Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 34 (всего у книги 38 страниц)

Ръководителят на групата махна с ръка, за да покаже, че е чул, но се отнесе към съобщението като към нещо, което нямаше абсолютно никакво значение. Групата му проведе маньовър за насилствено влизане. Два едновременни залпа от сачмената пушка откъртиха пантите на неостъклената врата и тя още не беше паднала на пода, когато водачът на групата влетя през отвора и насочи пушката си към прозореца. Нищо. Минаха из къщата с движения, наподобяващи някакъв балет на злото. Всичко приключи след около минута. Съобщението по радиото гласеше:

– Сградата е безопасна.

Водачът на групата се появи на предната врата с насочена към пода пушка и смъкна черната си маска, след което махна на другите да се приближат. Ръцете му се движеха нагоре-надолу пред гърдите, правейки сигнал за отбой. Започна да бърше потта от очите си, а лейтенантът и старши агентът от ФБР прекосиха улицата тичешком.

– Е?

– Ще ви хареса – каза водачът на групата. – Хайде.

Върху масичката в хола работеше малък цветен телевизор. Подът беше покрит с опаковки от „Макдоналдс“, а в мивката имаше към петдесетина хартиени чаши. Голямата спалня – тя беше само с около един квадратен метър по-голяма от другите две – представляваше оръжеен склад. И наистина, имаше американска картечница М-60 с кутии по 250 куршума, както и дузина автомати АК-47, три от които бяха разглобени за почистване. Имаше и една пушка с ръчен затвор и оптичен мерник. На дъбовия шкаф беше поставен радиоапарат за сканиране на честотите. Индикаторните му светлинки мигаха. Едната от тях беше настроена на честотата на полицията на Хауърд каунти. За разлика от ФБР местната полиция не използваше обезопасени или закодирани радиосистеми. Агентът от ФБР излезе, отиде при колата си и се свърза с Бил Шоу.

– Значи така, подслушвали са полицията и са се чупили – каза Шоу след две минути.

– Така изглежда. Местните жители могат да опишат микробуса. Трябвало е толкова бързо да се махнат, че са оставили доста оръжие. Вероятно са изплашени. Нешо ново при теб?

– Не. – Шоу се намираше в командния център на ФБР, стая 5005 в сградата на името на Дж. Едгар Хувър. Знаеше за опита на французите да ударят лагера им за обучение. „За втори път се измъкват благодарение на чист късмет“ – Окей. Ще разговарям с щатската полиция. Хората от лабораторията за веществени доказателства са на път към теб. Трай си и координирай действията си с местните полицаи.

– Разбрано. Край.

Хората от охраната вече се настаняваха. Дискретно. Колите им бяха около басейна – напълниха го само преди два дни, а имаше и микробус, който очевидно съдържаше специална комуникационна апаратура. Джек преброи осем души на площадката. Двама от тях бяха с автомати „Узи“. Авери го чакаше, когато спря колата си.

– Малко добри новини за разнообразие. Е, добри и лоши.

– Как така? – попита Райън.

– Някой се е обадил по телефона на полицията и е казал, че е видял хора е оръжие. Натресли са им се наистина бързо. Онези избягали – подслушвали са радиото на полицията, – но пък заловихме малко автомати. Изглежда, нашите приятели са имали скривалище. За тяхно съжаление то не им е свършило работа докрай. Може би сме ги накарали да бягат. Знаем каква кола карат и местните полицаи напълно са блокирали района, а ние претърсваме целия щат. Губернаторът дори е разрешил да използваме хеликоптери от Националната гвардия, за да ни помогнат при търсенето.

– Къде са били те?

– В Хауърд каунти, малък окръг южно от щат Каролина. Изпуснахме ги за пет минути, но сме ги накарали да се движат и в момента са на открито. Просто е въпрос на време.

– Надявам се, че полицаите ще внимават – каза Райън.

– Да, сър.

– Тук има ли някакви проблеми?

– Не. Всичко е просто както трябва. Гостите ви трябва да пристигнат към осем без петнадесет. Какво сте приготвили за вечеря? – попита Авери.

– Ами на път за тук набрах малко бяла царевица – минахте покрай това място, когато идвахте насам. Ще има стек на грил, печени картофи и спаначената салата на Кати. Ще ги нагостим с хубава американска храна. – Джек отвори задния капак на колата и извади чувал е прясно набрани царевици.

Авери се усмихна.

– Дояде ми се.

– В шест и тридесет ще дойде и човек с храна. Студени рола и пържоли. Няма да позволя да работите толкова време без храна, ясно ли е? – настоя Райън. – Не можете да бъдете нащрек, ако сте гладни.

– Ще видим. Благодаря ти.

– Баща ми беше полицай.

– Между другото опитах се да включа лампите около басейна, но не работят.

– Зная. Токът не е наред от два дни. Онези от електроснабдяването казват, че са поставили нов трансформатор и трябва да работи – нещо такова. – Райън вдигна рамене. – Очевидно е повредил прекъсвача на инсталацията за басейна, но в къщата всичко е наред. Не сте предвидили да плувате, нали?

– Не. Искахме да използваме един от контактите тук, но не работи.

– Жалко. Е, имам да свърша някои работи.

Авери го изгледа как тръгна към къщата и за последен път премисли плана си за разполагането на охраната. Две коли на щатската полиция ще спрат на неколкостотин метра по-надолу, за да проверяват всеки, който е тръгнал насам. Повечето от хората му ще покриват пътя. Двама щяха да оглеждат всички страни на двора – гората от двете му страни изглеждаше твърде негостоприемна за проникване, но въпреки това щяха да я наблюдават. Тази група се наричаше „Група едно“. Втората ще се състои от шестима мъже. Трима души трябваше да се намират в къщата. Други трима, единият от които човекът, осигуряващ комуникацията в микробуса, щяха да бъдат между дърветата до басейна.

Мястото за проверка за превишена скорост беше добре познато на местните жители. Всеки уикенд по една-две коли заставаха на тази отсечка от междущатското шосе 70. Дори в местния вестник писаха нещо по този въпрос. Но, разбира се, хората от другите щати не четяха този вестник. Полицаят беше спрял колата си малко след възвишението на пътя, от което колите, тръгнали в посока към Пенсилвания, прелитаха покрай насочения радарен пистолет, преди да се усетят. Уловът беше толкова добър, че никога не се притесняваха да спират онези, които караха под шестдесет и пет мили в час, а най-малко два пъти нощем хващаха шофьори, каращи с над осемдесет.

„Бъдете нащрек за черен микробус. Година на производство и модел неизвестни“ – беше съобщено по радиото до всички преди няколко минути. Полицаят прецени, че в щата Мериленд има поне пет хиляди такива микробуси и всички те ще бъдат на път в петък вечерта. Нека някой друг се тревожи за това. „Доближавайте се изключително внимателно.“

Патрулната му кола се разлюля като лодка, минаваща през дирята на кораб, когато някаква кола префуча край него. Радарният пистолет показа осемдесет и три мили в час. Полицаят включи на скорост и тръгна, преди да осъзнае, че това е черен микробус. „Доближавайте с изключително внимание. Те дори не ни казаха регистрационния номер.“

– Хагърстаун, обажда се единадесет. Преследвам микробус черен на цвят. Мина с осемдесет и три мили. Движа се на запад по междущатско 70, на около три мили от изход 35.

– Единадесет, виж регистрационния им номер, но недей, повтарям, недей да се опитваш да ги задържаш. Прочети номера, изостани и запази визуален контакт. Ще ти изпратим подкрепа.

– Разбрано. Приближавам се. „По дяволите!“

Натисна докрай газта и видя как стрелката на скоростомера се придвижи до деветдесет. Изглежда, микробусът беше намалил малко скоростта. Сега беше на около двеста метра зад него. Присви очи. Виждаше номера, но не можеше да го разчете. Скъси разстоянието по-бавно. От петдесет метра успя да разчете номера – беше инвалиден. Полицаят взе микрофона, за да съобщи числата, когато задната врата рязко се отвори.

Моментално се досети. „Така очистиха Лари Фонтана!“ Натисна спирачката и се опита да завърти волана, но кабелът на микрофона се закачи на ръката му. Полицаят се сви и се смъкна под таблото, докато колата намаляваше скорост. Видя огън, бял като слънцето огнен език, насочен право към него. В момента, в който се досети какво е това, дочу удрящите куршуми. Една от гумите му се пукна, радиаторът експлодира и във въздуха плиснаха пара и вода. Още куршуми заудряха по предния капак, най-вече в дясната част на колата, и полицаят се смъкна под кормилото, като остави колата да подскача на спуканата гума. След това шумът спря. Той вдигна глава и видя, че микробусът се намира на стотина метра и набира скорост нагоре по шосето. Опита се да се обади по радиото, но то не работеше. Скоро откри, че два куршума бяха пръснали акумулатора, от който сега течеше киселина по асфалта. Няколко минути стоя така, учуден, че е жив, преди да дойде друга полицейска кола.

Полицаят трепереше така, че се наложи да държи микрофона с две ръце.

– Хагърстаун, копелето стреля с картечница по колата ми! Микробусът е форд, изглежда, е модел от осемдесет и четвърта година, с инвалиден номер Н-две-две-девет-едно, за последен път е забелязан да се движи в западна посока по междущатско шосе 70, на изток от изход тридесет и пет.

– Удариха ли те?

– Не, но от колата не става нищо. Стреляха по мен с една проклета картечница!

Това наистина раздвижи нещата. ФБР отново беше уведомено и всички налични хеликоптери на щатската полиция се събраха в района на Хагърстаун. За първи път в тях имаше хора с автоматично оръжие. Губернаторът в Анаполис се питаше дали да използва и хора от подразделенията на националната гвардия. Един пехотен полк беше вдигнат по тревога – той и без това провеждаше учение, – но за момента ограничи подкрепата от страна на гвардията до поддръжка в хеликоптерите на щатската полиция. Гонитбата се провеждаше в централните хълмисти райони на щата Мериленд. По радиостанциите и телевизията хората бяха предупреждавани да внимават. Президентът прекарваше уикенда някъде в провинцията и това още усложняваше нещата. Морските пехотинци в близкия Кемп Дейвид и няколко други строго секретни отбранителни поделения, сгушени между хълмовете, свалиха сините си униформи и колани с кобури за пистолет и ги замениха със зелено камуфлажно облекло и пушки М-16.

25.

СРЕЩА

Дойдоха точно навреме. Две полицейски коли останаха на пътя, а други три, натоварени е хора от охраната, придружиха ролсройса до къщата на Райън. Шофьорът, човек от охраната, спря пред къщата и изскочи от колата, за да отвори вратата на пътниците си. Негово височество излезе първи и помогна на жена си. Хората от охраната вече се бяха пръснали навсякъде. Водачът на английския контингент поговори с Авери и групата му се разпръсна по предварително определените места. Когато Джек слезе по стълбите, за да посрещне гостите си, той си помисли, че къщата му е нападната от военни.

– Добре дошли в Перигрин клиф.

– Здравейте, Джек! – Принцът пое ръката му. – Изглеждате чудесно.

– Вие също, сър. – Обърна се към принцесата, с която не се бяха запознавали. – Ваше височество, за мен е голямо удоволствие.

– За нас също, доктор Райън.

Той ги поведе в къщата.

– Как пътувахте?

– Ужасно горещо беше – отговори принцът. – Винаги ли е така през лятото.

– Прекарахме две много горещи седмици – отговори Джек. Преди няколко часа беше стигнало тридесет и девет градуса. – Казват, че утре ще се промени. През следващите няколко дни не се очаква температурата да надвиши двадесет и пет градуса. – Думите му не бяха посрещнати с ентусиазъм.

Кати чакаше вътре заедно със Сали. Тя особено трудно понасяше времето. Ръкува се, а Сали си спомни какво е английски реверанс и направи един с хихикане.

– Вие добре ли сте? – попита Кати нейно височество.

– Отлично, ако не е тази жега. Слава богу, съществуват климатичните инсталации.

– Нека ви покажа къщата. – Райън поведе гостите си към хола, който беше и трапезария.

– Изгледът е прекрасен – отбеляза принцът.

– Така. Първото нещо: в дома ми никой няма да носи сако – рече Райън. – Мисля, че в Англия на това му казвате неофициално облекло.

– Идеята е отлична – каза принцът. Джек пое сакото му и го окачи в гардероба в антрето до старата си полушубка от морската пехота, а след това съблече и своето. През това време Кати беше настанила всички по местата им. Сали седеше до майка си, краката й висяха високо над пода и тя се опитваше да държи роклята си над коленете. Кати установи, че не може да седне удобно.

– Колко ви остава? – попита принцът.

– Осем дни…но, разбира се, понеже ми е за втори път, зная, че може да е всеки момент.

– Аз ще установя това след още седем месеца.

– Така ли? Честито! – Двете жени лъчезарно се усмихнаха.

– Поздравявам ви, сър – отбеляза Райън.

– Благодаря, Джек. А вие как сте?

– Предполагам, знаете какво работя.

– Да, чух снощи от един от нашите хора от охраната… Казаха ми, че сте открили и разпознали лагер за терористи, който след това е бил…неутрализиран – тихо каза принцът.

Райън дискретно кимна.

– Боя се, че не мога да разисквам това.

– Разбирам. А как е малкото момиченце след…

– Сали? – обърна се Джек и попита: – Как е моето малко момиче?

– Аз съм голямо момиче! – натърти тя.

– Какво мислите?

– Мисля, че сте имали дяволски късмет.

– Бих се успокоил само след едно нещо. Предполагам, сте чули?

– Да – той замълча. – Надявам се, че вашите хора ще внимават.

Джек се съгласи, а като чу идващата кола, се изправи. Отвори вратата и видя Роби и Сиси Джексън да слизат от „корветата“ на пилота. Микробусът за комуникациите на службата за сигурност застана зад нея, за да блокира пътя. Роби се засили нагоре по стълбите.

– Какво става? Кой е тук? Президентът ли?

Джек разбра, че Кати трябва да ги е предупредила. Сиси беше облечена в семпла, но много хубава бяла рокля, а Роби беше с вратовръзка. Лошо.

– Влизайте и се присъединявайте към нас – каза Джек с гадна усмивка.

Роби погледна двамата агенти с разкопчани сака до басейна и хвърли озадачен поглед на Джек, но го последва. Когато заобиколиха тухлената камина, очите на летеца се разшириха.

– Майор Джексън, предполагам. – Негово височество се изправи.

– Джек – прошепна Роби, – ще те убия! – Здравейте, сър – поздрави на висок глас той. – Това е жена ми, Сесилия. Както обикновено става, веднага се разделиха на мъжка и женска група.

– Разбрах, че сте пилот от военноморските сили.

– Да, сър. Сега се връщам в ескадрилата си. Летя на F-14. – Роби се бореше със себе си и се опитваше да се овладее. Почти успяваше.

– Да, „Томкат“. Аз съм летял на „Фантом“. А вие?

– Имам сто и двадесет часа на тях, сър. Моята ескадрила премина на четиринайсетките няколко месеца след като отидох в нея. Тъкмо започвах да разбирам фантомите, когато ни ги взеха. Аз…ъъ…сър, вие не сте ли и офицер от военноморския флот?

– Да, майоре. Имам звание капитан – отговори негово височество.

– Благодаря. Сега зная как да се обръщам към вас, капитане – каза Роби с явно облекчение. – Нали може?

– Разбира се. Знаете ли, наистина омръзва това, че хората се държат така неловко в мое присъствие. А вашият приятел ми се скара преди няколко месеца.

Роби се усмихна.

– Знаете ги морските пехотинци, сър. Големи уста, малки мозъци.

Джек разбра какво го очаква.

– Мога ли да пи предложа нещо за пиене?

– Трябва да летя утре, Джек – отговори Роби. Погледна часовника си. – Имам дванадесетчасова забрана.

– Вие се отнасяте сериозно към това нещо – каза принцът.

– И още как, капитане, след като птицата струва тридесет или четиридесет милиона. Ако строшите някоя, по-добре причината да не е в пиенето. Минал съм веднъж през такова нещо.

– О? Какво стана?

– Един от двигателите спря, когато включих форсажа. Опитах се да се върна, но падна налягането на хидравличната система на пет мили от кораба и трябваше да скачам. Два пъти съм катапултирал и Бог ми е свидетел, че ми стига.

– О?

Въпросът му разпали Роби да обясни как беше свършила кариерата му като пилот изпитател в „Пакс Ривър“.

– Летя си аз на три хиляди метра височина…

Джек отиде в кухнята, за да донесе чай с лед за всички. Завари двама от охраната – американец и англичанин.

– Всичко ли е наред? – попита Райън.

– Да. Изглежда, нашите приятели са били забелязани близо до Хагърстаун. Стреляли са в полицейска кола и са се измъкнали. Полицаят е здрав. Пропуснаха този път. Както и да е, за последен път са били видени да отиват на запад. – Агентът от тайната служба беше много доволен от това. Джек погледна навън и видя още един на верандата.

– Сигурни ли сте, че са били те?

– Бил е микробус с инвалидни номера. Обикновено се повтарят – обясни агентът. – Рано или късно това ги проваля. Районът е ограден. Ще ги хванем.

– Добре. – Джек вдигна подноса с чашите.

Когато се върна, Роби обсъждаше е принца нещо за летенето. Джек разбра веднага, тъй като обсъждането включваше сложни движения с ръце.

– Значи, ако изстреляте „Феникса“ в този радиус, той просто не може да й избяга. Ракетата вдига много по-висока скорост, отколкото един пилот – завърши Джексън.

– А, да. Същото, както и с ракетите „Спароу“, нали?

– Да, капитане, само че радиусът е по-малък. – Очите на Роби светеха. – Били ли сте някога в „Томкат“?

– Не, но ми се ще.

– За бога, та това не е проблем. През цялото време возим цивилни – искам да кажа, че трябва разрешение, но сме возили дори и актьори от Холивуд. Уреждането на един полет за вас би трябвало да е играчка. Искам да кажа, че вие не представлявате риск за сигурността, нали? – Роби се засмя и си взе чаша чай. – Благодаря ти, Джек. Капитане, ако имате време, аз разполагам с птицата.

– С удоволствие бих го направил. Имаме малко свободно време…

– Тогава да го направим – каза Джексън.

– Виждам, че вие двамата намерихте общ език.

– Да – отговори принцът. – От години исках да срещна някой пилот на F-14. Значи казвате, че това устройство с телескопичната камера наистина е ефективно?

– Да, сър! Не е кой знае какво. Лупа с десетократно увеличение на една смотана телевизионна камера. Можете да разпознаете жертвата си на петдесет мили и е време за „Феникса“. Ако играете картите си както трябва, можете да разпльоскате оня, преди да е усетил, че сте в същия окръг, а точно това е целта, нали?

– Значи се опитвате да избегнете боя?

– Искате да кажете МВБ – маневриране при въздушен бой, Джек – обясни Роби на невежия наблюдател. – Това ще се промени, когато получим новите двигатели, капитане, но колкото по-отдалеч можете да го свалите, толкова по-добре. Понякога човек се въвлича в най-напечени ситуации, но ако допуснете това, губите най-голямото си предимство. Нашата задача е да влезем в бой с другия от колкото е възможно по-голямо разстояние. Затова го наричаме външен въздушен бой.

– Това би било много полезно на Фолклендските острови – отбеляза негово височество.

– Правилно. Ако влезете в бой с противника си над своята палуба, вие вече сте загубили по-голямата част от битката. Трябва да започваме боя на петстотин километра от кораба и да ги ритаме по задника през цялото време. Ако вашият военноморски флот имаше един самолетоносач, тази малка ненужна пойна никога не би съществувала. Извинете, сър. Вината не е ваша.

– Искате ли да разгледате къщата? – попита Джек. Винаги ставаше така. Трудиш се, за да може единият ти гост да се запознае с другия, а после изведнъж се оказваш изолиран от разговора.

– На колко години е тя, Джек?

– Нанесохме се няколко месеца преди да се роди Сали.

– Дърводелската работа е съвършена. Това там библиотеката ли е?

– Да, сър. – Къщата беше проектирана така, че човек можеше да гледа от хола в библиотеката. Голямата спалня беше над нея. В стената имаше квадратен отвор, от който се виждаше в хола, но Райън постави върху него картина. Джексън забеляза, че тя е на релса и може да се мести настрани. Причината беше напълно ясна. Джек ги поведе към библиотеката. Всички харесваха това, че единственият прозорец в нея се намираше над бюрото му и гледаше към залива.

– Нямаш ли прислужник. Джек?

– Не, сър. Кати мисли да вземе гледачка, но все още не е успяла да ме убеди. Всички готови ли са за вечеря?

Отговорът беше енергичен. Картофите вече се намираха във фурната и Кати беше готова да започне царевицата. Джек извади месото от хладилника и изведе мъжете навън.

– Ще ви хареса, капитане. Джек прави страхотен стек.

– Тайната е във въглищата – обясни Джек. Беше взел шест разкошни на вид парчета телешко филе и хамбургер за Сали. – Става добре и ако месото е хубаво.

– Зная, че е късно да те питам, Джек, но откъде се снабдяваш с такова месо?

– Мой бивш клиент от борсата снабдява ресторанти. Тези парчета са от Канзас сити. – Джек ги постави на решетката с вилица с дълга дръжка. Разнесе се приятно пращене. Той намаза месото с малко сос.

– Панорамата е впечатляваща – отбеляза негово височество.

– Приятно е човек да гледа как минават корабите – съгласи се Джек. – Но сега май са по-нарядко.

– Сигурно слушат радио – каза Роби. – Тази вечер се очаква силна буря.

– Не съм чул такова нещо.

– Това е предната част на студения фронт. Много бързо се развива над Питсбърг. Понеже утре ще излитам, преди да тръгнем насам, се обадих до метеорологичната служба в Пакс. Казаха ми, че на радара бурята изглежда много свирепа. Силен дъжд и вятър. Очаква се към десет часа да завали.

– Тук често ли има такива бури? – попита негово височество.

– Да, капитане. Няма смерчове като в Средния запад, но от гръмотевичните бури тук на човек му се изправят косите. Миналата … не, преди две години докарвах един самолет от Мемфис и имах чувството, че се намирам върху някой от онези пръти за скачане*. Просто нямаш никакъв контрол над самолета. Тези бури могат да бъдат наистина страшни. Долу в Пакс вкарват всички самолети в хангари, а тези, които останат, ги връзват здраво за земята.

[* Pogo stick (англ.) – прът с дръжка в горната част, стъпала за краката в средата и пружина в долната част, така че човек може да подскача нагоре-надолу и настрани. – Б.пр.]

– Няма да е зле да ни поохлади малко – каза Райън.

– Така е. Това е просто гръмотевична буря, капитане. Големи бури има само три или четири пъти в годината. Може и да се съборят няколко дървета, но ако човек не е на открито или в някоя малка лодка, няма страшно. Долу в Алабама при наближаването на такава буря бихме се плашили от смерчове. А това наистина е страшно!

– Виждали ли сте смерч?

– Неведнъж, капитане. Повечето се появяват през пролетта. Когато бях десетгодишен, видях как един смерч пресече пътя, вдигна една къща, сякаш е новогодишна играчка, и я пусна четвърт миля встрани. Странни са смерчовете. Онзи дори не събори ветропоказателя от черквата на баща ми. Такива са. Струва си да ги види човек, но от безопасно разстояние.

– Значи главната опасност при полета е турбулентността?

– Да. Но другата опасност е водата. Има случаи, когато самолети са всмуквали толкова много вода през въздухозаборниците, че двигателите им са загасвали веднага. – Роби щракна с пръсти. – Изведнъж се озоваваш на безмоторен самолет. Определено това не е приятно. Затова, ако е възможно, трябва да се избягват бурите.

– А когато не е?

– Капитане, веднъж трябваше да кацна на един самолетоносач по време на буря – беше вечер. Тогава без малко не намокрих панталонките си – за първи път, откакто съм бил на две години. – Той дори потрепера.

– Ваше височество, трябва да ви благодаря, че измъкнахте всичко това от Роби. Познавам го повече от година, но никога не си е признавал, че леко се притеснява горе във въздуха – ухили се Джек.

– Не исках да разваля имиджа – обясни Джексън. – Човек трябва да опре пистолет в главата на Джек, за да го накара да се качи на самолет, и не исках да го плаша повече.

Беше добре, че сега на верандата имаше сянка и духаше лек северен бриз. Джек обръщаше стековете над въглищата. В залива имаше няколко кораба, но повечето от тях, изглежда, се насочваха към пристанището. Джек за малко не припадна от страх, когато един реактивен изтребител префуча с рев покрай скалата. Обърна се навреме, за да види белия самолет, който се отдалечаваше на юг.

– По дяволите, Роби, за какво е всичко това? Правят го от две седмици.

Джексън гледаше как двойната опашка на самолета изчезва в маранята.

– Изпитват ново оборудване на F-18. Какво толкова има?

– Шумът! – Райън преобърна стековете.

Роби се засмя:

– О, Джек, това не е шум. Това е звукът на свободата.

– Не е лошо, майоре – отсъди негово височество.

– Е, а какво ще кажете за звука на обяда? – попита Райън.

Роби грабна чинията и Джек натрупа месото в нея. Салатите вече се намираха на масата. Кати правеше превъзходна спаначена салата с домашен сос. Джек видя Сиси, която носеше царевицата и картофите, и беше наметнала престилка, за да пази роклята си. Той раздаде месото и направи хамбургер на Сали с питка хляб. След това сложи дъщеря си в специалния висок стол. Неприятно беше само това, че никой не пиеше. Беше купил четири бутилки отбрано калифорнийско вино за стековете, но, изглежда, всички, бяха в пълно въздържателско настроение.

– Джек, пак има проблеми с тока – каза жена му. – За момент дори си мислех, че няма да мога да довърша царевицата.

Агентът от тайната служба застана в средата на пътя и принуди микробуса да спре.

– Да, сър? – попита шофьорът.

– Какво правите тук? – Сакото на агента беше разкопчано. Не се виждаше пистолет, но шофьорът знаеше, че той е някъде там. Преброи още шест души на около десет метра от микробуса, и други четирима, които се виждаха лесно.

– Хей, аз тъкмо обясних на полицаите. – Мъжът махна е ръка назад. Двете коли на щатската полиция се намираха само на двеста метра по-назад.

– Ще ми кажете ли?

– Има проблем с трансформатора в края на пътя. Искам да кажа, виждате, че това е кола на „БГ&Е“, нали?

– Ще почакате ли тук?

– Няма проблеми, човече. – Шофьорът се спогледа с пътника на дясната седалка. Агентът се върна е още един човек, който държеше радиотелефон.

– Какъв е проблемът?

Шофьорът въздъхна:

– Трети път. Има проблем в електротрансформатора на края на пътя. Хората тук оплакаха ли ви се от електричеството?

– Да – каза Авери. – И аз забелязах това. Какво ги предизвиква?

Мъжът от дясната седалка обясни:

– Казвам се Алекс Добенс, инженер съм. Монтирали сме на тази линия нов експериментален трансформатор. В кутията има монитор, който изпраща много особени сигнали и може би тя ще гръмне. Дошли сме да я проверим.

– Можем ли да видим някакви документи?

– Разбира се. – Алекс излезе от микробуса и го заобиколи. Подаде пропуска си за фирмата „БГ&Е“. – Какво става тук, по дяволите?

– Не мога да ви кажа. – Авери разгледа пропуска и му го върна. – Имате ли заповед за тази задача? Добенс подаде папката си.

– Вижте, ако искате да проверите какво става, обадете се на този номер отгоре. Това е службата за поддържането по обектите и се намира в седалището на фирмата в Балтимор. Търсете мистър Грифин.

Авери се обади по радиотелефона си и накара и хората си да направят това.

– Имате ли нещо против да разгледаме колата?

– Моля – отговори Добенс. Поведе двамата агенти около колата. Забеляза, че четирима други мъже много отблизо наблюдаваха какво прави и стояха далеч един от друг с незаети ръце. Други гледаха от отвъдната страна на двора. Той рязко отвори плъзгащата се врата и покани с жест агентите.

Вътре те видяха купчина инструменти, кабели и пробна апаратура. Авери остави подчинените си да извършат проверката.

– Трябва ли непременно да идете там?

– Трансформаторът може да изгори. Мога и да го оставя да гръмне, но хората от околността ще се обезпокоят, ако угасне токът. Хората са такива, нали знаете? Мога ли да попитам вие кои сте?

– Тайна служба. – Авери извади картата си. Добенс се изненада.

– Господи! Искате да кажете, че там е президентът?

– Не мога да кажа кой е там – отговори Авери. – Какво му е на трансформатора? Казахте, че е нов.

– Да. Той е експериментален модел. Използва охладители от инертни газове вместо полибромидни бифенилни вещества, а има и вградено устройство за потискане на колебанията. Вероятно там е проблемът. Изглежда, агрегатът е чувствителен към околната температура. Регулирахме го няколко пъти, но не можем да го нагласим правилно. Аз работя по проекта от два месеца. Обикновено оставям хората си сами да го правят, но този път шефът настоя лично да го погледна. – Той вдигна рамене. – Мой проект е.

Другият агент излезе от микробуса и поклати глава. Авери кимна. След това главният агент се обади по радиотелефона до комуникационния микробус, чиито обитатели бяха звъннали в „Балтимор-газ и електричество“ и потвърдиха казаното от Алекс.

– Искате ли да изпратите човек с нас, за да наблюдава? – попита Добенс.

– Не. Няма нужда. Колко време ще ви трябва? – попита Авери.

– Зная толкова, колкото и вие, сър. Вероятно е нещо просто, но все още не сме разбрали какво е. Простите неща са най-неприятните.

– Наближава буря. Не бих искал да съм на някой стълб в такава буря – отбеляза агентът.

– Да. Е, както си стоим тука, не вършим никаква работа. Всичко наред ли е сега?

– Да. Давай.

– Наистина ли не можете да ми кажете кой е тук?

Авери се усмихна:

– Съжалявам.

– А, аз и без това не съм гласувал за него – засмя се Добенс.

– Стоп! – извика вторият агент.

– Какво има?

– Предната лява гума. – Мъжът посочи.

– По дяволите, Луис! – изръмжа на шофьора Добенс. Стоманената оплетка на гумата се показваше на едно място.

– Шефе, не съм виновен аз. Трябваше да са я сменили тази сутрин. Записах я още в сряда – запротестира шофьорът. – Ето и квитанцията от поръчката.

– Добре. Спокойно. – Добенс погледна към агента. – Благодаря.

– Не можете ли да я смените?

– Нямаме крик. Откраднаха ни го. Това е проблемът на фирмените коли. Винаги липсва по нещо. Ще се оправим. Е, имаме да ремонтираме и трансформатор. Довиждане. – Алекс се качи в микробуса и махна с ръка, когато потеглиха.

– Добре, Луис.

Шофьорът се усмихна.

– Да. Помислих, че добре стана с гумата. Преброих четиринадесет.

– Точно така. Трима между дърветата. Предполагам, че има още четирима в къщата. Те не ни интересуват. – Замълча и погледна към облаците над хоризонта. – Надявам се Ед и Уили да са се измъкнали.

– Измъкнали са се. Наложило им се е само да стрелят по едно ченге с кола и да сменят колата си. Ченгетата тук бяха по-отпуснати, отколкото очаквах – отбеляза Луис.

– Защо не? Те мислят, че ние сме на някое друго място. – Алекс отвори една кутия с инструменти и извади от нея приемо-предавателя си. Агентът го беше видял, но не пита за него. Не можа да разбере, че честотният му диапазон е променен. Разбира се, в микробуса нямаше оръжие, но радиоапаратите бяха далеч по-смъртоносни. Предаде по радиото каквото беше видял и получи потвърждение. Усмихна се. Агентите дори и не попитаха за двете стълби на покрива. Провери часовника си. Срещата беше предвидена за след тридесет минути…