Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 38 страниц)

– Не можем да променим станалото – вметна Джек. – Можем само да опитаме да направим така, че да не се случва отново.

– Ако беше направил каквото исках от теб, това никога нямаше да се случи.

– Ако бях направил това, което ти искаше, сега щях да работя е теб, да местя пари от графа „А“ в графа „Б“ и да се преструвам, че върша нещо много важно, както правят всички останали идиоти на Уолстрийт. Щях да ненавиждам тази работа и да се превърна в още един окаян мръсник от финансовия свят. Доказах, че мога да върша това така добре, както и ти, но натрупах нужните пари и сега се занимавам с нещо, което ми харесва. Поне се мъчим да направим света малко по-добро място, вместо да се опитваме да го покорим чрез сделки. Не съм виновен аз, че не можеш да разбереш тези неща. Кати и аз правим това, което ни харесва.

– Което харесва на теб – сопна се Мюлер, като отхвърли идеята, че правенето на пари е нещо, което може да доставя радост. – Искаш да направиш света малко по-приятно място, а?

– Да, защото ще помогна да заловят копелетата, които направиха това.

– И как ще го направи един смотан учител по история? Райън дари тъста си с най-чаровната усмивка.

– Не мога да ти кажа това, Джо.

Брокерът изруга и си тръгна. „Дотук с помирението“ – помисли си Джек. Искаше му се нещата да се бяха развили по друг начин. Кати понякога изживяваше тежко отчуждението му от Джо Мюлер.

– Връщаш ли се в ЦРУ, Джек? – попита Роби.

– Да.

Райън прекара двадесет минути с жена си, достатъчно дълго, за да разбере какво беше казала на полицията и да се увери, че тя наистина се чувства по-добре. Кати задрямваше, когато си тръгна. Отиде в Центъра за лечение на шокове и травми.

Операционните зали му напомниха за единствения път, когато беше идвал – нощта, в която се роди Сали. Една сестра го заведе в отделението за реанимация и той видя малката си дъщеря за първи път от тридесет и шест часа, ден и половина, който се беше проточил цяла вечност. Това беше ужасно преживяване. Ако не му бяха казали, че тя има шансове да се оправи, той щеше да се пречупи. Насиненото малко дете беше в безсъзнание от раните и лекарствата. Той гледаше и слушаше как респираторният апарат съска и диша вместо нея. Хранеха я от шишета и тръбички, влизащи във вените й. Един лекар му обясни, че тя изглежда в много по-лошо състояние, отколкото е. Черният дроб на Сали функционираше правилно в тези условия. След още два-три дни щяха да наместят костите на счупените й крака.

– Ще остане ли саката? – тихо попита Джек.

– Не. Не се тревожете. Детските кости – ние имаме поговорка, че ако детските кости са поне в една и съща стая, ще зараснат. Тя изглежда много по-зле, отколкото с всъщност. Важното при случаите като този е да ги опазим през първия час – или първите дванадесет, както е при нея. Преминат ли децата първия кризисен стадий, заработи ли отново организмът им, те оздравяват бързо. Ще си я приберете у дома след около месец. След втория ще тича наоколо, сякаш нищо не се е случило. Колкото и шантаво да звучи, това е вярно. Нищо не заздравява така бързо, както децата. Тя е много болна сега, но ще се оправи. Аз бях тук, когато я докараха.

– Как се казвате?

– Ричард Кинтър. Бари Шапиро и аз извършихме повечето от хирургичните операции по нея. Беше близко до смъртта, Господи, колко близо беше! Но победихме. Разбирате ли? Победихме и ще си я водите вкъщи.

– Благодаря, но това не е всичко, докторе. – Джек промълви още една-две думи, без да знае какво да каже на лекарите, които бяха спасили живота на дъщеря му.

Кинтър поклати глава.

– Доведете я пак някой ден, за да се видим, и тогава ще сме квит. През няколко месеца правим парти за бивши пациенти. Мистър Райън, по никакъв начин не можете да пи накарате да изпитаме онова, което става, когато гледаме как малките пациенти се връщат при нас – ходейки. Ние за това сме тук, за да направим така, че те да се върнат, да изядат една торта и да изпият един плодов сок с нас. Просто ни я доведете, за да я подрусаме на колене, след като се оправи.

– Дадено. – Райън се зачуди колко ли души са живи благодарение на хората в тази стая. Сигурен беше, че този хирург може да бъде богат човек, ако работи в някоя частна клиника. Джек го разбираше. Разбираше защо е тук и знаеше, че тъстът му не би го схванал. Седя до Сали няколко минути, заслушан в машината, която дишаше вместо нея през пластмасовата тръба. Сестрата стажантка, която наглеждаше Сали, му се усмихна иззад маската си. Преди да си тръгне, целуна израненото чело на Сали. Сега Джек се чувстваше по-добре, по-добре в почти всяко отношение. Но едно нещо си оставаше – хората, които сториха това на малката му дъщеричка.

– Имаше инвалидни номера – разказваше служителката от пазарния център, – само че оня, дето го караше, не изглеждаше сакат.

– Спомняте ли си как изглеждаше? – Специален агент Ник Капитано и един майор от щатската полиция на Мериленд разпитваха свидетелката.

– Да. Той беше черен горе-долу колкото мен. Висок човек. Носеше слънчеви очила, от огледалните. Имаше и брада. Винаги седеше най-малко още един човек с него в колата, но не можех да го видя. Единствено мога да ви кажа, че беше чернокож.

– Как беше облечен?

– Джинси и кафяво кожено яке. Като на строителните работници.

– С половинки или цели обувки беше?

– Не съм обърнала внимание – отговори след малко служителката.

– Ами имаше ли скъпоценности по себе си, блуза с някакъв надпис или нещо, което да го отличава?

– Не. Не мога да си спомня нищо.

– Той какво правеше тук?

– Винаги купуваше пакет с шест кутии кола. Няколко пъти взе малко „Туинкис“*, но постоянно пазаруваше кола.

[* Марка бисквити. – Б.пр.]

– Как говореше? Имаше ли някаква особеност?

Жената поклати глава.

– Не, просто човек, нали се сещате?

– Смятате ли, че ще можете да го познаете? – попита Капитано.

– Може би. Много хора минават оттук, много редовни клиенти, много непознати, нали се сещате?

– Имате ли нещо против да ви покажем някои снимки? – продължи агентът.

– Трябва да се разберете с шефа. Искам да кажа, че не искам да загубя работата си, но казвате, че оня е опитал да убие малко момиченце. Да, разбира се, ще ви помогна.

– Ние ще се разберем с шефа ви – увери я майорът. – Няма да загубите от заплатата си заради това.

– Ръкавици – каза тя, като вдигна поглед. – Забравих да ви кажа. Носеше работни ръкавици. Мисля, че бяха кожени.

„Ръкавици“, записаха двамата в бележниците си.

– Благодаря ви, госпожо. Ще ви се обадим довечера. Утре сутринта ще ви вземе кола, за да разгледате някои снимки – каза човекът от ФБР.

– Ще ме вземе? – изненада се служителката.

– Разбира се. – В този случай не бяха ограничени от недостиг на полицаи. Агентът, който ще я вземе, също ще я разпитва но пътя. Двамата следователи си тръгнаха. Майорът се качи в немаркираната си кола от щатската полиция.

Капитано провери бележките си. Не беше зле като за начало на разследването. Той, майорът и още петнадесет други бяха прекарали деня в разговори с хора по магазините на пет мили нагоре и надолу от шосето за Ричи. Четирима души мислеха, че си спомнят микробуса, но тази жена беше първата, която е видяла хората от него достатъчно отблизо, за да може да ги опише. Не беше много, но все пак това е началото. Вече знаеха кой е стрелецът. Кати Райън беше разпознала лицето на Шон Милър или мислеше, че го е разпознала. Ако това е Милър, то сега той има брада, чернокафява и добре подрязана. Един художник щеше да се опита да пресъздаде лицето му.

Други двадесет агенти бяха прекарали деня по местните летища и показваха снимки на всеки билетопродавач или служител. Бяха си дошли с празни ръце, но нямаха описанието на Милър. Утре щяха да се опитат отново. С компютър правеха проверка на международните полети, които имаха връзка за Ирландия, както и на вътрешните полети, от които можеше да се направи връзка с международни. Капитано беше доволен, че не трябва той да проверява всички тези неща. Щяха да му трябват седмици, а шансът да се намери описание от някой летищен служител намаляваше значително с всеки час.

Микробусът беше разпознат след повече от ден. Откриха го чрез компютъра на ФБР. Беше откраднат в Ню Йорк преди месец, пребоядисан – и то професионално, ако се съди по вида му – и с нови номера. Няколко комплекта номера, защото инвалидните, които намериха на него вчера, бяха откраднати преди по-малко от два дни от микробуса на един старчески дом в Хагърстаун, Мериленд, на стотина мили оттук. Всичко, свързано с това престъпление, показваше, че е работа на професионалисти от начало до край. Смяната на колите в пазарния център беше отличен завършек на идеално планираната и проведена акция. Капитано и майорът съумяха да скрият възхищението си, но трябваше да направят обективна оценка на хората, които търсеха. Те не бяха обикновени главорези. Бяха професионалисти в пълния перверзен смисъл на думата.

– Смяташ ли, че може сами да са откраднали микробуса? – попита майора Капитано.

Следователят от щатската полиция изръмжа:

– Има някаква организация в Пенсилвания, която краде коли от целия североизточен район на Щатите, пребоядисва ги, преработва интериора и ги продава. Вие ги търсите, нали си спомняш това?

– Дочух някои неща, затова разследваме, но то не е по моята част. И този вариант се разглежда. Лично аз мисля, че сами са откраднали микробуса. Защо им е да рискуват да се свързват с още някой?

– Да – неохотно се съгласи майорът. Колата вече беше проверена от специалистите по съдебна медицина от щатската и федералната полиция. Не се намери нито един отпечатък от пръсти. Микробусът е бил внимателно почистен, дори и декоративните копчета на дръжките за сваляне на прозорците. Специалистите не намериха нищо, което може да ги насочи към престъпниците. В момента във Вашингтон анализираха мръсотията и нишките, почистени с прахосмукачка от килима на колата, но този вид улики даваха надеждни резултати само във филмите. Ако хората са били достатъчно прозорливи да почистят фургона, то те почти сигурно ще бъдат и достатъчно предвидливи, за да изгорят дрехите си. Но всичко трябваше да се проверява, защото дори и най-предвидливите понякога допускат грешки.

– Има ли новини от отдела по балистика? – попита майорът, като зави по булевард „Роу“.

– Мисля, че ни чакат. – Бяха намерили двадесетина деветмилиметрови гилзи, съответстващи на двата необезформени куршума от поршето и на третия, преминал през гърдите на Фонтана и заседнал в задната седалка на смазаната му кола. Те бяха изпратени директно в лабораторията на ФБР във Вашингтон за анализ. Уликите щяха да покажат на лаборантите, че оръжието е автоматично – това вече се знаеше, – но те можеха да установят и типа му, което все още не беше известно. Гилзите бяха белгийски, от Fabrique Nationale в Лиеж. Може би ще успеят да определят и номера на партидата, но тази фабрика произвеждаше годишно милиони такива куршуми, които бяха експедирани и реекспедирани по целия свят, така че тази нишка беше доста ненадеждна. Много често подобни пратки просто изчезваха поради лоша или – обратното – изпипана счетоводна работа.

– Известно ли е колко са групите от чернокожи, които имат връзки с тези типове от АОЪ?

– Нито една – отговори Капитано. – Това е нещо, което ние ще трябва да установим.

– Прекрасно.

Когато Райън пристигна у дома си, на пътя пред гаража беше спряла немаркирана полицейска кола и джип на щатската полиция. ФБР не разпитваха дълго Джек. Не беше трудно да се потвърди, че той просто не е знаел нищо за опита за нападение над семейството му и над него.

– Имате ли някаква представа къде са те? – попита накрая той.

– Проверяваме летищата – отговори агентът. – Ако тези типове наистина са толкова отракани, колкото изглежда, отдавна трябва да са си заминали.

– Отракани са – кисело отбеляза Райън. – Ами какво става с оня, когото заловихте?

– Мълчи като риба. Разбира се, сега си има адвокат, който го инструктира да си затваря устата. На адвокатите може да се разчита за подобни съвети.

– Адвокатът откъде е изпратен?

– От службата за обществена защита. Не забравяйте, че такова е правилото. Задържиш ли някого за определено време, той трябва да има адвокат. Но не мисля, че това има някакво значение. Вероятно оня не говори дори и с адвоката. Прибрали сме го за нарушение на щатския закон за притежание на оръжие и на федералните емигрантски закони. Заминава си за Великобритания веднага щом документите му станат готови. Може би след седмица-две. Зависи дали адвокатът няма да оспори нещата. – Агентът затвори бележника си. – Човек никога не знае. Може би ще проговори, но не разчитаме на това. Англичаните казват, че не е от най-умните. Той е ирландската версия на уличния главорез – много го бива е оръжията, но е малко бавен в мисловните процеси.

– Е, ако той е тъп, то защо…

– Защо го бива в това, което прави ли? Колко умен трябва да бъде човек, за да убие някого? Кларк притежава социопатична личност. Той е безчувствен. Има такива хора. Те не считат другите около себе си за реални. Гледат на тях като на предмети, а след като са предмети, то каквото и да им се случи, е маловажно. Веднъж срещнах един платен убиец, който беше очистил четирима души – или поне за толкова знаем – и доколкото разбирам, направил го е, без да му мигне окото, но плака като дете, когато му казахме, че е умряла котката му. Такива хора дори и не разбират защо ги пращат в затвора. Наистина не разбират – заключи той. – От тях трябва да се боим.

– Не – каза Райън. – Трябва да се боим от хората с мозък, хората, които вярват в това, което правят.

– Аз още не съм попадал на някой от тях – призна си агентът.

– Аз съм. – Джек го изпрати до вратата и погледа как той си тръгва. Къщата беше празна и тиха без Сали, която вечно тичаше наоколо, без телевизора, без разказите на Кати за приятелите й в болницата. Райън се разхожда безцелно в продължение на няколко минути, сякаш очакваше да намери някого. Не искаше да седне, защото така щеше да признае, че е самотен. Отиде в кухнята и започна да си приготвя напитка. Щеше да е по-добре да поддържа съзнанието си бодро. Накрая вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

– Да – отговори един глас.

– Адмирале, Джек Райън се обажда.

– Разбрах, че момичето ще се оправи – каза Джеймс Гриър. – Радвам се да чуя това, синко.

– Благодаря, сър. Управлението ангажирано ли е с този случай?

– Линията не е секретна, Джек – отговори адмиралът.

– Искам да дойда при вас – каза Райън.

– Бъди тук утре сутринта.

Райън затвори телефона и отиде да потърси куфарчето си. Отвори го и извади автоматичния си пистолет „Браунинг“. След като го постави на кухненската маса, извади пушката си и принадлежностите за почистване. Прекара следващия час в почистване и смазване най-напред на пистолета, а после и на пушката. Когато остана доволен, зареди и двете.

Тръгна за Ленгли в пет часа на следващата сутрин. Райън беше успял да поспи още четири часа, преди да изпълни обичайния утринен ритуал с кафето и закуската. Тръгна рано и това му позволи да избегне най-натовареното движение, въпреки че магистралата „Джордж Вашингтон“ никога не беше напълно свободна от коли, тъй като правителствените служители постоянно се движеха към и от службите, които винаги оставаха нащрек в по-голяма или по-малка степен. След като влезе в сградата на ЦРУ, си помисли, че всеки път, когато се е обаждал, адмирал Гриър е бил тук. „Е – помисли си той, – това е нещо, на което мога да разчитам на този свят.“ Един офицер от охраната го заведе до седмия етаж.

– Добро утро, сър – каза Джек, когато влезе в стаята.

– Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах – отбеляза заместник-директорът.

– Това е само илюзия, но не мога да реша проблема си, ако се крия в ъгъла, нали? Можем ли да разговаряме за това, което става?

– Твоите ирландски приятели привличат много внимание. Самият президент иска да се предприемат действия по този въпрос. Никога не сме имали международни терористи, дошли да си играят в страната ни – или поне не е стигало до пресата – тайнствено каза Гриър. – Сега този случай с от първостепенна важност. За него се отпускат много средства.

– Искам да участвам – каза просто Райън.

– Ако мислиш, че можеш да бъдеш част от някоя акция…

– Не съм толкова глупав, адмирале.

Гриър се усмихна на по-младия мъж.

– Радвам се да видя това, синко. Знаех си, че си умен. Е, какво искаш да направиш за нас?

– И двамата сме наясно, че лошите са част от мрежата. Данните, които ми дадохте да разгледам, бяха доста ограничени. Очевидно е, че ще се опитвате да събирате данни за всички групи, за да попаднете на улики за АОЪ. Може би аз ще мога да съм ви от помощ.

– Ами преподавателската ти работа?

– Мога да идвам тук, когато не преподавам. В момента не са много нещата, които ме задържат у дома, сър.

– Не е добра практика да използваме хора, които имат лично отношение към случая – изтъкна Гриър.

– Това не е ФБР, сър. Аз няма да излизам там, на улицата. Току-що ми го казахте. Зная, че искате да се върна тук на пълно работно време, адмирале. Ако наистина желаете да се върна, позволете ми да започна е нещо, което ще бъде от полза за двама ни. – Джек замълча, като търсеше друг довод. – Ако съм достатъчно добър, нека установим това сега.

– На някои хора това няма да им се хареса.

– И на мен ми се случват някои неща, които не харесвам, сър, но трябва да ги търпя. Ако не мога по някакъв начин да отговоря на удара, по-добре да си седя у дома. Вие сте единствената ми възможност да защитя семейството си.

Гриър се обърна, за да допълни чашката си с кафе от машинката зад бюрото. Беше харесал Джек почти веднага след запознанството им. Той беше млад мъж, свикнал да получава своето, макар и да не го правеше по арогантен начин. Това беше в негов плюс. Райън знаеше какво иска, но не искаше прекалено нагло. Не се ръководеше от амбиции и това беше още един плюс. Най-сетне, притежаваше много талант, който трябваше да бъде оформен, развит и насочван. Гриър винаги търсеше хора с талант. Адмиралът се обърна.

– Окей. Влизаш в групата ми. Марти координира информацията. Ти ще работиш пряко с него. Надявам се, че не говориш насън, синко, защото ще имаш достъп до неща, за които не ти се разрешава дори и да сънуваш.

– Сър, има само едно нещо, което ще сънувам.

За Денис Кули месецът беше много напрегнат. Един граф от Източна Англия беше починал и това накара наследниците му да разпродадат богатата колекция от книги, за да изплатят дълговете му. Така Кули изразходва почти целия наличен капитал, за да осигури двадесет книги за магазина си. Но си струваше. Измежду книгите имаше едно рядко първо издание фолио е пиеси на Марлоу*. Хубаво беше, че починалият граф много прилежно беше съхранявал съкровищата си. Книгите са били дълбоко замразявани на няколко пъти, за да бъдат унищожени насекомите, които оскверняват тези реликви от миналото. Книгата на Марлоу беше в забележително добро състояние, независимо от оцапаната с вода предна корица, която беше разколебала много от по-несхватливите купувачи. Когато звънецът се обади, наведеният над бюрото си Кули четеше първото действие на пиесата „Малтийският евреин“.

[* Кристофър Марлоу (1564–1593). Английски драматург и поет. – Б.пр.]

– Това ли е книгата, за която чух? – веднага попита посетителят.

– Точно така – усмихна се Кули, за да скрие изненадата си. От доста време не беше виждал точно този посетител и беше донякъде обезпокоен от внезапната му поява. – Отпечатана е през 1633 година, четиридесет години след смъртта на Марлоу. Някои части на текста са съмнителни, разбира се, но това е едно от малкото оцелели копия от първото печатно издание.

– Автентично е, нали?

– Разбира се – отговори Кули, леко разочарован от въпроса. – В допълнение към скромния ми опит книгата е придружена с удостоверяващи документи от сър Едмънд Грей от Британския музей.

– С тези неща не може да се спори – съгласи се купувачът.

– Боя се, че все още не съм определил цена за нея. „Защо сте тук?“

– Цената не е проблем. Разбирам, че може би искате да я имате за своя наслада, но аз трябва да я притежавам. – От тези думи Кули разбра защо беше дошъл той. Надникна над рамото на Кули, за да погледне книгата. – Превъзходна е – каза клиентът, като пъхна малък плик в джоба на продавача.

– Може би ще измислим нещо – промълви Кули. – Може би след няколко седмици. – Погледна през прозореца. Някакъв мъж разглеждаше витрината на златарския магазин от другата страна на улицата. След миг се изправи и се отдалечи.

– Моля ви да вземете решение по-рано – настоя мъжът.

Кули въздъхна.

– Наминете през следващата седмица и може би ще имаме възможност да обсъдим този въпрос. Знаете, че имам и други клиенти.

– Но надявам се, че никой от тях не е по-важен от мен.

Кули примигна два пъти.

– Да.

Джефри Уоткинс продължи да разглежда магазина още няколко минути. Избра една книга на Кийтс*, която също бе закупена от имението на починалия граф, и преди да си тръгне, заплати за нея шестстотин лири. Когато излезе от улицата, не забеляза една млада дама па лавката за вестници и не можеше да знае, че в края на уличката чакаше друга. Жената, която го последва, беше облечена по начин, който със сигурност привличаше вниманието, дори и косата й беше оранжевочервена и би светила на слънцето, ако имаше такова. Тя го проследи на две пресечки в западна посока и отмина, когато той пресече улицата. На пешеходната алея в парка „Грийн“ чакаше друг офицер от полицията.

[* Джон Кийтс (1795–1821) – виден представител на романтизма в английската литература. – Б.пр.]

Същата вечер в Скотланд Ярд пристигнаха докладите от проведените през деня наблюдения и както винаги бяха вкарани в компютъра. Акцията се провеждаше съвместно от лондонската полиция и службата за сигурност, известна като „МИ-5“. За разлика от американското ФБР хората от „Петицата“ нямаха пълномощията да арестуват заподозрените лица и трябваше да работят с полицията, за да може даден случай да бъде приключен. Това сътрудничество не беше съвсем сполучливо. То означаваше, че Джеймс Оуенс трябва да работи заедно с Дейвид Ашли. Оуенс напълно споделяше мнението на колегата си от ФБР за по-младия човек: „надуто копеле“.

– Характерни начини на поведение – каза Ашли, който пиеше чая си, докато разглеждаше разпечатката от компютъра. Бяха установили тридесет и девет души, които знаеха или може би са имали информация, свързана със засадата на пътя към двореца и превозването на Милър до остров Уайт. Някой от тях е издал тази информация. Всички бяха под наблюдение. Досега бяха установили, че един от тях е хомосексуалист, който обича да се люби в гардероби, двама мъже и една жена, които се занимаваха и с дела от интимен вместо от държавен характер, и мъже, изпитващи голямо удоволствие да гледат порнографски филми по кината в Сохо. Финансовите доклади от данъчната служба не дадоха нищо интересно, както и наблюденията върху начина на живот на следените лица. Съществуваха обичайните хобита, вкусове към театъра и телевизията. Някои от хората имаха многобройни кръгове от приятели. Няколко пък нямаха никакви приятели. Следователите изпитваха благодарност към тези тъжни, самотни хора, защото много от приятелите на другите трябваше да бъдат проверявани, а това изискваше време и хора. Оуенс гледаше на тази акция като на нещо необходимо, но напълно лишено от вкус. Това беше като да надничаш през пердетата, но в полицейския му вариант. Записите на телефонните разговори, особено на тези между влюбените, понякога го караха да се гърчи. Оуенс беше човек, който цени нуждата на индивида от самостоятелност. Никой не би издържал на подобно наблюдение. Казваше си, че със сигурност животът на един човек нямаше да се окаже безупречен, и това беше целта на цялото упражнение.

– Виждам, че мистър Уоткинс е посетил книжарница за редки книги днес следобед – отбеляза Оуенс, който четеше от разпечатката.

– Да. Той колекционира. Аз също – каза Ашли. – Бил съм в този магазин. Неотдавна имаше разпродажба в едно имение. Може би Кули е закупил някои неща, които Джефри иска за себе си. – Офицерът от службата за сигурност си отбеляза, че трябва да посети този магазин. – Бил е вътре десетина минути, разговарял е с Денис…

– Познаваш ли го? – вдигна поглед Оуенс.

– Той е един от най-добрите в занаята – каза Ашли. Усмихна се на избраната от него дума: Занаята. – Преди две години купих на жена ми за Коледа една книга на Бронте. Той е един дебел дребен педераст, но знае много. Та Джефри е говорил с него около десет минути, купил е книга и си е тръгнал. Чудя се какво ли е взел. – Ашли разтърка очи. Беше на стриктен четиринадесетчасов работен ден толкова отдавна, че вече не си спомняше от кога.

– Това е първото ново лице, е което Уилкинс се е срещнал от няколко седмици – отбеляза Оуенс. Замисли се за момент. Имаше по-добри улики от тази, а и хората му бяха малко.

– Та ще можем ли да се споразумеем по този въпрос с емиграцията? – попита общественият защитник.

– В никакъв случай – каза Бил Шоу от другата страна на масата. „Да не си мислиш, че ще му дадем политическо убежище?“

– Вие не ни предлагате нищо – отбеляза адвокатът. – Обзалагам се, че мога да оборя обвинението за оръжието, а и нямате никакъв начин да подкрепите обвинението в заговор.

– Не ни притеснява, адвокате. Ако от това ще бъдете по-щастлив, ние можем да го освободим, да му дадем билет за дома и дори да го съпроводим дотам.

– За да го вкарат в затвор с максимална сигурност ли? – Общественият защитник затвори досието за случая Иймън Кларк. – Не ми давате никаква възможност за пазарлък.

– Ако се признае виновен по обвинението за притежание на оръжие и за заговора, ще прекара няколко години в много по-приятен затвор. Но ако смятате, че ще позволим един осъден убиец просто да си тръгне свободен оттук, мистър, вие просто се заблуждавате. С какво мислите, че можете да се пазарите?

– Нещо, което може да ви изненада – тайнствено отговори адвокатът.

– О, така ли? Обзалагам се, че и на вас не е казал нищо – предизвика младия адвокат агентът, като наблюдаваше реакциите му. Бил Шоу също беше адвокат, но от онези, посветили познанията си да се борят за спокойствието на обществото, а не за свободата на криминалните престъпници.

– Разговорите между адвоката и обвиняемия се ползват с привилегии. – Адвокатът беше практикувал занаята в продължение точно на две години и половина. Разбиранията му за работата се ограничаваха до голяма степен до това да държи полицията надалеч от доверениците си. Отначало беше доволен, че Кларк не беше казал нищо на полицията, но се изненада от това, че той не искаше да разговаря дори и с него. В края на краищата може би все пак ще успее да направи някаква сделка, независимо от думите на този човек от ФБР. Но нямаше с какво да се пазари, както Шоу току-що му каза. Изчака още няколко секунди, за да види реакцията на агента, но срещна само безизразния му поглед. Общественият защитник призна пред себе си, че е победен. Е, в този случай нямаше кой знае какви шансове.

– Така си и мислех – каза Шоу, като се изправи. – Кажете на клиента си, че ако не проговори до вдругиден, ще трябва да лети за дома, за да доизлежи доживотната си присъда. Не забравяйте да му кажете това. Ако желае да проговори, след като се върне, ще изпратим хора при него. Казват, че бирата там е доста хубава, и не съм против да ида да я опитам. – Единственото нещо, което ФБР можеше да използва срещу Кларк, беше страхът. Акцията, в която участваше той, беше навредила на ИРА и младият, тъп Нед може би няма да хареса приема там. Щеше да бъде в по-голяма безопасност в американски затвор, отколкото в английски, но Шоу се съмняваше, че той разбира това, или пък че би се пречупил. Може би, след като се завърне, ще може нещо да се уреди.

Случаят не вървеше добре, макар че не беше очаквал друго развитие. Тези неща или се разкриваха веднага, или се проточваха с месеци и години. Хората, които преследваха, бяха твърде умни, за да оставят следа, която може веднага да бъде разплетена. За него и екипа му оставаше единствено отегчителната ежедневна работа. Но такова беше и определението в учебниците за следователската полицейска работа. Шоу достатъчно добре го знаеше: самият той беше написал един от текстовете в учебника.

18.

СВЕТЛИНИ

Ашли влезе в книжарницата в четири следобед. Като истински библиофил той се спря на вратата, за да се наслади на мириса на книги.

– Мистър Кули днес на работа ли е? – попита той момичето.

– Не, сър – отговори Беатрис. – Замина по работа зад граница. Мога ли да ви помогна с нещо?

– Дочух, че сте се сдобили с някои нови неща.

– О, да. Казаха ли ви за първото издание на пиесите на Марлоу? – Беатрис поразително приличаше на мишка. Косата й имаше същия мръснокафяв оттенък и беше зле поддържана. Лицето й – подпухнало от твърде много храна или пиене, Ашли не можеше да определи точно от какво. Очите й се криеха зад очила с дебели стъкла. Обличаше се по начин, който напълно подхождаше на магазина – всичките й дрехи бяха стари и демоде. Ашли си спомни времето, когато купи за жена си книгата на Бронте, и се зачуди дали двете тъжни сестри не са приличали на това момиче. Жалко. С малко повече усилия тя би могла да изглежда привлекателна.

– Марлоу? – попита човекът от „Петицата“. – Първо издание ли казахте?

– Да, сър, от колекцията на покойния граф на Кръндейл. Както знаете, пиесите на Марлоу не са били печатани до четиридесетата година от смъртта му. – Тя продължи обясненията, показвайки една скрита част от себе си, която външността й не предполагаше. Ашли слушаше с уважение. Мишката разбираше от работата си толкова добре, колкото и професорите от Оксфорд.

– Как откривате тези неща? – попита Ашли, когато тя свърши разказа си.

Момичето се усмихна.

– Мистър. Денис ги надушва. Винаги пътува и работи с други търговци, адвокати и подобни. Например днес е в Ирландия. Учудващо е колко много книги успява да намери там. Тези ужасни хора имат най-добрите колекции. – Беатрис не одобряваше ирландците.

– Разбира се – отбеляза Дейвид Ашли. Изобщо не реагира па тези новини. Или поне не външно, но в съзнанието му щракна един прекъсвач. – Е, това е едно от нещата, които нашите задморски приятели са дали на света. Няколко изключително добри писатели и уиски.

– И бомбаджии – отбеляза Беатрис. – Аз не бих желала да пътувам толкова много там.

– О, аз често пъти ходя там на почивка. Риболовът е толкова хубав.

– Така мисли и лорд Луи Маунтбатън – отбеляза продавачката.

– Денис често ли ходи там?