Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 38 страниц)

– Познаваме ли се?

– Сергей Платонов. – Стиснаха си ръцете, след като Райън постави чинията си на масата. – Аз съм трети секретар на съветското посолство. Вероятно снимката ми в Ленгли не ме отразява съвсем вярно.

„Руснак – Райън се опитваше да не изглежда твърде изненадан, – който знае, че работя в ЦРУ.“ Трети секретар спокойно може да означава, че той е от КГБ, може би специалист по разузнаването или пък член на отдела за чужбина на КПСС. Но това нямаше значение. „Легален“ офицер от разузнаването с дипломатическа защита. „Какво да правя сега?“ Знаеше със сигурност, че утре трябва да напише доклад за ЦРУ за тази среща с обяснение, как са се срещнали, за какво са разговаряли. Може би работа за цял час. Трябваше да се насили да остане учтив.

– Може би ме бъркате, мистър Платонов. Аз съм преподавател по история. Работя във Военноморската академия в Анаполис. Поканен съм на тази среща, защото тук получих научната си степен.

– Не, не – поклати глава руснакът. – Познавам ви от снимката на книгата ви. Виждате ли, миналата година купих десет екземпляра от нея.

– Така ли? – Джек отново се изненада и не можа да го скрие. – Моят издател и аз ви благодарим, сър.

– Нашият аташе по военноморските въпроси беше много впечатлен от нея, доктор Райън. Той сметна, че тя трябва да бъде представена в академията „Фрунзе“ и, мисля, във военноморската академия „Гречко“ в Ленинград. – Платонов пускаше в действие силния си чар. Райън разбираше за какво е всичко това, но… – Честно казано, аз просто прелистих книгата. Изглеждаше ми доста аналитична, а аташето казва, че разработките ви за начина, по който се вземат решения в бойна ситуация, са доста верни.

– Е – Джек се опитваше да не се поддава прекалено на комплимента, но не беше лесно. „Фрунзе“ беше академията на съветските офицери, училището, в което завършваха младите полеви офицери, определени да се упътят към звездите. Академията „Гречко“ беше по-малко престижна.

– Сергей Николаич – прогърмя познат глас. – „Не надо“ да се възползвате от суетността на безпомощните млади автори. – Отец Тимъти Райли се присъедини към тях. Ниският и пълен йезуитски свещеник Райли завеждаше отдела по история в университета на Джорджтаун, когато Райън защити доктората си. Той притежаваше прекрасен интелект и няколко авторски книги, включително и две проницателни творби за историята на марксизма. Райън беше сигурен, че нито една от тях не е намерила място в библиотеката на академията „Фрунзе“. – Как е семейството ти, Джек?

– Кати се върна на работа, отче. Сали я преместиха в „Хопкинс“. Ако имаме късмет, тя ще се върне у дома в началото на следващата седмица.

– Ще се възстанови ли напълно малката ви дъщеря? – попита Платонов. – Във вестника четох за нападението над семейството ви.

– Така мислим. Като оставим това, че загуби далака си, смятаме, че няма никакви трайни увреждания. Докторите казват, че се възстановява много бързо и тъй като е в „Хопкинс“, Кати може да я вижда всеки ден – каза Райън с далеч по-убедителен тон, отколкото вътрешно чувстваше нещата. Сега Сали беше друга. Краката й все още не бяха напълно зараснали, но най-лошото от всичко бе, че тичащото момиченце сега представляваше тъжна гледка. Научила бе урок, който Райън се беше надявал да отлага поне още десет години – че светът е опасно място дори и ако имаш майка и баща, които да се грижат за теб. Тежък урок за дете, но още по-тежък за родителите. „Но тя е жива – помисли си Джек, без да осъзнава израза на лицето си. – С време и любов човек оздравява от всичко, неизбежна е само смъртта.“ Лекарите и сестрите в „Хопкинс“ се грижеха за нея като за свое дете. Това беше осезаемото предимство един от членовете на семейството да е лекар.

– Ужасно. – Платонов поклати глава с израз на истинско отвращение. – Ужасно е да бъдат нападани хора без причина.

– Точно така, Сергей – каза Райли със строгия си глас, който Райън познаваше така добре. Когато искаше, „отец Тим“ използваше език, който може да пререже и дърво. – Спомням си, В.И.Ленин казваше, че целта на тероризма е да тероризира и съчувствието у революционера е така осъдително, както страхът на бойното поле.

– Онези времена бяха трудни, отче – спокойно каза Платонов. – Моята страна няма нищо общо с тези лунатици от ИРА. Те не са революционери, независимо от преструвките им. Не притежават революционна етика. Това, което правят, е лудост. Работническите класи трябва да бъдат съюзници и да се борят заедно срещу общия враг, който ги експлоатира, вместо да се избиват едни други. И двете страни в конфликта са принесени в жертва от господари, които често пъти ги настройват един срещу друг, но вместо да проумеят това, те се избиват като бесни кучета и също толкова безцелно. Те са бандити, а не революционери – завърши той с елегантност, която двамата му събеседници не оцениха.

– Може и да е така, но ако ги спипам, ще им дам урок по революционно правосъдие. – Добре беше да може поне веднъж да покаже гнева си.

– Никакво съчувствие нямате към тях. И двамата – подаде стръвта Платонов. – В края на краищата вие двамата сте свързани с жертвите на британския империализъм. Нали семействата и на двама ви са заминали за Америка, за да избягат от него?

Райън беше засегнат от тази забележка. Стори му се, че е невероятно да кажеш такова нещо, но видя, че руснакът очаква реакцията му.

– Или може би пряка жертва на съветския империализъм – отговори Джек. – Онези двамата от Лондон бяха с автомати „Калашников“. Също и хората, които нападнаха жена ми – излъга той. – Такова оръжие не се купува в местния магазин. Може и да не сте съгласен, но повечето терористи отвъд океана се обявяват за марксисти. Което ги превръща във ваши съюзници, не в мои, и някак си това, че имат съветско оръжие, изглежда повече от обикновено съвпадение.

– Известно ли ви е колко страни произвеждат оръжието съветски модел? Тъжен е фактът, че неизбежно част от тези оръжия попада в неподходящи ръце.

– Във всеки случай съчувствието ми към тях се ограничава до избора на методите им. Не може да се създаде цивилизована страна на основата на убийството – заключи Райън. – Доста хора са опитвали.

– Добре щеше да бъде, ако светът функционираше по по-миролюбив начин. – Платонов пренебрегна косвения коментар по отношение на Съветския съюз. – Но исторически факт е, че нациите са се зародили в кръв, дори и вашата. С развитието си страните надрастват това поведение. Не е лесно, но мисля, че всички ние оценяваме стойността на мирното съществуване. Самият аз, доктор Райън, споделям чувствата ви. Имам двама чудесни синове. Имахме и дъщеря, Надя. Тя почина много отдавна, на седемгодишна възраст, от левкемия. Зная колко трудно е човек да вижда, че дъщеря му страда, но в това отношение сте по-щастлив от мен. Дъщеря ви ще живее. – Той позволи на гласа си да се размекне. – Не се разбираме по много въпроси, но човек не може да не обича децата си. А какво мислите за малката реч на професор Хънтър? – плавно смени темата Платонов. – Трябва ли Америка да търси начини да разпалва контрареволюция в социалистическите страни от Европа?

– Защо не се обърнете към Държавния департамент? Не забравяйте, че това не е моята специалност. Аз преподавам военна история. Но ако искате личното ми мнение, ще ви кажа, че не виждам как можем да насърчаваме хората да въстават, ако не им окажем пряка помощ, когато вашата страна реагира.

– А, добре. Разбирате, че ние трябва да защитаваме братските ни социалистически страни от агресия.

Райън виждаше, че човека си го бива, но пък той беше с дългогодишна практика.

– Не бих определил като форма на агресия насърчаването на хората да търсят собствената си свобода, мистър Платонов. Преди да защитя степента си по история, бях брокер на борсата и това не ме прави потенциален привърженик на политическите ви виждания. Това, което казвам, е, че вашата страна използва военна сила, за да смачка демократичните чувства в Чехословакия и Унгария. Да насърчиш хората към собственото им самоубийство е неморално и непродуктивно.

– А какво мисли по въпроса вашето правителство? – е весел смях запита руснакът.

– Аз съм историк, не гадател. Всички в този град работят за „Вашингтон Пост“. Питайте тях.

– Във всеки случай – продължи руснакът – нашият аташе по военноморските въпроси силно желае да се срещне с вас, за да обсъди книгата ви. На дванадесети идния месец даваме прием в посолството. Добрият отец ще присъства. Той може да бди над душата ви. Бихте ли могли вие със съпругата си да присъствате?

– Планирам през следващите няколко седмици да си бъда у дома. Дъщеря ми има нужда от мен.

Дипломатът не се предаваше.

– Да, разбирам. Може би друг път?

– Разбира се, обадете ми се някога през лятото? „Шегувате ли се?“

– Прекрасно. А сега моля да ме извините, но желая да разговарям с професор Хънтър. – Дипломатът отново се ръкува и се отправи към групата историци, които внимателно слушаха всяка дума на професора.

Райън се обърна към отец Райли, който мълчаливо беше наблюдавал словесния двубой, докато пиеше шампанското си.

– Интересен човек е Сергей – каза Райли. – Обича да боде хората, за да види какви са реакциите им. Чудя се дали наистина вярва в тяхната система, или просто играе за точки?

Райън имаше по-неотложен въпрос:

– Отче, за какво беше всичко това?

Райли се засмя:

– Проверяват те, Джек.

– Защо?

– Не е нужно аз да отговарям на този въпрос. Ти работиш в ЦРУ. Ако не се лъжа, адмирал Гриър иска да бъдеш назначен в личния му състав. Марти Кантор започва работа в Тексаския университет догодина и ти си един от кандидатите за неговото място. Не зная дали Сергей знае това, но вероятно ти изглеждаше като най-добрата случайна мишена в стаята и е поискал да те опипа. Постоянно се случва.

– Работата на Кантор ли? Но…никой не ми е казвал това нещо.

– Светът е пълен е изненади. Вероятно все още не са приключили с проучването на миналото ти и докато не го сторят, няма да отправят предложението. Предполагам, че информацията, до която имаш достъп сега, е доста ограничена.

– Не мога да обсъждам тези неща, отче.

Отецът се усмихна.

– Така си и мислех. Работата, която свърши там, е впечатлила когото трябва. Ако не се лъжа, ще те коткат като перспективен боксьор в средна категория. – Райли си взе друга чаша шампанско. – Доколкото познавам Джеймс Гриър, той ще те въведе постепенно в нещата. Това, което реши въпроса, беше „Капанът за канарчета“. Той наистина впечатли някои хора.

– Откъде знаеш всичко това? – попита Райън, шокиран от нещата, които току-що беше чул.

– Джек, как мислиш, че попадна там? Кой, мислиш, те вкара в онзи Център за стратегически и международни изследвания? Хората там също харесаха работата ти. От това, което казах аз и което казаха те, миналото лято Марти реши, че си струва да те види, и ти се оказа по-добър, отколкото очакваха. Има някои хора в града, които уважават мнението ти.

– О – Райън трябваше да се усмихне. Беше си позволил да забрави най-важното за Христовото общество: те познават всеки, от когото могат да научат нещо. Директорът на университета принадлежеше към клуба „Космос“ и университетския клуб, чрез които се получаваше достъп до най-важните уши и уста във Вашингтон. Така се започваше. Понякога някой може да има нужда от съвет по някои въпроси и тъй като не бива да се консултира с хората, за които работи, можеше да се опита да го обсъди със свещеника. Никой не притежаваше по-добра квалификация за това от тази на йезуитите, които бяха безупречно образовани, добре запознати със светските неща, но не и разглезени от тях – в повечето случаи. Като всички свещеници те бяха търпеливи слушатели. Събираха информация толкова ефективно, че дешифровчиците на Държавния департамент бяха помолени да разгадаят собствената шифрова система на йезуитите. Това бе предизвикало малък бунт в „Черната камара“, докато не разбраха, че тази информация така или иначе пак стига до тях.

Когато свети Игнаций Лойола е основал ордена, като бивш войник определил целите му само в две насоки: изпращане на мисионери и построяване на училища. И двете неща бяха вършени изключително добре. Влиянието на обучението на хората, завършили тези училища, никога нямаше да бъде забравено. То не беше безскрупулно. Колежите и университетите обучаваха студентите си по философия, етика и теология – всичко необходимо, – за да притъпят наклонностите им и да изострят умовете им. В продължение на векове йезуитите бяха изграждали „мъже за пример“ и упражняваха невидима власт преди всичко за добро. Интелектуалните способности на отец Райли бяха добре познати и често пъти мнението му беше търсено така, както това на всеки друг учен, но неговото мнение се допълваше и от авторитета му на теолог.

– Ние сме най-малкият риск за сигурността, Джек – каза благо Райли. – Можеш ли да си представиш някой от нас да бъде агент на комунистите? Та интересува ли те работата?

– Не зная. – Райън погледна отражението си в прозореца отсреща. – Това означава, че ще трябва да прекарвам повече време далеч от семейството си. Това лято очакваме още едно дете.

– Честито. Това е добра вест. Зная, че си семеен човек, Джек. Тази работа означава, че ще се налагат известни жертви, но теб те бива за нея.

– Така ли мислиш? – „Все още не може да се каже, че съм подпалил света.“

– Предпочитам там да виждам хора като теб, отколкото някои други мои познати. Джек, ти си доста умен. Знаеш как да вземаш решения, но което е по-важно, си етичен, държиш на определени ценности. Аз съм един от хората, които смятат, че те все още имат значение на този свят, независимо от това, колко неприятно могат да се стекат нещата.

– Те стават много неприятни, отче – каза Райън след малко.

– Успяваш ли да ги откриеш?

– Не… – Джек се спря с малко закъснение. – Добре ме изработи.

– Не исках така да стане – съвсем искрено каза отец Тим. – Светът ще бъде по-добро място, ако онези бъдат прибрани от улицата. Трябва да има нещо нередно в начина им на мислене. Трудно е да разбереш как някой би желал предумишлено да нарани дете.

– Отче, наистина не трябва да ги разбира човек. Трябва само да знае къде да ги намери.

– Това е работа на полицията, на съдилищата и на съдебните заседатели. Затова имаме закони, Джек – меко каза Райли.

Райън отново се обърна към прозореца. Разгледа отражението си и се зачуди какво ли е това, което вижда.

– Отче, вие сте велик човек, но не сте имали собствени деца. Може би мога да простя на някой, който е нападнал мен, но не и на човек, опитал се да навреди на детето ми. Ако го намеря… по дяволите, няма да го намеря. Но бих искал да го пипна – каза на отражението си Джек. „Да“ – съгласи се то.

– Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.

Райън се обърна, като мислеше за човека, към когото току-що беше гледал.

– Може би вече го е направила.

20.

ДАННИ

Лентата беше изненадващо скучна. Оуенс беше свикнал да чете полицейски доклади, записи от разпити и – най-лошото от всичко – разузнавателни документи, но лентата беше дори по-скучна. Микрофонът, който службата за сигурност бе монтирала в книжарницата на Кули, се задействаше от звук и беше достатъчно чувствителен, за да долови всякакви шумове. Фактът, че Кули си тананикаше много, караше Оуенс да съжалява за качеството на микрофона. Следователят, който имаше задачата да преслушва нередактираната лента, беше включил няколко минути от този ужасен, атонален звук, за да разбере шефът му какво трябва да изтърпява. Накрая се чу звънецът.

Оуенс слушаше тропането, добило метален звук през записващата система, дочу отварянето и затварянето на вратата, а след това и драскането по пода на въртящия се стол на Кули. Оуенс отбеляза, че, изглежда, някое от колелцата му е неизправно.

– Добро утро, сър. – Това беше гласът на Кули.

– Добро утро и на вас – отговори вторият глас. – Е, готова ли е книгата на Марлоу?

– Да.

– И каква е цената?

Кули не я каза, но Ашли беше предупредил Оуенс, че собственикът на книжарницата никога не обявява цените на глас. Подаваше я на клиентите, написана върху картонче от картотека. Оуенс си помисли, че това е единственият начин да се отърве човек от пазарлъците.

– Това е доста високо, да знаете – отбеляза гласът на Уоткинс.

– Бих могъл да получа и повече, но вие сте един от най-добрите ни клиенти – отговори Кули.

Въздишката се дочу много ясно.

– Е, добре, струва си.

Сделката беше извършена незабавно. Дочу се стържещото шумолене на отброяваните нови банкноти.

– Скоро може да имам нещо ново от една колекция в Кери* – каза Кули.

[* Графство в Югоизточна Ирландия, провинция Западен Мънстър. – Б.пр.]

– О? – В отговора се долови интерес.

– Да, подписано първо издание на „Големите надежди“. Видях го при последното си пътуване дотам. Това дали би ви заинтересувало?

– Подписано, а?

– Да, сър. Самия Боз.* Зная, че викторианският период е доста по-късен, отколкото датират повечето от придобивките ви, но подписът на автора…

[* Псевдоним на Чарлс Дикенс. – Б.пр.]

– Да. Разбира се, бих желал да я видя.

– Това може да се уреди.

– В този момент – каза Оуенс на Ашли – Уоткинс се е навел напред и нашият човек от бижутерийния магазин го е загубил от погледа си.

– Значи може да е предал съобщение.

– Вероятно. – Оуенс изключи магнетофона. Останалата част от разговора нямаше никакво значение.

– Последния път, когато е бил в Ирландия, Кули не е ходил в графство Кери. През цялото време е бил в Корк. Посетил е трима търговци на редки книги, прекарал е нощта в хотел и е изпил няколко бири в местната кръчма – докладва Ашли.

– Кръчма ли?

– Да. В Ирландия пие, но не и в Лондон.

– Срещал ли се е с някого там?

– Не може да се каже. Нашият човек не е бил достатъчно близо. Заповедта беше да е дискретен и успя да остане незабелязан. – За момент Ашли замълча, като се опита да се досети за нещо от лентата. – На мен ми звучеше, сякаш той заплати за книгата в брой.

– Така направи и това е необичайно. Както повечето от нас той използва чекове и кредитни карти за по-голямата част от сделките си, а за тази – не. Банковите му сметки не показват изплащани чекове в тази книжарница, въпреки че понякога тегли доста едри суми в брой. Те може да съвпадат или да не съвпадат с покупките му от тази книжарница.

– Колко странно – замисли се на глас Ашли. – Всички… е, все някой трябва да знае, че той ходи там.

– Чековете имат дати – предложи Оуенс.

– Може би. – Ашли не беше убеден, но бе провел достатъчно такива разследвания, за да знае, че човек никога не може да получи всички отговори. Някои подробности винаги оставаха неизяснени. – Снощи още веднъж разгледах служебното досие на Джеф. Знаеш ли, че когато е бил в Ирландия, е убил четирима от хората във взвода си?

– Какво? Това го прави идеален кандидат за нашето разследване. – Оуенс не смяташе, че това е добра вест.

– И аз си мислех това – съгласи се Ашли. – Накарах един от нашите хора в Германия – в момента неговият бивш полк с разпределен в Британската армия на Рейн – да разговаря с един от приятелите на Уоткинс. Бил е командир на взвод в същата рота. Сега е подполковник. Казал е, че Джеф много тежко е приел разпределението си и гласовито е изказвал мнението си, че се намират не където трябва и вършат не това, което трябва, като междувременно губят хора. Това поставя нещата в различна светлина, нали?

– Поредният лейтенант с разрешение на проблемите – изсумтя Ашли.

– Да. Да се махаме и да оставим проклетите ирландци да се оправят. Това чувство не е рядкост в армията.

Подполковник Оуенс знаеше, че не е рядкост в цяла Англия.

– Но дори и в този случай това не е основателен мотив за такова престъпление, нали?

– Но е по-добре от нищо.

Полицаят изсумтя и се съгласи.

– Какво друго е казал подполковникът на твоя човек?

– Очевидно Джеф е имал много натоварен график в района около Белфаст. Той и хората му са видели доста. Били са там, когато армията е била посрещната с „добре дошли“ от католиците, а също и после, когато нещата са се обърнали. За всички е било неприятно време – добави без нужда Ашли.

– И все пак не е достатъчно. Имаме бивш младши офицер, сега в състава на онези е лампазите, който не е харесвал престоя си в Северна Ирландия. По някаква случайност той купува редки книги от човек, който е израснал там и сега върти напълно законен бизнес в центъра на Лондон. Знаеш ли какво би казал всеки адвокат? Чисто съвпадение. Нямаме нищо, което може да има и най-далечна връзка с веществено доказателство. Миналото и на двамата е достатъчно чисто, за да могат да се кандидатират за светци.

– Това са хората, които търсим – настоя Ашли.

– Зная. – Оуенс почти се изненада, когато за първи път каза това. Професионализмът му казваше, че бърка, но инстинктите му говореха друго. Това усещане не беше нещо ново за командира на Ц-13, но то винаги го караше да се чувства неспокоен. Ако инстинктите му грешат, то той гледа не където трябва, подозира хора, които не трябва. Но инстинктите му почти никога не го подвеждаха.

– Знаеш правилата на играта и според тях аз нямам нищо, с което да отида при главния прокурор. Той ще ме изрита от канцеларията си и ще бъде прав. Нямаме нищо освен неподкрепени подозрения. – Двамата се гледаха в продължение на няколко секунди.

– Никога не съм искал да бъда полицай – усмихна се Ашли и поклати глава.

– И моето желание не се сбъдна. Когато бях шестгодишен, исках да съм локомотивен машинист, но баща ми каза, че в семейството има достатъчно железничари. Така че станах полицай. – И двамата се засмяха. Не им оставаше нищо друго.

– Ще трябва да ги чакаме да сбъркат. Рано или късно всеки прави грешка.

– Но дали ще го направят достатъчно скоро? – Това беше въпросът.

– Ето – каза Алекс.

– Как се сдоби с тези неща? – попита изуменият Милър.

– Всичко е рутина, човече. Електроснабдителните фирми правят въздушни снимки на териториите си през цялото време. Това помага да планираме изследванията си. А тук – бръкна в куфара си той – има топографска карта. Ето я целта ти, момче. – Алекс му подаде увеличителна лупа, заета от фирмата. Снимката беше цветна, направена през ясен слънчев ден. Човек можеше да познае марките на колите. Трябва да е била направена предишната зима – тревата тъкмо е била окосена.

– Колко висока е канарата?

– Достатъчно, за да не ти се иска да паднеш от нея. И е доста опасна. Не зная от какво се състои, пясъчник или нещо ронливо, но трябва да внимаваш с нея. Виждаш ли тази ограда тук? Човекът знае, че трябва да стои далеч от ръба. Имаме такъв проблем на един от реакторите си в Калверт клиф. Със същата геологична структура е и доста труд отиде за направата на стабилен фундамент за реактора.

– Само един път за достъп – отбеляза Милър.

– Да, и при това е без изход. Това е проблем. Имаме и тези дерета тук и тук. Обърни внимание на електропровода, който минава от този път насам. Изглежда, тук има стар път, свързан с другия, но е изоставен. Това ще ни бъде от полза.

– Как? Никой не може да го използва.

– Ще ти кажа по-късно. В петък отиваме на риба.

– Какво? – изненадан вдигна поглед Милър.

– Искаш да скиваш канарата, нали така? Освен това сега леферът се движи на ята. Обожавам лефер.

Най-после Брекенридж беше поставил силуетните мишени. Сега Джек идваше на стрелбището по-рядко, най-вече сутрин, преди часовете. Ако не друго, то случката пред портала беше уверила охраната от морски пехотинци и цивилни, че работата им е важна. Двама морски пехотинци и един цивилен също тренираха със служебните си пистолети. Сега не стреляха просто за да защитят квалификациите си. Всички гонеха точки. Джек натисна бутона, за да изтегли мишената при себе си. Попаденията му бяха струпани в центъра.

– Много добре, докторе. – Старшината стоеше зад него. – Ако искате, можем да направим състезание. Предполагам, че вече ще се класирате за медал.

Райън поклати глава. Все още не беше взел душ след сутрешното бягане.

– Не правя това за точки, Патлак.

– Кога ще се прибере момиченцето?

– Надявам се, следващата сряда.

– Това е добре, сър. Кой ще се грижи за нея?

– Кати си взема неколкоседмичен отпуск.

– Жена ми пита дали ще се нуждаете от помощ – каза Брекенридж.

Джек се обърна изненадан:

– Сиси…съпругата на майор Джексън ще бъде при нас през по-голямата част от времето. Моля те, Патлак, благодари на жена си от наше име. Страшно е любезна.

– Нищо особено. Имате ли някакъв късмет с издирването на тези копелета? – Ежедневните прескачания на Райън до ЦРУ не бяха голяма тайна.

– Все още не.

– Добро утро, Алекс – каза участъковият ръководител. – Останал си повечко. Мога ли да ти помогна с нещо? – Бърт Грифин винаги пристигаше малко по-рано, но рядко виждаше Добенс, който си отиваше всяка сутрин в седем.

– Разглеждах техническите данни на онзи нов трансформатор „Уестингхаус“.

– Скучно ли става нощем? – усмихнато попита Грифин. Този период беше сравнително лек за фирма като тяхната. Разбира се, през лятото, когато всички климатични инсталации ще бъдат изправни и включени, нещата щяха да се променят. Пролетта беше сезон за нови идеи.

– Мисля, че сме готови да го опитаме.

– Изгладил ли си неизправностите?

– Смятам, достатъчно за полево изпитание.

– Окей. – Грифин се облегна в стола си. – Разкажи ми.

– Най-вече, сър, притесняват ме старите агрегати. Проблемът ще се влоши, когато започнем да ги бракуваме. Нали се напатихме с онова разливане на химикали миналия месец…

– О, да. – Грифин вдигна очи. Повечето от използваните агрегати съдържаха полибромидни бифенилни вещества, които служеха като охладители в трансформаторите. Тези вещества бяха вредни за техниците, които трябваше да носят защитно облекло, но независимо от правилниците на фирмата често пъти не си правеха този труд. Полибромидните вещества представляваха сериозен проблем за хората. И което беше по-лошо, периодично фирмата трябваше да изхвърля отровната течност. Това беше скъпо и съпроводено с опасност от разливания, за които бумащината после отнемаше толкова време, колкото беше нужно и за ядрените реактори на фирмата. „Уестингхаус“ експериментираха е трансформатор, в който се използваха напълно инертни химикали вместо полибромидните бифенили. Въпреки че беше скъп, трансформаторът обещаваше дългосрочни икономии – и щеше да им помогне да се отърват от онези с околната среда, което беше дори по-привлекателно, отколкото пестенето на пари.

– Алекс, ако можеш да пуснеш един от тези хубавци в действие, лично аз ще ти взема нова служебна кола!

– Е, искам да изпробвам един. „Уестингхаус“ ще ни го заемат безплатно.

– Това наистина започва да ми звучи добре – отбеляза Грифин. – Но наистина ли вече са отстранили проблемите?

– Така казват, с изключение на някои временни колебания в напрежението. Не са сигурни каква е причината за тях и искат да проведат някои работни изпитания.

– Колко големи са тези колебания?

– Незначителни. – Алекс извади един бележник и прочете числата. – Май че е свързано с околната среда. Изглежда, това става само когато околната температура рязко се променя. Ако това е истинската причина, не мисля, че ще е трудно да се справят с нея.

Грифин помисли няколко секунди.

– Добре. Къде искаш да го поставиш?

– Избрал съм едно място в Ан Аръндел Каунти, на юг от Анаполис.

– Доста далече е. Защо там?

– Това е крайна линия. Ако трансформаторът се повреди, няма да пострадат много къщи. Другата причина е, че един от екипите ми е само на двадесет мили, а аз съм ги обучавал по новия агрегат. Ще нагласим пробните прибори и мога да ги карам да проверяват всеки ден през първите няколко месеца. Ако мине добре, можем да направим поръчка за закупуване през есента и да започнем монтажа следващата пролет.

– Окей. Къде точно е това място?

Добенс разтвори картата на масата на Грифин.

– Тук.

– Скъп район – каза със съмнение ръководителят.

– О, хайде, шефе! – изсумтя Алекс. – Как ще изглеждат нещата във вестниците, ако започнем да провеждаме всичките си експерименти в райони, населени с бедни хора? Освен това – усмихна се той – всичките тези идиоти по опазването на околната среда са богати, нали?

Добенс внимателно беше подбрал забележката си. Една от любимите теми на Грифин беше „Защитникът на околната среда от Парк авеню“. Той притежаваше малка ферма и не обичаше някой дилетант с апартамент да му обяснява за природата.

– Добре. Можеш да го направиш. Кога смяташ да го монтираш?

– „Уестингхаус“ могат да ни предоставят агрегата в края на идната седмица. Мога да го инсталирам и да го пусна в действие три дни след това. Искам екипът ми да провери линиите – всъщност самият аз ще слизам там, за да го монтирам, ако не възразяваш.

Грифин кимна одобрително.

– Ти си моят тип инженер, синко. Повечето от стажантите, които ни изпращат сега, се боят да си изцапат ръчичките. Ще ме държиш ли в течение?

– Да, сър.

– Продължавай в този дух, Алекс. Говорил съм на ръководството някои неща за теб.

– Благодаря ви, мистър Грифин.

Добенс излезе от сградата и тръгна към дома си с двегодишния си служебен плимут. По-голямата част от движението в пиковия час се насочваше насам, а той излизаше от района. Прибра се у дома си след по-малко от час. Шон Милър тъкмо се събуждаше, беше си налял чай и гледаше телевизия. Алекс се чудеше как е възможно да започне човек деня си с чай. Направи си нескафе.

– Е? – попита Милър.

– Няма проблеми – усмихна се Алекс, а след това спря. Мина му през ума, че ще му липсва работата. След всичките разговори в колежа за даването на власт на народа, след като започна работа за „БГ&Е“, с изненада откри, че един инженер от общественополезна фирма като тази вършеше точно това.* По доста особен начин сега служеше на обикновените хора, въпреки че не изглеждаше много значим. Добенс реши, че това е добра подготовка за бъдещите му амбиции. Помнеше, че дори онези, които са служили скромно, все още служат. Това е важен урок занапред.

[* Игра на думи (Power to the people – „Дайте власт на хората“, Power – власт, електроенергия)]

– Хайде. Ще говорим за това в лодката.

Сряда беше особен ден. Райън, който отсъстваше и от двете си служби, носеше мечката, а Кати изкара количката с дъщеря им от болницата. Мечката беше подарък от курсантите, на които преподаваше история, и представляваше огромно чудовище, което тежеше към тридесет килограма и беше високо почти метър и петдесет, на главата си имаше шапка като на мечока Смоуки* – всъщност шапката принадлежеше на един инструктор по строева подготовка от морската пехота и беше предоставена по настояване на Брекенридж и охранителния взвод. Един офицер от полицията отвори вратата, за да може процесията да мине. Беше ветровит мартенски ден, но семейното комби беше паркирано пред вратата. Джек взе дъщеря си на ръце, докато Кати благодареше на сестрите. Постави я в седалката й и сам закопча колана. Мечката трябваше да отиде отзад.