Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 38 страниц)

– Имах възможността да се запозная със съпругата ви и дъщеря ви вчера, когато бяхте в безсъзнание. Разбрах, че съпругата ви е отличен лекар. А малката ви дъщеричка просто е прекрасна.

– Благодаря. Харесва ли ви да бъдете татко?

– Първия път, когато човек държи новороденото си дете…

– Да – каза Джек. – Това е то, сър. – Рязко спря да говори.

„Хоп – помисли си Райън. – Бебе на четири месеца. Ако отвлекат принца и принцесата, е, никое правителство няма да се огъне пред терористите. Политиците и полицията трябва да имат план за действие в подобна ситуация, нали? Биха разградили града тухла по тухла, но не биха искали – и не биха могли – да водят преговори и това просто е лош късмет за възрастните, но малкото бебе…по дяволите, имали са за какво да се захванат! Що за хора биха…“

– Копелета… – промълви на себе си Райън. Уилсън пребледня, но принцът разбираше какво мисли Джек.

– Моля?

– Те не се опитваха да ви убият. По дяволите, обзалагам се, че вие дори не сте били реалната цел… – Райън бавно поклати глава. Започна да напряга паметта си, за да си припомни данни за АОЪ. Нямаше много информация – във всеки случай тази група не беше в центъра на вниманието му – няколко откъслечни парчета съмнителни доклади от разузнаването, примесени е голяма доза чисти предположения. – Обзалагам се, че изобщо не са искали да ви убият. И когато сте покрили е тяло жена си и детето, сте провалили плана им…може би или може би вие просто… да, може би сте им поставили пречка, която малко ги е задържала.

– Какво искате да кажете? – попита принцът.

– Проклетите лекарства забавят мозъка – каза Райън най-вече на себе си. – Полицията каза ли ви какво са целели терористите?

Негово височество се надигна:

– Не мога…

– И не е необходимо – прекъсна го Райън. – Казаха ли ви, че това, което направихте, определено – определено – спаси живота на всички вас?

– Не, но…

– Тони?

– Казаха ми, че си много умен човек, Джек – отговори Уилсън. – Боя се, че не мога да коментирам повече. Ваше кралско височество, доктор Райън може би е прав в оценката си.

– Каква оценка? – озадачен попита принцът.

Райън обясни. Трябваха му само няколко минути. – Как стигна до това заключение, Джек?

Мисълта на Райън все още беше заета с хипотезата.

– Сър, аз съм историк. Моята работа е да разбирам нещата. Преди това бях борсов посредник и правех същото. Не е толкова трудно, след като се размисли човек. Човек търси очевидните нелогичности и след това се опитва да разбере защо всъщност не са нелогични – заключи той. – Това са просто мои разсъждения, но мога да се обзаложа, че колегите на Тони работят в същата посока.

Уилсън не каза нищо. Прокашля се, което беше достатъчен отговор.

Принцът погледна в чашката си за кафе. Лицето му беше като на човек, който се е избавил от изпитван страх и срам. Сега обмисляше гневно онова, което би могло да стане.

– Е, имаха възможност, нали?

– Да, сър. Предполагам, че ако се опитат отново, ще им бъде много no-трудно. Нали, Тони?

– Сериозно се съмнявам, че ще опитат отново – отговори Уилсън. – Ние би трябвало да получим доста добра разузнавателна информация от този случай. АОЪ прекрачиха една невидима линия. От политическа гледна точка успехът можеше да затвърди позициите им, но не успяха, нали? Това ще им навреди. Ще навреди на подкрепата от обществеността. Някои от хората, които ги познават, ще решат да проговорят. Не пряко на нас, разбира се, но част от думите им ще стигнат и до нас. Бяха измет преди, сега ще бъдат още повече.

„Дали ще си вземат поука? – почуди се Райън. – Ако е така, какво ще е това, което са научили? Ето ти въпрос.“ Джек знаеше, че има само два възможни отговора на този въпрос и те бяха диаметрално противоположни. Отбеляза си, че когато се прибере у дома, ще следи какво става по този въпрос. Това не беше просто академично упражнение. Доказваше го дупката в рамото му.

Принцът стана.

– Трябва да ме извиниш, Джек. Боя се, че ми предстои доста тежък ден.

– Отново навън, а?

– Ако се скрия, значи онези са победили. Сега разбирам това по-добре, отколкото преди да вляза тук. Това е още нещо, за което имам да ти благодаря.

– Рано или късно щяхте да го проумеете и сам. По-добре рано, нали?

– Ние трябва да се виждаме по-често.

– Ще се радвам, сър. След като прекарам известно време тук, разбира се.

– Скоро излизаме от страната – вдругиден. Официално посещение на Нова Зеландия и Соломоновите острови. Може и да сте си отишли, докато се върнем.

– Жена ви може ли да пътува, ваше височество?

– Така мисля. Лекарят каза, че най-доброто за нея е промяна на обстановката. Преживя голяма неприятност – завърши с усмивка той, – но смятам, че на мен ми беше по-тежко.

„Вярвам, че е така – помисли си Райън. – Тя е млада и ще се възстанови бързо, но поне ще запомни и нещо добро. Да застанеш срещу куршумите, за да защитиш семейството си – това заздравява взаимоотношенията.“

– Дявол да го вземе, сър, съвсем сигурно тя знае, че я обичате.

– Аз наистина я обичам – сериозно отговори принцът.

– Това често е причината хората да се женят, сър – отговори Джек. – Дори и обикновените хора като нас.

– Ти си нахален човек, Джек.

– Простете ми – ухили се Райън. Принцът също.

– Не, не си такъв. – Негово височество протегна ръка. – Благодаря за всичко, сър Джон.

Райън го изгледа как излиза с пъргави стъпки и изправен гръб.

– Тони, знаеш ли каква е разликата между него и мен? Аз мога да кажа, че съм бил морски пехотинец, и толкова. А бедният принц трябва да доказва това всеки ден на всеки срещнат. Предполагам, че човек трябва да прави точно това, когато през цялото време е център на общественото внимание. – Джек поклати глава. – Никакви пари не са в състояние да ме накарат да върша неговата работа.

– Той е роден за нея – каза Уилсън.

Райън се размисли.

– Ето една голяма разлика между моята и твоята страна. Вие мислите, че хората са родени за нещо. Ние знаем, че те трябва да узреят за това нещо. Има разлика, Тони.

– Е, Джек, сега ти си част от всичко тук.

– Мисля, че трябва да тръгвам. – Дейвид Ашли погледна телекса в ръката си. Беше притеснен от това, че се обръщаха към него по име. ИРА знаеше кой е той, знаеше, че е изпълнителният офицер от службата за сигурност, натоварен със случая. „По дяволите, как разбраха това?“

– Съгласен съм – отговори Джеймс Оуенс. – Ако изгарят от нетърпение да разговарят с нас, може би искат да ни кажат нещо полезно. Разбира се, съществува и риск. Би могъл да вземеш някого със себе си.

Ашли се замисли за това. Можеше да го отвлекат, но… Особеното нещо в ИРА-Извънредни бе, че спазваше правилата. Убиваше жертвите си без угризения, но не търгуваше е наркотици. Бомбите й убиваха деца, но тя никога не беше отвличала деца. Ашли поклати глава.

– Не, хора от службата са се срещали с тях и преди, и никога не са възниквали проблеми. Ще ида сам. – Обърна се и тръгна към вратата.

– Тате! – Сали се втурна тичешком в стаята, но се закова на място, като видя леглото. Опитваше се да измисли начин да се покатери достатъчно високо, за да целуне баща си. Хвана се за страничната релса, постави крак на рамката, сякаш това беше катерушката в детската градина, и скочи. Телцето й се надвеси над края на дюшека, докато се опитваше да намери нова опора за краката си, и Райън я изтегли при себе си.

– Здравей, тате. – Сали го целуна по бузата.

– Как си днес?

– Добре. Какво е това, тате? – посочи тя.

– Нарича се отливка – отговори Кати Райън. – Аз мислех, че искаше да идеш до тоалетната.

– Добре. – Сали скочи от леглото.

– Мисля, че тоалетната е там – каза Джек, – но не съм сигурен.

– Така си и мислех – призна Кати, като огледа катетъра в леглото на Джек. – Добре, хайде, Сали.

Райън видя някакъв човек, който влезе след семейството му. Към тридесетте, много добре сложен и, разбира се, елегантно облечен. Джек си помисли, че изглежда доста добре.

– Добър ден, доктор Райън – каза той. – Аз съм Уилиям Гревил.

– От кой полк? – попита напосоки Джек.

– Двадесет и втори, сър.

– От специалните части на военновъздушните сили?

Гревил кимна с горда, но сдържана усмивка.

– Така е, когато се грижат да изпратят само най-добрите – промърмори Джек. – Само вие ли сте?

– И един шофьор, сержант Майкълсън, полицай от групата за охрана на дипломатите.

– А защо изпратиха вас, а не още един полицай?

– Разбирам, че съпругата ви желае да разгледа страната. Баща ми е нещо като отговорник за някои крепости и нейно величество реши, че мисис Райън може да иска да бъде съпроводена от някого, който добре познава местностите. Баща ми ме е мъкнал в почти всяка стара къща в Англия.

„Съпровод е точната дума“ – помисли си Райън, като си спомни какво всъщност представляват специалните поделения на военновъздушните сили. Единственото общо нещо, което имаха със самолетите, беше, че скачаха от тях или ги взривяваха.

– Освен това получих нареждане от моя полковник да поднеса покана за посещение на нашата гарнизонна столова – продължи Гревил.

– Благодаря, но това ще трябва да стане по-късно – отговори Райън, като посочи окачената си на веригата ръка.

– Разбираме. Няма значение, сър. Когато ВИ се удаде възможност, ние с удоволствие ще ви приемем на вечеря при нас. Искахме да отправим поканата си преди онези от морската пехота. – Гревил се усмихна. – В края на краищата това, което направихте, е по-скоро по нашата част. Е, аз трябваше само да ви поканя. Вие искате да се видите със семейството си, а не с мен.

– Грижете се добре за тях …лейтенант?

– Капитан – поправи го Гревил. – Ще направим това, сър.

Младият офицер тъкмо излизаше от стаята, когато Кати и Сали се появиха от банята.

– Какво мислиш за него? – попита Кати.

– Неговият татко е граф, тате – извести Сали. – Много е добър.

– Какво?

– Баща му е виконт някой си – обясни жена му, като се приближи. – Ти изглеждаш много по-добре.

– Ти също, скъпа. – Джек изви врат, за да отговори на целувката на жена си.

– Джек, ти си пушил. – Още преди да се оженят, Кати го беше насилила да спре цигарите.

„Ах, това нейно обоняние!“ – помисли си Джек.

– Бъди мила с мен. Имах тежък ден.

– Тъпак! – отбеляза с отвращение тя.

Райън погледна към тавана. „За целия свят съм герой, но изпушвам една цигара и за Кати ставам тъпак.“ Реши, че светът не прелива от справедливост.

– Не ме измъчвай, мила.

– Откъде ги намери?

– Имам полицай детегледач – преди няколко минути трябваше да иде някъде.

Кати се огледа наоколо с търсещ поглед, за да открие омразния пакет цигари и да го смачка. Но Джек ги беше скрил под възглавницата си. Тя седна. Сали се настани в скута й.

– Как се чувстваш?

– Боли ме, но търпя. Как мина снощи?

– Знаеш къде сме настанени, нали?

– Чух.

– Чувствам се като Пепеляшка. – Каролайн Мюлер Райън, доктор по медицина, се усмихна.

Джек Патрик Райън, доктор по философия, размърда пръстите на лявата си ръка.

– Изглежда, аз съм каляската, която се превръща в тиква. Предполагам, че ще осъществиш пътуванията, които планирахме. Това е добре.

– Сигурен ли си, че не възразяваш?

– Наполовина причината да искаме тази ваканция беше, за да се махнем от болниците, Кати, не забравяй това. Няма смисъл да връщаме неизползвани фотоленти вкъщи, нали?

– Щеше да е много по-забавно с теб.

Джек кимна с глава. И той искаше да види крепостите. Както много други американци, Райън не можеше да търпи английската класова система, но това не му пречеше да бъде очарован от уловките й. „Или нещо подобно“ – помисли си той. Знаеше, че рицарската му титла може да промени перспективата, ако се поразмисли за това.

– Гледай откъм светлата страна на нещата, мила. Имаш екскурзовод да ти разкаже всичко, което някога си искала да узнаеш за крепостта на лорд Джоунс, разположена на брега на не знам какво си. Ще имаш и много време за това.

– Да. От полицията казаха, че ще останем тук малко по-дълго, отколкото планирахме. Ще трябва да говоря с професор Левиндовски по този въпрос. – Тя сви рамене. – Ще ме разберат.

– Харесва ли ти новото място? По-добре ли е от хотела?

– Ще трябва да го видиш…не, ще трябва да го изживееш. – Тя се засмя. – Мисля, че националният спорт тук е гостоприемството. Сигурно го учат в училище и полагат изпити в края на срока. Познай кой ще вечеря с нас.

– Не е трудно.

– Джек, те са толкова мили.

– Забелязах. Изглежда, наистина те третират като важна личност.

– Каква е тази специална част на военновъздушните сили? Да не би да са някакви летци?

– Нешо такова – нерешително отговори Джек. Кати може би ще се чувства като на тръни, ако знае, че седи до мъж с пистолет. Мъж, обучен да го използва със същите угризения, с които вълкът използва зъбите си. – Не ме питаш как се чувствам.

– Дадоха ми диаграмата на състоянието ти, когато дойдох – обясни Кати.

– И?

– Добре си, Джек. Виждам, че можеш да движиш пръстите си. Тревожех се за това.

– Защо?

– Сплитът на раменните нерви – това е нервен възел вътре в рамото ти. Куршумът го е пропуснал с около два сантиметра и половина. Затова можеш да движиш пръстите си. Когато видях как кърви, помислих, че е разкъсана раменната ти артерия, а тя минава точно до раменните нерви. Това би обездвижило ръката ти завинаги. Но – усмихна се тя, – ти има късмет. Само счупени кости. Болят, но оздравяват.

„Лекарите са смайващо обективни – помисли Райън. – Дори и тези, за които човек е женен. Още малко и ще каже, че болката е полезна за мен.“

– Хубавото на болката е – продължи Кати, – че от нея разбираш, че нервите са наред.

Джек затвори очи и поклати глава. Отвори ги, когато усети, че Кати взема ръката му.

– Джек, гордея се с теб.

– Добре ли е да си жена на герой?

– За мен ти винаги си бил герой.

– Наистина ли? – Тя никога не му беше казвала това. Къде е героизмът в това да бъдеш историк? Кати не знаеше неща, които той знаеше, но това също не беше особено героично.

– Откакто каза на баща ми да…е знаеш какво. Освен това аз те обичам, не забравяй.

– Мисля, че се сещам как ми напомни за това оня ден.

Кати направи гримаса.

– По-добре е за малко да не мислиш за това.

– Зная. – Райън направи също гримаса. – Пациентът трябва да се щади или нещо такова. Какво стана с теорията, според която позитивното отношение към нещата ускорява възстановяването?

– Ето какво получавам, като ти позволявам да четеш списанията ми. Прояви търпение, Джек.

Сестра Китиуейк влезе, видя семейството и бързо излезе.

– Ще се опитам да бъда търпелив – каза Джек и погледна е копнеж към затворената врата.

– Грозник – отбеляза Кати. – Познавам те добре, за да мисля, че ще се занимаваш с това.

Джек знаеше, че е вярно. Дори и с тази заплаха не можеше да я стресне. „Е, така е, щом обичаш жена си.“ Кати погали лицето му.

– С какво се бръсна тази сутрин, с ръждив пирон ли?

– Да. Нуждая се от самобръсначката си. Може би и от записките си.

– Ще ти ги донеса или ще накарам някой да ги донесе. – Тя вдигна поглед, когато Уилсън влезе в стаята.

– Тони, това са жена ми Кати и Сали – дъщеря ми. Кати, това е Тони Уилсън, полицаят, който е и мой детегледач.

– Не ви ли видях някъде снощи? – Кати никога не забравяше лица. Доколкото Райън можеше да си спомни, тя никога не забравяше нищо.

– Възможно е, но не сме разговаряли. Всички бяхме така заети. Нали с вас всичко е наред, лейди Райън?

– Извинете. Лейди Райън? – попита Кати.

– Не ти ли казаха? – засмя се Джек.

– Какво да ми кажат?

Джек обясни:

– Харесва ли ти да бъдеш съпруга на рицар?

– Това означава ли, че ще имаш кон, тате? – запита Сали с надежда в гласа. – Мога ли да го яздя?

– Това законно ли е, Джек?

– Казаха ми, че министър-председателят и президентът ще го обсъдят днес.

– Господи – тихо каза лейди Райън. След малко започна да се усмихва.

– Навъртай се около мен, малката – засмя се Джек.

– Ами коня, тате! – настоя Сали.

– Не зная още. Ще видим. – Той се прозя. Единствената практическа полза от конете, която Райън можеше да признае, беше това, че тичат на конни състезания, или това, че човек може да укрива данъци около тях. „Е, аз вече си имам сабя“ – каза си той.

– Мисля, че тате се нуждае от сън – отбеляза Кати. – И аз трябва да купя нещо за тази вечер.

– О, Господи! – изохка Райън. – Нов гардероб.

Кати се усмихна:

– Кой е виновен, сър Джон?

Срещнаха се в Дъблин в „Ресторанта за бифтек на Фланагън“ на улица „О’Конъл“. Това беше добро заведение, но търговията с туристите понякога страдаше от намиращото се наблизо заведение „Макдоналдс“. Ашли държеше уиски в ръка, когато към него се приближи другият мъж. Други двама заеха сепаре в далечната част на заведението и започнаха да наблюдават. Ашли беше дошъл сам. Това не беше първата среща от този тип и Дъблин беше смятан в повечето случаи за неутрален терен. Двамата в другия край на помещението трябваше да наблюдават за членове на Гарда – полицията на Република Ирландия.

– Добре дошъл в Дъблин, мистър Ашли – каза представителят на Извънредното крило на ИРА.

– Благодаря, мистър Мърфи – отговори офицерът от контраразузнаването. – Снимката ви в нашите архиви не ви прави чест.

– Тогава бях млад и глупав. И много суетен. По онова време не се бръснех често – обясни Мърфи. Взе менюто пред себе си. – Тук бифтекът е прекрасен и зеленчуците винаги са пресни. Мястото гъмжи от проклети туристи през лятото – такива, дето не искат пържоли – и заради тях цените постоянно растат. Слава богу, всички те сега са си в Америка, след като са оставили толкова много пари в тази бедна страна.

– Каква информация имате за нас?

– Информация?

– Вие поискахте тази среща, мистър Мърфи – натърти Ашли.

– Целта на срещата е да ви убедя, че нямаме пръст в онова кърваво фиаско вчера.

– Това можех да го прочета и във вестниците – всъщност така и направих.

– Реши се, че е необходим по-близък контакт, мистър Ашли.

– Защо трябва да ви вярваме? – попита Ашли, като отпи от уискито си. Говореха тихо и с равен тон, макар че и двамата не се съмняваха в това, което мислеха един за друг.

– Защото не сме толкова откачени – отговори Мърфи.

Сервитьорът дойде и двамата направиха поръчките си. Ашли избра виното – многообещаващо бордо. Сметката влизаше в пътните му разноски. Само преди четиридесет минути беше слязъл от самолета от лондонското летище „Гатуик“. Преди зазоряване се бяха обадили по телефона до английския посланик в Дъблин и бяха поискали тази среща.

– Това истина ли е? – попита Ашли, след като сервитьорът се отдалечи. Погледът му беше вперен в студените сини очи от другата страна на масата.

– Кралското семейство определено е забранена зона. Каквато прекрасна политическа мишена са… – Мърфи се усмихна. – От доста време знаем, че нападение над тях ще има обратен резултат.

– Така ли? – Ашли произнесе въпроса, както само един англичанин може да го направи. Мърфи почервеня от тази тънка обида.

– Мистър Ашли, ние сме врагове. По-скоро бих ви застрелял, вместо да седна да обядвам с вас. Но дори и враговете могат да преговарят, нали? А сега…

– Продължавайте.

– Нямаме нищо общо с това. Имате думата ми.

– Думата ви на марксист-ленинист? – попита Ашли с усмивка.

– Много добре умеете да провокирате хората, мистър Ашли – опита своята усмивка Мърфи. – Но не и днес. Аз съм тук с мисия, целяща мир и разбирателство.

Ашли почти се изсмя на глас, но се овладя и се ухили над чашата си.

– Мистър Мърфи, няма да пролея нито една сълза, ако моите момчета ви спипат, по мога да ви кажа, че вие сте достоен противник. И очарователен гад.

„О, английското чувство за честна игра – помисли си Мърфи. – Ето защо един ден ще победим, мистър Ашли.“

„Не, няма.“ Ашли и преди беше виждал този израз.

– Как мога да ви накарам да ми повярвате? – основателно попита Мърфи.

– С имена и адреси – тихо отговори Ашли.

– Не. Не можем да направим това и вие го знаете.

– Ако искате да основете някаква система на услуга срещу услуга, това е начинът.

Мърфи въздъхна.

– Разбира се, вие знаете каква е организацията ни. Мислите ли, че можем да натиснем копчето на някой компютър и да разпечатаме данните за хората си? Дори самите ние не сме напълно сигурни, че знаем кои са те. Някакви хора. Те просто изчезват. Много от тях отиват в южната част на страната и просто изчезват, като се боят повече от нас, отколкото от вас. И с право – добави Мърфи. – Оня, живия, когото държите при себе си – Шон Милър, – ние дори не сме чували името му.

– А Кевин О’Донъл?

– Да. Вероятно той е лидерът. Изчезна от лицето на земята преди четири години след… е, вие знаете тая история толкова добре, колкото и аз.

„Кевин Джоузеф О’Донъл – припомни си Ашли. – Сега е на тридесет и четири години, висок метър и осемдесет, седемдесет и два килограма, неженен – данните бяха стари и следователно съмнителни. Шампионът на «собствените цели» на всички времена от извънредната фракция. Кевин – най-безсърдечният началник на сигурността, който някога ИРА е имала, беше изхвърлен от нея, след като се разбра, че е използвал властта си като шеф на контраразузнаването, за да прави чистка в организацията срещу политическите елементи, които не одобряваше. Каква беше цифрата – десет, петнадесет стабилни членове, които беше убил или осакатил, преди да бъде разкрит от бригадния командир? Смайващото беше това, че изобщо бе успял да се измъкне жив.“ Но Мърфи грешеше в едно – Ашли не знаеше кой беше подсказал накрая на бригадния командир, че О’Донъл е извън закона.

– Не успявам да разбера защо изпитвате желание да защитавате него и групата му. – Ашли знаеше причината, но защо да не го подразни, след като му се удава възможност?

– Ако го натопим, какво ще стане с организацията? – попита Мърфи.

– Това не е мой проблем, мистър Мърфи, но ви разбирам. И все пак, ако искате да ви повярваме…

– Мистър Ашли, вие попадате в сърцевината на проблема. Ако вашата страна се беше отнасяла с чувство за взаимност и добра воля към Ирландия, ние сега нямаше да бъдем тук, нали?

Офицерът от разузнаването се замисли. Трябваха му само две секунди – толкова често беше изучавал причината за конфликта. Някои умишлени политически действия, примесени с исторически случайности – кой би могъл да знае, че началото на кризата, избухнала в Първата световна война, би предотвратила разрешаването на въпроса е хоум или роумправото*, че тогавашната консервативна партия би използвала този въпрос като коз, който евентуално да срази либералната партия, – и къде са виновните сега? Всичките бяха мъртви и забравени освен заклетите академици, които знаеха, че изследванията им не значат нищо. Твърде късно беше за тях. „Има ли изход от това кърваво блато?“ – питаше се той. Ашли поклати глава. Това не влизаше в обсега на нещата, за които беше инструктиран. Това беше тема за обсъждане от политици. Същите, подсети се той, които бяха изградили конфликта тухла по тухла.

[* Игра на думи (ирландско право, римско право). Самоуправление за Ирландия, което е било цел на ирландските националисти от около 1870 до 1920 г. – Б.пр.]

– Ще ви кажа само това, мистър Ашли… – Появи се сервитьорът с вечерята. Удивително беше колко бързо обслужваха тук. Сервитьорът отвори бутилката вино със замах, като позволи на Ашли да помирише тапата и да опита малко в чашата си. Англичанинът се изненада от качеството на избата на ресторанта.

– Ще ми кажете само това… – повтори Ашли, след като сервитьорът се оттегли.

– Сдобиват се с много добра информация. Толкова добра, че няма да повярвате. И тяхната информация пристига откъм вашата част от Ирландско море, мистър Ашли. Ние не знаем кой и как я предоставя. Човекът, който беше открил как, загина преди четири години. – Мърфи опита зелето. – Ето, нали ви казах, че зеленчуците са пресни.

– Четири години?

Мърфи вдигна поглед:

– Значи не знаете тази история? Това ме изненадва, мистър Ашли. Да. Името му е Мики Беърд. Той работеше с Кевин. Той е човекът, който…е, досещате се. Разговаряхме на чаша бира в Дери и той ми каза, че Кевин има адски ценен източник на информация. На следващия ден беше мъртъв. На по-следващия ден и Кевин успя да ни избяга, като ни изпревари с един час. Оттогава не сме го виждали. Ако намерим Кевин отново, мистър Ашли, ние ще свършим вашата работа и ще оставим тялото за вашите убийци от специалното поделение на военновъздушните сили. Това е честно, нали? Ние не можем да даваме сведения на враговете си, но той е включен и в нашия списък. Ако вие успеете да го намерите и не желаете да го арестувате сами, ние ще оправим тази работа вместо вас – като, разбира се, приемем, че няма да закачате момчетата, които ще я свършат. Можем ли да се споразумеем?

– Ще предам предложението – отговори Ашли. – Ако можех да го одобря сам, щях да го направя, мистър Мърфи. Мисля, че можем да ви вярваме.

– Благодаря, мистър Ашли. Не болеше чак толкова, нали?

Вечерята беше превъзходна.

4.

ИГРАЧИ

Райън примигваше и се опитваше да премахне сините точици, които кръжаха в очите му, докато екипите от телевизията разполагаха осветлението си. Не разбираше защо фотографите от вестниците не можеха да изчакат мощните телевизионни прожектори, но не си направи труд да попита. Всички бяха достатъчно любезни да се поинтересуват как се чувства, но от стаята можеше да ги разкара само ако спре да диша.

Можеше и да е по-лошо, разбира се. Доктор Скот беше казал на журналистите с доста строг тон, че пациентът му се нуждае от почивка, за да се възстанови бързо, и сестра Китиуейк стоеше в стаята, за да гледа намръщено натрапниците. По тази причина достъпът от страна на пресата беше ограничен до броя на хората, които можеха да се поберат в стаята на Райън. В числото беше включен и телевизионният екип. Това беше най-доброто споразумение, което Джек можа да постигне. Операторите и тонтехниците заемаха място, което в противен случай би било запълнено от още любопитни репортери.

Сутрешните вестници – Райън беше разгледал „Таймс“ и „Дейли телеграф“ – твърдяха, че е бивш служител на ЦРУ, нещо, което технически не беше вярно и което Джек не беше очаквал да стане известно в никакъв случай. Спомни си какво казваха хората в Ленгли за изтичането на информация и колко доволни бяха от измисления от него капан за „канарчета“. „Жалко, че не могат да го използват в моя случай – кисело си каза Райън. – Точно такова усложнение ми е необходимо, нали? Дявол да го вземе, та аз отказах предложението им – донякъде.“

– Всички са готови – каза осветителят. След миг доказа готовността си, като насочи една от лампите срещу Джек и от нея присвитите му очи се насълзиха.

– Ужасно силни са, нали? – съчувствено попита един репортер, докато фотографите продължаваха да щракат оборудваните си със светкавици фотоапарати.

– Така е – отговори Джек. На пижамата му беше закачен микрофон с две глави.

– Кажете нещо – помоли озвучителят.

– Хареса ли ви първото пътуване до Лондон, доктор Райън?

– Е, дано не чуя никакви оплаквания за това, че американските туристи не идват тук, защото се страхуват от тероризма!

Райън се усмихна. „Тъпак такъв!“

– Разбира се – засмя се репортерът. – Готово ли е?

Операторът и тонтехникът съобщиха, че са готови.

Райън сръбна от чая си и провери дали пепелникът е скрит. Един журналист се пошегува със свой колега. Присъстваше телевизионен кореспондент от „Ен Би Си“ заедно с лондонския кореспондент на „Вашингтон пост“, но останалите бяха британци. Бяха се споразумели, че всичко ще бъде споделено с другите средства за масова информация. Тук просто нямаше място за истинска пресконференция. Лентата в камерата започна да се движи.

Зададоха обичайните си въпроси. Камерата се завъртя и се насочи към ръката му, увиснала от рамката над главата му. Джек беше сигурен, че ще пуснат този запис с неговия разказ за това как е бил прострелян. Както вече му беше казано, няма нищо по-хубаво от малко драма. Размърда пръсти за пред камерата.

– Доктор Райън, в американската и английската преса се твърди, че работите за Централното разузнавателно управление.

– Прочетох това тази сутрин. За мен беше изненада. – Райън се усмихна. – Някой е сгрешил. Не съм достатъчно красив, за да бъда шпионин.

– Значи отричате това твърдение? – запита журналистът от „Дейли мирър“.

– Точно така. Това просто не е вярно. Аз преподавам история във Военноморската академия в Анаполис. Лесно би могло да се провери. Миналата седмица проведох изпити. Питайте студентите ми. – Джек отново махна с лявата си ръка към камерата.

– Твърдението е от някои доста високопоставени източници – отбеляза представителят на „Пост“.

– Ако четете история, ще забележите, че и високопоставените личности грешат. Мисля, че така е станало и сега. Аз преподавам. Пиша книги. Чета лекции – е добре де, веднъж четох лекция в ЦРУ, но тя беше просто повторение на лекцията, която изнесох във Военноморския колеж и на един друг симпозиум. Тя дори не беше засекретена. Може би оттам идва твърдението. Както ви казах, проверете. Канцеларията ми се намира в Лийхи Хол, при Военноморската академия. Мисля, че някой просто е допуснал грешка. – „Някой наистина е допуснал грешка“ – Мога да ви изпратя и копие от лекцията. Не е проблем.

– Харесва ли ви да сте известна личност? – попита един от представителите на Британската телевизия.

„Благодаря, че сменихте темата.“

– Мисля, че ще мога да издържа. Нали не съм кинозвезда – ето пак стигаме дотам, че не съм достатъчно красив.

– Вие сте твърде скромен, доктор Райън – отбеляза една репортерка.

– Моля ви да внимавате как казвате това, защото жена ми вероятно ще види този материал. – Всички се засмяха. – Предполагам, че за нея съм достатъчно красив. Това ми стига. Моето уважение, дами и господа, но с удоволствие отново бих потънал в забрава.

– Смятате ли, че това е възможно?

– Зависи от късмета ми, мадам. И от това дали вие ще ми позволите.

– Какво ще трябва да правим е терориста Шон Милър според вас? – попита журналистът от „Таймс“.

– Това трябва да решават съдията и заседателите. Не мога да съм ви полезен по този въпрос.

– Смятате ли, че трябва да имаме смъртно наказание?

– В страната, където живея, има. За вашата страна това е въпрос, който трябва да се реши от избраните представители. Всички ние живеем в демократични държави, нали? Предполага се, че хората, които сте избрали, ще вършат това, което гласоподавателите искат от тях.

„Не че винаги става така, но това е теорията.“

– Значи вие поддържате идеята? – настоя човекът от „Таймс“.

– В подходящи случаи, при разглеждане на делото от съдия, да. Сега ще ме питате за този случай, нали? Това е спорен момент. Както и да е. Аз не съм експерт по криминално право. Баща ми беше полицай, но аз съм просто историк.

– А какво мислите като американец от ирландски произход за конфликта? – поиска да узнае журналистът от „Телеграф“.