Текст книги "Патриотични игри"

Автор книги: Том Клэнси

сообщить о нарушении

Текущая страница: 38 (всего у книги 38 страниц)

Видя няколко глави да се обръщат нагоре с отворени от изненада уста. Няколко ръце се поместиха, но преди дори да стане нещо като опит за насочване на оръжие към него, един шестдесетсантиметров прожектор изпрати лъч светлина върху лодката откъм морето.

Пауърс беше благодарен на светлината. Видя как главите им се завъртяха, а след това отново се вдигнаха нагоре. Хванати бяха в капан и го знаеха.

– Здравейте – чу се един глас над водата. Беше женски глас през мегафон. – Ако някой мръдне, аз имам тук десет морски пехотинци, готови да ви пръснат. Хайде, ако ви стиска! – завърши гласът. Сержант Пауърс потръпна.

След това светна друг прожектор.

– Това е бреговата охрана. Всички сте арестувани.

– Да има да вземате! – изкрещя Пауърс. – Аз ги арестувах!

Мина още една минута, преди да се установи какво става, за всеобщо задоволство. Голямата сива лодка се приближи до малката и Пауърс с облекчение видя десет пушки, насочени към неговите задържани.

– Добре, хора, сега нека оставим пушките и да се качим нагоре, един по един. – Рязко завъртя глава, когато прозвуча един изстрел от пистолет, последван от два изстрела от пушка. Сержантът въздъхна, но се постара да не обръща внимание и продължи да държи пушката си срещу лодката.

– Виждам един! – каза полицаят. – На около тридесетина метра зад нас!

– Покривай ме – нареди Пауърс. – Окей, хора, качвайте се тук и се просвайте на палубата.

Първите двама пристигнаха, като носеха ранен в гърдите човек. Пауърс ги накара да легнат пред първия ред контейнери е лица към палубата. Следващите дойдоха един по един. Когато и последният се качи, той преброи дванадесет, някои от тях също ранени. Оставили бяха куп автомати и нещо като мъртво тяло.

– Хей, морски пехотинци, можете да дойдете да ни помогнете тук.

Само това му трябваше. Райън стоеше на задната палуба на патрулния катер и скочи от нея. Подхлъзна се и падна на дъното. Брекенридж пристигна веднага след него и погледна оставеното от терористите тяло. В челото на човека имаше едносантиметрова дупка.

– Мислех си, че съм изпратил един добър изстрел. Води, лейтенанте. – Той направи жест към стълбата. Райън се втурна нагоре по стълбата с пистолет в ръка. След него капитан Питърс крещеше нещо, но на Райън му беше все едно.

– Внимателно, имаме още лоши надолу между контейнерите – предупреди Пауърс.

Джек заобиколи предната редица метални контейнери и видя проснатите по корем хора с ръце на тила и двама полицаи, застанали над тях. След малко се появиха и шестима морски пехотинци.

Капитан Питърс се приближи до сержанта от полицията, който, изглежда, беше старши.

– Има най-малко двама, а може би и четирима, които се крият между контейнерите – каза Пауърс.

– Искате ли помощ, за да ги изкараме?

– Да. Хайде да го направим – усмихна се Пауърс в тъмното. Събра хората си, като остави Брекенридж и трима морски пехотинци да пазят хората на палубата. Райън също остана. Изчака другите да тръгнат към кърмата.

След това започна да разглежда лицата.

Милър също се озърташе, като все още се надяваше да намери изход. Обърна глава наляво и видя Райън, който го гледаше от шест метра разстояние. Веднага се познаха и Милър видя нещо. Поглед, който винаги беше запазвал за себе си.

Аз съм смъртта, му казваше лицето на Райън.

Дошъл съм за теб.

Райън имаше чувството, че тялото му е направено от лед. Пръстите му още веднъж се свиха около дръжката на пистолета, когато тръгна бавно към десния борд с очи, фиксирани върху лицето на Милър. Все още му приличаше на животно, но вече не беше хищник на свобода. Джек стигна до Милър и го ритна по крака. С жест го накара да стане, но не му каза нито дума.

„Човек не говори със змии. Убива ги.“

– Лейтенант… – Брекенридж схвана ситуацията с малко закъснение.

Джек бутна Милър към металната стена на един от контейнерите, притиснал е ръка шията му. Приятно му беше да усеща с китката си гърлото на Милър.

„Това дребно копеле, което почти уби семейството ми.“ Въпреки че не го знаеше, на лицето му не се четяха абсолютно никакви чувства.

Милър погледна в очите му и видя… нищо. За първи път в живота си Милър позна страха. Видя собствената си смърт и си припомни отдавна отминалите уроци от католическото училище, припомни си какво го бяха учили сестрите и се уплаши, че може би са били прави. По лицето му изби пот и ръцете му затрепераха, защото, независимо от презрението му към религията, той се боеше от вечността на ада, който със сигурност го очакваше.

Райън видя погледа в очите на Милър и разбра какво означава той. „Сбогом, Шон. Надявам се, че там ще ти хареса…“

– Лейтенант!

Джек знаеше, че няма много време. Вдигна пистолета и го натика в устата на Милър, като очите му дълбаеха тези на Шон. Сви пръст около спусъка точно както бяха го учили. Леко натискане, за да не усетите точно кога спусъкът ще се задейства…

Но нищо не се случи, защото една голяма ръка легна върху пистолета.

– Той не си струва, лейтенанте, просто не си струва. – Брекенридж дръпна ръката си и Райън видя, че ударникът на пистолета му е спуснат. Трябваше да го дръпне, преди оръжието да може да стреля. – Помисли, синко.

Магията беше развалена. Джек преглътна два пъти и пое дъх. Сега виждаше нещо далеч по-малко чудовищно отпреди. Страхът беше дал на Милър хуманността, която преди му липсваше. Вече не беше животно. Беше човешко същество, зъл пример на това, което може да се случи, когато някой загуби нещо, от което имаха нужда всички хора. Милър дишаше на пресекулки, когато Райън извади пистолета от устата му. Задави се, но не можа да се наведе, защото ръката на Джек притискаше гърлото му. Райън отстъпи назад и мъжът се свлече на палубата. Старшината хвана дясната ръка на Райън и го накара да сведе пистолета надолу.

– Зная за какво мислиш. За това, което направи на дъщеря ти, но не си струва всичко, през което трябва да минеш. Мога да кажа на ченгетата, че си го застрелял, когато се е опитал да избяга. Момчетата ще ме подкрепят. Никога няма да идеш на съд, но не си струва това, което ще ти остане, синко. Ти не си създаден за убиец – меко каза Брекенридж. – Освен това виж какво му направи ти. Не зная какво е това, което лежи тук, но вече не е мъж.

Джек кимна. Все още не можеше да говори. Милър продължаваше да стои на ръце и крака, като гледаше надолу към палубата и се боеше да срещне погледа на Райън. Джек отново чувстваше тялото си. Кръвта, препускаща из вените му, го накара да разбере, че все още с жив и здрав. „Победих – помисли си той, когато съзнанието му надделя над чувствата. – Победих. Нанесох му поражение и в същото време не унищожих себе си.“ Ръката му отпусна хватката си около дръжката на пистолета.

– Благодаря ти, Патлак. Ако не беше ти…

– Ако наистина искаше да го убиеш, ти щеше да заредиш пистолета. Лейтенант, от много време зная що за човек си. – Брекенридж кимна, за да подчертае думите си. – Връщай се на палубата – каза той на Милър, който бавно се подчини.

– Преди някой от вас, хора, да си помисли, че има късмет, искам да ви кажа една новина – каза старшината. – Вие сте извършили убийство в страна, в която има газови камери. Тук можете да умирате на групи. Помислете за това.

Групата за спасяване на заложници пристигна след това. Намериха морските пехотинци и щатските полицаи, тръгнали назад. Необходими им бяха няколко минути, за да установят, че на контейнерната площадка няма никой. Останалите четирима членове на АОЪ бяха използвали една пътека, за да се отправят към кърмата и вероятно сега бяха на надстройката. Вернер пое командването. Той имаше твърдо определен периметър и никой нямаше да му се измъкне. Друга група агенти на ФБР отиде към носа, за да прибере терористите.

Пристигнаха три камиона на телевизионни компании, като прибавиха собственото си осветление към останалите, и нощта на пристана се превърна в ден. Полицаите не ги пускаха, но вече се предаваха новини на живо по целия свят. В момента един полковник от щатската полиция даваше интервю за пресата. Каза пред камерите, че положението е овладяно благодарение на малко късмет и много добра работа от страна на полицията.

През това време всички терористи отпред бяха претърсени и с белезници. Агентите им прочетоха конституционните права, като трима от тях отидоха в лодката, за да съберат оръжията им н други доказателства. Накрая принцът се изкачи по стълбата, придружен от силна охрана. Дойде до мястото, на което се намираха терористите. Гледа ги в продължение на минута, но не каза нищо. Не беше необходимо.

– Е, нещата отзад са овладени. Изглежда, има още четирима от тях. Така казва екипажът – обясни един от групата за спасяване на заложници. – Намират се някъде долу и трябва да ги придумаме да излязат. Няма да е много трудно, пък и разполагаме е всичкото време на света.

– Как ще свалим тези типове? – попита сержант Пауърс.

– Още не сме решили, но нека първо изкараме цивилните. Предпочитаме да слязат оттук. Може да бъде малко опасно да използват стълбата при кърмата. Имам предвид и морските пехотинци. Благодаря за съдействието, капитан Питърс.

– Надявам се, че не сме объркали нещо, като се присъединихме.

Агентът поклати глава.

– Не сте нарушили никакви закони, доколкото мога да се досетя. Пък и разполагаме с всички необходими веществени доказателства.

– Добре. В такъв случай пие тръгваме обратно към Анаполис.

– Отлично. Там ще ви чака група агенти, за да ви разпитат. Моля да благодарите на екипажа на катера от наше име.

– Старшина, да тръгваме.

– Добре. Морски пехотинци, по седлата! – извика Брекенридж. Две минути по-късно всички бяха в патрулните катери и се отдалечаваха от пристанището. Най-после дъждът беше спрял и небето се проясняваше. Канадският по-хладен въздух измести горещата вълна, която като наказание се стелеше над района. Морските пехотинци се възползваха от възможността да налягат по койките в катера. Боцман Знамировски и екипажът й се занимаваха с управлението. Райън и останалите се събраха в каюткомпанията и започнаха да пият кафето, което до момента никой не беше докоснал.

– Дълъг ден – каза Джексън. Погледна часовника си – След няколко часа трябва да излитам. Трябваше.

– Изглежда, най-после спечелихме един рунд – отбеляза капитан Питърс.

– Не беше лесно. – Райън гледаше в чашата си.

– Никога не е лесно, сър – каза Брекенридж след няколко секунди.

Двигателят зарева с увеличена мощност. Джексън вдигна един телефон и попита защо ускоряват. Усмихна се на отговора, но не каза нищо.

Райън разтърси глава, за да прочисти мисълта си и излезе навън. По пътя към горната палуба на една маса видя пакет цигари на някой от екипажа и си открадна една. Отиде на кърмата. Пристанището в Балтимор вече се бе смалило на хоризонта и катерът завиваше на юг към Анаполис, като пуфтеше е тринадесет възла – около двадесет и пет километра в час, но за катер това изглеждаше достатъчно бързо. Димът, който издишаше, правеше собствена следа назад и той гледаше след него. „Прав ли беше Брекенридж? – попита небето той. Отговорът дойде след миг: – Беше прав за едно. Аз не съм създаден за убиец. Може би е прав и за другото, надявам се…“

– Уморен ли си, Джек? – попита принцът, застанал до него.

– Би трябвало, но предполагам, че все още съм твърде много възбуден.

– Да – тихо отбеляза негово височество. – Исках да ги попитам защо. Когато се качих да ги видя, исках…

– Така е. – Райън си дръпна за последен път и изхвърли фаса във водата. – Можеш да питаш, но отговорът няма да има голямо значение.

– Тогава как ще можем да разрешим проблема?

„Ние разрешихме моя пробием – помисли си Джек. – Вече няма да нападат семейството ми. Но не това е отговорът, който искаш, нали?“

– Предполагам, че всичко се свежда до правосъдието. Ако хората вярват в своето общество, те не нарушават правилата му. Номерът е да ги накараш да повярват, По дяволите, не винаги можем да постигнем това. – Джек се обърна. – Но човек дава всичко от себе си и не се отказва. Всеки проблем си има разрешение, ако поработиш по него. Вие имате доста добра система там. Просто трябва да направите така, че тя да е приемлива за всички и да го правите достатъчно добре, за да могат да повярват. Не е лесно, но мисля, че може да се направи. Рано или късно цивилизоваността побеждава над варварщината. – „Надявам се, че преди малко доказах точно това.“

Уелският принц погледна назад за момент.

– Джек, ти си добър човек.

– Ти също, приятел. Затова ще победим.

Сцената беше ужасна, но не предизвика никакво съжаление в хората, които я изучаваха. Тялото на Джефри Уоткинс беше топло и кръвта му още капеше по пода. След като фотографът приключи със снимките, един следовател взе пистолета от ръцете на трупа. Телевизорът си оставаше включен и предаването „Добро утро, Британия“ продължи на живо от Америка. Всички терористи бяха задържани. „Това трябва да е била причината“ – помисли си Мъри.

– Глупак – каза Оуенс. – Нямахме никакви сведения.

– Сега имаме. – Един следовател вдигна три листа хартия в ръка. – Доста голямо писмо, подполковник. – Той пъхна листовете в пластмасов плик.

Сержант Боб Хайланд също беше тук. Той все още се учеше да ходи, с отливка на крака и бастун. Погледна тялото на човека, чиято информация за малко не остави децата му сираци. Хайланд не каза нито дума.

– Джими, случаят е приключен – отбеляза Мъри.

– Не както ми се искаше – отговори Оуенс. – Но предполагам, че сега мистър Уоткинс отговаря пред по-висша инстанция.

Петдесет минути по-късно катерът пристигна в Анаполис. Райън се изненада, когато боцман Знамировски подмина редицата закотвени катери и продължи нагоре към болницата. Тя майсторски вкара катера до вълнолома, където чакаха двама морски пехотинци. Райън и всички на борда с изключение на екипажа скочиха от катера.

– Всичко е сигурно – докладва на Брекенридж сержант Къмингс. – Тук има милион полицаи и хора от ФБР, Патлак. Всичко е наред.

– Много добре. Свободен си.

– Доктор Райън, бихте ли ме придружили? Побързайте, сър – каза младият сержант. Поведе го, като затича.

Добре, че сержантът, който го водеше нагоре към болницата на академията, бягаше бавно, защото краката на Райън бяха омекнали от умора.

– Спрете! – Един агент на ФБР извади пистолета от колана на Райън. – Ще взема това, ако нямате нищо против.

– Извинете – смутено отговори Джек.

– Няма нищо. Можете да влизате. – Не се виждаше никой.

Сержант Къмингс му махна, за да го последва.

– Къде са всички?

– Сър, жена ви в момента е в родилната стая – извърна се към него с усмивка Къмингс.

– Никой не ме е предупредил! – разтревожен каза Райън.

– Тя каза, че не трябва да ви притесняваме, сър. – Стигнаха на съответния етаж. Къмингс посочи: – Там, в дъното. Да не вземеш да се смахнеш, докторе.

Джек изтича по коридора. Един санитар го спря и го накара да влезе в съблекалнята, където Райън свали бързо дрехите си и облече зелен халат на хирург. Това му отне няколко минути. Райън беше тромав от умора. Влезе в чакалнята и видя, че всичките му приятели са там. След това санитарят го въведе в родилната зала.

– От много време не съм правил такова нещо – казваше лекарят.

– И при мен минаха няколко години – укори го Кати. – От вас се иска да вдъхнете увереност в пациентите си. – След това тя отново започна да диша учестено, като се бореше е напъните си да избута плода. Джек я хвана за ръката.

– Здравей, мила.

– Съвсем навреме идвате – отбеляза лекарят.

– По-добре щеше да бъде, ако бе тук преди пет минути. Добре ли си? – попита тя. Както и при последния път, лицето й беше окъпано в пот и изглеждаше много уморено. И все пак красиво.

– Всичко е свършено. Всичко е свършено – повтори той. – Аз съм добре, а ти?

– Водата й изтече преди два часа и щеше да бърза, ако не ви чакахме да се върнете от екскурзията с катера. Иначе всичко изглежда добре. Готова ли сте да бутате?

– Да!

Кати стисна ръката му. Затвори очи и събра сили, за да се напъне. Издишаше бавно.

– Ето я главата. Още едно бутане и готово – каза лекарят. Обвитите му в ръкавици ръце бяха готови да поемат детето.

Джек се обърна, когато останалата част от новороденото се появи. От мястото, където стоеше, можа да види преди лекаря. Детето вече беше започнало да пищи, както би трябвало да прави всяко здраво бебе. „А това също – помисли си Джек – е звукът на свободата.“

– Момче – каза на жена си Джон Патрик Райън-старши, преди да я целуне. – Обичам те.

Най-близко стоящият санитар помогна на доктора да пререже пъпната връв, да увие детето в бяла пелена и да го отнесе на няколко метра встрани. След това излезе и плацентата с едно леко напъване.

– Има малко разкъсване – каза лекарят. Посегна към упойката, преди да започне зашиването.

– Усещам го – каза Кати е лека гримаса. – Той добре ли е?

– На мен ми изглежда наред – отговори санитарят. – Точно три килограма и шестстотин грама, и всичко е на мястото си. Дишането е добро и детето има чудесно сърце.

Джек вдигна сина си, малък, шумен пакет от червена плът и абсурдно копче за нос.

– Добре дошъл на света. Аз съм баща ти – тихо каза той. „А баща ти не е убиец. Това може да не е кой знае какво, но е много повече от това, което повечето хора си мислят.“ Притисна новороденото до гърдите си за момент и си каза, че наистина има Бог. След малко погледна към жена си.

– Искаш ли да видиш сина си?

– Боя се, че от майка му не е останало кой знае какво.

– На мен тя ми изглежда съвсем наред. – Джек постави сина си в ръцете на Кати. – Ти добре ли си?

– С изключение на Сали мисля, че тук имам всичко, което ми е необходимо, Джек.

– Готово – каза лекарят. – Може да не съм добър акушер, но правя страхотни шевове. – Видя обичайните реакции от раждането и се зачуди защо беше решил да не става акушер Това трябва да е най-щастливата професия от всички. Но ги спомни, че работното време не е както трябва.

Санитарят взе детето и отнесе Джон Патрик Райън-младши в детската стая, където за известно време той щеше да бъде единственото бебе. Тъкмо педиатрите щяха да имат някакво занимание.

Джек гледаше как жена му се унася в сън – провери часовника си – бяха прекарали един двадесет и три часов ден. Тя имаше нужда от сън. Той също, макар и все още да не можеше да отиде да спи. Целуна жена си още веднъж, преди санитар да я изнесе с носилката до стаята за възстановяване. Оставаше му да свърши още нещо.

Райън излезе в чакалнята и обяви раждането на сина си, един красив млад мъж, който ще има двама много различаващи се кръстници.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2066

__Издание:__

Издателство „Атика“, София, 1993

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

Набор и печат: „Образование и наука“

Формат 32/84/108. 19 печатни коли.