Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 36 страниц)
Добре познаваше хотела и с удоволствие се потопи в успокояващата атмосфера на фикусите, стичащата се вода от високия девет метра таван и пианото с класическа музика. Масите в „Зимната градина“ бяха аранжирани на три нива и ухаеше като в истинска градина. Сервитьорките бяха облечени с проблясващи златисти униформи, а сервитьорите – с бели сака. Шумът от разговорите се абсорбираше от плюшения килим. Приближилата се администраторка с азиатски черти, видимо под тридесетте, представила му се с фамилията Мегпийс – каквато беше и моминската фамилия на Дороти Инрайт, Болд оцени за себе си като изключително привлекателна. Настанен беше на второто ниво, до водопада, креслото беше много удобно, масата беше застлана с ленена покривка, сервизът беше от изящен и крехък порцелан.
Госпожа Хариет Мегпийс и тридесет и четири годишната й дъщеря Клодия се появиха десетина минути по-късно с мрачни физиономии. Ръкуваха се. Болд придържаше стола на Хариет. Бележникът му лежеше отворен върху масата. Струваше му се неприлично да поръча чай, кифлички и сандвичи с краставици, като се има предвид, че им предстоеше да обсъждат бруталното убийство на млада жена, но той добре знаеше, че хората в подобно положение намират успокоение понякога по странен начин – някои пиейки или пушейки безспир; на него например се беше случило да изтърпи ужасно дълга разходка със съпруга на жертва на убийство, който му беше обяснил, че не може да спре да се разхожда след смъртта на жена си, независимо в каква посока, независимо по кое време на деня или нощта. Две седмици по-късно Болд го беше арестувал по обвинение в убийството на съпругата му.
Хариет Мегпийс беше с късо подстригана посивяваща коса. Иначе беше типична ирландка – зеленоока и червенокоса, на красивата си шия беше сложила наниз перли. Облечена беше елегантно, с панталон от габардин и черен памучен пуловер, нищо претенциозно и крещящо. Дъщеря й, наследила ирландско зелените очи на майка си, смолисточерната коса явно беше наследство от бащата, предизвикваше възхищение. Беше облечена в семпъл сив костюм, съответстващ напълно на положението й в рекламната фирма в центъра на града, в която работеше. Ако Дороти беше имала макар и минимална прилика със сестра си, значи е била красавица.
Майката извади купчина снимки от дамската си чантичка „Коуч“ и ги плъзна върху ленената покривка към Болд някак пренебрежително, сякаш тя самата не искаше повече да ги вижда.
– Моля да ме извините, че не приех да се срещнем в полицията или у дома. Стори ми се не много редно.
– Благодарни сме на детектив Матюс, че ни съобщи за палежа, преди още журналистите да са разбрали – каза просто дъщерята.
Матюс не беше детектив, а психоложката на полицейското управление, но Болд не поправи жената.
– Естествено, това ни шокира – додаде майката.
Тя се развълнува и Болд се разтревожи дали ще успее да се овладее. Хората си представяха, че са по-силни, отколкото всъщност бяха.
Насилствената смърт беше повече от шокираща; той го разбираше добре. Това беше насилствен акт, който свеждаше живота на жертвата до сухи, безинтересни факти, обстоен разбор, който наподобяваше момента, в който силна светлина осветяваше нечие лице или стая. Това оголваше изцяло нещата. Оставяше жертвата без защита, без възможност да обясни скритите бутилки водка, порнокасетите, любовните писма, пачките съвсем новички стодоларови банкноти. Това беше силата, която търкулваше камъка надолу по склона, оставяйки бледата ларва, намирала доскоро подслон под него, да се гърчи и да търси къде да се скрие. Ненавиждаше се, че ще трябва да причини това на Дороти Инрайт, защото по всичко изглеждаше, че тя е невинна жертва, единствената й вина беше, че е влязла в онази стая, че е изживяла живота си така, както го беше направила, и заради това сега щеше да понесе цялото наказание на общественото любопитство.
Болд им обясни:
– Този тип работа често е доста противна. И сега се чувствам така. Трябва да ви задавам въпроси, от които е възможно да заключите, че се съмнявам в Дороти, в нейната личност и достойнства. Ще ми се да ви изясня още в началото, че нещата изобщо не стоят така. Бих искал да подходя по друг начин, но се опасявам, че истината ни убягва много по-често, отколкото ни се иска. Знам в резултат на дългогодишната си работа, че никой в нашето положение с вас не би искал да участва в подобен разговор, но в процеса на опита ни да стигнем до същността и до същественото, всъщност ще стигнем и до края на разговора, а нали всички ние искаме това да свърши. Още веднъж ви казвам, правя това само за да разбера истината, не защото съм си съставил предварително мнение за Дороти.
– Мисля, че разбирам – кимна тъмнокосата красавица.
Майка й го потвърди с ново кимване.
Болд продължи:
– Ако е била убита – и в този миг Хариет Мегпийс силно потрепери, – трябва да започнем с хората, които са били около нея: съпруг, приятел, колеги. Тъй като къщата също може да има връзка, а може и да няма, ако тя е била основната цел на подпалвача, ще трябва да разберем повече за работниците по поддръжката, за предприемача, за доставчиците. Това, което искам от вас, е да направите нещо като моментна снимка на живота на Дороти, включително, но не само, и на събитията, случили се непосредствено преди деня на пожара.
Възрастната жена вдигна тъжните си очи към Болд.
– Трябва да е отвратителен начин на живот вашият, нали, сержант?
Болд трепна. Не му хареса, че работата му – животът му – беше сведен до този израз, нещо повече – ненавиждаше го заради истинността му. Смъртта беше част от начина му на живот, вярно беше; но за Болд ровенето в житието-битието на мъртъвците беше средство за постигане на целта, единственият възможен подход – да се въздаде справедливост, като се открие виновникът и се прати в затвора. Бидейки следовател, който разчиташе жертвата да му разплете загадката – готов беше и да изнася лекции за тази методика – Болд разбираше и вникваше в сложността на взаимоотношенията между убития и убиеца. С това, че изследваше тези взаимоотношения, той нито искаше да прикрива нещо, нито да хвърля прекалена светлина върху друго. А това, че доста често в такива случаи се налагаше да балансира между сериозното и гротескното, беше неизбежно.
– Сигурна съм, че майка ми имаше предвид, че ви съчувства – намеси се Клодия, правейки опит да отслаби нанесения удар и да помогне и на майка си. – Ние оценяваме това, което правите, за да откриете убиеца на Доро – ако подобно нещо се е случило. На мен нещата ми се струват малко невероятни. Палеж? Убиец? И Доро? Накратко казано – твърде много става.
Болд беше подготвен за такъв род недоверие. Въздържа се да им каже, че никой – никой! – до този момент не беше допуснал възможността за убийство, освен от телевизията. Даже родителите на добре известни наркодилъри оставаха като гръмнати от смъртта на децата си. Болд изрече думи, които му се искаше да не беше произнасял:
– Може ли да ми разкажете за Дороти?
Майката бързо примигна. Това беше моментът, в който работата му и същността на тази работа влизаха в противоречие. Клодия се отзова веднага:
– Доро се разведе преди две години. Боб е архитект. Доро пише – пишеше – за едно списание по градинарство, а също и за някои списания за хранителни стоки. Тя… беше по вина на Доро… разводът.
– Не беше по нейна вина! – изръмжа майката.
– Тя се влюби в друг мъж, майко. Значи беше по нейна вина. – На Болд Клодия каза: – Но го загуби. Приятелят й умря от рак два месеца след развода. Ужасно беше. За всички – допълни тя. – На процеса й отнеха детето. Получи право само на свиждане. Цяло нещастие.
– Тя беше нещастната – коригира я майка й.
– Но тя не показа неприязън. Отнесе се с разбиране към решението на съда, колкото и да й беше неприятно. Разговаряхме за това. Нито се зае да заплашва Боб, нито нещо подобно.
– Беше чудесно момиче – отрони се от устата на майката.
– Човек свиква с присъствието на някои хора и очаква те цял живот да са край него. А идва момент, в който те си отиват. Толкова много неща ми се иска сега да й кажа.
Болд кимна. Това също беше чувал хиляди пъти при подобни разговори.
Клодия продължи:
– Знам какво търсите, сержант. Или поне така си мисля. Но просто няма такова нещо. Боб никога, никога не би направил подобно нещо. Няма начин.
Тя за миг се поколеба дали да продължи, хвърли изучаващ поглед към Болд и избълва на един дъх служебния и домашния телефон на бившия съпруг, разбирайки, че Болд ще иска да си поговори с него. Права беше.
Сержантът попита:
– Беше ли собственичка на къщата?
– Живееше там под наем – отвърна сестрата. Майката като че не чуваше нищо. Клодия продължи: – Имате предвид дали я е застраховала, така ли? Запалила е къщата заради застраховката, обаче тя самата е попаднала в капана на пожара.
Тази жена притежаваше бърз ум и способността ясно да формулира мислите си. Така я възприемаше Болд.
– Проверяваме всички възможни версии – смънка той.
– Смятам, че тази ваша версия е напълно погрешна – обади се майката. – Някой е убил Дороти. Но защо?
– Нали затова ни повика сержантът – прекъсна я, натъртвайки на всяка дума Клодия.
– Не се отнасяй снизходително с мен, скъпа. Аз съм ти майка. Зная много добре какво се опитваме да правим тук сега: да открием кой е имал причина да убие Дороти. Но това е абсурдно! Нима не разбирате? – обърна се тя към Болд.
– Детето за последен път е видяло майка си…
– В деня преди пожара – довърши бързо Хариет.
– Два дни преди това – не се съгласи с майка си Клодия.
И такова нещо беше очаквал Болд. Всеки факт представляваше нещо като течна маса, а не солидна конструкция, която да не може да се разпадне. Ако разполагаш с показанията на петима свидетели, бъди готов да се сблъскаш с пет различни версии – понякога коренно различни.
Клодия изрече с уверен тон:
– Два дни преди това. Спомняш ли си вечерята, майко?
Майка й я изгледа косо и след моментно размишление на лицето й се изписа разочарование.
– Два дни, права си.
– Бащата дойде ли да прибере детето? – попита Болд.
– Не е в неговия стил. Съмнявам се, че го е направил.
Майката каза:
– Не. Доро го върна на баща му.
Клодия обясни:
– Доро беше по-отстъпчивата от двамата.
Ако им се отдадеше възможност, в рамките на приличното, те щяха да излъжат, за да получат попечителство над детето – сигурно горяха от нетърпение да сразят бившия съпруг. Ако не успееха в това си начинание, и самият Болд щеше да се почувства разочарован. Дали пък Дороти Инрайт не се беше самоубила, зачуди се той. Не откъсвайки поглед от сестрата, той каза:
– Дороти е била градинарка. Както става ясно, много веща. Предполага се, че трябва да е използвала и тор и сигурно се е запасила с най-различни торове, необходими й за работата.
– Държеше ги в бараката зад къщата, не в сутерена. – След което добави: – Нямаше навик да майстори бомби в свободното си време, ако за това намеквате. Да не забравихте, че всеки е невинен до доказване на противното?
– Да майстори бомби ли? – обади се майката.
Дъщерята обясни:
– Можеш да направиш бомба от изкуствен тор и нафта, майко. Детективът има предвид…
– Нищо – намеси се, за да я прекъсне Болд. – Нищо нямам предвид. Просто задавам въпроси. По-лесно ще бъде за всички, ако просто търсим отговори на въпросите, а не се опитваме да правим заключения.
– Разбирам накъде клоните с тези въпроси – предупреди го сестрата на жертвата.
– Аз не разбирам – намеси се майката.
– Той смята, че Доро е замислила нещо ужасно. Той е полицай, майко. На тях в характера им е да са мнителни.
– Не характерът, а работата ни е такава – поправи я Болд, впил поглед в нейния. – Надявам се сега разговорът да потръгне.
Той отправи следващия си въпрос към майката, надявайки се поне веднъж да избегне намесата на сестрата. Майката изгледа неодобрително дъщеря си.
Болд попита:
– Знаете ли да е правен ремонт на къщата? Поръчан от собственика например?
Хариет отвърна:
– Не. Поне аз не знам за такова нещо. Тя се чувстваше много добре в тази къща.
Ориентирайки се към приключване, Болд попита Клодия:
– Да ми кажете за приятелите й от по-ранните години? Или за някого, с когото на всяка цена трябва да се срещна?
– Разбирам, че вие просто си вършите работата, сержант. Оценявам усилията ви. И ви се извинявам. Просто не мисля, че има нещо за разказване. Доро беше чудесен човек. Изобщо не заслужава това.
– А и не знаем, нали така – обади се майката, – не е била моята Дороти? В пожара, искам да кажа. Хората ви не са го доказали, нали така?
Това беше критичен момент и Болд се беше надявал да могат да го избегнат. В този момент им поднесоха чая и кифличките и това му спести отговора. Стягането под лъжичката стана по-силно и болезнено. „Зимната градина“ като че беше позагубила от блясъка и пищността си; движенията на сервитьорките като че изгубиха ритъма и изяществото си. Пианото в другия край като че започна да звучи фалшиво. Лепилото, което държеше света цял, се беше разсъхнало. Болд се усети блудкав. Евтин. Някакво си ченге, което не изпитваше ни най-малко съчувствие и жалост. Една жена беше мъртва. Никой не искаше нито да говори за това, нито да го потвърди. Тя беше водила напоследък тъжен живот и беше умряла от тъжна смърт; и Лу Болд разбираше дяволски добре, че никакво разследване нямаше да успее да я върне на белия свят. Майка й щеше да продължи да живее с надеждата, че в пожара е бил някой друг. Сестра й щеше да продължи да я защитава, въпреки че нямаше нужда от такава защита. Болд щеше да продължи със своите въпроси. В работата на Болд жертвата определяше накъде ще поеме разследването, но то се правеше не заради жертвата, а заради убиеца, заради баланса!
По-рано същия ден беше видял умряла котка встрани от шосето и този факт го беше изпълнил с чувството за трагична загуба. В представите си той пренесе Дороти Инрайт, жената от снимките пред него, на същото място встрани от шосето – гола, с лице към земята, убита на място. Той седеше с молив и бележник, изпълнен с отчаяна решимост да открие виновника. Смъртта принуждаваше хората да се отказват. Но не и Лу Болд, тя го мотивираше. Той се чувстваше зле заради това; не се харесваше. Дороти Инрайт нямаше явни врагове. Болд можеше да състави дузина сценарии, свързващи пожара и жената, но само защото това му беше работата – ден и нощ; работата му беше да измисля сценарии, версии, хипотези и да ги проследява от началото до края, за да открие нещо за Инрайт, което би могло да му върши работа.
– Не си взехте нищо – каза му майката.
– Не.
– Не ви харесва ли?
Кифличките ли имаше предвид, или разследването, зачуди се той, осъзнавайки моментално, че това нямаше значение; отговорът му и в двата случая беше един и същ.
– Не – каза той.
Тъй като всички документи на жертвата бяха изчезнали в пожара, той им поиска разрешение да установи контакт с банката и финансовия ревизор на Дороти, за да се запознае с баланса на финансите й. Майката не видя нищо лошо в това и даде съгласие.
– Имам зрителен спомен за Доро в градината й – сети се сестра й. – Слънцето осветява косо лицето й. Тя беше много красива. Ръцете й ровят в пръста. Плеви, сади. Тя много се смееше, Доро, много. Имаше този навик – допълни. – Последните две години доста се промени. Но независимо от всичко си я спомням усмихната. Пазя този неин образ и даже не знам дали е реален или въображаем – просто защото така искам да я помня. И най-странното е, че точно това няма значение. Този спомен ми е останал. Усмивката й. Удоволствието, че е на въздух и се занимава с растенията си. Радостта, че е майка. Тя обичаше малкия Кени.
– Решението да й отнемат Кени разби сърцето й – допълни майката. – Тя не успя да се възстанови напълно от този удар, така смятам.
– Беше ли изпаднала в депресия, да не е започнала да пие или нещо подобно в дните преди пожара?
Клодия каза, натъртвайки на всяка дума:
– Тя не се е самоубила, сержант. Нито нарочно, нито случайно. Държеше всичко необходимо за работа в градината в бараката зад къщата. На грешна следа сте.
– Това да или не на въпроса ми за депресията? – попита раздразнен Болд.
Картината с умрялата котка и с Дороти Инрайт, заела мястото й, като че се беше впила в мозъка му. Първото нещо, което беше осъзнал, след като започна работа в отдел „Убийства“, беше колко крехък е животът, колко лесно можеше да се загуби. Както пресичаш улицата. Ако си дете, докато се замервате с останалите деца с камъни. Ако си сама жена, и се прибираш вечер в празната си къща. Вчера си бил на белия свят, утре вече те няма. А ако смъртта пораждаше въпроси, работата на Лу Болд беше да им намери отговорите или да помогне на другите да открият тези отговори вместо него. Всичко, от което се нуждаеше, бяха само няколко отговора. Не можеше да си представи тази жена да подпали взета под наем къща. Хората не посягат към огъня, за да се самоубият. Проблемите около Дороти Инрайт според него бяха другаде – най-важно за него беше да разбере защо тя не беше изтичала от къщата, когато се беше появил огънят; нали нямаше взривяване. Бяха я видели да се разхожда из къщата, вероятно с нещо е била заета, няколко минути преди да лумне пожарът. Предполагаше, че трябва да е имала възможност да избяга, особено след като пожарът е започнал от центъра и после се е разпространил из цялата къща. Не я е бил хванал в капан, защото е нямало как да блокира всички изходи. Защо не беше избягала тогава?
Имало ли е някой друг в сградата с нея?
– Дороти имаше проблеми – каза му майката, – но беше изненадващо бодра и в добро настроение, нали така, скъпа?
– Без съмнение – съгласи се Клодия. – Тя беше забележителна жена, сержант. Имаше превъзходно държание.
– Кой би поискал да я убие? – възкликна майката с тон, по-висок от обичайния за лековатите разговори в „Зимната градина“.
Няколко посетители извърнаха глави. За щастие само Болд ги забеляза.
Двете жени, които седяха на една маса с него, не ги забелязаха. Очите им бяха пълни със сълзи.
7.
Четвърти октомври дойде и щеше така и да си отмине, без Бен да му обърне внимание. Ако не беше свързан с Емили, той по всяка вероятност щеше да забрави знамението му. Но след като пристигна в дома й късно следобед на пети, тя го качи на автобуса, за да отиде до магазинчето за вестници „Стивънс“ на ъгъла на „Оливър“ и „Бродуей“, и той похарчи всички пари, които му беше дала, за да купи „Сиатъл таймс“, „Интелиджънсър“, „Такома нюз трибюн“ и „Еверет хералд“.
След като се прибра в лилавата й къща, двамата се заловиха да преглеждат заглавията и първите няколко реда на всички статии, и така до безкрайност, докато Бен не попита:
– Какво всъщност правим?
– Военния – започна Емили. – Помниш ли го? Роден на тринайсти май шейсет и осма.
– Кой?
– С обгорялата ръка.
Тя продължи:
– Дойде да си получи хороскопа след седмица. Бил си сигурно на училище. Казах му, че конфигурацията на звездите е добра за бизнес на четвърти октомври. Много беше притеснен, нещо ми подсказа, че бизнесът му не ще да е много легален.
– Значи търсим какво може да е правил.
– Може да е направил – поправи го тя. – Да. Пак ще дойде – такива като него се връщат. Много е суеверен. Иска ми се да разбера какво точно е направил.
– Смяташ, че може да открием нещо във вестниците? Нещо написано за това, какво е направил?
– Ако е нещо незаконно, би трябвало да пишат.
– Мислиш, че е престъпник ли?
Бен усети прилив на възбуда в гърдите си. Не познаваше нито един престъпник.
Емили обърна страница и каза:
– Беше планирал нещо за четвърти. Опитах да разбера дали не е нещо любовно – никаква реакция. Споменах за пари и да беше го видял – като че не го свърташе на едно място, сякаш му беше неудобно. Или продава, или купува нещо, и то такова нещо, че не иска изобщо да говори за него. Ако успея да разбера какво е то, следващия път, като се появи, ще му го кажа, и го печеля за постоянен клиент. Ето така се действа, нали разбираш, Бен: даваш им отговора, който искат да чуят, и са твои завинаги. Хората искат от мен да мога да позная и миналото им, и бъдещето им.
Бен се зачете по-внимателно. Всяка статия, имаща нещо общо с престъпно деяние, изчиташе на глас. Двамата изрязваха всички такива статии и ги трупаха на купчинка. Оказа се, че във вестниците имаше доста статии за престъпления. Бен обобщи:
– Нищо добро.
– Не. Нищо подходящо. – Тя бутна вестниците настрани, вдигна очи към Бен и каза: – Кажи ми какво си спомняш за него, Бен.
Това беше тест. Тя го правеше постоянно – наричаше го упражнение на паметта. Твърдеше, че така ще стане по-умен. Той превъртя назад лентата на спомена и си представи раздрънкания син микробус, какво беше видял на предната седалка. Каза й колко му се е приискало да погледне във вътрешността на товарната част през отвора на белия покрив. Подробно й описа какво беше видял през шпионката за наблюдение: много ниската подстрижка, тесни цепки за очите, слепените пръсти на дясната му ръка.
– На колко години изглеждаше? – попита го тя.
Бен знаеше точно как да отговори на този въпрос – преди малко тя беше изрекла на глас рождената дата на посетителя.
След като й каза, тя протегна ръка и разроши косата му, което беше нейният начин да му каже колко много го обича.
Емили продължи описанието:
– Беше с черни армейски ботуши. На лявата му ръка имаше поизбелял червен печат, на който пишеше COPY – сигурно название на някой бар или нощен клуб. Когато трябваше да ми плати, извади портфейл. Видях пропуск за РХ – означение за специалните магазини с намаление във военните бази, което означава, че или е действащ военен, или просто работи там. Шофьорската му книжка е издадена от щат Канзас – не можах да разчета името на града. При парите си беше сложил билет за мача на „Сийхоукс“.
– Имаше голяма сребърна катарама – припомни си Бен. – Като участниците в родео.
– Чудесно! – възкликна тя. – Да. И на мен това веднага ми се наби в очи. А огледа ли го, когато се обърна, за да си излезе?
– На гърба му ли имаше нещо? Не помня – отвърна той.
– На колана му – каза тя. – Върху кожата беше отпечатано малко име. Ник.
– Името на мъжа е Ник, така ли?
– Да, на двайсет и осем години, живее далеч оттук, работи във военна база, футболен запалянко, ходи нощем по барове, в някакъв период от живота си е яздил коне или има роднина, свързан с конете. И има някакво вземане-даване, което толкова го безпокои, че е решил да си направи хороскоп. Сделката му е за много повече от шейсет долара, иначе нямаше да даде толкова, за да му гадаят.
– Знаеш много за него – впечатли се Бен.
– Да, зная – отвърна тя. – Но не знам какво точно го безпокои. – Тя сложи ръка върху купчинката и я прелисти с палец. – Имам чувството, че това е голямата му тайна в живота.
