Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 38 страниц)

– Райън?

– Може би. – Мъри се тревожеше за него.

– Чакай ме в Скотланд Ярд – каза Оуенс.

– Тръгвам. – Мъри се отправи към колата си.

На Оуенс му беше по-лесно. Къщата му винаги се наблюдаваше от въоръжени полицаи с кола. Трябваше само да се покаже от вратата, да махне с ръка и ландроверът веднага спираше пред вратата. Изпревари Мъри с пет минути. Когато агентът на ФБР пристигна. Оуенс вече беше изпил чаша чай. Наля още две.

– Този ми изглежда познат – каза агентът на ФБР и му подхвърли снимката. Очите на Оуенс се разшириха.

– Нед Кларк – каза той, като си пое дъх. – В Америка ли каза?

– Помислих си, че изглежда познат. Задържали са го в Анаполис.

– Това е един от хората, които избягаха от Лонг Кеш. Много лош тип с няколко убийства зад гърба си. Благодаря ти, мистър Мъри.

– Благодари на морските пехотинци. – Мъри взе едната чаша чай. Наистина имаше нужда от кофеин. – Мога ли да позвъня оттук? – След минутка отново се свърза с централата на ФБР. Високоговорителят на телефона беше включен, за да може Оуенс да чува.

– Бил, заподозреният е човек на име Нед Кларк, убиец с присъда, който миналата година е избягал от затвора. От елитните убийци на ИРА е.

– Имам лоши новини, Дан – отговори Шоу. – Изглежда, е имало нападение над семейството на Райън. Щатската полиция разследва въоръжено нападение на кола, принадлежаща на доктор Каролайн Райън. Нападателите са били в един фургон и са се измъкнали, след като убили служител на пътната полиция.

– Къде е Джек Райън?

– Още не знаем. Видели са го да напуска академията в колата на свой приятел. Полицаите сега търсят тази кола.

– Какво става със семейството му? – обади се Оуенс.

– Откарали са ги с хеликоптер в Центъра за лечение на шокове и травми в Балтимор. Местната полиция има указания да наблюдава мястото, но то и без това е охранявано. Щом намерим Райън, ще му дадем и охрана. Добре, а този Нед Кларк ще го съобщя на федералните власти утре сутринта. Предполагам, че мистър Оуенс желае да му го върнат.

– Да – Оуенс се облегна в стола си. Сега той трябваше да се обади по телефона. Както често се случваше в полицейската работа, добрите новини бяха съпътствани от лоши.

– Мистър Райън? – Човекът, който го извика, беше лекар. Може би лекар. Носеше нещо като нощница от розова материя, наподобяваща хартия, и странни розови галоши върху маратонки. Нощницата му беше изцапана с кръв. Райън прецени, че не е по-възрастен от тридесет години. Лицето му беше уморено и мрачно. От картончето на гърдите му се виждаше, че се казва доктор Бари Шапиро, заместник-ръководител на Центъра за лечение на шокове и травми. Райън опита да се изправи, но установи, че краката му не се подчиняват. Лекарят му махна с ръка да не става. Приближи се бавно и се строполи в креслото до дивана.

„Какви лоши вести носите?“ – помисли си Райън. Съзнанието му копнееше за новините и в същото време се боеше да узнае какво е станало със семейството му.

– Казвам се Бари Шапиро. Занимавах се с дъщеря ви – бързо заговори той. Имаше особен акцент, който Райън забеляза, но реши, че това не е толкова важно. – Е, жена ви е добре. Горната част на лявата ръка е счупена и разкъсана, и главата й е порязана много зле. Когато лекарят от хеликоптера видял раната на главата – главите кървят много, – решил ла я доведе тук за всеки случай. Проведохме пълни изследвания и установихме, че с наред. Леко сътресение, но не е нещо сериозно. Ще се оправи.

– Тя е бременна, док…

– Забелязахме това – усмихна се Шапиро. – Няма никакви проблеми. Нищо опасно за бременността й.

– Тя е хирург. Ще има ли някакво трайно увреждане?

– О? Не знаех това. Ние не обръщаме голямо внимание на самоличността на пациентите – обясни Шапиро. – Не, не би трябвало да има проблеми. Раната на ръката е голяма, но не е нещо сериозно. Ще заздравее напълно.

Райън кимна, но не смееше да зададе следващия въпрос. Лекарят направи пауза, преди да продължи. „Сега на лошите новини ли идва ред…“

– Дъщеря ви е много болно момиченце.

Джек за малко не се задави. Железният юмрук, който стягаше стомаха му, се поотпусна с един милиметър. „Поне е жива. Сали е жива!“

– Очевидно не си е поставила колана. Когато колата се е блъснала, тя е изхвърчала напред. Много силно. – Джек кимна. Сали обичаше да си играе със закопчалката на колана. „Мислехме си, че е толкова интересна“, с горчивина си припомни Райън. – Е, на двата й крака са счупени пищялките, както и лявата бедрена кост. Всичките ребра отляво и шест отдясно са счупени – класически случай на смачкан гръден кош. Тя не може да диша сама, на респиратор е и с това няма проблем. Пристигна с големи вътрешни наранявания и силни кръвоизливи, сериозни наранявания на жлъчката и далака, както и на дебелото черво. Сърдечната й дейност спря точно когато я докараха тук, вероятно – или почти сигурно – поради липсата на кръв. Веднага възстановихме работата на сърцето и започнахме кръвопреливане, за да компенсираме загубената кръв – бързо продължи Шапиро. – Този проблем също е под контрол. Доктор Кинтър и аз работим върху нея почти от пет часа. Трябваше да махнем далака – това не е проблем. Живее се и без далак. – Шапиро не каза, че далакът е важен за инфекциозната защита на организма. – Черният дроб имаше средно голямо звездообразно разкъсване и нараняване на главната артерия, която подава кръв в него. Трябваше да махнем около една четвърт от черния дроб. Това също не е проблем. Мисля, че отстранихме и проблема с разкъсаната артерия. Смятам, че тя е трайно възстановена. Черният дроб е важен орган. Образуването на кръвни телца и биохимическият баланс до голяма степен зависят от него. Без черен дроб не може да се живее. Ако функциите на черния й дроб се възстановят…тя може би ще оцелее. Лесно оправихме дебелото черво. Отрязахме около тридесет сантиметра от него. Краката й са обездвижени. Ще ги оправим по-късно. Ребрата…е, това ще боли, но не заплашва живота й. Нараняването на черепа е минимално. Предполагам, че гръдният й кош е поел основния удар. Получила е сътресение, но няма признаци за вътрешночерепни кръвоизливи. – Шапиро прекара дланите си по брадясалото си лице.

– Всичко зависи от функциите на черния й дроб. Ако черният дроб продължи да работи, тя вероятно ще се възстанови напълно. Наблюдаваме състава на кръвта й и ще знаем със сигурност какво ще стане след около осем или девет часа.

– Нищо ли не се знае дотогава? – Лицето на Райън се сгърчи в агонизираща гримаса. Железният юмрук отново стегна хватката си. „Тя все още може да умре…“

– Мистър Райън – бавно каза Шапиро. – Зная какво изживявате. Ако дъщеря ви не беше докарана с хеликоптера, то сега щях да ви кажа, че е мъртва. Още пет минути забавяне, и тя нямаше да оцелее. Толкова близо до смъртта се намираше. Но тя е жива и искам да ви уверя, че правим всичко по силите си, за да я запазим. А това, което вършим тук, е най-доброто. Моят екип от лекари и сестри е най-добрият в света и точка. Никой не може да ни излезе насреща. Ако има начин, ще го намерим. „А ако няма – помисли си той, – няма да го намерим“

– Мога ли да ги видя?

– Не – поклати глава Шапиро. – В момента и двете се намират в реанимационната зала. Там е чисто като в операционна. И най-малката инфекция може да бъде смъртоносна за един пациент с травма. Съжалявам, но това може да бъде твърде опасно. При тях има опитна сестра всяка секунда, а само на пет метра от стаите им дежури екип от лекари и санитари.

– Добре – каза Джек, като почти изохка. Облегна главата си на стената и затвори очи. „Още осем часа? Но нямаш никакъв избор. Трябва да чакаш. Трябва да правиш каквото ти кажат.“ – Добре.

Шапиро си тръгна и Джексън го последва, като го спря до асансьора.

– Докторе, не може ли Джек да види дъщеричката си? Тя…

– Не може. – Шапиро залитна към стената и почти се свлече, като изпусна дълга въздишка. – Вижте, точно сега момиченцето, впрочем как се казва то?

– Сали.

– Да. Точно сега се намира в леглото си, съблечена чисто гола със закачени в двете й ръце и в единия крак системи с вътрешновенозна течност. Част от главата й е обръсната. Вързана е към половин дузина монитори и диша с помощта на респираторен апарат „Енгстрьом“. Краката й са бинтовани. Тя е просто една голяма рана от бедрата до главата. – Шапиро погледна пилота. Беше твърде уморен, за да може лицето му да изрази някакви чувства. – Вижте какво, тя може и да умре. Аз не мисля, че това ще стане, но не можем да бъдем сигурни. При нараняване на черния дроб не се знае, докато не дойдат резултатите от изследванията на кръвта. Просто не може. Ако тя почине, желаете ли приятелят ви да я види така? Желаете ли той да я помни така до края на живота си?

– Не – тихо каза Джексън, изненадан от силното си желание това момиченце да оживее. Жена му не можеше да има деца и Сали беше станала нещо като тяхно собствено дете. – Какви са шансовете й?

– Не обичам да прогнозирам и да цитирам цифри. Те не означават нищо в случай като този. Съжалявам, но тя или ще се оправи, или ще почине. Вижте, аз не говорих тези неща просто така на… Джек ли казахте? Това е най-доброто място, където може да попадне човек. – Очите на Шапиро се спряха на гърдите на Джексън. Той бутна с пръст значката с позлатени крилца. – Вие пилот ли сте?

– Да. На изтребител.

– Фантом ли?

– Не. На Ф-14 „Томкат“.

– И аз летя – усмихна се Шапиро. – Във военновъздушните сили бях лекар в санитарен самолет. Минатата година си купих безмоторен самолет. Горе е много приятно и спокойно. Когато успея да се измъкна от тази лудница, се качвам там при първа възможност. Няма телефони. Няма тичане. Просто оставам сам е облаците. – Лекарят не говореше толкова на Джексън, колкото на себе си. Роби хвана лекаря за ръката.

– Докторе, вижте какво, ако спасите това момиченце, аз ще ви уредя един полет на какъвто искате самолет. Летял ли сте някога в Т-38?

– Какво представлява? – Шапиро беше твърде изтощен, за да си спомни дали е виждал такъв самолет.

– Един страхотен малък свръхзвуков тренировъчен самолет. Две седалки, двойно управление и се кара като сън с полюции. Мога да ви маскирам като някой от нашите хора и да ви вдигна във въздуха без никакви проблеми. Някога возили ли сте се със свръхзвукова скорост?

– Не. Можете ли да правите акробатични номера? – Шапиро се усмихна като уморено момченце.

– Да, докторе – усмихна се Джексън, защото знаеше, че може да прави такива маневри, от които и най-опитният летец би получил световъртеж и гадене.

– Съгласен съм. Ние работим върху пациентите си по един и същи начин, но съм съгласен. Наглеждайте приятеля си. Изглежда доста разтърсен. Това е нормално. Тези неща могат да се понесат по-трудно от членовете на семейството, отколкото от самия пострадал. Ако не се посъвземе, обадете се на администраторката. Имаме психолог, който специализира в работа с…другите жертви, както ги нарича той. Една от новаторските идеи на Центъра за лечение на шокове и травми беше назначаването на специалист за работа с нараняванията на семейните и приятелите.

– За ръката на Кати. Тя е очен хирург – много тънка работа, нали се сещате? Сигурен ли сте, че няма да има проблеми с това?

Шапиро поклати глава.

– Нищо й няма. Просто счупване на раменната кост. Трябва да е улучена от куршум с метална обвивка. Влязъл е и е излязъл, без да разкъсва. Голям късмет наистина.

Дланта на Роби се впи в ръката на лекаря, когато дойде асансьорът.

– Куршум ли?

– Не ви ли казах това? Господи, трябва да съм по-изморен, отколкото си мисля. Да, това е огнестрелна рана, но е много чиста. Може би куршумът е деветмилиметров или около този размер. Трябва да се връщам към работата си. – Лекарят влезе в асансьора.

– Мамка му! – каза на стената Джексън. Обърна се, когато дочу английски акцент – оказаха се двама души, които администраторката упъти към чакалнята. Роби ги последва.

По-високият от двамата приближи до Райън и попита:

– Сър Джон?

Райън вдигна поглед. „Сър Джон?“ – помисли си Роби. Англичанинът застана мирно и продължи с отсечен глас:

– Казвам се Джефри Бенет. Временен посланик в английското посолство. – Измъкна един плик от джоба си и го подаде на Райън. – Наредено ми е от нейно кралско величество да ви предам лично това писмо и да чакам отговора ви.

Джек примигна няколко пъти, а след това разкъса плика и извади телеграма върху жълта бланка. Телеграмата беше кратка, любезна и лаконична. „Колко ли е часът там? – зачуди се Райън. – Два сутринта? Три? Там някъде е.“ Това значи, че вероятно са я събудили, за да й предадат тази новина, и тя е била толкова внимателна и загрижена, за да изпрати лично съобщение. И сега очакваше отговор.

Виж ти.

Райън затвори очи и си каза, че е време да се осъзнае. Беше твърде изтощен от неизплаканите сълзи. Преглътна няколко пъти, разтърка лицето си и стана.

– Моля да предадете на нейно величество, че благодаря за загрижеността й. Очаква се съпругата ми да се възстанови напълно, но дъщеря ми се намира в критично състояние и положението й няма да е ясно още осем или девет часа. Моля да предадете на нейно величество, че съм дълбоко трогнат от вниманието и високо ценя приятелските й чувства.

– Благодаря ви, сър Джон. – Бенет си записа нещо. – Незабавно ще изпратя телеграма с отговора ви. Ако не възразявате, ще оставя един от членовете на персонала на посолството с вас. – Джек кимна озадачен и Бенет си тръгна.

Роби прие всичко това с високо вдигнати вежди и дузина незададени въпроси. „Кой е този?“ Той се представи като Едуард Уейсън и седна в ъгъла така, че можеше да наблюдава входа. Погледна Джексън, Очите им се срещнаха за момент, като всеки изучаваше другия. Уейсън притежаваше хладни, безгрижни очи и в ъглите на устните му играеше тънка усмивка. Роби го огледа по-отблизо. Под лявата му ръка се забелязваше подутина. Уейсън се преструваше, че чете книга с меки корици, която държеше в лявата си ръка, но през няколко секунди очите му поглеждаха към вратата, а дясната му ръка лежеше свободна в скута. Забеляза погледа на Джексън и му кимна. Роби заключи, че той е от контрашпионажа или най-малкото е офицер от службите за сигурност. „Значи затова е целият този шум.“ Мигновеното прозрение му подейства като внезапен полъх на студен вятър. Ръцете на пилота се свиха в юмруци, когато помисли какъв тип човек се бе опитал предумишлено да убие една жена и детето й.

Пет минути по-късно влязоха трима офицери от щатската полиция. Говориха с Райън в продължение на пет минути. Джексън наблюдаваше с интерес и видя как лицето на приятеля му побледня от гняв, докато отговаряше със заекване на многобройните въпроси. Уейсън не гледаше към тях, но дочу всичко.

– Ти беше прав, Джими – каза Мъри. Стоеше до прозореца и наблюдаваше как първите коли в ранната утрин завиват на ъгъла на улиците „Бродуей“ и „Виктория“.

– Пади О’Нийл в Бостън обича да разказва колко приятни хора са онези от „Шин Фейн“ – замислено каза Оуенс. – И нашият приятел О’Донъл решава да му създаде притеснения. Нямаше как да знаем това, Дан. Подозрението не е веществено доказателство и ти го знаеш. Всъщност нямаше причина да им отправиш по-сериозно предупреждение. А ти го направи, Дан…

– Тя беше такова хубаво момиченце. Преди да отлетят за дома, тя ме целуна. – Мъри погледна часовника си и пресметна пет часа по-назад. – Джими, понякога има моменти…Преди петнадесет години арестувахме един…един човек, който нападаше деца, момчета. Аз го разпитвах. Пееше като канарче и не можеше да се нарадва на себе си. Призна си за шест случая и ми даде всички сведения с голяма нагла лайнена усмивка. Това се случи точно когато Върховният съд отмени всички закони за смъртните присъди, така че на онзи му беше известно, че ще доживее до дълбоки старини. Знаеш ли колко малко ми оставаше, за да го… – Той спря за момент, преди отново да продължи: – Понякога сме прекалено цивилизовани.

– Изходът, Дан, е да станем като тях.

– Зная, че не става, Джими, но не ми харесва и сегашното положение.

Когато Бари Шапиро погледна часовника си за втори път, вече беше пет часът сутринта. „Не се изненадвам, че съм така изморен – помисли той. – Двадесетчасово дежурство. Твърде стар съм за тези неща“ Предполагаше се, че ще се съобразява с това.

Първият признак беше, че оставаше на дежурство прекалено дълго време, поемаше твърде много лични отговорности, проявяваше прекалено голям интерес към пациентите, чиито случаи в крайна сметка се оказваха просто натъртвания или разкъсвания. Някои от тях умираха. Независимо от уменията му, от фината техника и от усилията на екипа някои пациенти щяха да умират. А когато човек се измори до такава степен, той не може да спи. Раните им и още по-лошо лицата им оставаха твърде пресни в съзнанието му, бяха прекалено страшни и не си отиваха. Лекарите се нуждаят от сън повече, отколкото останалите хора. Постоянната загуба на съня беше последното и най-опасно предупреждение. Това беше момент, когато човек трябва да се махне или да рискува да си докара нервно разстройство, както често пъти се случваше на служителите на Центъра за лечение за шокове и травми.

В този дух беше и най-мрачната им служебна шега: пациентите им пристигаха с изпочупени тела и повечето от тях си отиваха възстановени, но лекарите и сестрите, които идваха тук на работа с огромна енергия и високи лични идеали, често пъти си тръгваха отпаднали духом. Голямата ирония в професията му беше, че успехите пораждат очаквания за още по-големи успехи; неуспехът в тази изтощителна медицинска специалност можеше да навреди на лекаря почти толкова, колкото и на пациента. Шапиро беше достатъчно циничен, за да проумее хумора в това.

Хирургът прочете за втори път листа, който апаратът за анализ на кръвта беше изплюл преди минутка, и го върна на сестрата стажантка. Тя го прикачи към картона с диагнозата на детето и седна, като приглади сплъстената коса, подаваща се над кислородната маска.

– Баща й е долу. Намери някой да те смени тук и слез да му кажеш. Аз се качвам горе да изпуша една цигара. – Шапиро напусна интензивното отделение, взе си палтото и започна да рови в джобовете му за цигари.

Бавно отиде до пожарното стълбище в дъното на коридора и уморено изкачи шестте етажа до покрива. „Господи – мислеше той, – колко съм скапан само!“ Покривът беше равен, покрит е асфалт и чакъл, с накацали ултракъсовълнови антени за комуникационната мрежа. Имаше и няколко изхода за кондензаторите на климатичната инсталация. Шапиро запали цигарата на завет под стълбището, като се наруга, че не може да се откаже от този отвратителен навик. Замисли се, че и той, както повечето му колеги, никога не виждаха вредните последици от тютюнопушенето. Повечето от пациентите им бяха твърде млади, за да страдат от хронични заболявания. Нараняванията им бяха в резултат на чудесата на технократското общество: автомобили, мотоциклети, огнестрелни оръжия и промишлени машини.

Шапиро отиде до ръба на покрива, облегна крак на парапета, сякаш е релса в някой бар, и издуха дима във въздуха на ранното утро. Лекият ветрец го поде и разсея, докато стигне до покривните светлини. Лекарят протегна врата и уморените си ръце. Нощният дъжд беше отмил от небето обикновената пушилка и в тъмното се виждаха предутринните звезди.

Особения акцент Шапиро имаше от миналото си. Беше прекарал ранното си детство в района Уилямсбърг на Ню Йорк. Беше син на равин, който отведе семейството си в Южна Каролина. Бари беше учил в добри частни училища, но когато завърши, говореше със смесица от южняшкия провлечен говор и нюйоркската насмешлива интонация. Акцентът му се влоши още и от прерийното наречие на Тексас, където следва медицина в университета в Бейлър. Баща му беше начетен човек, който често пъти изнасяше лекции в университета на щата Южна Каролина в град Колумбия. Специалност на експерта по американска литература от XIX век беше Едгар Алън По. Бари Шапиро ненавиждаше По. Писателят на смъртта и перверзните, така го наричаше, когато станеше дума за него. С изненада беше узнал, че По е починал в Балтимор преди много години, след като заспал пиян в една канавка, и че домът му се намира само на няколко пресечки от университетския болничен комплекс и представлява нещо като храм на местните литератори.

Струваше му се, че всичко, свързано с По, е мрачно и извратено, вечно чакащо неизбежната смърт, която беше личният враг на Шапиро. Започнал беше да мисли за По като олицетворението на този враг, понякога победен, понякога не. Шапиро не говореше за това с болничния психоаналитик, който също наблюдаваше отблизо персонала, но сега, когато беше сам, гледаше на север към къщата на По.

– Кучи син – прошепна той. Каза го на себе си. На По. На никого. – Кучи син! Този път няма да стане. Не и сега. Този път хората ще се върнат у дома.

Хвърли цигарата и проследи как оранжевата светлина на връхчето й пада към блестящата празна улица. Тръгна към стълбите. Време беше да се прибере и да спи.

16.

ЦЕЛИ И ПАТРИОТИ

Като повечето професионални офицери майор Роби Джексън не виждаше много полза от пресата. По ирония на съдбата Джек много пъти се беше опитвал да му обясни, че греши, защото пресата има толкова значение за запазването на демокрацията, колкото и военноморските сили. Сега гледаше как репортерите обсаждаха приятеля му с въпроси, вариращи от пълно безсмислие до нахална интимност. Защо трябва всеки да знае какви тревоги изпитва Джек за състоянието на дъщеря си? Какво би чувствал всеки нормален човек, ако детето му се намира на ръба на смъртта – трябваше ли да се дават обяснения за тези чувства? Откъде може да знае Джек кой е стрелял – щом полицията не е наясно, как би могъл да знае той?

– А вие как се казвате? – запита го накрая една репортерка. Той каза името и званието си, но не спомена номера на поделението.

– Какво правите тук? – настоя тя.

– Приятели сме. Докарах го тук. – „Тъпа крава“.

– И какво мислите за всичко това?

– Какво смятате, че мисля? Ако дъщеричката на ваш приятел се намира там горе, какво, по дяволите, бихте си мислили вие?

– Знаете ли кой го е направил?

– Аз си изкарвам хляба с пилотиране на самолети. Не съм полицай. Питайте тях.

– Те не казват нищо.

Роби се усмихна тънко:

– Е, едно на нула за добрите. Госпожо, защо не оставите човека на спокойствие? Ако вие изживявахте това, което му се падна на него, смятате ли, че ще ви се иска да сте заобиколена от половин дузина непознати, които ви задават толкова въпроси?

– Вижте, майоре, знаем, че жена му и дъщеря му са били нападнати от терористи…

– Кой казва това? – настоя Джексън.

– Кой друг би го направил? Вие за глупаци ли ни смятате? – Роби не отговори на този въпрос. – Това е нещо голямо. Първото нападение от чуждестранна терористична група на американска земя, ако не грешим. Това е важно. Хората имат правото да знаят какво се е случило и защо – каза репортерката с благоразумен глас.

„Права е“ – неохотно призна пред себе си Роби. Това не му харесваше, но тя беше права. По дяволите.

– Ще ви накарам ли да се почувствате no-доволен, като ви кажа, че имам дете на нейната възраст? Момче е – каза тя. Всъщност репортерката, изглежда, му съчувстваше.

Джексън се помъчи да намери нещо неприятно в нея.

– Отговорете ми на следното: ако имате възможност да интервюирате тези хора, бихте ли го сторили?

– Това ми е работата. Нужно е да знаем откъде идват.

– Там, откъдето идват, госпожо, убиват хората за развлечение. Това е част от играта им. – Роби си припомни някои от разузнавателните доклади, които беше виждал по време на пребиваването си в Източното Средиземноморие. – Това се случи преди две години. Но не сте го чули от мен, нали?

– Остава си между нас – тържествено каза тя.

– Бях на самолетоносач близо до Бейрут. Имахме разузнавателни сведения…и снимки на хора от Европа, които идваха със самолети в страната, за да убиват. В по-голямата си част хлапаци и трябва да са били от заможни семейства, ако се съди по дрехите им. Няма майтап, истина си е, виждал съм шибаните снимки. Събрали се с някакви откачени, намерили оръжие и започнали да стрелят напосоки, просто за майтап. Стреляли са от високите хотели и от служебни сгради по улиците. С бойна пушка човек може да улучи цел от хиляда метра. Помръдне ли се нещо – бум, застрелват го с автоматичен огън. След това си отишли у дома. Убивали са хора за развлечение! Може би някои от тях са станали истински терористи, не зная. Гадна история беше и не можеш лесно да забравиш такова нещо. За такива хора става дума и сега, нали разбирате? И хич не ми пука за гледната им точка, госпожо! Когато бях момче в Алабама, имахме проблеми с хора като тези, ония задници от ку-клукс-клан. И за тяхната гледна точка пет пари не давам. Единственото хубаво нещо на ку-клукс-клан беше, че са идиоти. Терористите, които се мотаят наоколо, са много по-добри. Може би това ги прави по-приемливи във вашите очи, но не и в моите.

– Онези неща в Бейрут никога не са стигали до вестниците – каза репортерката.

– Зная със сигурност, че един репортер го е видял. Може би е смятал, че никой няма да му повярва. Аз не зная дали бих повярвал, ако не бяха снимките. Но съм ги виждал. Давам ви думата си, госпожо.

– Какви снимки?

– Това не мога да ви кажа – но бяха достатъчно добри, за да се виждат лъскавите им младежки лица. – Снимките бяха направени от американски и израелски разузнавателни самолети.

– И какво направихте вие?

– Ако можете да уредите онези копелета да бъдат събрани на едно място, аз смятам, че ние и морските пехотинци ще можем да измислим нещо – отговори Роби. Думите му изразяваха желанието на всички професионални войници по света. – Даже накрая бихме могли да поканим и вас, журналистите. Кои са тези, по дяволите? – В стаята влязоха двама души.

Джек беше твърде изморен, за да може напълно да се концентрира. Вестта, че Сали е извън непосредствена опасност, сне огромна тежест от раменете му и сега той очакваше да види жена си, която скоро щеше да бъде преместена в обикновена болнична стая. Седящият на няколко метра от него Уейсън, офицерът от британските сили за сигурност, наблюдаваше репортерите е неприкрито презрение, като отказваше дори да каже името си на онези, които го питаха за това. Полицаите от щатската полиция не можеха да изгонят репортерите, въпреки че болничният персонал категорично отказа да допусне телевизионно оборудване и удържаха на думата си. Постоянно повтарящият се въпрос беше: „Кой го е направил?“ Джек каза, че не знае, макар да мислеше, че знае. Навярно това бяха хората, за които беше решил да не се притеснява.

„Можеше да бъде и по-лошо“ – мислеше Си той. Сега поне имаше вероятност Сали да оживее до края на седмицата. Дъщеря му не беше мъртва заради неправилната му преценка. Това внасяше известно успокоение.

– Мистър Райън? – попита един от новодошлите.

– Да? – Джек беше твърде изтощен, за да може да вдигне поглед. Сега оставаше буден само поради превъзбудата. Нервите му бяха прекалено силно разклатени, за да може да заспи, макар че се нуждаеше от сън.

– Аз съм специален агент Ед Донъхю от бостънската служба на ФБР. С мен е един човек, който желае да ви каже нещо.

„Никой не казва, че Пади О’Нийл е глупав“ – мислеше си Донъхю. Веднага след като тази новина се появи в предаването от единадесет часа, човекът от „Шин Фейн“ беше помолил „придружителя“ си от ФБР да го съпроводи до самолета за Балтимор. Донъхю не можеше да му откаже това право, а и му наредиха да доведе О’Нийл е първия самолет.

– Мистър Райън – каза О’Нийл с глас, от който извираше съчувствие, – разбирам, че състоянието на детето ви се подобрява. Надявам се, че моите молитви са допринесли за това…

На Райън му трябваха десетина секунди, за да разпознае лицето, което преди няколко дни беше видял на телевизионния екран. Устата му се отвори бавно и очите му се разшириха. Неизвестно защо не чуваше какво му се говори. Думите влизаха в ушите, но мозъкът не ги сливаше в разбираема реч, сякаш бяха на някакъв чужд език. Виждаше само гърлото на мъжа на около метър и половина от себе си. Единствената мисъл, която мозъкът му раждаше, беше: „На около метър и половина“.

– Ох, майчице! – промълви Роби в другия край на чакалнята. Приятелят му почервеня като цвекло и той скочи. Две секунди по-късно лицето на Райън побеля като яката на бялата му памучна риза. Краката на Джек се отместиха, плъзнаха се под тялото му и той се наклони напред.

Роби се промъкна край агента на ФБР, когато Райън се хвърли от дивана е протегнати ръце към гърлото на О’Нийл. Рамото на Джексън се блъсна в гърдите на приятеля му и пилотът го стисна в мечешка прегръдка, като се опитваше да го избута назад, докато трима фотографи увековечаваха тази сцена. Джек не издаде нито звук, но Роби знаеше точно какво иска да направи. Джексън надви и избута Райън върху дивана. Бързо се извърна:

– Разкарайте този задник оттук, преди аз да съм го убил! – Джексън беше е десет сантиметра по-нисък от ирландеца, но гневът му беше не по-слаб от този на Райън. – Разкарайте това терористко копеле оттук!

– Офицер! – Специален агент Донъхю направи знак на един от полицаите, който незабавно сграбчи О’Нийл и го издърпа от стаята. Репортерите ги последваха, а О’Нийл на висок глас протестираше и заявяваше, че е невинен.

– Вие да не сте откачили? – изръмжа Джексън на агента от ФБР.

– Успокойте се, майоре. Аз съм на ваша страна. Успокойте се.

Джексън седна до Райън, който гледаше в земята и дишаше тежко като състезателен кон, достигнал края на пистата. Донъхю се настани от другата му страна.

– Мистър Райън, не можех да му забраня да дойде тук. Съжалявам, но не можем да направим това. Той искаше да ви каже – мамицата му, през целия полет ми разправяше, че неговата организация няма нищо общо с това и че за тях такова нещо би означавало провал. Предполагам, че искаше да изрази съчувствието си. – Агентът мразеше себе си заради тези думи, макар и да бяха верни. Мразеше се и за това, че почти беше започнал да харесва Пади О’Нийл през изминалата седмица. Представителят на „Шии Фейн“ беше човек със забележителен чар и с дарба да представя гледната си точка по разумен начин. Ед Донъхю се питаше защо точно той трябваше да бъде изпратен за тази работа. „Защо не можаха да си изберат някой италианец?“ Разбира се, знаеше отговора на този въпрос, но това, че той беше смислен, не означаваше, че му харесва. – Обещавам той повече да не ви безпокои.

– Направете го – беше съветът на Роби.

Донъхю се върна в коридора, където О’Нийл пееше „урока“ си пред репортерите. Това не го изненада. „Мистър Райън е объркан – казваше оня, – както би се чувствал всеки семеен човек в подобни обстоятелства.“ Първата среща с Пади О’Нийл през миналата седмица го беше изпълнила с чувство на отвращение. След това беше започнал да се възхищава на чара и способностите му. Сега Донъхю реагира на думите му с пълна омраза. В главата му се зароди една идея. Почуди се дали бюрото ще я одобри и реши, че си струва да опита. Дръпна настрана един фотограф и му каза нещо. Двамата намериха лекар.