Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 38 страниц)

В края на краищата ИРА и ИНА никога не бяха извършвали свирепо престъпление в Америка. Никога. Нито веднъж.

„Но Джими е прав. АОЪ никога не се е бояла да нарушава правилата. Кралското семейство беше забранена територия за всички други, но не и за АОЪ. ИРА и ИНА не са се колебали да демонстрират операциите си – всяка терористична група застава зад действията си. Но не и АОЪ.“ Мъри поклати глава. Нямаше признаци, които да подскажат, че те ще нарушат това правило. Това все още не бяха направили…все още. Не съществуваше дори и сламка, за която да се хванат, за да започне разследване.

– Но какво са намислили? – запита се гласно той. Никой не знае. Дори и името им беше една аномалия. Защо се наричат Армия за освобождение на Ълстър? Националистичното движение винаги е акцентирало върху ирландската си принадлежност, то беше ирландско националистическо движение, но името на АОЪ изразяваше териториална принадлежност. „Ълстър“ се появяваше неизбежно в имената на реакционните протестантски групи. Терористите не трябва да осмислят кой знае колко постъпките си, но все пак е нужен някакъв разум. Всичко около АОЪ беше просто аномалия. Вършеха неща, които никой друг не би направил.

Вършеха неща, които никой друг не би направил. Мъри знаеше, че това притеснява Джими. Защо действат по такъв начин? Трябва да има причина. Въпреки безумието си според собствените си разбирания терористите бяха разумни. Колкото и изкривено да изглеждаше мисленето им, то съдържаше своята вътрешна логика. ИРА и ИНА подчиняваха действията си на някаква логика. Те бяха намерили оправдание за съществуването си и действаха според целите си: да направят Северна Ирландия неуправляема. Ако успеят, на англичаните най-накрая ще им омръзне и ще си отидат. Следователно, тяхната цел беше да поддържат конфликта на ниско ниво и да изчакват противникът да си отиде. Това схващане имаше някакъв смисъл.

„Но АОЪ никога не са казали за какво се борят. Защо? Защо пазят целите си в тайна? По дяволите, защо съществуването на терористична група е тайна – ако те провеждат операции, как могат да ги потулят и защо никога не обявяват съществуването си извън периметъра на ИРА и ИНА? Това не може да бъде съвсем лишено от смисъл. Не може да работят напълно безразсъдно и все така да успяват.“

– По дяволите! – Отговорът беше някъде наблизо. Мъри усещаше, че той се върти в крайчеца на съзнанието му, но не можеше да стигне дотам. Агентът напусна канцеларията си. Морските пехотинци вече патрулираха по коридорите и проверяваха дали вратите са заключени. Дан им махна на път за асансьора и все още се опитваше да подреди парчетата в едно цяло. Щеше му се Оуенс да поостане. Искаше да говори с него. Може би двамата ще могат да проумеят нещата. Не, защо „може би“. Ще намерят отговора. Той е тук и остава само да бъде намерен.

„Обзалагам се, че Милър го е знаел“ – помисли си Мъри.

– Какво отвратително място – каза Милър. Залезът беше великолепен, почти като морски. На хоризонта не се съзираха никакви градове и далечните дюни очертаваха ясна, макар и начупена линия, зад която слънцето щеше да се скрие. Странен беше температурният диапазон. По обед беше тридесет и пет градуса – а за местните хора това беше студен ден, – но сега, когато слънцето се скриваше, задуха хладен вятър и скоро температурата щеше да спадне до точката на замръзване. Пясъкът не можеше да задържа топлината и при наличието на такъв чист и сух въздух тя просто щеше да отлети нагоре към звездите.

Милър се чувстваше изморен. Отвратителен ден: занимаваха се е опреснителни тренировки. Не се беше докосвал до оръжие почти два месеца. Реакциите му бяха забавени, стрелбата – ужасяващо слаба, но физическото му състояние се беше подобрило. Всъщност в затвора беше наддал няколко килограма и това беше доста изненадващо. За седмица щеше да свали излишното тегло. Пустинята беше подходящо място. Както повечето хора, родени в по-северните географски ширини, на Милър този климат не му понасяше. Натоварваше се физически и от това ожадняваше, но откри, че в такава жега не може да се храни. Затова пиеше вода и остави тялото си само да се настрои. Доста бързо щеше да нормализира теглото си и да заякне. Независимо от всичко пустинята не му харесваше.

Освен него тук бяха още четирима души от спасителния отряд, а останалите веднага отлетяха за дома през Рим и Брюксел, за което щяха да се сдобият с цяла нова серия печати в „туристическите“ си паспорти.

– Тук не е Ирландия – съгласи се О’Донъл. Миризмата на прах и на собствената му пот го накара да сбръчка нос. Не е като у дома. Липсваше им мъглата, пропита е аромата на торфените полета, въглищата в камината, а също и алкохолната атмосфера на местната кръчма.

Неприятно и дразнещо беше, че нямат алкохол. Местните, след като бяха получили поредната доза религия, бяха решили, че дори братята от международния революционен комитет не могат да нарушават закона на Аллах. „Що за идиотщина!“

Лагерът не представляваше нищо особено. Шест постройки, едната от тях – гараж. Неизползвана площадка за кацане на хеликоптери, път, засипан наполовина с пясък от последната буря. Дълбок кладенец за вода. Стрелбище. Нищо друго. Някога тук е имало най-много до петдесет души. Сега обаче лагерът принадлежеше на АОЪ и беше отдалечен от базите на другите групи. Всички знаеха колко е важно опазването на тайната. На една черна дъска в барака №1 се намираше график, предоставен от други светлокожи приятели, с часовете на прелитане на американските разузнавателни спътници. Всички знаеха кога трябва да се скрият, а колите бяха вкарани под покрив.

На хоризонта заблестяха два фара, насочени към лагера. О’Донъл забеляза появата им, но не каза нищо. Хоризонтът се намираше много далеч. Пъхна длани в ръкавите на якето си, за да ги предпази от настъпващия студ. Наблюдаваше лъкатушещите натам-насам фарове, чиито конични лъчи светлина се плъзгаха по дюните. Кевин установи, че шофьорът не бърза. Светлините не подскачаха. Климатът не позволяваше човек да се насилва. Каквото има да се прави, ще стане утре. Insh’ Allah* му беше казал веднъж негов колега латиноамериканец, е същото както manana** – но още по-бавно.

[* Ако е рекъл Аллах (араб.). – Б.пр.]

[** Утре (исп.). – Б.пр.]

Колата беше „Тойота Ландкрузър“. Автомобилът с четворно предаване, изместил почти навсякъде ландроверите. Шофьорът го вкара направо в гаража, преди да слезе. О’Донъл погледна часовника си. До следващото прелитане на спътника имаше тридесет минути. Съвсем малко време им оставаше. Стана и влезе в барака №3. Милър го последва, като махна с ръка на току-що пристигналия мъж. Един униформен войник от постоянната охрана на лагера затвори вратата на гаража, без да им обърне никакво внимание.

– Радвам се да видя, че си се измъкнал, Шон – каза мъжът. Носеше малка торбичка.

– Благодаря ти, Шеймъс.

О’Донъл отвори вратата. Не беше от тези, които държат на церемониалности.

– Благодаря ти, Кевин.

– Пристигаш точно за вечеря – каза шефът на АОЪ.

– Е, човек понякога има късмет – отговори Шеймъс Падриг Коноли. Огледа бараката. – Тук няма ли чернилки?

– Не и в колибата – увери го О’Донъл.

– Добре. – Коноли разтвори торбичката и извади две бутилки. – Помислих си, че може би сте зажаднели за капка чисто уиски.

– Как успя да се промъкнеш покрай онези копелета? – попита Милър.

– Чух за новото разпореждане. Разбира се, казах им, че вкарвам пушка. – Засмяха се, а Милър донесе три чаши и лед. Тук винаги използваха лед.

– Кога трябва да пристигнеш в лагера? – О’Донъл имаше предвид базата на шестдесет километра оттук, използвана от ИРА.

– Имам проблеми с колата и прекарвам нощта при униформените си приятели. Лошото е, че са ми конфискували уискито.

– Проклети езичници! – засмя се Милър. Тримата мъже се чукнаха.

– Как беше там вътре, Шон? – попита Коноли. Чашите им вече бяха празни.

– Не чак толкова лошо. Имах неприятности с едни главорези седмица преди Кевин да дойде за мен. Разбира се, ченгетата ги подкокоросаха и те се повеселиха доста. Гадни педерасти! Но като оставим това, е толкова забавно да седиш и да гледаш как бъбрят ли, бъбрят като бабички.

– Не си и предполагал, че Шон ще проговори, нали? – с укор запита О’Донъл. Усмивката прикриваше чувствата му – разбира се, всички се бяха тревожили за това. Най-вече се притесняваха, ако го пипнат онези от ИРА и ИНА в затвора „Паркхърст“.

– Добро момче е! – Коноли напълни чашите.

– Е, какво ново от Белфаст? – попита шефът.

– Джони Дойл не е много радостен от загубата на Морийн. Хората стават неспокойни – не много, но се носят слухове. Шон, сигурно не знаеш, но операцията ти в Лондон стана повод да се вдигат чаши в цяла Ирландия. – Фактът, че повечето граждани на Северна Ирландия бяха отвратени от тази операция, не значеше нищо за Коноли. Малкото му обкръжение от революционери за него беше всичко.

– Човек не пие за неуспехите си – кисело отбеляза Милър. „Ах, това копеле Райън!“

– Но опитът беше прекрасен. Достатъчно ясно е, че просто нямаше късмет, а всички ние сме играчки в ръцете на съдбата.

О’Донъл се намръщи. Гостът му беше твърде поетичен, за да пасва на начина му на мислене, въпреки че, както Коноли обичаше да изтъква, дори Мао е писал поезия.

– Ще се опитат ли да освободят Морийн?

Коноли се засмя:

– След това, което направи с Шон ли? Няма никаква вероятност. Как успя да сториш това, Кевин?

– Има си начини – приключи темата О’Донъл. Източникът му на информация беше получил строги разпореждания да не прави нищо в продължение на два месеца. Що се отнася до него, магазинът на Денис беше затворен. Не беше никак лесно да се вземе решението да го използват за информацията по спасителната операция. Преподавателите му бяха набивали в главата, че добрите сведения винаги създават такъв проблем. Истински ценната информация представлява риск за самия източник. В това се състоеше парадоксът. Най-полезният материал често пъти става твърде опасен, за да може да бъде използван. В същото време разузнавателна информация, която не може да се използва, няма абсолютно никаква стойност.

– Е, привлече вниманието на всички. Аз съм тук, за да разяснявам на нашите момчета твоята операция.

– Така ли? – засмя се Кевин. – И какво мисли за нас мистър Дойл?

Посетителят насочи пръст с шеговито обвинение.

– Ти си контрареволюционер, който има за цел да разруши движението. Операцията при двореца е предизвикала силен отзвук от другата страна на Атлантическия океан. Ние ще…извинете, те ще изпратят някои от хората си в Бостън след около месец, за да изгладят нещата, като обяснят на янките, че нямат нищо общо е тази работа – каза Коноли.

– Пари! Не ни трябват проклетите им пари! – възпротиви се Милър. – И нека заврат моралната си подкрепа в …

О’Донъл вдигна чашата си за тост.

– Да вървят по дяволите проклетите американци!

Като изпи последната глътка от второто си уиски, Милър облещи очи така рязко, че очните му ябълки щяха да изскочат.

– Кевин, за известно време няма да предприемаме нищо в Англия…

– Не и в Ирландия. По-добре да си кротуваме. За момента ще съсредоточим усилията си в тренировките и ще чакаме следващия удобен момент.

– Шеймъс, колко ефективни могат да бъдат хората на Дойл в Бостън?

Коноли вдигна рамене.

– Напий ги и ще повярват във всичко, което им кажеш. И както винаги пак ще хвърлят доларите си в шапката.

Милър се усмихна и сам напълни чашата си, докато двамата разговаряха. В главата му започна да се оформя план.

По време на дългогодишната си служба във ФБР Мъри беше заемал няколко длъжности. Започна от младши агент, преследващ обирджии на банки, за да стигне до инструктор по следствените процедури в академията на ФБР в Куантико, Вирджиния. Едно от нещата, на които винаги наблягаше пред студентите, беше значението на интуицията. Прилагането на закона беше все още колкото наука, толкова и изкуство. Бюрото притежаваше огромни научни средства, за да обработва сведенията, имаше написани процедури за всяко нещо, но като се позамисли човек, нищо не можеше да замести опитния агент. Мъри знаеше, че опитът е решаващ, за да се свържат уликите; за да почувстваш какво крие в себе си човекът срещу теб, за да предвидиш следващия му ход. Но интуицията стоеше пред опита. Двете качества се използват заедно, докато човек не се научи да ги разграничава.

„Това е трудното – казваше си Мъри, докато се прибираше с колата си от посолството. – Защото, ако няма достатъчно сведения, за които да се хване човек, интуицията може да направи чудеса.“

– Ще се довериш на инстинкта си – казваше на насрещното движение Мъри, цитирайки запаметените си лекции. – Инстинктът никога не може да бъде заместител, но е много полезно средство за адаптирането на уликите и процедурите едни към други – О, Дан, от теб ще стане страхотен интригант – засмя се сам на себе си, без да забелязва е какъв поглед го наблюдават от колата вдясно.

„Какво те притеснява? Всичко е толкова забавно!“

Инстинктът на Мъри плахо, но настоятелно му казваше нещо. Защо Джими беше казал това? Очевидно и той беше разтревожен, но какво, по дяволите, го тревожи?

Проблемът беше там, че тревогата беше предизвикана от много неща. Вече разбираше това. Нещата бяха няколко, свързани помежду си като някаква триизмерна кръстословица. Не знаеше колко празни квадратчета има в нея, не знаеше и какви думи трябва да се впишат в тях. Само обща представа как се съчетават. Това все пак беше нещо и ако има време, може да се окаже достатъчно, но…

– По дяволите! – Ръцете му стиснаха здраво кормилото, а доброто му настроение отстъпи пред чувството на безпомощност. Утре или вдругиден може да разговаря за това с Оуенс, но инстинктът му подсказваше, че нещата са по-спешни.

„Защо, по дяволите, е толкова спешно? Няма доказателства за нищо, което да ме кара да се вълнувам толкова.“

Мъри си спомни, че първият случай, който до голяма степен беше разрешил сам десет месеца след като излезе на улицата като специален агент, беше започнал е подобно усещане. Уликите бяха съвсем очевидни, ако се погледне от правилния ъгъл, но никой не се беше досетил да погледне нещата така. А за самия Мъри всичко беше започнало е подобна главоблъсканица, каквато усещаше в момента. Сега беше истински ядосан на себе си.

Факт – АОЪ наруши всички правила. Факт: нито една ирландска терористична организация не е провеждала операция в Америка… Е, несъмнено са ядосани на Райън, но не се бяха опитали да го нападнат тук, където щеше да им е много по-лесно, отколкото, ако организират операция в САЩ. Ами ако Милър наистина е техният командир по операциите. Не! Не е възможно, обикновено терористите не се занимават с лични отмъщения. Непрофесионално е, а тези гадове са професионалисти. За подобно нещо би им трябвало по-добро основание.

„Ти не знаеш какво е основанието, Дани, но това не значи, че го нямат.“ Мъри откри, че се тревожи дали с възрастта инстинктът му не се е превърнал в параноя. „Ами ако имат повече основания да го направят?“

Ето ти една мисъл – каза си той. Едно основание може да служи като извинение за друго – но какво точно искат да сторят? Вън всички наръчници по полицейски процедури пишеше, че основното, което трябва да се търси, е мотивът. Мъри нямаше никаква представа за техните мотиви. – Ако продължавам така, може да откача.

Мъри се отклони наляво от „Кенсингтън роуд“ и се отправи към луксозния район, където живееше. Както винаги паркирането му създаде проблеми. Дори когато го назначиха в секцията по контрашпионажа в нюйоркската служба, не му беше толкова трудно да паркира. Намери място, по-дълго с около петдесет сантиметра от колата, и цели пет минути прави опити да я вкара там.

Мъри окачи палтото си на закачалката до вратата и влезе в хола вдясно. Жена му го забеляза, когато вече набираше някакъв телефонен номер със злобно изражение на лицето. Тя се зачуди какво има.

Необходими му бяха няколко секунди, докато се свърже с канцеларията отвъд океана.

– Бил, обажда се Дан Мъри…добре сме – чу го да казва жена му. – Искам да направиш нещо. Познаваш ли онзи човек – Джек Райън? Да, той. Кажи му…по дяволите, как да се изразя? Кажи му да внимава… Зная това, Бил… Не мога да кажа, нещо ме тревожи и не мога… Нещо такова, да… Зная, че досега не са го правили, Бил, но въпреки това се тревожа… Не, нямам нищо конкретно, но Джими Оуенс заговори за това и сега съм истински разтревожен. О, вече си получил доклада? Добре, значи разбираш какво искам да кажа.

Мъри се облегна на стената и се загледа в тавана.

– Наречи го усещане или инстинкт – наречи го каквото искаш, но ме тревожи. Искам някой да направи нещо по този въпрос… Браво. Как е семейството ти? О, така ли? Страхотно! Е, предполагам, че ще прекараш чудесно Нова година. Окей. Пази се. Довиждане. – Той постави слушалката на телефона. – Е, сега се чувствам малко по-добре – каза си тихо Мъри.

– Партито започва в девет часа – обади се жена му. Тя беше привикнала с навика му да работи и вкъщи. Той пък беше свикнал с подсещанията й за светските им задължения.

– В такъв случай трябва да се обличам, нали? – Мъри стана и целуна жена си. Сега се чувстваше по-добре. Беше направил нещо – може би нищо особено, може би хората в бюрото щяха да се питат какво му е, но това не го притесняваше. – Най-голямата дъщеря на Бил е сгодена. Ще я жени за един млад агент от офиса ни в Ню Йорк.

– Познаваме ли го?

– Нов е.

– Трябва да тръгваме.

– Добре, добре. – Отиде в спалнята и започна да се облича за голямото парти в посолството.

11.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ

– Както виждате, дами и господа, решението, което Нелсън* е взел в случая, окончателно е прекратило абсурдните тактически методи на Кралските военноморски сили. – Райън затвори папката със записките си. – Нищо не може да бъде по-добър урок от решителната победа. Въпроси?

[* Хорацио, виконт Нелсън (1758–1805), английски адмирал, разбил при устието на Нил Наполеоновата флота. – Б.пр.]

Това беше първият ден на Джек в курса. В стаята имаше четиридесет студенти, до един курсанти трета степен (това звание имаха и шестте жени), или както ги наричаха в цивилния живот, второкурсници, които слушаха уводната лекция на Райън по военноморска история. Нямаше въпроси и той беше изненадан. Джек знаеше, че е добър преподавател, но не чак толкова. Един от студентите стана. Казваше се Джордж Уинтън, футболист от Питсбърг.

– Доктор Райън, помолиха ме да направя изявление от името на целия курс – колебливо каза той.

– Охо – отговори Райън и отстъпи малко назад, като гледаше към курса, и се престори, че очаква някаква заплаха.

Уинтън тръгна напред и извади малка кутия иззад гърба си. Отгоре й имаше лист, на който беше напечатано нещо. Младежът се изпъна.

– Мирно! Чета заповед: „За извънредна служба, надхвърляща задълженията на туриста, на макар и безмозъчен морски пехотинец, курсът награждава доктор Джон Райън с Ордена на Пурпурната мишена с надеждата, че следващия път ще залегне, освен ако не желае, вместо да преподава история, да стане част от нея.“

Уинтън отвори кутията и извади пурпурна панделка, широка седем сантиметра, със златист надпис „ЗАСТРЕЛЯЙ МЕ“. На лентата беше закачена също толкова голяма месингова мишена. Курсантът я закачи на рамото на Райън, там, където беше прострелян. Курсантите станаха и изръкопляскаха, докато Райън стискаше ръката на говорителя им.

Джек опипа „ордена“ и вдигна поглед към курса.

– Жена ми ли ви даде тази идея?

Те започнаха да се трупат около него.

– Браво, докторе! – поздрави го един старателен подводничар.

– Semper fi!* – отговори като ехо един бъдещ морски пехотинец.

[* Semper ftdelis – Винаги верен (лат.). – – Б.пр.]

Райън вдигна ръце. Все още не можеше да свикне с мисълта, че отново има лява ръка. Сега наистина използваше рамото си, но то го болеше. Хирургът от „Хопкинс“ му беше казал, че рамото постепенно ще се раздвижи и общото влошаване на работоспособността му няма да надхвърля пет процента.

– Благодаря ви, но въпреки всичко ще трябва да си вземете изпитите следващата седмица!

Избухна всеобщ смях, хлапетата започнаха да излизат от стаята и тръгнаха към кабинета за следващия час. Райън нямаше повече часове за деня. Събра книгите и записките си и си тръгна. Запъти се нагоре към кабинета си в Лийхи Хол.

Януари беше доста студен и по земята се белееше сняг. Джек внимаваше как ходи по тротоара, защото беше заледено. Мина покрай спалните помещения на военноморската академия, които представляваха красива гледка. Огромната четириъгълна площ, заобиколена от параклиса на юг, от Банкрофт Хол на изток и от сградите с класни стаи от другите две страни, наподобяваше блестящо бяло наметало, прорязано от пътеки. Хлапетата – Райън ги смяташе за хлапета – маршируваха наоколо както винаги – малко по-сериозно и старателно, отколкото ги харесваше. Запазваха усмивките си за места, на които не може да ги видят никакви външни хора. Обувките им бяха лъснати до блясък, движеха се с изправен гръб, с книги под лявата ръка, за да не пречат при отдаването на чест. Тук постоянно отдаваха чест. На върха на хълма, при портал 3, на пост стоеше морски пехотинец заедно с цивилна охрана. Джек си помисли, че това е като всеки нормален ден в службата. Беше приятно място за работа. Курсантите по нищо не отстъпваха на студентите от другите училища в страната – винаги заредени с въпроси и ако човек спечели доверието им, бяха готови за невероятни щуротии. Един външен човек никога не би могъл да предположи, че са способни на такива неща. Такова беше поведението на хлапетата.

Джек влезе в отопленото здание на Лийхи Хол и затича нагоре по стълбите към кабинета си, като се смееше на себе си заради абсурдната награда, която висеше на рамото му. Роби седеше срещу бюрото му.

– Какво, по дяволите, е това? – попита пилотът.

Джек обясни, докато слагаше книгите си на бюрото. Роби започна да се смее.

– Приятно е, че хлапетата могат да се поотпуснат малко и по време на изпитната сесия. Какво ново при теб? – попита приятеля си Джек.

– Е, отново съм шофьор на „Томкат“ – съобщи Роби. – Карах четири часа през уикенда. О, Господи! Джек, без майтап, накарах тоя самолет да проговори. Излетях над морето, ускорих до 1,4 мах*, направих зареждане във въздуха, след това се върнах за няколко симулирани кацания на палуба и…страхотно беше, Джек – завърши пилотът. – Още два месеца и отново ще бъда там, където ми е мястото.

[* Числото Мах – отношението на скоростта на самолет спрямо скоростта на звука. 1 мах се равнява на скоростта на звука. – Б.пр.]

– Толкова много време, Роб?

– Пилотирането на такъв самолет не е лесно, в противен случай няма да се нуждаят от хора с моя калибър – сериозно обясни Джексън.

– Сигурно с много трудно човек да е скромен като теб.

Преди Роби да успее да отговори, на вратата се почука и някакъв човек надникна през вратата.

– Доктор Райън?

– Да, влезте.

– Аз съм Бил Шоу. От ФБР. – Мъжът влезе и показа личната си карта. Беше висок колкото Роби, слаб, на около четиридесет и пет години. Очите му бяха вдлъбнати като на енот – може би вследствие на шестнадесетчасови работни дни. Беше добре облечен и изглеждаше много сериозен. – Дан Мъри ме помоли да ви се обадя.

Райън стана, за да се ръкува с него.

– Това е майор Джексън.

– Здравейте – подаде ръка и Роби.

– Надявам се, че не прекъсвам важен разговор.

– Съвсем не – и двамата приключихме с преподаването за днес. Сядайте. С какво мога да ви бъда полезен?

Шоу погледна към Джексън, но не каза нищо.

– Е, щом трябва да си поговорите, мога да се разкарам. Ще отскоча до офицерския клуб…

– Спокойно, Роб. Мистър Шоу, намирате се между приятели. Да ви предложа нещо?

– Не, благодаря. – Агентът от ФБР дръпна стола до вратата. – Работя в групата за борба с тероризма към централата на ФБР. Дан ме помоли да…е, нали знаете, че АОЪ измъкнаха своя човек Милър от ръцете на полицията.

Сега Райън стана напълно сериозен.

– Да, чух това по телевизията. Имате ли някаква представа къде може да са го завели?

Шоу поклати глава.

– Те просто изчезнаха.

– Голяма операция – отбеляза Роби. – Избягаха в морето, нали? Може би някой кораб ги е взел? – Забележката му привлече един остър поглед. – Виждате ли униформата ми, мистър Шоу? Изкарвам си хляба там, във водата.

– Не сме сигурни, но това е една от възможностите.

– Какви кораби е имало там по това време? – попита Джексън. Вълнуваше го не толкова дали са нарушени законите, а липсата на морска етика.

– В момента този въпрос се обсъжда.

Джексън и Райън се спогледаха. Роби измъкна една пура и я запали.

– Миналата седмица ми се обади Дан. Той с малко… е, определено само малко загрижен за това, че АОЪ могат да… е, нямат много основания да ви обичат, доктор Райън.

– Дан казваше, че нито една от тези групи не е действала тук – предпазливо каза Райън.

– Точно така – кимна Шоу. – Не се е случвало подобно нещо тук. Предполагам, Дан ви е обяснил защо. За съжаление ИРА-Извънредни продължава да получава пари оттук, не много, но получава. Снабдяват ги с оръжие. Имаме основания да смятаме, че разполагат с ракети земя-въздух…

– Какво? Дявол да го вземе! – рязко завъртя глава Джексън.

– Станаха няколко кражби на ракети „Редай“ – онези преносимите, дето сега излизат от въоръжение в армията. Откраднати бяха от две хранилища на Националната гвардия. Това не с нищо ново. Ирландската полиция е залавяла картечници М-60, които са стигнали до Ълстър по същия начин. Били са или откраднати, или закупени от някои продажни сержанти снабдители. Осъдихме няколко от тях миналата година. Армията възприе нова система за котрол над тези неща. Открита е само една ракета. Хората на ИРА опитали да свалят един хеликоптер на британската армия. Тук вестниците не писаха за случая, и то най-вече защото онези не улучили, и англичаните успяха да го потулят. Но както и да е – продължи Шоу, – ако се опитат да проведат истинска терористична акция тук, местните им източници на пари и оръжия вероятно доста ще пресъхнат. ИРА знае това, логично е и АОЪ да го знае.

– Добре – каза Джек. – Те никога не са действали тук, но Мъри ви е помолил да ме предупредите. Защо?

– Няма никакви основания. Ако не беше Дан, аз нямаше да бъда тук, но той е много опитен агент и искаше да сподели опасенията си с вас. Дори по-скоро това е застраховане, нещо като проверка на гумите на колата преди дълъг път.

– Тогава какво, по дяволите, ми разправяте? – сопна се Райън.

– АОЪ се потопиха – разбира се, това още нищо не означава. Странен е начинът, по който изчезнаха. Проведоха доста смела операция и – той щракна с пръсти – се скриха.

– Разузнаване – промърмори Джек.

– Какво искате да кажете? – попита Шоу.

– Станало е отново. Акцията, на която попречих в Лондон, беше организирана в резултат на много добра разузнавателна информация. И сега е така, нали? Преместването на Милър е било пазено в тайна, но лошите са пробили охраната, нали?

– Честно казано, не зная подробностите, но вие сякаш доста добре сте схванали ситуацията – съгласи се Шоу.

Джек взе един молив и започна да го върти с пръстите на лявата си ръка.

– Знаем ли с кого бихме си имали работа тук?

– Те са професионалисти. Това е в минус за англичаните и за ирландската полиция, разбира се, но е голямо предимство за вас.

– Как така? – попита Роби.

– Разногласието им е мистър Райън е повече или по-малко на лична основа. Предприемането на действия срещу него би било непрофесионално.

– С други думи – каза пилотът, – като казвате на Джек, че няма основания истински да се притеснява, вие залагате на „професионалното“ поведение на терористите.

– Може и така да се каже, майоре. Имаме дългогодишен опит в работата с такъв тип хора.

– Ъхъ. – Роби угаси пурата си. – В математиката това се нарича индуктивен метод. Заключение, направено, без да се изхожда от конкретни данни. В машиностроенето му викаме майтап.

– Майтап ли? – поклати глава Шоу.

– Маймунска тактика при предположенията. – Джексън се обърна и впери поглед в очите на човека от ФБР. – Както с повечето разузнавателни доклади – човек не може да разбере кой е добър и кой не, докато не стане твърде късно. Извинете ме, мистър Шоу, но се боя, че ние, операторите, не винаги сме възхитени от информацията на разузнавачите.

– Знаех, че идването ми тук ще е грешка – отбеляза Шоу. – Вижте, Дан ми каза по телефона, че не би трябвало да се очаква нещо необичайно. За два дни разгледах информацията, която имаме за онези, и наистина няма сериозни основания за притеснение. Той реагира инстинктивно. Всеки полицай добива този навик.

Роби кимна в знак на съгласие. Пилотите също се доверяват на инстинкта си, а и неговият инстинкт му подсказваше нещо.

– Е – облегна се Джек, – какво трябва да правя?

– Най-добрата защита срещу терористите – така обучават и в школите по охрана за бизнесмени – е да се избягват шаблоните. Отивайте на работа всеки ден по различни маршрути. Тръгвайте си по различно време. Когато се прибирате, поглеждайте в огледалото. Ако видите една и съща кола в продължение на няколко дни, запишете си номера й и ми се обадете. С радост ще я вкарам в компютъра. Няма да ме затрудни. Вероятно не е нищо сериозно, просто бъдете малко по-бдителен. Ако имаме късмет, след няколко дни ще можем да ви се обадим и да ви кажем да забравите всичко. Аз просто ви тревожа, без да е необходимо, но знаете златното правило, че е по-добре човек да бъде предпазлив, отколкото злочест.

– А ако получите информация с обратен смисъл? – попита Джек.

– Пет минути по-късно ще ви се обадя по телефона. Бюрото не харесва идеята тук да действат терористи. Полагаме дяволски сериозни усилия да предотвратим такива неща и досега успяваме.

– Успехите на късмет ли се дължат? – попита Роби.

– Не толкова, колкото си мислите – отговори Шоу. – Е, доктор Райън, наистина съжалявам, че ви разтревожих. Може би няма причини за тревога. Ето визитната ми картичка. Ако има нещо, с което можем да пи помогнем, не се притеснявайте, обадете ми се.

– Благодаря ви, мистър Шоу.

Джек взе картичката и проследи с поглед излизащия мъж. Мълча в продължение на няколко секунди. След това отвори бележника си с телефонните номера и набра 011-44-1-499-9000. Необходими бяха няколко секунди, за да се свърже с телефона отвъд океана.

– Американското посолство – отговориха му след първото позвъняване.

– Свържете ме е аташето по правните въпроси, ако обичате.

– Благодаря. Моля, почакайте. – Джек почака. Телефонистката се обади отново след петнадесет секунди. – Номерът не отговаря. Мистър Мъри си е у дома…не, извинете, ще бъде извън града до края на седмицата. Да му оставя някакво съобщение?