Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 38 страниц)

[* Герой от американски мултипликационен сериал. – Б.пр.]

– Готова ли си да се прибереш у дома, Сали?

– Да. – Гласът й беше вял. Сестрите казваха, че тя още вика в съня си. Най-сетне краката й бяха напълно заздравели. Отново можеше да ходи, макар лошо и тромаво, но ходеше. С изключение на загубения далак тя отново беше цяла. Косата й беше ниско подстригана, за да замаскира обръснатото място, но и там щеше да порасте отново. Хирургът казваше, че дори и белезите ще изчезнат, а педиатрите го уверяваха, че след няколко месеца от кошмарите няма да има и следа. Джек се обърна, за да погали малкото личице, и получи усмивка в замяна. Това не беше усмивката, която беше свикнал да вижда. Зад неговата бушуваше гняв, но си каза, че сега не е време за това. Сега Сали имаше нужда от баща, а не от отмъстител.

– Приготвили сме ти една изненада – каза той.

– Каква?

– Ако ти кажа, то няма да бъде изненада – изтъкна баща й.

– Тате! – за момент малкото му момиченце стана такова, каквото беше преди.

– Чакай и ще видиш.

– За какво става дума? – попита Кати, когато се настани в колата.

– Изненадата.

– Каква изненада?

– Виждаш ли? – каза Джек на дъщеря си. – Дори и мама не знае.

– Джек, какво става?

– Миналата седмица разговаряхме е доктор Шенк – само каза Райън. Освободи ръчната спирачка и навлезе по „Бродуей“.

– Искам си мечока – каза Сали.

– Той е много голям, за да може да седне до теб, мила – отговори Кати.

– Но можеш да носиш шапката му. Той каза, че няма нищо против. – Джек подаде шапката. Широкополата шапка се захлупи на главата й.

– Благодари ли на хората за мечката? – попита Кати.

– Разбира се. – Райън се замисли за момент. – Тоя срок всички ще преминат. Но не казвай на никого. – Джек имаше славата на човек, при който трудно се изкарват оценки. „По дяволите принципите“ – помисли той. Курсантите, на които преподаваше, изпращаха за Сали непрекъснат поток от цветя, играчки, игри и картички, които бяха развличали малкото му момиченце, а след това тръгваха из отделението и правеха деня по-светъл за още петдесетина болни деца. Мечокът беше най-големият подарък. Сестрите казаха на Кати, че той наистина буди възхищение у Сали. Чудовищната играчка често пъти се намираше на леглото на Сали и тя се притискаше здраво до него. Щеше да бъде трудно да прави същото вкъщи, но Джек беше решил въпроса. Скип Тайлър вземаше окончателните мерки.

Джек не бързаше. Караше така, сякаш вози напукани яйца. Копнееше за цигара, което беше един от неотдавна придобитите навици в ЦРУ, но знаеше, че трябва да спре да пуши сега, след като Кати си беше вкъщи през цялото време. Внимаваше да не тръгне по маршрута, по който Кати беше карала през онзи ден, в който… Ръцете му се свиха около волана, както правеха от няколко седмици насам. Знаеше, че трябва да спре да мисли толкова много за това. Тези мисли бяха се превърнали в мания и не му помагаха много.

Гледката се беше променила от…катастрофата. Оголените тогава дървета вече имаха зелени пъпки и листа, с които почваше пролетта. Конете и кравите бяха пуснати по фермите. Виждаха се телета, жребчета и Сали притискаше нос към стъклото, докато гледаше към тях. Райън си мислеше, че както всяка година, и сега животът се подновяваше. Семейството му беше цяло и той щеше да го пази. Накрая стигнаха до последния завой по Нес Фолкънс роуд. Джек забеляза, че камионите на електрокомпанията все още са тук, и като зави към гаража си, се запита какво правят.

– Скип вкъщи ли е? – попита Кати.

– Така изглежда – отговори Джек, като потисна усмивката си.

– Пристигнаха – каза Алекс.

– Да – отбеляза Луис. – Двамата бяха застанали на стълба и поставяха нови проводници, за да свържат експерименталния трансформатор. – Знаеш ли, след като свършихме оная работа – каза мъжът, – снимката на жената беше поместена във вестниците. Едно хлапе се ударило в някаква витрина и си нарязало лицето. Той е бил малък наш брат, Алекс. Жената е спасила очите му.

– Спомням си, Луис. – Алекс вдигна фотоапарата си и направи няколко снимки.

– Хей, не обичам да се занимавам с деца – каза Луис. – Ченгетата са друго нещо – добави в защита той. Не трябваше да казва, че и бащата на детето беше друго нещо. Това беше делова работа. Както и Алекс, той все още имаше някакви скрупули и нараняването на деца не беше от нещата, които можеше да върши без вътрешен смут.

– Може би всички имахме късмет. – Алекс беше наясно, че това е глупав начин на мислене за един революционер. Сантименталността нямаше място в делата му, тя пречеше на това, което трябваше да направи, и удължаваше работата, като предизвикваше и смъртта на повече хора. Също така знаеше, че забраната за нараняване на децата е генетично дълбоко закодирана във всяко човешко същество. Човечеството не беше напреднало в познанията си от времето на Маркс и Ленин. Така че, когато беше възможно, той щеше да избягва да жертва деца. Мислеше, че това ще привлече повече симпатии в обществото, което смяташе да освободи.

– Да.

– Е, какво видя?

– Имат прислужница – разбира се, чернокожа. Много хубава жена. Кара шевролет. Вътре има и още един човек. Бял е, едър мъж и ходи особено.

– Добре – Алекс си записа за жената, но пропусна мъжа. Вероятно той е семеен приятел.

– Ченгетата, щатските ченгета, са там минимум през два часа. Вчера следобед един от тях ме пита какво правим. Наглеждат мястото. В къщата има допълнителна телефонна линия – трябва да е алармена инсталация. Значи имат аларма и полицаите винаги са наоколо.

– Добре. Дръж си очите отворени, но не се издавай.

– Дадено.

– Ето ни у дома – пое си дъх Райън. Спря колата, излезе и заобиколи до вратата на Сали. Видя, че малкото момиченце не си беше играло със закопчалката. Той я откопча, взе детето на ръце и го извади от колата. Тя обви с ръце врата му и за миг животът за Райън отново стана прекрасен. Понесе Сали към предната врата, като я притискаше с ръце към гърдите си.

– Добре дошли – Скип вече беше отворил вратата.

– Къде ми е изненадата? – попита Сали.

– Изненада ли? – Тайлър беше озадачен. – Не зная за никаква изненада.

– Тате! – Баща й получи един обвинителен поглед.

– Хайде, влизайте – каза Тайлър.

Мисис Хакет също беше там. Приготвила беше обяд за всички. Самотна майка на двама синове, тя работеше, за да ги издържа. Райън остави дъщеря си на пода и тя отиде в кухнята. Скип Тайлър и баща й гледаха как скованите й крака преодоляват разстоянието.

– Господи, не е ли удивително колко бързо оздравяват децата! – отбеляза Тайлър.

– Какво? – изненадано запита Джек.

– Веднъж, когато играех футбол, си счупих крак. Проклет да бъда, ако се възстанових така бързо. Хайде. – Тайлър подкани Джек с глава да излязат. Най-напред погледна мечката в колата. – Чух, че е голям мечок. Трябва да е играл в отбора на Чикаго*!

[* Игра на думи. В Чикаго има футболен отбор с името „Чикагските мечки“. – Б.пр.]

След това отидоха в горичката на север от къщата на Райън. Тук намериха изненадата, завързана за едно дърво. Джек освободи верижката и го вдигна във въздуха.

– Благодаря ти, че го докара.

– Нищо работа. Радвам се да я видя у дома й, приятелю.

Двамата мъже се върнаха в къщата. Джек погледна иззад ъгъла и видя, че Сали унищожава един сандвич с фъстъчено масло.

– Сали… – каза той. Жена му вече го гледаше с отворена уста. Главата на дъщеря му се завъртя, когато той слагаше кученцето на пода.

Беше черен лабрадор, тъкмо отбит от майка си. Кученцето се нуждаеше само от един поглед, за да разбере на кого принадлежи. Затича странично по пода и диво размаха опашка. Сали седна на пода и сграбчи кучето. След миг то облизваше лицето й.

– Тя е твърде малка за куче – каза Кати.

– Добре, можеш да го върнеш още този следобед – тихо каза Джек. Получи гневен поглед. Дъщеря му изпищя, когато кучето започна да дъвче тока на едната й обувка. – Не е достатъчно голяма за пони, но смятам, че това нещо е точно каквото й трябва.

– Ти си го обучавай!

– Това ще бъде лесно. От добро потекло е. Баща му е Виктор Юго Блек, шампионът на Чесапийк, представяш ли си? Лабрадорите имат меки уста и обичат децата – продължи Джек. – Вече съм го записал на курс за обучение.

– Курс за какво? – Сега Кати наистина беше объркана.

– Породата се казва Лабрадорско куче донасяч – обясни Джек.

– Колко голямо става?

– О, може би тридесет килограма.

– То ще е по-голямо от нея!

– Да. Те обичат и да плуват. Той може да се грижи за нея и в басейна.

– Ние нямаме басейн.

– Започват го след три седмици – отново се усмихна Джек. – Доктор Шенк каза, че плуването е добра терапия за такъв вид нараняване.

– Не си си губил времето – отбеляза жена му. Сега се усмихваше.

– Щях да взема нюфаундлендска порода, но са прекалено големи – около метър. – Джек не каза, че първото му желание беше да си вземе достатъчно голямо куче, което да може да откъсне главата на всеки, който се приближи до дъщеря му, но благоразумието надделя.

– Е, ето я и първата ти работа – посочи Кати. Джек взе една салфетка, за да почисти локвата на плочките. Преди да успее да го стори, дъщеря му почти го удуши с дива прегръдка. Употреби всичките си сили, за да може да се удържи, но го направи. Сали не би разбрала защо баща й плаче. Светът се беше върнал в предишния си вид. „Сега ако можем да го опазим такъв.“

– Утре ще имам снимките. Исках да станат готови, преди дърветата да се разлистят. Когато се зашумят, къщата няма да се вижда добре от пътя. – Така Алекс представи накратко резултатите от разузнаването си.

– Ами алармената инсталация?

Алекс прочете сведенията от бележника си.

– Как, по дяволите, се добра до тези данни?

Добенс се засмя, като си отвори една бира.

– Лесно е. Ако ти трябват данните за някаква алармена инсталация, просто трябва да се обадиш до фирмата, която я е направила, и да им кажеш, че работиш за застрахователна компания. Казваш им някакъв номер на полица – разбира се, измисляш си го, – и те ти дават цялата необходима информация. Райън има гранична система и дублираща система за сигнализация при влизане в къщата, което означава, че и във фирмата, инсталирала системата, имат ключове. Пуснали са инфрачервени лъчи някъде в имението. Вероятно е поставен на пътя между дърветата. Този човек не е тъп, Шон.

– Това няма значение.

– Добре де, само ти казвам. Още нещо.

– Да?

– Този път хлапето няма да пострада, също и майката, ако можем да го допуснем.

– Това не е част от плана – увери го Милър. „Проклет глупак. – Шон беше научил този израз в Америка. – За какъв революционер се смяташ?“

– Това е искане на моите хора – продължи Алекс, като не каза цялата истина. – Трябва да разбереш, Шон, нападението над деца тук е много лошо нещо. Не искаме да имаме такъв имидж, загряваш ли?

– И искаш да се измъкнеш заедно с нас?

Добенс кимна.

– Може да се наложи.

– Мисля, че това можем да го избегнем. Просто искам да кажа, че трябва да елиминираме всички хора, които видят лицето ти.

„Безчувствен дребен минетчия“ – помисли си Добенс, макар че думите бяха съвсем разумни. Мъртъвците не говореха.

– Много добре. Сега само трябва да намерим начин да накараме хората от охраната да се поотпуснат малко – каза ирландецът. – Предпочитам да избегнем използването на брутална сила.

– Мислих по този въпрос. – Алекс замълча, преди отново да проговори. – Как успяват армиите?

– Какво искаш да кажеш? – попита Милър.

– Имам предвид големите планове, онези, дето наистина вършат работа. Те успяват, защото показваш на другия нещо, което той наистина желае да види, така ли е? Караш го да тръгне по фалшивата следа, но тя трябва да е много добра. Трябва да ги накараме да търсят нещо не където трябва и те трябва да кажат и на другите.

– И как ще направим това? – След двеминутно мълчание се обади пак: – А?

Няколко минути по-късно Алекс се оттегли в спалнята си, като остави Милър пред телевизора, за да разгледа материалите. Пътуването беше много полезно. Планът вече започваше да добива някакъв вид. Щяха да трябват много хора, но това се очакваше.

Любопитно, но уважението му към Алекс сега беше спаднало. Той беше компетентен, разбира се, дори отличен при плана си за отклоняване на вниманието…но тази абсурдна сантименталност! Не че Милър живееше с мисълта да убива деца, но ако революцията го изискваше, значи това беше необходима цена. Още повече то привличаше вниманието на хората. Показваше им, че той и организацията му са сериозни. Докато Алекс не преодолее тези неща, никога няма да има успех. Но това не беше проблем на Милър. Част първа от акцията беше оформена в съзнанието му. Част втора веднъж беше начертана и после изоставена. „Но не и този път“ – обеща пред себе си Милър.

По обед на следващия ден Алекс му предаде снимките и го откара до една крайна станция на вашингтонското метро. Милър взе метрото за националното летище, за да се качи на първия от четирите самолета, които щяха да го закарат до дома.

Джек влезе в спалнята на Сали малко преди единадесет часа. Кучето – дъщеря му го беше нарекла Ърни – представляваше неразличима форма в ъгъла. Това беше едно от най-умните неща, които някога Джек бе правил. Сали беше прекалено силно влюбена в Ърни, за да мисли за раните си, и тя тичаше след него толкова бързо, колкото позволяваха отслабналите й крака. Това беше достатъчно, за да накара баща й да не обръща внимание на сдъвканите обувки и случайните грешки на кучето, което цапаше къщата. След няколко седмици тя щеше да се възстанови. Преди да излезе от стаята, Джек пооправи завивките. Кати вече беше в леглото, когато той се върна при нея.

– Добре ли е тя?

– Спи като ангел – отговори Джек, като се пъхна до нея.

– А Ърни?

– И той е там някъде. Чух как опашката му удряше в стената. – Той я прегърна с двете ся ръце. Вече беше трудно да се доближи до нея. Прокара ръка по корема й, като опипваше формите на нероденото им дете. – Как е следващото?

– Най-после се укроти. Господи, колко е активен. Не го събуждай.

На Джек му се стори странно, че бебетата могат да бъдат будни, преди да се родят, но не може да се спори с лекари.

– Него ли?

– Така казва Мадж.

– А какво казва тя за теб? – опипа ребрата й. Изпъкваха твърде много. Жена му винаги е била слаба, но това беше прекалено.

– Възвръщам си теглото – отговори Кати. – Не трябва да се тревожиш. Всичко е наред.

– Добре. – Той я целуна.

– Само това ли ще получа? – дочу в тъмното той.

– Смяташ ли, че ще можеш да издържиш на повече?

– Джек, утре не съм на работа – изтъкна тя.

– Но някои от нас са – възпротиви се той, но скоро откри, че не е съгласен.

21.

ПЛАНОВЕ

– Акуратен е – каза О’Донъл. Милър се беше върнал с копираните от Добенс въздушни снимки, топографските карти и снимките на дома на Райън откъм сушата и морето. Към тях бяха добавени печатни записки за наблюденията на хората му, както и други данни, които може да го заинтересуват.

– За съжаление той позволява на личните си чувства да пречат на работата му – хладно отбеляза Милър.

– А ти не го ли правиш, Шон? – меко го укори О’Донъл.

– Това няма да се повтори повече – увери го командирът му по акциите.

– Добре. Важното на грешките е, че от тях се учим. Хайде да разгледаме предложената акция.

Шон извади друга карта и в продължение на двадесет минути разисква идеите си. Привърши с предложението на Добенс за маневрата за отвличане на вниманието.

– На мен ми харесва. – Обърна се към шефа на разузнаването: – Ти какво мислиш, Майкъл?

– Противникът ще бъде многоброен, разбира се, но планът предвижда това. Единственото нещо, което ме тревожи, е, че ще бъдат необходими почти всичките ни хора.

– Нищо друго не изглежда осъществимо – отговори Милър. – Не става въпрос само да стигнем достатъчно близо, а и да напуснем района, след като мисията бъде изпълнена. Синхронът е от критична важност…

– А когато синхронът е от критична важност, простотата е задължителна черта – кимна О’Донъл. – Има ли друго нещо, което противникът би могъл да опита?

– Мисля, че не – каза Маккени. – Предвидили сме възможно най-лошото.

– Хеликоптерите – обади се Милър. – Те за малко не ни разбиха последния път. Не са никакъв проблем, ако сме подготвени за тях, и трябва да бъдем готови.

– Много добре – каза О’Донъл. – А втората част от акцията?

– Естествено трябва да знаем къде се намират целите ни – отговори Маккени. – Кога искаш да задействам хората си? – Агентите на шефа на разузнаването бездействаха от няколко седмици по негова заповед.

– Все още не – замислено отговори шефът. – Отново всичко е въпрос на синхрон, Шон.

– Мисля, че трябва да чакаме до пълното приключване на мисията, преди да тръгнем.

– Да, последния път тази идея се оказа добра – съгласи се командирът. – Колко човека са необходими за акцията ти?

– Не по-малко от петнадесет. Мисля, че можем да разчитаме на Алекс за трима обучени мъже, като един от тях е самият той. Повече – не, трябва да ограничим доколкото е възможно участието му.

– Съгласен съм – каза Маккени.

– А обучението? – попита О’Донъл.

– Най-продължителното от всичко, което сме правили.

– Кога трябва да започне?

– Месец преди удара – отговори Милър. – Повече от това ще бъде равносилно на пилеене на средства. В момента имам да върша доста неща.

– Това са плановете – каза Мъри. – Можеш да ги оставиш във вашето посолство или ще ги пратим в Блеър Хаус, срещу президентството, от другата страна на улицата.

– Изказвам цялото си уважение към вашите хора от тайната служба, но… – Началникът на групата за охрана на дипломатите можеше и да не довършва мисълта си. Той отговаряше за безопасността на важните личности и нямаше да се довери на чужденци повече, отколкото беше необходимо.

– Да, разбирам. Ще изпратят цяла охранителна група от Службата за сигурност плюс двама свързочни офицери от ФБР. Ще разчитаме и на обичайното съдействие от страна на местната полиция. Два екипа за действие в рискови ситуации ще бъдат в състояние на готовност през цялото време, докато те са тук. Единият екип е във Вашингтон, а другият, помощният – в Куантико.

– Колко човека знаят? – попита Ашли.

– Тайната служба и хората от ФБР вече са информирани. Когато вашите хора отидат там, нашите трябва да са проверили повечето от обектите. Местната полиция няма да бъде известявана дотогава, докогато не стане необходимо.

– Казваш, че повечето от местата са проверени, но не всичките? – попита Оуенс.

– Искате ли да проверим и необявените местопребивавания толкова рано?

– Не. – Мъжът от групата за охрана на дипломатите поклати глава. – Достатъчно лошо е, че обществените мероприятия ще трябва да бъдат известни толкова рано. Все още не е официално потвърдено, че ще ходят. Елементът на изненадата е най-добрата ни защита.

Оуенс погледна колегата си, но не реагира. Началникът на ГОД беше включен в списъка на заподозрените лица, а според заповедта никой не трябва да знае подробности от разследването. Оуенс смяташе, че той е чист, но детективите бяха открили нередовни моменти в личния му живот, които някак си са били пропуснати при предишните проверки. Докато не станеше сигурно, че той не е опасен риск, нямаше да знае, че някои от възможните заподозрени са видели разписанието. Командирът на Ц-13 иронично погледна Мъри.

– Мисля, че се престаравате малко, господа, но такава е работата ви – каза човекът от ФБР, докато ставаше. – Вашите хора отлитат утре, нали?

– Точно така.

– Окей. Чък Авери от тайните служби ще посрещне хората ви на летище „Дълес“. Кажете им да не се притесняват и да питат каквото ги интересува. Ще получите пълно съдействие от наша страна. – Наблюдаваше ги, като тръгнаха. Пет минути по-късно Оуенс се върна.

– Какво става, Джими? – изненада се Мъри.

– Какъв напредък имате по въпроса с хората, които нападнаха Райън?

– Нищо през последните две седмици – призна си Мъри. – А вие?

– Имаме една вероятна връзка – нека бъда точен, подозираме, че може да има връзка.

Мъжът от ФБР се усмихна.

– Да, разбирам. Кой е той?

– Джефри Уоткинс. – Това име накара Мъри да реагира.

– Оня от външното министерство? По дяволите! Има ли в списъка друг, когото познавам?

– Човека, е когото току-що разговаря. Хората на Ашли са открили, че не е съвсем верен на жена си.

– Момчета или момичета? – Мъри се досети от начина, по който Оуенс беше казал това. – Искаш да кажеш, че той не знае, Джими?

– Той не знае, че разписанието е било предадено вероятно не на когото трябва. Уоткинс е между тези хора, но там е и приятелят ни от ГОД.

– О, това е наистина добро! Плановете може би са предадени, но не казваш на шефа на сигурността, защото той може би е този, който…

– Не е вероятно, но трябва да допуснем тази възможност.

– Отменете пътуването, Джими. Ако трябва, счупете му крака, отменете го.

– Не можем. Не иска. Разговарях с негово височество онзи ден и му обясних проблема. Той отказва да позволи животът му да бъде манипулиран по този начин.

– Защо ми казваш това? – вдигна очи към тавана Мъри.

– Трябва да го кажа на някого, Дан. Ако не мога пред своите хора, то… – Оуенс махна с ръка.

– Искаш ние да отменим пътуването вместо вас, така ли? – попита Мъри. Знаеше, че Оуенс не може да отговори на този въпрос. – Нека се разберем ясно. Искате нашите хора да бъдат нащрек, защото вероятността за нападение е сериозна, а един от добрите може би е лош.

– Правилно.

– Това няма да накара хората ни да се почувстват истински щастливи.

– Самият аз също не съм много щастлив, Дан – отговори Оуенс.

– Е, Бил Шоу ще има още нещо, за което да мисли. – Хрумна му друга мисъл. – Джими, много скъпа жива стръв се люлее на кукичката.

– Той го знае. А нашата работа е да държим акулите настрана, нали?

Мъри поклати глава. Идеалното разрешение щеше да бъде намирането на начин да се прекрати пътуването, като така проблемът ще се прехвърли обратно при Оуенс и Ашли. Това означава да бъде ангажиран и Държавният департамент. Мъри знаеше, че момчетата в Мъгливото дъно биха отхвърлили идеята. Не върви да отмениш поканата си към бъдещ държавен глава, защото ФБР и тайните служби смятат, че не могат да гарантират безопасността му – щяха да му кажат, че американските служби за сигурност ще станат за смях. Особено като знаят, че отговорността не е на хората в Държавния департамент.

– Какво имаш за Уоткинс? – след малко попита той. Оуенс описа „доказателствата“ си.

– Това ли е всичко?

– Все още ровим, но досега няма нищо по-съществено. Разбира се, всичко може да бъде съвпадение…

– Не. На мен ми се струва, че си прав. – Мъри също не вярваше в съвпаденията. – Но нямате нищо, е което аз бих могъл да застана пред съдебните заседатели у дома. Мислили ли сте да играете само е една боя?

– Искаш да кажеш да променим разписанието ли? Да, мислихме. Но какво от това? Можем да го сторим, да видим дали Уоткинс ще отиде в магазина и да арестуваме и двамата – ако можем да потвърдим, че онова, което става, е това, което си мислим пие. За нещастие така ще пресечем завинаги единствената връзка, която имаме с АОЪ, Дан. Засега следим Кули толкова отблизо, колкото смеем. Той още пътува. Ако можем да открием е кого се среща, тогава може би ще успеем да приготвим една цяла акция. Предложението ти съдържа вариант, но не най-добрия. Знаеш, че имаме време. Разполагаме е няколко месеца, преди да трябва да предприемем нещо толкова драстично.

Мъри кимна, но не толкова в знак на съгласие, а по-скоро с разбиране. Вероятността да се намери и унищожи групата на О’Донъл трябва да е примамлива за Скотланд Ярд. Задържането на Кули би предотвратило това, а то не беше нещо, което могат просто да изоставят. Знаеше, че ФБР би мислило по същия начин.

– Джек, искам да дойдеш е мен – каза Марти Кантор. – Не приемам никакви въпроси.

– Какво? – попита Райън и получи обвинителен поглед. – Добре, добре. – Събра папките, по които работеше, и ги заключи в шкафа си, а след това взе якето си. Кантор го поведе покрай ъгъла към асансьора. След като пристигнаха на първия стаж, той бързо тръгна на запад към пристройката зад сградата на щаба. След като влязоха в новата постройка, минаха през пет охранителни поста. За Райън това беше рекорд на всички времена и той се зачуди дали Кантор не е трябвало да препрограмира компютъра за контрол на пропуските, за да го вкара в тази сграда. Десет минути по-късно се намираха на четвъртия етаж в стая, която имаше само номер.

– Джек, това е Жан Клод. Той е един от френските ни колеги.

Райън стисна ръката на човека, който беше е двадесетина години по-възрастен от него, а лицето му притежаваше израз на цивилизована ирония.

– Какво става, Марти?

– Професор Райън – каза Жан Клод. – Информираха ме, че вие сте човекът, на когото трябва да благодарим.

– За какво… – Райън се спря. Французинът го поведе към един телевизионен монитор.

– Джек, това все едно че никога не си го виждал – каза Кантор, когато на екрана се появи картина. Трябва да беше от спътник. Райън веднага се досети за това, съдейки по ъгъла на наблюдение, който много бавно се променяше.

– Кога? – попита той.

– Снощи, към три сутринта по нашето часово време.

– Правилно – кимна Жан Клод, чиито очи бяха фиксирани в екрана.

Райън си помисли, че това е лагер 20. Онзи, който принадлежеше на „Пряко действие“. Разстоянието между бараките му беше познато. Според инфрачервената картина три бараки бяха с включено отопление. Яркостта на топлинните сигнали показваше, че температурата при земята трябва да е била около градуса на замръзване. Зад една дюна на юг от лагера бяха паркирани два автомобила. Джек не можа да различи дали това са джипове или малки камиони. При по-внимателно взиране се виждаха две фигури, които се придвижваха на студения фон: хора. От начина на движение се разбираше, че са войници. Той преброи осем, разделени на две еднакви групи. До една от бараките имаше по-ярка светлина. Изглежда, там стоеше някакъв човек. „Три сутринта, когато телесните функции са най-бавни.“ Несъмнено някой от охраната на лагера пушеше и се стараеше да остане буден. Райън разбра, че това е грешка. Огънят от кибритената клечка му пречеше да вижда добре. „Е, какво пък…“

– Сега – каза Жан Клод.

Откъм един от осемте натрапници се видя кратко проблясване: странно беше да го види човек, но да не го чува. Райън не можа да познае дали в резултат на това постовият се помести, но цигарата му със сигурност го направи, като отхвръкна може би на два метра, след което остана неподвижна. „Това е убийство – помисли си той. – Господи, какво гледам!“ Осемте бледи силуета се приближиха до лагера. Най-напред влязоха в бараката на охраната – тя винаги беше една и съща. След миг отново излязоха. Отново се построиха в две групи от по четирима, като всяка от групите се насочи към „осветените“ постройки.

– Кои са войниците? – попита Джек.

– Парашутисти – просто отговори Жан Клод.

Тридесет секунди по-късно някои от хората отново се появиха. След още минута се показаха и останалите – Райън видя, че бяха повече, отколкото когато влязоха. Двама от тях, изглежда, носеха нещо. След това в кадър се появи още нещо. То представляваше ярко петно, което заличи част от картината – хеликоптер, чиито двигатели светеха като огън на инфрачервената картина. Картината се влоши леко и камерата се дръпна назад. Появиха се още два хеликоптера. Един кацна близо до джиповете и те бяха вкарани в него. След това той се вдигна във въздуха, а другият се понесе близо до земята, като в продължение на няколко мили заличаваше следите от автомобилите със струята си. По времето, когато спътникът загуби визуалния си контакт с мястото, всички си бяха отишли. Цялото упражнение беше отнело по-малко от десет минути.

– Бързо и чисто – въздъхна Марти.

– Хванахте ли я? – попита Джек.

– Да – отговори Жан Клод. – И други петима. Четирима от тях са живи. Преместихме всички, включително и пазачите на лагера, които, със съжаление трябва да кажа, не оцеляха. – Съжалението на французина беше добавено само като признак на добро възпитание. Лицето му показваше какво изпитва.

– Ранен ли е някой от вашите хора?

Отговорът беше съпроводен с развеселено поклащане на глава:

– Не. Всички спяха. Един бил с пистолет до леглото си и е направил грешката да посегне към него.

– Вие сте измъкнали всички, дори и охраната на лагера?

– Разбира се. Сега всички са в Чад. Живите ги разпитват.

– Как уредихте това да бъде заснето от спътника?

– Просто щастливо съвпадение. – Отговорът беше придружен с вдигане на рамене.

„Точно така – помисли си Райън. – Голямо съвпадение. Току-що наблюдавах запис от смъртта на трима или четирима души. Терористи – поправи се той. – Освен пазачите на лагера, които са помагали на терористите. Не е възможно нещата да са съвпаднали по случайност. Французите искат да знаем, че те истински се занимават с антитерористични операции.“

– Защо ме повикахте тук?

– Но вие направихте това възможно – каза Жан Клод. – За мен е удоволствие да ви поднеса благодарността на моята страна.

– Какво ще стане с онези, които заловихте? – поиска да узнае Джек.

– Знаете ли колко много хора са убили те? Ще отговарят за тези престъпления. Правосъдие – ето какво ще им се случи.

– Искаше да видиш успешна акция, Джек – каза Кантор. – Току-що го направи.

Райън се замисли за това. Преместването на телата на охраната му говореше за края на операцията. Никой не трябва да знае какво се е случило. Разбира се, останали са няколко дупки от куршуми и няколко петна кръв, но няма тела. Похитителите буквално са заличили следите си. Цялата операция можеше да бъде отричана. Не беше останало нищо, което да покаже, че французите са извършителите. В този смисъл това беше отлична подривна операция. И ако за приготовленията й са отишли толкова много усилия, то нямаше причини да се смята, че хората от „Пряко действие“ някога ще бъдат изправени пред съдебни заседатели. „Човек не полага толкова старания, за да даде гласност на всичко чрез съдебно дело – помисли си Райън. – Сбогом, Франсоаз Теру!“

„Аз осъдих тези хора на смърт“ – накрая осъзна той. Само един от тях му стигаше, за да смущава съвестта му. Припомни си лицето й от полицейската фотография, спомни си и момичето е бикини от неясната спътникова снимка.

– Убила е най-малко трима души – каза Кантор, който четеше по лицето на Райън.

– Професор Райън, тя няма сърце. Няма чувства. Не трябва да се заблуждавате от лицето й – посъветва го Жан Клод. – Не всички изглеждат като Хитлер.

Но Райън знаеше, че това е само част от истината. Външният й вид само подсещаше, че нейният живот е човешки живот, чийто срок е прекъснат по неестествен начин. „А тя е отнемала живота на други“ – помисли си Джек. Призна пред себе си, че не би изпитвал никакви угризения, ако тя се казваше Шон Милър.