Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 36 страниц)
Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване
„Светът, съществуващ извън всичко и всички, не е създаден от богове или хора, той е бил, е и ще бъде вечно жив огън, постоянно пален и постоянно гасен.“
ХераклитКосмически фрагменти, №20(480 г. пр.Хр.)
„Ние всички живеем в горяща къща и няма пожарна, към която да се обърнем за помощ: няма път навън, само едно прозорче на горния етаж, през което да погледаме навън, докато огънят изпепели цялата къща и нас, хванати в капан, заключени в нея.“
Тенеси Уилямс„Млекарят вече не минава оттук“(1963 година)
1.
Пожарът започна при залез-слънце.
Изпълни къщата като изпуснат от огнедишащо чудовище. Плъзна като разлята течност, не се спирайки пред нищо, попиващ всичко по пътя си, безочлив и безцеремонен. Носеше се като призрак от стая в стая, поглъщайки завесите, килимите, кърпите, покривките и чаршафите, дрехите, обувките и одеялата по шкафове и рафтове, отнасяйки в небитието всякакви продукти на човешката дейност. Превзе стаите както неоткрит вирус прониква през стените на съседни клетки – нахълтващ, поразяващ, опустошаващ. Погълна дървените рамки на вратите, покатери се по стените, смъкна боята и набърчи таваните. Крушките изчезнаха за миг със съскане, подобно на напън от кьорфишек.
Не беше обикновен пожар.
Омота в пламъците си неголемите мебели – столове, масички, тоалетки, всичко, оказало се на пътя му изчезна. Обля повърхността на бюрото и смля и него в огнената си паст – тя го беше купила миналия уикенд от битпазара, изстъргала беше грозната зелена боя и нанесла един пласт безир, който щеше да издържи поне тридесет години, както я беше уверил продавачът.
По-дълго, отколкото тя беше издържала на този свят.
Дороти Инрайт възприе случилото се най-вече като пукот от светкавица на фотоапарат. Началото му беше доста преди дрехите и стаите да се окажат засегнати. Всичко започна като странен глух тътен, вибриращ през стените. Отначало й заприлича на земетресение. Това впечатление беше разсеяно от внезапен и изненадващо смразяващ проблясък, припламнал отразен в ъгълчетата на ирисите й. Тя не го усети като лумнала жега, а като нахлул вледеняващ до мозъка на костите студ.
Той стопи косата й, кожата на лицето й – и тя падна възнак, гръклянът й беше обгорен и не можеше да роди нито звук. Прекършването на костите й беше прилично на пукот от хвърлени в огъня борови иглички.
Тоалетната чиния и мивките се стопиха в миг и клокочещият порцелан се понесе като разтопена лава.
Дороти Инрайт беше умъртвена още в първите двадесет секунди от обгарянето. Но преди да умре, тя се беше пренесла в ада, където изобщо не й беше мястото. Нямаше никаква работа там такава жена. Никаква, като се има предвид, че тъкмо пожарникар беше получил предупреждение единадесет часа по-рано и че получателят не беше успял да предприеме никаква ответна мярка.
В момента, когато маркучите бяха пуснати в действие, много малко беше останало за пожарния инспектор от експертната група към градския съд – Сиатъл, за прибиране като доказателство. Много малка част от истината. Истината, както и домът на Дороти Инрайт, а и самата Дороти, бяха изпепелени до неузнаваемост.
2.
Домашният телефон на Болд звънна в шест и половина сутринта на десети септември, четвъртък. Елизабет, която щеше да изпълни четиридесет години през март, подаде слушалката на мъжа си и изпусна дълбока въздишка, за да подчертае неудоволствието си от начина, по който полицейската работа се бъркаше в житейските им планове.
Болд изграчи потвърждението за присъствието си на слушалката. Усещаше се уморен до смърт. Изобщо не му се искаше Лиз да се вкисва.
Само преди малко безценната им Сара най-накрая се беше унесла в сън и те се бяха опънали в леглото за кратка почивка. Майлс се занимаваше с кубчетата си в единия ъгъл на стаята.
Чаршафите излъчваха нейната миризма, прииска му се телефонът да не беше звънял, защото той мразеше да я вижда ядосана. Имаше право да се сърди, защото се беше оплаквала, че телефонът е от нейната страна. Ставаха вече цели четири години досега, а Болд не беше предприел нищичко по този проблем. Самият той не можеше да разбере как така всъщност не беше предприел нищичко, след като тя беше повдигала проблема неизменно всеки път: удължаването на телефонния кабел не беше най-голямото техническо предизвикателство на света.
Той се протегна, за да подхване рамото й в знак на извинение, но се въздържа и прибра ръката към тялото си. Няма смисъл още повече да влошава нещата.
Закривайки с шепа микрофона, той й обясни:
– Пожар.
Болд работеше в отдел „Убийства“, значи работата беше сериозна.
Последва нова въздишка, която означаваше, че изобщо не я интересува съдържанието на телефонния разговор, само времетраенето му.
– Говори тихо – даде наставления Лиз.
Сара спеше много леко, а детското креватче беше само на няколко крачки от тяхното легло, опряно на стената, където някога се намираше тоалетката на Болд.
Бебето нададе рев веднага след предупреждението, сякаш подсетено от думите на Лиз. Болд си помисли, че именно майчиният глас предизвика плача, не неговият, но нямаше намерение да спори по този въпрос.
Записа си адреса и върна слушалката на мястото й.
Лиз се приближи до креватчето и Болд се наслади на вида й. Поддържаше се в отлична форма. Независимо че беше поела едно такова предизвикателство за втори път. Изглеждаше десет години по-млада от майките на същата възраст като нейната. Щом приласканото бебе лакомо захапа майчината гърда, Лу усети гърлото си пресъхнало от чувство на завист. В живота му имаше ето такива неочаквани моменти, които щяха да останат завинаги запечатани в съзнанието му – като фотографии, този беше един от тях. За малко да забрави за телефонното обаждане.
Лиз бъбреше нещо успокоително на бебето. Завъртя глава към съпруга си.
– Извинявай, че ти се ядосах – усмихна му се тя.
– Ще преместя телефона – обеща й Болд.
– Хубаво ще е да стане преди края на десетилетието – отбеляза тя.
Устните им се разтеглиха едновременно в усмивки, които след това станаха още по-широки, а Лу Болд си помисли какъв късметлия е, че споделя живота си с нея, каза й го и тя се изчерви. Отпусна се на леглото с детето, уловено за гърдата й. Майлс се трудеше над втория етаж на постройката си. Може би като пораснеше, щеше да стане архитект, помисли си Болд. Каквото и да е, само не полицай.
Лу Болд подуши пожара, преди още да го е наближил. Неговият призрак във вид на димна пелена се беше изсипал навън, беше се разпрострял върху по-голямата част от Уолингфорд и се стелеше над езерото Юнион като тънка мъгла. Не носеше миризма на смърт, по-скоро на влажни въглища, но след като той беше сержант от дирекция „Престъпления срещу личността“ и бяха повикали точно него, означаваше, че човек или хора са загинали в пожара, а също и че от експертната група вече са отчели пожар от съмнителен произход. Някой е подпалил сградата. А друг някой е бил умъртвен.
В Сиатъл в рамките на една година ставаха много пожари. Но не и чак толкова много убийства – в национален мащаб. Двете неща рядко се засичаха, а ако това се случеше, винаги – винаги, той натърти мислено на думата – ставаше дума за пожарникари. Пожарът в Пенг беше най-скорошният подобен случай и с най-лоши последици: четирима пожарникари бяха загинали в условия на умишлен палеж. Четири години оттогава и споменът за него още беше жив в колективната памет на града. Болд беше работил по случая. Не искаше друг подобен.
Чудеше се дали опитът, придобит във връзка с палежа в Пенг, беше причината да го повикат и сега. Интересното за този случай беше, че той не беше на смяна по време на обаждането. По-точно казано, разследването тогава се водеше от друг следовател. И въпреки това, ето го сега, с леко прошарени слепоочия, обезпокоен от обаждането, надуващ отпуснатото му от полицейското управление разнебитено чеви към адреса, който беше надраскал на лист от тефтерчето, получено като подарък на последната Коледа. Верен на дълга си – ето какъв беше той: като ветеран на отдел „Убийства“ – доста меко определение, тъй като вече беше малко старичък за тази работа – Болд беше като абониран по заплетените случаи: повече, отколкото по принцип трябваше да му се падат. Така че в неговия случай вървенето към успеха си беше чисто наказание.
Много пъти беше му идвало наум, че лейтенант Фил Шосвиц му възлагаше най-тежките случаи, надявайки се така да го склони да кандидатства и той за лейтенантски чин. Но Болд не можеше лесно да бъде помръднат от позициите му. Той предпочиташе работата с хора, а не с преписки.
Видът на пожара и суетнята около него, макар и от далечна дистанция, насади у него страх. Не беше заради мигащите светлини на прожекторите. Не беше заради разгънатите маркучи, заради проблясващия мокър паваж или заради свръхестествения вид на пожарникарите в обемистата им екипировка, с каските и маските, а заради комбинацията от влажни изпарения и тежък мирис, опушените остатъци, които бяха неизменен пейзаж след всеки пожар, и поради самото развинтено въображение на Болд, което му представи предизвикваща клаустрофобия картина на обхваната от пламъци стая и той в ролята на пожарникар, стоящ насред нея, размахващ маркуч като някакъв отмъстител: горящия таван поддава, подът се пропуква под краката му, стените политат върху него. Да се умре в пожар трябва да беше най-ужасяващото нещо на света.
Шефът на пожарното управление Уит в пълно бойно снаряжение пресрещна Болд тъкмо когато сержантът наближи една от пожарните коли – екипът беше напълно зает да прибира съоръженията си. Уит беше с червендалесто лице и кървясали очи. Болд го оприличи мислено на ирландски пияница, един такъв беше видял в някаква кръчма в Бостън. Този път Уит не раздруса ръката му.
– Експертът от групата към съда също пое случая – осведоми той, махайки с ръка към останалото след пожара, а то беше съвсем малко.
Септемврийският въздух беше приятно топъл, даже като се изключи струящата все още откъм мястото на пожара горещина. Болд беше с винтяга в цвят каки, памучен пуловер и панталони също в цвят каки. Беше пъхнал ръце в джобовете, но не за да ги топли. Стойката му издаваше напрегнатост: жилите на врата му изпъкваха всеки път, щом челюстните му мускули потръпнеха.
– Той се е обадил на нашите специалисти по палежите – информира го Болд. – Трябва да е споменал и за мъртвец, защото извикаха и мен.
– Никого не сме намерили засега – обясни Уит. Макар че един съсед ни каза, че е видял жената вътре. Даже я видял минути преди лумването на пожара. – И допълни, за да му стане по-ясно на Болд: – Лумване – като факла, а не избухване. – Като че това беше от значение за сержанта.
На Болд му прилоша само от мисълта, че ще се наложи да научи още доста неща и набързо реши да приключи с ограмотяването си.
– Това е работа на твоето управление – каза откровено той. – Или на експерта към съда. Моята грижа е мъртвецът.
– Още не сме я открили.
– А дали? – попита Болд, опитвайки се да се пребори с шума на моторите на колите, лаенето по радиостанциите и крясъците на подвикващите си пожарникари, все още бродещи на мястото на пожара. – Ще я намерим ли? – довърши той.
Отговорът на Уит беше отклоняване на въпроса.
– Съдебният лекар пристига.
Доктор Роналд Диксън – един от най-близките приятели на Болд и негов партньор в хобито му да свири джаз парчета, беше главен съдебен лекар на окръг Кинг. Болд се извърна към него и го поздрави, след което попита:
– Какво става? Има ли мъртвец, или няма?
– Пожарчето буквално е погълнало всичко, сержант. Какво е било в началото и как е свършило, са две съвсем различни неща. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Диаметрално противоположни. – Диксън, също както и Болд, крещеше, за да бъде чут. – Ако е била вътре, едва ли ще открием много от нея. Затуй ти казвам, че пожарчето буквално е погълнало всичко – прозвучаха злокобно повторените думи. – Подобно нещо досега не съм виждал. Разбираш ли? Много особена работа.
– Експертът обяви тревогата, така ли? – пожела да получи потвърждение Болд, че пожарът вече се води като от съмнителен произход.
Очите на Уит шареха наоколо. Изглеждаше така, сякаш криеше някаква информация само за себе си. Това разтревожи Болд.
– Така предполагам – отвърна шефът. – Иначе как така ще съм тук? Прав ли съм? – И допълни: – Виж, сержант, ние поливаме с вода огъня. Останалото е работа на експерта.
– Нещо притеснява ли те? – попита го направо Болд.
– Пожарът е лумнал: не е избухнал – ако можем да вярваме на свидетеля. Бил е по-страшен от всеки друг пожар, който съм виждал. Най-вече си прилича с пожарите в Блексток и Пенг. Обикновено пристигаме между четири и шест минути след позвъняването. Тука бяхме след шест, може би даже осем минути. Не е съвсем лошо. Но не е и най-доброто ни време. Обаче огънят беше сринал всичко доста преди да дойдем – като казвам сринал, имам предвид наистина това. Сцепил сградата по средата и я сринал във всички посоки – много странен огън. Поискай сведения от контролната станция по замърсяването на въздуха. Това трябва да направиш. Предполагам, че се е издигнал на два, може би даже три километра през първите трийсет секунди. Смятам, че горе-долу толкова ще да е. Силен пламък. И много бърз. А като се занимаваш с пожари толкова дълго, колкото аз се занимавам, те хваща страх – ето, това е. Хваща ме страх – приключи той.
И се отдалечи, оставяйки Болд да лепи влажни остатъци по подметките си и да пълни ноздри и уста с миризмата на влажна мърша.
Това беше миризмата, която потвърждаваше защо се беше наложило да го извикат. Миризма, която нямаше да го напусне поне още два-три дни – знаеше, още когато плъзна по езика и небцето му. Най-гнусната миризма, която човек може да подуши.
На мъртвец. Нямаше никакво съмнение в това.
3.
– Махай се оттук. Иди горе да гледаш телевизия.
Бен не го беше виждал друг път с това момиче, но то не се различаваше много от другите. Сервитьорка може би, или пък просто една от посетителките в някой бар; големи гърди и впити дънки – наистина беше като всички други. Мъжът, който наричаше сам себе си негов баща, но не беше, го наближи.
– Ти чуваш ли ме, дете?
Определено я беше забърсал от някой бар. Усети дъха му: цигари и бира. Видя го как мига с поизцъклените си очи, сякаш за да докара зрението си на фокус. Сигурно и марихуана е пушил, помисли си Бен. Редовно пушеше от нея. А през уикендите почваше да пуши марихуана още с първата си чаша кафе – значи още от обяд.
Името му беше Джек Сантори и Бен носеше същата фамилия, но не по рождение. Той мразеше възрастния човек, макар омраза да беше твърде мека дума.
– Нали ми каза да почистя в кухнята – възпротиви се Бен, напомняйки на Джек за предишните му нареждания. Почувства объркване и яд. Усети се уморен до смърт. Прииска му се да е на осемнадесет вместо на дванадесет години; прииска му се да може да си излезе през вратата и никога да не се върне – по същия начин, както майка му го беше направила. Понякога майка му неистово му липсваше. – Изпрах чаршафите – додаде той, надявайки се да го умилостиви.
Беше му казал, преди да се захване с кухнята, да изпере чаршафите, и той точно това беше направил, така че може би кучият му син щеше да му опрости част от работата.
– Качвай се горе – нареди му пак Джек, в същото време с несигурна крачка наближи хладилника и започна да тършува из рафтовете. Попита момичето: – Бира има ли?
Тя кимна и гърдите й се люшнаха, после хвърли поглед, изпълнен със симпатия в посока към Бен, но от това нямаше да има голяма полза, защото беше нова тук. Тя не знаеше какво представлява Джек. Ако останеше за повече от една-две нощи, това щеше да си бъде чист рекорд. Бен знаеше какво ставаше през нощта: Джек беше груб с момичетата. Точно както беше груб и с Бен. Ползата от това да е натряскан до козирката беше, че така щеше да спи чак до обяд. Ползата от новото момиче беше, че Джек най-вероятно нямаше да го удря пред нея. Джек мреше да се представя пред момичетата, че той и Бен са приятели. Това беше съвсем съзнателна лъжа.
Беше се оженил за майка му, когато Бен беше на пет години, а тя беше свършила парите. Беше работила пряко сили, но я бяха уволнили. Беше обяснила всичко това на Бен, беше му се извинила. Джек е много добър човек, той ще се грижи за нас. Беше сгрешила и по двете линии, а сега я нямаше, така че нямаше значение какво беше казала. Бен беше залепен за Джек като гербова марка.
– Качи се горе. Веднага! – вече изкрещя Джек.
Момичето се втрещи от тона му и замръзна на място, гърдите й като че щръкнаха. Бен беше чувал този тон, пълен със стаен гняв твърде често, за да се страхува повече от него, освен това знаеше, че човекът нямаше да го удари пред нея. Не и първата вечер.
Той затвори кранчето на чешмата, избърса ръце и погледна към момичето. Червилото й се беше размазало, а блузата й беше закопчана накриво. Размазаното червило беше розово-червено на цвят. Това го погнуси. Разбираше какво бяха правили в онази стая. Нали той переше чаршафите. Всеки път виждаше момичетата да се разхождат полуголи сутрин – това беше единствената полза от появата им тук. Но така той виждаше и синините по тях и много добре знаеше каква е причината за тях. Джек мреше да се представя пред момичетата колко е силен. И не знаеше, че Бен го беше чувал понякога как плаче, когато е сам. Цивреше като дете. Ако Бен не се боеше от него толкова много, в сърцето му можеше и да се отвори място за съжаление.
Джек и блондинката му се бяха занимавали с онази работа през по-голямата част от нощта и Бен не можа да заспи заради шума. Тъкмо вече се унасяше, когато таблата на леглото започна да се удря в стената, сякаш някой барабанеше безспир, към това се прибавиха и стоновете на момичето. Всичко това продължи във все по̀ ускорен ритъм, докато тласъците на таблата станаха толкова силни, че Бен имаше чувството, че стената всеки момент ще поддаде и ще се образува дупка. Тя изкрещя така, сякаш той я колеше и после шумът престана. Бен се учуди дали пък наистина не я беше заколил. Приличаше на човек, напълно способен да го направи. Почти нямаше нещо, което Бен да допусне, че Джек няма да направи.
Веднага щом утрото ги дари с милостта на слънчевия изгрев, Бен се облече и се измъкна от този ад, преди отново да започнат проблемите му. А в този дом проблемите вървяха ръка за ръка с болката. И това трябваше да се избегне на всяка цена.
В югоизточната част на града, където живееха, имаше най-вече бедняци и негри. Къщите, или поне повечето от тях, бяха стари, разнебитени, отдавна имаха нужда от пребоядисване. Колите пред къщите не бяха в по-различно състояние. Мислеше си, че сигурно трябва да бяха живели по-добре, преди Джек да се появи, макар да нямаше много спомени от онова време. Никога не беше виждал истинския си баща.
Канавките бяха пълни с просмукан от влага боклук, а и навсякъде се носеше воня, тъй като бездомните кучета се ровеха в черните найлонови торби всяка сряда, определена като ден за прибиране на боклука. Отвън къщите бяха с нащърбена боя и прогнили веранди в резултат на дългите влажни зими, които понякога сякаш нямаха свършване. Всеки път, когато сградата беше обявявана за негодна за обитаване, обитателите й биваха прогонвани. Напоследък подобна ситуация беше доста често срещана. Не беше много сигурен какво щяха да правят, ако тяхната къща я обявяха за негодна. Направо не му се мислеше. Не обичаше да мисли за повече от един ден напред – за утре или най-вече за вдругиден. А от следващата седмица в мислите му го делеше като че цяла вечност.
Той се изкачи на хълма, над него се разнесе ръмжащ звук от преминаващ самолет, а пред него – бръмченето от трафика по булевард „Мартин Лутър Кинг“. Бандите бяха единственото нещо, от което Бен се страхуваше. Стреляха се едни други заради глупости. Веднъж едно момче се беше опитало да го вербува за разносвач на наркотици и само благодарение на съобразителността си Бен беше успял да се измъкне, без да бъде пребит заради отказа му. Беше извадил стъкленото си око – лявото, и като го държеше в шепа, беше обяснил, че с едно здраво око няма да може да вижда кой идва от лявата му страна и така щеше да се превърне в лесна мишена. Истинска простотия, обаче всеки път действаше.
Това стъклено око беше в резултат на дефект по рождение – Синдром на Питър, и макар на Бен да му се искаше да има две очи както всички други, все така излизаше, че стъкленото око всъщност му бе от полза. Както и с момичетата. Те изпищяваха и побягваха надалеч от него, а това беше целта. Притрябвали му бяха момичета…
Освен Емили. Тя не можеше да се брои за момиче, макар да беше от същия пол, технически погледнато. Живееше на Източно двадесет и първо авеню, сто и петнадесет – малка лилава къща с боядисана в синьо дограма. Върху тревната площ пред нея имаше двуметров металически земен глобус, розово фламинго от пластмаса и миниатюрна фигурка на негър с боядисано в бяло лице, държащ надпис: „Гадаене – 10$, Таро – Астрология“.
Над един от прозорците имаше и светещ в синьо неонов надпис:
„ВАШЕТО БЪДЕЩЕ, ВАШЕТО МИНАЛО – ПРЕДИ НЕПОПРАВИМОТО ДА ВИ Е ПОСТИГНАЛО!“
Върху лилавата стена бяха изрисувани бели звезди и светлосини луни. Пътечка, настлана с плочки, отведе Бен до входната врата.
Той почука два пъти, след това натисна и звънеца. Нямаше кола, паркирана на асфалтовата алея, водеща към къщата, и той предположи, че при Емили нямаше клиент.
– Влез, Бен.
Емили винаги познаваше кога идва той. Как ставаше така, не знаеше. Хората се съмняваха в способностите й, одумваха я зад гърба й, но Бен знаеше най-добре, че Емили притежаваше дарба и дарбата й беше истинска.
– Не видях кола – обясни той.
Не всички клиенти на Емили пристигаха с кола и затова беше почукал. Ако не му беше отговорила, нямаше да почука втори път; или щеше да изчака покатерен на кедровото дърво до алеята, или да се промъкне вътре през задната врата.
– Бизнесът ще потръгне – обеща тя.
Емили рядко грешеше за нещо. Имаше буйна кестенява коса, приветливи сини очи и сигурно беше горе-долу на същата възраст като майка му – а тя беше стара – на около трийсет. Беше облечена с рокля на цветя и червен найлонов колан, розови чорапогащи и червени гуменки. Вътрешността на къщата й имаше дъх на сироп от кленов сок. Тя отвори вратата, остави го сам да я затвори и го поведе към кухнята. Безмълвното им общуване издаваше близост, като между майка и син, както Бен обичаше да си мисли за тях двамата.
По пътя за кухнята минаха през стаята, в която гадаеше. Таванът беше обвит в парашутна материя, боядисана в небесносиньо, финият плат обгръщаше белия абажур на таванското осветление, което се контролираше от реостатен ключ и винаги се фиксираше на ниски стойности. Под осветителното тяло беше сложена кръгла маса с черна покривка и два бамбукови стола с кожени облегалки и кръгли черни възглавници. Върху масата беше разположен свещник от оловен кристал с червена свещ в него, която беше на равнището на очите в седнало положение на клиента и когато беше запалена, го полузаслепяваше, щом той или тя се осмелеше да погледне към домакинята. Колода карти Таро с многократно белязани с нокът ръбове лежеше отляво на мястото, където сядаше Емили, а под ръба на масата се намираха три ключа, чрез които тя контролираше настроението в стаята. Най-впечатляващият ефект от нейния ограничен арсенал беше възможността да се създаде добра интерпретация на небето в лятна вечер върху парашутната материя, какъвто тя използваше, когато клиентът искаше астрологични изчисления. Чрез малка сива кутия, прикрепена към долната част на масата, до трите ключа, се контролираше радио предавателчето, пригодено за пъхане в ухото, което Емили използваше. Стените на стаята бяха декорирани със стъписващи рисунки на седящ Буда и полуоблечени жени в пози, вдъхновени от хиндуистката традиция, на Зевс – в неумело изпълнение, със светкавица в ръката и изрисувани в стила на шейсетте години жълти, сини и червени спираловидни драсканици, които тогава бяха наречени с термина психеделични, но после – доста време оттогава, просто се смятаха за проява на лош вкус.
Точно полуголите жени възпираха Бен да настоява Емили да пребоядиса стаята.
– Какво беше държанието му снощи? – попита го тя, след като се бяха озовали в кухнята, преминавайки през въртящата се врата.
– Същото. Има ново момиче.
– Пиян?
– И двамата.
– Удари ли те?
– Не, не и пред новото момиче, не би го направил. – За миг се замисли над току-що казаното. – Въпреки че удари пък нея, така мисля. Поне така звучеше, начинът, по който тя изкрещя. Не знам – сви рамене той, не искайки да я ядосва повече, преструвайки се, че може да е сгрешил в преценката си. – Може просто да е било… нали разбираш… че те бяха… нали разбираш.
Усети, че се изчервява. Опитваше се да избегне думата секс, което се беше случило в онази стая, тъй като Емили му беше казала колко лошо е това, че Джек го оставя да чува какво прави с момичетата, но с тия стени и под като от хартия нямаше кой знае какъв избор.
– Продължавам да работя по въпроса – побърза да го успокои тя, докато поднасяше чая.
Винаги му поднасяше истински чай – с кофеин. С мляко. Захар.
– Зная, че работиш – отвърна й той.
– Опитвам се.
– Разбирам – кимна Бен.
Разбираше за какво говори. Тя искаше двамата да заживеят заедно. Той знаеше също и че тя нямаше намерение да го насилва. На нея й трябваше доказателство срещу Джек, ако искаше да постигне успех в освобождаването на Бен от неговата опека. А Бен не се усещаше готов изобщо да й даде някакво доказателство. Нямаше желание да говори със социалната работничка за това; нямаше да й позволи да заснеме синините му. Имаше си причини за това: ако осигуреше доказателства, ако Джек беше разпитан в полицията – или където там се правеше това – и ако Емили се провалеше по някакъв начин, той после щеше да го пребие до безсъзнание, а можеше и да го убие. Бен си го знаеше, някъде дълбоко вътре в себе си, където криеше и болката от причинените страдания, и цяла планина страх, и това го караше да внимава за всяка своя стъпка, всяка своя дума. По-добре изобщо да не се опитваш, отколкото да се опиташ и да се провалиш – това си го знаеше добре, без значение с какви аргументи го засипваше Емили. Ставаше въпрос за оцеляването му. Такова нещо не подлежеше на дискусия.
Изпиха чая в относително спокойна атмосфера; Емили използваше мълчанието като наказание за Бен. Беше го умолявала; беше плакала. Напоследък се беше обърнала към този метод на принуда, очаквайки Бен да направи някакво предложение, и се мусеше, когато той изобщо не откликваше на намеците й. Бен не желаеше да подхване играта й, но продължаваше все така да обича Емили и не искаше да я разочарова. Чу се да й казва:
– Не съм готов.
– Те ще могат да те защитят – каза тя.
– Не – поклати глава той. – Ти не го познаваш. – Би могъл да й обясни, че Джек има нужда от него. Можеше да й обясни, че той плаче сам в тъмното. Можеше да направи опит да й обясни как беше напълно уверен, че Джек нямаше да го пусне при никакви обстоятелства – и как само ще идва да го търси, ако го загуби в битка с цяла дузина социални работници. – Ти не го познаваш – повтори Бен с пресъхнало гърло.
Не беше повдигала въпроса от доста отдавна; той се чудеше защо отново се беше нагърбила да го пита – нали чудесно знаеше как се чувстваше той във връзка с това.
Беше спасен от по-нататъшна дискусия от звука на ръчната спирачка на кола. И двамата я чуха.
– Нали ти казах – каза му Емили, а очите й бяха изпълнени с обич.
Бен й се усмихна. Отново бяха един отбор. Имаха работа за вършене.
Бен грабна в ръка своята част от предавателното устройство. Емили нагласи приемателното устройство в ухото си.
– Проверка… – избъбри той в уоки-токито.
Емили кимна. Той се измъкна през задната врата, а Емили отиде да отвори на позвъняването. Обедно време в събота можеше да означава както посещение на жена, така и на мъж. Същото време през седмицата щеше със сигурност да означава посещение на жена. Той се придвижи по циментовото стълбище и после към ъгъла на къщата, където подаде око толкова, че да може да вижда алеята и форда комби с цвят на разбит жълтък.
– Плащат ми, за да им кажа това, което искат да чуят – беше му обяснила Емили преди доста време. – Колкото повече научим, колкото повече узнаем за тях, толкова повече ще се приближим до това, което им се иска да чуят, а колкото по-щастливи се почувстват, толкова по-често ще се връщат тук.
На Бен това му се стори разумно. Нямаше проблем да ги шпионира. За него това беше игра. Беше забавно. И знаеше, че му се удава тази дейност, а и му доставяше удоволствие да му се удава толкова добре – наистина много добре – нещо. Емили му беше казала, че един ден ще стане дяволски добро ченге.
Той чу как се затръшна входната врата и се залови веднага за работа. Бързичко се запъти към колата, хвърли поглед към предната врата, за да се увери, че шофьорът наистина е останал за гадаене и се зае с преценката. Стикерът на предното стъкло представляваше служебен пропуск за паркиране на служител от службите за продажба на самолетни билети. Бяха общо три стикера, всеки в различен цвят, за различни години. Както гледаше през стъклото откъм мястото на пътника отпред, той забеляза каталог, адресиран до Уенди Дейвис на улица, която се намираше накъм километър и половина северно от езерото Грийн. На пода имаше две смачкани метални кутии от бонбони „Сауър-Бойз“. На задната седалка, прикрепено с ремък, беше сложено бебешко столче, обърнато да гледа назад, към ръждясалата решетка, която отделяше предната от товарната част.
Той отново погледна към къщата, вдигна уоки-токито, внимателно нагласи ключа за силата на звука и приближавайки устни към апарата, каза името на жената:
– Уенди Дейвис – изрече го ясно, последвано от описание на безпорядъка във вътрешността на колата, споменаване на факта, че тя беше стар, раздрънкан форд, на присъствието на бебешко столче и на наличието на кутии от бонбони, насочващи към вероятността от съществуването и на по-голямо дете. – Задръж – додаде той, забелязвайки вестник, пъхнат между двете предни седалки. Бързо заобиколи колата. Вестникът беше прегънат на страницата с рекламирани услуги. Няколко апартаменти, предлагани под наем, бяха отбелязани. Той веднага доложи за находката си. – Тя си търси къща. От вчерашния вестник.
Не би отворил вратата на колата, без значение колко беше съблазнително – но това беше незаконно и можеше да въвлече Емили в големи неприятности. Би могло да разруши всичко. Питаше се дали и някои от предложенията за работа също така бяха отбелязани, но никога нямаше да узнае.
