Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 38 страниц)

– Не можете безкрайно да отказвате срещата е тях тихо каза Тейлър.

Джек изпусна дълга въздишка.

– Прав сте, разбира се. Но не днес. И утре е ден.

„Нека шумотевицата заглъхне малко“ – тъпо си помисли Райън.

– Човек не може винаги да бъде в сянка, доктор Райън – заяви Ашли, като се изправи. Останалите го последваха.

Полицаите и Ашли – Райън реши, че той е някакъв шпионин, разузнавач или контраразузнавач – се сбогуваха. Уилсън влезе в стаята, последван от Китиуейк.

– Измориха ли ви? – попита сестрата.

– Мисля, че ще оцелея – позволи си да се пошегува Райън. Китиуейк пъхна термометър в устата му, за да бъде сигурна.

Четиридесет минути след като полицаите си бяха тръгнали, Райън щастлив пишеше на компютъра си, като преглеждаше бележките си и приготвяше нов екземпляр. Често съпругата му го обвиняваше, че когато чете, а още по-лошо, когато питие, той не забелязва нищо дори и светът да загива. Това не беше съвсем вярно. С края на очите си Джек забеляза как Уилсън скочи и застана „мирно“, но продължи, докато не дописа абзаца. Когато вдигна поглед, видя, че новите му посетители са Нейно величество кралицата на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и съпругът й, Единбургският херцог. Първото свързано нещо, което премина през съзнанието му, беше една мислена ругатня, защото никой не го беше предупредил. Втората мисъл – че сигурно изглежда доста смешен с позейналата си уста.

– Добро утро, доктор Райън – поздрави с приятен глас кралицата. – Как си чувствате?

– Ъъ, много добре, благодаря, ъъ, Ваше величество, ъъ, седнете, моля.

Райън се опита да се изправи в леглото си, но му попречи остра болка в рамото. От друга страна, му напомни, че наближава времето за лекарствата.

– Не искаме да ви се натрапваме – каза тя. Но Райън почувства, че тя не желае да си тръгне. Трябваше му само секунда, за да реши какво да отговори.

– Ваше величество, посещение на държавен глава едва ли може да бъде определено като натрапване. Ще ви бъда особено благодарен за компанията.

Уилсън се засуети да донесе два стола и извинявайки се, излезе от стаята.

Кралицата беше облечена в костюм с цвят на праскова, с изящна простота на линията. Трябва да е отворил значителна празнина дори в нейния бюджет за дрехи. Херцогът беше в тъмносин костюм и едва сега Райън проумя защо жена му държи да си купи някои дрехи оттук.

– Доктор Райън – каза кралицата с официален тон, – от наше име и от името на хората си желаем да ви изкажем най-дълбока благодарност за това, което направихте вчера. Дължим ви много.

Райън поклати сериозно глава. Чудеше се колко ли ужасно изглежда.

– Що се отнася до мен, мадам, аз се радвам, че можах да помогна. Но истината е, че не съм направил чак толкова много. Всеки би направил същото. Просто съвсем случайно бях най-близо.

– От полицията казват друго – отбеляза херцогът. – А и след като самият аз отидох да разгледам мястото, съм склонен да се съглася с тях. Боя се, че сте герой независимо дали това ви харесва или не. – Джек си спомни, че този човек е бил професионален офицер от флотата – вероятно добър офицер. Изглеждаше такъв.

– Защо го направихте, доктор Райън? – попита кралицата.

Отблизо наблюдаваше лицето му.

Джек направи бързо предположение:

– Извинете, мадам, но ме питате защо рискувах или защо един американец от ирландски произход би поел този риск? – Джек все още подреждаше мислите си и ровеше из паметта си. „Защо го направи? Ще разбереш ли някога?“ Разбра, че не е сбъркал с въпроса си към кралицата, и бързо продължи:

– Ваше величество, аз не мога да обсъждам вашия проблем с Ирландия. Аз съм американски гражданин и страната ми си има достатъчно свои проблеми, за да е необходимо да се рови в чужди. Там, откъдето идвам, ние – американците от ирландски произход – живеем много добре. Сред нас има хора от всякакви професии – бизнес, политика, но все още типичният американец от ирландски произход е обикновен полицай или пожарникар. Една трета от кавалерията, която е спечелила битката за Запада, е била съставена от ирландци и все още има доста такива като мен в униформа – особено в морската пехота. Половината от служителите на ФБР живееха в моя стар квартал. Носеха имена като Тъли, Съливан, О’Конър и Мърфи. Баща ми прекара половината от живота си като офицер от полицията, а свещениците и монахините, които са ме възпитавали, бяха предимно ирландци. Разбирате ли какво искам да кажа, ваше величество? В Америка ние сме силите на закона, лепилото, което крепи обществото – и какво се получава в резултат на това? В наше време най-известните ирландци са маниаците, които поставят бомби в паркирани коли, или убийци, които избиват хора, за да направят някакво политическо изявление. Не харесвам това и зная, че баща ми също не би го харесал. Той прекара целия си трудов живот, хващайки такива животни от улицата и затваряйки ги в клетки, където им е мястото. Доста усилено сме работили, за да бъдем там, където се намираме сега, и е трудно да бъдем щастливи, ако ни смятат за родственици на терористите. – Джек се усмихна. – Мисля, че мога да разбера как се чувстват италианците, когато се заговори за мафията. Както и да е, аз не мога да кажа, че вчера всичко това премина като на парад през главата ми, но разбрах какво ставаше. Не можех просто да си стоя там като чучело и да допусна пред очите ми да бъде извършено убийство, без да направя нещо. Имах възможност и се възползвах от нея.

– Така значи. Как да ви възнаградим?

– Да ме възнаградите ли, мадам? – Райън поклати глава. – Много ви благодаря, но не е необходимо. Радвам се, че можах да помогна. Това е достатъчно.

– Не, доктор Райън, не е достатъчно. Едно от хубавите неща на това да бъдеш кралица е, че ти е позволено да оцениш една похвална постъпка и да я възнаградиш по подобаващ начин. Носителят на короната не може да бъде неблагодарен. – Очите й блестяха от някаква нейна шега. Райън установи, че е запленен от човечността на тази жена. Беше чел, че някои хора я смятат за не съвсем интелигентна. Вече знаеше, че са далеч от истината. Зад очите й се криеше пъргав ум, съчетан с живо остроумие. – Ето защо решихме, че ще ви бъде дадено званието Рицар-командор на Викторианския орден.

– Какво… ъ, извинете, мадам. – Райън премигна няколко пъти, докато проумее това, което беше чул.

– Викторианският орден съществува отскоро и е предназначен за награждаване на хора, които са оказали лична услуга на притежателя на короната. Вие сте достоен за него. Това с първият случай от много години, когато наследникът на трона е бил спасен от почти сигурна смърт. За вас като историк може да е интересно да знаете, че повечето от нашите учени имат разногласия относно времето, когато се е случил предишният прецедент – във всеки случай от днес нататък вие ще бъдете известен като сър Джон Райън.

Джек отново си помисли, че трябва да изглежда много смешен с отворена уста.

– Ваше величество, законите на Америка…

– Знаем – спокойно го прекъсна тя. – Още днес министър-председателят ще обсъди това с вашия президент. Вярваме, че е оглед особения характер на случая, както и в името на американско-британските взаимоотношения въпросът ще бъде разрешен по приятелски начин.

– Има достатъчно прецеденти – продължи херцогът. – След Втората световна война няколко американски офицери получиха подобно признание. Например вашият адмирал от флотата Нимиц*1 стана рицар-командор заедно с генералите Айзенхауер*2, Брадли*3, Патън*4 и някои други. За целите на американското законодателство званието вероятно ще бъде считано за почетно, по за нашите цели ще бъде съвсем истинско.

[*1 Честър Уилиям Нимиц (1885–1966) – американски адмирал, командващ Тихоокеанския флот през Втората световна война. – Б.пр.]

[*2 Дуайт Дейвид Айзенхауер (1890–1969) – американски генерал. 34-и президент на САЩ. – Б.пр.]

[*3 Джейм Л. Брадли (1891–1957) – генерал-лейтенант, командвал през войната 96-а пехотна дивизия. – Б.пр.]

[*4 Джордж Смит Патън (1885–1945) – американски генерал, развил танковите бойни действия като допълнение към бронекавалерийските войски през Втората световна война. – Б.пр.]

– Ами… – Райън се чудеше какво да каже. – Ваше величество, доколкото това не е в конфликт с нашите закони, за мен ще бъде голяма чест да приема.

Кралицата се усмихна лъчезарно.

– Е, в такъв случай въпросът е разрешен. Сега да ви попитам как се чувствате – как наистина се чувствате?

– Имал съм и по-лоши моменти, мадам. Нямам оплаквания. Само ми се иска да бях се движил малко по-бързо.

Херцогът се усмихна.

– Това, че сте ранен, ви прави още по-голям герой – няма нищо по-добро от малко драма.

„Особено ако рамото е на някой друг, милорд херцог“ – помисли си Райън. Сети се за нещо:

– Извинете, но това рицарско звание не означава ли, че жена ми трябва да се нарича…

– Лейди Райън? Разбира се – каза кралицата и отново му отпрати красивата си като новогодишна елха усмивка.

Джек се усмихна широко:

– Знаете ли? Когато напуснах Мерил Линч, бащата на Кати беше пощурял… беше ми много ядосан и каза, че от мен никога няма да стане нищо, след като съм се захванал да пиша исторически книги. Това може би ще промени мнението му. – Беше сигурен, че Кати не би имала нищо против титлата Лейди Райън. Не. Не би имала абсолютно нищо против.

– Не беше толкова лошо в края на краищата, нали?

– Не, сър. Извинете ме, ако съм създал грешно впечатление. Боя се, че ме изненадахте малко. – Райън поклати глава. „Цялата тая проклета история ме изненадва доста.“ – Мога ли да ви задам един въпрос, сър?

– Разбира се.

– Полицията не ми казва къде се намира семейството ми. – Това предизвика чистосърдечен смях. Кралицата отговори:

– Полицията е на мнение, че съществува опасност от отмъщение спрямо вас или спрямо вашето семейство. По тази причина беше решено те да бъдат преместени на по-сигурно място. При дадените обстоятелства решихме, че лесно могат да се нанесат в двореца – това беше най-малкото, което можехме да направим. Когато тръгнахме насам, жена ви и дъщеря ви спяха дълбоко и наредихме да не бъдат безпокоени.

– В двореца?

– Имаме достатъчно място за гости, уверявам ви – отново отговори кралицата.

– О, Господи!

– Възразявате ли? – попита херцогът.

– Дъщеря ми, тя…

– Оливия? – изненадано попита кралицата. – Тя е едно прекрасно дете. Когато я видяхме снощи, тя спеше като ангел.

– Сали. Оливия беше поднесено като предложение за сключване на примирие със семейството на Кати, но без успех. То беше името на баба й. Тя е малък ангел, когато спи, но когато е будна прилича по-скоро на миниураган и много я бива да чупи всякакви неща. Особено ценности.

– Какви ужасни неща говорите! – Нейно величество се престори на шокирана. – Това прекрасно момиченце. Полицаите ми казаха, че е разбивала сърца снощи в Скотланд Ярд. Боя се, че преувеличавате, сър Джон.

– Да, мадам. – Няма смисъл да се спори с кралица.

3.

ЦВЕТЯ И СЕМЕЙСТВА

Уилсън грешеше в преценката си. Бягството трая по-дълго, отколкото мислеха в Скотланд Ярд. На шестстотин мили оттук самолет на компанията „Сабена“ кацаше в околностите на Корк*. Пътникът, заемащ място 23-D в самолета „Боинг-737“, беше напълно невзрачен: с не много късо подстригана пясъчноруса коса, облечен като изпълнителен директор от средно ниво в спретнат, но поизмачкан костюм. Създаваше впечатлението за човек, прекарал дълъг работен ден и спал твърде малко, преди да хване самолета за дома. Личеше си, че е пътувал много и носеше само един сак. Ако го попитате, той можеше да ви затрупа с информация за продажбите на риба на едро, говорейки с акцент от югоизточна Ирландия. Можеше да променя акцентите с такава лекота, с каквато някои хора сменят ризите си – това беше полезно умение, тъй като екипите от телевизионните новини бяха направили речта на родния му Белфаст известна по целия свят. По време на полета той чете „Лондон таймс“, а съседите му по място, както и останалите пътници в самолета, обсъждаха историята на първата страница.

[* Пристанище в Южна Ирландия. – Б.пр.]

– Това наистина е ужасно нещо – беше се съгласил той с човека на място 23-Е – белгийски търговец на металорежещи машини, който не би могъл да знае, че това събитие с ужасно и по други причини.

Месеците, прекарани в планиране, усърдно събираната разузнавателна информация, репетициите, провеждани право под носа на британците, трите маршрута за оттегляне, хората с радиотелефоните – всичко нахалост заради оня проклет натрапник. Разгледа снимката на предната страница.

„Кой си ти, янки? – питаше се той. – Джон Патрик Райън. Историк – проклет академик! Бивш морски пехотинец – Не се съмнявам, че един проклет морски пехотинец ще си завре носа там, където не му е работата. Джон Патрик Райън. Ти си проклет католик, нали? Е. Джони почти успя да ти види сметката… Жалко за Джони. Свестен мъж беше Джони, сигурен, обичаше пушките и беше верен на каузата.“

Накрая самолетът спря до ръкава за слизане. Стюардесата отвори предната врата и пътниците станаха, за да свалят чантите си от багажните рафтове на тавана. Той взе своята и се присъедини към движещите се напред хора. Опитваше се да гледа философски на нещата. В продължение на една година, през която беше „играч“, беше виждал много акции, провалили се по най-абсурдни причини. Но тази беше толкова важна. Толкова много планиране. Поклати глава и пъхна вестника под мишницата си. „Просто ще трябва да опитаме отново, това е всичко. Можем да си позволим да бъдем търпеливи.“ Казваше си, че един неуспех няма голямо значение за великия замисъл на нещата. Този път противниковата страна бе имала шанс. „Ние трябва да имаме щастие само веднъж.“ Хората в затвора не бързаха за никъде.

„Ами какво става с Шон? Сгрешихме, че го взехме със себе си. Той беше помагал при изготвянето на плана още от самото начало. Шон знае много неща за организацията. – Той отхвърли тази мисъл, когато слезе от самолета. – Шон не би проговорил никога. Не и той, защото неговото момиче е в гроба заради заблудения куршум на един войник“

Разбира се, никой не го посрещна. Останалите, които участваха в операцията, вече се бяха върнали, а оборудването им беше почистено от отпечатъци и захвърлено по боклукчийски кофи. Единствен той рискуваше да бъде разпознат, но беше сигурен, че онзи Райън не е успял да види добре лицето му. Отново се опита да си припомни, за да се увери напълно. Не. Изненадата и болката, които беше видял в лицето му. Американецът не може да е видял много – в противен случай снимката му щеше вече да бъде във вестниците – с рошавата перука и фалшивите очила.

Излезе от сградата на терминала и отиде на паркинга. Преметнал през рамо пътническа чанта, ровеше из джобовете си, за да намери ключовете, които бяха задействали детектора за метални предмети на брюкселското летище. Какъв майтап! За първи път през този ден се усмихна. Беше ясен слънчев ден, поредната великолепна ирландска есен. Подкара беемвето си, което беше на една година – в края на краищата човек, представящ се за бизнесмен, трябва да го прави докрай, – по пътя към скривалището си. В главата му вече се оформяха още две операции. И двете изискваха много време, но той разполагаше е неограничено.

Лесно се познаваше кога е наближило времето за поредната доза болкоуспокояващо. Райън несъзнателно свиваше ръката си, подала се от гипса. Това не облекчаваше болката му, но, изглежда, я изместваше при всяко незначително движение на мускулите и сухожилията. Колкото и да се опитваше да се освободи от болката, не успяваше и не можеше да мисли за нищо друго. Джек си припомни всички филми, в които детективът или героят, простреляни в рамото, винаги се възстановяваха преди края. Човешкото рамо, или поне неговото, беше съставено от здрав набор кости, които куршумите – един куршум – можеше да счупят съвсем лесно. Когато наближаваше време за лекарството, той усещаше как ръбчетата на счупените му кости се търкаха едно в друго при дишане. Дори и нежното натискане на клавишите на компютъра с пръстите на дясната ръка пораждаше спазъм, който на вълни преминаваше през тялото му и се забиваше в болното му рамо. Наложи се да спре да пише. Погледна часовника си – за първи път му се искаше Китиуейк да се появи със следващата доза химическо блаженство.

Това трая, докато не си припомни страха. Болката от ранения гръб беше превърнала първата седмица от престоя му в Бетесда в истински ад. Знаеше, че сегашната травма бледнее в сравнение с предишната, но тялото не помни болките, а рамото го болеше тук и сега. Насили се да си припомни как количествата болкоуспокояващи бяха направили болката в гърба му почти поносима… само дето лекарите бяха малко по-щедри с неговите дози. Райън се страхуваше повече от излизането от морфиновото опиянение, отколкото от болката. Цяла седмица беше продължил копнежът, който, изглежда, изтегляше цялото му тяло в някакво широко и празно пространство, някъде, където неговата личност откриваше, че е сама и се нуждае от…Райън поклати глава. Болката се разля по лявата ръка и рамото и той се насили да я приеме. „Няма да преминавам отново през оня ад. Никога вече.“

Вратата се отвори. Не беше Китиуейк – до лекарството оставаха още четиринадесет минути, а при предишното отваряне на вратата Райън беше забелязал отвън някаква униформа. Сега беше сигурен. Влезе един униформен офицер на около тридесет години. Внесе кошница е цветя. След него вървеше друг, също така натоварен офицер. Първата кошница, украсена с панделка в червено и златисто, беше от морската пехота, а втората – от американското посолство.

– Има още много, сър – каза единият.

– Стаята не е чак толкова голяма. Можете ли да ми дадете поздравителните картички и да разпратите цветята по другите стаи? Сигурен съм, че има хора, които ще ги харесат. – Пък и на кого му се живее в оранжерия? След десет минути Райън разполагаше с купчина картички, бележки и телеграми. Откри, че като чете чуждите думи, блокира болките в рамото си по-успешно, отколкото ако чете своите собствени.

Китиуейк пристигна. Хвърли бегъл поглед на цветята, преди да даде лекарството на Райън, и излезе, без да каже нито дума. След пет минути той разбра защо.

Следващият му посетител беше Уелският принц. Уилсън отново скочи и застана мирно и Джек се запита дали коленете му вече не се уморяват от това. Лекарството започваше да му действа. Болката в рамото изчезваше, но заедно с това усети леко главозамайване като от няколко напитки. Може би това беше отчасти причината за поведението му по-нататък.

– Здравейте – усмихна се Джек. – Как сте, сър?

– Добре, благодаря. – Получената в отговор усмивка не съдържаше никакъв ентусиазъм. Принцът изглеждаше много уморен, тънкото му лице сякаш се беше удължило с два-три сантиметра, а в очите му се долавяше тъга. Раменете му бяха увиснали в скромния сив костюм.

– Няма ли да седнете, сър? – покани го Райън. – Изглеждате така, сякаш сте прекарали по-тежка нощ, отколкото аз.

– Да, благодаря ви, доктор Райън. – Направи нов опит да се усмихне. Не успя. – А вие как сте?

– Сравнително добре, ваше височество. А как е жена ви…извинете ме, как е принцесата?

Принцът намираше трудно думите и се смущаваше да погледне Райън в очите.

– И двамата съжаляваме, че тя не можа да дойде с мен. Все още е потресена – в състояние на шок, смятам. За нея това беше…много тежко преживяване.

„Мозък, пръснат върху лицето й. Предполагам, че това наистина може да бъде наречено тежко преживяване.“

– Видях я. Разбирам, че никой от вас не е бил наранен, слава богу. Предполагам, че детето ви също не е било наранено.

– Да, и всичко това благодарение на вас, докторе.

Джек се опита отново да вдигне рамото си. Този път не болеше чак толкова.

– Радвам се, че мога да помогна, сър – само ми се ще да не бяха ме улучили. – Опитът му да се покаже веселяк се провали. Беше казал нещо неподходящо, нещо не на място. Принцът погледна към Джек с любопитство, но след миг очите му отново помръкнаха.

– Всички ние щяхме да бъдем избити, ако не бяхте вие…и от името на семейството ми, и от мое име…е, благодаря ви. Недостатъчно е да казвам само това – продължи негово височество, след това отново се запъна и опита да намери нови думи. – Но мога да направя само толкова. Като стана дума, вчера също не можах да направя много – завърши той и загледа мълчаливо долния край на леглото.

„Аха! – помисли си Райън. Принцът стана и понечи да си тръгне. – Какво да правя сега?“

– Сър, седнете и нека поговорим за минутка, съгласен ли сте?

Негово височество се обърна. За момент изглеждаше така, сякаш имаше намерение да каже нещо, но умореното му лице промени израза си и той се извъртя.

– Ваше височество, наистина мисля… – Никакъв резултат. „Не мога да го оставя да си иде ей така. Да, ако добрите маниери не вършат работа…“ Гласът на Джек стана остър: – Спрете! – Принцът се обърна, истински изненадан. – Седнете, по дяволите! – Райън посочи към стола. „Поне привлякох вниманието му. Чудя се дали могат да отнемат рицарски звания…“

Сега принцът се изчерви и това придаде на лицето му живот, който му липсваше. Поколеба се за момент, а след това седна с нежелание.

– Сега – разгорещено започна Райън, – мисля, че зная какво ви притеснява, сър. Чувствате се зле, защото вчера не изиграхте нещо в стила на Джон Уейн* и не се справихте сам с тези стрелци, нали така?

[* Джон Уейн – Истинското му име е Мариън Майкъл Морисън (1907–1979) – американски актьор, известен с многото си роли в уестърни. – Б.пр.]

Принцът нито кимна с глава, нито даде някакъв отговор, но мъката в очите му говореше достатъчно.

– О, глупости! – изпръхтя Райън. Застаналият в ъгъла Тони Уилсън побледня като призрак. Райън не можеше да му се сърди за това.

– На вас ви трябва по-добра обстановка…сър – забързано допълни Райън. – Били сте във военно училище, нали? Обучили сте се като пилот, скачали сте с парашут от самолети и дори сте командвали кораб?

Получи кимване в отговор. Време е да настъпи.

– В такъв случай нямате никакво оправдание. Би трябвало да имате много повече разум, за да мислите така! Не сте толкова тъп, нали?

– Какво точно искате да кажете?

„Нотка на гняв. Добре“ – помисли си Райън.

– Помислете. Обучен сте да обмисляте подобни неща, нали? Нека разгледаме критически упражнението. Да изследваме вчерашната ситуация. Вие бяхте хванат натясно в спряла кола, а отвън има двама от лошите с автомати. Колата е бронирана, но вие сте в безизходица. Какво можете да направите? Според мен вие сте имали избор само между три неща. Първо: да се вцепените, да си седите и да се напикаете. По дяволите, повечето нормални хора биха направили точно това при подобна изненада. Вероятно това е нормална реакция. Но вие не го направихте. Второ: можехте да опитате да излезете от колата и да направите нещо, нали?

– Да, така трябваше да постъпя.

– Грешите! – Райън поклати категорично глава. – Съжалявам, сър, но това наистина не е добра идея. Човекът, когото съборих, чакаше да направите точно това. Можел е да вкара деветмилиметров куршум в главата ви преди още да стъпите на асфалта с двата си крака. Вие изглеждате в доста добра форма. Вероятно тичате бързо – но никой не е надбягал куршум, сър! Този избор е щял да ви погуби, а с това и останалите членове на семейството ви. Трето: вашият последен избор. Стискате зъби и се молите войската да пристигне навреме. Знаете, че се намирате близо до дома. Знаете, че наоколо има полицаи и войници. Следователно знаете, времето е на ваша страна, ако оцелеете още няколко минути. През това време защитавате семейството си възможно най-добре. Сваляте ги на пода на колата и ги покривате с тялото си, така че терористите могат да стигнат до тях единствено през вас. И точно това направихте вие, приятелю. – Райън замълча за миг, за да може принцът да обмисли казаното.

– Вие постъпихте точно както трябва, по дяволите! – Райън се наведе напред дотолкова, че болката в рамото му го накара да изохка и да се облегне отново. Обезболяващото лекарство не беше чак толкова ефикасно.

– Господи, как боли! Вижте какво, сър. Били сте там, хванат натясно и с няколко калпави алтернативи. Но вие използвахте главата си и избрахте най-добрата. От моя гледна точка се вижда, че не е имало по-разумна постъпка. Затова няма нищо, повтарям, нищо, което да ви кара да се чувствате зле. А ако не ми вярвате, питайте Уилсън. Той е полицай.

Принцът обърна глава.

Офицерът от групата за борба с тероризма се изкашля.

– Извинете, ваше кралско височество, но доктор Райън е напълно прав. Обсъждахме това…тези проблем вчера и стигнахме до същото заключение.

Райън погледна към полицая.

– Вашите хора колко време разискваха проблема, Тони?

– Може би десет минути – отговори Уилсън.

– Това са шестстотин секунди, ваше височество. А вие е трябвало да мислите и действате в разстояние на колко? Пет? Може би три? Не е много време човек да вземе решение, от което зависи животът му, пали? Мистър, искам да ви кажа, че реагирахте твърде добре. Цялото това обучение, което сте получили, си е казало своето. И ако вие оценявахте постъпката на друг, щяхте да кажете същото, което казаха Тони и приятелите му.

– Но пресата…

– О, пресата да върви на майната си! – рязко отговори Райън, като се чудеше дали не е попрекалил. – Какво разбират репортерите? Те не правят нищо в края на краищата, те само докладват какво вършат други хора. Вие можете да карате самолети, скачали сте от тях – а мен летенето ме плаши до смърт. Аз дори и не искам да мисля за скачане от самолет. Вие сте командвали и кораб. Освен това яздите кон и продължавате да се опитвате да си счупите врата и най-после сте баща и имате свое дете, нали? Това не стига ли, за да докажете на света, че не сте шубелия? Вие не сте някакво тъпо хлапе, сър. Вие сте обучен професионалист. Започнете да действате като такъв.

Джек виждаше, че принцът мисли над всичко, което той му говори. Сега седеше малко по-изправен. Усмивката, която се появи на устните му, беше сдържана, но зад нея сега се криеше известна доза увереност.

– Не съм свикнал да ми говорят така разпалено.

– В такъв случай заповядайте да ми отсекат главата – усмихна се Райън. – Стори ми се, че имате нужда от известно разясняване – но най-напред трябваше да привлека вниманието ви, нали? Няма да се извиня, сър. Вместо това ще ви запитам защо не погледнете в онова огледало там. Обзалагам се, че човека, когото ще видите, изглежда по-добре от човека, който се бръсна тази сутрин.

– Наистина ли вярвате в това, което ми казахте?

– Разбира се. Само трябва да погледнете на случилото се отстрани, сър. Проблемът ви от вчера е по-труден от всички упражнения, които съм преминал в Куантико, но се справихте без страх. Чуйте, ще ви разкажа нещо. През първия си ден в Куантико, първия ден от курса за офицери… Строяват ни и се запознаваме с нашия строеви инструктор, сержант Уили Кинг – огромен чернокож мъж. Викахме му Сина на Конг. Както и да е. Той ни поглежда и казва: „Сладурчета, за вас имам добра и лоша новина. Добрата новина е, че ако докажете, че сте достатъчно добри, за да издържите този курс, няма да се налага да доказвате нищо друго през целия си живот.“ След няколко секунди продължава: „Лошата новина е, че трябва да го докажете на мен!“

– Вие сте били номер едно в класа си – каза принцът. Дори той беше информиран.

– В този клас бях трети. Класирах се първи в курса за офицери по-късно. Да, добре се оправях. Този курс беше страхотно труден. Единственото лесно нещо там беше спането – към края на деня заспивахме без проблеми. Но Сина на Конг беше почти прав. Ако човек издържи в Куантико, знае, че е направил нещо. След това за мен оставаше да докажа само едно нещо, е което морската пехота нямаше нищо общо. – Райън замълча за момент. – Тя се казва Сали. Но както и да е, вие и семейството ви сте живи, сър. Окей, помогнах ви – но вие също си помогнахте. И ако някой репортер всезнайко казва друго, вие все още имате Лондонската кула*, нали? Спомням си онези вестникарски глупости за жена ви от миналата година. По дяволите, ако някой беше казал нещо за Кати, щях да го накарам да запее друга песен.

[* Кула, построена през XI век и използвана като затвор. – Б.пр.]

– Да запее друга песен ли? – попита негово височество.

– Няма да му е леко! – засмя се Райън. – Предполагам, че това е един от проблемите на важните личности – не могат да отговорят на нападки. Лошо. Хората от вестникарския бизнес могат да имат малко по-добри обноски, а хората, заети във вашия бизнес, имат право на малко личен живот.

– А какво да кажем за вашите маниери, сър Джон? – този път усмивката му беше истинска.

– Меа maxima culpa*, милорд принце, тук ме хванахте натясно.

[* Вината е изцяло моя (лат.) – Б.пр.]

– И все пак ние може би нямаше да сме тук, ако не бяхте вие.

– Не можех да стоя там и да гледам как убиват хора. Ако обърнем нещата, аз съм сигурен, че и вие бихте направили същото.

– Наистина ли мислите така? – Негово височество беше изненадан.

– Сър, шегувате ли се? Ако някой е толкова откачен, че да скочи от самолет, той е достатъчно откачен да направи куп други неща.

Принцът стана и отиде до огледалото на стената. Пролича си, че харесва отражението в него.

– Е – промълви той. Обърна се и изрази и последното съмнение в себе си: – А ако вие бяхте на мое място?

– По всяка вероятност просто щях да се напикая – отговори Райън. – Но вие имате едно преимущество пред мен, сър. Вие сте обмисляли този проблем в продължение на години, нали? По дяволите, вие практически сте израснали с него, а сте ходили и на основно обучение в Кралската морска пехота може би.

– Да, така е.

Райън кимна.

– Окей, значи вие сте обмислили вариантите предварително, нали? Онези ви изненадаха, но обучението си личи. Справихте се добре. Честно. Седнете и може би Тони ще ни налее по чашка кафе.

Уилсън се подчини, макар да беше ясно, че се чувства неловко да стои близо до престолонаследника. Уелският принц сръбна от кафето си, докато Райън запали една от цигарите на Уилсън. Негово височество го погледна неодобрително.

– Това е вредно, да знаете – каза той.

Райън се засмя.

– Ваше височество, откакто съм в тази страна, за малко не бях прегазен от двуетажен автобус, някакъв маоист едва не ми пръсна черепа, а след това един от вашите войници в червени униформи щеше да ме направи на шиш-кебап. – Райън размаха цигарата във въздуха. – Това е най-безопасното проклето нещо, което правя, откакто съм тук! Що за отпуск.

– Имате право – призна принцът, – а и великолепно чувство за хумор, доктор Райън.

– Предполагам, че валиумът, или каквото ми дават, помага. И името ми е Джек – Той протегна ръка. Принцът я пое.