Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 34 (всего у книги 36 страниц)
– Той е арестуван – напомни й Болд. – Никой, освен сапьорската група няма да се приближи до склада му, и то преди Джони Гарман да се е отдалечил поне на километър оттук. Този вариант не ни върши работа – директно отказа Болд. – Трябва да се съсредоточим единствено върху проблема как да го изкараме извън микробуса.
Обзеха я разнородни емоции – съзнаваше, че тя държи ключа към отговора на този въпрос, съзнаваше в същото време и че Болд, по някаква неведома причина, се чувстваше задължен да намали до минимум риска за участниците в тази акция. Не би могла да го вини, а й се искаше да направи точно това.
– Трябва да се съсредоточим върху Гарман и микробуса му, Дафи. Ти ме попита какво бих направил, ако Майлс е там. Знам, че ако Майлс беше напуснал този склад гараж, намирайки се във вътрешността на микробус, съдържащ гориво с такава унищожителна сила, щях да искам Гарман да се отдалечи поне на километър от него.
Настъпилата тишина изведнъж се пропука от шума на снишил се самолет над главите им. Имаше чувството, че земята се е разтресла. Помисли си отново за атака на склада – биха могли да се възползват от оглушаващия шум на самолета, за да пристъпят към акция. После си представи Бен, обхванат от огнен ад, издигащ се на хиляди метри във въздуха. Ако планът й пропаднеше, дали някога щеше да успее да се измъкне от чувството за вина? В същия миг се запита и как Болд можеше да живее така – под натиска да взема такива важни решения. И взе решението начаса: щеше да го подкрепи.
– Можем да го изкараме извън микробуса – изрече тя гордо, окончателно отказвайки се от своя в полза на неговия план, готова да сподели с Болд прозрението си как точно да стане това.
На лицето му се изписа едновременно вълнение и съмнение. Той също беше дълбал в мислите си какво би могло да се направи, но нищо не му беше дошло наум.
На което тя отговори с една-единствена дума:
– Огън. – След което веднага поясни: – Единственото, на което Джони Гарман не може да устои, е огънят.
72.
В часовете между два и пет сутринта шестдесет и седем патрулни полицая от седем полицейски участъка и двадесет и четирима пожарникари заедно с четирима пожарни инспектори от експертната група към градския съд бяха организирани в своеобразно специализирано звено, чиято единствена мисия беше да запали и опожари до основи изоставен магазин и да отклони трафика на юг от Международния квартал, така че да минава покрай пожара. Това включваше и инсценирането на автомобилна катастрофа, разполагането на бригада по поддръжка на пътищата и на около шестдесетина яркорозови конуса.
Магазинът беше сред седемнадесетте обявени за разрушаване сгради, някои от които бяха предложени на градската управа – в замяна на данъчни облекчения – за тренировки на пожарникарите.
На лейтенант Фил Шосвиц всичко това беше причинило киселини в стомаха и пристъпи на ярост. Още в мига, когато Болд беше предложил операцията, лейтенантът отказа, настоявайки, че сержантът трябва да получи потвърждение за личността на притежателя на склада. Това спречкване се случи в два и двадесет рано сутринта, след което Болд, следвайки указанията на притежателя на складовата база, влезе в офиса на „Складирай тек“, блокира електронната защита и получи потвърждение, не само че Джони Бабкок – или Гарман – е клиент, но и наемател на склад номер триста и единадесет, същия този склад, от вътрешността на който бяха видели да се процежда светлина и бяха чули говора, приличен на съскане. В същия този склад беше станало тъмно в един и петнадесет, но вратата не се беше отворила и никой не беше излизал от него. В тази част на нощта седем чифта очи и видеокамера, разработена за денонощно следене с инфрачервени лъчи, наблюдаваха участък номер три, както беше търговското наименование на тази редица със складове.
Болд нито за миг не се беше почувствал изморен. Даже напротив, налагаше се сам себе си да усмирява, да намалява скоростта и енергичността си в няколко случая, за да бъде добре разбран. Близо стотината участници в получилата и название операция „Ад“ бяха като оркестранти, дирижирани от неговата палка. Нийл Бейън и Сидни Фидлър бяха първи цигулки, тъй като само Бейън и Фидлър проумяваха мероприятието от гледна точка и на пожарникарската, и на полицейската работа. Шосвиц, Бейън, Фидлър, двама от инспекторите към експертната група, един от специализираното звено по палежите към ФБР на име Байрънт, трима специални агенти на ФБР, двама диспечери – на сцената на заседателната зала в регионална дирекция на ФБР – Сиатъл, чиито комуникационни възможности правеха всичко друго да изглежда като джудже пред великан. Десетки радиостанции и мобифони бяха прикачени към централния диспечерски пункт, чиято координация осигуряваше сформирания екип.
Къщата на Сантори беше поставена под пълно наблюдение. Част от спасителния отряд беше получила нареждане да залови Гарман, при положение че той не се хванеше на уловката със запаления магазин. След като подсигуриха всичко нужно за тази така наречена финална точка на операцията, от полицията наблегнаха на осигуряване на пълно покритие на маршрута на Гарман. Към шест часа сутринта вече имаше полицаи и федерални агенти в ролята на телефонни техници, обикновени минувачи, строителни работници, боклукчии, членове на групи за топографски замервания, разносвачи на най-различни по вид стоки и редица други работници, чиито занимания протичаха основно на открито. Всяка по-голяма пресечка в отсечката между шосето, водещо към летището, и къщата на Сантори беше дала убежище на групи въоръжени полицаи или агенти. Така операцията като че пресъздаде виртуалната реалност на видеоигрите с Джони Гарман в ролята на основната мишена на ударите.
В осем часа офисът на „Складирай тук“ беше отключен от специален агент на ФБР, който зае място зад бюрото и се залови за работа така, сякаш се беше занимавал с това години наред. В осем и дванадесет дойде и първото съобщение за раздвижване в склад номер триста и единадесет, потвърдено от трима независими наблюдатели, препредадено на Болд чрез слуховото апаратче в ухото му. В осем и петнадесет започна да вали ситен дъжд и Лу Болд го възприе като лоша поличба.
Да караш тази сутрин по шосето, водещо към летището, не беше по-различно, отколкото в друг ден, като се изключат, разбира се, няколкото отклонения. Но в Сиатъл, като във всеки главен град, строително-ремонтните работи по пътищата бяха неотменна част от градския живот; пътнотранспортните произшествия бяха до голяма степен предизвикани от или пък бяха основна причина за сутрешните задръствания. Подходът от северна страна към центъра на града беше нещо по-различно отколкото друг ден обаче: сега движението беше организирано на принципа тъкмо си се засилил и трябва да спреш.
Бял микробус с табели на щат Невада излезе от склад номер триста и единадесет и спря. Мъж с обезобразено лице, нахлупил качулка и стегнал връзките й високо над брадичката си, с тъмни очила, беше видян да слиза от микробуса и да затваря и заключва вратата на гаража склад. Тази възможност – която някои възприеха като подходящия случай – беше начаса подложена на обсъждане от страна на участниците, като се очертаха и противоположни мнения. В края на краищата се реши, че той се намира твърде близко и до лабораторията си, и до микробуса си, за да се предприема каквото и да било още сега. Беше направено и предложение за стрелба по Гарман от пушка с оптически мерник, но след като се отчете, че животът на момчето все още е изложен на опасност, се отхвърли и тази възможност. Заподозреният зае отново мястото си зад кормилото и подкара микробуса към автоматично задействащата се порта на складовото пространство, присъединявайки се към едва пълзящия трафик, забавен заради поредицата отклонения, първото от които отстоеше на километър от „Складирай тук“.
– Тук Птицата – разнесе се глас в ухото на Болд. Хеликоптерът принадлежеше на радио „КИНГ“ и се използваше за наблюдение на пътищата. В същия този ден го бяха включили към екипа за наблюдение. – При оглед на вътрешността на микробуса през предното стъкло не забелязах наличието на заложник. Съдържанието на задната част не изглежда никак обещаващо. Виждат се два двесталитрови варела, всякакви кашони и най-различни други приспособления. И там не се вижда човек.
„Двесталитрови варели“, помисли си Болд. Достатъчно, за да сравниш със земята хотел или цяла търговска улица. Или Гарман беше прибрал всичко, или се готвеше за грандиозен удар. Моментно смущение в радиовръзката прекъсна рапорта на Птицата. Превозните средства пъплеха по шосето, местоположението на Гарман се докладваше на всеки петнадесет до тридесет секунди.
В къщата на Сантори Мартинели се приготвяше да я напусне, ако се стигнеше до това.
Край изоставения магазин бяха спрели три пожарни коли със стълби и две коли с водни помпи, трепкащите светлини бяха задействани, маркучите развити и пожарникарите готови за действие. Към тези приготовления се пристъпи едва след като заложеният в магазина взривен механизъм беше проверен веднъж и след това още веднъж.
Лу Болд копаеше с кирка в калта край пустия паркинг пред изоставения магазин. С него имаше още трима мъже, в това число и детектив Джон Ла Моя – и те бяха под прикритието на строителни работници, но действаха с лопати. Болд не разбираше защо все на него в такива случаи му се падаше да размахва кирка.
– Копайте – изсъска Болд. – Той е на километър оттук и приближава.
Ла Моя натисна лопатата с крак и започна да обръща калната земя. Ръцете на Болд върху дръжката на кирката бяха влажни, но това не се дължеше на дъжда. Беше пъхнал оръжието си в десния джоб на работническия комбинезон, за да му е подръка, ако се наложи.
– Хей – обади се Ла Моя, усетил как всички се напрегнаха. – Ама ние сме голяма работа. Ако оплетем конците, винаги можем да си намерим работа като копачи.
– Гробари? – предложи един от другите.
Останалите трима като по команда го изгледаха с упрек.
– Съжалявам.
73.
След като микробусът прекрачи мислената граница от един километър разстояние от „Складирай тук“, двама членове на сапьорската група на полицейското управление – Сиатъл, придружени от полицая от отдел „Техническо обслужване“ Дани Коч и психоложката Дафни Матюс, се запътиха към склад номер триста и единадесет.
Коч моментално пусна в ход фиброоптичната камера, непосредствено до него застана Дафи. Тъничкият черен кабел изчезна в пролуката под долния ръб на вратата на склада, нижейки се все по-навътре и по-навътре. Първите кадри бяха обнадеждаващи.
Дафи направо се прилепи за Дани Коч, за да си осигури по-добра видимост към мъничкото екранче на камерата. Тя шумно въздъхна и се разплака, щом видя Бен, свит на кълбо в ъгъла и овързан с въже. Нямаше подготвен капан за неканени посетители и Дафи се зачуди защо Бен не беше извикал досега. Екранчето беше твърде миниатюрно, за да може да се видят и очите му.
„Нека да е жив“, примоли се тя.
Вътре нямаше абсолютно нищо – освен една тръба от PVC, два сгъваеми стола и няколко кашона.
Опитвайки се да си придаде сериозен вид, Дафи преглътна сълзите и каза на сапьорите:
– Той е вътре. Трябва да го измъкнем оттам колкото се може по-бързо.
– Като се има предвид какъв подпалвач е собственикът на този склад, ще се наложи да пипаме бавно – информира я мъжът с дебелата защитна жилетка.
Бяха й го казали още докато се сформираха екипите, но на нея даже тази минута, в която си разменяха репликите, й се видя прекалено дълга.
– Бен, чуваш ли ме? – извика тя.
Малката главичка на екрана се надигна и единственото око се насочи по посока на гласа й. Дафи избухна в сълзи. Нищо не виждаща, тя извика на останалите:
– По дяволите, побързайте. Искам го колкото се може по-бързо навън.
Цивилен детектив тичаше към тях с уоки-токи в едната ръка. Извика, не спирайки да тича:
– Матюс, Гарман е на седемстотин метра и приближава обекта. Трябваш им, за да им кажеш кога.
Дотича до нея и й подаде уоки-токито.
Решението кога да се взриви магазинът беше нейно и само нейно. Болд беше настоял пред всички за това, защото само тя можеше да усети важността и нюанса на психологическия момент. Това беше огорчило Бейън и останалите, особено пожарните инспектори от експертната група.
Тя сграбчи уоки-токито и каза вече повтореното няколко пъти на Болд:
– Заподозреният вижда ли добре обекта? – поиска да узнае тя.
– На седемстотин метра е и приближава – информира я плътен мъжки глас.
– Но дали вижда сградата? – повтори тя, удивена как един толкова прост въпрос може да предизвика такива спорове и сега неясен отговор.
– Не. Няма пълна видимост.
„Кажи ми го на обикновен език“, искаше й се да изкрещи.
– Когато сградата попадне изцяло в полезрението му – каза тя на диспечера, – взривете я. Но той трябва да види как се взривява самата конструкция, от самото начало. Той трябва да се почувства като участник в зрелището. Ако види самото избухване, ще остане и да види как ще се справят пожарникарите. Разбрано?
– Още сто и петдесет метра – информира я диспечерът. – Казаха ми, че ще получи пълна видимост след сто и петдесет метра.
– Действайте, след като получи пълна видимост – натърти тя на последните две думи с леко подигравателен тон.
Отпусна бутона на уоки-токито и извика на синьорите:
– Побързайте. Искам момчето навън. Веднага.
74.
– Трийсет секунди до взрива – дочу Болд и ухото си. – Заподозреният е на половин километър и приближава.
На всеки завой, на всяка пресечка местоположението на Гарман беше докладвано, с всеки изминал метър, с всяка изминала минута той навлизаше все по-навътре, все по-надълбоко в така светкавично подготвения му „Ад“.
– Трийсет секунди – информира Болд останалите.
– И друг път сме правили подобно нещо, сержант – припомни му Ла Моя. – Това е отработен вариант.
Болд се взря за миг в детектива си. Нямаше отработени варианти в този случай.
Четирите автомобила пред Гармановия микробус бяха шофирани от участници в операцията, както беше по план. Същият план се отнасяше и за автомобилите, следващи микробуса – планът им беше провален, когато шевролет с четири врати, шофиран от бял мъж на около четиридесет години, мина на червено и се вмъкна зад микробуса.
Радиовръзката се нажежи от възмущение.
Кола №1: Диспечер, някакъв задник ни се натресе в редичката.
Шосвиц: Искам го извън играта. Веднага.
Диспечер: Всички коли да удържат положението. Ще се наложи да го изтърпим за момент.
След по-малко от тридесет секунди диспечерът отново се обади.
Диспечер: Окей. Ти си, Първи – удряш го и продължаваш. Прието?
Кола №1: Удрям го и продължавам.
Диспечер: Направи му една хубава катастрофа – накарай го да спре. Уилямсън, ти ще помагаш. Като спре цивилният, скрий го някъде. Прието?
Всички потвърдиха.
Безопасността на мъжа в шевролета се превърна в непосредствен ангажимент на шофьора в колата след него и на един от детективите, които се правеха на копачи край Болд. Появата на този мъж се беше превърнала в най-мъчителният момент от операцията. Не можеха да позволят един цивилен да бъде изложен на такъв огромен риск. Единственото решение беше да го отстранят в резултат на синхронизирани и координирани действия. Облеченият в цивилни дрехи полицай, шофиращ зад шевролета, трябваше да се забие с всичка сила в него в мига на взрива. После трябваше да му се извини в движение, но да не спира, а да продължи, докато в същото време един от копачите щеше да се приближи до мъжа в качеството си на свидетел на катастрофата и да го увлече на сигурно място настрани. Как щеше да се реализира всичко това в действителност, разбира се, никой не би могъл да каже. Но Шосвиц взе категорично решение в никакъв случай операцията да не се проваля заради намесата на един цивилен. Значи трябваше да се справят възможно най-добре.
– Двайсет секунди – обяви диспечерът.
Болд препредаде съобщението на колегите си. Вдигна очи. Белият микробус се приближаваше бавно сред морето от автомобили. В уоки-токито си Болд докладва, че микробусът е в полезрението им.
Ла Моя, без да се извръща към микробуса, без да спира и да копае, повтори:
– Това е отработен вариант, сержант. Ако реши да се качва отново в микробуса, ще му се хвърлим и ще го заловим. Не може ли още докато слезе от него? Залагам си парите за Матюс. Не е ли направо магьосница?
– Десет секунди – обяви след диспечера Болд. Отпусна кирката и се подпря на нея. – Пет…
Четири километра южно от местонахождението на Гармановия микробус един робот, приличен по-скоро на стационарните пръскачки, поливащи тревните площи, описваше с бормашина голям кръг около бравата на вратата на склад номер триста и единадесет, направляван чрез дистанционно устройство от един от сапьорите. След като описа пълен кръг около бравата, улови я за дръжката, отмести я и я пусна на земята, после повдигна вратата нагоре и я отмести.
Независимо от уверенията, че няма заложена бомба, последва колективна въздишка на облекчение.
Вратата се беше отворила без взрив.
Мъж в пълна бойна екипировка се претърколи през прага вътре в склада. Противно на всички правила Дафни Матюс се шмугна под ограничителната полицейска лента и се затича с всичка сила към вътрешността на склада, предизвиквайки гневните протести на останалите. Претърколи се през открехнатата врата по същия начин като сапьора преди нея.
Едновременно с първия тътен от серията взривове, долетял откъм града, тя се спусна към Бен, взе го на ръце и го притисна към себе си. Покри лицето му с целувки, усещайки вкуса на сълзите му и мокрейки със своите сълзи косата му, докато сапьорът не я подсети, че трябва да излизат – вратата сега вече беше широко отворена.
– Повикайте лекар – изкрещя Дафи, знаейки, че линейката ги очакваше от южната страна на „Складирай тук“.
Устните на момчето бяха залепени с тиксо, а от вълнението изглеждаше, че ще загуби съзнание.
Взривовете следваха един след друг – пет на брой, на Болд му прозвучаха като топовни гърмежи при погребение. Шестото отброяване беше за удара в шевролета и трясъка от счупени стъкла и изкривен метал, разнесъл се изотзад.
Пламъците изригнаха почти едновременно: огромни сини, оранжеви и черни огнени езици се устремиха към небето. Който беше подготвил взрива, си разбираше от работата, което напомни на Болд за едничката крачка, която делеше пожарникарите и подпалвачите. Ако Джони Гарман не беше зад волана на онзи микробус, Болд нямаше да може да откъсне очи от огнения ад. Вниманието на всички беше погълнато от перфектния спектакъл. Сякаш за миг хоризонтът беше трепнал и светът се беше озовал на ръба. В колите всички натиснаха спирачки и спряха в абсолютен синхрон – като по команда, разговорите секнаха, гигантските пламъци запълниха хоризонта, извисиха се като позорен стълб, на който щеше да бъде прикован Гарман.
Лумналият пожар и съпровождащият го шум бяха видени и чути на около четиридесет километра околовръст, след като основният пламък се беше извисил към сто и петдесет метра в небето, а димът – на километър и половина.
Болд се наведе над кирката си и наклони глава по посока на пожара, но погледът му беше прикован в микробуса. „Спри и гледай“, насърчи мислено Болд мъжа зад волана. „Излез от микробуса и наблюдавай.“ Горящата сграда беше на пресечка и половина разстояние от основния трафик, но според плана пожарникарите позволиха на минувачите поглед отблизо, изолирайки мястото на пожара само на около половин пресечка околовръст. И седмината зяпачи бяха от полицията.
„Излез от микробуса“, повтори мисленото си послание Болд, докато в същото време в ухото му диспечерът го уведоми за местоположението на Гарман с отчайващо монотонен глас. Дафи ги беше уверила, че един зрелищен пожар щеше да го изведе извън микробуса. „Той не може да устои на огъня“, беше му казала тя. И Болд й се беше доверил, не подлагайки мнението й на съмнение.
Като част от плана една от колите пред микробуса на Гарман спря, шофьорът слезе и се затича към пожара, за да погледа отблизо. „Вземи пример от него“, помисли си Болд. Но за ужас на сержанта Гарман не излезе навън, предпочете да наблюдава иззад кормилото. Нещо по-лошо, от някои от колите, намиращи се далеч зад микробуса, в миг се разнесе възмутено виене на клаксони. Уилямсън продължаваше да увещава шофьора на блъснатия шевролет – изглеждаше недоволен от начина, по който се бяха отнесли към него.
Колелата на микробуса се въртяха, Гарман продължаваше неотклонно да се движи.
„Навън, излез навън“, умоляваше го мислено Болд. Усещаше до каква степен мъжът е погълнат от пожара, но решен да приключи на всяка цена със задачата, която си беше поставил – Мартинели – не изглеждаше охотен да спре, за да наблюдава пожара. Огънят забушува още по-яростно, при първия досег на водата от струята на първия маркуч. Един след друг екипите пожарникари насочваха маркучи към пожара.
Джони Гарман сви вдясно. Редицата коли заобиколи ударения шевролет и запъпли покрай пожара, лицата на шофьорите последователно поемаха цветовете на пламъка. Болд пъхна ръка в десния джоб на гащеризона си. Извърна очи и улови погледа на Ла Моя, после през улицата и улови погледа на жената, облечена като скитница – полицаят, намиращ се най-близо до Гарман.
Щом вратата на шофьорската кабина се отвори, светът за Болд като че забави ход и всичко от тук нататък се задвижи на забавен каданс. Въодушевлението, което го беше обзело, замъгли мисълта, зрението и слуха му. Гарман изглеждаше привлечен от пожарникарите в същата степен, в която и от пожара. Сигурно това имаше връзка със спомените за баща му и неговата професия; а може би никога нямаше да получи обяснение.
Единият крак се спусна под ръба на вратата, последван от другия – той излизаше! Гарман стъпи на паважа, без да отдръпва ръка от вратата, извръщайки глава напред и назад, преценявайки ситуацията. Притеснен, че не е паркирал където трябва ли, зачуди се Болд, или усещайки наличието на нещо недобро, нещо не на място, някаква инсценировка? Заподозреният тръшна вратата и се запъти към предницата на микробуса си – откъдето се откриваше по-добра гледка към пожара.
Скитницата, намираща се зад микробуса, направи няколко прекомерно големи крачки, за да скъси разстоянието, бъркайки едновременно с това в окъсаната си торба и задържайки ръката си там. Ла Моя, понесъл лопатата – работник, пленен от гледката – се затича покрай Болд, сякаш търсейки си по-добро място за гледане.
Гарман не им обърна внимание. Вратът му се изви назад и главата му се вдигна нагоре, все така в забавен каданс – отдаде се цял на гледката. На великолепието. Направи няколко крачки напред, отдалечавайки се от микробуса, достатъчно далеч, за да го заловят.
В ухото на Болд прозвучаха думи, които не успя да различи – тъй като и те бяха подвластни на възприемането му на забавен ход на всичко случващо се около него – бяха провлечени и неразбираеми. Ръката му стисна револвера. Разследването вървеше към своя край, след като стигна до момента, в който пред него заедно, но разделени, се намираха микробусът, натоварен с гориво с унищожителна сила, и обезобразеният мъж, чийто план за пореден палеж и убийство поне за известно време беше осуетен.
Гарман – синтетичното му лице беше обзето от детска възхита, докато попиваше огъня, въртеше глава наляво и надясно, около него хвърчаха пръски дъждовни капчици, непоети от качулката на фланелата му, приличен на куче, което се отърсва от дъжда, оглеждайки се наоколо в опит да сподели радостта си от възхитителния спектакъл с останалите около себе си. Пожарът се беше превърнал в шоу, в което главните роли бяха отредени на пламъците, искрите и пепелта. На Болд му се стори, че вижда как тялото на заподозрения се гърчи от удоволствие; несръчно конструираната му уста изглеждаше разтворена в широка усмивка.
Възхитеното лице на Гарман бързо беше привлечено от разигралата се сцена зад него, където, след неуспешния опит да уговори и успокои притежателя на блъснатия шевролет, полицаят, дегизиран като работник, се зае да го дърпа, за да го накара да залегне на земята – при това движение връхната му дреха се разтвори и откри кобура с пистолета му.
Въодушевлението на Гарман моментално се изпари. Проумяването на истинското положение на нещата около него му причини неимоверна болка. Очите му фиксираха всеки от петнадесетте души, намиращи се в близост до него, ясно се видя, че той си даде сметка за принадлежността на тези хора към организациите, призовани да охраняват закона. Намираше се в капан. Разпозна полицая в Ла Моя и полицайката в скитницата и отстъпи две крачки назад, към микробуса с горивото.
Ла Моя рязко смени посоката, в която тичаше, подхлъзна се и падна. Достъпът на скитницата беше преграден от самия микробус.
Болд и работникът до него, намиращите се в най-голяма близост до Гарман полицаи, се понесоха в посока към заподозрения. По радиостанцията се разнесе заповед за стрелба в него. Шосвиц беше разпоредил да се залови.
Куршумът улучи Гарман в рамото и кръвта му пръсна върху предната броня на микробуса, но той не падна. Отвори вратата на микробуса, в това време Болд и колегата му направиха по още две крачки, и зае мястото си зад кормилото.
Светът за Болд отново забави ход, а думите и звуците изгубиха значение за него.
Микробусът подскочи напред, мачкайки колата, паркирана пред него. Ла Моя се беше изправил на крака, Гарман точно в този момент погледна в неговата посока и го видя. Болд се намираше на три крачки зад микробуса тъкмо в мига, когато Гарман, вместо да се включи отново в трафика, вместо да подкара право към Ла Моя, предпочете да се качи на тротоара. Страничният прозорец откъм мястото на шофьора се строши от куршума на втори стрелец. Болд подскочи към микробуса, пръстите на краката му стъпиха върху стъпалото, а дясната му ръка пусна револвера в джоба, търсейки машинално за какво да се залови.
Гарман натисна амбреажа.
Задните гуми на микробуса изсвистяха и Гарман се насочи през буренясалия и празен паркинг към улицата от другата страна и бушуващия огън.
Болд не знаеше, нито мислеше, че горивото в микробуса може да вдигне във въздуха къщите от три улици наведнъж; знаеше само, че Майлс и Сара се нуждаят от баща, сега повече от всякога, и че техният баща пореше, понесен с пълна газ, улиците на микробус, устремил се към ада.
Дали Гарман се опитваше да избяга, или да се самоубие – от този въпрос вече нямаше смисъл, защото поетият курс от микробуса предреши и отговора.
Шофьорът насочи безизразното си лице към сержанта, кафявите очи изглеждаха умалени зад реконструираната от пластмасов материал кожа, нещо протече между тях, нещо проблесна. Болд се протегна към скоростния лост, но Гарман го плесна с все сила по ръката. Сержантът се гмурна през прозореца навътре в кабината, изблъсквайки шофьора настрани. Протегна отново ръка към лоста, а другата промуши през кормилото така, че да не може да се помръдне. Микробусът заподскача из паркинга, сменяйки курса си и се блъсна в една от пожарните коли. Все едно се беше натъкнал на тухлена стена. Люшна се на една страна и смени курса, насочвайки се отново към пламъците, премачквайки издутите от водата маркучи. В този миг Болд усети ръката му да се чупи. Зави му се свят от болка, за миг изгуби съзнание, не можеше дъх да си поеме.
Устремили се бяха право към липсващата входна врата на горящата сграда – право към бушуващия ад.
„Не ми е мястото там“, помисли си Болд. „Не ми е дошло времето.“
Гарман посегна да му одере лицето, опитвайки се да го отхвърли от прозореца. Кракът му налучка амбреажа и микробусът се втурна напред.
Надмогвайки болката, Болд промуши счупената си ръка още по-надолу през кормилото, протягайки пръсти към ключа. Вниманието на Гарман беше привлечено от бялата кофа на пода. Съзнанието на Болд само регистрира, че сигурно я използва, когато мие прозорците на бъдещите си жертви; вътре бяха опаковките с ракетно гориво. Гарман се протегна към нея, но Болд го докопа за качулката и дръпна с все сила към себе си, пречейки му да стигне кофата.
„Ушите го болят“, припомни си той думите на сестрата.
Без да пуска качулката, Болд разтърси главата му напред-назад, Гарман успешно му противостоеше, но Болд леко се измести напред и от този ъгъл действията му станаха по-ефикасни. Така успя и да залюлее главата на Гарман толкова силно, че дясното му ухо се удари в стъклото на прозорчето между кабината и задната част на микробуса. Гарман изрева и се улови за ухото.
Болд отпусна счупената си ръка още по-надолу; пръстите му уловиха ключа и го завъртяха.
Двигателят угасна.
Микробусът се разтресе и спря на петнадесет метра от горящата сграда. Боята му набъбна и се набърчи от горещината. Във вътрешността на кабината стана жежко като във фурна.
Маркучите насочиха струи към Болд и Гарман и върху тях се изляха тонове вода с такава сила, че Болд беше повдигнат и хвърлен вътре в кабината, направо върху Гарман.
Бяха твърде близо до пожара. Микробусът щеше да прихване огъня и да се взриви.
Болд усети, че краката му биват уловени от силни ръце.
– Дръж се здраво! – извика му нечий глас.
Микробусът се люшна настрани, опирайки се само на двете си колела, и отскочи от тротоара на улицата, понесен от пожарната кола, с която го бяха съединили с въже, далеч от пожара – мъжът, уловил го за краката, го държеше здраво.
Микробусът спря, беше вече на двадесет метра от горящия ад. Около него се раздаваха заповеди – на пожарникарски жаргон, за Болд всичко това звучеше като пълен хаос. Той усети как Гарман понечи да се измъкне изпод него.
– Дръжте го! – изкрещя Болд, гласът му потъна сред виковете наоколо. Даде си сметка, че едва ли повечето пожарникари бяха уведомени за истинската причина за избухването на този пожар. И не знаеха каква заплаха представлява Гарман. – Дръжте го!
Гарман скочи на земята, измъквайки се от претърпелия крушение микробус, от претърпелите крушение негови планове, оставяйки в ръцете на преследвачите си единствено фланелата с качулка. Претърколи се два пъти – Болд ги преброи, по-нататък щеше да се кълне пред Дафи, че в промеждутъка погледите им с Гарман за миг се бяха срещнали. Щеше да се кълне, че в тези очи не беше видял нищо – нито разкаяние, нито страх, нито живот.
Джони Гарман скочи на крака и се изправи лице в лице с група полицаи, тичащи към него. Болд си припомни за обясненията на Дафи за асоциалната му реакция при вида на много хора.
– Не! – изкрещя Болд към групата полицаи, приближаващи се с всяка изминала крачка.
Гарман обгърна с поглед стената от полицаи, надвисваща над него, погледна към Болд, извърна се и се затича към горящата сграда. Пламъците го подхванаха, крясъците му се извисиха над всичко, след което окончателно изчезна в пулсиращата оранжева светлина.
