговори Райън.

– Никой не ми е казал.

– И какво мислиш?

– Мисля, че е възможно. Джим и имаше същата идея преди три месеца. Бюрото е съгласно, че в това има смисъл. Няма обективно доказателство в подкрепа на тази теория, но всички мислят, че с логична – искам да кажа, че това би било много умно от страна на нашия приятел Кен, ако успее да го направи. Не забравяй, че ИРА има много добра вътрешна сигурност, Джек.

– Ти ми каза, че повечето от пешата, които знаем за АОЪ, идват от източници в ИРА. Те как получават тази информация? – бързо попита Райън.

– Какво? Обърка ме.

– Как ИРА разбира какво прави АОЪ?

– О, да. Не знаем – Това беше въпрос, който притесняваше Мъри и Джеймс Оуенс, но ченгетата през цялото време се занимават с анонимни източници на информация.

– Те защо биха го правили?

– Защо биха казвали на ИРА какво мислят да правят ли? Нямаме представа. Ако имаш предположение, готов съм да слушам.

– Как ти се струва, дали не го прави, за да набира нови хора за групата си? – попита Райън.

– Защо не помислиш по този въпрос още няколко секунди? – веднага отговори Мъри. Райън току-що беше преоткрил теорията, че земята е плоска.

За момент настъпи тишина.

– О, в този случай би рискувал да бъде проникнат от ИРА.

– Много добре, шампионе. Ако О’Донъл е проникнал в ИРА като мярка за сигурност, за да защитава себе си, защо му е да кани членове на група, която иска да му съдере задника? Ако искаш да се самоубиеш, има по-прости начини, Джек. – Мъри се засмя. Дочу как Райън спихна като спукан балон.

– Е, добре. Мисля, че си го заслужих. Благодаря ти.

– Съжалявам за студения душ, но погребахме тази идея преди два месеца.

– Но той трябва да е вербувал хората си от ИРА – със закъснение възрази Райън. Наруга се мислено за това, че е толкова тъп, но си спомни, че Мъри е експерт по тези въпроси от години.

– Да, съгласен съм, но винаги е разполагал с малко хора – каза Мъри. – Колкото по-голяма става организацията, толкова по-голям е рискът, че ИРА ще проникне в нея и ще го унищожи. Ей, Джек, те наистина искат да му съдерат задника. – Мъри за малко не се изпусна за сделката, която Дейвид Ашли беше сключил с ИРА. ЦРУ все още не знаеше нищо.

– Как е семейството? – попита той, за да смени темата.

– Добре.

– Бил Шоу казва, че е разговарял с теб миналата седмица… – каза Мъри.

– Да. Затова сега съм тук. Ти ме накара постоянно да треперя и да се ослушвам, Дан. Има ли друго, което си разбрал?

Този път беше ред на Мъри да спихне.

– Колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че се тревожа неоснователно. Няма никакви сведения, Джек. Всичко е просто инстинкт, нали знаеш, както е при бабите. Извинявай, мисля, че реагирах прекалено силно на нещо, което Джими ми каза. Надявам се, че не съм те разтревожил много.

– Не се притеснявай – отговори Джек. – Трябва да си тръгвам. Дочуване.

– Да, довиждане, Джек. – Мъри затвори телефона и се върна към работата си.

Райън направи същото. Трябваше да приключи към обед, за да може да стигне навреме за първия си час. Куриерът се върна с количката и отнесе папките заедно със записките на Джек, които, разбира се, бяха секретни. Той напусна сградата след няколко минути, но съзнанието му все още преработваше прочетените данни.

Джек не знаеше, че в новата пристройка на централата на ЦРУ се намира управлението на Националната разузнавателна служба. Това беше съвместна агенция на ЦРУ и военновъздушните сили, която обработваше данните от спътниците и в по-малка степен от високолетящите разузнавателни самолети.

Новото поколение спътници използваше телевизионни камери от сканиращ тип вместо фотолента. Затова те можеха да се използват почти без прекъсване, вместо да пазят филма си, за да покриват територии като Съветския съюз или да снимат спътниците му. Това позволяваше на Националната разузнавателна служба да събира повече данни за събитията в света и беше породило много нови проекти за стотици аналитици, което обясняваше пристройката зад първоначалната сграда на ЦРУ.

Задачата на един от младшите аналитици беше да наблюдава лагери, в които вероятно се обучават терористи. Проектът все още не беше дал достатъчно резултати, за да може да бъде считан за важен, въпреки че данните и снимките се предаваха на оперативната тактическа група за борба е тероризма. Тя използваше спътниковите снимки – изискване на правителствените кръгове. Щабните служители ахкаха над качеството на снимките, разясняваха им се новите устройства, които позволяваха на камерите да приемат картина с висока разделителна способност независимо от атмосферните смущения (въпреки всичките хвалби) номерата на леките коли не можеха да бъдат разчетени), и бързо забравяха всичко, освен че снимките са на лагери, където може би се обучават терористи. С изследването на фотографските разузнавателни материали се занимаваха само експерти. Работата на аналитиците беше до голяма степен техническа.

И както често пъти се случваше, тук беше и проблемът. Младшият аналитик беше по-скоро техник. Той събираше и подреждаше данните, но не ги анализираше. Вършеше тази работа след завършването на даден проект. В конкретния случай данните, които се обработваха, указваха излъчване в ултрачервения сектор. Лагерите, които изследваше всеки ден – над двеста, – се намираха главно в пустините. Това беше удивителен късмет. Всеки знаеше, че в пустините дневната топлина е изпепеляваща и по-малко се обръщаше внимание на факта, че нощем става доста студено – в много случаи температурите спадаха под нулата. Така че техникът се опитваше да определи заетостта на лагерите според броя на сградите, отоплявани през студените нощи. Те се виждаха много добре на инфрачервения спектър: ярки бели петна на студения черен фон.

Един компютър запаметяваше дигиталните сигнали от спътника. Техникът избираше лагерите според кодовите им номера, отбелязваше броя на отоплените сгради във всеки от тях и прехвърляше данните във втора папка с данни. Лагер 11-5-18, разположен на 28°32′47″ северна ширина, 19°07′52″ източна дължина, имаше шест сгради, едната от които беше гараж. В нея имаше най-малко две коли: въпреки че сградата не беше отоплявана, топлинните сигнали на двата двигателя с вътрешно горене излъчваха ясно през покривите от гофрирана ламарина. Техникът забеляза, че само в една от останалите пет сгради работеше отоплението. Миналата седмица отоплените бяха три. Списъкът с данни показваше, че сградата, която се отопляваше сега, е обитавана от малката охрана и групата по поддръжката – предполагаше се, че са петима души. Очевидно имаше и кухия, тъй като част от сградата винаги беше по-топла. Другата сграда беше голяма столова. Тя и спалните помещения сега бяха празни. Техникът вписа съответните забележки и компютърът ги изобрази в една обикновена линейна графика, която се покачваше, когато заетостта ставаше висока, и спадаше при ниска заетост. Техникът нямаше време да провери характерните повтарящи се елементи и сбърка, като реши, че някой друг го е направил.

– Не забравяйте, лейтенанте – каза Брекенридж, – поемете дълбоко дъх, изпуснете половината и леко натиснете спусъка.

Деветмилиметровият браунинг имаше отличен мерник. Райън го насочи към центъра на кръглата мишена и направи каквото му беше казал Патлака. Направи го както трябва. Блясъкът и звукът от изстрела почти го изненадаха. Автоматичният пистолет изхвърли празната гилза и отново беше готов да стреля, когато Райън го свали надолу от отката. Повтори всичко още четири пъти. Пистолетът се заключи в отворено положение, когато патроните свършиха и Райън го постави на масата. След това свали наушниците си. Ушите му бяха потни.

– Две деветки, три десетки, като две от тях са в междинния кръг. – Брекенридж се изправи от телескопа. – Не е толкова добре, колкото последния път.

– Ръката ми е уморена – обясни Райън. Пистолетът тежеше почти два килограма. Не изглеждаше много тежък, но не и когато се наложеше човек да го държи неподвижно с една ръка в продължение на час.

– Можете да вземете тежести за китките, от онези, които използват бегачите. Така ще заздравите мускулите на предмишницата и китката си. – Брекенридж пъхна пет патрона в пълнителя на пистолета на Райън и застана на линията, за да се прицели в новата мишена.

Старшината изстреля всичките пет куршума за по-малко от секунда. Райън погледна през телескопа. В централния кръг на мишената имаше пет дупки, които наподобяваха листата на цвете.

– Дявол да го вземе, забравил съм колко приятно може да се стреля с браунинга. – Извади пълнителя и отново го зареди.

– И мерникът е както трябва.

– Забелязах – вяло каза Джек.

– Не се притеснявайте, лейтенанте – обади се Брекенридж. – Аз съм правил това, когато вие сте били в пелени. – Още пет патрона, и центърът на мишената, намираща се на петдесет метра от тях, падна.

– Защо стреляме по кръгли мишени? – попита Джек.

– Искам да свикнете с мисълта, че можете да вкарвате куршумите си там, където поискате – обясни Патлака. – После ще се заемем с по-фините неща. Засега ще работим върху основните умения. Днес изглеждате малко отпуснат, лейтенант.

– Да. Разговарях е човека от ФБР, който ми се обади, за да ме предупреди. Казва, че може би е реагирал твърде прибързано, може би и аз реагирах така.

Брекенридж сви рамене.

– Вие никога не сте влизали в бой, лейтенант. Аз съм се бил. Човек научава едно: първото предчувствие обикновено е безпогрешно. Не забравяйте това.

Джек кимна, но не повярва на думите му. Днес беше постигнал много. От данните, които разгледа, му се изясниха много неща за АОЪ. Разбира се, нямаше сведения някога да са действали в Америка. ИРА имаше много връзки там, но никой не вярваше, че АОЪ имат. Райън прецени, че дори и да планират някаква операция тук, ще се нуждаят от връзка. Възможно беше О’Донъл да се обади на някои от предишните си приятели от ИРА, но това не изглеждаше никак възможно. Той беше опасен човек, обаче на свой терен. А Америка не беше неговият терен. Данните го показваха. Джек знаеше, че прави твърде мащабно заключение въз основа на еднодневните си проучвания. Щеше да продължава да търси – струваше му се, че разследванията ще траят две-три седмици, ако работи с тези темпове. И да не постигне друго, щеше да разбере какви са взаимоотношенията на О’Донъл и ИРА. Усещаше, че става нещо странно, очевидно така мислеше и Мъри, и искаше да проучи данните докрай с надеждата да изгради някаква достоверна теория.

Гледката беше величествена. Милър и О’Донъл стояха до прозореца и наблюдаваха как атлантическата буря блъска водата, образува разпенени вълни и ги разбива в канарата, където беше къщата. Ударите на разбиващите се вълни тътнеха басово, вятърът виеше и свиреше в клоните на дърветата, а дъждовните капки барабаняха по самата къща.

– Не е ден за плаване, Шон – каза О’Донъл, като отпи от уискито си.

– Кога ще отидат колегите ни в Америка?

– След три седмици. Нямаме много време. Все още ли искаш да го направиш? – Шефът на АОЪ смяташе, че времето за това, което Шон е планирал, е малко.

– Тази възможност не е за изпускане, Кевин – с равен глас отговори Милър.

– Имаш ли друг мотив? – попита О’Донъл. Реши, че е по-добре да играят с открити карти.

– Помисли за ефекта. ИРА отива там, за да пропагандира невинността си, и…

– Да, зная. Отлична възможност. Много добре. Кога искаш да тръгнеш?

– Сряда сутринта. Трябва да се движим бързо. Дори и с контакти като нашите няма да е лесно.

13.

ПОСЕТИТЕЛИ

Двамата мъже се бяха навели над едромащабната карта, около която имаше и десетина снимки.

– Това ще бъде трудна работа – каза Алекс. – Не мога да ти помогна.

– Какъв е проблемът? – Шон виждаше проблема, но зададе въпроса, за да прецени уменията на новия си сътрудник. Никога не беше работил с чернокож и макар да се беше запознал е Алекс и групата му миналата година, те бяха неизвестни величини по отношение на операциите.

– Той винаги излиза от портал 3, тук. Както виждаш, тази улица е без изход. Трябва да кара на запад или да завие на север. Опитвал е и двете. Улицата тук не е достатъчно широка, за да свършим работата, без да излизаме от колата, но тази тук е твърде тясна и не води накъдето трябва. Това означава, че единственото сигурно място е на ъгъла. Светофарите са тук и тук – посочи Алекс. – Другите две улици са тесни и от двете им страни паркират коли. Тази сграда е блок с апартаменти. Това пък са къщи – скъпи. Няма много пешеходци – нещо много странно. Един човек може и да се справи. Двама или повече…ъъ. – Той поклати глава. – А освен това в района живеят бели. Един чернокож би бил подозрителен. Твоят човек трябва да свърши всичко сам, приятел, да ходи пеша. Вероятно най-доброто място е ето тази врата, но трябва да бъде много внимателен, иначе целта ще му се изплъзне.

– А как ще се измъкне? – попита Шон.

– Мога да паркирам колата тук, на този ъгъл, или на онзи. Тогава няма нужда от координация. Можем да чакаме цял ден удобния момент. Маршрутите за бягство са няколко. Това също не е проблем. В пиковите часове улиците са претъпкани. Всъщност това е в наша полза. Полицаите ще имат трудности, а ние можем да използваме обикновена кола, например някоя държавна. Не могат да спрат всичките. Бягството ще бъде лесно. Проблемът е във вашия човек. Той трябва да бъде точно тук.

– Защо не го спипаме на някое друго място, когато е в колата си?

Алекс поклати глава.

– Ще бъде много трудно. Пътищата са претъпкани и можем лесно да го изгубим. Знаеш какво е уличното движение, Шон, а и той никога не се движи по един и същи маршрут. Ако питаш мен, трябва да разбиеш операцията и да я провеждаш на части.

– Не. – Милър беше категоричен. – Ще постъпим така, както аз искам.

– Добре, човече, но ти казвам, твоят човек е без защита.

Милър се замисли за момент. Накрая се усмихна.

– Имам един човек, който е точно за тази работа.

– А другата част?

Алекс размени картите.

– Лесно е. По който и път да поеме, всички водят дотук и винаги идва точно в четири и четиридесет и пет минути. Шест дни през изминалите две седмици я следихме и никога не е закъснявала е повече от пет минути. Ще свършим работата тук, близо до моста. Ако искаш, можем дори да го отиграем.

– Кога?

– Какво ще кажеш за днес следобед? – усмихна се Алекс.

– Разбира се. Какъв е пътят за бягство?

– Ще ти покажем. Май е по-добре да направим всичко, както ще бъде в действителност.

– Отлично. – Милър беше доволен. Имаше доста проблеми, докато дойде тук. Необходими му бяха шест различни самолетни полета. Преживя и смешни моменти. Шон Милър пътуваше с британски паспорт и чиновникът на емигрантското бюро беше взел белфасткия му акцент за шотландски. Не му беше минало през ума, не за ухото на американеца няма голяма разлика между двата диалекта. „Ако това е нивото на американските служители на закона, то тази операция би трябвало да мине леко.“

Щяха да разиграят всичко днес и ако минеше добре, щеше да свика хората си. Можеха да пристигнат за… четири дни. Оръжията вече бяха по местата си.

– Това изводи ли са? – попита Кантор.

Райън вдигна един сноп от шестдесет листа.

– Това е анализът ми. Не зная дали е добър – не е много – призна Джек. – Не съм намерил нищо ново. Докладите, които вече имате, са доста добри, като се вземе предвид липсата на точни сведения, на които да се базират. Хората в АОЪ наистина са особени. От една страна, операциите им, изглежда, нямат видима реална цел, но пък уменията им…Твърде добри професионалисти са, за да работят без конкретна цел, по дяволите!

– Вярно е – каза Кантор. Намираха се в неговата канцелария, срещу тази на заместник-шефа. Адмирал Гриър беше извън града. – Измисли ли нещо ново?

– Направих списък на операциите им по географски райони и по време. Не виждам никакви повтарящи се моменти. Единственото характерно нещо е видът на операциите и начинът на изпълнението им, но това нищо не означава. Те предпочитат известни личности за своите цели, но, по дяволите, кой терорист не ги харесва? Нали това е основната идея на тероризма – да нападат големите риби? Най-често използват оръжия от източния блок, но повечето групи правят така. Предполагаме, че са финансирани добре. Това е логично, като се има предвид характерът на дейността им, но не съществуват особени доказателства. О’Донъл притежава истински талант – умее да се измъква незабелязан. Не можем да установим къде е бил цели три години, една, преди да се появи на Кървавата неделя, и две, след като ИРА се е опитала да му продупчи билета. Този период за нас е бяло петно. Разговарях е жена си за пластичните операции…

– Какво? – Кантор не реагира благосклонно на това.

– Тя не знае за какво ми е нужна тази информация. Остави ме на мира, Марти. Аз съм женен за хирург, не забравяй това. Нейна състудентка е хирург и се занимава с възстановителни операции. Накарах Кати да я попита къде човек може да си направи ново лице. Местата не са много. Бях изненадан. Зная кои са тукашните. Две са зад Желязната завеса. Оказва се, че някои от новостите във възстановителната хирургия са постижения на Москва още преди Втората световна война. Хората от болницата „Хопкинс“ са били в института…не мога да си спомня името на човека, на когото е наречен – и са забелязали някои странни неща.

– Какви? – попита Кантор.

– Ами например на два от етажите човек не може да се качи. Анет Дасалви, състудентката на Кати, е била там преди две години. Последните два етажа могат да бъдат стигнати само със специални асансьори, а на стълбите е имало затворени врати. Странно е за болница, нали? Тази информация много ме впечатли. Може да бъде полезна и на други.

Кантор кимна. Той знаеше някои неща за клиниката, но за бариерите чуваше за пръв път. Интересно му беше как различни късчета информация могат да изникват по такъв неочакван начин. Чудеше се защо екип хирурзи от болницата „Джон Хопкинс“ е бил в тази клиника. Реши да провери това.

– Кати казва, че „ново лице“ не може да бъде направено толкова лесно, колкото изглежда от рекламите. Преди всичко се оперират травматични увреждания и вродени дефекти. Целта не е толкова промяна, колкото възстановяване. Има много козметична работа – искам да кажа освен оправянето на носа и опъването на лицевата кожа, – но човек може да постигне също толкова добър резултат и с нова прическа и брада. Много добре могат да променят брадите и скулите, но ако работата не е много изчерпателна, остават белези. Анет казва, че онова място в Москва е толкова добро, колкото „Хопкинс“ или дори Калифорнийския университет. Много от най-добрите хирурзи по възстановителна хирургия работят в Калифорния – обясни Джек. – Както и да е. Тук не става дума за опъване на кожата или за корекция на носа. Радикалната лицева хирургия включва много операции и отнема месеци. Ако О’Донъл е отсъствал две години, много от времето е прекарал за ремонт на тялото си.

– О! – Кантор разбра какво иска да каже. – Наистина си го бива, а?

Джек се усмихна.

– Точно това се опитвах да установя. Нямало го е в продължение на две години. Най-малко шест месеца от това време е прекарал в болница. Значи през останалите осемнадесет месеца е вербувал хора, основал е база за действията си, започнал е да събира разузнавателна информация и е провел първата акция.

– Не е лошо – замислено каза Кантор.

– Да. Значи е трябвало да вербува хора от ИРА. Те трябва да са донесли и някои от нещата си. Обзалагам се, че първите му операции са включвали неща, които ИРА вече е обсъждала и отхвърлила по една или друга причина. Затова англичаните са смятали, че те са част от ИРА, Марти.

– Ти каза, че не си открил нищо важно – каза Кантор. – Струва ми се, че си направил доста обстоен анализ.

– Може би. Просто подредих по нов начин всички стари данни. Няма нищо ново и освен това все още не съм си отговорил на един основен въпрос. Не зная какво наистина целят. – Райън прелисти страниците. В гласа му ясно се долавяше разочарование. Не беше свикнал на неуспехи. – Все още не знаем откъде идват тези копелета. Замислят нещо, но да ме вземат дяволите, ако знам какво е то.

– Американски връзки?

– Никакви или поне не знаем за такива. Това донякъде ме успокоява. Няма улики за контакти с американски организации, а и те знаят много добре, че трябва да избягват такива контакти. О’Донъл е твърде хитър, за да си играе със старите партньори на ИРА.

– Но вербуването му… – възрази Кантор. Джек го прекъсна:

– Искам да кажа, тук. Като шеф на вътрешната сигурност той е знаел кой какъв е в Белфаст и Лондондери. Но американските връзки с ИРА минават през „Шин Фейн“ – политическото крило на ИРА. Трябва да е луд, за да им се довери. Не забравяй, че е направил всичко възможно, за да преструктурира политическите пристрастия в ИРА, и се е провалил.

– Добре. Разбирам какво имаш предвид. Предполагаш, че има връзки с други групи?

Райън поклати глава.

– Няма сведения за такива. Но не съм сигурен дали нямат контакти с някоя европейска група. О’Донъл е умна глава. Идването му тук означава, че ще възникнат много усложнения…е, не ме харесва, това го разбирам. Добрата новина е, че ФБР са прави. Имаме си работа с професионалисти. Аз не съм политически значима цел. Преследването ми няма никаква политическа стойност, а те са политици – с увереност отбеляза Джек. – Слава богу!

– Ти знаеше ли, че ИРА – е, „Шин Фейн“ – праща своя делегация тук вдругиден?

– За какво?

– Това, което се случи в Лондон, им нанесе щети както в Бостън, така и в Ню Йорк. Отрекли са участието си над сто пъти и пращат хора тук, за да разкажат това лично на местните ирландски общности.

– О, глупости! – изръмжа Райън. – Защо пускат тези копелета в шибаната ни страна?

– Не е толкова лесно да бъдат спрени. Хората, които идват, не фигурират в списъка на търсените. Били са тук и преди. На практика те са чисти. Джек, ние живеем в свободна демократична страна. Не забравяй какво каза Оливър Уендъл Холмс*: „Конституцията е написана за хора с фундаментално различаващи се възгледи“ или нещо подобно, т.е, всеки има свобода на словото.

[* Оливър Уендъл Холмс (1841–1935) – американски юрист, известен с либералните си присъди. – Б.пр.]

Райън трябваше да се усмихне. Често възприемаха хората на ЦРУ като фашисти, заплашващи свободата на Америка, като корумпирани и некомпетентни интриганти, кръстоска между мафията и братя Маркс*. Всъщност според Райън те бяха политически умерени – повече от самия него. Но ако някога истината излезеше наяве, пресата щеше да помисли, че това са злостни подвеждания. Дори и за него всичко изглеждаше много странно.

[* Американско трио комедианти. – Б.пр.]

– Надявам се, че някой ще ги наглежда – отбеляза Джек.

– ФБР ще разпрати свои хора по всички барове. Те ще пият своя „Джон Джеймсън“*, ще пеят „Човекът зад оградата“ и ще следят всичко. Бюрото го бива за това. Те почти спряха изпращането на оръжия. Разчу се – трябва да има половин дузина души, които са в затвора за изпращане на оръжия и експлозиви в Ирландия.

[* Марка ирландско уиски. – Б.пр.]

– Чудесно. Значи сега лошите използват автомати „Калашников“ или „Армалит“, направени в Сингапур.

– Което – каза Кантор – вече не е наша грижа.

– Е, това е всичко, което успях да измисля, Марти. Ако не разполагате е други данни, не мога да направя за вас повече. – Джек тръсна доклада в скута на Кантор.

– Ще го прочета и ще ти се обадя. Сега отново ще преподаваш история, а?

– Да. – Райън се изправи и взе палтото си от облегалката на стола. Спря се. – Ами ако се разчуе за тези типове?

– Това е единственото място, където можеш да намериш подобна информация, Джек…

– Зная. Искам да разбера как е устроено това управление, как координирате работата на различните отдели?

– Имаме контролни наблюдаващи групи и компютри – отговори Кантор. „Е, системата не винаги работи“

– Ако се чуе нещо ново…

– Веднага идва при нас – каза Кантор. – Тук и във ФБР. Ако възникнат някакви подозрения във връзка с тези хора, ще те предупредим още в същия ден.

– Добре. – Преди да излезе в коридора, Райън провери дали пропускът му е закрепен така, че да се вижда. – Благодаря ти. И моля те, предай благодарностите ми на адмирала. Не бяхте длъжни да правите това. Не бих се чувствал така добре, ако някой друг ми разкажеше всичко, което видях със собствените си очи. Задължен съм ви.

– Няма да те оставим на мира – обеща му Кантор.

Райън кимна и излезе. Наистина нямаше да го оставят на мира. Отново щяха му направят предложение и той отново щеше да откаже, разбира се, с голямо нежелание. Положи огромни усилия да бъде мек и учтив с Кантор. Всъщност смяташе, че докладът му от шестдесет страници доста добре систематизираше данните им за АОЪ. Това ги правеше квит. В действителност не смяташе, че е длъжник на някого.

Доктор Каролайн Мюлер Райън водеше много програмиран живот. Това й харесваше. В хирургическата зала винаги работеше с един и същи екип от лекари, сестри и санитари. Те познаваха добре навиците й – как оперира, как трябва да бъдат подредени инструментите. Повечето хирурзи бяха особени, а очните специалисти бяха изключително придирчиви. Нейният екип уважаваше това, защото тя беше най-добрият практикуващ хирург сред колегите на нейна възраст, а и повечето имаха слабост към нея. Рядко изпадаше в лошо настроение и се разбираше добре е всички сестри – нещо, което лекарите жени трудно постигаха. Сега имаше проблеми, защото беше бременна. Това я ограничаваше, не трябваше да се подлага на въздействието на някои химикали в операционната. Растящият корем й пречеше, когато трябваше да застане пред операционната маса – всъщност обикновено очните хирурзи седят, но и това не променяше нещата. Кати Райън трябваше да протяга малко повече ръка и постоянно се шегуваше с това.

Всичките тези неща се отразяваха и на личния й живот. Караше поршето си с абсолютна точност, винаги сменяше скоростите при най-подходящите обороти на двигателя, като вземаше завоите по такава постоянна траектория, на каквато са способни шофьорите от „Формула-1“. Кати правеше всичко по един и същи начин и при нея това не беше въпрос на навик, а признак на съвършенство. По същия начин свиреше и на пианото. Сиси Джексън, по професия музикант и преподавател по пиано, казваше, че Кати свири идеално, но не влага душа. Кати възприемаше това като комплимент. Хирурзите не слагат автографи на творбите си, те ги правят така, както трябва. Всеки път.

Именно затова в момента се дразнеше от живота си. Съпътстваше я едно постоянно притеснение. Всеки ден трябваше да тръгва за работа по различен път – всъщност това беше по-скоро предизвикателство, защото не обичаше да нарушава дневния си график. Времето, необходимо й за отиване и връщане от работа, никога не надвишаваше петдесет и седем минути и не беше по-малко от четиридесет и девет (освен в празничните дни, когато правилата за движение бяха по-различни). Винаги вземаше Сали точно в пет без петнадесет. Карането по нови маршрути в Балтимор заплашваше да промени тази част от живота й, но не съществуваха много проблеми по пътищата, които едно порше 911 не може да разреши.

През този ден маршрутът й минаваше по щатско шосе 3, а след това пресичаше един второстепенен път. Оттам излизаше на шосето за Ричи, на шест мили от детската градина „Джайънт степс“. Мина на светофара точно навреме и зави на втора скорост, рязко подаде газ, превключи на трета, а после на четвърта. През звукоизолацията ръмженето на шестцилиндровия двигател достигаше до нея като котешко мъркане. Кати Райън обичаше колата си. Не беше карала друга кола, преди да се омъжи. За нещастие комбито беше удобно за пазаруване и за семейни излети и тя се чудеше какво ли ще прави, когато се роди второто дете. Въздъхна и си помисли, че тогава ще възникнат проблеми. Или може би най-после ще убеди Джек да наеме гледачка. В това отношение съпругът й възприемаше възгледите на работническата класа. Беше се противопоставил на идеята да наемат гледачка на непълно работно време, която да се грижи и за къщата – според Кати това беше още по-шантаво, защото знаеше, че той е малко немарлив и рядко слагаше дрехите си на закачалка. Наеха жена за чистене и нещата малко се промениха. Когато тя трябваше да идва, Джек се суетеше из къщата и събираше разни неща, за да не си помисли жената, че семейство Райън са разпилени хора. Беше толкова забавен. „Да – помисли си тя. – Ще си вземем гледачка. В крал на краищата сега Джек е рицар.“ Кати се усмихна на колите. Не беше много трудно човек да го подбутва по правилния път. Лесно можеше да бъде манипулиран. Тя смени лентата, по която се движеше, и се стрелна на трета покрай един боклукчийски камион. Е, с поршето беше по-лесно.