Текст книги "Без шанс за разпознаване"

Болд се изкатери бързо по телената ограда, разминавайки се само със скъсан ръкав на якето и няколко червени резки върху ръката, след което се прехвърли и продължи надолу – справи се много по-бързо и лесно, отколкото беше предполагал. Приземи се и веднага затича, преследвайки Дафи, сякаш гонеше престъпник.

Тя беше постъпила така, както рядко й се случваше – беше прекрачила границата, беше напуснала територията на разума и се беше поддала на емоциите си. Беше един от най-опасните преходи, които един полицай можеше да направи, и Болд нямаше друг избор, освен да я последва и да се опита да я спре, преди да стане така, че тя, момчето или и тримата да попаднат в червената зона – както я наричаше Болд, откъдето нямаше изход, освен чрез директна конфронтация и битка на живот и смърт.

Тя забави ход пред монетния автомат, като че искаше да получи отговор поне на някои от въпросите, които я вълнуваха, забеляза приближаването на Болд и се втурна към сградата с офиса.

Болд улови оръжието си с две ръце и го насочи леко надолу, автоматична реакция, породена от шестото чувство в отговор на подаден някъде дълбоко в него сигнал за тревога. По принцип не вярваше в подобен род предупреждения, но винаги им се доверяваше, когато се случеха.

Дафи с атлетичната си фигура на ежедневно спортуващ човек бягаше бързо. Ако ставаше дума за състезание, победителят беше предизвестен, но в случая за Дафи най-важно беше да открие Бен и тя намали ход, прокрадвайки се бавно покрай сградата, оглеждайки внимателно всяка по-гъста сянка. Болд я побутна изотзад и й прошепна:

– Движи се, движи се!

Тя беше стигнала ръба на сградата и не знаеше накъде да поеме – назад, покрай редицата складове, да продължи покрай стената на сградата. Той я побутна с лявото си рамо, после я улови с ръка да я спре, притисна я леко към ръба на сградата и й кимна с глава да продължи напред. Тя се извърна, за да го погледне, този път без възмущение и без да се дърпа от него. Така се придвижиха до тухлената ниша, където се почувстваха на защитено място, и той изсъска:

– Глупаво постъпи.

– Той е тук, по дяволите! Може да не вярваш, но…

– Ще го намерим – успокои я. – Ако е тук, ще го намерим. Той е дете. Любопитно дете, което е най-важното. Преждевременно развито. Нашата работа е да го предпазим – и себе си също – да не попадне в беда. Да не предизвика беда. – Докато говореше, внимателно оглеждаше наоколо, поглеждайки един-два пъти и към нея. От вниманието му не убягна и че той в момента играеше ролята на психолог, а тя на полицая, нуждаещ се от негова помощ. – Ще проверим зад всеки ъгъл, но няма да го правим хаотично. Ако действаме заедно – ти от едната страна, аз от другата, ще успеем да го завардим. Виж, това тук е като гигантски супермаркет. Ще го изпуснем, ако не направим огледа както трябва. – Тя изглеждаше леко зашеметена. – Чуваш ли ме?

Кимна му леко.

– И двамата искаме момчето да е добре – постара се да й внуши той, надяваше се, че докато я увещава с приказки и задържа в нишата, ще спечели време за пристигането на подкреплението, но ако трябваше изцяло да се облегне на тяхната помощ, трябваше сега да се върнат до колата му и да се свържат по радиостанцията или трябваше да залепи мобифона за ухото си и да прослуша препредаваната му размяна на съобщения на полицейската радиочестота – обаче търпението на Дафи започваше отново да се изчерпва. Усещаше я как се готви да предприеме нов рискован ход. Усещаше себе си принуден да действа, да бърза, а в такива случаи най-често правеше грешки. Трябваше да я ангажира с нещо, да я въвлече в план за действие, да насочи вниманието й към нещо определено. Ако тя се втурнеше да тича между складовете, можеше да предизвика смъртта на всички. Реши да я вразуми, като й каже истината. – Предупреждавам те – каза й той, не спирайки да оглежда наоколо, – че Гарман разполага с неограничено количество гориво. Длъжна си поне за момент да прецениш ситуацията от тази гледна точка.

И той се втренчи в нея.

– Намекът е ясен.

– Неограничено количество.

– Разбрах, сержант. Да действаме сега.

– Окей – кимна Болд, докато планът се оформяше в главата му, силно надявайки се подкреплението да дойде колкото е възможно по-бързо. – Тръгваме покрай първата редица. С оръжие напред. Вървим спокойно – суперспокойно – бавно. Търпеливо. Заемаме позиции в двата края. Завиваме зад ъглите и проверяваме отстрани. След това всеки към другия ъгъл, придържайки се към страничната стена, тогава осъществяваме зрителен контакт. Придържаме се плътно към складовете, проверяваме и се срещаме в центъра. Пресичаме до следващата редица и започваме отначало по същия начин. При нужда се крием в нишите между гаражните врати. Трябва да се движим спокойно и бавно, защото ще слушаме – гласове, движения, радио. Интересуват ни звуците и светлините. По тях ще се ориентираме. – Замълча за миг, давайки й възможност да попие думите му. – Ако тук се намира лабораторията му, складът му – а имаме причини да вярваме, че е точно така – то значи това е вторият дом на този психопат. Значи тук той се чувства като в свои води. – Той остави револвера си само в едната ръка и с показалеца на другата докосна челото си. – Запиши си го на челото – като в свои води. Готви се за изненади! Внимаваме да не е подготвил някакви капани – затова гледаме за кабели, сензорни датчици, кой знае? Толкова пъти досега ни изненада с най-неочаквани решения. Той изпитва особена гордост от тези свои нестандартни реакции. Така че да няма изненади пак. Не се поддавай и заблуждавай! Внимавай и наблюдавай!

Беше й говорил достатъчно дълго, за да й подейства успокоително. Или тя просто беше попила и смисъла на думите му. Очите й се извърнаха към него и му отправиха нямо извинение. След което му каза с пълен с отчаяние глас:

– Просто исках да го открия.

Той кимна. Щеше му се в този момент да й каже много неща – за Лиз, за промяната в нагласата си към работата, за това какво изпитваше, когато имаше чувството, че предизвиква съдбата. Но изражението на лицето й не му позволи да се отклони от току-що изложения план, защото той разбра, че тя обича малкия Бен Сантори.

Ако Майлс беше вътре… Думите отекнаха като камбани в съзнанието му.

– Окей? – попита го тя.

– Окей – отговори й той.

Но не се чувстваше „окей“. След като се видяха в двата края на първата редица, го бодна злокобно усещане: интуицията на Дафи не я лъжеше, Бен се намираше в беда.

Действаха методично, придвижвайки се из редиците гаражни клетки, и за изненада на Болд Дафи следваше съвсем стриктно думите на Болд. Шумът от трафика по I-5 беше оглушителен, прекъсван само от пищенето в ушите на Болд. Той почти не откъсваше обувки от повърхността на паважа, за да избегне всякакъв шум, нащрек за изненади.

Веднага щом се озоваха покрай третата редица, каквито и съмнения да беше имал за присъствието на Гарман, то те се изпариха начаса. Ивица едва забележима светлина се разстилаше по земята пред складовете, които предстоеше да проверяват. Източникът й беше отдясно откъм страната на Болд. В другия край се показа лицето на Дафи. Той й сигнализира. Двамата тръгнаха едновременно един към друг, за момент прикривайки се във всяка следваща ниша по пътя си и придвижвайки се към центъра. След по-малко от минута вече стояха в двата края на вратата на гаражната клетка, откъдето се процеждаше бледата светлина, разстоянието помежду им беше около три метра. Сърцето на Болд лудо биеше в гърдите, отеквайки в главата му, и това му пречеше да чуе какви звуци идват откъм вътрешността на склада, колкото и да се напрягаше. Всъщност чу нещо като съскане на котка или като кипнала вода. Нито едното, нито другото, даде си сметка той. Беше звук от горящ фенер и гласът на Джони Гарман – глас, идещ от гърло, обгоряло в пожара в Монтана, глас, който се напрягаше пряко сили, за да бъде чут.

Когато Болд подаде сигнал на Дафи да се отдалечат от склада на Гарман, първото й желание беше да не му се подчини – щеше да го остави да се отдалечи и щеше да отвори с взлом вратата, независимо каква изненада им беше приготвил Гарман. Но разумът, тренировките и дисциплината взеха връх над нея, макар едновременно с това тя да се почувства жертва на професията си, и се оттегли.

Стъпка по стъпка те се отдалечаваха от склада на Гарман, назад към срещуположните краища на редицата, докато най-накрая се срещнат край втората редица. Болд се насочи към офиса и след няколко минути и двамата се озоваха там.

– Сега ще трябва да се уверим, че това е Гарман – зашепна той, – и ще действаме оттук. Ако Гейнис и Ла Моя забележат подозрителен, тогава можем да променим плана, но да приема всичко като съвпадение, е твърде много за мен. Гарман е дошъл тук, за да се приготви…

– За Мартинели – каза му тя, шепнейки. Обясни му как беше открила адреса върху раницата на Бен и как според нея подпалването на къщата на жената, която приличаше на майката на Джони, беше надделяло над другия палеж, който той беше предвиждал да направи. Тя призна неохотно: – Нямам ни най-малка представа как Бен се е замесил във всичко това.

Това беше най-глупавото, което можеше да каже – емоциите й вземаха връх.

– Ако Бен не се крие някъде наоколо…

– Значи е вътре в онази гаражна клетка, в склада на Гарман – довърши вместо него тя. – Той няма да навреди на дете – особено на малко момче. Даже няма да го използва като заложник, Лу. Няма да рискува живота на момчето.

– Това не може да го знаем.

– Можем – възпротиви се тя. – Много добре ни е известно как е изчаквал да се увери, че няма да навреди на децата на жертвите си. Стоял е покатерен на дърветата, за да се увери, че момчетата са извън къщите. Той познава Бен по лице, Лу – това е лицето от снимката в колата на Мартинели. Това ще му подейства, той ще симпатизира на Бен. Ще мисли, че му прави услуга, като подпалва майка му, тъй като точно това възнамерява да направи. Няма да му навреди по никакъв начин. – В крайна сметка – предположи тя – присъствието на Бен ще намали възможността Гарман да се противи на ареста.

– Не, не, не – противопостави се Болд, усещайки накъде го води с тези обяснения. – Няма да се конфронтираме с него.

– Разбира се, че ще го направим! – възпротиви се тя. – Това, което няма да направим, е да превърнем ситуацията в цирк. Той е интроверт, параноиден тип, бои се от обществото заради реакцията на това общество на неговото обезобразяване. Той е гневен. Той обвинява баща си. Ако обградиш човек като него с въртящи се и трепкащи светлини, със звуци от натиснати клаксони и въоръжени мъже в униформи, и той ще изгуби сегашната си същност. Действителността ще заличи всичко. И кой знае какво ще направи?

– Дафи…

– Ще се изправим срещу него, Лу. Ти и аз. Ще застанем пред онази врата, с прибрани револвери, и ще си поговорим с него. Така само ще откроим желанието му да не прави нищо лошо на момчето и нежеланието му да се изправи срещу дузина полицаи с оръжие, насочено към него, и пръст на спусъка. От нас се иска да затвърдим това негово усещане и да му обещаем, че ще се отнасяме внимателно с него. Той не търси сензация, Лу, не иска да излезе на първите страници на вестниците. Проблемът му е в рамките на семейството – между него и баща му, между него и майка му. Можем да решим нещата още на това място тук. Ти и аз.

– А ако се окаже, че си сгрешила, това място тук утре ще е изравнено със земята.

– Не греша – изрече тя кратко и директно. – Нека да действаме още сега, Лу. Ти и аз. Има два подхода към Джони Гарман – единият е верният, другият – погрешният. И ти знаеш, че моят е правилният, разбираш много добре за какво ти говоря. Ако докараш целия този цирк – шумотевицата, светлините и дулата на оръжията, той ще се превърне в част от него. Ти правиш своето шоу и той ще направи своето. А ние ще му предложим начин да се измъкне и той ще го приеме.

Болд поклати глава в отрицателен жест. Искаше й се да го улови за ръката и да го разтърси. Изглеждаше й уморен, направо изтощен. В нейните очи той просто не можеше вече да разсъждава достатъчно ясно. Каза й:

– Ще го чакаме да излезе. Признавам, това е по-дългият начин да разберем каквото и да било, но е и по-безопасният. Може да се окаже, че не е и Гарман; при всички положения обаче няма да го залавяме там, където държи неограничени количества запалителна смес.

Тя беше готова да се възпротиви, но той й се противопостави с жест, давайки си сметка в същото време за съмненията, които го бяха обхванали. Може би трябваше да действат, както тя предлагаше. Може би просто се нуждаеше поне за кратко да помисли на спокойствие, за да стигне в крайна сметка до същото заключение като нейното.

– Ако се появи с велосипеда си без раница на гърба, тогава го залавяме. Ако излезе с момчето, ще го наблюдаваме, но няма да го заловим. Ако микробусът на баща му е в този гараж – абсолютно съм убеден, че е тук – тогава се очертава голям проблем. Значи, че той ще остане тук до сутринта, преди да се запъти към Мартинели, да изиграе етюда с миенето на прозорците, за да подготви за подпалване къщата на Сантори, вярвайки, че е на Мартинели. А в микробуса си той е много опасен…

– Виждаш ли – възпротиви се отново тя, – затова трябва да действаме сега.

Слушайки обясненията му за ситуацията, Дафи се убеждаваше, че Болд е прав, но така или иначе решението да му се възпротиви дойде от само себе си и думите се изтръгнаха от устата й.

– Не, няма смисъл да действаме сега – възпротиви се на свой ред Болд, – трябва да намерим начин да отдалечим Гарман от микробуса, това е най-належащото сега. Трябва да намерим начин да го отдалечим от арсенала му. Щом успеем да го постигнем, тогава го залавяме и край на всичко. – Допълни: – И не просто трябва да го издебнем да дойде да си свърши работата край къщата на Сантори, защото там той ще дойде с горивото. Не можем да го доближим, докато горивото е в непосредствена близост до него – независимо дали Бен също е в непосредствена близост.

Нямаше място за спорове, както стояха на по-малко от стотина метра от предполагаемото местонахождение на заподозрения, притаили се в нишата до офиса. Независимо от това тя се чу да казва:

– Няма как да го извадиш от онзи микробус.

– Не – съгласи се Болд.

Прекалено бързо, помисли си тя, започвайки да осъзнава, че беше успял да я изиграе.

– Това е по твоята част. Щом твърдиш, че го познаваш добре, ще се сетиш какво да се направи. – Добави: – И не мърдай оттук. Ще отида да видя какво става с велосипеда и с подкреплението.

Лоялността й към Лу Болд, обичта й към него бяха твърде големи – нямаше да провали разследването. Кимна утвърдително, макар на лицето й да се четеше огромно разочарование.

– Обещай ми, Дафи. Никакви глупави постъпки повече.

– Добре, да изчакаме – кимна тя с неохота. – Ти обаче няма да успееш да го извадиш от онзи микробус. И затова по-добре да действаме сега.

Погледът й стана умолителен. „Вслушай се“, каза мислено тя.

Но Болд се гмурна в тъмното.

Чакайки да я осени прозрението какво да се направи, Дафи приседна на паважа, подпря брадичка върху коленете си, притаила се в нишата. Болд я подмина и тя буквално попи излъчената от него мисъл, че не го е послушала и е отишла отново при гаража на Гарман.

– Тук съм – прошепна тя.

Той я улови за ръката, издърпа я нагоре и я поведе към другия край на офиса, където можеха да разговарят на по-висок глас.

– Велосипедът още е там – информира той мрачно. – Вече сме петима – двама са заели позиция от северна страна – каза й, сочейки натам – и един в южна. Пратих Ричардсън ей на онова хълмче – и го посочи, намираше се на доста разстояние от складовете, – да наблюдава склада на Гарман с бинокъл. Ще ми се обади по пейджъра, ако има раздвижване.

– Той ще остане цялата нощ тук – предположи Дафи.

– Да – съгласи се Болд. – До сутринта. – След което реши да й вдъхне малко самочувствие. – Представлението в автомивката свърши работа. Ти спаси нечий живот.

– И изложих друг на риск – вметна тя, имайки предвид Бен.

– Ако простреляме гумата му – продължи той, разсъждавайки на глас – или я спукаме, ще го принудим да излезе от микробуса. Но ако улучим самия микробус, или пък микробусът се преобърне в канавката или помете колите около себе си – ще причиним трагедия. Ако заподозре какво му готвим, кой знае какво може да предприеме… Не ми се вярва да капитулира и да се предаде.

– Не и докато е тук – каза тя, сочейки към оградата. – Сега е времето да предприемем нещо, Лу. – Искаше да направи последен опит, тъй като вярваше, че е права – щеше да увещава Гарман с подходящи думи и щеше да успее да го убеди. – Главният ни коз ще е баща му – обясни тя. – Довеждаме Стивън Гарман тук и го изправяме пред вратата на онзи склад. Синът върши всичко това, за да докаже нещо на своя баща, Лу. Те и двамата мразят майката. Джони Гарман нито за момент не е вземал страната на майка си. Ако вярваме на съпруга, а няма причина да не му вярваме, че тя е правила секс с непознати редовно, понякога в присъствието на сина си – възможно е даже да го е принуждавала и той да върши същото. Джони Гарман се е заловил със своеобразно противоборство с баща си – иска да му покаже, че може да направи това, което баща му не е успял да направи – да убие майката. Да я изпепели до неузнаваемост. Ако доведем Стивън Гарман, Джони ще излезе от склада си.