Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 38 страниц)

– Честито! – Холстън направи две крачки към бара и се върна с халба бира за Джек и нещо, наподобяващо питие е джинджифил, за Кати. – За ваше здраве и за здравето на бебето!

Лицето на Кати грейна. Джек мислеше за онова особено излъчване, което имаха бременните жени. Жена му вече не беше просто красива. Тя грееше. Запита се дали само той го вижда.

– Разбирам, че сте лекар?

– Офталмолог съм.

– А вие преподавате история, сър?

– Да. Дори си нося работа тук.

– Правилно. Тук сме тридесет и девет души. Ние сме церемониалните гвардейци на кралицата. Поканихме ви, за да ви благодарим за това, че свършихте нашата работа, и за да се присъедините към една наша малка церемония, която извършваме всяка нощ.

– От 1240 година – каза Мъри.

– От 1240 година ли? – попита Кати.

– Да. Това не е измислено за туристите. Това е нещо истинско – обясни Мъри. – Така ли е, Боб?

– Точно така. Когато заключим вратите за през нощта, това място става най-безопасното в цяла Англия.

– Мога да повярвам. – Джек гаврътна половината от бирата си. – И ако се промъкнат покрай онези момчета отвън, ще трябва да си имат работа с вас.

– Да. Един-двама от нас могат да си припомнят основните си умения. Аз бях в първоначалните сили за сигурност, играех си на гоненица с Ромел* в Западната пустиня. Ужасно място е пустинята. Остави ме с вечна жажда.

[* Ервин Ромел, с прякор Пустинната лисица (1891–1944). Германски фелдмаршал, водил успешни бойни действия срещу съюзническите войски в Северна Африка през Втората световна война. – Б.пр.]

Те никога не го губят. Истинските професионалисти никога не изневеряват на вида си. Остаряват, наддават няколко килограма, поотпускат се, но под всичко това човек все още може да усети дисциплината и истинската жилавост, която ги прави по-различни. Гордостта и самоувереността, че са преминали през всичко и че не трябва да говорят много за това освен помежду си. Това никога не ги напуска.

– Имате ли морски пехотинци тук?

– Двама – отговори Холстън. – Опитваме се да им попречим да свиват платната.

– Така ли! Дръжте се прилично, аз бях морски пехотинец.

– Никой не е идеален – съчувствено отговори Холстън.

– Е, каква е тази церемония с ключа?

– Ами преди време, през 1920 година, човекът, който с трябвало да заключва вратите за през нощта, бил нападнат от главорези. От този момент нататък отказвал да изпълнява задълженията си без военен ескорт. Всяка вечер без изключение главният пазач заключва трите главни врати, а след това поставя ключа в Къщата на кралицата на поляната пред кулата. Всичко това е съпроводено с малка церемония. Помислихме, че вие и съпругата ви може би ще искате да го видите. – Холстън отпи от бирата си. – Разбрах, че днес сте били в съда. Как мина?

– Радвам се, че всичко свърши. Дан казва, че съм се справил добре – вдигна рамо Райън. – Когато мистър Евънс ни показа пъна за сечене на глави… Чудя се дали още може да върши работа – замислено продължи Райън, спомняйки си онова младо лице. „Дали Милър седи сега а килията си и мисли за мен? – Райън отпи остатъка от бирата си. – Обзалагам се, че да.“

– Извинете?

– Онова хлапе, Милър. Жалко е, че не можете да го качите там горе за късо подстригване.

Холстън се усмихна студено:

– Съмнявам се, че някой може да не е съгласен с вас. Дори можем да намерим доброволец, който да замахне с брадвата.

– Ще трябва да организираш лотария за това, Боб. – Мъри подаде нова чаша на Райън. – Още ли се тревожиш за него, Джек?

– Никога преди не съм виждал човек като него.

– Той е в затвора, Джек – изтъкна Кати.

– Да, зная. – „В такъв случай защо още мислиш за него? – запита се Джек. – По дяволите! Да го вземат мътните!“

– Бирата е страхотна, старши сержант.

– Това е и истинската причина да се натискат за тази работа – засмя се Мъри.

– Една от причините. – Холстън пресуши чашата си. – Почти е време.

Джек допи бирата си на една глътка. Евънс се ПОЯВИ отново, но вече в цивилни дрехи и ги изведе навън в студения нощен въздух. Нощта беше ясна, а почти пълната луна хвърляше смътни сенки върху назъбената каменна стена. Няколко електрически лампи добавяха тук-там светли петна. Джек се изненада от спокойствието, което цареше навън, защото все пак се намираха в центъра на града. Беше тихо като в дома му над Чесапийк. Без да се замисля, хвана ръката на жена си, докато Евънс ги водеше в западна посока към Кървавата кула. Там вече имаше малка групичка хора, застанали до Вратата на предателите, и пазачът ги инструктираше да бъдат колкото е възможно по-тихи и, разбира се, да не правят никакви снимки. При тях имаше и часови, а също и четирима въоръжени мъже. Дъхът им беше осветен от синьо-белите прожектори – единствения признак на живот в тях. Иначе човек би помислил, че са каменни статуи.

– Време е – прошепна Мъри.

Джек долови шум от затваряне на врата някъде напред. Беше твърде тъмно, за да се види кой знае какво, а малкото светещи лампи само му пречеха да гледа в мрака. Най-напред дочу звук от ключове, дрънкащи като малки звънчета в такт с отмерена походка на човек. Видя точка светлина, а малко след това се очертаха контурите на квадратен фенер със запалена вътре свещ. Том Хюс, главният пазач, носеше фенера. Звукът от приближаващите се стъпки беше ритмичен като от метроном. Гърбът на човека прав като струна от дългогодишната практика. След миг четиримата войници се строиха около него и всички тръгнаха с маршова стъпка обратно в наподобяващата тунел тъмнина, съпроводени от затихващия звън на дрънкащите ключове и шума на подковани обувки върху паважа. Оставиха сам часовия до Кървавата кула.

Джек не чу вратите да се затварят, но след няколко минути звънът от ключовете се появи отново и той видя връщащите се часови, осветени от непостоянните отблясъци на фенера. По някаква причина всичко това изглеждаше завладяващо романтично. Райън прегърна жена си през кръста и я притегли към себе си. Тя го погледна.

„Обичам те“ – каза й той с леко движение на устните си, докато дрънкането на ключовете се приближаваше. Очите й му отговориха достатъчно ясно.

Часовият вдясно от нея застана нащрек.

– Стой! Кой идва? – Думите му прокънтяха по стария каменен коридор.

Приближаващите се мъже спряха веднага и Том Хюс отговори на предизвикателството:

– Ключарят!

– Кой ключар?

– Ключарят на кралица Ана!

– Минавай, ключарю на кралица Ана! – Часовият прибра пушката си.

Часовите заедно с Хюс помежду им започнаха отново марша си, като завиха наляво и тръгнаха нагоре по поляната пред кулата. Райън и жена му ги следваха отблизо. На стъпалата, които се намираха в горния край на наклона, стоеше взвод войници с пушки. Хюс и неговият ескорт спряха. Взводът на стъпалата прибра пушките си и главният пазач свали шапката си.

– Бог да пази кралица Ана!

– Амин! – отговориха часовите.

Зад тях стоеше тръбач. Той изсвири английската версия на отбой. Мелодията ехтеше, отразена от камъните, сякаш сигнализираше края на деня, а при нужда и края на нечий живот. Последният печален звук се разля подобно на кръговите вълни на паднал във водата камък и се изгуби. Райън се наведе да целуне жена си. Това беше вълшебен миг, който нямаше да забравят скоро.

Главният пазач продължи нагоре по стълбите, за да прибере ключовете на сигурно място за нощта, и тълпата се отдръпна.

– Всяка нощ от 1240 година, а? – попита Джек.

– Церемонията е прекъсвана по време на бомбардировките. Една немска бомба паднала при кулата по време на ритуала. Пазачът бил съборен и свещта му угаснала. Трябвало да я запали отново, за да може да продължи – отговори Евънс. Човекът е бил ранен, но това не било от голямо значение. Има по-важни неща. – Ще се върнем ли в кръчмата?

– У дома няма нищо такова – тихо се обади Кати.

– Е, Америка не е достатъчно древна, нали?

– Щеше да е хубаво да имаме нещо такова, може би на Бънкър Хил* или във форт Макхенри – тихо промълви Джек.

[* Първата битка по време на Американската революция, която всъщност се е провела на Брийдз Хил, до Бънкър Хил, на 17 юни 1775 г. Макар и разбити, колонистите са доказали, че могат да устоят на редовните английски войници. – Б.пр.]

Мъри кимна в знак на съгласие:

– Нещо, което да ни напомня защо сме тук.

– Традицията е важна – каза Евънс. – Често пъти за войника това е единственият стимул да продължава да се бори, когато има твърде много причини, които го карат да спре. Тя е нещо повече от самия човек, от приятелите. Но всичко това не се отнася само за войниците, пали? Това важи – или трябва да се отнася – за всяка професия.

– Така е – каза Кати. – Във всяко реномирано медицинско училище набиват точно това в главите. В „Хопкинс“ го правеха.

– Същото беше и в армията – съгласи се Джек. – Но ние не можем да го изразим така добре като теб.

– Защото имаме повече практически опит. – Евънс отвори вратата на кръчмата. – А също и по-хубава бира, която да ни помага по време на размисъл.

– Ако се научехте и как да готвите говеждо… – каза Джек на Евънс.

– Браво, шампионе – засмя се агентът на ФБР.

– Още една бира за моя събрат от морската пехота. – Един от пазачите подаде чаша бира на Райън. – Сигурно вече ви е омръзнала тази примадона от парашутния полк?

– Бърт е от тези морски пехотинци, за които ви разказах – обясни Евънс.

– Никога не говоря лоши неща за човека, който купува напитките – каза Райън на Бърт.

– Това е много разумно. Сигурен ли сте, че сте били само лейтенант?

– Само за три месеца. – Джек разказа за катастрофата с хеликоптера.

– Това наистина е било лош късмет. Проклетите нещастни случаи по време на учение – каза Евънс. – По-опасни са от самия бой.

– Значи вие, момчета, работите тука като екскурзоводи, а?

– Това е част от работата – отговори другият пазач. – И е добър начин човек да поддържа формата си, а и да може да обучи някой и друг лейтенант. Миналата седмица разговарях с един от уелските гвардейци – трудно му беше да оправи някои неща, та му дадох идеи.

– Ето това е нещо, което наистина ни липсва – съгласи се Евънс. – Да обучаваме онези млади офицери как да станат добри войници. Кой казва, че най-добрите дипломати работят на „Уайтхол“?*

[* Улица в Лондон от Трафалгарския площад до Парламента, на която се намират основните правителствени канцеларии. (Изразът е и синоним за английските правителствени чиновници.) – Б.пр.]

– Когато бях младши лейтенант, никога не съм изпитвал чувство, че съм напълно безнадежден – с усмивка отбеляза Джек.

– Всичко зависи от гледната точка – отговори другият пазач. – И все пак може би сте били добър, ако се съди от това, което направихте при двореца.

– Не зная, Бърт. Никой не би искал да има до себе си лейтенант с комплекс за героизъм. Те непрекъснато вършат най-откачени неща. Но предполагам, че онези, които оцеляват и се научават, стават такива, за каквито говорите вие.

– Кажете ми, лейтенант Райън, какво сте научили?

– Да не позволявам да ме убият. Следващия път просто ще стрелям от прикритие.

– Прекрасно – присъедини се Боб Холстън. – И не оставяйте живи хора след себе си – добави той. Силите за сигурност нямаха славата, че оставят живи случайно.

На Кати не й се хареса тази тема.

– Господа, не можете да убивате просто така.

– Лейтенантът пое голям риск, мадам. Рядко при такъв риск човек оцелява. Ако има следващ път, макар че такъв няма да има, можете да действате като полицай или войник, но никога като двамата едновременно Вие имате голям късмет, че сте жив, млади момко. Ръката ще ви напомня за големия късмет. Хубаво е човек да е смел, лейтенант. По-добре е човек да бъде умен, а и така е по-безболезнено за хората около вас – каза Евънс. Погледна към бирата си. – Господи, колко пъти съм казвал това нещо.

– Колко пъти го е казвал всеки от нас? – тихо попита Бърт. – И колко жалко, че много от тези, на които го казвахме, не послушаха. Стига за това. Тази прекрасна дама не желае да слуша дрънканиците на уморени старци. Боб ми каза, че очаквате второ дете. След два месеца аз ще бъда дядо за първи път.

– Да. Не може да дочака да ни покаже снимките – засмя се Евънс. – Сега момче ли ще бъде или момиче?

– Достатъчно е да си има всичко и да е нормално.

Всички се съгласиха с това. Райън допи третата си бира за вечерта. Беше доста силна и главата му започваше да се замайва.

– Господа, ако някой от вас дойде в Америка и случайно посети Вашингтон, вярвам, ще ми се обади.

– А следващия път, когато дойдете в Лондон, не забравяйте, че барът е отворен – каза Том Хюс. Главният пазач отново носеше цивилни дрехи, но беше с униформената си шапка с кройка отпреди четири века. – И вероятно ще намерите в дома си място за това. Сър Джон, поднасяме ви я с благодарност.

– Ще се грижа добре за нея. – Райън пое шапката, но не можа да се насили да я сложи на главата си. Не беше заслужил това право.

– Сега със съжаление трябва да ви кажа, че ако не си тръгнете веднага, ще трябва да останете тук цялата нощ. В полунощ се затварят всички врати и край.

Джек и Кати се ръкуваха с всички, а след това последваха Хюс и Мъри през вратата.

Пътеката между външната и вътрешната стена беше тиха, въздухът студен и Джек се зачуди дали нощем около кулата не се разхождат призраци. Беше почти…

– Какво е това? – Той посочи към външната стена. Някаква светеща фигура се движеше там.

– Часови – отговори Хюс. – След церемонията е ключовете часовите обличат светлоразсейващото си облекло.

Минаха покрай часовия при Кървавата кула, който вече беше облечен в камуфлажна униформа и противокуршумна жилетка с джобове за патрони.

– Пушките сега заредени ли са? – попита Джек.

– Иначе от тях няма голяма полза, нали? Тук сме в пълна безопасност – отговори Хюс.

„Приятно е да зная, че някои места са безопасни – помисли си Райън. – А защо си помислих това?“

7.

КЪМ ДОМА СЪС „СПИЙДБЪРД“

Салонът на терминал 4 на летище „Хийтроу“ действаше ободряващо или поне щеше да бъде така, ако Джек не се чувстваше неспокоен преди полет. През високите от пода до тавана прозорци виждаше конкорда, който след няколко минути щеше да го откара у дома. Самолетът беше така проектиран, че приличаше на огромна безмилостна хищна птица със страховита красота. Стоеше на края на тунела за пътниците, изправен върху необичайно високия колесник, и безстрастно гледаше към Райън над приличния си на кама нос.

– Как искам от бюрото да ми разрешават да летя насам-натам с този хубавец – каза Мъри.

– Много е хубав! – съгласи се Сали Райън.

„Просто още един проклет самолет – помисли си Джек. – Не се вижда какво го държи във въздуха.“ Не можеше да си спомни дали самолетите летяха заради принципа на Бернули или поради ефекта на Вентури, но знаеше, че това, което позволяваше на самолета да лети, е нещо предполагаемо, а не видимо. Над остров Крит нещо беше прекратило действието на принципа или ефекта и почти го беше убило, а девет месеца по-късно същото нещо беше протегнало ръка и ликвидирало родителите му на километър и половина преди пистата на международното летище „О’Хеър“ в Чикаго. Разбираше, че неговият хеликоптер в морската пехота беше паднал поради техническа повреда и че търговските самолети се поддържат по-лесно, отколкото хеликоптерите „Чинук“. Знаеше и това, че в случая с родителите му главният фактор беше времето, а сега то беше ясно, но за Райън имаше нещо безбожно в летенето, нещо противоестествено.

„Чудесно, Джек. Защо не се върнем към живота в пещерите и не започнем да ловим мечки със заострени колове? Кое му е естественото на преподаването на история или гледането на телевизия, или пък карането на автомобил? Идиот.“

„Но аз мразя да летя“ – припомни си Райън.

– С конкорд никога не е имало нещастни случаи – изтъкна Мъри. – А и хората на Джими Оуенс огледаха птицата навсякъде.

Опасността от бомба, поставена в тази хубава бяла птица, беше реална. Експертите по експлозивите от отдел Ц-13 бяха прекарали в проверки цял час сутринта, за да се убедят, че не е поставено нещо, а и в момента полицаи, облечени като членове на наземните екипажи на „Бритиш Еъруейс“ стояха около самолета. Джек не се тревожеше за бомбите. Кучетата можеха да ги надушват.

– Зная – отговори с празна усмивка Джек. – Просто ми липсва смелост.

– Липса на смелост ще бъде, ако не се качиш, шампионе – каза Мъри. Той беше изненадан от нервността на Райън, макар агентът от ФБР да усещаше, че я крие добре. Мъри обичаше да лети. Навремето в колежа един вербовчик за военновъздушните сили почти го беше убедил да стане летец.

„Не, да се кача означава липса на мозък – каза си Джек. – Ти си истински тъпак – информира го друга част на мозъка му. – Голям пехотинец се извъди, няма що!“

– Кога се изстрелваме, тате? – попита Сали.

– В един часа – каза Кати на дъщеря си. – Не закачай баща си.

„Изстрелваме – усмихнат помисли Джек. – По дяволите, няма от какво да се боиш и знаеш това!“ Райън поклати глава и сръбна от напитката си, взета от безплатния бар. Преброи четирима души от охраната, които се опитваха да останат незабелязани. Оуенс не искаше да поема никакви рискове при последния ден от престоя на Райън в Англия. Останалото зависеше от „Бритиш Еъруейс“. Дори не трябваше да плаща допълнителната цена. Райън се чудеше дали това е хубав или лош късмет.

Един безплътен женски глас съобщи за полета. Джек привърши питието си и се изправи на крака.

– Благодаря за всичко. Дан.

– Можем ли да тръгваме, тате? – оживено попита Сали.

Кати я хвана за ръка.

– Чакай малко! – Мъри клекна до Сали. – Ами за мен няма ли прегръдка и целувка?

– Окей. – Сали ентусиазирано го целуна. – Довиждане, мистър Мъри.

– Грижете се за нашия герой – каза агентът от ФБР на Кати.

– Ще бъде добре – увери го тя.

– Наслаждавай се на футбола, шампионе! – Мъри стисна до болка ръката на Джек. – Това е нещо, което истински ми липсва.

– Ще ти изпратя видеокасети.

– Не е същото. Значи отново в кабинета по история, а?

– Това ми е работата – отговори Райън.

– Ще видим – тайнствено заяви Мъри. – Как, по дяволите, можеш да ходиш с това нещо?

– Зле – засмя се Райън. – Мисля, че лекарят е сложил някакви оловни тежести или си е забравил инструментите вътре. Е, това е.

Достигнаха входа за ръкава към самолета.

– Дано си счупиш крак – усмихна се Мъри и се отдалечи.

– Добре дошли на борда, сър Джон – каза една стюардеса. – Настанен сте в 1-Д. Летели ли сте в „Конкорд“?

– Не. – Джек не успя да събере сили за по-дълъг отговор.

Кати, която беше отишла напред, се обърна и се усмихна. Проходът към самолета му изглеждаше като път към ада.

– Е, предстои ви да изпитате вълнение, което стига за цял живот! – увери го стюардесата.

„Благодаря много!“ Райън почти се задави от възмущение, но се досети, че не може да я удуши с една ръка. След това се усмихна. Не му оставаше нищо друго.

Трябваше да приклекне, за да не удари главата си в горния праг на вратата. Вътре мястото беше малко: кабината беше само около два метра и половина. Бързо хвърли поглед напред към пилотите и видя, че те са седнали в невероятно тесни кресла – сигурно да се набере човек в седалката на левия пилот, трябва да е, като да нахлузва ръкавица, толкова тясно беше. Една стюардеса слагаше връхните дрехи на закачалки. Тя трябваше да спре, докато той мине. Помести се встрани и той влезе в кабината за пътниците, като държеше напред гипсираната ръка.

– Ето тук – каза личният му водач.

Джек се настани на предната редица седалки до десния прозорец. Кати и Сали вече седяха по местата си от другата страна. Гипсът на Джек стърчеше над седалка 1-Ц. Никой не би могъл да седне на нея. Добре, че „Бритиш Еъруейс“ не таксуваха разликата между техните билети и билетите Л-1011, щеше да се наложи да плащат за още едно място. Веднага се опита да закопчее колана си, но установи, че не е лесно с една ръка. Стюардесата беше готова за това и му подаде колана.

– Удобно ли се чувствате?

– Да – отговори Джек. „Ужасно ме е страх!“

– Чудесно. Заповядайте, това е информацията за „Конкорд“. – Тя посочи към някаква папка от изкуствена сива кожа. – Желаете ли да ви донеса списание?

– Не, благодаря. Имам книга в джоба си.

– Чудесно! Ще се върна веднага след излитането, но ако се нуждаете от нещо, моля, позвънете.

Джек притегна колана си, като гледаше напред към вратата на самолета. Тя все още беше отворена. Все още можеше да избяга. Но знаеше, че няма да го направи. Облегна се назад. Седалката също беше сива, тесничка, но удобна. Предният ред му осигуряваше достатъчно свободно място за краката. Стената на самолета – или кой знае как я наричат – беше бяла, а отстрани имаше прозорец, през който можеше да гледа. Не беше много голям – колкото две книги, – но все пак по-добре, отколкото без него. Огледа се. Самолетът беше почти пълен – може би около три четвърти от него. Все пътници с опит, при това богати. Реши, че повечето са бизнесмени. Много от тях четяха „Файнаншъл таймс“. И никой не се боеше да лети. Това личеше по спокойното изражение на лицата им. Джек изобщо и не предполагаше, че лицето му изглежда по този начин.

– Дами и господа, капитан Нийл Хигинс ви поздравява с добре дошли на борда на „Конкорд“ на „Бритиш Еъруейс“ за полет 189 до Вашингтон и Маями, Флорида. Ще започнем рулиране след около пет минути. Времето на летище „Дълес интернешънъл“ във Вашингтон е отлично, ясно и с умерена температура двадесет градуса. Ще бъдем във въздуха общо три часа и двадесет и пет минути. Моля, обърнете внимание на светещия сигнал за забрана на пушенето и ако обичате, дръжте коланите си затегнати. Благодаря – завърши отмереният глас.

По време на съобщението бяха затворили вратата. Райън навъсено си помисли, че добре са го измислили – човек дори и да иска да избяга, вече не може. Облегна се и затвори очи, като се предаде в ръцете на съдбата. Едно от предимствата на предните седалки беше, че никой не можеше да го види освен Кати и Сали, която седеше до прозореца, а жена му го разбираше или поне се преструваше, че го разбира. Не след дълго екипажът показваше как се поставят и надуват спасителните жилетки, скрити под седалките. Джек наблюдаваше без особен интерес. Идеалното безаварийно минало на „Конкорд“ означаваше, че никой няма представа как безопасно да го напусне, а мястото му до носа, толкова далече от делтаобразното крило, означаваше, че ако се ударят във водата, той ще се намира в онази част на корпуса, която ще се е отчупила и потънала като парче цимент. Не че това би имало някакво значение. Самият удар със сигурност би бил фатален.

„Заднико, ако този самолет беше опасен, досега със сигурност да са загубили поне един.“

Дочу се виенето на реактивните турбини, което стимулира дейността на киселинните жлези в стомаха на Джек. Той отново затвори очи. „Не можеш да избягаш.“ Наложи си да контролира дишането си и да се отпусне. Това му се удаде учудващо лесно. Джек не беше от хората, които летят с побелели от стискане кокалчета на ръцете. Може да се каже по-скоро, че е от онези, които по време на полета стават безжизнени.

Някакъв невидим влекач започна да бута самолета назад. Райън погледна през прозореца и видя как всичко се движи леко напред. Летище „Хийтроу“ беше доста голям комплекс. Виждаха се самолети на дванадесетина други компании. Много от тях стояха до терминалите като кораби в пристанище. „Ех, ако бяхме взели кораб за дома“ – помисли си той, но забравяше, че преди години като морски пехотинец на кораба „Гуам“ беше повален от морска болест. Конкордът спря да се движи за няколко секунди, а след това тръгна, използвайки силата на собствените си двигатели. Райън не знаеше защо колесникът трябва да бъде толкова висок, но усещаше, че заради него се люлееха по странен начин, докато се движеха. Капитанът отново се обади по радиоуредбата и каза нещо за излитане с включен форсаж, но Райън не долови всичко, защото гледаше излитащия „Боинг 747“ на „ПанАм“. Реши, че конкордът определено беше по-красив. Той му напомняше на изтребителите, които беше сглобявал като дете. „Излитаме първокласно.“

Самолетът направи рязък завой в края на пистата и спря, като леко се поклащаше на предната си стойка. „Тръгваме.“ – Заставаме на позиция за излитане – съобщиха по уредбата. Назад салонният екипаж закопчаваше коланите към седалките си. Джек седеше на мястото си като човек, който очаква екзекуция на електрически стол. Очите му сега бяха отворени и той гледаше през прозореца.

Шумът от двигателите нарасна значително и самолетът започна да се движи. След няколко секунди, изглежда, двигателите зареваха още по-силно и Райън беше притиснат към облегалката от плат и поливинилхлорид. „По дяволите!“ – каза си той. Ускорението беше впечатляващо и почти два пъти по-голямо от тези, които беше изпитвал досега. Нямаше как да го измери, но като че ли невидима ръка го притискаше назад, докато друга натискаше гипса му и се опитваше да го завърти настрани. Стюардесата беше права. Много вълнуващо преживяване. Тревата се стрелваше покрай прозореца и изведнъж носът се вдигна рязко нагоре. Едно последно друсване извести отделянето на колелата от пистата. Джек се опита да дочуе звука от прибирането на колесника в тялото, но мощта на излитането заличаваше всичко останало. Вече се намираха на около триста метра над земята и се издигаха нагоре под невероятен ъгъл. Джек погледна към жена си. Тя направи знак с уста, сякаш искаше да каже „Олеле!“ Сали беше залепила носа си към пластмасовия прозорец.

Ъгълът на изкачването леко се намали. Салонният екипаж вече беше започнал работа – стюардесите возеха една количка е напитки. Джек си взе чаша шампанско. Не беше в настроение за празнуване, но искрящите вина му влияеха много бързо. Веднъж Кати му беше предложила да вземе валиум, за да е спокоен по време на полет. Райън упорито избягваше лекарствата. Но смяташе, че пиенето е нещо по-различно. Погледна през прозореца. Все още се издигаха. Движеха се сравнително спокойно, друсането не беше много по-различно от това, което се създаваше при движение по асфалтирано шосе.

Джек усещаше всяко подрусване и знаеше, че се намира на няколко хиляди метра от земята.

Извади книгата от джоба си и започна да чете. Това беше сигурен начин да забрави полета. Джек се свлече надясно и отпусна глава между седалката и стената. Можеше да опре лявата си ръка на съседната седалка и това измести тежестта от мястото на кръста му, където гипсът се впиваше силно. Десният му лакът почиваше на облегалката и Райън, след като се концентрира върху книгата, застана така, сякаш е част от самолета. Беше си избрал добро четиво за полета – една от книгите на Алистър Хорн за френско-германските конфликти. Скоро откри нова причина да мрази гипса си. Беше му трудно да чете, защото трябваше да обръща страниците с една ръка. Трябваше да слага книгата на седалката, за да може да прелиства.

Кратък тласък, последван от втори, обяви, че е включена първо едната, а след това и втората степен на форсажа на двигателите „Олимпус“ на самолета. Почувства и това ново ускорение и самолетът започна отново да се изкачва, като надмина скоростта на звука, е което оправда името си „Спийдбърд“. Джек надзърна през прозореца – вече летяха над вода. Погледна часовника си: оставаха по-малко от три часа до кацането на летище „Дълес“. „Можеш да издържиш на всичко в продължение на три часа, нали?“

„Като че имаш някакъв избор.“ Зърна някаква лампа. „Как не съм видял това нещо?“ На стената на няколко метра пред него имаше цифров екран за скоростта. Сега на него беше изписано 1024, като последната цифра бързо растеше.

„По дяволите! Движа се с хиляда мили в час. Какво ли ще каже Роби за това? Какво ли прави той сега?…“ Установи, че е хипнотизиран от цифрата. Не след дълго тя вече беше 1300. Темпът на промяната на числата спадна до нула и скоростта се задържа на 1351. Хиляда триста и петдесет мили в час. Той пресметна набързо: почти шестстотин метра в секунда, почти със скоростта на куршум – около двадесет мили в минута. „По дяволите.“ Отново погледна през прозореца. „Но защо още се чува шум? Ако се движим със свръхзвукова скорост, защо шумът не е зад нас? Ще питам Роби. Той трябва да знае.“

Пухкавите бели облаци, свидетелство за хубаво време, се намираха на няколко километра под тях и въпреки скоростта се движеха едва забележимо. Слънцето се отразяваше от вълните, които изпъкваха като лъскави сини бразди. Едно нещо дразнеше Джек: раздвоението му между ужаса от летенето и очарованието от света такъв, какъвто изглеждаше оттук. Опита се да се върне към книгата и започна да чете за времето, когато парният локомотив е бил последната технологична новост и се е движил е една тридесета от скоростта, с която той се движеше сега. „Може и да е ужасяващо, но поне човек може да отиде от едно място на друго.“

След няколко минути донесоха и обяда. Райън установи, че шампанското му е отворило апетита. Рядко му се случваше да изпитва глад в самолет, но за своя изненада откри, че сега е гладен. Менюто беше направено по английски маниер, който дразнеше и объркваше: ястията бяха изписани с френските им имена, като че ли това имаше някакво влияние върху вкуса. Джек скоро откри, че той и бездруго е чудесен. След сьомгата дойде ред на изненадващо добър стек – а англичаните много не ги биваше за това, – нелоша салата, ягоди и крем за десерт и малка порция сирене. Шампанското беше заменено от хубав портвайн и в един момент Райън откри, че са изминали четиридесет минути. До дома оставаха по-малко от два часа.

– Дами и господа, говори капитанът. В момента летим на шестнадесет хиляди метра височина със скорост спрямо Земята хиляда триста петдесет и пет мили в час. С изгарянето на горивото самолетът ще се изкачи на максималната си височина от около осемнадесет хиляди метра. Температурата на външния въздух е шестдесет градуса под нулата по Целзий, а температурата на обшивката на самолета е около сто градуса по Целзий, вследствие на триенето при преминаването през въздуха. Един от страничните ефекти на това загряване е, че самолетът се разширява и по средата на полета става с около двадесет и осем сантиметра по-дълъг…

„Умора на метала! – мрачно си помисли Райън. – Трябваше ли да ми казвате това?“ Докосна стъклото. Беше топло и той осъзна, че човек може да вари вода на външната алуминиева обшивка. Чудеше се какво влияние има това върху тялото на самолета. „[???] се върни в XIX век“ – отново си наложи той. От другата страна на пътеката дъщеря му спеше, а Кати беше потънала в някакво списание.

Когато Джек отново погледна часовника си, оставаше по-малко от час път. Капитанът спомена нещо за Халифакс, Нова Шотландия, намиращ се вдясно от тях. Джек погледна, но видя само неясна тъмна линия на северния хоризонт. „Северна Америка – пристигаме.“ Това беше добре. Както винаги напрегнатостта в седалката водеше до вдървяване на гърба му, а и гипсът само влошаваше всичко. Почувства нужда да стане и да се разходи, но това беше нещо, което опитваше да не прави в самолет. Стюардесата допълни чашата му с портвайн и Джек откри, че ъгълът, под който слънцето светеше през прозореца, не се е променил от Лондон насам. Самолетът не изоставаше от въртящата се земя. Пилотът ги информира, че ще пристигнат в „Дълес“ към обед. Джек пак погледна часовника си: още четиридесет минути. Опъна краката си и отново се зачете.