Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 36 страниц)
48.
Болд чакаше съдебния лекар на окръг Кинг, доктор Ричард Диксън, в сутерена на медицинския център „Харбървю“, когато доктор Рой Маклюър – приятел на Диксън и личен лекар на Лиз, се приближи до него.
Обстановката в чакалнята се състоеше от кожен диван и списания отпреди три месеца.
Двамата мъже си стиснаха ръцете и Маклюър приседна на ръба на дивана.
– Как понасяш всичко? – попита го той със сериозен вид и изпълнен със съчувствие поглед.
– Положението е нетърпимо – призна Болд.
– И аз така бих го нарекъл. Истинската битка е на психологическо ниво. Нагласата на психиката влияе деветдесет процента на резултата.
– Аха – съгласи се Болд.
– Ами децата?
– Децата?
– Майлс и Сара – беше отговорът на Маклюър.
– Добре са, надявам се – сви рамене Болд. – Честно казано, не съм ги виждал известно време. Лиз се грижи за тях.
– Е, това е напълно разбираемо – кимна Маклюър.
– Виж, Рой, имам чувството, че говорим за съвсем различни неща.
– Ще се чувстваш така от време на време. Животът ще ти се вижда безсмислен. Може да се изкушиш да се затрупаш с работа, но по-доброто решение е един внимателно обмислен разговор. Просто седни до нея и й кажи колко се тревожиш за нея, накарай я да усети подкрепата ти.
– Аз говорех за работата си – уточни Болд.
Усещаше се твърде уморен да води какъвто и да било разговор. Искаше му се Маклюър да си тръгне.
– Аз говоря за Елизабет.
Не думите на лекаря засегнаха Болд, много повече го заболя от злокобния тон, с който бяха изречени. Стомахът му като че се разбунтува, усети гадене.
– Лиз?
– Да не би да не си повярвал?
– Рой, за какво, по дяволите, говориш? – извика Болд. – Твърде съм уморен, за да размишлявам над загадките ти.
– Говоря за лимфомата на жена ти, Лу. Говоря за живота на жена ти. За децата ти. За теб. Как се справяш.
Ушите на Болд писнаха, сякаш някой беше взривил бомба в чакалнята. Като че някой беше източил и кръвта му, такъв мраз го заля. Зави му се свят. Очите му засмъдяха, пръстите му се вдървиха, опита се да изрече нещо, но думите не излизаха. Беше напълно парализиран. Не можеше да се движи, нито да говори, нито даже да мига с очи. По бузите му се застичаха пороища сълзи, сякаш някой беше намушкал с нож очите му. Чувстваше как постепенно губи съзнание. Виждаше как устните на Маклюър се движат, но звук не чуваше. Нямаше думи. Лицето на мъжа срещу него доби загрижен вид и на Болд му стана ясно, че вдървяването на пръстите и пищенето в ушите са началото на припадък, който ще го потопи в света на безсъзнанието. Яката хватка на Маклюър го изведе от това състояние и Болд успя да чуе думите:
– Тя не ти е казала.
Беше констатация.
Болд усети, че поклаща глава.
– Това е…? – Не можеше да произнесе думата. Ако я назовеше, щеше да предизвика отприщване на отрицателни емоции. След което започна вътрешно да се убеждава, че може и да не е чул добре. – Да не ми се е…?
Изражение на Маклюър му каза всичко. Болд си представи тъжното й лице, докато лежеше във ваната – това му напомни за зачестилите й престои във ваната, което му се беше сторило много странно, за молбата й да остане насаме с едно от децата. Парченцата от пъзела паснаха идеално едно на друго – точно както ставаше при разследванията.
– Този вид се развива много бързо – обясни Маклюър. – Беше стигнал четвърти стадий, когато го установихме. Тя трябва да си е давала сметка, Лу, но както изглежда, не е погледнала сериозно на това. Предполагам, покрай грижите за децата…
От очите му закапаха сълзи.
– Операцията е насрочена за следващата седмица – продължи с овладян тон лекарят. – Разчитам на подкрепата ти, Лу. Тя ще има нужда от всяка частица сила, която можеш да й дадеш.
Болд имаше чувството, че е затворен в малка черна кутия. Можеше да крещи, колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. Можеше да се озърта, колкото си иска, но нищо и никого нямаше да види. Това е сън, убеждаваше се той. Само сън. Кошмарен сън. Ще се събуди от него и ще види, че е заспал на дивана в „Харбървю“, очакващ да види доктор Диксън. Чувството му за вина плетеше тези номера на подсъзнанието му.
Но Маклюър не изчезваше.
– Ваните? – отрони се немного разбираемо от устата на Болд, но лекарят схвана въпроса му.
– Облекчават болката – каза той. – Тя изпитва непоносима болка.
Имаше много нюанси на сивото. Съществуваше сивото на прошката посред черното и бялото на познанието, сивото на зрялата възраст около слепоочията, сивото на отражението в огледалото, сивото на рушащия се под напора на времето надгробен камък. Болд за миг зърна отражението си в извитото огледало за обратно виждане, преди да потегли за дома си.
Караше и плачеше, раменете му се тресяха, устните му потреперваха, полицейската сирена проглушаваше ушите му. Времето беше спряло и въпреки това в главата му като че цъкаше часовник, все по-бързо и по-бързо. В мислите му нахлуха толкова много спомени, свързани с проявите на мъжкия му инат. Гнетеше го чувство на вина, че я беше подозирал в изневяра. Припомни си картината с бебето на гърдите й във ваната и вдигна ръка, за да изтрие сълзите си. Всяка седмица, всяка минута сега му се струваха като провалена възможност, пропуснат шанс. Толкова мигове бяха отлетели, докато той беше приемал любовта им, съвместния им живот за вечна даденост. В този момент, докато вземаше последния завой към дома си, му се искаше всичко да започне отначало – като че беше лекоатлет, който се е провалил на финалната права, но знае, че идват нови състезания и възможност за реванш. Всичко му се видя така бързо, толкова кратко. Те бяха се стремили към мечтите си, градили живота си. По време на този процес съдбите им се бяха пресекли, после за известно време се бяха позагубили. Бяха се отдалечили и събрали отново – като два кораба, понесени от отлив и от прилив. Тя беше толкова потайна – така нечестна. Обзе го гняв, страх и ужас – всичко наведнъж, и накуп, емоционална лавина, от която не можеше да избяга, и той лежеше на дъното, затиснат под тежестта й. Човек нямаше къде да се скрие от такава вест – трябваше да се застави тялом и духом да се изправи очи в очи с неизбежното. Не искаше да повярва.
Винаги имаше надежда, напомни си той, случваха се чудеса. Дали не беше твърде късно вече за молитви? Гневът изригна в него. Не искаше да остава сам на този свят. Не искаше свят без Лиз. Не беше честно. Имаха съвсем други планове.
Спря колата, сирената понижи звук и утихна, но светлината й все още проблясваше. Ужасът му избликна в кикот – това беше някаква шега, грешка. Маклюър я е объркал с друга пациентка.
Облекчават болката. Болд затисна с ръце ушите си. Не искаше думите на Маклюър да нахлуят в мислите му. Не искаше да чува гласове. Искаше спокойствие. Избавление. Искаше да се събуди, да измие кошмара с едно плисване на вода върху лицето.
– Събуди ме – примоли се той.
На вратата се показа Марина, усмивката й бавно изчезна – като топящ се восък, заменена от безпокойство.
– Господин Болд?
– Тя тук ли е?
Марина поклати глава.
– На работа.
На работа ли се е върнала? Не можеше да си припомни къде беше спал през нощта, какъв ден е.
– Децата?
Майлс подаде любопитното си носле иззад Марина и изписка:
– Тате!
Разпери ръчички, Болд го вдигна и се разплака. Марина, която беше кръстосала ръце пред гърдите си, потрепервайки от студ, стоеше на входа и не сваляше очи от разплаканото лице на Болд.
– Всичко наред ли е?
Майлс обви ръчички около врата на баща си и се притисна силно към него. Болд улови погледа на Марина и тя веднага схвана какво се искаше от нея.
– Аз ще се погрижа – каза му тя, докато той й подаваше Майлс.
Болд кимна, сълзите се стичаха от брадичката по гърдите му. Не искаше свят без Лиз, не искаше да мисли за нея с болка. Искаше да я отведе със себе си, сякаш ако напуснеше работа, така щеше да напусне и болестта си – да я остави някъде там и да я забрави.
Колата му полетя по улиците, шофирана като че от някой друг. Сподиряха го клаксони, надавани от възмутени шофьори; докато пресичаше на кръстовищата, вниманието му беше приковано към спомените, а не към пътя. Беше изпълнен със съжаление, съзирайки толкова много пропуснати възможности да се отнесе по-добре с нея, да й бъде по-добър съпруг, по-добър любовник, по-добър приятел. До каква степен тази болест е болест на тялото, запита се той, и в каква степен се дължи на обкръжението. Дали ако беше по-често вкъщи, и по-малко погълнат от работата си, тя нямаше да се разболее? В мислите му всичко се обърка; изпитваше едновременно самосъжаление, срам, смразяващ страх. Натисна амбреажа и се помоли за избавление.
– Спести й мъченията – прошепна.
Сградата, където се помещаваше офисът на Лиз, беше в центъра на града, извисяваща се достатъчно високо, че от нея да се виждат двата залива – Елиът и Пъджет Саунд. Бяха я построили в средата на седемдесетте години, в началото на икономическия растеж, който затъмни революцията в сферата на високите технологии и преселението на калифорнийците. Болд паркира на забранено място, сложи надписа „ПОЛИЦЕЙСКА ПРОВЕРКА“ върху таблото, за да противодейства на прекаленото усърдие на някой пътен полицай, и заситни по ниските стъпала, водещи към изпълненото от алуминий и стъклопласт лоби.
Вътре пое с големи крачки към асансьорите. Беше сам в асансьора – първото свястно нещо, случило му се днес.
– Елизабет Болд – каза той на секретарката във външната приемна.
За всичките години откакто жена му работеше тук, на пръстите на едната му ръка се брояха случаите, когато беше идвал да я търси. Едва сега си даде сметка, че през цялото това време беше носил работа за довършване вкъщи почти всяка вечер, докато Лиз го беше правила много рядко. Тя печелеше почти четири пъти повече от него и го беше молила с настойчиво постоянство да се откаже от полицейската работа или поне да се откаже от следователската работа, защото не можеше повече да издържа на напрежението заради опасностите, на които той се излагаше. Двете години неплатена отпуска, които той си беше взел за раждането и отглеждането на Майлс, бяха най-щастливият период от съвместния им живот. Беше съблазнен да се върне, от една страна, заради доста странен случай – кражба на човешки органи, от друга страна, от чара и ума на Дафи Матюс. Но като се огледаше назад, докато чакаше секретарката да уведоми Лиз за пристигането му, Болд си помисли, че връщането му на работа в полицията всъщност беше грешка. Бяха се открили отново един друг през тези две години, Болд имаше своите изпълнения на пиано в щастливите часове – по израза на Беър Беринсън – на късния следобед, а Лиз имаше своя съпруг, който не беше емоционално и умствено погълнат от работата си.
– Тя е на заседание. Ще приключи след малко. – Жената посочи с ръка трите кресла, предназначени за чакащите. – Да ви донеса ли кафе?
– Не, искам да я видя веднага – каза Болд. – Аз съм нейният съпруг. Не мога да чакам. Къде е заседанието?
Жената го изгледа умоляващо:
– Извинявайте, господине…
– Джени – припомни си Болд името на помощничката на Лиз, – трябва да говоря с Джени. – Без да дочака разрешението на секретарката, той се запъти с широка крачка към офиса на Лиз. Подмина заседателна зала – откъм вратата се носеха гласове. Отвори вратата, без да чука, огледа се, но не я видя. – Елизабет Болд – каза. Всички поклатиха глави в синхрон. Една жена обаче му посочи да продължи по коридора. – Благодаря ви.
Излезе и внимателно затвори вратата след себе си.
Джени вече тичаше по коридора към него. Двамата бяха телефонни приятели, иначе се бяха виждали едва два-три пъти.
– Лу? – извика тя с разтревожен глас.
Изглежда все пак добре го познаваше, за да разпознае катастрофалността на случилото се по вида му, може би пък – помисли си той – това не беше трудно да се забележи.
– Не е нещо с децата, нали?
– Къде е тя?
– На заседание.
– Трябва да я видя веднага!
– Тя е с президента и с председателя на борда. Няма да продължи много дълго.
– Не ме интересува с кого е – изръмжа глухо. – Веднага искам да я видя! – извика. Погледна право в кафявите й очи и додаде: – Ще вдигна такъв скандал, какъвто изобщо не можеш да си представиш, Джени. Веднага! Няма значение колко важно е заседанието. Ясно ли е?
Пейджърът му нададе вой. Джени погледна към кръста му. Болд отмести якето си и също насочи поглед натам – към устройството, прикрепено за колана му. Като че беше прикрепено към някой друг, съвършено различен човек. Вдигна глава и погледна към дъното на коридора, към завоя, от който започваше коридорът на властта – по думите на Лиз. Тя беше там, в един от тези кабинети. Пейджърът го накара като че да изтрезнее. Натисна бутона за изключване на звука. Ето, отново е изправен пред проблема службата или семейството и независимо от разсъжденията през последния час, съжалението и разкаянието не беше така лесно да изхвърли пейджъра на боклука. Начетения беше на свобода, готов да убива хора. Болд беше абсолютно сигурен в това.
А Лиз беше на заседание и Джени изглеждаше решена да прегради с тялото си достъпа му до коридора на властта.
– Колко дълго ще продължи? – попита Болд.
В същото време освободи пейджъра от колана си и го наклони, така че да може да прочете съобщението на екрана. Това движение беше в нарушение на всичко, което си беше мислил досега. Вътрешният му глас попита: „Как можа?“. Нямаше какво да каже в своя защита. Разбира се, че имаше задължения към групата си, града, към нищо неподозиращите невинни жертви, но нито едно от тях не намери място в мислите му в този момент. Единствената констатация, явила се в мислите му, беше за това, как му е абсолютно ясно, че ще се отзове на съобщението и че каквато и да е причината за него, то щеше да го отдалечи отново от нея; че тя щеше да остане в заседателната зала, а той отново щеше да отиде да се пече на огъня в отдела си, притичвайки се на помощ при поредния спешен случай.
Болд погледна с тъга към Джени.
– Тя насрочи това заседание, Лу – поясни му Джени. – Каквато и да е причината, трябва да е много важна. Просто не мога да си позволя да ги прекъсна, това е всичко.
Болд кимна.
– Важна е, добре – съгласи се той. Сигурно им връчваше оставката си. Усети гърлото му да се свива от надигащата се мъка и реши да спести на помощничката гледката плачещ мъж на средна възраст. Насили се да каже само: – Кажи й, че съм идвал. Кажи й, че е много важно. Да ме потърси по мобифона – добави, успявайки да се овладее. Споменаването на мобифона го накара да го извади от джоба си и да го провери. Светеше лампичката с надпис „БАТЕРИЯТА ИЗТОЩЕНА“. Беше мъртъв – като всичко около него. – Не знам – избъбри той на Джени, усещайки се окончателно победен.
След което се извърна кръгом и се запъти към асансьора.
Джени го последва, но през целия път не изрече нито дума. Отвори му вратата към външната приемна, после избърза и му повика асансьор, може би защото той сигурно изглеждаше в момента абсолютно неспособен да извърши даже такова просто действие. Вратите се отвориха и Болд влезе в асансьорната клетка, улавяйки погледа на Джени тъкмо преди вратата му да се затвори. В него имаше съчувствие и притеснение. В неговия поглед имаше само студ и мъртвило – като топящ се лед.
Свърза се със службата си по радиостанцията в колата. Диспечерът го накара да изчака – прозвуча му като доживотна присъда.
После диспечерът отново се обади и му каза:
– Има съобщение от детектив Джон Ла Моя. Искате ли да ви го прочета?
– Искам – излая Болд, потегляйки в същото време с колата.
– Съобщението гласи: „Трябва незабавно да поговорим. Обади се възможно най-бързо“.
Болд натисна бутона за обратна връзка и каза:
– Предайте му, че идвам.
Усещаше се като предател и измамник.
По пътя към полицейското управление спря пред една църква и влезе в нея. За негово учудване почувства се по-добре.
49.
Когато вратата на асансьора се отвори на петия етаж на сградата на Обществена безопасност, мълчанието, сковало разстроената психика на Болд, се пропука от какофонията от крещящите един през друг десетки репортери в комбинация с гората от черни тумбести микрофони, размахвани около него, и ослепителната светлина, струяща от прожекторите на телевизионните камери. Един от репортерите надвика всички:
– Начетения в ареста ли е, или не?
Шосвиц си проби настървено път сред тълпата и задърпа Болд към металната врата, водеща към отдел „Убийства“, не преставайки да повтаря:
– Без коментар! Без коментар!
Вратата се отвори и ги пропусна вътре, а представителите на печата останаха отвън, сякаш възпрени от една невидима граница – също като куче пазач, отхвърлено назад от късия си синджир. Но с тяхната липса какофонията не спря – само беше заменена от коментарите на хората от групата му, които, щом го видяха, скочиха и го обградиха като тексаски рейнджъри. Боби Гейнис му говореше нещо, но той не я чуваше. Ла Моя беше тук, Бърни Лофгрийн, също и няколко униформени полицаи, които още в началото бяха пожелали да се включат като доброволци. Забеляза и една жена на име Ричард от прокуратурата. Всички говореха в един глас, някои крещяха, надявайки се да бъдат чути. Шосвиц се присъедини към тях. Така, движейки се в пакет, всички продължиха към заседателната зала. Само един човек липсваше – Болд забеляза, че тя е застанала до вратата на залата, с кръстосани на гърдите ръце, с безупречна прическа, с очи, приковани в него, а на лицето й се беше изписал израз на крайна тревога. Само тя го познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка какво е истинското му състояние; Шосвиц не го беше забелязал, твърде зает с журналистите; останалите не го бяха забелязали, вниманието им беше насочено по-скоро към това, което имаха да му казват, отколкото към самия него. Но тя го забеляза. Знаеше, че нещо се е случило, и в мига, когато се озоваха един до друг, го попита:
– Какво се е случило?
Той усети непреодолимо желание да й каже, но в същия миг гневният Шосвиц кресна:
– Много добре знаеш какво се е случило! Дошло е ново писмо!
Тя тихичко обясни на Болд, сякаш това имаше значение:
– Не е на себе си, защото един репортер е открил писмото в сутрешната поща на Гарман. А не ние.
– Начетения е още на свобода – извиси глас Шосвиц.
Болд само го погледна и поклати глава.
– Всички вън! – каза на насъбралите се. Улови Дафи за лакътя и я накара да остане. – Джон, ти остани.
Щом залата се изпразни, той затвори вратата и тримата останаха насаме.
Ла Моя започна да обяснява:
– Един репортер на „Таймс“ решил да проверява всеки ден пощата за Гарман. Сигурно някой вътрешен човек му е помогнал, но какъвто и да е случаят, той знаеше още преди нас за новодошлото писмо.
Болд изпъшка:
– И, разбира се, изпратено е след ареста на Гарман.
Ла Моя кимна.
– Правилно.
– Какво се е случило, Лу? – повтори Дафи, все със същия израз на крайна тревога по лицето си.
Погледите им се срещнаха. Той реши да отклони своя. Това я нарани още повече. И тя извърна глава.
– Какво е цитирал този път? – попита Болд. – Има ли значение?
Тя отговори, без да се извръща:
– Значение ли? Аз обърках всичко. Той не е начетен, Лу. Може би даже и не обича да чете. Портретът, който му направих, е погрешен. – Тя се извърна и ги изгледа последователно.
Признанието й привлече изцяло вниманието на Ла Моя. Болд за миг надмогна мъката си и забеляза колко е разстроена.
– Има парк, построен върху тунела за I-90, след подвижния мост, през който минава велосипедна алея. – И тя им разказа за рисунките и цитатите, спестявайки им причината, поради която се беше озовала там – срещата на Бен с Емили. – Портретът ми е погрешен.
Неловката тишина беше нарушена от Ла Моя.
– Доколко погрешен?
– Той е необразован. Социопат. Ако не знаех фактите по случая, щях да заложа на мотива отмъщение, насочено срещу Гарман.
– Абсолютно се покрива с това, което ние открихме – промърмори Ла Моя, изненадвайки Болд, който очакваше детективът да се нахвърли върху Дафи заради грешката й. Ла Моя продължи: – В данъчната декларация на Гарман от седемдесетте години фигурира издръжка за двама души.
– Двама? – повтори Болд, смаян за кой ли път от широките контакти на Ла Моя.
Ла Моя поясни с отбранителен тон:
– Опитах се да се свържа с теб по мобифона ти, но ти изобщо не реагира. Бих могъл и аз да ти кажа подробностите, но всъщност Нийл – имаше предвид Нийл Бейън – започна да проучва миналото на Гарман след ареста, за да може да оформим досието му. Зае се с колегите му по линия на пожарникарската работа, съвсем естествено в случай като този. При мен дойде, за да му помогна за данъчните декларации. Изглежда нещо беше подочул. Знам, че го изхвърли преди малко с останалите, но може би е по-добре все пак да говориш с него.
– Извикай го – нареди Болд.
Ла Моя се втурна навън.
Двамата седяха и се гледаха – Болд и Дафи. В този момент той не мислеше за нея като за красавица – не както друг път. Нямаше по-красива жена от Лиз! Всичко друго беше черна празнота.
– Значи Гарман има дете? – изрече Болд на глас това, което беше станало явно от данъчните декларации. – Това какво обяснява?
– Няма да ти се иска да го чуеш – прозвуча зловещо отговорът й.
– Един баща със сигурност би прикривал детето си – отговори бащата Болд.
– Едно дете, което излива гнева си срещу собствения си баща. Като се имат предвид фактите и обстоятелствата, това дете може би символично убива майка си отново и отново – жените, които приличат на нея. Изпраща послания заплахи на баща си. Извършва убийствата в града, където работи баща му, с помощта на наученото от бащата: огъня.
Болд усети като че го облива не вряла вода, а леден душ.
– Защо?
– Гняв.
– Но това е твърде много гняв.
Дафи кимна, след това поклати глава.
– Може би единствената вина на Гарман е, че е твърде властен и покровителствен баща – каза тя. – Може би убийствата ще спрат, ако най-накрая бащата претърпи провал – ако го осъдят да прекара живота си затворен.
– Дали ще проговори? – попита Болд.
– Бих искала първо да чуя какво има да ни казва Бейън – отвърна тя. – С колкото повече данни му дадем да разбере, че разполагаме, толкова по-голяма е вероятността да го накараме да проговори. Ако разбере, че само гадаем и налучкваме, ще се затвори още повече. Ако успеем да го извадим от равновесие, тогава вече можем да очакваме резултат.
– Набелязал си е нова жертва – въздъхна Болд, имайки предвид последното писмо. Погледна часовника си – времето летеше. – Господи! Трябва да направим нещо.
– Изпрати някой да наблюдава парка. Велосипедната алея – посъветва го тя. – Имаме рисунката на художника. Той минава през парка. Със сигурност живее наблизо.
Болд се протегна към телефона. Вратата се отвори. Нийл Бейън и Ла Моя. Бейън заговори преди още Болд да е успял да набере първата цифра:
– Всичко е заради случилото се преди време в Монтана – един ужасен пожар.
Преди десет години част от килиите на градския затвор бяха прехвърлени от сградата на Обществената безопасност в сутерена на отсрещната сграда – на правосъдието. Тук държаха особено опасните престъпници, а в сградата на Обществената безопасност имаше само общи килии, предназначени за членове на младежки банди, скитници, пияници, наркомани, дребни джебчии по домовете и крадци на коли. За извършителите на убийства, изнасилвания, едри взломни кражби и престъпления с утежняващи вината обстоятелства се полагаха самостоятелни килии.
Макар в килията на Гарман да имаше четири нара, той беше сам в нея. Вътре имаше съвсем обикновена мивка, обикновена тоалетна чиния, крушка на тавана, защитена с мрежа, а стените бяха запълнени с рисунки и надписи.
Дафи потрепери. Не обичаше особено затворите.
Гарман беше облечен с оранжев гащеризон – затворническа униформа, която караше всички да изглеждат някак унизени, но Гарман си оставаше все същият привлекателен мъж, помисли си тя. Бузите му бяха все така румени, светлокафявото на ирисите му се беше сгъстило до тъмнокафяво; макар Дафи да нямаше някакво особено отношение към окосмяването по лицата на мъжете, сега реши, че мустаците и брадата му стоят добре.
– Не виждам адвоката си – започна той, след като Болд и Дафни прекрачиха прага на килията му и затвориха вратата след себе си. Ла Моя остана от другата страна на решетката, уловил с ръце два от металните стълбове и пъхнал лице помежду им. – Нищо няма да ви кажа, докато не дойде адвокатът ми – изрече отново Гарман.
Дафни и Болд приседнаха на срещуположния нар. Както се бяха договорили, никой не изрече и дума. Дафни първа щеше да наруши мълчанието. След това щяха да се включат и другите – всичко беше уговорено предварително, щяха да задават въпросите си на смени.
Две-три минути изминаха в мълчание, Гарман изгледа последователно седящите срещу него, след това вдигна поглед и към Ла Моя. Колкото повече минаваше времето, толкова по-нервен ставаше арестантът. Най-накрая не издържа:
– Мислех си, че боядисват стените, за да замажат всички тези надписи и рисунки. Отвратителни са.
Дафи изстреля репликата си:
– Нито една буква от почерка ти не е сходна с написаното в писмата.
Болд се включи веднага:
– Човекът, който пали пожарите, е по-слаб с около трийсетина кила от теб.
И Ла Моя не закъсня:
– Всички цитати от писмата имат един и същи източник. Може би ти ще ни осветлиш кой е този източник?
Очите на Гарман продължаваха да ги оглеждат последователно.
Ла Моя каза:
– Кой е този общ източник за всички цитати, които си пращал сам на себе си?
От устата на Гарман се отрони:
– Бартлетс.
В гласа му имаше известна доза убедителност.
Ла Моя имитира обичайния звук от телевизионните игри, сочещ погрешен отговор.
Гарман потрепери от мисълта, че го бяха уличили в грешка.
Дафи каза:
– В лабораторията са идентифицирали химическия състав на мастилото, използвано в писмата. Ти не притежаваш химикал с подобно мастило. Нямаш и такава хартия. Намерихме само три марки в дома ти и те нямаха нищо общо с тези, които е използвал Начетения.
Тя следеше внимателно движението на очите му, внимавайки и за движенията на тялото, които можеха да й подскажат несигурност и притеснение, като например облизване с език на пресъхналите устни. Тайният език на тялото.
– Не си обявявал, че микробусът ти е откраднат – вметна Болд.
Ла Моя добави:
– Не си поискал да ти се изплати застраховката. Как е възможно да ти откраднат микробус за седем хиляди долара и да не поискаш да ти платят застраховката?
– Любопитно – отбеляза Дафи.
Под очите на Гарман изби пот. Той притисна няколко пъти показалеца върху кокалчето на палеца си и то всеки път изпукваше.
– Искам адвоката си – изхърка той.
– Обадихме му се. Уведомихме го. Ще дойде – информира го Болд.
Каза му истината. Това, което Гарман не знаеше, беше, че адвокатът му в момента присъстваше на дело. И щяха да минат часове, преди да се появи в килията.
– Разкажи ни за пожара – предложи Болд, без да конкретизира какво има предвид.
– Кой пожар? – попита Гарман, намирайки сили и за усмивка. – Виждал съм доста пожари.
– Колко от тях си палил ти? – заинтересува се Ла Моя.
– Ник Хол ми продаде хиперголиците – започна Гарман, повтаряйки признанието, направено по радиото. – Знаех за унищожителната им сила още от службата си в „Гранд Форкс“.
– Военновъздушна база в Северна Дакота – уточни Дафи. – В служебното ти досие е записано, че си участвал в потушаването на пожари, някои от тях особено разрушителни.
– Точно така. Работата беше доста опасна.
На Болд положението все повече започваше да му се нрави. Лека-полека Гарман се отпускаше и казваше повече, отколкото със сигурност беше първоначалното му намерение. Стената, с която се беше обградил, ставаше все по-тънка. Малко по малко те стягаха обръча около въпроса, чийто отговор бяха дошли да чуят. Дафи беше измислила реда, по който да му бъдат задавани въпросите.
– Разкажи ни за пожара – опита пак сержантът.
Очите на Гарман зашариха между тримата.
– За караваната – помогна му Ла Моя. – Твоята каравана. Изгоряла е до основи, нищо не е останало от нея, според докладите. Пожарът е обявен като нещастен случай. Но Фидлър – знаеш кой е Сидни Фидлър – напомни му той – разговарял с някои местни хора, които си спомнят много добре този пожар. Необичайното в него било, че водните струи от маркучите, вместо да потушават пожара, като че го разгаряли още повече. И той ставал все по-силен и по-силен. Използвано е било хиперголично гориво, Гарман – също като при пожарите от нашето разследване. Затова сме така любопитни.
Чу се отново характерен шум, този път не от пукащите кокалчета на Гармановите пръсти, а от приближаващи стъпки. Беше пазачът, който направи знак на Болд и му подаде лист хартия през решетката. Още един трик на Дафни. Бейън беше им съобщил името на сина на Гарман малко преди разпита. Беше го научил от справката за медицинската застраховка, която беше разкрила грозна картина. Дафи реши, че внасянето на известен театрален елемент в разпита няма да им навреди. На листа не беше написано нищо, но това не попречи на Болд да го прочете с огромен интерес. Когато вдигна глава, очите му се бяха разширили от изненада.
Гарман леко наклони тяло напред в очакване да разбере за какво става дума.
Въпрос зададе Дафи, не Болд:
– Даяна изневеряваше ли ти? Това ли беше причината?
Долната челюст на арестанта провисна, а бузите му се лишиха от цвят. За момент като че беше спрял да диша, нито пък можеше да се движи. После избухна:
– Вие нищо не разбирате…
Дафи извърна глава към Болд и съвсем леко му кимна да продължава според плана, макар коментарът на Гарман да я беше разстроил.
Болд започна меко:
– Джонатан Карлайл Гарман. Бил е приет в болницата в „Гранд Форкс“ на четиринайсети юни осемдесет и трета с трета степен обгаряния на лицето и тялото от кръста нагоре. След което е преминал седеммесечен курс по възстановителна и пластична хирургия.
– Кога за последен път си го виждал? – попита го Ла Моя.
– Кажи ми, че си искал да навредиш само на Даяна. Кажи ми, че не си искал момчето да пострада – подтикна го към признание Дафни.
– Дево Марийо – изрече арестантът, захлупи лице в шепи и тялото му се разтресе от ридания.
Дафни използва момента, за да погледне Болд – и отново му кимна. Скръбта на Гарман порази и тях.
Посред риданията, все още заровил лице в шепи, той каза:
– Тя го отведе със себе си. Отвлече го. И не от любов, а заради това, което знаеше… Заради това, което му беше сторила… Как се нарича такъв човек?
Той вдигна лице и погледна Дафи право в очите.
– Ние не те съдим – каза му тя почти шепнешком. – Само искаме да разберем истината. Да помогнем на Джонатан. Момчето се нуждае от нашата помощ.
Гарман не спираше да плаче – минутите, през които го чакаха да продължи да говори, като че бяха най-дългите минути в живота на Болд. Щеше ли да им сътрудничи, или пак да спомене за адвоката си. Минутите летяха, вечерта неумолимо наближаваше, а с това и опасността от нов пожар. И нова жертва.
