Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 38 страниц)

– Ръкавици! – нареди Кати. Бърни ги донесе. – Какво е станало?

– Карал си колелото по тротоара на Монумент стрийт – отговори санитарят. – Ударил се в нещо и влетял през витрината на магазина за кухненски прибори.

– Защо не е бил в училище? – попита Кати, като отново погледна към лявото око на детето. Разбра, че я очакват доста часове работа с несигурен изход.

– Днес са във ваканция, докторе – отговори единият санитар.

– О, да. – Тя погледна към Бърни Кац. Въпреки маската гримасата му се виждаше съвсем ясно.

– Не зная, Кати. – Той разглеждаше окото през поставената на главата му лупа. – Стъклото трябва да е било доста долнопробно – има много парченца. Дотук преброих пет разкъсвания. Господи, виж това парче как се е забило в роговицата. Да почваме.

Шевролетът влезе в един от многоетажните гаражи на болницата „Хопкинс“. От последния етаж шофьорът можеше да вижда вратата, водеща от болницата към служебния паркинг. Разбира се, гаражът се охраняваше, но там постоянно влизаха и излизаха автомобили и не беше неестествено някой да чака в колата си, докато спътникът му е на посещение при някой от семейството. Облегна се, запали цигара и се заслуша в музиката от радиото.

Райън постави парче ростбиф на питката и си взе чай с лед. Офицерският и университетският клуб имаха много необичайна система за плащане: той постави подноса си на един кантар и касиерката му определи цената. Джек плати два долара и десет цента. Не можеше да се каже, че цената за обяда е прекалено висока, но начинът на определянето й му изглеждаше малко особен. Седна до Роби Джексън в едно сепаре в ъгъла.

– Скапани понеделници! – отбеляза той.

– Шегуваш ли се? Днес мога да си почивам. Летях в събота и неделя.

– Мислех, че обичаш да го правиш.

– Обичам – увери го Роби. – Но и двата дни излитах преди седем. Всъщност спях до шест сутринта. Имам нужда от тези два допълнителни часа. Как е семейството ти?

– Добре. Кати днес има голяма операция – трябваше да отиде на работа рано. Едно нещо е сигурно, когато си женен за хирург – винаги започват рано. Понякога на Сали й е трудно.

– Да, рано лягай, рано ставай – по-добре е човек да си умре – съгласи се Роби. – Как е бебето?

– Супер – усмихна се Джек. – Доста буен дребосък е. Не мога да разбера как жените търпят това. Искам да кажа, че детето рита и се върти.

– Имате ли нещо против да седна до вас? – Скип Тайлър се вмъкна в сепарето.

– Как са близнаците? – веднага попита Джек.

Тайлър изстена, а тъмните кръгове под очите му бяха красноречив отговор:

– Номерът е да накараш и двамата да заспят. Тъкмо усмириш единия, и веднага другият започва да реве като противопожарна сирена. Не зная как Джийн се оправя. Разбира се – усмихна се Тайлър, – тя може да се разхожда с тях. А аз само тропам из къщата с този крак и ги събуждам.

Тримата се засмяха. Скип Тайлър никога не се засягаше от такива шеги.

– Как е Джийн? – попита Роби.

– Няма проблеми – спи, когато децата спят, а аз трябва да върша цялата къщна работа.

– Така ти се пада, пуяк такъв – отбеляза Райън. – А защо не си починеш?

– Какво да правя, като съм с гореща кръв? – попита Скип.

– Да, но чувството ти за синхрон е отвратително – отговори Роби.

– Чувството ми за синхрон ли? – попита Тайлър, повдигайки вежди в недоумение. – То е отлично.

– Да предположим – съгласи се Джек.

– Чух, че сутринта си тичал – смени темата Тайлър.

– И аз – засмя се Роби.

– Все още съм жив, момчета.

– Един от курсантите ми каза, че ще те следват с линейка, просто за всеки случай – засмя се Скип. – Предполагам ще е добре да знаеш, че повечето от хлапетата ми владеят методите за спасяване чрез изкуствено дишане и стимулиране на сърдечната дейност.

– Защо всички понеделници са такива? – попита Джек.

Алекс и Шон Милър минаха за последен път по шосе №50. Внимаваха да спазват ограничението за скоростта. Днес неизвестно по каква причина автомобилите с радари бяха на пътя. Алекс увери колегата си, че ще приключат към 4:30. В пиковите часове на пътя имаше твърде много коли, за да може полицията да бъде ефективна. Други двама мъже седяха в задната част на микробуса с оръжията си.

– Смятам, че е добре да го направим тук някъде – каза Милър.

– Да. Това е най-подходящото място – съгласи се Алекс.

– Маршрутът за бягство – каза Шон и включи един хронометър.

– Окей. – Алекс мина в другата лента и продължи да се движи на запад. – Не забравяй, че довечера ще се движим по-бавно.

Милър кимна. Стомахът му се беше свил както обикновено преди акция. Седеше отпред на дясната седалка и гледаше как колите се натрупват на отклоненията от магистралата. Обмисли плана и се опитваше да предвиди всички неочаквани ситуации. Пътят беше далеч по-хубав от пътищата в Ирландия, караха от обратната страна, но шофьорите бяха много по-добри от тези в Европа. Особено от френските и италианските… Отърси се от тези мисли и съсредоточи вниманието си върху предстоящата акция.

След като извършат нападението, за по-малко от десет минути трябваше да стигнат до колите за бягство. Нед Кларк щеше да ги чака. Милър престана да размишлява, доволен, че макар и прибързан, планът му е добър.

– Подранили сте – каза Брекенридж.

– Да. Е, двама курсанти ще дойдат при мен следобед, за да разгледаме тестовете за изпитите. Има ли някакъв проблем? – Джек извади пистолета от куфарчето си.

Старшината взе една кутия с деветмилиметрови патрони.

– Никакъв проблем. Понеделниците по принцип са шибани.

Райън застана на трети коридор и извади пистолета от кобура. Най-напред изтегли празния пълнител и дръпна затвора назад. След това провери дали цевта е чиста. Разбира се, знаеше, че оръжието му е в отлично състояние, но Брекенридж не допускаше нарушаване на правилата за безопасност на стрелбището. Това се отнасяше дори и за директора на академията.

– Окей, Патлак.

– Днес смятам да опитаме бърза стрелба. – Старшината закачи подходяща мишена на релсата, макарата се завъртя и мишената се отдалечи на петдесет метра от тях. Райън зареди пет патрона в пълнителя.

– Поставете си наушниците, лейтенант. – Брекенридж подхвърли един чифт. Райън ги сложи. Пъхна пълнителя в дръжката на пистолета и натисна с палец лостчето за освобождаване на затвора. Оръжието беше в готовност за стрелба. Райън го насочи към мишената и зачака. След миг светлината над мишената се включи. Джек вдигна пистолета така, че черният кръг се намираше точно над предната мушка, преди да натисне спусъка. Според правилата за бърза стрелба той имаше само по една секунда. Това беше повече време, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Изстреля първия куршум с малко закъснение, но повечето хора правеха така. Пистолетът изхвърли празната гилза и Райън го наведе за следващия изстрел, като се концентрира над мишената и мерника. Преброи до пет, затворът се заключи в отворено положение. Джек свали наушниците си.

– Ставате все по-добър, лейтенант – каза Брекенридж, докато гледаше през телескопа. – Всичките са в черния сектор: една деветка, четири десетки, една от които е в пръстена между двете. Хайде още веднъж.

Райън зареди отново с усмивка. Беше забравил колко приятна може да бъде стрелбата с пистолет. Чисто физическо умение, което доставяше същото удовлетворение, каквото и един отличен удар при голфа. Той контролираше механизъм, от който изпращаше деветмилиметров куршум в точно определено място. Това изискваше координация на погледа и ръцете. Беше досущ като стрелбата с ловна или бойна пушка. С пистолет се стреляше много по-трудно и точният удар носеше почти интелектуално удоволствие, което можеше да разбере само човек, който го е изпитал. Следващите пет куршума попаднаха в десетката. Опита и разкрачен, хванал пистолета с две ръце. Вкара четири куршума в малкия кръг на десетката, по който на състезания при равен резултат се определяше победителят.

– Не е лошо като за цивилен – каза Брекенридж. – Кафе?

– Благодаря, Патлак. – Райън пое чашката.

– Искам да се концентрираш малко повече върху втория куршум. Биеш малко вдясно. Бързаш. – Райън знаеше, че на петдесет метра разстояние отклонението беше едва пет сантиметра. Брекенридж беше върл максималист. Осъзна, че старшината и Кати доста си приличат – според тях нещата или се правят точно както трябва, или са напълно погрешни.

– Докторе, жалко че сте се наранили. От вас е щяло да излезе добър офицер, ако сте имали подходящ старшина да ви обучи – разбира се, всички офицери се нуждаят от подходящи старшини.

– Знаеш ли, Патлак? В Лондон се запознах с двама, в които ти просто би се влюбил. – Джек пъхна пълнителя в пистолета.

– Райън е доста умен човек, нали? – Оуенс върна документа на Мъри.

– Тук няма нищо ново – призна Дан, – но поне е добре организирано. Ето и другото, което искаше.

– О, нашите приятели в Бостън. Как е Пади О’Нийл? – Оуенс беше не просто раздразнен от това. Падриг О’Нийл, избран да представлява ИРА, беше обида за британската парламентарна система. Но в продължение на десет години колкото и силно да се стараеха, нито отделът на Оуенс за борба с тероризма, нито кралската полиция в Ълстър бяха успели да го свържат с някое незаконно действие.

– Пие много бира, разговаря с много хора и събира малко пари – както винаги. – Мъри отпи от портвайна си. – Наши агенти го следват. Разбира се, той знае, че са там. Ако се изплюе на тротоара, ще го качим на следващия самолет за дома му. Знае и това. Не е нарушил нито един закон. Нито пък шофьорът му. Абсолютен трезвеник е. Не ми е приятно да го казвам, Джими, но той с чист и печели по точки.

– О, да. Пади е чаровник. – Оуенс прелисти страницата и вдигна поглед. – Дай пак да видя онова нещо, което е направил Райън.

– Момчетата в Петицата взеха твоето копие. Предполагам, че ще ти го дадат утре.

Оуенс прелисти резюмето на последните страници и изръмжа:

– Ето го…свети Боже в небесата!

– Какво? – Мъри се наведе рязко напред.

– Връзката. Проклетата връзка е точно тук!

– За какво говориш, Джими? Чел съм това нещо два пъти.

– „Персоналът на АОЪ, изглежда, е набиран почти изцяло от «революционните» елементи на самата ИРА – започна да чете на глас той. – Значението на това не е установено при наличната информация. Изглежда, след като членовете на АОЪ са набирани по този начин, някои от агентите на АОЪ са останали в ИРА и служат като източници на информация за организацията, към която реално принадлежат. Следователно, освен очевидната си контраразузнавателна стойност тази информация може да има оперативен характер.“ Оперативен – тихо каза Оуенс. – Винаги сме приемали, че О’Донъл просто се опитва да се защитава… но може би играе съвсем различна игра.

– Все още не разбирам за какво говориш, Джими. – Мъри сложи чашата на бюрото си и се намръщи. – О, Морийн Дуайър. Не можа да проумееш какво стана около нея, нали?

Оуенс мислеше за друг случай, но забележката на Мъри го стресна. Детективът за момент просто наблюдаваше американския си колега, а мисълта му трескаво работеше върху цял куп идеи.

– Но защо? – попита Мъри. – Какво печелят?

– Те могат сериозно да смутят ръководството им. Да провалят акциите им.

– Но какво би спечелила АОЪ? О’Донъл е твърде добър професионалист, за да прави мръсно на бившите си колеги просто така. ИНА може и да го правят, но те са просто група глупаци. АОЪ са твърде изтънчени, за да се занимават с подобни глупости.

– Да. Тъкмо преодоляхме една стена, но се намерихме пред друга. И все пак сме се придвижили малко напред. Това ни дава и материал за въпроси към младата мис Дуайър, нали?

– Да, идеята е добра. АОЪ е проникнала в ИРА и понякога ви подава информация, за да изглежда, че ИРА с лошата. – Мъри поклати глава. „Аз ли казах, че една терористична организация се опитва да направи така, че друга да изглежда лошата?“ – Имаш ли достатъчно сведения, за да докажеш това?

– Мога да ти кажа три случая от миналата година, когато анонимни обаждания предадоха хора от ИРА, фигуриращи на първите места в списъците ни. И в трите случая не можахме да разберем кой е източникът на информацията.

– Но ако ИРА подозира…о, забрави го. Те искат О’Донъл и това си е чисто отмъщение за всички от организацията, които той е очистил. Добре, може би да злепоставят ръководството на ИРА – в случай че О’Донъл се опитва да вербува нови хора. Но ти вече отхвърли това предположение.

Оуенс изпсува тихо. Често пъти казваше, че криминалните разследвания са като картинките за сглобяване, но без да има всички части и без да са известни формите им. Но да казваш това на подчинените си и да го изпиташ на собствен гръб не е едно и също. Ех, ако не бяха изпуснали Шон Милър. Може би сега щяха да са измъкнали нещо от него. Инстинктът му подсказваше, че само един малък, но съществено важен факт би подредил пълна картина от всичкия боклук, който сега ровеше. Разумът му подсказваше, че без този факт всичко, което си мислеше, че знае, е просто хипотеза. Но една мисъл непрекъснато изплуваше в мисълта му:

– Дан, ако искаш да компрометираш ръководството на ИРА политически, в коя страна би го направил?

– Ало, доктор Райън е на телефона.

– Обажда се Бърнис Уилсън от „Джон Хопкинс“. Жена ти ме помоли да ти предам, че се намира в залата за спешни операции и тази вечер ще закъснее с около половин час.

– Добре. Благодаря ти. – Джек затвори телефона. „Понеделници“ – помисли си той. Върна се към семестриалните проекти, които обсъждаха с двамата курсанти. Часовникът на бюрото му показваше четири следобед. Е, нямаше закъде да бърза, нали?

Караулът на портал 3 се смени. Цивилният постови се казваше Боб Ригс. Той беше пенсиониран старши оръжейник, петдесетгодишен, с бирено коремче, от което трудно виждаше обувките си. Студът му се отразяваше зле и прекарваше колкото може повече време в караулната кабина. Не забеляза как някакъв човек на около двадесет години се приближи и влезе през вратата. Не го видя и сержант Том Къмингс от охраната от военноморската пехота, който проверяваше някакви книжа малко след смяната на предишния постови. Академията беше приятно място за дежурство за младия сержант от морската пехота. Съвсем наблизо имаше няколко добри бара, а също и много свободни жени. Но дежурството в Анаполис беше доста скучно, а Къмингс беше твърде млад, за да се стреми към бездействие. Денят беше типичен понеделник. Предишните хора от охраната бяха написали три глоби за паркиране и той вече се прозяваше.

На петдесет метра от него някаква възрастна жена се доближи до входа на блока си. Изненада се, когато видя младия красив мъж, който стоеше до вратата, и изпусна чантата си, докато търсеше ключовете си.

– Мога ли да ви помогна, мадам? – учтиво попита той. Жената реши, че акцентът му звучи особено, но и доста приятно. Той държа чантата й, докато тя си отключваше вратата.

– Боя се, че съм подранил. Чакам приятелката си – обясни чаровно усмихнат той. – Извинете, че ви стреснах, мадам, просто се крия от вятъра.

– Желаете ли да чакате от вътрешната страна на вратата? – предложи му тя.

– Много сте любезна, мадам, но не, благодаря. Може да я изпусна, а искам да я изненадам, разбирате ли? Желая ви всичко хубаво. – Отпусна дръжката на ножа, който стискаше в джоба на палтото си.

Сержант Къмингс приключи с разглеждането на документите и излезе навън. Едва сега забеляза човека пред входната врата. Сержантът реши, че чака някого и се опитва да се скрие от студения вятър. Поне така изглеждаше. Провери часовника си. Беше четири и петнадесет.

– Мисля, че приключихме – каза Бърни Кац.

– Справихме се – съгласи се Кати Райън.

Всички в операционната зала се усмихваха. Операцията беше продължила повече от пет часа, но окото на младежа отново беше цяло. Можеше да се наложи още една операция и неминуемо щеше да носи очила до края на живота си, но все пак това беше по-добре, отколкото да остане едноок.

– Като се има предвид, че не си оперирала цели четири месеца, ти се справи добре, Кати. Това хлапе ще вижда и с двете си очи. Искаш ли да го кажеш на семейството му? Аз трябва да ида до тоалетната.

Майката на момчето чакаше на същото място, където бяха седели и семейство Джеферсън, и лицето й изглеждаше също така напрегнато. До нея стоеше човек с фотоапарат.

– Спасихме окото – бързо каза Кати.

Фотографът седна до жената, беше казал, че е от вестник „Балтимор сън“, щрака с апарата си в продължение на няколко минути. Кати обясни процедурата на майката, като се опитваше да я успокои. Не беше никак лесно, но тя имаше голям опит.

Пристигна човек от общественото осигуряване, а Кати използва момента да стане и се отправи към съблекалнята си. Свали лекарското си облекло и го метна в коша за пране. Бърни Кац седеше на пейката и разтриваше врата си.

– И аз имам нужда от почивка – отбеляза Кати. Стоеше по бельо марка „Гучи“. Протегна се. Кац се обърна, за да се наслади на гледката.

– Наедряваш, Кати. Как е кръстът?

– Схванат. Същото беше и със Сали. Отклони погледа си, докторе. Ти си семеен човек.

– Какво да правя, като бременните жени изглеждат секси?

– Радвам се, че поне изглеждам така, защото съвсем сигурно не се чувствам по този начин. – Седна на пейката пред шкафчето си. – Мислех, че няма да се справим с това око, Бърни.

– Имахме късмет – призна Кац. – За щастие Господ пази глупаците, пияниците и малките деца. Е, понякога.

Кати отвори шкафа си. Погледна се в огледалото, което държеше вътре, и видя, че прическата й наистина напомняше Медузата. Направи гримаса на отражението си.

– Нуждая се от още отпуска.

– Но тя току-що ти свърши – отбеляза Кац.

– Точно така – изсумтя доктор Райън. Нахлузи панталона си и протегна ръка към блузата.

– Когато бебето реши да излезе, ще имаш отпуск. Беше дошъл ред на якето.

– Бърни, ако беше акушер-гинеколог и плещеше такива неща, пациентките ти щяха да те убият.

– О, каква загуба за медицината щеше да бъде това – отговори Кац.

Кати се засмя.

– Добре, Бърни. Целуни Ани от мен.

– Разбира се, а ти я карай по-полека, защото ще кажа на Мадж Норт да ти се скара.

– Ще се видя с нея в петък, Бърни. Казва, че съм наред.

Кати се втурна навън. Махна с ръка на сестрите и отново ги поздрави за отличната работа в операционната. Отиде в асансьора. Вече държеше ключовете си в ръка.

Зеленото порше я чакаше. Кати отключи вратата и захвърли чантата си зад седалката, преди да се настани на шофьорското място. Шестцилиндровият двигател заработи веднага, стрелката на оборотомера се помести на мястото за минималните обороти. Тя остави двигателя да загрее за една минута, като през това време закопча колана си и отпусна ръчната спирачка. Гърленото ръмжене кънтеше по бетонните стени на паркинга. Когато стрелката за температурата започна да се мести, Кати включи задната скорост. След малко премести скоростния лост на първа и тръгна към Бродуей. Провери часовника на арматурното табло и изохка – трябваше да се отбие и в магазина на път за дома си. Е, поне имаше поршето, с което можеше да играе на гоненица.

– Целта се движи – обади се един глас три етажа по-нагоре. Съобщението беше предадено по телефона в скривалището на Алекс, а след това – отново по радиото.

– Мамицата му, време беше – пет минути по-късно изръмжа Милър. – Дяволите да я вземат, защо закъснява? – Отминалият час го беше вбесил. Бяха там тридесет минути по-рано, а и тя закъсняваше с още толкова. Трябваше да се успокои. Може би е в детската градина, за да си вземе детето.

– Тя е лекар. Случва се – каза Алекс. – Да тръгваме. Пикапът тръгна, последван от микробуса. Фордът щеше да бъде пред супермаркета срещу „Джайънт Степс“ точно след тридесет минути.

– Тоя сигурно чака някое много красиво момиче – каза Ригс, когато се върна в будката на постовия.

– Още ли е там? – изненада се Къмингс. Преди три седмици старшина Брекенридж беше предупредил охранителния взвод за възможна заплаха срещу доктор Райън. Къмингс знаеше, че преподавателят по история винаги излизаше през този портал, но днес закъсняваше. Сержантът виждаше, че кабинетът му още свети. Дежурствата тук бяха скучни, но Къмингс гледаше сериозно на тях. Трите месеца, прекарани в Бейрут, го бяха научили на всичко това. Излезе и застана от другата страна на улицата.

Къмингс гледаше тръгващите коли. Повечето шофьори бяха цивилни. Той отдаваше чест на онези, които бяха офицери от военноморските сили, според уставите. Вятърът ставаше все по-студен. Сержантът беше облечен с памучен потник под блузата си и той му топлеше, но ръкавиците от козя кожа към синята му униформа бяха напълно безполезни. Започна да пляска с ръце и да се върти натам-насам. Не гледаше към жилищния блок и с нищо не показваше, че знае, че там има човек. Стъмваше се и вече беше трудно да го види.

– Пристигна бързо – каза човекът в пикапа. Погледна часовника си. Тя беше пристигнала с пет минути по-бързо от обикновеното. „По дяволите – помисли си той. – Сигурно е хубаво човек да има едно такова малко порше.“ Погледна номера: CR-SRGN. Да, това беше тя. Взе радиото и каза:

– Здравей, мамо! Аз съм у дома.

– Крайно време – отговори мъжки глас. Микробусът беше спрял на улица „Джойс“ на половин миля оттук, западно от шосето за Ричи.

След по-малко от две минути видя как жената излиза от детската градина. Бързаше.

– Търкаля се.

– Добре – беше отговорът.

– Хайде, Сали, закъсняваме. Закопчай се. – Кати Райън мразеше да закъснява. Запали колата. Не беше закъснявала толкова от един месец, но ако бърза, все още можеше да се прибере преди Джек.

В пиковия час движението беше в разгара си, но поршето беше малко, бързо и пъргаво. След минута излезе от паркинга и се движеше със сто и десет километра, промъквайки се между колите като състезател от Дейтона*.

[* Дейтона Бийч. Курорт, където се провежда състезанието от „Индикар“ – „100 обиколки на Дейтона“. – Б.пр.]

Въпреки всичките приготовления Алекс за малко не я изпусна. Един голям камион пълзеше нагоре по дясното платно, когато зеленото порше се появи до него. Той натисна газта докрай и изскочи на пътя, а шофьорът на съседната кола удари спирачките и в същото време натисна клаксона. Алекс не се обърна назад. Милър стана от предната дясна седалка и отиде до остъклената плъзгаща се врата.

– Хей, дамата наистина бърза тази вечер!

– Можеш ли да я настигнеш? – попита Милър.

Алекс се усмихна.

– Гледай.

– По дяволите, гледай онова порше! – Полицаят Сам Уейвърли се прибираше с полицейската си кола с номер J-30 след дълъг работен ден – бяха провеждали хайка с радари на шосе №50. Той и Лари Фонтана със своя автомобил J-19 караха към гаража на полицията в Анаполис, намиращ се до булевард „Роу“. Видяха как зелената спортна кола се насочва по входния път на шосето за Ричи. И двамата караха с около сто километра в час – привилегия само за полицията. Колите им бяха без маркировка и радарите им се забелязваха твърде късно. Обикновено работеха по двойки – единият засичаше с радара си, а другият стоеше четвърт миля по-надолу по пътя и спираше нарушителите, за да ги глобява.

– Още един! – каза по радиото Фонтана. Някакъв микробус навлезе в лявото платно на шосето и принуди шофьора на един понтиак да натисне спирачка. – Хайде да ги спипаме. – Те бяха млади офицери и въпреки че щатската полиция не определяше норми за глоби на служителите си, в което хората се съмняваха, един от сигурните начини за повишение е човек да пише много фишове. По този начин се осигуряваше безопасността по пътищата, а това беше целта на щатските полицаи. И двамата не се радваха да пишат фишове, но далеч по-малко обичаха да се занимават с тежки катастрофи.

– Добре, аз вземам поршето.

– Винаги ти се падат най-интересните неща – отбеляза Фонтана. Беше успял да зърне лицето на шофьора.

Оказа се далеч по-трудно, отколкото може да си представи човек. Най-напред трябваше да засекат скоростта на колите, за да определят с колко над допустимата скорост се движат – разбира се, колкото по-голямо беше нарушението, толкова по-голяма щеше да бъде глобата, – след това да ги настигнат, да включат светлините и да ги накарат да спрат. И двете коли бяха на около двеста метра пред тях.

Кати отново погледна часовника си. Беше успяла да съкрати почти десет минути от времето си за пътуване. След това провери задното огледало за полицейски коли. Не искаше да я глобяват. Не се виждаше нищо подобно на полицейска кола – само обикновени леки коли и камиони. Намали скоростта, когато приближи към моста над река Севърн, където движението беше по-натоварено. Позамисли се дали да се премести в лявото платно, но се отказа. Понякога й беше трудно да се върне в дясното поле навреме, за да се отклони по изхода за шосе 2. До нея Сали протягаше врат както винаги, за да вижда над таблото, и играеше със закопчалката на колана. Този път Кати не й каза нищо, а огледа околните коли и отпусна газта.

Милър отвори вратата на микробуса само два сантиметра. Другият човек хвана вратата, а той клекна и дръпна затвора на оръжието си.

Полицай Уейвърли отбеляза с огорчение, че вече не може да я спре за превишена скорост, защото тя беше намалила, преди той да успее да я засече. Намираше се на стотина метра зад нея. Но Фонтана можеше да глоби шофьора на микробуса за неправилното преминаване в другото платно и все пак щяха да глобят поне единия от двамата. Уейвърли погледна в огледалото. J-19 го настигаше и почти се изравни с него. Видя, че нещо не беше наред със синия микробус. Страничната врата сякаш не беше както трябва.

– Сега! – извика Алекс.

Кати Райън забеляза, че някакъв микробус се изравнява с нея отдясно. Хвърли му небрежен поглед и забеляза, че страничната врата се плъзга назад. Вътре беше клекнал някакъв мъж и държеше нещо. Ужасена, тя разбра. Заби спирачката миг преди да види белия пламък.

– Какво! – Уейвърли видя тридесетсантиметров пламък отстрани на микробуса. Предното стъкло на поршето стана матово и колата се занесе настрани, изправи се, а след това се удари в бетонния мост със скорост над осемдесет километра в час. Колите и в двете платна веднага спряха. Микробусът продължи да се движи.

– Лари, изстрели, изстрели от микробуса! Стреляха в поршето! – Уейвърли включи светлините и рязко натисна спирачката. Колата се занесе и за малко не се блъсна странично в разбитото порше. – Настигни микробуса, настигни микробуса!

– Преследвам го – отговори Фонтана. Изведнъж осъзна – пламъкът означава само, че стрелят с някакъв автомат. „Майчице!“ – помисли си той.

Уейвърли гледаше към поршето. От задния капак, където се намираше двигателят, се вдигаше пара.

– Тук J-30, Анаполис, офицер докладва за стрелба, изглежда, с автомат и нещастен случай с нараняване. На запад по шосе №50 на моста на река Севърн. Нараняването е сериозно. J-19 преследва другата кола. Очаквам отговор.

– Прието – обади се диспечерът. „Какво по дяволите…“ Уейвърли грабна пожарогасителя си и изтича до разбитата кола. Навсякъде бяха пръснати стъкла и парчета метал. Двигателят, слава богу, не гореше. Провери пътниците.

– О, Господи! – Върна се тичешком обратно при колата си. – J-30, Анаполис. Повикайте пожарната. Офицер иска хеликоптер. Сериозно нараняване, две жертви, бяла пълнолетна жена и бяло момиченце. Повтарям – сериозно нараняване в западна посока по шосе №50 на източната страна на моста на река Севърн. Офицер иска хеликоптер, отговорете.

– J-19, Анаполис – обади се след него и Фонтана. – Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер Х-шест-седем-седем-две. Движа се в западна посока по шосе №50 след моста на река Севърн. От тази кола стреляха. Офицер иска подкрепа – спокойно каза той. За момента реши да не включва светлините. „Мамицата му…“

– Улучи ли я? – извика Алекс.

Милър дишаше тежко. Не беше сигурен. Не беше сигурен дали я улучи. Поршето беше изостанало точно когато той натисна спусъка, но видя, че колата се удари в моста и подскочи във въздуха като играчка. Нямаше начин да се отърват от този удар. Сигурен беше.

– Да.

– Окей, време е да изчезваме. – Алекс не допускаше чувствата да пречат на работата му. За тази акция неговото движение щеше да получи пари и оръжие. Жалко за жената и детето, но той не беше виновен, че си бяха създали такива врагове.

Диспечерът в Анаполис вече разговаряше по радиото с хеликоптера на щатската полиция. Хеликоптерът „Бел Джет Рейнджър II“ тъкмо излиташе от международното летище „Балтимор“ във Вашингтон, където беше кацнал, за да зареди гориво.

– Разбрано – отговори пилотът на хеликоптера, зави на юг и премести лоста за газта на пълна мощност. Лекарят, който седеше на лявата седалка, се наведе напред, за да смени честотата от 1200 на 5101. По този начин пътната полиция щеше да знае, че хеликоптерът е тръгнал по спешност да спасява някого.

– Полицай J-30, движим се към вас. Пристигаме след около четири минути.

Уейвърли не отговори. Той и двама цивилни разбиваха стъклото на вратата на шофьора с щанга за гуми. Шофьорът и пътникът бяха в безсъзнание, а колата отвътре – опръскана с кръв навсякъде. Уейвърли си помисли, че тя вероятно е красива жена, след като погледна към нея, но главата й беше цялата в кръв. Детето лежеше като счупена кукла наполовина на седалката и на пода. Усещаше стомаха си свит като студена топка. „Още едно мъртво дете – мислеше си той. – Моля те, Господи, не позволявай да умре още едно дете.“

– „Полицай-2“, Анаполис – чу следващото повикване диспечерът.

– Анаполис, „Полицай-2“, къде сте?

– Над Майо Бийч, караме на север. Чух повикването ви за медицинска помощ. С мен са губернаторът и щатският прокурор.

Диспечерът бързо взе решение. „Полицай-1“ щеше да пристигне на мястото на нещастния случай след около три минути. J-19 се нуждаеше от спешна подкрепа. Това беше истински късмет. Вече шест коли на щатската полиция се намираха в района и още три идваха от полицейския участък в Ан Аръндел при Еджуотър.

– „Полицай-2“, свържете се с J-19.

– „Полицай-2“, J-19, моля съобщете местонахождението си – изграчи гласът от радиото в колата на Фонтана.

– Западна посока по шосе №50, тъкмо отминаваме булевард „Роу“. Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер. J-30 и аз видяхме как се стреля с автоматично оръжие от тази кола. Повтарям, стрелба с автоматично оръжие. Нуждая се от помощ. От хора.

Не беше трудно да ги забележи. Сержантът, управляващ „Полицай-2“, видя другия хеликоптер, който беше на изток от него и кръжеше над мястото на катастрофата. На запад от това място чак до булевард „Роу“ по шосе №50 почти нямаше никакви коли. Полицейската кола и микробусът се движеха на опашката на автомобилния поток.

– Какво става? – попита губернаторът от задната седалка. Лекарят ги осведоми, докато пилотът продължаваше да търси с поглед…ето ги! „Добре, нещастници…“