Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 38 страниц)

Следващия път, когато го обезпокоиха, беше, за да раздадат митническите и имиграционни формуляри. Като прибра книгата си, Джек започна да гледа как жена му се зае да изписва всички дрехи, които беше купила. Сали все още спеше, свила се на седалката с почти ангелско спокойствие на лицето. След минута се оказаха над суша някъде около брега на Ню Джърси, насочили се на запад към Пенсилвания, преди да завият на юг. Сега самолетът летеше по-ниско. Джек беше пропуснал да забележи понижаването на скоростта, но облаците бяха много по-близо, отколкото, когато летяха над океана. „Окей, капитан Хигинс, хайде да приземим тази птица цяла.“ Намери сребърен калъф за етикет, който очевидно трябваше да пази. Всъщност той реши да запази целия пакет заедно с удостоверението, което го определяше като пътник на „Конкорд“. „Или ветеран – мрачно си помисли той. – Аз оцелях в конкорда на «Бритиш Еъруейс».“

„Заднико, ако беше летял с «Боинг 747», все още щеше да се намираш над океана.“

Бяха достатъчно ниско, за да се виждат пътищата. Повечето нещастни случаи ставаха при кацане, но Райън не мислеше така. Бяха си почти у дома. Страхът му беше на изчерпване. Погледна през прозореца към река Потомак. Това беше добра новина. Най-после конкордът отново застана с високо вдигнат нос и Джек реши, че се движи ужасно бързо. Започна плавно спускане към земята. Миг по-късно видя оградата на летището. Веднага последваха ударите на основните колесници. Бяха се приземили. В безопасност бяха. Успокояваше се, че каквото и да се случеше сега, щеше да е произшествие с колесно превозно средство, а не със самолет. Райън се чувстваше в безопасност в автомобили, защото обикновено той шофираше. Но си помни, че днес ще трябва да кара Кати.

Миг след като самолетът спря, лампата за коланите угасна и редната врата се отвори. Бяха си у дома. Райън стана и се протегна. Приятно беше, че не се движеха. Кати беше сложила Сали на коленете си и решеше косата й с четка, докато тя разтъркваше очите си, за да прогони съня.

– Как си, Джек?

– Пристигнахме ли вече? – попита Сали.

Баща й я увери, че са пристигнали. Тръгна напред. Стюардесата, която го беше въвела в самолета, го попита дали полетът у е бил приятен, и Джек отговори искрено с „да“. „Но сега всичко това е свършено.“ Намери седалка в автобуса за пристигащите и семейството му се присъедини към него.

– Следващия път, когато ходим там, ще летим точно така тихо обяви Райън.

– Защо? Хареса ли ти? – изненада се Кати.

– Можеш да ми вярваш, че ми хареса. Човек прекарва там оре два пъти по-малко време.

Джек се засмя. Всъщност смееше се на себе си. Както при всеки полет, стъпването обратно на земята го вълнуваше по особен начин. Беше преживял нещо непривично, беше жив и здрав, отново бе у дома и това го изпълваше с щастие. Походката на пътници, слизащи от самолет, винаги е по-жива от тази на качващите се. Летищният автобус се отдръпна от самолета. Разбира се, конкордът изглеждаше доста красив. Гледаше го, докато се отдалечаваха от него и завиваха към терминала.

– Колко пари похарчи за дрехи? – попита Джек, когато спряха пред залата за пристигащи пътници. Жена му само подаде формуляра. – Толкова много?

– Е, а защо не? – усмихна се Кати. – Мога да платя за тях със собствените си пари, нали?

– Разбира се, мила.

– А тук има и три костюма за теб, Джек – информира го тя.

– Какво? Ти как…

– Когато шивачът ти вземаше мярката за фрака, аз го помолих да ушие три костюма. Ръцете ти са еднакво дълги, Джек. Костюмите ще ти станат, щом свалим този проклет гипс.

Другото хубаво нещо на конкорда беше, че самолетът побираше толкова малко пътници, че свалянето на багажа ставаше за нула време. Кати взе една количка, която Сали настоя да бута, докато Джек прибираше багажа им. Последната пречка беше митницата, където заплатиха над триста долара такса за покупките на Кати. По-малко от тридесет минути след приземяването Джек тръгна наляво през вратата, като помагаше на Сали да бута количката с багажа.

– Джек! – Повикалият го беше едър мъж, по-висок от Джек с неговите метър и осемдесет и пет сантиметра и по-широк в раменете. Ходеше зле заради изкуствения крак, който стигаше до над лявото му коляно. Протезата му беше подарък от един пиян шофьор. Изкуственото му ляво стъпало представляваше алуминиева шина, вместо да наподобява човешки крак. Оливър Уендъл Тайлър ходеше по-лесно с него. Но ръката му беше напълно нормална, ако не и доста голяма. Той стисна ръката на Райън:

– Добре дошъл у дома, приятелю!

– Как са работите, Скип? – Джек измъкна длан от хватката на бившия нападател и мислено преброи пръстите си. Скип Тайлър беше близък семеен приятел, който не си знаеше силата.

– Добре. Здравей, Кати. – Жена му получи целувка. – А как е Сали?

– Добре. – Тя протегна ръце и беше вдигната във въздуха, както й се искаше. Но само за малко. Сали се завъртя, за да слезе и да се върне към багажната количка.

– Какво правиш тук? – попита Джек. „О, Кати трябва да се е обадила…“

– Не се тревожи за колата – каза доктор Тайлър. – Джийни аз я взехме и я закарахме у дома. Решихме да ви вземем с нашата. Има повече място. Тя я докарва.

– Почивен ден ли си взе?

– Нещо такова. По дяволите, Джек! Билингс от две седмици води и твоите часове. Защо да не мога да си взема един следобед? – Към тях се приближи един носач, но Тайлър го разкара с махване на ръка.

– Как е Джийн? – попита Кати.

– Още шест седмици.

– Ние ще трябва да чакаме малко повече.

– Нима? – Лицето на Тайлър светна. – Невероятно.

Когато излязоха от терминала, беше прохладно. Печеше ярко следобедно слънце. Джийн вече спираше големия шевролет-комби на семейство Тайлър. Тъмнокосата, висока и жилеста Джийн беше бременна с третото и четвъртото им дете. Видеозонът беше потвърдил близнаците малко преди семейство Райън да заминат за Англия. Тънкото й тяло, подуто от бебетата, би изглеждало гротескно, ако не беше радостта на лицето й. Кати отиде при нея, след като тя излезе от колата, и й каза нещо. Джек естествено разбра какво е то. Жените се прегърнаха. Скип отвори задната врата и нахвърля багажа в колата, сякаш мяташе вестници.

– Възхищавам се на чувството ти за време, Джек. Прибра се почти навреме за коледната ваканция – отбеляза Скип, когато всички се настаниха в колата.

– Не бях планирал нещата по този начин – възрази Джек.

– Как е рамото?

– По-добре.

– Вярвам ти – засмя се Тайлър. – Изненадан съм, че те качиха на конкорд. Хареса ли ти?

– Пристига се много по-бързо.

– Да, всички казват така.

– Какво става в училището?

– Нищо не се е променило. Чу ли за играта? – Главата на Тейлър се извъртя.

– Не, не съм. „Как можах да забравя това?“

– Страхотно беше. Ние сме с пет точки по-малко, остават три минути и хващаме топката в нашето поле. Томсън най-после се освобождава и започва да тича напред с едното рамо и да ги блъска – бум, бум, бум, – през десет метра. След това ни извежда до осмата зона. Армейците си променят защитата, нали? Затова ние се разпръсваме. Аз съм горе в кабината на радиожурналистите и виждам, че техният треньор мисли да загрее резервата им – прави знаци да спрем часовника, – а ние удряме гредата и вкарваме гол. Като магия. Томсън не можеше да подаде топката по-добре! Двадесет и едно на деветнадесет. Какъв хубав начин да приключиш сезона!

Като випускник на академията в Анаполис Тайлър беше стигнал до втори резервен нападател на общоамериканския отбор, преди да отиде да служи на подводница. Три години по-късно, когато му предстоеше да поеме командването на нова подводница, някакъв пиян шофьор беше откъснал половината му крак. Удивителното беше, че Скип не спря да се развива. След като защити доктората си в Масачузетския технологичен институт, се присъедини към факултета в Анаполис, където можеше да се занимава с бойскаутите и да провежда по някоя тренировка от футболната програма. Джек се питаше колко ли е щастлива сега Джийн. Тя беше хубаво момиче, което едно време работеше като секретарка в адвокатска кантора. Може би е ненавиждала дългите отсъствия на Скип по време на дежурството му на подводницата. Сега той си беше постоянно у дома и тя го чувстваше близо до себе си. Джийн сякаш все си беше бременна – и човек рядко можеше да ги види разделени. Дори когато ходеха в супермаркета, Скип и Джийн се държаха за ръце. Ако на някого това му изглеждаше смешно, си го пазеше за себе си.

– Какво ще правите за новогодишната елха, Джек?

– Не съм мислил за това – призна си Райън.

– Намерил съм място, където можем да си ги отсечем свежи. Утре отивам там. Искаш ли да дойдеш?

– Разбира се. И ние трябва да пазаруваме – тихо добави той.

– Хей, ти наистина не знаеш нищо. Кати се обади миналата седмица. Джийн и аз свършихме…ъъ, важната част. Тя не ти ли каза?

– Не. – Райън се обърна и погледна жена си, която му се усмихваше. „Ядец!“ – Благодаря, Скип.

– А, няма защо – махна с ръка Тайлър, когато излязоха на околовръстното шосе за Вашингтон. – Отиваме до семейството на Джийн. Това е последната й възможност да ги види, преди да се появят близнаците. И професор Билингс казва, че те очаква малко работа.

„Малко – помисли си Райън. – По-скоро работа за два месеца.“

– Кога ще можеш отново да започнеш?

– Ще трябва да почака, докато свали гипса – отговори Кати вместо него. – Утре ще заведа Джек в Балтимор, за да видим какво ще кажат там. Ще помолим професор Холи да го види.

– Няма смисъл да се бърза при такова нараняване – каза Скип. Самият той имаше богат опит в това отношение. – Роби ти праща много поздрави. Той не можа да дойде. Сега е в Пакс Ривър на самолетен тренажор, учи се отново да хвърчи. Роб и Сиси са добре, бяха ни на гости онази вечер. Ти улучи и хубаво време. Миналата седмица почти през цялото време валя.

„У дома съм“ – помисли си Джек, докато слушаше. Отново трябваше да се потопи в сивото ежедневие, което досажда толкова много, докато някой не те извади от него. Беше чудесно отново да се върне там, където дъждът беше голяма неприятност и денят протичаше еднообразно – събуждане, ходене на работа, ядене и връщане в леглото. Телевизия с разни програми и футболни мачове. Комиксите в ежедневника. Помагане на жена ти да простре прането. Свиване в леглото с книга и чаша с вино, след като-сложеха Сали да спи. Джек си беше обещал никога повече да не счита това за скучно съществуване. За повече от месец животът му беше протекъл на високи обороти и с благодарност си помисли, че е оставил всичко на три хиляди мили зад себе си.

– Добър вечер, мистър Кули. – Кевин О’Донъл вдигна поглед от менюто си.

– Здравейте, мистър Джеймсън. Радвам се да ви видя – отговори търговецът на книги, като доста добре се престори на изненадан.

– Няма ли да се присъедините към мен?

– Но разбира се. Благодаря ви.

– Какво ви води в нашия град?

– Работата. Ще постоя при едни приятели в Коб. – Това беше вярно. Освен това то говореше на О’Донъл – познат тук като Майкъл Джеймсън, – че Кули носи в себе си последното съобщение.

– Желаете ли да видите менюто? – О’Донъл го подаде.

Кули го разгледа набързо, затвори го и го върна обратно. Никой не би могъл да види прехвърлянето. Мнимият Джеймсън остави малкия плик от папката да падне в скута му. Разговорът през следващия час се въртеше все около приятни неща. В съседното сепаре имаше четирима полицаи, а и мистър Кули не се занимаваше е оперативни въпроси. Работата му беше да действа като свръзка. О’Донъл го мислеше за слаб човек, макар че не беше споделял това с никого. Кули не притежаваше качествата за истински акции и тъкмо затова той беше по-подходящ за разузнавателна роля. Не че някога е искал друго, а и беше достатъчно добре обучен. В идеологично отношение беше стабилен, но независимо от интелигентността му О’Донъл долавяше някаква слабост в характера му. Но това беше без значение. Кули нямаше досие в полицията. Никога не беше хвърлял камък, а да не говорим за коктейл* по англичанин. Предпочиташе да наблюдава и да остави гнева си да се трупа, без да дава израз на чувствата си. Тих, ненатрапващ се и педантичен, Кули беше идеален за този тип работа. Не можеше да пролива кръв, но О’Донъл знаеше, че той не пролива и сълзи. „Ах ти, любезен дребосъко, бива те да организираш отлична разузнавателна операция и докато не се наложи сам да вършиш черната работа, ти можеш да…ти си помогнал да бъде причинена смъртта на … десет или дванадесет души, нали?“ Дали този човек изобщо изпитваше някакви чувства? Може би не, отсъди ръководителят. Идеално. О’Донъл си казваше, че си има своя малък Химлер – или може би Дзержински ще бъде по-уместно. Да, Железният Феликс Дзержински, този зъл дребосък. За нациста Химлер му напомняше само кръглото пухкаво лице, но човек не може да избира лицето си, нали? Кули имаше бъдеще в организацията. Когато му дойдеше времето, щеше да има нужда от един истински Дзержински.

[* Коктейл „Молотов“ – елементарна запалителна бомба, обикновено бутилка с бензин и запалителна капсула с кратко действие. – Б.пр.]

Приключиха разговора, докато пиеха кафето. Кули настоя да плати сметката – бизнесът му вървеше отлично. О’Донъл прибра плика в джоба си и напусна ресторанта. Въздържа се да прочете съобщението. На Кевин му беше трудно да бъде търпелив и затова сега си го налагаше. Знаеше, че нетърпението беше провалило повече акции, отколкото някога е успявала да провали английската армия. Това беше един урок от младите му години в ИРА. Потегли с беемвето си по старите улици, като се движеше на границата на максималната позволена скорост, напусна града и навлезе в тесен селски път, който водеше към дома му на стърчащия в морето нос. Караше по обиколен маршрут и постоянно поглеждаше в огледалото си. О’Донъл знаеше, че охраната му е отлична. Знаеше, че и непрекъснатото бдене я поддържаше такава. Скъпата му кола беше регистрирана на името на кантората на неговата корпорация в Дъндалк. Това беше истински бизнес с девет траулера, които влачеха мрежи в студените северни води, заобикалящи островите около Англия. Бизнесът се управляваше от кадърен генерален директор, който никога не е бил замесен в неприятностите, а уменията му позволяваха на О’Донъл да живее като заможен собственик на имение далеч в южните части на страната. В Ирландия традицията на притежаване от отсъстващ собственик беше стара – както дома на О’Донъл, оставен в наследство от англичаните.

Трябваше му по-малко от час, за да стигне до частния път към имота, отбелязан с две каменни колони, и още пет минути до къщата над морето. О’Донъл паркира колата си на откритото като обикновен посетител, защото помещението за каруците, долепено до къщата, беше превърнато в канцеларии от един местен предприемач. Веднага отиде в кабинета си. Там го чакаше Маккени, който четеше последното издание с поезията на Йейтс*. Още един книжен плъх, който обаче не споделяше отвращението на Кули от кръвта. Зад тихото му поведение се криеше експлозивна натура. Майкъл в много отношения приличаше на самия О’Донъл. Както О’Донъл отпреди десетина години, младостта му се нуждаеше от каляване и затова беше назначен за завеждащ разузнаването, за да научи какво значат решителността и събирането на цялата възможна информация, преди да се впусне в действие. Онези от ИРА никога не постъпваха така. Те използваха методите на тактическото разузнаване вместо стратегическо, което според О’Донъл беше чудесно обяснение за безсмислието на цялата им стратегия. Това беше една от причините да напусне ИРА-Извънредни. Но би се върнал в стадото. Или по-точно стадото щеше да се върне при него. Тогава ще има собствена армия. Кевин вече си беше съставил план, макар че дори най-близките му сътрудници не знаеха за него – или поне не всички.

[* Уилиям Бътлър Йейтс (1865–1939) – ирландски поет и драматург, получил Нобелова награда за литература. – Б.пр.]

О’Донъл седна в кожения стол зад бюрото и извади плика от джоба на сакото си. Маккени тихо отиде на бара в ъгъла и наля на шефа си чаша уиски с лед – предпочиташе го така от няколко години, когато беше поставен в по-горещи климатични условия. Сложи чашата на бюрото, О’Донъл я пое и отпи малка глътка, без да каже нищо.

Документът се състоеше от шест гъсто изписани страници и О’Донъл ги прочете бавно и съсредоточено, така, както Маккени четеше Йейтс. По-младият мъж се възхищаваше на търпението му. Въпреки славата си на безсърдечен човек, когато събираше и обработваше данни, шефът на АОЪ често пъти изглеждаше като сфинкс. Като компютър, но зъл компютър. Необходими му бяха цели двадесет минути, за да прочете всичките шест страници.

– Е, нашият приятел Райън е отново в Америка, където му е мястото. Отлетял е с конкорд, а жена му е уредила негов приятел да го посрещне на летището. Вярвам, че следващия понеделник той ще бъде пак в час, където ще учи онези прекрасни млади хора от Военноморската академия. – О’Донъл се усмихна на собствените си думи. – Негово височество и прекрасната му съпруга ще се върнат у дома с два дни закъснение. Изглежда, самолетът им има проблеми с електрооборудването и някаква част е трябвало да бъде докарана от Англия. Поне това е версията за пред публиката. Всъщност изглежда, че Нова Зеландия им харесва толкова много, че са почувствали нужда от още време, за да се насладят на усамотението си. При пристигането им ще има внушителна охрана. Всъщност, като се замисля, изглежда, охраната им през следващите няколко месеца ще бъде непробиваема.

Маккени изсумтя:

– Никоя охрана не е непробиваема. Самите ние сме доказали това.

– Майкъл, ние не желаем да ги убиваме. Всеки глупак може да го направи – търпеливо каза О’Донъл. – Нашата цел е да ги хванем живи.

– Но…

„Никога ли няма да се научат?“

– Никакво но, Майкъл. Ако исках да ги убия, те вече щяха да бъдат мъртви, а с тях и опя мръсник Райън. Лесно е да ги убием, но няма да постигнем това, което желаем.

– Да, сър – подчини се Маккени, като кимна утвърдително. – А Шон?

– Ще го обработват в продължение на още около две седмици в затвора „Брикстън“. Нашите приятели от отдел Ц-13 не желаят за момента да бъде далеч от обсега им.

– Това означава ли, че Шон…

– Не е сигурно – прекъсна го О’Донъл. – И все пак мисля, че организацията е по-силна с него, отколкото без него. Ти как мислиш?

– А как ще разберем?

– Към нашия другар проявяват интерес от много високо място – половинчато обясни О’Донъл.

Маккени кимна замислен. Скри раздразнението си от това, че шефът не желае да сподели своя източник на информация с командира на разузнаването. Маккени знаеше колко ценна е информацията, но мястото, откъдето идваше, беше от най-дълбоките тайни на АОЪ. По-младият мъж вдигна рамене и прогони тази мисъл. Той имаше свои източници на информация и умението му да я използва растеше с всеки изминат ден. Трябваше дълго да чака, преди да действа, а това го изнервяше, но признаваше пред себе си – първоначално с нежелание, но и с растяща убеденост, – че благодарение на идеалната подготовка няколко сложни акции бяха преминали безупречно. Една недобре организирана акция го беше вкарала в затвора в Лонг Кеш. Урокът от този гаф беше, че борбата се нуждае от по-компетентни хора. Беше намразил неефективността на ИРА-Извънредни дори повече, отколкото ненавиждаше английската армия. Често пъти революционерът трябва да се страхува повече от приятелите, отколкото от враговете си.

– Нещо ново от нашите колеги? – попита О’Донъл.

– Да – пъргаво отговори Маккени. Нашите колеги бяха Извънредното крило на Ирландската републиканска армия. – Една от групите на бригадата от Белфаст ще нападне някаква кръчма вдругиден. Онези от Доброволните сили в Ълстър я използвали напоследък – не е много умно, нали?

– Мисля, че можем да оставим това – прецени О’Донъл. Разбира се, нападението щеше да бъде извършено е бомба и щеше да има жертви, сред които може да са и членове на Доброволните сили в Ълстър, които той смяташе за реакционните сили на управляващата буржоазия – те не бяха нищо повече от разбойници, защото нямаха никаква идеология. Толкова по-добре, щом ще бъде убит някой от доброволците, но би бил достатъчен и някой от извънредните, защото тогава доброволците ще се промъкнат в католически квартал и ще убият един-двама души на улицата. И както винаги хората от криминалния отдел на полицията в Ълстър ще разследват, и както винаги никой няма да си признае, че е видял нещо, и в католическите квартали ще продължи да цари революционна нестабилност. Омразата е толкова голямо предимство. Тя поддържаше каузата в много по-голяма степен от страха. – Друго има ли?

– Бомбаджията Дуайър отново е изчезнал от погледа – продължи Маккени.

– Последният път, когато това се случи…да, Англия, нали? Нова кампания ли има?

– Нашият човек не знае. Работи по въпроса, но му казах да внимава.

– Много добре. – О’Донъл ще помисли за това. Дуайър беше от най-добрите бомбаджии на ИРА-Извънредни, гений по запалителните капсули със закъснител, лицето, което от отдел Ц-13 на Скотланд Ярд издирваха така усърдно, както никой друг. Залавянето на Дуайър би било сериозен удар за ръководството на ИРА… – Разбира се, нашият човек трябва много да внимава, но е добре да знаем къде е Дуайър.

Маккени разбра. Твърде жалко за Дуайър, но не беше избрал да работи за когото трябва.

– А оня от Белфаст?

– Не – поклати глава шефът.

– Но той отново ще се измъкне. Трябваше ни един месец да…

– Не, Майкъл. Синхронът – не забравяй колко важно е да има синхрон. Операцията е едно интегрирано цяло, а не просто сбор от събития.

Командирът на белфастката бригада на ИРА-Извънредни беше най-търсеният човек в Ълстър. „Бригада, по-малко от двеста души са“ – сухо си помисли О’Донъл. Търсен от не една страна, макар че за момента командирът трябваше да позволи англичаните да го хванат. „Жалко. С удоволствие бих те накарал да заплатиш лично за изхвърлянето ми, Джони Дойл, и за това, че определи цена за главата ми. Но и в този случай трябва да бъда търпелив. В края на краищата аз искам нещо повече от главата ти.“

– Освен това не бива да забравяш, че хората ни трябва да пазят и собствените си кожи. Причината за голямата важност на синхрона е, че това, което сме планирали, може да стане само веднъж. Затова ще бъдем търпеливи. Трябва да чакаме подходящия момент.

„Какъв подходящ момент? Какъв план?“ – искаше да знае Маккени. Само преди няколко седмици О’Донъл беше обявил, че „моментът“ е дошъл, само за да отмени всичко след последното телефонно обаждане от Лондон. Шон Милър не знаеше повече от другите, но Маккени дори не подозираше колко бяха тези привилегировани хора. Ако имаше нещо, в което командирът вярваше, то бе сигурността. Офицерът разузнавач оценяваше важността й, но като млад човек се дразнеше от това, че осъзнава значимостта на събитията, без да знае какво точно става.

– Трудно е, нали, Майк?

– Да, сър. Трудно е – отговори усмихнат Маккени.

– Не забравяй докъде ни доведе нетърпението – каза шефът.

8.

ИНФОРМАЦИЯ

– Това е всичко, Джими. От бюрото благодарят, че проследи онзи тип.

– Наистина не мисля, че той е от онези туристи, от които имаме нужда, Дан – отговори Оуенс. Един жител на Флорида, откраднал три милиона долара от банка в Орландо, беше допуснал грешката да спре в Англия на път за друга европейска страна с малко по-различни закони за банковото дело. – Мисля, че следващия път ще го оставим да попазарува по „Бонд стрийт“, преди да го арестуваме. Това ще е и хонорарът за залавянето му.

– Уф! – Представителят на ФБР затвори последната папка.

Беше шест часът местно време. Дан Мъри се облегна в стола си. Зад него тухлените сгради от времето на крал Джордж бледнееха в сумрака. По покривите им имаше незабележими патрули, както и по всички останали сгради на „Гроувнър скуеър“. Американското посолство не беше така силно охранявано, защото имаше известна защита – през изминалите шест години много терористични заплахи както бяха отправени, така и забравени. Пред входа на сградата, където „Норт Одли стрийт“ беше затворена за движение, стояха униформени офицери от полицията. Тротоарът беше украсен е кашпи с цветя, които дори танк трудно би преодолял, а останалата част на сградата имаше наклонени бетонни армирани плочи за предпазване от бомби, поставени в коли. Вътре, зад бронираното стъкло до вграден в стената сейф, с пистолет „Магнум Смит & Уесън 357“ стоеше ефрейтор от морската пехота. „Проклета работа – мислеше Мъри. – Проклета. Прекрасният свят на международния тероризъм.“ Мъри мразеше да работи в сграда, приличаща на част от линията Мажино*, мразеше да се съмнява, че в някоя сграда от другата страна на улицата срещу канцеларията му може да има ирански, палестински, либийски или някакъв друг ненормален с ракетохвъргачка. Не се боеше за себе си. Мъри неведнъж беше излагал живота си на риск. Мразеше несправедливостта и пренебрежението към професията му, мразеше това, че там отвън имаше типове, които убиваха хора само заради политическата изява. „Но те не са съвсем луди, нали? Психолозите казват, че не са. Те са романтици – вярващи, хора, които се посвещават на някакъв идеал и са готови на всякакви престъпления заради него. Романтици!“

[* Линия от укрепления, построени от Франция за защита на границите й с Германия преди Втората световна война. – Б.пр.]

– Джими, помниш ли дните, когато преследвахме обирджии на банки, които вършеха тази работа само за да изкарат някой лесен долар?

– Аз никога не съм се занимавал е такива неща. Бях зает предимно е обикновените кражби, докато не ме изпратиха да се разправям е убийства. Но тероризмът кара човек да изпитва носталгия по времето, когато имаше само обикновени крадци. Дори помня времената, когато те бяха сравнително цивилизовани. – Оуенс отново напълни чашата си с портвайн.

Голям проблем за градската полиция беше, че за разлика от едно време престъпниците все по-често използваха огнестрелно оръжие, защото беше популяризирано от вечерните новини за тероризма във Великобритания. Лондонските паркове и улици бяха все още по-безопасни от американските, но вече не толкова. Времената се променяха и в Лондон, а на Оуенс това никак не му харесваше.

Телефонът звънна. Секретарката на Мъри току-що си беше отишла и агентът вдигна слушалката.

– Мъри е на телефона. Здравей, Боб. Да, тук е. Боб Хайланд те търси, Джими. – Той подаде слушалката.

– Подполковник Оуенс на телефона. – Офицерът сръбна от портвайна си, след което рязко постави чашата си на масата и махна с ръка за химикалка и лист. – Къде точно? И вие вече сте…добре, отлично. Идвам веднага.

– Какво става? – бързо попита Мъри.

– Току-що получихме сведения за някой си Дуайьр. Фабрика за бомби в апартамент на „Тули стрийт“.

– Това не е ли от другата страна на реката точно срещу кулата?

– Точно така. Тръгвам. – Оуенс стана и посегна за палтото си.

– Имаш ли нещо против и аз да дойда?

– Дан, не забравяй, че…

– Не трябва да се пречкам. – Мъри вече беше станал. Ръката му несъзнателно се плъзна по лявото бедро, където би трябвало да се намира служебният му пистолет, ако не беше в чужда страна. Оуенс, не носеше пистолет. Мъри се чудеше как може човек да бъде полицай и да не е въоръжен. Излязоха от канцеларията на Мъри и забързано тръгнаха по коридора, като завиха наляво към гаража. Двамата офицери от колата, съпровождаща Оуенс, вече бяха на местата си, а шофьорът на подполковника се движеше след тях. Щом излязоха от гаража, Оуенс се свърза по радиотелефона. Мъри седеше на задната седалка.

– Дежури ли някой от хората ти? – попита Мъри.

– Да. Боб ще прати екип на мястото след няколко минути. Господи, Дуайър! Описанието пасва идеално. – Колкото и да се опитваше да го прикрие, Оуенс беше възбуден като дете в коледна утрин.

– Кой ви даде сведенията?

– Анонимно обаждане. Мъжки глас обяснил, че като погледнал към прозореца, видял жици и нещо увито на малки блокчета.

– Чудесно. Някакъв любопитен тип се обажда на полицията – вероятно се бои жена му да не разбере какви ги е вършил. Е, човек не може да вземе повече от това, което му дават. – Мъри се усмихна. Имал беше случаи, които са се решавали и с по-малко данни от тези.

Вечерното движение по улиците беше натоварено и полицейските сирени не можеха с нищо да помогнат. Пътуваха с опънати нерви цели двадесет минути, докато изминат петте мили до „Тули стрийт“. Оуенс слушаше радиото и леко удряше с юмрук по меката дръжка на предната врата, докато хората му вече пристигаха при заподозряната къща. Накрая колата се стрелна по моста Тауър и зави надясно. Шофьорът я паркира на тротоара до две други полицейски коли.

Сградата беше триетажна, от тъмносиви мръсни тухли и се намираше в работнически квартал. В съседство имаше малка кръчма, където менюто за деня беше написано на черна дъска. Няколко от посетителите стояха до вратата с чаши бира в ръце и гледаха полицаите. Отсреща на улицата имаше още хора. Оуенс изтича до входа. Един детектив в цивилни дрехи го чакаше.

– Всичко е наред, сър. Заподозряното лице е арестувано. На последния етаж, в дъното.

Подполковникът забърза нагоре по стълбите, а Мъри го следваше по петите. Друг детектив ги посрещна на площадката на последния етаж. Оуенс измина оставащите десетина метра с жестока усмивка.

– Всичко е свършено, сър – каза Хайланд. – Ето го заподозряното лице.

Морийн Дуайър беше чисто гола, просната на пода с разтворени ръце и крака. Около нея имаше локва вода и следи от мокри стъпала, водещи към съседната баня.

– Тя се къпеше – обясни Хайланд. – Беше оставила пистолета си на кухненската маса. Никакви проблеми.

– Повикахте ли жена полицай?

– Да, сър. Изненадан съм, че още не е пристигнала.

– Движението е ужасно – отбеляза Оуенс.

– Имало ли е други хора с нея?

– Не, сър. Никой – отговори Хайланд. – Само това.

Долното чекмедже на единственото бюро в запуснатия апартамент лежеше на пода. В него имаше няколко блокчета, наподобяващи пластични експлозиви, детонаторни капсули и електронни часовникови устройства. Един полицай правеше опис, а друг снимаше цялата стая с фотоапарат „Никон“ със светкавица. Трети отваряше комплект за вземане на отпечатъци и веществени доказателства. Всяко нещо в стаята трябваше да бъде номерирано и прибрано за използване при поредното съдебно дело над терористи в „Олд Бейли“. Всички доволно се усмихваха освен Морийн Дуайър, която беше с лице, притиснато към пода. Двама полицаи с пистолети в кобурите стояха над момичето и гледаха без капка симпатия голото, мокро тяло.

Мъри стоеше на вратата, за да не пречи на никого, и наблюдаваше как работят полицаите на Оуенс. Нямаше много забележки. Заподозряното лице беше неутрализирано, зоната обезопасена и сега събираха веществените доказателства. Всичко протичаше като по устав. Забеляза, че на заподозряната не се разрешава да се движи. Жена офицер ще извърши претърсване по интимните места, за да е сигурно, че не „крие“ нещо опасно. Това беше малко неприятно за скромната мис Дуайър, но Мъри не мислеше, че съдията би се възпротивил. Морийн Дуайър беше добре известна бомбаджийка и имаше зад гърба си най-малко тригодишен опит. Преди девет месеца я бяха забелязали да се отдалечава от мястото на доста неприятна експлозия в Белфаст, вследствие на която загинаха четирима души и бяха ранени други трима. Не, не трябваше да се съчувства на мис Дуайър. След няколко минути един полицай сне чаршафа от леглото и го метна върху нея, като я покри от раменете до коленете. През цялото това време тя не мръдна. Дишаше учестено, но не издаваше никакъв звук.