Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 36 страниц)
29.
Дафи почука на вратата на лилавата къща с неоновия надпис на прозореца, след което тичешком слезе от верандата пред входната врата, за да погледне към колата си в алеята. Чувстваше се не на място в този квартал – сама бяла жена. В Сиатъл нямаше конфликти на расова основа като в някои други градове, но човек трябваше да бъде нащрек заради постоянно избухващите вътрешни вражди и битки помежду бандитските шайки – азиатци срещу азиатци, негри срещу негри. Рядко нападаха жени, но понякога се стигаше до убийство. Все по-чести бяха обаче кражбите на коли. И ето я Дафи, бяла жена, привлекателна, с хонда, осъзнаваща какво може да й се случи в този бедняшки квартал, в това гето.
Забеляза малко и чевръсто бяло момче, на десет или дванадесет години – появи се иззад ъгъла на къщата, вцепени се, като видя Дафи, после побягна като стрела.
Входната врата се отвори и се появи Емили, облечена с черни панталони и дълга жълта роба, с бродерия по раменете. Моментално забеляза Дафи в алеята.
– Момчето твой син ли е? – попита я Дафи.
– Той няма нищо общо – сопна се Емили.
– Твой син ли е?
– Не.
Дафи се приближи до жената, която влезе вътре и понечи да затвори вратата.
– На твое място не бих го направила – предупреди я Дафи.
Емили не затвори вратата, но и не я отвори широко.
– Не ми се обади – каза й Дафи.
– И той не ми се е обаждал.
– Аз откъде да знам? – попита Дафи.
– Щях да ти се обадя.
– Така ли? Не мисля. – Дафи я принуди да отстъпи, прекрачи прага и затвори вратата след себе си. – Кое е това момче? – попита тя, продължавайки да тласка гадателката към стаята с рисунките по стените. – И не се опитвай да ме разиграваш или ще отведа теб и момчето в ареста, да ви направят снимки в профил и анфас и да ви вземат отпечатъци. Вестниците много обичат да нищят такива като теб.
– Наумила си си какво да ми кажеш и не ме слушаш. Нали ти казах – не е идвал. Иначе щях да ти се обадя.
– Ти лъжеш хората и им прибираш парите. Защо тогава трябва да ти вярвам? И момчето е част от играта ти – продължи Дафи, не изоставяйки темата за момчето. То беше печелившата й карта, чрез него можеше да държи тази жена. – Може и да си излъгала за този мъж с обгорялата ръка.
– Неее, той беше при мен.
– Мога да помогна и на теб, и на детето – каза Дафи и съзря да припламва нещо, прилично на надежда в очите на гадателката. – Нещо в семейството му ли не е наред? Да не е избягал?
Емили я изгледа с омраза.
– Не го намесвай.
– Добре, няма. Обаче ти ще трябва да ми помогнеш. – И тя закрачи сред чудноватите изображения, прокарвайки ръка по стената с нарисуваните полуголи жени. – От социалните служби биха се заинтересували от момчето.
– Да не си посмяла да им се обадиш…
– Помогни ми тогава!
– Как? Ти не ми вярваш. Той не е идвал тук. Ти изобщо чуваш ли, като ти се говори, или просто обичаш да заплашваш?
Въпросът й жегна Дафи и тя прикри промяната в изражението си, преструвайки се, че разглежда рисунките. След това извади снимка на Стивън Гарман от джоба си, прекоси стаята и я подаде на гадателката.
– Той ли е? – попита тя. – Вгледай се внимателно – каза, след като Емили поклати глава. – Не гледай косата. Виж очите и овала на лицето.
– Изобщо не е той. Никаква прилика няма.
– Сигурна ли си?
– Абсолютно.
– И в съда, под клетва, така ли ще кажеш?
След всеки въпрос Дафи изпитателно се вглеждаше в изражението на жената, не вярвайки много на думите й. Но това, което прочете там, не беше по-различно. Емили Ричланд наистина не познаваше Стивън Гарман. Дафи се почувства жестоко разочарована. Беше си изградила версия, че Гарман е използвал специална маскировка, за да имитира обгоряла ръка при посещенията си при гадателката, и беше почти стопроцентово убедена в нея.
– Не е той. Няма прилика.
– А сега край на разочарованията, да постигнем някакъв резултат. – И Дафи извади стодоларова банкнота. – Искам тогава детайлно описание на този твой посетител. Миналия път не ми каза всичко, нали така? – Всеки доносник постъпваше така, за да измъкне още пари при втора среща. Емили задържа поглед върху парите, но не изглеждаше много склонна да ги приеме. – Или може би момчето може да попълни някои празноти?
Емили настръхна, взе парите и се залови да описва клиента си, бавно припомняйки си всичко характерно за него, което беше казала и по време на първата си среща с Дафи, но този път доста по-украсено. Образът му ясно се очерта в съзнанието на Дафи – много ниска подстрижка, яка физика – наследство от участия в родео надпревари. Колкото повече научаваше за него, толкова по-малко й харесваше. Мъжът, наречен от Емили Ник – името, щамповано на колана му – по никакъв начин не приличаше на човек, когото някой би заподозрял, че чете Платон. Само ако изречеше това нейно съмнение на глас пред Болд, той щеше да се почувства съсипан. С банда ли имаха работа? Как ли щеше да се отрази това откритие на разследването?
– Сигурно греша – промърмори тя и чувайки тези думи да се изплъзват от устата й, се зачуди откъде се появиха.
Понякога имаше чувството, че в нея живеят двама души: единият искаше да намери разрешение на всеки случай, да успее да разпита обвиняемия преди който и да било друг да го направи, даже и преди полицая, натоварен с арестуването му; другият – да улесни задачата на Болд и членовете на групата му, да облекчи напрежението, което изпитваха, да подобри работната атмосфера. Двамата все по-често влизаха в противоречие и й налагаха да прави избор. Тя чу думите си и се запита дали подсъзнателно вече не е направила този избор.
– Сигурно грешиш – откликна злобно Емили.
В ръцете си тя вече не държеше нищо; нали беше наполовина гадателка, наполовина фокусник – стодоларовата банкнота беше изчезнала.
– Искам да говоря с момчето.
– Не.
– Това не подлежи на уговорки – предупреди я Дафи. – Колкото повече проблеми ми създаваш, толкова повече стават те и за теб. В момента изобщо не става дума за това, че мога да те арестувам и да те осъдят. В момента, както може би се досещаш, става дума за сделка. Ти приемаш клиентите и ги преценяваш, умееш да го правиш. А момчето, доколкото разбрах, прави оглед на колите, както е направило и на моята. Това обаче може да се промени и то доста бързо. Нито ще имаш работата си, нито ще виждаш повече момчето. Най-разумното е в такъв момент, госпожице Ричланд, да се претеглят всички възможности. В ситуации като тази излишното упорство е ненужно.
– Не искам да въвличаш момчето във всичко това – изрече дръзко гадателката.
– Понякога опитвайки се да защитим другите, ги излагаме на още по-голяма опасност. – Дафи отново се приближи до Емили. – Сигурна ли си, че искаш да му се случи нещо такова? Кажи ми откъде разбра това, което знаеш? За сделката с наркотици в Сийтак. Сигурна ли си? Ти ли видя как става или той? Ами ако не са наркотици? Ами ако това изложи на опасност и двама ви? Ами ако някой е видял теб или момчето на летището?
Буца внезапно затисна гърлото на Емили. Потрепването на веждите издаде смущението й, независимо че правеше героични опити да го прикрие. Хвърли бърз, кос поглед към Дафи.
– Мой дълг е да те предупредя, макар че, честно казано, бих предпочела да не те плаша повече, сигурно и така си достатъчно изплашена. Две жени, приблизително на твоята възраст, много приличащи и двете на теб, са мъртви. Сигурно си чула за пожарите – имаше ги в новините на всички радио– и телевизионни станции. Този човек – Ник, или някой свързан с него, може да е отговорен за тях. Това, че е военен… обгорялата му ръка… това са сериозни улики за нас. И ти си уловила възможната връзка, щом си се обадила в полицията.
– Сега искаш да ме уплашиш – сопна се Емили. – Спомни си в какъв квартал живея и си помисли дали се плаша лесно. На моята възраст и приличат на мен? Глупости! И смяташ, че ме е набелязал? Че ще бъда следващата жертва? – Тя се ухили и искрено се разсмя. – Откъде черпиш тези сведения, детективке?
– Аз не съм детектив – пожела да изясни нещата Дафи по-скоро заради записващия касетофон в джоба й.
– Но ти каза…
– Казах ти, че работя по разследването. Вярно е.
– Каза ми, че си ченге.
– И това е вярно. Но не съм детектив. Виж, моята роля тук не е толкова важна. Твоята роля е по-важна според мен. Затова ме чуй, доколкото имам информация, той те е набелязал. Как обаче набелязва жертвите си, как подпалва къщите, как изобщо успява да влезе вътре – това не знаем. – За момент замълча. – Оставяла ли си го сам?
Лицето на Емили се лиши от цвят. Успя да се овладее дотам, че да не позволи на паниката да си проличи в гласа й, но Дафи видя симптомите: примигването, затрудненото преглъщане, потрепването на левия й клепач. Значи беше оставяла Ник сам.
Оглеждайки се нервно наоколо, Дафи каза:
– Смятам, че и за двете ни ще е от полза да си сътрудничим.
– Мътиш ми главата само за да се добереш до… момчето.
Името на момчето беше на път да се изплъзне от устата й. Дафи се запита дали ако я беше притиснала още малко, нямаше да научи как се казва то. Всичко беше въпрос на дозировка. Понякога не улучваше необходимата доза.
– Мътя ти главата ли? – превърна във въпрос думите й тя. – Искам да ти кажа, че няма как да те поставим под закрила. Само във филмите става лесно, но не и в реалния живот. Смяташ ли, че можем да си позволим да отделим няколко души само за твоята къща? – попита я Дафи, надявайки се още повече да я смути и обърка. Истината беше някъде по средата: можеха да осигурят хора за наблюдение, но защита на свидетел в собствения му дом не фигурираше като възможност. Обаче ролята на Дафи не беше да казва истината, нито беше длъжна да разяснява щатските закони – практика беше на заподозрените да се казват лъжи, за да се изтръгнат признания, това беше една от техниките на провеждане на разпит, абсолютно мошеничество, разбира се, но и повод за гордост за всеки полицай при успех, което беше родило и девиза: „По-добрият лъжец успява“. – Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е сапьорската група да се поразходи тук и да успее да открие бомбата. Ще докараме и някой, който да прилича на клиент, в случай че къщата ти се наблюдава.
– Замълчи! – Емили се почеса по главата, при което косата й леко се разлюля. – Спри!
– Но за това ми трябва момчето – продължи Дафи, съзнавайки, че е успяла да впрегне въображението на гадателката. – Трябва да покажа на моя сержант, че сведенията ти си ги бива, че давам, но и получавам насреща. Няма начин да не разбираш. Довери ми се. Нека да си сътрудничим – с теб и с момчето – и няма да има заплахи, никакви арести. Да поработим заедно, за да тикнем Ник там, където му е мястото.
Лицето на Емили изразяваше гняв и негодувание. Дафи се запита дали гадателката няма да се опита да я удари.
В същото време тя се надяваше – беше, така да се каже, пробила черупката й, надяваше се Емили да реши да се откупи, молеше се да й даде възможност да се възползва и тя от услугите на момчето. Децата свидетели бяха едни от най-добрите. Децата и възрастните дами – Дафи беше запозната с данните от статистическите проучвания. Освен това и съдиите, и съдебните заседатели ги предпочитаха. Ако момчето беше видяло нещо, ако Дафи успееше да получи признанията му върху лентата на касетофона или на официален разпит, Болд щеше да бъде на седмото небе.
В същия този миг Дафи се запита и какъв беше личният й мотив? Желание да допринесе за разследването или да достави удоволствие на Болд? Опитваше се да разгадае едно престъпление или да натрупа точки? Стомахът й се сви на болезнена топка, усети в коленете си неочаквана слабост и за момент й се зави свят.
– Ти ме лъжеш – не се забави да изрече гадателката, умееща не по-зле от Дафи да разбира езика на тялото. – Можеш да получиш каквито искаш сведения, но момчето не влиза в сделката.
Дафи се възстанови моментално от временното неразположение.
– Сапьорите разполагат с електронни детектори. Знаеш ли какво представляват? Едно куфарче, отварят го и то ти казва дали има заложена бомба в къщата ти, или не. Цялата работа трае само пет-десет минути. Но после ще си спокойна. А сега нито ти, нито аз знаем има или няма нещо в къщата ти. Бих искала да ти кажа, че няма, но как да съм сигурна. – Детекторите улавяха наличието на запалителни средства на въглеводородна основа и някои наркотици. Не беше чувала да има детектор за ракетно гориво. Но нямаше намерение да го споделя с Емили. – Нека да ти помогна. Послушай ме и нищо няма да ти се случи. Но ако продължаваш да ми се противопоставяш, просто ще изгубиш контрол над ситуацията. Правиш ми впечатление на човек, който държи да контролира нещата.
Гадателката изглеждаше объркана. На Дафи това не й хареса. Усети каква ще бъде реакцията й, още преди Емили да каже нещо.
– Махай се оттук. – Емили пристъпи напред и приближи лицето си на сантиметри от лицето на Дафи, непоколебима и дръзка. – Дойде непоканена и не си добре дошла тук. Ще подам оплакване срещу теб. Изобщо не си мисли, че няма да го направя.
– Прекалено се отбраняваш – направи опит да я възпре Дафи. – Спри за момент и размисли.
Мразеше да губи. Нямаше нищо по-лошо от това. Работата й беше да жъне победи, да отклонява хората от определени мисли и да ги насочва към други.
– Вън!
Емили продължи да скъсява разстоянието помежду им, докато Дафи не усети топлината на дъха й.
– Тръгвам си – отстъпи тя.
И се втурна към изхода, много по-разочарована от себе си, отколкото от гадателката.
Въздухът навън не беше студен, но ожули лицето й. За миг се спря на стълбите, любувайки се на чудноватата двуметрова метална конструкция, представляваща земното кълбо, издигната върху тревната площ пред къщата на Емили. И тогава я завладя чувство на страх: наблюдаваха я. Огледа се наоколо, но много предпазливо, внимавайки да не се забележи – обаче не видя никого.
Приближи се до колата си с бърза крачка, с чувството, че е изложена на опасност. Потегли прекалено шумно за този късен час, и се замисли кой ли би могъл да я наблюдава. Момчето или подпалвачът?
Какво да разкаже на Болд и какво да остави за себе си? Кое беше действителен факт и кое се дължеше на болно въображение?
И как щеше да се почувства, ако и когато Емили станеше поредната жертва?
30.
Още едно писмо. Гарман го беше донесъл в отдела, докато Болд беше при Беър. И пейджърът, и мобифонът му се задействаха почти едновременно. Реши да се прибере вкъщи и лично да съобщи на Лиз, че му предстои безсънна нощ в службата. Не искаше да й го казва по телефона.
Ваната беше първото място, към което се насочи като се прибра, и опря ръка в стената й, търсейки потвърждение, че доскоро е била използвана. Беше студена като камък – като сърцето му. Съжали, че бе постъпил така. Доверието беше крайъгълният камък на взетото преди време решение и от двамата да спасят брака си, а ето го сега него – пълзи и проверява дали жена му е била във ваната.
Двамата заедно сложиха децата да си легнат, като Болд търсеше удобен момент да й каже, че ще я остави сама тази нощ. Приспиването на децата отне повече време, отколкото беше очаквал. Нещата поначало рядко ставаха така, както искаше. Най-накрая седнаха да си изядат притоплената вечеря на кухненската маса, която беше отрупана с неколкодневната поща – предимно сметки.
– Знаеш ли – започна тя, някак разсеяно отваряйки едно от писмата – мислех си да ти оставя Майлс и отново да отида през един от уикендите на вилата. – Съобщението й – защото то си беше чиста проба съобщение, а не въпрос или молба – го изуми. Досега тя винаги с неудоволствие беше ходила на вилата. Какво се беше променило? – Може би даже още този уикенд.
– Сама ли? – изплъзна се от устата му.
– Не, с любовника си – отвърна му тя със сарказъм.
Дали така не се опитваше да скрие истината, помисли си горчиво. Дали, когато той най-накрая откриеше каква е истината, щеше да му припомни за тази вечер, когато му беше подхвърлила за любовника?
– Като пребита съм, Лу. Изтощена. Наистина би ми се искало да отида там сама. Но ще взема Сара, разбира се. И някоя хубава книга. – След което добави: – Надявам се, че всичко ще бъде наред.
И тя обгърна с жест кухнята. Болд разбираше, че Лиз всъщност има предвид него. И Майлс – който на три и половина години беше твърде буен и недисциплиниран. Макар като добра майка – много добра даже, каза си Болд, като се има предвид, че и работеше – да беше установила вече допустимите граници, в които темпераментът на сина им можеше да се развихря. Не го оставяше за първи път на грижите на Болд. Даже по този начин, помисли си Болд, опитвайки се да открои положителната страна на случилото се, даваше израз на доверието си, че той може да се грижи добре за сина им.
– Не е най-подходящото време – каза й съвсем искрено, страхувайки се, че се очертава нова седемдневна работна седмица.
Освен това трябваше вече да тръгва за службата. Този случай…
– О, хайде стига – възпротиви се тя. – Марина може да ти помогне. Освен това не може така да работиш всеки уикенд. Фил няма да ти позволи. Ако знае какви дежурства караш, направо ще му призлее. – Изражението на лицето й се промени, тя изглежда схвана за какво става дума, и той разбра какво се готви да му каже. – Да не би да работиш извънредно? – попита го тя смаяна.
Лиз водеше семейния бюджет – естествено, след като работеше в банка – и Болд знаеше, че щеше да си има сериозни неприятности, когато тя откриеше, че е работил извънредно, но без заплащане – в такъв случай по-добре да беше посветил това време на децата си или на поддръжка на къщата, или на нея самата, би била естествената й реакция. Подобно откритие можеше да предизвика гръмотевична буря.
– Не е толкова просто. Аз съм нещо като даден назаем на пожарното управление. И на практика работя двойно повече часове – с групата си от нашия отдел, и по ония палежи…
Лицето й придоби сурово изражение.
– Лъжеш се, ако очакваш фанфари и славословия. Имам нужда от това ходене на вилата, Лу. Това се опитвам да ти обясня. Ако можех да отида там без Сара – ако можех да я заредя с толкова мляко, колкото има нужда за два дни – щях и нея да ти я оставя, но сега не мога, макар постепенно да намалявам кърменията. Не те моля…
В това време Болд се беше приближил до мивката, за да си налее вода от филтрираната, и забеляза, че видимостта през прозорците е значително по-добра. Това му направи впечатление, защото миенето на прозорците беше негово задължение, а той го беше занемарил; и тъй като му изглеждаше невъзможно Лиз да ги беше измила, означаваше, че е наела някого да свърши тази работа, а това на свой ред му помогна да разбере неотстъпчивото й държание тази вечер, гарнирано с известна доза раздразнителност: той кръшкаше от домашната работа до такава степен, че й се налагаше да наема други хора да я свършат срещу заплащане – няма начин това да не я бе раздразнило. Прекъсна я:
– Заради прозорците ли е всичко това? Поръчала си да ги измият? Виж, аз мислех да…
– Не, не е заради прозорците – отрече тя.
– Поръчала си – настоя на своето той.
Ясно беше, че е поръчала – при това работата беше много добре свършена. Професионално. Болд даже изпита известна ревност.
– Това беше грешка – каза тя, огорчена от опита му да отклони вниманието й от проблема с извънредните му часове. – Въпросът е, че ако не работиш извънре…
– Поръчката да ни измият прозорците е грешка? Не смятам така. Чудесно са си свършили работата.
Надяваше се да обърне всичко на шега и така да потуши гнева й, защото ако се съберяха двете неща накуп – че не му се плащаше за извънредната работа и че не се застояваше вкъщи достатъчно, за да си изпълни домашните задължения – изводът можеше да се окаже абсолютно съсипващ: че не печелеше поне толкова пари, за да плати някой друг да му свърши работата вкъщи.
Лиз заговори със снизходителен, направо покровителствен тон, разделяйки думите на срички:
– Бе-ше греш-ка. Сгре-шил къ-ща-та. Не съм наемала никого да измие прозорците – нали ти ги миеш. Човекът беше сгрешил улицата. Греш-ка-та бе-ше не-го-ва.
За Болд това не беше грешка, а чисто изнудване.
– Поиска ли да му платиш?
– Не. Щом разбра, че е направил грешка, прибра си нещата и си тръгна. Изобщо нищо не спомена за пари. – За момент лицето й просветна. – Наистина чудесно си е свършил работата.
– По-добре от този, който досега ти я вършеше – промърмори той, имайки предвид себе си.
Тя стана от стола и прикривайки леката си усмивчица приближи съпруга си, обви ръце около врата му и се притисна в него. На Болд му се прииска да погледне крадешком часовника си, но не го направи.
– Защо ме караш все така да се чувствам луда по теб?
Болд се почувства така добре, както не се бе чувствал от години. Не искаше това чувство да си отиде. Обви ръце около кръста й и я притисна силно към себе си, тя разбра посланието и също се притисна в него. Той усещаше дъха й точно под ухото й, допря устни до нейното ухо и промълви:
– Много ми липсваше.
– Имам нужда от това, Лу. Не бих те помолила, ако нямах такава нужда. – И добави: – Моля те.
Болд усети как кимва – не машинално, а по-скоро с неохота и притеснение. Любовното чувство, което изпитваше в момента, се примеси със страх, известно подозрение и даже гняв. Искаше му се да я притиска до себе си дотогава, докато не му кажеше истината – но Лиз явно не желаеше да го прави. Нуждаеше се от време да помисли – и той я разбираше. След връщането си от вилата със сигурност щеше да поиска да поговори с него насаме. Познаваше жена си прекалено добре, за да разбере, че назряваше промяна – вземане на генерално решение. Вземането на вана беше част от тази промяна – търсене на изолация, време за мислене; може би това беше истинската причина за тези вани. Той изви глава назад и я погледна; изглеждаше му толкова красива, интелигентна. Изглеждаше и малко уморена. Разтревожена.
– Добре ли си? – попита я той.
Тя го изгледа косо. Това означаваше не ме питай и също не настоявай. И то като че ли прогори дупчица в сърцето му – от притеснение.
– Ще остана с Майлс – отстъпи той.
Тя го прегърна още по-силно – с благодарност.
– Ще измия останалите прозорци.
Тя го целуна по устните.
– По-нататък ще говорим – каза тя.
– Добре, ще поговорим.
– Всичко ще бъде наред – направи опит да го успокои Лиз.
Годините, прекарани с нея, обаче отсъдиха друго – тонът, с който го беше изрекла, напълно опровергаваше думите й. Няма да бъде наред и осъзнаването на това го ужаси. Усмихна се принудено – тя със сигурност беше забелязала, че усмивката му е принудена, помисли си той. Моментът на покой и щастие помежду им отминаваше. И двамата се пуснаха от прегръдката.
Той отиде до хладилника и си наля чаша мляко.
Чу как Майлс го вика от съседната стая:
– Тааатеее.
Този вик не беше признак на страх и тревога, а на копнеж и липса – бащата лесно съзираше разликата – в този миг като че някой го поля с вряла вода. Той се спря на вратата на кухнята и се извърна към жена си, вълна на притеснение беше започнала да се надига в гърдите му.
– Какъв беше? – попита той.
Лиз, която тъкмо беше напълнила чайника с вода и щеше да го слага на котлона, отвърна:
– За кого говориш?
– Какъв беше? – повтори той, този път по-строго.
– Какво? Кой?
– Миячът на прозорци – отвърна Болд и в този момент вълната от притеснение го обля целия и всичко в него като че завря. Все едно го беше повалила неочаквано силна треска. – Стълба имаше ли? – излая той срещу жена си, предавайки й чувството си за безпокойство.
Тя зяпна от изумление, предавайки го също и на сина си, чийто плач внезапно премина в рев, неистов рев.
Ръката на Лиз трепна, тя остави чайника върху котлона, правейки усилие да се държи както обикновено. Познаваше този негов тон. И затова му даде по-подробно описание:
– Около двайсет и пет – трийсетгодишен. Слаб.
– А лицето му?
– Беше се покатерил на стълбата. Лицето му? Не знам. Бях до гаража. Той беше с фланела, с качулка на главата. Разменихме не повече от пет думи. Прибрах се и след това той си беше отишъл, Лу.
Тя протегна ръка, за да завърти копчето на газовата печка. Това копче изведнъж като че изпълни цялото зрително поле на Болд – детонаторът?!
– Не го пипай! – изкрещя той.
Лиз отскочи назад. Ужас обля лицето й.
Майлс извика – ужасът се беше предал и на него:
– Тааатеее!
– Не пипай нищо! – предупреди я той. – И изобщо не мърдай от мястото си.
– Лу? – като че му се примоли тя – да я освободи. От ужаса.
Мислите му се тълпяха една след друга, Болд изхвръкна навън сред тъмнината и сковаващия ужас. Мияч на прозорци. Стълба.
Вътре беше тъмно и навън беше тъмно, докато той тичаше по задното стълбище надолу и право към колата си, за да вземе зачисления му от полицията фенер от жабката. После заобиколи тичешком къщата, ослепително ярката светлина се плъзгаше ветрилообразно по тревата, хвърляйки треперливи отблясъци и сенки наоколо. Болд погледна към прозореца на кухнята и видя Лиз с разширени от уплаха очи, приковала поглед в него. Изражението й сякаш му казваше да не е посмял да причини подобно нещо на семейството си – на нея, на децата, на общия им дом. През всичките му години в полицията нито една от отправяните му заплахи за физическа разправа не беше прекрачвала прага на дома му. Веднъж само беше имало телефонни обаждания – макар телефонният му номер да не фигурираше в указателя, но и с тях бързо се беше справил. Никога досега заплахата не се беше разпростирала и върху семейството му.
Провери изцяло тревната площ, опасваща къщата му. Представяше си Лиз с късите панталонки и фланелката с умопомрачително деколте как се надвесва над цветята на прозореца. Като че някой беше инсталирал дигитален часовник върху картината, родена от съзнанието му, показващ минутите и секундите, бясно въртящи се напред. И изведнъж всичко се обля в пламъци, огнената завеса се люшна и издълба огромна дупка в къщата му…
Фенерът освети два правоъгълни отпечатъка в тревата: полицаят у Болд го накара да не стъпва в близост до тях, за да не заличи доказателствения материал, какъвто те представляваха. Внимателно се огледа наоколо за отпечатъци от обувки или ботуши, фасове, клечки или каквито и да било други вещи, които можеха да послужат като улики; през цялото време се бореше с подтика си да наближи отпечатъците от стълбата, да ги огледа хубаво, за да разбере дали не са същите като при „Пожара Инрайт“. Не, колегите му от отдел „Убийства“ щяха да го направят.
Всяка тревна площ криеше улики и доказателства за какво ли не. Неговата на пръв поглед му се беше сторила празна на светлината на фенера, но особено районът около отпечатъците от стълбата беше потенциална златна мина за екипа по събиране на уликите и доказателствата. Би трябвало да ги изчака наистина, но вместо това внимателно наближи единия от отпечатъците и насочи светлинния лъч право към него. Съзирайки познатия нарез под формата на V, ядно изруга и се затича към задния вход, срещайки ледения поглед на Лиз през прясно почистения прозорец на кухнята.
– Вземи децата! – нареди й с истеричен тон Болд веднага щом влезе вътре. Въображението му вече беше родило представата за неизбежния и алчен пожар, чийто начален пламък щеше да прониже центъра на къщата му. Втурна се към спалнята им, където Сара лежеше в креватчето си. – Ти вземи Майлс – подвикна.
Машинално посегна към ключа за осветлението в спалнята и отново като че съзнанието му наложи увеличително стъкло върху ключа и той изпълни полезрението му. За малко да го натисне и се сепна. Детонатор?!
– Не пипай нищо! Абсолютно нищо! – извика той, докато обзетата от паника Лиз се затича покрай него. – Просто го вземи и ме чакай.
Изведнъж във всичко наоколо видя потенциални детонатори. Сара, стресната от гласа на баща си, нададе рев.
Лиз спря до вратата на спалнята им, притеснена от плача на дъщеря си.
– Бъди по-нежен – каза му тя.
Болд се извърна точно навреме, за да забележи как ръката на Лиз посяга към ключа за осветлението.
– Не! – кресна й той и вдигна ръка. – Не пипай нищо. Внимавай да не стъпиш върху някой кабел. И двамата използвахме задния вход, нали така? Значи там е безопасно да се мине. Побързай.
Обитателите на обхванати от пожар къщи изскачаха през предните входни врати, без да обръщат внимание на вида си – шофьори на линейки, пожарникари, всички бяха свикнали с гледката на полуголи семейства, препускащи през тревните площи към спасението и спокойствието на кварталното обкръжение. Но в техния случай предният вход можеше да се окаже детонатор и да предизвика пожар.
Лиз взе Майлс на ръце. Болд посегна към дъщеря си, взе я на ръце и притисна топлото й бебешко телце към себе си. От нервно напрежение се беше облял в пот.
– Добро момиче – избъбри той, щом Сара се успокои в прегръдката му.
Родителите, всеки с по едно дете на ръце, едновременно се озоваха пред вратата, водеща към кухнята. Лиз беше кълбо от нерви – с разширените си очи, с отпуснатата долна челюст, с тежкото си дишане – заредено със страх и ужас.
– Да се махаме оттук – извика тя прегракнало.
– Махаме се – отвърна Болд с дрезгав глас.
Очите му оглеждаха пода в кухнята, търсейки да забележат нещо необичайно. Страхът и ужасът вече се бяха превърнали в параноя при него. Във всичко съзираше потенциален детонатор. Изведнъж замръзна при мисълта, че детонаторът може да е в непосредствена близост до тях. Майлс непрекъснато се опитваше да се изплъзне от майчината прегръдка. Сара се извиваше и тя, давайки знак, че иска да се освободи от бащината прегръдка, протягайки ръце към Лиз, която му се примоли:
– Ако ще се махаме, да се махаме. Моля те!
– Махаме се – прегракнало повтори Болд. После с бърза крачка прекоси кухнята, прекрачи прага и заслиза по стълбите надолу. – Не – каза той на Лиз, която се запъти веднага към колата си. Приближи се до нея и я целуна по запотената буза. – Излезли сме да се поразходим с децата. За забавление. Бавно и небрежно. Нали така?
Сълзи избиха в очите й и обляха бузите й. Тя му кимна и крадешком се огледа.
– Не – предупреди я той. – Само ние. Двамата с децата сме излезли на разходка. Друг не ни трябва.
Тя отново кимна.
Тръгнаха с бавна крачка в западна посока по Петдесет и пета улица към „Грийнууд“ и магазина на ъгъла, който държаха семейство корейци – Болд ги познаваше лично заради честото пазаруване при тях, най-вече на яйца и мляко.
Той набра деветстотин и единадесет на монетния автомат пред магазина с Лиз до себе си и Сара в прегръдките му. Около телефона беше пълно с рисунки и надписи – неуместни шеги или надписи от рода на „Зипи беше тук“.
– Можеш да влезеш вътре – предложи Болд на жена си.
– Не – беше всичко, което тя му отвърна.
Стоеше в непосредствена близост до него, лакътят й го докосваше и той усещаше топлината на тялото й. Това най-обикновено докосване беше достатъчно, за да стегне гърлото му, докато говореше по телефона. За двадесет и нещо годишната му служба в полицията никога не се беше обаждал на номера за спешна помощ. Помоли да го свържат с отдел „Убийства“, но получи отговор, че това няма как да стане. Втория път изрече молбата си с по-суров тон, искайки този път да го свържат с дежурния полицай, но отново получи категоричен отказ. Остави слушалката и тъй като нямаше никакви пари, помоли корейците в магазина да се обади от служебния им телефон. Предпочете да набере домашния номер на лейтенант Фил Шосвиц, а не номера на отдел „Убийства“. Изложи му подозренията си, изисквайки присъствието и на сапьорска група, пожарна кола и технически екип за събиране на уликите и доказателствата. Предложи също хората от съседните къщи да бъдат евакуирани, но Шосвиц се възпротиви на това негово последно искане, решавайки, че са необходими по-солидни доказателства, преди да „привлечем вниманието по такъв начин“.
