Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 38 страниц)

– Няма смисъл да чакам – мръдна рамо Райън.

Оуенс взе един касетофон от куфарчето си и го постави на леглото. Включи два микрофона – един обърнат към Райън и втори – към офицерите. Натисна бутона за запис и обяви датата, часа и мястото.

– Доктор Райън – попита Оуенс с официален глас, – известно ли ви е, че това интервю се записва?

– Да, сър.

– И не възразявате ли?

– Не, сър. Мога ли да ви задам един въпрос?

– Разбира се – отговори Оуенс.

– Обвинен ли съм в нещо? Ако е така, бих искал да се свържа с посолството и да получа адвок… – Райън се чувстваше твърде неловко да бъде в центъра на вниманието на полицаи от такъв ранг, но беше прекъснат от смеха на мистър Ашли. Разбра, че другите офицери изчакаха Ашли да отговори.

– Доктор Райън, вие може би не разбирате нещата правилно. Официално заявявам, че нямаме намерение да ви обвиняваме в нищо. Ако мислехме да го сторим, трябва да ви кажа, че до края на деня щяхме вече да си търсим нова работа.

Райън кимна с глава, без да изразява облекчението си. Никак не беше сигурен. Единственото сигурно нещо беше, че законът не трябва непременно да е смислен. Оуенс започна да чете въпросите си от някакъв жълт бележник.

– Можете ли да ни кажете името и адреса си?

– Джон Патрик Райън. Адресът, на който получаваме пощата, е Анаполис, Мериленд. Къщата ни се намира на Перигрин клиф, на около десет мили южно от Анаполис, в залива Чесапийк.

– Какъв сте по професия? – Оуенс отбеляза нещо в бележника.

– Би могло да се каже, че имам две професии. Преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Понякога чета лекции във Военноморския колеж в Нюпорт и от време на време провеждам някои консултации – като странична дейност.

– Това ли е всичко? – попита Ашли с приятелска усмивка, а Райън се зачуди дали наистина е приятелска. Джек се питаше какво са успели да разберат за миналото му през изминалите – колко? – петнадесетина часа и точно за какво намекваше Ашли. „Ти не си полицай – помисли си Райън. – Какъв точно си?“ Независимо от всичко той трябваше да се придържа към версията, според която е консултант на непълно работно време в корпорацията „Майтър“.

– А каква е целта на посещението ви в страната? – продължи Оуенс.

– Едновременно и отпуск, и пътуване с изследователска цел. Събирам данни за нова книга, а Кати се нуждаеше от почивка. Сали все още е в предучилищна възраст, затова решихме да дойдем сега и да пропуснем туристическия сезон. – Райън си взе цигара от пакета, оставен от Уилсън. Ашли поднесе златна запалка. – В сакото ми, не зная къде се намира то сега, ще намерите писма, представящи ме пред вашето адмиралтейство и пред Кралския военноморски колеж в Дартмур.

– Разполагаме с писмата – отговори Оуенс. – Доста нечетливи са. Боя се, че и костюмът ви е напълно съсипан. Каквото кръвта не е успяла да съсипе, са го довършили с ножа жена ви и сержантът. И така, кога пристигнахте във Великобритания?

– Все още е четвъртък, нали? Ами ние тръгнахме от международното летище „Дълес“ край Вашингтон във вторник вечерта. Пристигнахме към седем и тридесет, в хотела бяхме към девет и тридесет, поръчахме си закуска в стаята и веднага заспахме. Пътуването със самолет винаги ме съсипва – умора от смяната на часовия пояс или нещо такова. Веднага заспах. – Това не беше съвсем вярно, но Райън не мислеше, че трябва да знаят абсолютно всичко.

Оуенс кимна. Вече знаеха защо Райън мрази да лети.

– А вчера?

– Събудих се към седем, поръчах си закуска и вестник в стаята, а след това се излежавах докъм осем и тридесет. Уговорихме се да се срещнем с Кати и Сали в парка към четири и половина, след това взех такси за сградата на адмиралтейството – оказа се, че не е далече, можех да отида и пеша дотам. Както казах, имах писмо, представящо ме на адмирал сър Александър Удсън, който отговаря за военноморските архиви. Всъщност той е пенсиониран. Заведе ме в някакво вмирисано на плесен мазе. Беше ми приготвил всичко, което исках да видя. Дойдох да разгледам някои материали, разменяни между Лондон и адмирал сър Джеймс Сомървил. Той е бил командващ на вашия флот в Индийския океан през първите месеци на 1942 година, а това е едното от нещата, за които пиша. Прекарах три часа в разчитане на избелели копия на военноморски телеграми и си водех записки.

– На това ли? – Ашли вдигна „папката“ на Райън. Джек я грабна от ръцете му.

– Слава богу! – възкликна той. – Сигурен бях, че се е загубила. – Отвори я, постави я на масичката и натисна някакви клавиши. – Я, още работи!

– Какво точно е това нещо? – поиска да узнае Ашли. И тримата станаха от столовете си, за да видят по-добре.

– Това е моята слабост – усмихна се Райън. При отварянето на „папката“ се разкри клавиатура като на пишеща машина и жълт дисплей с течни кристали. Външно приличаше на скъпа папка, дебела около два сантиметра и подвързана с кожа.

– Това е преносим компютър „Кеймбридж Датамастер“, модел Ц. Един мой приятел ги произвежда. Има микропроцесор МЦ 68 000 и два мегабайта бъбъл памет.

– Имате ли нещо против да преведете това? – помоли Тейлър.

– Извинете. Това е портативен компютър. Микропроцесорът върши цялата работа. Два мегабайта означават, че може да съхранява до два милиона знака – достатъчно за една книга, и тъй като има бъбъл памет, информацията не изчезва при изключване. Един приятел от ученическите ми години основа фирма за производството на тези дребосъци. Поиска ми малко пари за начален капитал. Вкъщи аз използвам „Епъл“, а този нося със себе си насам-натам.

– Знаехме, че е някакъв компютър, но нашият човек не можа да го накара да заработи – каза Ашли.

– Мярка за сигурност. Първия път, когато го използвате, въвеждате потребителския си код и включвате блокировката. След това, ако не въведете кода, компютърът просто не се включва.

– Така ли? – отбеляза Ашли. – Каква степен на сигурност има?

– Трябва да питате Фред. Може би ще можете да прочетете данните направо от чиповете. Аз не зная как работят компютрите. Само ги използвам – обясни Райън. – Ето ги записките ми.

– Да се върнем на това, което вършихте вчера – каза Оуенс, като погледна хладно Ашли. – Засега знаем какво сте правили до обяд.

– Добре. Прекъснах работа, за да обядвам. Някакъв човек от приземния етаж ме изпрати в една …една кръчма на две пресечки от мястото. Не си спомням името й. Изядох един сандвич с бира, като си играех с това нещо. Това ми отне около половин час. Прекарах още час в сградата на адмиралтейството, преди да приключа. Излязох оттам към два и петнадесет. Благодарих на адмирал Удсън – много приятен човек – и взех такси до…не си спомням адреса, но беше написан на едно от писмата. Мисля, че беше северно от парка „Риджънтс“. Адмирал сър Роджър де Вер. Служил е под командването на Сомървил. Нямаше го там. Икономът му ми каза, че е излязъл поради внезапната смърт на човек от семейството му. Оставих бележка, че съм идвал, и взех друго такси към центъра на града. Реших да сляза няколко пресечки по-рано и да измина пеш останалата част от пътя.

– Защо? – попита Тейлър.

– Главно защото се бях схванал от седенето – в адмиралтейството, в самолета, в таксито. Исках да се раздвижа. Тичам всеки ден и ставам нервен, когато не го правя.

– Къде слязохте? – попита Оуенс.

– Не зная името на улицата. Ако ми покажете карта, може би ще успея да я открия. – Оуенс му направи знак да продължава. – Както и да е. Някакъв двуетажен автобус за малко не ме прегази и един от вашите униформени полицаи ми каза да пресека на пешеходната пътека. – Оуенс изглеждаше изненадан от това и си записа нещо в бележника. Може би не са разбрали за тази среща. – Купих си списание от една будка и се срещнах с Кати към…о, три и четиридесет или там някъде. И те бяха подранили.

– А тя как беше прекарала деня? – попита Ашли. Райън беше сигурен, че вече разполагат с тази информация.

– Главно в пазаруване. Кати е била в Лондон няколко пъти и обича да пазарува тук. За последен път е идвала преди три години – на конгрес на хирурзите. Аз не можах да дойда тогава.

– Оставила ви е с малката? – тънко се усмихна Ашли. Райън почувства, че Оуенс се дразнеше от него.

– Пратихме я при дядо и баба. Това беше, преди да почине баба й. Аз работех върху доктората си в Джорджтаун. Не можех да се измъкна. Взех научната си степен за две години и половина и през последната година проливах кървава пот в промеждутъците между университета и семинарите в Центъра за стратегически и международни изследвания. Това пътуване беше за нас малка ваканция. – Райън направи гримаса. – Първата истинска ваканция от медения ни месец насам.

– Какво правехте, когато започна нападението? – Оуенс върна разговора в необходимата посока. И тримата се приведоха напред.

– Гледахме точно в обратна посока. Когато гранатата избухна, обсъждахме какво ще правим вечерта.

– Вие знаехте ли, че това е граната? – попита Тейлър.

Райън кимна утвърдително.

– Да. Те издават особен звук. Мразя тия гадости, но това е нещо, което ме научиха да използвам в морската пехота в Куантико. Същото беше и с онзи с автомата. В Куантико ни обстрелваха с източноевропейско оръжие. Боравил съм с АК-47. Звукът му се различава от този на нашите, а в боя е полезно човек да може да го разпознава. А защо и двамата не са имали АК-47?

– Доколкото можахме да установим – каза Оуенс, – човекът, когото вие ранихте, е обездвижил колата с противотанкова граната, изстреляна от автомата. Това показват изследванията на оръжейните специалисти. Следователно неговият автомат е бил от новите АК-47, малокалибрените, които имат приспособления за изстрелване на гранати. Очевидно не е имал време да снеме гранатомета и е решил да действа с пистолета. Знаете, че е имал и ръчна граната. – Джек не знаеше за изстреляната с автомата граната, но внезапно си спомни за ръчната граната, която беше видял.

– Противотанкова ли? – попита Райън.

– Вие разбирате от тези неща, нали? – отговори Ашли.

– Ако не сте забравили, аз бях морски пехотинец. Наричаха ги бронебойни гранати, нали? Пробиват дупка в леко блиндирано превозно средство и могат да причинят доста добри разрушения на един камион.

„Откъде ли са намерили тези неща и защо не са ги използвали? Пропускаш нещо, Джек.“

– И какво направихте след това? – попита Оуенс.

– Най-напред свалих жена си и детето на земята. Колите спряха да се движат веднага. Вдигнах глава, за да видя какво става.

– Защо? – попита Тейлър.

– Не зная – бавно отговори Райън. – Може би ми е останал рефлексът. Исках да видя какво, по дяволите, става – приемете го за глупаво любопитство. Видях единия, който обстрелваше ролсройса, и другия, който заобикаляше колата, сякаш искаше да хване всеки, опитал се да изскочи от нея. Прецених, че ако се придвижа наляво, ще мога да се приближа. Спрелите коли ме скриваха. Изведнъж се намерих на петнадесетина метра. Оня с автомата не се виждаше от ролсройса, а пък този с пистолета стоеше с гръб към мен. Видях, че имам шанс, и се възползвах.

– Защо? – попита Оуенс този път много тихо.

– Добър въпрос. Не зная наистина. – Райън мълча в продължение на половин минута. – Вбесих се. Всички, които бях срещал тук до този момент, се държаха много добре и изведнъж виждам как тези двама минетчии извършват убийство пред очите ми.

– Предположихте ли кои може да са те? – попита Тейлър.

– Не е нужно много въображение, нали? И се ядосах. Предполагам, че го направих от гняв. Може би това мотивира хората в боя. – Райън се замисли. – Ще трябва да помисля по въпроса. Както и да е, видях, че имам шанс, и се възползвах. Не беше трудно. Просто ми провървя.

Веждите на Оуенс се вдигнаха. Учудваше се на това как Райън омаловажава фактите.

– Оня с пистолета беше тъп. Трябваше да провери зад себе си. Вместо това той гледаше само в зоната, където убиваха много тъпо. Човек винаги трябва да проверява. Аз го изненадах. – Райън се усмихна. – Треньорът ми би се гордял – наистина го проснах добре. Но май трябваше да имам подплънка на рамото, защото докторът каза, че съм счупил нещо тук при удара. Той падна доста силно. Взех пистолета му и го прострелях. Искате да знаете защо го направих?

– Да – отговори Оуенс.

– Не исках да стане.

– Той беше в безсъзнание – не можа да се съвземе в продължение на два часа, а когато се свести, имаше тежко сътресение.

„Ако знаех, че има граната, нямаше да го застрелям в задника!“

– Как можех да зная това? – попита с основание Райън. – Предстоеше ми да се изправя пред човек с лека картечница и не се нуждаех от някого от лошите зад гърба си. Затова го неутрализирах. Можех да му пусна един куршум в тила – в Куантико, когато кажат „неутрализиране“, имат предвид убиване. Баща ми беше полицай. По-голяма част от нещата за полицейските процедури съм научил от филмите и зная, че повечето от тях са неверни. Ясно ми беше само, че не бива да допусна той да ме нападне в гръб. Не мога да кажа, че съм особено горд с тази своя постъпка, но тогава идеята ми се струваше добра. Заобиколих задния калник на колата и надникнах. Видях, че оня използва пистолет. Вашият човек, Уилсън, ми обясни това – и тук имах късмет. Не бях особено навит да се изправя срещу „Калашников“ с едно нищожно пищовче. Оня ме видя, като се показах. И двамата стреляхме в един и същи момент – предполагам, че аз просто стрелях по-точно.

Райън млъкна. Не искаше обяснението му да прозвучи по този начин. „Така ли беше? Ако ти не знаеш, тогава кой?“ Помнеше, че в критични ситуации времето тече ту бавно, ту бързо – дори едновременно. „Освен това времето обърква паметта, нали? Какво ли още можех да направя?“ Поклати глава.

– Не зная – отново се обади той. – Може би трябваше да опитам нещо друго. Може би трябваше да кажа „Остави оръжието!“, „Не мърдай!“, както правят по телевизията – но просто нямаше време. Всичко стана за момент – или той, или аз – нали разбирате какво искам да кажа? Човек не… човек не мисли за всичките тези неща, когато има половин секунда време за решаване. Предполагам, че разчита на обучението и инстинктите си. Единственото обучение, което ми е провеждано, беше в „Зелената машина“ – морската пехота. Там не ни учеха да арестуваме хора – Господи, не съм искал да убивам никого, просто в случая нямах никакъв избор.

Райън замълча за момент.

– Той защо не …се отказа, да избяга или нещо такова? Разбра, че съм го хванал натясно. Знаел е, че няма къде да мърда.

Райън се отпусна на възглавницата. Докато разказваше, случката изплува съвсем ясно в съзнанието му. „Един човек е мъртъв заради теб, Джек. Наистина мъртъв. И той имаше инстинкти, нали? Но твоите бяха по-добри – защо това не те кара да се чувстваш по-добре?“

– Доктор Райън – спокойно каза Оуенс, – ние тримата сме интервюирали шест души, които имат поглед върху случилото се. Съдейки по думите им, трябва да ви кажа, че ни предадохте всичко със забележителна яснота. Като се имат предвид фактите, аз…ние…не виждаме никакъв друг избор за вас. Доколкото можем да говорим за такива неща, вие сте постъпили съвсем правилно. Вторият ви изстрел е бил без значение, ако това ви тревожи. Първият куршум е минал право през сърцето му.

Джек поклати глава.

– Да, видях това. Вторият изстрел беше напълно автоматичен, сякаш ръката ми натисна спусъка, без да има команда за това. Пистолетът се върна от рикошета и бам! Никакви мисли не ми минаха през главата…интересно нещо е човешкият мозък. Сякаш едната половина извършва действието, а другата наблюдава и съветва. Половината, която наблюдаваше, видя как куршумът се заби в десетката, но действащата половина продължи да работи, докато оня падаше. Може би щях да стрелям още веднъж, но пистолетът беше празен.

– Добре са ви научили да стреляте в морската пехота – отбеляза Тейлър.

Райън поклати глава.

– Баща ми ме научи, когато бях дете. В армията не обръщаха особено внимание на пистолетите – те са просто за показност. Ако лошите успеят да се доближат достатъчно за стрелба с пистолет, значи е време да се махаме. В армията аз носех пушка. Както и да е. Оня беше само на три метра от мен.

Оуенс си записа още нещо.

– Колата тръгна няколко секунди по-късно. Не можах да видя много добре шофьора. Не зная дали беше мъж, или жена, но имаше бяла кожа. Само толкова мога да кажа. Колата се засили нагоре по улицата и зави. Тогава я видях за последен път.

– Това е било едно от нашите лондонски таксита – не забелязахте ли? – попита Тейлър.

Райън премигна.

– О, прав сте. Изобщо не помислих за това – колко глупаво от моя страна! По дяволите, имате цял милион такива. Не се учудвам, че са използвали такси.

– Осем хиляди шестстотин седемдесет и девет, ако трябва да бъдем точни – каза Оуенс. – Пет хиляди деветстотин и деветнадесет от тях са боядисани в черно.

В главата на Райън светна лампичка.

– Кажете ми, това опит за убийство ли е било или за отвличане?

– Не сме сигурни. Може да ви се стори интересно да знаете, че от „Шин Фейн“, политическото крило на ИРА, дадоха изявление, с което напълно се дистанцират от този инцидент.

– Вярвате ли им? – попита Райън. Поради все още циркулиращите в кръвта му болкоуспокояващи лекарства той не забеляза как Тейлър умело парира въпроса му.

– Да, склонни сме да им вярваме. Дори и ИРА не са толкова смахнати. Подобно нещо има твърде висока политическа цена. Разбраха го след убийството на лорд Маунтбатън – това дори не го направи и ИРА, а ИНА – Ирландската националноосвободителна армия. Въпреки че не бяха виновни, загубиха доста пари от американските си симпатизанти* – каза Тейлър.

[* В САЩ живеят около 40 милиона американци от ирландски произход. – Б.пр.]

– Виждам от вестниците ви, че вашите съграждани…

– Поданици – поправи го Ашли.

– Като и да е, хората ви са доста ядосани от това.

– Разбира се, че са, доктор Райън. Забележително е как терористите винаги намират начин да ни шокират независимо какви ужасии са ставали преди това – отбеляза Оуенс. Гласът му звучеше съвсем професионално, но Райън усещаше, че шефът на отдела за борба с тероризма е готов да откъсне главата на оживелия бандит с голи ръце. Те изглеждаха достатъчно силни за това. – И какво стана след това?

– Проверих дали човекът, когото застрелях – вторият – е мъртъв. След това проверих колата. Шофьорът…е, за него знаете, както и за офицера от охраната. Той от вашите хора ли беше, мистър Оуенс?

– Чарли ми беше приятел. Работи в отряда за охрана на кралското семейство от три години… – Оуън говореше така, сякаш човекът беше все още жив. Райън се запита дали някога не са работили заедно, защото знаеше, че в полицията се създават силни приятелства.

– Е, останалото го знаете. Надявам се, че някой от вас ще похвали войника с червената униформа. Слава богу, че се забави и помисли – достатъчно дълго, за да може вашият човек да се появи и да го успокои. Щеше да е неприятно за всички, ако беше забил оня щик в мен.

Оуенс се съгласи с ръмжене:

– Разбира се.

– Заредена ли беше пушката му? – попита Райън.

– Ако е била – отговори Ашли, – той защо не я е използвал?

– Една претъпкана улица не е най-подходящото място за стрелба с мощна пушка дори ако човек е сигурен в целта си – каза Райън. – Заредена беше, нали?

– Не можем да обсъждаме въпроси на сигурността – отвърна Оуенс.

„Знаех си, че е заредена“ – каза си Райън.

– А той откъде пристигна? Дворецът е доста далеч.

– От „Кларенс хаус“ – бялата сграда, съседна на двореца „Сейнт Джеймс“. Терористите са избрали лошо време – или лошо място – за нападението. Има охрана с часови на югоизточния ъгъл на сградата. Сменят се на всеки два часа. Когато атаката започнала, часовите тъкмо се сменяли. Това означава, че в този момент там е имало четирима войници, а не само един. Дежурният полицай в двореца дочул експлозията и автоматичната стрелба. Дежурният сержант пък затичал към портала, за да види какво става, и извикал на единия от охраната да го последва.

– Той е включил алармената инсталация, така ли? Затова ли останалите дойдоха така бързо?

– Чарли Уинстън – каза Оуенс, – ролсройсът има електронна алармена инсталация в случай на нападение – вие обаче не трябва да разказвате на никого за това. Тя е предупредила щаба. Сержант Прайс е действал напълно по своя инициатива. За негово нещастие войникът е тренирал бягане с препятствия на писта и крос и прескочил бариерите. Прайс опитал да стори същото, но паднал и си счупил носа. Доста се озорил, докато настигне войника. В същото време изпратил сигнал за тревога по портативния си радиотелефон.

– Е, радвам се, че все пак го догони. Този войник ми изкара ангелите. Надявам се, че и сержантът ще получи потупване по рамото.

– Като начало – Полицейския медал на кралицата и благодарностите на нейно величество – обади се Ашли. Едно нещо ни обърка, доктор Райън. Напуснахте военните с физически недъг, а вчера нямахте такъв.

– Знаете, че след като напуснах армията, се заех с брокерство. Създадох си име и бащата на Кати дойде да говори с мен. Тогава се запознах с нея. Отказах поканата да отида в Ню Йорк, но с Кати веднага се сприятелихме. Не след дълго се сгодихме. По онова време гърбът ми беше гипсиран, защото от време на време състоянието ми се влошаваше. Това се случи, след като се сгодихме, и Кати ме заведе в болницата „Джон Хопкинс“, за да ме прегледа някой неин преподавател. Стенли Рабиновиц, професор по неврология, ме подложи на тридневни тестове и каза, че може да ме направи почти като нов. Оказа се, че лекарите в Бетесда са объркали миелограмата* ми. Не искам да кажа нищо лошо за тях, много ги биваше, но Стан е може би най-добрият. И държи на думата си. Отвори ме в един петъчен ден и два месеца по-късно аз наистина бях почти като нов. Та ето това е историята с гърба на Райън. Просто имах късмета да се влюбя в хубаво момиче, което учеше за хирург.

[* Снимка на гръбначния стълб. – Б.пр.]

– Съпругата ви е много способна и ерудирана жена – съгласи се Оуенс.

– А на вас ви се е сторила нахална – отбеляза Райън.

– Не, доктор Райън. Когато човек е в стрес, не е в най-добрата си форма. Освен това жена ви прегледа техни кралски височества на място, а за нас това беше от изключителна полза. Отказа да се отдели от вас, докато се намирахте под грижите на компетентни медицински лица. Човек едва ли може да я вини за такова нещо. Според нея процедурите по установяване на самоличността са малко дълги и съвсем естествено се тревожеше за вас. Можеше да бъдем по-експедитивни…

– Не трябва да се извинявате, сър. Баща ми беше полицай. Зная как стоят нещата. Разбирам, че сте имали проблеми с проучването ми.

– Малко повече от три часа – проблемът се дължеше на часовата разлика. Взехме паспорта от сакото ви, шофьорската ви книжка, на която за наша радост имаше снимка. Обадихме се на вашия аташе по правните въпроси около пет часа, а в Америка тогава е обед. Той се обади на службата на ФБР в Балтимор, които пък от своя страна се свързаха с канцеларията си в Анаполис. Идентифицирането е доста банален процес – най-напред е трябвало да намерят някой във вашата военноморска академия, който знае кой сте, кога сте дошли тук и така нататък. След това откриха пътническия агент, който е резервирал мястото ви в самолета и стаята в хотела. Друг агент на ФБР отиде в агенцията, където е регистрирана колата ви. Много от тези хора бяха излезли на обяд и предполагам, че с това загубихме около час. В същото време аташето изпрати запитване до морската пехота. За три часа получихме доста пълно описание за вас – включително и отпечатъците. Снехме отпечатъци от пръстите ви от пътните документи и от хотелската регистрация. Естествено, те съвпадаха напълно с отпечатъците от военното ви досие.

– Три часа?

„Тук е било вечер, а у дома – обед и са свършили всичко за три часа. По дяволите!“

– Докато се вършеха всички тези неща, трябваше няколко пъти да разпитваме жена ви, за да бъдем сигурни, че ни е разказала всичко, което е видяла…

– И всеки път тя ви е разказвала нещата точно по един и същи начин, нали? – попита Райън.

– Наистина – отговори Оуенс с усмивка. – Това е доста интересно.

Райън се усмихна.

– Не и за Кати. По отношение на някои неща, особено медицината, е истинска машина. Изненадан съм, че не ви е дала всичко и на фотолента.

– И тя каза същото – отговори Оуенс. – Снимките във вестниците са от японски турист – това е клише, нали? – с телеобектив от половината разстояние до следващата пряка. Предполагам, ще ви бъде интересно да узнаете, че в морската пехота имат много високо мнение за вас. – Оуенс погледна записките си. – Определен сте като първенец на класа в Куантико, а и докладите ви за годност са отлични.

– Значи имате достатъчно сведения, за да сте сигурни, че съм от добрите, нали?

– Убедени бяхме в това още от самото начало – каза Тейлър. – И все пак човек трябва да бъде внимателен в такива сложни случаи, а този беше много повече от сложен.

– Има обаче нещо, което ме притеснява – каза Джек. Притесняваха го повече неща, но мозъкът му работеше твърде бавно, за да може да подреди всичките.

– Кое е то? – попита Оуенс.

– По дяволите, какво правеха те – кралското семейство ли ги наричате? – на улицата само с един човек охрана. Чакайте малко. – Райън наклони глава. Продължи да говори много бавно, като се опитваше да подреди мислите си. – Тази засада е била планирана, не е било случайна среща. Но лошите ги хванаха в движение… Трябвало е да ударят точно определена кола на точно определено място. Някой е изчислил всичко. Тук трябва да са замесени повече хора, нали? – Райън не получи отговор. Това беше единственият отговор, от който се нуждаеше. – Някой с радио…тези типове трябва да са знаели, че колата идва, по кой маршрут ще тръгнат и точно кога колата ще навлезе в зоната на засадата. Но дори и тогава не би било твърде лесно, защото човек трябва да се притеснява и за преминаващите коли.

– Нали сте само историк, доктор Райън? – попита Ашли.

– В морската пехота ни учеха да правим засади. Ако искаш да направиш засада на определена цел…първо, трябва да разполагаш с разузнавателна информация, второ, трябва да си избереш терена, трето, изпращаш свои хора разузнавачи, за да ти кажат кога идва целта – това са най-основните изисквания. Защо тук – защо в парка „Сейнт Джеймс“, защо на улицата към двореца?

„Терористът е политическо същество. Целта и мястото се избират заради политическия ефект“ – каза си Райън.

– Не отговорихте на предишния ми въпрос. Това опит за убийство ли беше или за отвличане?

– Не сме напълно сигурни – отговори Оуенс.

Райън огледа гостите си. Току-що се беше докоснал до открит нерв.

„Обездвижиха колата с противотанкова граната, изстреляна от автомат, а и двамата имаха в себе си и ръчни гранати. Ако просто са искали да убият…гранатите биха разбили всяка броня на лека кола, защо изобщо трябва да използват автомати? Не, ако това беше чист опит за убийство, те нямаше да се бавят толкова време. Вие току-що ме избудалкахте, мистър Оуенс. Това съвсем определено си беше опит за отвличане и вие го знаете“

– А защо сте имали само един човек от охраната в колата? Трябва да пазите хората си по-добре.

„Какво каза Тони? Неофициално пътуване ли? Първото изискване за успешна засада е доброто разузнаване… Идиот такъв, не можеш да упорстваш за това!“

Полковникът разреши проблема вместо Джек.

– Е, вярвам, че огледахме нещата от всички страни. Вероятно ще се върнем утре сутринта – каза Оуенс.

– Как са терористите? Имам предвид оня, когото раних.

– Не желае да ни сътрудничи кой знае колко. Изобщо не говори с нас дори и за да ни каже името си. Позната история – винаги се повтаря, когато се занимаваме с такива като него. Успяхме да го идентифицираме преди няколко часа. Досега няма криминално досие. Фигурира като вероятен участник в два по-дребни случая, но нищо друго. Възстановява се доста бързо и след около три седмици – студено каза Тейлър – ще бъде изправен да отговаря и пред съд от дванадесет добри и верни мъже, ще бъде осъден и изпратен да прекара остатъка от живота си в затвор с максимално строг режим.

– Само три седмици ли? – попита Райън.

– Случаят е съвсем ясен – отговори Оуенс. – Имаме три снимки от нашия японски приятел, които показват как този момък държи пистолета си зад колата, а имаме и девет свидетели. Изобщо няма да се мотаем с него.

– И аз ще мога да присъствам, за да видя всичко – каза Райън.

– Разбира се. Вие ще бъдете най-важният ни свидетел, докторе. Чиста формалност, по е необходима. И нашият човек не се прави на луд, както оня, дето се опита да убие президента ви. Завършил с университет с отличие и е от добро семейство.

Райън поклати глава.

– Адска история, пали? Но повечето истински лоши типове са като него, нали?

– Запознат ли сте с тероризма? – попита Ашли.

– Просто съм чел някои неща – бързо отговори Райън.

„Сбърка. Джек. Прикрий грешката си.“

– Уилсън каза, че АОЪ са маоисти.

– Вярно с – потвърди Тейлър.

– Това наистина е шантава работа. По дяволите, дори китайците вече не са маоисти. Или поне не бяха, когато проверих за последен път. О, ами какво става със семейството ми?

Ашли се засмя.

– Време беше да попитате, докторе. Не можехме да ги оставим в хотела, нали? Разпоредено е да бъдат настанени на много сигурно място.

– Не се тревожете за тях – съгласи се Оуенс. – Те са в пълна безопасност. Имате думата ми.

– И къде точно се намират? – настоя да узнае Райън.

– Боя се, че това е въпрос, който има връзка с безопасността им – отговори Ашли. Тримата полицаи си размениха развеселени погледи. Оуенс погледна часовника си и се обърна към останалите.

– Е – каза той, като изключи касетофона, – повече не бива да ви притесняваме един ден след операцията. Вероятно ще се върнем да проверим някои подробности. За момента приемете благодарностите на Скотланд Ярд за това, че свършихте нашата работа.

– Мистър Уилсън докога ще бъде тук?

– За неопределено време. АОЪ вероятно ще се разсърдят. – каза Оуенс. – И за пас ще бъде много неприятно, ако се опитат ла посегнат на живота ви и ви заварят незащитен. Не е сигурно, но човек трябва да внимава.

– Ще свикна с това – съгласи се Райън. „Страхотна мишена съм тук, нали? Един третокласник може да ме убие с клечки от захарно петле.“

– Представители на пресата искат да се срещнат с вас – каза Тейлър.

– Възхитен съм. – „Само това ми липсва“, помисли си Райън. – Можете ли да ги задържите за малко?

– Лесна работа – обясни Оуенс. – Здравословното ви състояние не позволява среща. Но трябва да свикнете с тази мисъл. Сега сте известна личност.

– По дяволите! – изгрухтя Райън. – Обичам да съм незабележим.

„В такъв случай да си беше седял зад дървото, задника! Виж в какво се забърка!“