Текст книги "Без шанс за разпознаване"

20.

Лу Болд веднага се отзова на звъна на пейджъра си. Движенията му за активиране на екрана бяха напълно автоматизирани, също както когато завърташе ключа за запалване на колата или си обуваше чорапите. Тъкмо се питаше как да постъпи заради подозренията му към Лиз, защото ако се окажеше прав, това щеше да сложи начало на серия невероятни и спорни варианти за избор, които пък да сложат под въпрос самото оцеляване, съществуването на неговото семейство.

Лиз беше във ваната. Вземането на вана не беше нещо особено, освен че в тяхното семейство Болд беше този, който имаше предпочитания към ваната, а Лиз, която все бързаше, предпочиташе да си взема душ. Вече три пъти обаче през седмицата, след като се беше прибирала от работа, тя моментално се беше потапяла във ваната. Едва преди секунди той си даде сметка, че миналата седмица беше си вземала вана точно в същите дни: вторник, четвъртък и петък. През тези дни се беше връщала час и половина след края на работното си време. Въображението му се развихри, като следовател той беше свикнал да открива съвпаденията и повторенията. Съжаляваше за тези си способности, даже нещо повече, направо се изпълваше с негодувание, че този негов професионален талант би могъл до такава степен да се намеси в личния му живот. Беше подложил семейния си живот на внимателно наблюдение, основано на недоверие и страх и предизвикано от осезаеми спомени от миналото. Мразеше се. Думата съвпадение не беше част от професионалния речник на Лу Болд. Чу плача на Сара и се почувства на края на силите си.

Вдигна малката си дъщеря от креватчето и я притисна към себе си, вдишвайки млечния дъх на кожата й, който така лелееше. Тя протегна ръчички, тъничките й пръстчета уловиха кичур от косата му.

– Чук, чук, чук – каза той, открехвайки с крак вратата на банята, опитвайки се в същото време да отслаби хватката на малката ръчица.

Лицето на Лиз се беше зачервило, гърдите й бяха поруменели, водата действаше като увеличително стъкло – изглеждаше сякаш тялото й беше заело цялата вана. Беше така невероятно привлекателна, като червендалестите модели на Рубенс. За момент усети пристъп на покровителствена ревност. Не съществуваше нещо такова като право на собственост; много добре го съзнаваше, и все пак…

– Мисля, че е дошло време за вечерята – обяви той.

Гласът му беше станал дрезгав от емоции, предизвикани от спомени. Тя вече беше предавала доверието му веднъж, беше ли възможно да го е направила пак? Налице бяха много от същите обстоятелства: и двамата работеха прекалено, игнорирайки нуждите на другия. Двете деца поглъщаха почти цялото им внимание – твърде малко време им оставаше за техните взаимоотношения. Така стояха нещата сега в семейството им. Всичко се беше променило.

Не искаше да й крещи, да я докара до истерия, да започва нещо, за което нито беше сигурен, нито се чувстваше способен да облече в думи. Искаше да я боготвори, да й се уповава, да й има доверие. Боеше се от истината; не искаше да я узнава – осъзнаването на този факт като че го прониза от глава до пети, на факта, че за първи път в живота си съвсем преднамерено не искаше да разбере истината. В работата му на следовател го водеше любопитството, то го поддържаше. Беше горивото на професионалната му реализация; сега нарочно го задушаваше, както се потушава огън, като се покрива с одеяло. За него това беше много дълбока, значителна промяна, която той тълкуваше като слабост. Пукнатина в доспехите.

Майката се отзова с протегнати ръце и щом видя това, детето спря да плаче и се устреми с цяло тяло към нея. Болд завидя на Лиз заради биологичната връзка с детето, за момент се почувства като гост в собствения си дом. Лиз се надигна нагоре, заемайки седяща поза, и залюля детето, подавайки му налятата си гръд. Устничките се сключиха лакомо около зърното й, Лиз се усмихна, притвори очи и отпусна глава върху ръба на ваната. Болд огледа голотата на съпругата си от глава до пети, гърдите й като на млада жена, тънкия кръст, обилната растителност на тъмния й триъгълник, дългите й крака. Не искаше никой друг да притежава тази гледка. Изпита собственическо чувство. Запита се защо беше позволил на тялото си да се превърне в такава развалина. Той си беше виновен.

– Не се ли обади пейджърът ти? – попита тя, без да отваря очи.

Дали не искаше той да се махне от къщата в този момент? Усети прилив на гняв, заливащ цялото му тяло. Изправи се и прибра корема. Прииска му се да изглежда по-различно, не толкова отпуснат, с повече коса, със стегнати мускули. Дали не се беше огледала за някой друг? Да не би според нея той да остаряваше по-бързо?

– Аха – отвърна.

Щеше ли да го обвини, че пейджърът му е събудил Сара? Нямаше да бъде първото й обвинение от този род. Беше придобила навика напоследък да го обвинява за всякакви неща – и за такива, които се намираха извън негов контрол. Беше пропуснал много от тези оплаквания покрай ушите си, но те се трупаха в него и разяждаха душата – процес, невидим с просто око.

– Ще видиш ли за какво ти се обаждат? – попита.

Голото й тяло беше като произведение на изкуството в неговите очи. Прииска му се ваната да беше достатъчно голяма, за да побере и двамата, прииска му се да усети тялото й до своето, топло и мокро.

– Аха.

Изобщо случвало ли се беше някога да не беше виждал за какво му се обаждат, запита се той. Беше роб на работата си. Мреше за нея.

Тя полуотвори очи, като че се намираше в наркотично опиянение – сънена и спокойна. Бебето продължаваше да суче. Отново като ток го прониза мисълта как завижда на тази връзка между майка и дете. Запита се какви ли чувства изпитваше тя, това намаляване на болезнената подутост, това, че нейните сокове поддържаха живота у друг човек.

– Всичко наред ли е? – попита го тя, веждите й се извиха в остра чупка, в очите й се появи болка.

– Всичко – отвърна той.

– Не съм много сигурна.

– Няма нищо – излъга той, питайки се откога и как така беше станало толкова лесно да я лъже.

– Знаеш ли какво? – попита тя.

Той я погледна учуден – да се изповяда ли се готвеше? Странно, но в този момент изобщо не искаше такава изповед.

– Пейджърът – поясни тя, – да не би да знаеш вече какво се е случило?

– Не, не е заради това – каза той.

– Какво има тогава?

– Съжаление. Безпокойство.

Гласът му го предаваше. Предателството се подхранваше от само себе си, също като онези насекоми, които изяждаха партньорите си.

Очите й се отвориха широко. Мускулите на бедрата й трепнаха, щом се наведе напред. Заради водата движенията й бяха забавени. Притисна още по-силно детето към себе си.

– Скъпи?

Болд усети подтик да се люби с нея. Да я притежава. Съзнаваше, че причината за това беше ревността.

– Може би ще трябва да си поговорим – каза той, макар тонът му по-скоро да подсказваше, че няма голямо желание да го прави, съзнавайки също, че Лиз е уловила и това негово настроение.

– Твоя съм – каза тя.

Наистина ли, помисли си Лу Болд. Кимна й лицемерно. Вземаше тези вани, за да измие, да скрие от него, за да се очисти от всякакви следи от срещата си с другия. Изпита болка – откъде се бяха взели в главата му такива разсъждения.

– Отивай на работа, сержант – разпореди му тя. – Няма да правя сцени заради това.

– Ще се обадя – смотолеви той. – За да разбера какво е станало.

– Ще те чакам – отвърна Лиз с по-голяма, отколкото на него му се искаше, убеденост в тона, че пейджърът щеше да го отдалечи от дома им. Беше права, разбира се – почти винаги ставаше точно така. Пейджърът беше неумолим като смъртта, отнемайки го от дома му. Лишавайки го от личен живот. Направо разрушавайки семейството му. Беше започнал да го мрази. – Или поне ще се опитам, стига да не закъснееш прекалено много.

Тя изхихика. Детето изпусна зърното на гърдата й и Лиз му помогна отново да намери пътя към него.

– Двете сте прекрасни така – отрони той.

Желанието да я притежава не го беше напуснало. Нещо го давеше в гърлото, затова предпочете да се извърне и да побърза към телефона, за да прикрие предателските сълзи, които изпълниха очите му.

От трън, та на глог, от нажежената ситуация вкъщи се беше прехвърлил на пожарите, мислеше си той, вятърът рошеше косата му – това, което беше останало от нея. Силуетът на идващата насреща му жена попадна в полето на уличните лампи, осветяващи алеята, обикаляща езеро Грийн, по цялото й протежение. Дафи Матюс беше прекалено красива, прекалено привлекателна, винаги изглеждаше някак не на място.

Езерото представляваше няколко акра тъмна водна повърхност, заобиколена от алея и пресечена от шосе, което в източната част се виеше между кафенета и един-два луксозни ресторанта. Върху обраслите с богата растителност три хълма, извисяващи се край Грийн, бяха накацали двуетажни или триетажни, облицовани с дъски къщи, появили се тук по време на първия ден на заселване в този район седемдесет години по-рано – така наречената ера на дървообработването. Със светещите си прозорци превръщаха езерото в огромна чаша, пълна с блещукащи скъпоценности. Тази част на града беше живописна и пленителна, също като едновремешните картички със селски пейзажи от Нова Англия. От южната страна на езерото имаше игрища за софтбол и футбол, осветявани вечер от издигната върху стоманени стълбове прожектори, чиято силна светлина се забелязваше отдалеч. В осем часа вечерта алеята, обикаляща езерото, беше гъсто населена – от тичащи или разхождащи се самотни мъже и жени, за разлика от двойките – гаджета, приятели или колеги, спортуващи рано сутрин или по обяд.

Дафи беше с дънки и бледосиньо копринено сако над блестящо бялата риза, закопчана догоре. Закрачиха с бавна стъпка, придържайки се в дясната половина на пътеката, за да не пречат на задъхващите се бегачи. Езерото беше удобно място за среща, като се има предвид местоположението на домовете им. Досега се бяха срещали много пъти тук – този път по нейно предложение.

– Емили Ричланд използва шпионин, който прави оглед на колите на клиентите й. Съобщава й информацията, тя начаса прави преценка, съобразявайки с превъзходен усет какво точно да каже на клиента, седящ пред нея – така попаденията й са направо невероятни.

– Трябва ли да се направя на изненадан – попита той, в мислите си беше далеч оттук.

– Мъжът с обгорялата ръка е дошъл при нея, за да му направи хороскоп за четвърти октомври: четири дни преди пожара Хейфиц. Лу, мисля, че той е подпалвачът. – Преди да може да й отговори, тя продължи: – Дясната му ръка – последните три пръста са слепени – като ципест плавник на патица – в резултат на силно обгаряне. Военен е. Най-вероятно от военновъздушните сили. Смятам, че тя крие нещо от мен. И знае много повече.

Всичко си дойде на място в мислите на Болд, той се отърси от притесненията си дали Лиз му изневерява и изцяло се съсредоточи върху заподозрения. Даде си сметка, че се потапя изцяло в работата си, за да си намери причина да не мисли за другото.

– А колата му?

– Микробус.

И Дафи му съобщи описанието на Емили.

– От военновъздушните сили – изрече Болд.

– Тя мисли, че този човек е замесен в наркосделка, не в подпалвачество. Може и да е права, може да работи в нарколаборатория, може именно там да е обгоряла ръката му, може изобщо да няма връзка с палежите, но трябва детайлно да проверим накъде ще ни изведе тази следа.

– Съобщена от гадателка – вметна Болд. – Знаеш ли как ще реагира Шосвиц, като му кажем?

– Измамница – поправи го тя. – Ако се доберем до съучастника й, този, който всъщност е огледал подробно микробуса му, господи, та това са вече двама свидетели. Направо не мога да повярвам на късмета си – единият е видял микробуса, а другият е говорил със заподозрения. Бил е много нервен, истински притеснен за четвърти октомври.

– А може той просто да е един от веригата – започна гласно да разсъждава Болд. – Може просто да снабдява с химически вещества нашия човек, да му ги продава. Може даже да е убеден, че става дума за нелегална нарколаборатория. Ще разберем всичко, като го хванем.

– Платих й двеста долара. Ако й дам още толкова, мисля, че ще ни каже много повече. Освен това смятам, че ако установим наблюдение над къщата, ще успеем да идентифицираме и съучастника й. Този шпионин й трябва. Тя просто не може да си върши работата без него. Освен това – допълни Дафи, притегляйки го за лакътя към себе си, за да го предпази от сблъсък с приближаващ бегач – тя смята, че посетителят й ще се върне.

Болд спря да крачи. Дафи продължи по инерция напред, но после и тя спря. Той каза:

– Ще се върне?

– Вече два пъти е бил при нея – информира тя с нотка на гордост.

– И бил военен? Може Гарман също да е бил военен, може точно във военновъздушните сили. Може да са служили заедно. Може точно това да е търсената от нас връзка.

– Замесена е била също и жена – продължи Дафи, припомняйки му пък връзката между двете жертви. – Разведена.

Болд я улови под ръка и двамата отново закрачиха.

– Инрайт и Хейфиц, и двете ли са били разведени? – попита смаян той.

– Разведени, майки, с по едно дете. И двете са момчета, под десет години.

– Как го разбра? – попита я полицаят, който базираше разследванията си на информацията, която му даваха жертвите. Усети, че от възбуда е ускорил ход. Една след друга мисли припламваха в съзнанието му; блъскаха се една в друга и не можеха да си намерят място. – Има връзка между жертвите ли? – почти изкрещя въпроса си.

– Защо мислиш, че ти се обадих по пейджъра? Дали има връзка обаче? Не знам. Но са налице някои очевидни общи характерни признаци.

– Разведени, майки, с по едно дете – повтори Болд. – И двете.

Едва се удържаше на едно място – толкова развълнуван беше. Идваше му да закрещи. Жертвата може да разкаже много повече за убийството, отколкото куп улики и доказателства, намерени на местопрестъплението.

– Точно така – потвърди Дафи.

– На колко години са децата? Трябва да го проверим. – След което се замисли как, по-точно къде, двете жени се е оказало възможно да бъдат набелязани за жертви от убиеца. Започна да изрежда на глас: – Курсове за групова терапия, нали разбираш – как да се справим след развода; групи към църкви… Какво друго?

– Клубове „Приятели на книгата“ – предположи тя.

– Кулинарни курсове, по всякакви гимнастики.

– Водопроводчици, елтехници…

– Стълбата – изрева той и отново спря на място. Възбудата му беше достигнала връхна точка. Забеляза, че и тя е не по-малко развълнувана. – Близко сме! Водопроводчици, елтехници…

– Работници по покривите, зидари, коминочистачи…

– Бояджия! – възкликна той. – Нишките от плат до стълбата.

– Какво?

Той заговори толкова бързо, че думите му се сляха в скоропоговорка.

– Намерихме нишки, оказаха се от памук, до стълбата… до отпечатъците от стълбата. Бърни се зае да ги проучва. На какво да се обзаложим, ако се потвърди, че върху тях има следи от петролни продукти?

– Намали малко скоростта – помоли тя. – Имам предвид да вървиш по-бавно – ти направо тичаш.

– И двете са разведени – повтори Болд.

– Служби за запознанства – предположи тя. – Защо не?

– Разведени – и двете – извика ликуващ Болд. Той накара Дафи да спре, улавяйки я за раменете, завладян от чувство на постигнат страхотен успех. – Ти си гениална!

Стояха така лице срещу лице, и двамата дишащи тежко, лицата им наполовина осветени от уличните лампи, гледайки се очи в очи, огромните му ръце уловили крехките й рамене. Като че ток премина помежду им – познато чувство – и Болд усети колко рисковано близо се беше озовал до вероятността да я целуне.

Той отпусна ръце и се отдръпна назад.

– О, господи – въздъхна тя, без да откъсва очи от неговите, потвърждавайки по този начин, че беше очаквала точно това от него.

Лу Болд неусетно закима, сърцето му заблъска лудо в гърдите и след това се пръсна на парчета.