Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 38 страниц)

– Това, което искам да кажа, мистър Райън, е, че вероятно ще остане трайна загуба на функциите на дясната ръка – все още не можем да кажем с точност до каква степен – но отсега нататък ще разполагате с вграден барометър. Ще разбирате преди другите кога времето ще се влоши.

– Колко време ще трябва да прекара в този гипс? – запита Кати.

– Най-малко месец. – Хирургът говореше така, сякаш се извиняваше. – Неприятно е, зная, но рамото трябва да е напълно обездвижено минимум за такъв срок. След това ще трябва отново да прегледаме раната и може би ще е възможно да използваме нормална превръзка за още…може би още един месец. Предполагам, че заздравява бързо и че не е алергичен. Изглежда, общото му физическо състояние е добро.

– Джек се радва на добро здраве с изключение на няколко разхлопани дъски в главата – кимна в знак на съгласие Кати, а в уморения й глас прозвуча остра нотка. – Той тича. Няма никакви алергии и оздравява бързо.

– Да – потвърди Райън. – Белезите от зъбите й обикновено изчезват за седмица. – Според него това беше страхотно смешно, но никой не се засмя.

– Добре – заяви сър Чарлс. – Докторе, виждате, че съпругът ви е в добри ръце. Ще ви оставя заедно за пет минути. След това той трябва да си почива, а и вие, изглежда, имате нужда от същото. – Хирургът си тръгна, а след него и Бети Дейвис.

Кати се приближи, изражението й се промени. Професионалистът се Преобрази в загрижена съпруга. Може би за милионен път Райън си помисли какъв късметлия беше да има това момиче. Каролайн Райън имаше малко, кръгло лице, къса пясъчноруса коса и най-красивите сини очи на света. Зад тези очи се криеше личност с интелект най-малкото равен на неговия. Той я обичаше толкова много, колкото е способен да обича един мъж. Никога нямаше да разбере как я беше спечелил. Райън осъзнаваше с болка, че дори и когато изглежда най-добре, недодяланите му черти – тежката брада и голямата челюст – го правеха да наподобява чернокоса версия на Дъдли Праволинейния*. На фона на котешката й грация той изглеждаше като гарга. Джек се опита да хване ръката й, но някакви ремъци му попречиха. Кати стисна дланта му.

[* Русокос герой от канадския анимационен филм „Маунтис“, който се старае винаги да постъпва правилно, но не му се удава. – Б.пр.]

– Обичам те – тихо каза той.

– О, Джек. – Кати се опита да го прегърне. Не успя, заради гипса, който Райън не можеше да види. – Джек, за какъв дявол ти трябваше да правиш това?

Той вече беше решил как да отговори на този въпрос:

– Всичко е свършено и все още съм жив, нали? Как е Сали?

– Мисля, че най-после е успяла да заспи. Долу е с един полицай. – Кати изглеждаше уморена. – Ти как мислиш, че е тя, Джек? Господи! Тя видя как за малко не те убиха. Уплаши и двама ни до смърт. – Около сините й очи имаше червени кръгове и косата й изглеждаше ужасно. Е, тя никога не можеше да направи кой знае какво с нея – хирургическата шапка винаги я съсипваше.

– Да, зная. Но както и да е. Изглежда, вече няма да мога да правя така за известно време – изръмжа той. – Всъщност, изглежда, няма да мога да правя нищо за известно време.

Това я накара да се усмихне. Радваше се, че може да я види усмихната.

– Добре. Сега трябва да пазиш силите си. Може би това ще ти послужи за урок – и не ми разправяй, че всичките тези хотелски легла не струват нищо. – Тя стисна ръката му. Усмивката й стана дяволита. – Вероятно ще разберем нещо след няколко седмици. Как изглеждам?

– Ужасно – засмя се тихо Джек. – Предполагам, че докторът беше голяма клечка.

Видя как жена му се поотпусна.

– Може и така да се каже. Сър Чарлс Скот е един от най-добрите ортопеди в света. Той е обучавал професор Ноулс – свършил си е превъзходно работата върху теб. Късметлия си, че изобщо ръката ти остана… Господи!

– Спокойно, мила. Нали знаеш, че ще живея?

– Зная, зная.

– Ще ме боли, нали?

Кати се усмихна отново.

– Само малко. Е, аз трябва да сложа Сали да спи. Ще се върна утре. – Наведе се да го целуне. След наркотиците, кислородните тръби, сухотата в устата и всичко останало целувката му се стори приятна. „Господи – помисли си той, – как обичам това момиче.“ Кати стисна ръката му още веднъж и излезе.

Сестрата, двойник на Бети Дейвис, се върна. Смяната на компанията не беше сполучлива.

– И аз съм „доктор Райън“ – уморено каза Джек.

– Много добре, докторе. Време е да си починете. Аз ще бъда тук, за да ви наглеждам през нощта. Сега спете, доктор Райън.

След тази забележка Джек затвори очи. Утрешният ден щеше да бъде отвратителен, сигурен беше в това. И не само утрешният.

2.

ПОЛИЦАИ И КРАЛСКИ ОСОБИ

Райън се събуди в 6:35 сутринта. Знаеше колко е часът, защото водещият го съобщи по радиото, а после гласът му заглъхна и започна песен в стил „кънтри и уестърн“. Джек избягваше този тип музика у дома и слушаше единствено новини. Текстът на песента беше призив към майките да не позволяват на синовете си да стават каубои и първата мисъл, която му хрумна, беше: „Тук определено нямат такива проблеми…нали?“ В продължение на половин минута мисълта му беше заета от това, като се чудеше дали англичаните имат каубойски барове с дървени стърготини по пода, механични бикове за езда и служители с остри ботуши и колани с петкилограмови катарами… „Защо не? – заключи той. – Вчера видях нещо направо от каубойските филми.“

Джек с удоволствие щеше да се унесе отново в сън. Затвори очи и се опита да се отпусне, но без полза. Самолетът от летище „Дълес“ бе излетял рано сутринта, по-малко от три часа след като се беше събудил. Не беше спал в самолета – това просто не му се удаваше, – но летенето винаги го изтощаваше и той си беше легнал веднага щом пристигнаха в хотела. А колко ли време е прекарал в безсъзнание в болницата? Установи, че е доста. Съвсем си беше отспал. Трябваше да застане лице в лице е деня.

Вдясно от себе си Райън дочу някакво радио. Той извърна глава и видя рамото си…

„Рамото – помисли си той. – Ето защо съм тук. Но къде е това тук?“ Стаята беше напълно различна, с равен гипсов таван. Беше тъмно – единствената светлина идваше от лампата до леглото, която вероятно беше достатъчна за четене. На стената имаше някакъв правоъгълник – различен на цвят, по-тъмен, – изглежда, беше картина. Райън започна да мисли за нея, като съзнателно се опитваше да забрави за лявата си ръка, докато най-накрая не му остана никакво оправдание. Бавно завъртя глава наляво. Първо видя ръката си. Тя стърчеше нагоре под ъгъл, обвита в превръзка от гипс и фибростъкло, която стигаше надолу до дланта му. Пръстите му стърчаха, сякаш забравени, и изглеждаха сивкави като цвета на отливката. На китката му беше поставен метален пръстен със закачена кука, а верижката й стигаше до метална рамка, простираща се като кран над леглото.

„Да караме подред.“ Райън се опита да размърда пръстите си. Изминаха няколко секунди, преди те да се подчинят на централната му нервна система. Изпусна дълга въздишка и затвори очи, за да благодари на Бога. Около лакътя му имаше метален прът, огънат надолу и свързан с останалата част от отливката, която, както установи най-накрая, започваше от врата и слизаше по диагонал чак до кръста му. Заради нея ръката му стърчеше, сякаш е откъсната, и Райън изглеждаше като половината от някакъв мост. Превръзката не беше стегната на гърдите му, но го докосваше почти навсякъде и вече имаше сърбежи на недостъпни за почесване места. Хирургът беше споменал нещо за обездвижване на рамото и с мрачно чувство Райън разбра, че не се беше пошегувал. Изпитваше едва доловима болка в рамото си, която обещаваше, че ще се обажда още дълго време. Устата му вонеше на писоар, а тялото му беше схванато и го болеше. Обърна глава в обратната посока.

– Има ли някой там? – тихо попита той.

– О, здравейте! – До края на леглото Райън видя едно лице. Човекът беше по-млад от него – към двадесет и пет годишен, слаб. Беше облечен неофициално, с разхлабена вратовръзка, а под сакото му се показваше раменен кобур. – Как се чувствате, сър?

Райън се опита да се усмихне и се зачуди дали е успял.

– Както изглеждам. Къде се намирам? Кой сте вие… не, най-напред има ли тук чаша вода?

Полицаят взе една пластмасова кана и наля вода с лед в пластмасова чаша. Райън протегна дясната си ръка и установи, че не е завързана, както беше при предишното му събуждане. Усещаше мястото, където беше забита иглата за вътрешновенозната течност. Джек жадно изпи водата през сламката. Това беше просто вода, но така му се услади, както не беше му се услаждала дори и бира след тежък работен ден.

– Благодаря, приятел.

– Казвам се Антъни Уилсън. Трябва да се грижа за вас. Вие се намирате в болничната стая за важни персони в болницата „Сейнт Томас“. Спомняте ли си защо сте тук, сър?

– Да, мисля, че да – кимна с глава Райън. – Можете ли да ме откачите от това нещо? Трябва да ида до едно място.

Пак си припомни за иглата.

– Ще позвъня на сестрата. Ето. – Уилсън натисна бутона до възглавницата на Райън.

След по-малко от петнадесет секунди влезе сестрата и включи осветлението. Ярката светлина заслепи Джек за момент, а малко след това той видя, че сестрата не е същата. Не беше Бети Дейвис. Тази беше млада и хубава, с обичайния за медицинските сестри старателен и покровителствен маниер. Райън беше срещал такъв тип жени и преди и ги мразеше.

– О, ние сме будни – бодро отбеляза тя. – Как се чувстваме?

– Великолепно – изгрухтя Райън. – Можете ли да ме откачите? Трябва да ида до тоалетната.

– Все още не можем да се движим, доктор Райън. Позволете да ви донеса нещо. – Тя излезе, преди Джек да може да се възпротиви. Уилсън я огледа одобрително в гръб. Ченгета и медицински сестри – за тях си помисли Райън. Баща му се беше оженил за медицинска сестра, с която се беше запознал, когато закарал в „Бърза помощ“ жертвата от някаква престрелка.

Сестрата – на картичката й беше записано името Китиуейк – се върна след по-малко от минута. Носеше гърне от неръждаема стомана така, сякаш беше някакъв безценен дар, но Райън призна пред себе си, че при дадените обстоятелства беше точно такъв. Сестрата вдигна завивките от леглото и изведнъж Райън установи, че нощницата му всъщност не беше облечена, а просто хлабаво завързана около врата му. Но най-неприятното беше, че сестрата имаше намерение да направи необходимото, за да може да използва гърнето. Дясната му ръка се стрелна надолу под завивката, за да й го отнеме. За втори път тази сутрин благодари на Бога, че може, макар и едва-едва, да стигне там, където трябва.

– Ще ме, ъъ, извините ли за момент? – помоли Райън и момичето излезе от стаята с усмивка, съдържаща нотка на разочарование. Джек изчака вратата да се затвори докрай и едва тогава използва гърнето. За разлика от Уилсън той сподави въздишката на облекчение. Китиуейк се върна, след като беше преброила до шестдесет. Този път тя пъхна термометър в устата му и го улови за китката, за да премери пулса. Термометърът беше електронен и всичко трая само петнадесет секунди. Райън попита за резултата, но вместо отговор получи усмивка, която остана на лицето й и докато записваше данните в картона. След като приключи с всичко това, сестрата пооправи завивките, все така лъчезарно усмихната. „Малката мис Ефикасност – помисли си Райън. – Това момиче ще е истинска досада.“

– Желаете ли да ви донеса нещо, доктор Райън? – попита тя. Кафявите й очи контрастираха със сламенорусата коса. Беше хубава. И гледаше с такъв премрежен поглед. Райън не можеше да се ядосва на красиви жени и ги мразеше за това. Особено млади медицински сестри с премрежен поглед.

– Кафе? – попита с надежда той.

– Закуската е едва след час. Искате ли чаша чай?

– Чудесно. – Не беше никак чудесно, но поне за малко щеше да се отърве от нея. Чистосърдечно усмихната, сестра Китиуейк изхвръкна през вратата.

– Болници! – изръмжа Райън, след като тя беше излязла.

– О, не зная – отбеляза Уилсън. В съзнанието му образът на сестра Китиуейк беше все още свеж.

– Да, ама не си ти този, на когото му сменят пелените – оплака се Райън и се отпусна на възглавницата. Знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Усмихна се напук на себе си. Няма смисъл да се съпротивлява. Беше изпадал в това състояние два пъти досега. И тогава сестрите бяха млади и красиви. Ако човек е намръщен, те още повече се стараят да бъдат съкрушително приятни – болният беше в ръцете им, имаха време и търпение, достатъчни да прекършат всекиго. Въздъхна и реши да се предаде. Не си струваше само да губи енергия в напразна съпротива.

– Значи си ченге, така ли? От специалния отдел?

– Не, сър. Работя в Ц-13, отдел „Антитероризъм“.

– Можете ли да ми разясните какво стана вчера? Аз май пропуснах някои неща.

– Какво си спомняте, докторе? – Уилсън приближи стола си. Райън забеляза, че той застана полуобърнат с лице към вратата и дясната му ръка беше свободна.

– Видях…е, чух експлозия. От ръчна граната според мен и като се обърнах, видях двама, които съсипваха от стрелба един ролсройс. Предполагам, че са от ИРА. Очистих двамата, а един се измъкна е колата. Дойде кавалерията, аз припаднах и се свестих тук.

– Не беше ИРА, а АОЪ – Армията за освобождение на Ълстър. Маоистка издънка на ИРА-Извънредни. Гадни копелета са. Оня, когото убихте, е Джон Майкъл Маккори, много неприятен тип от Лондондери. Един от избягалите от затвора „Мейс“ през миналия юли. Това е първото му появяване оттогава. А другия – хладно се усмихна Уилсън – още не сме успели да идентифицираме. Не знаехме кой е, поне до застъпването ми на пост преди три часа.

– АОЪ? – вдигна рамене Райън. Спомни си, че беше чул името, но не можеше да говори за това. – Човекът, когото убих, имаше автомат „Калашников“, но когато заобиколих колата, държеше пистолет. Защо?

– Защото е тъп и го е блокирал. Имал е два заредени пълнителя, завързани един за друг с тиксо, както често се случва по филмите и както ни учеха в парашутните войски в никакъв случай да не правим. Предполагаме, че го е ударил на излизане от колата. Вторият пълнител е бил огънат в горния край и не е подавал патроните правилно. Дяволски късмет сте имали. Вие знаехте ли, че се намирате пред човек с „Калашников“? – Уилсън наблюдаваше отблизо лицето на Райън.

Джек кимна с глава.

– Не изглежда много умно, нали?

– Глупак такъв! – Уилсън каза това точно в момента, в който Китиуейк влезе с поднос с чай. Сестрата му хвърли рязък неодобрителен поглед, постави подноса на количката и я докара до леглото. Китиуейк подреди е лекота нещата и изкусно наля чаша чай на Райън. Уилсън трябваше да си налее сам.

– А кой беше в колата? – попита Райън. Забеляза реакциите на двамата.

– Не знаехте ли това? – Китиуейк беше поразена.

– Нямах много време да разбера. – Райън пусна две бучки захар в чашката си. Внезапно спря да разбърква чая си, когато Уилсън му отговори:

– Принцът и принцесата на Уелс. И новороденото им бебе.

Райън завъртя глава рязко:

– Какво?

– Вие наистина ли не знаехте? – попита сестрата.

– Сериозно ли говориш? – тихо попита Райън. „Не биха се шегували с такова нещо, нали?“

– Точно така, по дяволите. Сериозно говоря – продължи Уилсън с много равен глас. Думите му показваха колко дълбоко го е развълнувала тази случка. – Ако не бяхте вие, сега и тримата щяха да бъдат мъртви и, дявол да го вземе, това ви превръща в герой, доктор Райън. – Уилсън отпи от чая си и ловко извади цигара.

Райън сложи чашката си на масичката.

– Искате да кажете, че сте ги оставили да се возят в колата си без полиция или секретни служби …или как му викате тук … без ескорт?

– Твърди се, че това е било неофициално пътуване. Разпоредбите за сигурността на кралското семейство не са към моя отдел. Но си мисля, че хората, отговарящи за охраната му, ще премислят някои неща – отбеляза Уилсън.

– Не са ли ранени?

– Не, но шофьорът им е убит. А също и охраната от ГОД – Групата за охрана на дипломатите – Чарли Уинстън. Познавах Чарли. Имаше жена и четири деца, вече големи.

Райън отбеляза, че ролсройсът би трябвало да е с бронирани стъкла.

Уилсън изпръхтя:

– Имаше бронирани стъкла. Всъщност те бяха от пластмаса, някакъв сложен поливъглероден материал. За нещастие, изглежда, никой не е чел какво пише на опаковката от завода. Гаранцията е само една година. Оказва се, че слънчевата светлина разваля материала. Предното стъкло не е било по-добро от обикновено автомобилно. Нашият приятел Маккори е изстрелял тридесет куршума в него, то се е пръснало и първият убит е бил шофьорът. Слава богу, вътрешната преграда не е била изложена на въздействието на слънчевата светлина и е останала здрава. Чарли натиснал бутона – последното, което е успял да направи. Вероятно това ги е спасило, но не помогна много на Чарли. Имал е достатъчно време да изтегли пистолета си, но не и да стреля.

Райън си припомни сцената. В задната част на колата имаше кръв – не просто кръв. Главата на шофьора е била пръсната и мозъкът му се е разплискал в отделението за пътниците. Джек потрепера, като си помисли за това. Ескортиращият ги офицер вероятно се е навел най-напред да натисне бутона, преди да се защити… „Е – помисли си Джек, – за това им плащат. Що за проклет начин да си вадиш хляба.“

– Цяло щастие е, че се намесихте. И двамата имаха ръчни гранати.

– Да, аз видях една. – Райън изпи остатъка от чая си. – По дяволите, за какво мислех?

„Изобщо не мислеше, Джек. Ето за какво мислеше.“

Китиуейк забеляза, че Райън побледнява.

– Добре ли ви е? – попита тя.

– Предполагам, да – изпъшка изумен Райън. – Какъвто тъпак бях, сега би трябвало да се чувствам много добре. Трябваше да съм мъртъв.

– Категорично заявявам, че това няма да се случи тук – потупа го тя по ръката. – Моля да ми позвъните, ако се нуждаете от нещо. – Отправи му пак една лъчезарна усмивка и излезе.

Райън все още клатеше глава.

– А другият, който се измъкна?

– Намерихме колата до един вход на метрото, на няколко пресечки по-надолу – кимна Уилсън. – Разбира се, беше открадната. За него не е било голям проблем да се измъкне чист. Изчезва в метрото. Отива на „Хийтроу“ може би и взема самолет за континентална Европа – за Брюксел например, – а след това за Ълстър или Ирландската република. После взема кола и с нея изминава оставащия път до дома. Това е един маршрут. Има и други и не е възможно всичките да бъдат покрити. Вероятно снощи си е пил бира и е гледал новините по телевизията в любимата си кръчма. Видяхте ли лицето му?

– Не. Само силует. Не си и помислих да запомня номера на колата. Тъпо! Веднага след това оня с червената униформа дотича до мен. – Райън отново потръпна. – Господи, за миг си помислих, че ще ме прободе с оня шиш. За миг си представих всичко – правя добро, а след това някой от нашите ме убива.

– Нямате представа какъв късмет сте имали – засмя се Уилсън. – Настоящата охрана на двореца е от Уелския полк.

– Е и?

– Така да се каже, собственият полк на негово кралско височество. Той е командирът им. А вие сте били там с пистолет в ръка – как бихте очаквали да реагира войникът? – Уилсън загаси цигарата си. – Отново сте имали късмет, защото жена ви и дъщеря ви са дотичали до вас, войникът значи решава да почака малко, достатъчно, за да могат нещата да се уредят сами. След това нашият човек стига до него и му казва да кротува. Идват и стотина от моите хора. Надявам се, че ни разбирате, докторе. Трима души са мъртви, други двама – ранени, принц и принцеса, които също смятат за мъртви, – между другото жена ви ги изследва на място и ги обяви за здрави малко преди да дойде линейката, – едно бебе и стотина свидетели, всеки със собствено мнение за случилото се. Един проклет янки, който на всичко отгоре е и ирландец от американски произход, а жена му твърди, че той е от добрите. Пълен хаос! – Уилсън се засмя отново.

– Най-важното, разбира се, беше да отведем кралското семейство на безопасно място. Полицаите и охраната се заеха с тази работа и вероятно са се молели този път никой да не създава неприятности. Чувам, че все още се чувстват зле, ядосани са повече, отколкото при инцидента с бомбата. Не е трудно да ги разбере човек. Както и да е, жена ви категорично отказа да ви изостави, докато не бяхте настанен тук под лекарски грижи. Доста енергична жена, разправят.

– Кати е хирург – каза Райън. – Когато си играе на доктор, е свикнала да получава своето. Такива са хирурзите.

– След като се увери, че всичко е наред, я закарахме в Скотланд Ярд. През това време доста си поиграхме, за да разберем кой сте вие. Обадиха се на аташето по правните въпроси в американското посолство и той направи проверка във ФБР, а и в морската пехота.

Райън си открадна една цигара от пакета на Уилсън. Полицаят я запали с газова запалка. Джек се задави от дима, но му се пушеше. Знаеше, че Кати ще му създаде доста неприятности заради това, но реши да кара нещата по реда им.

– И да ви Кажа, изобщо не сме и мислели, че сте с ония. Трябва да сте маниак, за да докарате жената и детето си при изпълнението на такова нещо. Но човек трябва да внимава.

Позамаян от дима, Райън поклати глава утвърдително. „Откъде са се досетили да направят проверка чрез морската пехота… може би са видели картата ми за Асоциацията на морските пехотинци…“

– Във всеки случай нещата са наред. Вашето правителство ни изпраща всичко, от което се нуждаем – вероятно в момента материалите са вече тук. – Уилсън погледна часовника си.

– Семейството ми как е?

Уилсън кимна по доста странен начин.

– За тях се грижат много добре, доктор Райън. Имате думата ми за това.

– Наричай ме Джек.

– Чудесно. За приятелите си съм Тони. – Най-после си стиснаха ръцете. – И както казах, ти си герой. Искаш ли да видиш какво пишат вестниците? – Той подаде на Райън един „Дейли Мирър“ и „Таймс“.

– Милостиви Боже!

Почти на цялата първа страница на пълния със сензации „Мирър“ имаше голяма цветна снимка, на която той седеше облегнат в безсъзнание на ролсройса. Гърдите му представляваха кървавочервена каша.

„ОПИТ ЗА ПОКУШЕНИЕ НАД НЕГОВО КРАЛСКО ВИСОЧЕСТВО – МОРСКИ ПЕХОТИНЕЦ СЕ ПРИТИЧА НА ПОМОЩ

Дързък опит за убийство на техни кралски височества принца и принцесата на Уелс в околностите на Бъкингамския дворец бе пресечен от смел американски турист.

Джон Патрик Райън, историк и бивш лейтенант от морската пехота на САЩ, се хвърли с голи ръце в разгорещената битка на пътя към двореца, докато над стотина лондончани наблюдаваха станалото в шок и изумление. Райън, на 31 г., от Анаполис, Мериленд, успешно обезвреди един въоръжен и вземайки пистолета му, уби друг. Самият Райън бе сериозно ранен по време на стрелбата. Откаран беше с линейка до болницата «Сейнт Томас», където сър Чарлс Скот му направи успешна хирургическа операция.

Трети терорист успя да се измъкне от мястото на събитията, като избяга в източна посока по улицата, а след това зави по «Марлборо роуд».

Висшите полицейски служители бяха единодушни в мнението си, че ако не е бил смелият Райън, техни кралски височества щяха да бъдат убити.“

Райън обърна страницата, за да види друга своя цветна снимка, направена при по-щастливи обстоятелства – завършването в Куантико*, – и се усмихна на себе си – блестящ, облечен в синьо поло, с две лъскави златни ленти на пагоните и сабя. Това беше една от малкото снимки, на които изглеждаше прилично.

[* База за подготовка на кадри за морската пехота на САЩ. – Б.пр.]

– Откъде са намерили тази снимка?

– О, хората от вашата морска пехота бяха изключително услужливи. Всъщност един от военноморските ви кораби – хеликоптероносач или нещо такова – в момента е в пристанището в Портсмут*. Дочух, че бившите ви колеги в момента се наливат с безплатна бира, колкото могат да носят.

[* Пристанище в Южна Англия. – Б.пр.]

Райън се засмя. След това взе „Таймс“ – там заглавието беше далеч по-малко сензационно.

„Днес следобед принцът и принцесата на Уелс се спасиха от сигурна смърт. Трима или вероятно четирима терористи, въоръжени е ръчни гранати и автомати «Калашников», направиха засада на кралския ролсройс, но плановете им бяха осуетени от смелата намеса на Дж. П. Райън, бивш лейтенант втора степен от морската пехота на Съединените щати, а понастоящем историк…“

Райън прелисти на вътрешната страница. Уводната статия, подписана от редактора, призоваваше за отмъщение, като в същото време възхваляваше Райън, Съединените щати и морската пехота на САЩ и благодареше на Божието провидение с цветисти изрази, достойни за папска енциклика.

– За себе си ли четете? – Райън вдигна поглед. Сър Чарлс Скот стоеше при долния край на леглото му и държеше алуминиевата подставка за диагнозата.

– За първи път пишат за мен във вестниците. – Райън ги постави на леглото.

– Заслужили сте го, а, изглежда, и сънят ви се е отразил добре. Как се чувствате?

– Нелошо, като се има предвид състоянието ми. Много ли съм зле? – попита Райън.

– Пулсът и температурата са нормални – почти нормални. Цветът на лицето ви също не е лош. Ако имаме късмет, ще избегнем следоперационна инфекция, въпреки че не бих искал да се обзалагам за това – каза лекарят. – Болката силна ли е?

– Боли, но е поносимо – предпазливо отговори Райън.

– Изминали са само два часа от последната доза лекарства. Вярвам, че не сте от онези дебелоглави глупци, които отказват да вземат болкоуспокояващи лекарства.

– Точно от тях съм – отговори Райън. Продължи предпазливо: – Докторе, досега съм бил два пъти в такова състояние. Първия път ми дадоха твърде много от тези лекарства и възстановяването след това беше…по-добре да не се повтаря всичко това. Разбирате ли ме?

Кариерата на Райън в морската пехота беше приключила само за три месеца заради катастрофа с хеликоптер на брега на остров Крит по време на учение на НАТО. Райън беше наранен в гърба и се наложи да постъпи във Военномедицинския център в Бетесда – покрайнините на Вашингтон. Там лекарите бяха доста по-щедри по отношение на болкоуспокояващите лекарства и му бяха необходими две седмици, за да се възстанови от тях. Не желаеше това да се повтаря.

Замислен, сър Чарлс кимна:

– Мисля, че да. Е, ръката си е ваша.

Сестрата се върна, докато той вписваше някои неща в диагнозата.

– Завъртете малко леглото.

Райън не беше забелязал, че рамката, на която висеше ръката му, всъщност беше кръгла. С вдигането на леглото ръката му зае по-удобен ъгъл. Лекарят погледна през очилата си към пръстите на Райън.

– Бихте ли ги раздвижили, моля?

Райън се подчини.

– Добре. Това е много добре. Не мислех, че ще има поражение на нервите, доктор Райън, и ще ви дам нещо леко, просто за да отстрани най-силните болки. Бих желал да вземате лекарството, което ви предписвам. – Скот завъртя глава и застана с лице към Райън. – Все още не съм имал пациент, който да се е пристрастил към наркотиците, и не мисля да започна от вас – освен ако не искате да останете в болницата още няколко месеца?

– Разбрано, сър Чарлс.

– Добре. – Хирургът се усмихна. – Ако изпитате нужда от нещо по-силно, аз ще бъда тук целия ден. Само повикайте сестра Китиуейк.

Момичето грейна в очакване.

– Какво ще кажете за малко храна?

– Мислите ли, че ще можете да я задържите в организма си?

„Ако не успея, може би Китиуейк с удоволствие ще ми помогне да повърна.“

– Докторе, през последните тридесет и шест часа съм само на закуска и един лек обяд.

– Много добре. Ще опитаме с мека храна. – Отбеляза още нещо на диаграмата и стрелна Китиуейк с поглед, сякаш й каза: „Наглеждай го.“ Тя кимна.

– Чаровната ви съпруга ми каза, че сте голям инат. Ще видим. Въпреки всичко вие се възстановявате изключително бързо. Можете да благодарите на доброто си физическо състояние. И, разбира се, на изключителните ми умения на хирург. – Скот се усмихна. – След закуската един санитар ще ви помогне да се освежите за нови, ъъ, официални посещения. О, не очаквайте скоро да се видите със семейството си. Снощи бяха доста изтощени. Дадох нещо на жена ви, за да заспи. Надявам се, че го е взела. Милата ви малка дъщеричка беше много уморена. – Скот погледна Райън сериозно. – Преди малко не ви заблуждавах. Дискомфортът ще забави възстановяването ви. Правете каквото ви казвам, и ще ви измъкнем от това легло след седмица, а може би след още една ще ви изпишем. Но трябва да правите точно това, което ви казвам.

– Разбрано, сър. И благодаря. Кати каза, че сте свършили добра работа върху ръката ми.

Скот повдигна рамене и се опита да отмине забележката. За миг се усмихна.

– Човек трябва да се грижи за гостите си както трябва. Ще се върна късно следобед, за да видя как вървят нещата.

Излезе и мърморейки, нареди нещо на сестрата.

Полицията пристигна в осем и тридесет. По това време Райън беше успял да изяде закуската си и да се измие. Закуската беше едно огромно разочарование и Уилсън щеше да припадне от смях, като чу на какво му прилича, а Китиуейк беше така съкрушена от това, че Райън се беше почувствал задължен да изяде всичко, като изгълта дори и задушените сливи, които мразеше още от детството си. Чак след това той разбра, че тя може би се преструваше, за да го накара да изяде всичката тази помия. „Сестрите – припомни си той – са пълни с номера.“ В осем часа санитарят беше дошъл, за да му помогне да се измие. Държеше огледалото, докато Райън се избръсне, и издаваше кудкудякащи звуци всеки път, когато той се порежеше. Поряза се четири пъти. Обикновено използваше електрическа самобръсначка и не беше хващал бръснач в продължение на години. Към осем и тридесет Райън отново изглеждаше и се чувстваше като човек. Китиуейк беше донесла втора чашка кафе, не много хубаво, но все пак кафе.

Влязоха трима висши офицери. Райън реши, че са важни клечки, като видя как Уилсън скочи на крака и се засуети наоколо, за да им донесе столове. Извини се и излезе от стаята.

Джеймс Оуенс изглеждаше най-старши и се заинтересува от състоянието на Райън. Направи го с достатъчно вежлив тон, сякаш наистина беше загрижен за това. Напомняше на Райън собствения му баща. Беше грубоват, едър мъж и ако се съди по големите му, възлести ръце, явно е стигнал до званието си след доста години патрулиране по улиците и строг надзор за спазването на закона.

Главният полицейски шеф, Уилиям Тейлър, беше на около четиридесет години, по-млад от колегата си от отдела за борба с тероризма и по-спретнат. И двамата висши детективи бяха добре облечени, със зачервени очи от непрекъсната работа през нощта.

Дейвид Ашли беше най-млад и най-елегантен от тримата. Едър колкото Райън, но може би с пет години по-възрастен. Представи се като човек от Министерството на вътрешните работи и изглеждаше доста по-хитър от другите двама.

– Сигурен ли сте, че можете да издържите? – попита Тейлър.