Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 38 страниц)

– Не, категорично не! – отговори хирургът при първото им настояване.

– Докторе – каза фоторепортерът, – жена ми е бременна е първото ни дете. Ако това ще помогне на този човек, аз съм „за“. Няма да го публикуваме във вестниците. Давам ви думата си, докторе.

– Мисля, че ще му помогне – каза агентът на ФБР. – Наистина.

Десет минути по-късно Донъхю и фотографът свалиха болничните си халати. Агентът от ФБР взе лентата и я прибра в джоба си. Преди да върне О’Нийл до летището, се обади в щаба във Вашингтон и двама агенти тръгнаха към дома на Райън на „Перигрин клиф“. Алармената инсталация не им създаде никакви проблеми.

Джек бодърстваше вече двадесет и четири часа. Ако можеше да мисли за това, щеше да е учуден, че все още е буден и се държи на крака, въпреки че ако се съдеше по походката му, това можеше да се оспори. Сега беше сам. Роби отиде някъде да свърши нещо, което вече не помнеше.

Дори Роби да не беше си тръгнал, той пак щеше да се чувства сам. Двадесет минути по-рано Кати беше преместена в главната университетска болница и Джек трябваше да отиде да я види. Вървеше по мрачния коридор със стени от еднотипни глазирани тухли като човек, тръгнал на собствената си екзекуция. Зави на един ъгъл и веднага разбра коя е стаята. Пред нея стояха двама полицаи. Наблюдаваха го, като се приближаваше, а той търсеше в очите им укор, че за всичко с виновен само той. Жена му и дъщеря му за малко не бяха загинали, защото беше решил, че няма от какво да се притесняват. Джек никога през живота си не беше търпял неуспех и сега горчивият му вкус го караше да мисли, че целият свят го ненавижда толкова, колкото се ненавижда самият той.

„Много си умен!“

Струваше му се, че не той се приближава към вратата – тя плуваше към него и ставаше все по-голяма. Зад тази врата се намираше жената, която обичаше. Жената, която едва не загина заради неговата самоувереност. Какво ще му каже тя? Смее ли да узнае? За миг Джек се спря пред вратата. Полицаите се опитваха да не гледат в него. Помисли си, че може би изпитваха съчувствие, което според него не заслужаваше. Когато влезе в стаята, реши, че и студената метална дръжка на вратата сякаш също го обвинява.

Кати лежеше в стая с едно легло. Ръката й беше гипсирана. На дясната страна на лицето й личеше огромна следа от натъртване и половината от челото й беше покрито с бинт. Очите й бяха отворени и почти безжизнени, загледани в изключения телевизор. Джек отиде до нея като насън. Някоя от сестрите беше сложила стол до леглото. Той седна на него и взе ръката на жена си в своята. Опитваше се да измисли какво да каже на жената, която не успя да защити. Тя обърна лице към него. Очите й бяха потъмнели и пълни със сълзи.

– Извинявай, Джек – прошепна тя.

– Какво?

– Знаех, че тя си играе със закопчалката, но не направих нищо, защото бързах – и после дойде оня камион… нямах време да…ако бях проверила дали е закопчана, сега Сали щеше да бъде добре…но бързах – завърши тя и извърна очи. – Джек, така съжалявам.

„Господи! Тя си мисли, че е виновна…какво да кажа сега?“

– Тя ще се оправи, мила – успя да каже Райън, зашеметен от чутото. Притисна ръката на Кати до лицето си и я целуна. – И ти ще се оправиш. Сега само това има значение.

– Но… – Тя гледаше в стената.

– Никакво но.

Кати обърна лице към него. Опита се да се усмихне, но сълзите се стичаха по лицето й:

– Говорих с доктор Елингстоун от „Хопкинс“ – той дойде да види Сали. Казва…казва, че тя ще се оправи. Казва, че Шапиро е спасил живота й.

– Зная.

– Аз дори не съм я виждала. Помня, че видях моста, и се събудих едва след два часа и…о, Джек! – Ръката й стисна неговата. Той се наведе, за да я целуне, но преди устните им да се докоснат, и двамата заридаха.

– Всичко е наред, Кати – каза Джек и започна да вярва, че наистина е така или че скоро ще бъде. Неговият свят все още беше жив. Все още.

„Но светът на някой друг ще загине“ – помисли си той. Това беше спокойна, далечна мисъл, възникнала в онази част на съзнанието му, която вече гледаше в бъдещето, а действителността ангажираше настоящето му. Сълзите на жена му, причинени от някой друг, събудиха такава ярост у него, която можеше да бъде укротена само с нечия смърт. Времето за печал беше на изчерпване, отмина заедно със сълзите. Въпреки че все още не беше се успокоил, Райън започна да мисли за времето, когато чувствата му – поне повечето от тях – ще бъдат в покой. Едно щеше да остане. Той щеше да го контролира, но и то щеше да контролира него. Нямаше да се чувства истински мъж, докато не се пречисти от това чувство.

Човек може да страда определено време – изглежда, всяка сълза отнася със себе си от натрупаните чувства. Кати спря първа. Избърса лицето на мъжа си с ръка. Успя да се усмихне истински. Джек не беше бръснат. Тя имаше чувството, че търка ръката си в шкурка.

– Колко с часът?

– Десет и тридесет. – Нямаше нужда Джек да гледа часовника си.

– Трябва да спиш, Джек. И да останеш здрав. – Да. – Джек разтри очите си.

– Здравей, Кати – каза Роби, като влезе. – Дойдох да ти го взема.

– Добре.

– Настанихме се в мотела „Холидей ин“ на улица „Лом-бард“.

– Ние ли? Роби, недей…

– Стига, Джек – прекъсна го Роби. – Как си, Кати?

– Имам невероятно главоболие.

– Радвам се да те видя усмихната – меко каза Роби. – Си-си ще дойде следобед. Искаш ли да ти донесе нещо?

– Не точно сега. Благодаря ти, Роб.

– Не се предавай, докторке. – Роби хвана Джек за ръката и го вдигна на крака. – Ще ти го доведа по-късно днес.

Двадесет минути след това Роби въведе Джек в стаята в мотела. Извади шишенце с хапчета от джоба си.

– Докторът казва, че трябва да вземеш едно от тези.

– Аз не вземам хапчета.

– От тези ще вземеш едно, приятел. Много хубаво, жълто хапче. Това не е молба, Джек. Това е заповед. Трябва да спиш. Дръж.

Роби му подхвърли шишенцето и загледа как Джек изпи едно хапче. След десет минути Райън заспа. Джексън провери дали вратата е надеждно заключена, преди да се настани на другото легло. Пилотът сънуваше хората, които причиниха всичко това. Намираха се в самолет. Той изстреля четири ракети в корпуса на самолета и гледаше как телата им падат от дупката, която направи с ракетите, за да може да ги разкъса с оръдието си, преди да паднат в морето.

„Клубът на патриотите“ представляваше бар от другата страна на метростанцията „Бродуей“ в един от районите на югоизточен Бостън, населяван от ирландци. Името му не беше свързано с революционерите от 1770 година, а по-скоро с представата на притежателя му за себе си. Джон Донъхю беше служил в Първа военноморска пехотна дивизия по време на горчивото отстъпление от язовира „Чозин“*. Макар и ранен на две места, той не беше изоставил взвода си по време на дългия марш в студения ден до пристанище Хунгнам**. Още накуцваше заради четирите си пръста, които липсваха от десния му крак след едно измръзване. Изпитваше по-голяма гордост от това, отколкото от няколкото медала, поставени под знамето на морската пехота зад бара. Всеки, който влезеше тук, облечен в униформа на морски пехотинец, получаваше първата си напитка безплатно, заедно с един-два разказа за старата гвардия, в която зрелият осемнадесетгодишен ефрейтор Джон Донъхю, пенсиониран от морската пехота на САЩ, бе служил.

[* Чозин – По време на Корейската война американските войски претърпяват там поражение. – Б.пр.]

[** Град в Северна Корея, на брега на Японско море, югоизточно от Хам-хунг. – Б.пр.]

Той беше и истински ирландец. Всяка година вземаше самолет на „Еър лингус“ от Бостънското международно летище „Логан“ за старата родина, където поизглаждаше акцента си и опитваше по-добрите видове уиски, които някак си никога не достигаха Америка в големи количества. Донъхю също така се опитваше да бъде в течение на събитията в Севера, в „Шестте графства“, както ги наричаше той, за да поддържа духовната си връзка с бунтовниците, които е много кураж се трудеха, за да освободят народа от английското потисничество. Много долари бяха събрани в този бар за подпомагане на хората в Севера и доста чаши бяха вдигнати за тяхно здраве и за каузата.

– Здравей, Джони! – извика от вратата Пади О’Нийл.

– Здрасти, Пади! – Донъхю вече наливаше бира, когато видя племенника си, който влезе след О’Нийл. Еди беше единственият син на мъртвия му брат, добро момче, изучило се в „Нотр Дам“, където играеше втори нападател във футболния отбор, преди да започне работа във ФБР. Това не беше толкова добро, колкото морската пехота, но чичо Джон знаеше, че там плащат много повече. Беше чул, че Еди придружава О’Нийл, и с тъга се убеди, че това е истина. Реши, че може би защитават Пади от някой английски убиец.

Джон и Пади изпиха по една малка бира, преди гостът да се присъедини към група хора, които го чакаха в малката стаичка. Еди стоеше сам в края на бара, пиеше кафе и наблюдаваше. След десет минути О’Нийл отиде да произнесе речта си. Донъхю се приближи, за да поздрави племенника си.

– Здравей, чичо Джон – поздрави го и Еди.

– Определил ли си датата? – попита Джон, като говореше с престорен ирландски акцент, както правеше винаги в присъствието на О’Нийл.

– Може би другия септември – отговори младият мъж.

– И какво би казал баща ти? Живееш е момичето вече почти година. Какво биха казали отците в „Нотр Дам“?

– Вероятно същото, което и на теб за това, че събираш пари за терористи – отговори младият агент. Беше му писнало от съвети как да живее живота си.

– Не искам да слушам такива неща в заведението си. – Но беше чувал същото и преди.

– Чичо Джон, О’Нийл прави точно това.

– Те са борци за свобода. Зная, че от време на време нарушават някои от нашите закони, но хич не ме е грижа за английските закони, които нарушават – не е и твоя грижа – твърдо каза Джон Донъхю.

– Гледаш ли телевизия? – Агентът не се нуждаеше от отговор на този въпрос. В отсрещния ъгъл се намираше един широкоекранен телевизор, по който гледаха бейзболните и футболните мачове. Името на бара беше причина мястото да е и нередовно сборище на футболистите от отбора „Пейтриътс“ от Нова Англия. Интересите на чичо Джон към телевизията се ограничаваха с отборите „Пейтриътс“, „Ред Сокс“, „Селтикс“ и „Бруинс“. От политика изобщо не се интересуваше. Всеки шест години гласуваше за Тед Кенеди* и считаше себе си за неотклонен застъпник на идеята за националната сигурност. – Искам да ти покажа няколко снимки.

[* Едуард Кенеди (1932). Последният от тримата братя Кенеди. Сенатор и влиятелна фигура в Демократическата партия. – Б.пр.]

Постави първата на бара.

– Това е едно малко момиченце на име Сали Райън. Живее в Анаполис.

Чичо му я взе и се усмихна.

– Помня, когато моята Катлийн изглеждаше така.

– Баща й с учител във военноморската академия. Бил е лейтенант от морската пехота. Учил е в Бостънския колеж. Баща му е бил полицай.

– Прилича ми на добър ирландец. Приятел ли ти е?

– Не точно – каза Еди. – Пади и аз се запознахме с него днес. Така изглеждаше дъщеря му сега.

Втората снимка легна на бара.

– Исусе, Марийо и Йосифе! – Не беше никак лесно да проумее човек, че под цялото медицинско оборудване лежи дете. Краката й стърчаха изпод тежките бинтови превръзки. В устата си имаше пластмасова тръба, широка около два сантиметра, и видимите части от тялото й представляваха ужасна каша с неопределен цвят, която фотографът майсторски беше уловил.

– Тя е късметлия, чичо Джон. Майката на момиченцето също е била там. – Още две снимки легнаха на бара.

– Какво е станало? Катастрофа ли? Какви са тези неща? – попита Джон Донъхю. Той наистина не знаеше какво става.

– Тя е хирург – пък и е бременна, не се вижда от снимките. Вчера по колата й са стреляли с автомат, извън Анаполис в Мериленд. Малко по-късно са убили един полицай. – Още една снимка легна на бара.

– Кой? Кой го е направил?

– Ето го бащата. Джек Райън. – Снимката беше същата, която бяха поместили и лондонските вестници, снимката от дипломирането на Джек в Куантико. Еди знаеше, че чичо му винаги изпитваше гордост да гледа сините униформи на морската пехота.

– Виждал съм го някъде преди…

– Да. Той спря терористично нападение в Лондон преди няколко месеца. Изглежда, е обидил терористите толкова много, че дойдоха да убият него и семейството му. Бюрото работи по случая.

– Кой го е направил?

Последната снимка падна на бара. На нея се виждаха ръцете на Райън на по-малко от двадесет сантиметра от гърлото на Пади О’Нийл и един чернокож, който го възпира.

– Коя е чернилката? – попита чичото. Племенникът му за малко не избухна.

– По дяволите, чичо Джон! Този човек е пилот от военноморските сили.

– О! – Джон се смути за момент. Нямаше високо мнение за чернокожите, макар че един, който носеше униформа на морски пехотинец също получи безплатно първата си напитка. Казваше си, че онези в униформите са други. Джон Донъхю винаги беше казвал, че всеки, който като него е служил пода знамето, му е приятел. „Някои от най-добрите ми приятели в армията…“ Спомни си как щурмови самолети на военноморските сили подкрепяха взвода му през целия път до морето и задържаха китайците с напалм и ракети. Е, този може би е малко по-различен. Още няколко секунди гледа останалите снимки.

– Значи казваш, че Пади има общо с тази работа?

– От години ти обяснявам кого представлява този гад. Ако не ми вярваш, може би ще искаш да попиташ доктор Райън. Достатъчно е само това, че О’Нийл плюе върху страната ни всеки път, когато дойде тук. Приятелите му за малко не избиха цялото семейство вчера. Ние хванахме един от тях. Двама морски пехотинци от охраната на академията го спипали, когато причаквал Райън, за да го застреля. Казва се Иймън Кларк и знаем, че е работил за Извънредното крило на ИРА – знаем това, чичо Джон, той е осъждан убиец. Хванали са го със зареден пистолет в джоба. Ти още ли мислиш, че са свестни хора? По дяволите, вече започнаха да нападат и американци! Ако не вярваш на мен, повярвай на това! – Еди Донъхю отново нареди снимките на дървения бар. – Това момиче, майка му и едно още неродено дете вчера за малко не загинаха. Този полицай загина. Остави дете и жена. Оня приятел в малката стая събира пари, за да купува оръжие, той е свързан с хората, които направиха това.

– Но защо?

– Нали ти казах, бащата на това момиченце се намеси в едно убийство в центъра на Лондон. Предполагам, че хората, които е възпрял, искат да му го върнат – и не само на него, на цялото му семейство – бавно обясни агентът. – По дяволите! – отново изруга той. – Затова ги наричат терористи! – Номерът щеше да мине. Виждаше, че най-после успява.

– Сигурен ли си, че Пади има пръст? – попита чичо му.

– Не знаем той да е вдигал пистолет. Той е техен говорител, идва тук да събира пари, за да могат да вършат подобни неща у дома си. О, той никога не цапа ръцете си с кръв. Твърде умен е да постъпи така. Но парите отиват за подобни неща. Абсолютно сигурни сме. А сега играят игрите си и тук. – Агент Донъхю знаеше, че събирането на пари е второстепенно в сравнение е психологическите подбуди за идването, но не беше време да усложнява темата с подробности. Наблюдаваше как чичо му разглежда снимките на малкото момиче. На лицето му се четеше объркване, каквото винаги съпътства съвсем новите идеи.

– Сигурен ли си? Съвсем сигурен?

– Чичо Джон, сега по случая работят тридесет от нашите агенти и хора от местната полиция. Можеш да се обзаложиш, че сме сигурни. И ще ги хванем. Директорът е дал думата си. Трябват ни. Няма да пожалим средства, но ще хванем тези мръсници – каза с хладна решителност Едуард Донъхю.

Джон Донъхю погледна племенника си и сякаш за първи път видя мъжа в него. Службата му във ФБР беше източник на семейна гордост, но най-после Джон разбра точно защо е така. Той вече не беше дете. Беше мъж е работа, към която се отнасяше много сериозно. Това беше решаващият фактор, а не снимките. Джон трябваше да повярва в това, което беше чул.

Собственикът на „Клуба на патриотите“ се изправи и тръгна към другия край на бара, където беше подвижният плот. Вдигна го и се насочи към стаичката, а племенникът му го последва по петите.

– Но нашите момчета се борят – говореше О’Нийл на петнадесетте човека в стаята. – Всеки ден се борят за… присъединяваш ли се към нас, Джони?

– Вън! – тихо каза Донъхю.

– Какво…не разбирам, Джон – запита истински озадачен О’Нийл.

– Мислиш, че съм глупав. Може би бях глупав. Излизай. – Гласът му стана по-властен и престореният акцент липсваше. – Махай се от моя клуб и никога повече не се връщай тук.

– Но, Джони, какво говориш?

Донъхю грабна мъжа за яката и го повдигна от стола му. О’Нийл продължи да протестира, докато го изхвърлиха през вратата. Еди Донъхю помаха на чичо си и последва повереника си.

– За какво беше всичко това? – попита един от хората в стаичката. Друг, журналист от „Бостън Глоуб“, започна да си води записки, докато собственикът на бара накъсано разказваше това, което беше научил.

До момента никоя полицейска агенция не беше споменавала името на терористична група, както не беше направил и специалният агент Донъхю. От Вашингтон му бяха дали много внимателно обмислени инструкции, които той изпълни също толкова предпазливо. Но преминавайки през чичо Джон и репортера, фактите се попромениха, което не изненада никого, и след няколко часа в пресата се появи история, според която нападението над Джек Райън и семейството му е извършено от извънредното крило на ИРА.

Мисията на Шон Милър в Америка беше доведена докрай от служба на американското правителство.

Милър и хората му вече си бяха у дома. Както много други от същия бранш, Шон Милър мислеше за ценността на бързите международни полети. Този път летяха до Мексико от международното летище „Дълес“ във Вашингтон, оттам до холандските Антилски острови, до международното летище „Шипхол“ със самолет на КЛМ, а после – до Ирландия. Необходими бяха само пътнически документи и малко пари. Въпросните документи вече бяха унищожени, а парите не можеха да се проследят. Седеше пред бюрото на Кевин О’Донъл и пиеше вода, за да компенсира обичайното за летенето обезводняване.

– Какво стана с Иймън? – Едно от правилата по време на акции беше, че никой не може да се обажда от чужбина на домашния му телефон.

– Човекът на Алекс каза, че са го заловили – сви рамене Милър. – Това беше риск, който според мен си заслужаваше. Избрах Нед за тази работа, защото знае много малко за нас. – Убеден бе, че О’Донъл ще се съгласи с него. Кларк беше един от новите хора в организацията. Идването му беше по-скоро случайност, а не резултат на вербуване. Дошъл беше в Южна Ирландия при тях, защото един от приятелите му от затвора беше го сторил. О’Донъл тогава реши, че могат да го използват, тъй като нямаха опитни убийци, способни да работят самостоятелно. Но Кларк беше глупав. Мотивацията му беше по-скоро на емоционална основа, отколкото на идеологическа. Кевин си беше помислил, че всъщност той е типичен главорез от ИРА, който малко се различаваше от онези от ирландската полиция, и ползата от него беше колкото от обучено куче. Знаеше малко имена и лица в организацията. Най-неприятното от всичко беше, че се провали. Едно от компенсиращите качества на Кларк беше кучешката му вярност. Той не беше се пречупил в затвора Лонг Кеш и вероятно нямаше да се пречупи и сега. Липсваше му въображение за това.

– Много добре – каза Кевин О’Донъл след кратък размисъл. Кларк щеше да бъде запомнен като мъченик и да се сдобие с повече почит от своя провал, отколкото беше постигнал с успешните си операции. – Ами останалите?

– Всичко мина отлично. Видях жената и детето да умират, а хората на Алекс се измъкнаха чисти. – Милър се усмихна и си наля малко уиски след литъра леденостудена вода.

– Те не са мъртви, Шон – каза О’Донъл.

– Какво? – Милър беше се качил на самолета по-малко от три часа след убийството и оттогава досега не беше чул никаква информация. Слушаше обяснението на шефа си с невярващи уши.

– Но това няма значение – заключи О’Донъл. Обясни и тази своя мисъл. Историята, появила се в „Бостън глоуб“, беше подета от дъблинския „Айриш таймс“. – В края на краищата планът беше добър, Шон. Независимо от всички неща, които се объркаха, мисията е изпълнена.

Шон не си позволи да реагира. Беше се провалил в две свои последователни акции. Преди неуспеха в Лондон той изобщо не се беше провалял. Гафа в Лондон приписа на случайността, липса на късмет и нищо повече. Тогава дори не се и замисли. Но два поредни провала – това вече не беше липса на късмет. Знаеше, че Кевин не би търпял трети. Младият мъж, завеждащ акциите, пое дълбоко дъх и си каза, че трябва да бъде обективен. Беше си позволил да смята Райън за лична, а не за политическа цел. Това беше първата му грешка. Въпреки че Кен не го каза, загубата на Нед беше сериозна грешка. Милър преразгледа плана си, като отново обмисли всеки аспект на акцията. Ако бяха нападнали само детето й жената, това щеше да бъде обикновено гангстерство, а той не би одобрил такова нещо. Нападението над самия Райън нямаше да осигури същото политическо въздействие, което целеше акцията. Другите членове на семейството му бяха… – просто бяха необходими. Така че имаха достатъчно обективни цели, но…

– Трябваше да отделя повече време на тази акция – каза, накрая той. – Опитах се да бъда прекалено драматичен. Може би трябваше да почакаме.

– Да – съгласи се шефът, зарадван, че Шон вижда грешките си.

– Ако можем да ти помогнем с нещо – каза Оуенс, – ще го направим. Знаеш това, Дан.

– Да, този случай е привлякъл интереса на високопоставени хора. – Мъри държеше телеграма от самия директор Емил Джейкъбс. – Е, всичко беше само въпрос на време. Трябваше да се случи, рано или късно. „И ако не окошарим тези кучи синове – помисли си той, – ще се случи пак. АОЪ току-що доказаха, че техните терористи могат да действат в САЩ.“

Емоционалният шок от случилото се изненада Мъри. Като професионалист в тази област, той знаеше, че това не беше станало досега само от чист късмет. Несръчните американски терористични групи бяха взривили няколко бомби и убиха няколко души, но ФБР постигна значителни успехи при залавянето им. Никоя група не беше получавала подкрепа отвън. Но сега и това се е променило. Пилотът на хеликоптера разпознал единия от терористите като чернокож, а в Ирландия нямаше много такива.

Играеха съвсем нова игра и независимо от целия си опит във ФБР, Мъри се тревожеше за готовността на бюрото да се справи. Директорът Джейкъбс беше прав в едно: задачата беше от първостепенно значение. Бил Шоу лично ще се заеме със случая, а Мъри знаеше, че той е един от най-добрите мозъци в тази област. Тридесетината агенти, първоначално прикрепени към случая, щяха да станат три пъти повече през следващите няколко дни, а след това – да нараснат още три пъти. Единственият начин терористите да бъдат държани настрана е да им се покаже, че Америка е твърде опасно място за такива като тях. Дълбоко в сърцето си Мъри знаеше, че това не е възможно. Нямаше място, което да е твърде опасно, във всеки случай нямаше такова място в демократичните страни.

Но ФБР разполагаше с огромни средства, а и нямаше да бъде единствената служба, ангажирана със случая.

17.

КОНТРАОБВИНЕНИЯ И РЕШЕНИЯ

Райън се събуди и видя Роби, който размахваше под носа му чаша кафе. Този път Джек беше спал безпаметно и забравата на съня направи истински чудеса с него.

– Сиси ходи до болницата. Казва, че Кати изглежда добре, като се има предвид състоянието й. Уредено е да видиш Сали. Тя ще спи, но можеш да идеш.

– Тя къде е?

– Сиси ли? Навън е. Крачи по задачи.

– Трябва да се обръсна.

– Аз също. Тя ще купи някои необходими неща. Най-напред ще те натъпча с малко храна – каза Роби.

– Много съм ти задължен – отговори Джек и стана.

– Спокойно, Джек. Затова Господ ни е пратил на тази земя, както казва баща ми. А сега яж! – заповяда Роби.

Джек откри, че отдавна не е ял нищо и сега, след като стомахът му напомни за това, изпита крещяща нужда от храна. Пет минути по-късно беше погълнал две яйца, бекон, пържени картофи, четири филии хляб и две чаши кафе.

– Жалко, че тук нямат овесено брашно – отбеляза Роби. На вратата се почука. Пилотът я отвори. Сиси нахълта в стаята с пазарска чанта в едната ръка и куфарчето на Джек в другата.

– По-хубаво се освежи малко, Джек. Кати изглежда по-добре от теб.

– Това не е новост – отговори Джек. С изненада осъзна, че отговорът му беше бодър. Сиси го подмами да се оживи.

– Роби?

– Да?

– Какво, по дяволите, е овесеното брашно?

– Не ти трябва да го знаеш – отговори Сесилия Джексън.

– Вярвам ти. – Джек се отправи към банята и пусна душа. Когато излезе, Роби се беше обръснал и оставил бръснача и пяната за бръснене на мивката. Джек остърга брадата си и налепи парченца тоалетна хартия върху кървавите белези от порязване. На мивката имаше и нова четка за зъби. Когато Райън излезе от стаята, вече приличаше на човешко същество.

– Благодаря ви – каза той.

– Тази вечер ще те закарам у вас – обади се Роби. – Утре трябва да преподавам. Но ти – не. Уредих го с отдела.

– Добре.

Сиси си тръгна вкъщи. Джек и Роби отидоха до болницата. Сега беше час за посещения и можеха да се качат до стаята на Кати.

– А, ето го и нашия герой! – Джо Мюлер беше бащата на Кати. Той бе нисък, мургав човек – лицето и косата на Кати бяха наследени от починалата й майка. Беше член на управителния съвет на концерна „Мерил Линч“ и продукт на Айви лийг*. Започнал беше в брокерския бизнес досущ както и Райън, въпреки че краткият му престой в армията отдавна беше забравен. Навремето имаше големи планове за Джек и не можа да му прости, че заряза брокерството. Мюлер беше темпераментен човек, който добре осъзнаваше важността си във финансовия свят. Не бяха разговаряли учтиво с Джек повече от три години. Джек не мислеше, че нещата ще се променят.

[* Група от осем университета в САЩ (Браун, Колумбия, Корнел, Дартмаут колидж, Харвард, Принстън, Пенсилвания и Йейл), които имат същия академичен и социален престиж в САЩ, както Кембридж и Оксфорд във Великобритания. – Б.пр.]

– Тате – обади се Кати, – нямаме нужда от тези неща.

– Здравей, Джо – Райън протегна ръка, която увисна самотно във въздуха за около пет секунди. Роби се извини и излезе, а Джек отиде да целуне жена си. – Изглеждаш по-добре, мила.

– Какво можеш да кажеш за свое оправдание? – попита Мюлер.

– Оня, дето искаше да убие мен, го арестуваха вчера. Във ФБР е – внимателно отговори Джек. Удиви се, че го казва е толкова спокоен глас. Някак си на фона на случилото се е жена му и дъщеря му този въпрос му звучеше тривиално.

– За всичко си виновен ти, така да знаеш. – Мюлер беше репетирал този разговор в продължение на часове.

– Зная – съгласи се Джек. Чудеше се доколко ли би могъл да отстъпва.

– Тате… – понечи да се обади Кати.

– Ти не се меси – каза на дъщеря си Мюлер, но с тон, малко по-остър, отколкото Джек харесваше.

– Можеш да ми казваш каквото си щеш, но на нея не се зъби – предупреди го той.

– О, искаш да я защитиш, а? В такъв случай къде беше вчера?

– Бях в канцеларията си, точно както и вие.

– Трябваше да завреш носа си там, където не му е мястото, нали? Направи се на герой – и семейството ти за малко не загина – продължи Мюлер.

– Вижте какво, мистър Мюлер. – Джек беше си мислил за тези неща и преди. Можеше да се самобичува, но не и да търпи поуки от тъста си. – Ако не ви е известна фирма, която произвежда машини на времето, то май няма начин да поправим станалото, пали? Сега можем само да помагаме на властите да намерят хората, които са го сторили.

– Защо не помисли за всичко това по-рано, по дяволите!

– Достатъчно, тате! – отново се включи в разговора Кати.

– Млъкни! Това е между нас двамата!

– Ако отново й викнете, мистър, ще съжалявате. – Джек се нуждаеше от разтоварване. Не беше защитил семейството си предишния ден, но сега можеше да го направи.

– Успокой се, Джек. – Жена му не осъзнаваше, че само влошава нещата, но Джек я послуша.

– Сега наистина си голяма работа, нали?

„Продължавай в този дух, Джо, и може и да разбереш какъв съм.“ Джек погледна към жена си и дълбоко си пое дъх:

– Слушай, ако си дошъл тук, за да ми крещиш, това можем да го правим и насаме, нали? Само че този човек тук е дъщеря ти и тя може би се нуждае от теб. – Обърна се към Кати: – Ако ти трябвам, аз съм отвън.

Райън излезе от стаята. Пред вратата все още стояха двама много сериозни полицаи, а по-надолу по коридора, до стаята на санитарите, имаше още един. Джек си припомни, че беше убит един полицай и че Кати е единственият човек, който можеше да се окачестви като свидетел. Най-после тя беше в безопасност. Роби помаха на приятеля си от дъното на коридора.

– Успокой се, момче – посъветва го пилотът.

– Притежава истински талант да ме изкарва извън кожата – каза Джек, след като отново пое дълбоко дъх.

– Зная, че е задник, но едва не е загубил детето си. Опитвай се да не забравяш това. Ако си го изкараш върху него, с нищо няма да подобриш нещата.

– Може и да ги подобря – каза усмихнато Джек, като се замисли. – Ти какъв си, да не си философ?

– Аз съм ПЧ. Попско чедо. Можеш да си представиш какви съм ги чувал в хола, когато хората идваха, за да разговарят със стария. Той не е толкова сърдит, колкото уплашен от случилото се – каза Роби.

– Аз също, приятел. – Райън погледна надолу по коридора.

– Но си имал повече време да се справиш със ситуацията.

– Да. – Джек замълча за момент, – И въпреки това не харесвам този кучи син.

– Той ти е дал Кати, човече. Това все пак е нещо.

– Ти сигурен ли си, че работиш това, за което си създаден? Защо не си някакъв военен свещеник?

– Аз съм гласът на разума в един хаотичен свят. Човек не може да постигне много, когато е ядосан. Затова обучаваме хората в професионализъм. Ако желаеш да свършиш работа, чувствата няма да ти помогнат. Вече сте квит със стареца, така ли е?

– Да. Ако беше станало неговото, сега аз щях да живея в Уинчестър Каунти, всеки ден да вземам влака и…глупости! – Джек поклати глава. – Все още ме ядосва.

В този момент Мюлер излезе от стаята. Огледа се, забеляза Джек и тръгна към него.

– Не се отдалечавай – каза на приятеля си Джек.

– Ти почти уби дъщеричката ми. – Настроението на Джо не се беше подобрило.

Джек не отговори. Казал си го беше стотици пъти и вече започваше наистина да мисли, че и той е една от жертвите.

– Не разсъждавате правилно, мистър Мюлер – каза Роби.

– Кой, по дяволите, сте вие?

– Приятел – отговори Роби. Той и Джо бяха еднакво високи, но летецът беше с двадесет години по-млад. Погледът му много ясно показваше това на брокера. Джо Мюлер притежаваше талант да дразни хората. На Уолстрийт му се разминаваше и той смяташе, че може да го прави където пожелае. Той беше човек, който не знаеше къде свършва властта му.