Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 32 (всего у книги 36 страниц)
64.
Дафи седеше в къщата на Сантори, не правейки нищо и чудейки се какво изобщо дири тук. Петнадесет минути бяха минали, откакто беше чула едно от съседските деца да крещи сред дърветата. Деца! В един момент си беше въобразила, че може да е бил Бен. До каква ли степен един психолог можеше да се поддаде на параноя, запита се тя.
Най-голямата й грешка беше, че остави мобифона си в колата, включен към запалката. Помисли си дали да не измине отново разстоянието до мястото, където я беше паркирала, но се притесняваше, че така щеше да привлече вниманието на Джони Гарман към марката на колата – нейната беше червена хонда, а на Мартинели – форд. Тази разлика я задържаше в къщата. Ако Гарман наблюдаваше това място – а тя беше напълно убедена, че го прави – и тя влезеше в друга кола или ако я разгледаше по-добре, тогава играта се проваляше. И се връщаха отново в изходна позиция.
През последния четвърт час тя събираше кураж да се обади на Болд и да му изложи предположението си – че Гарман се е ориентирал към грешен адрес, прочитайки написаното на етикета върху раницата на Бен. На Болд обаче му бяха разформировали групата по разследването и му бяха оставили само един-двама детективи и тя не искаше отново да сбърка – не искаше да отклонява Ла Моя от наблюдението на другата къща и Мартинели, тъкмо когато може би Гарман се готвеше да я запали.
Според правилата тя трябваше да доложи за местонахождението си. Да се обади. Макар официално разследването да беше прекратено и тя да нямаше повече задължения по него, Болд разчиташе на нея. И тя го знаеше. Реши да се обади на телефонния си секретар, за да чуе съобщенията. Докато набираше номера, в същото време поглеждаше през прозореца към колата си, питайки се как можеше да постъпи толкова глупаво и да паркира точно под уличната лампа. Щом нещо тръгнеше лошо, реши тя, и всичко по-нататък се проваляше. Имаше шест оставени съобщения. Едно от Оуен, две от Сюзан, две от Болд и едно от Емили. От всички избра да се обади само на Емили Ричланд – по гласа й беше проличало, че е силно разтревожена.
– Дафни Матюс – представи се тя веднага щом Емили се отзова.
– Той беше тук – моментално си призна Ричланд без никакво предисловие. – Когато дойде да го търсиш, той беше тук. Скрих го. Излъгах те и сега знам, че постъпих глупаво.
Дафи имаше чувството, че сърцето й ще изскочи. Опита се да се овладее, но вълнението и тревогата на Емили се оказаха заразителни.
Ричланд продължи:
– Той избяга… излязъл е от къщата, докато сме разговаряли, предполагам. Естествено беше да се върне, щом си заминеш, обаче и досега го няма. Не се е върнал. Много време мина и още го няма.
– Може би вече не вярва на никоя от нас – предположи Дафи в опит да успокои другата жена.
– Не, не е това – отвърна с нервен тон Ричланд.
– Какво тогава?
– Слушай. Не очаквам да ми повярваш. Знам, че не вярваш на такива неща. Сигурно просто не виждаш причина да вярваш. Не знам. Моля те да повярваш поне веднъж. Или поне да чуеш това, което искам да ти кажа.
– Продължавай.
Дафи потисна желанието си да се разкрещи на тази жена, да й се накара. Хайде давай, какво чакаш, искаше й се също да й каже.
– Аз наистина имам видения. Наистина. Трябва да ми повярваш… Имах и тази вечер. Няколко. Първия път…
Докато слушаше насечения заради постоянното запъване говор на Емили, сълзи потекоха от очите на Дафи. Потискаше собствените си емоции, а се поддаваше на емоциите на другите. „Ами това си беше поредният номер на Емили!“, напомни си тя. Емили Ричланд беше професионална лъжкиня, нищо повече.
– Той беше мъртъв. Лежеше върху земята, с отворени очи. – И Ричланд избухна в ридания. Ако това беше преструвка, то тя беше дяволски добра актриса. – Бен – прошепна тя – лежеше на земята. О, господи… А сега – точно преди да се обадиш – ми се яви второто видение. Тъмно е, има една ограда и Бен се е свил до нея. Той е в опасност, госпожице Матюс. Знам, че е така. Чувствам го. Видях го. Но не знам какво да направя!
Дафи не искаше да дава воля на ужаса, който самата тя изпита, слушайки разказа на Емили. В съзнанието й се появи образът на момчето от виденията на Емили. Стори й се, че най-доброто решение в този момент е да я накара да повярва, че е взела на сериозно думите й.
– Нещо друго имаш ли да ми разкажеш? Или да ми кажеш?
Като психолог тя просто не можеше да си позволи да вярва на паранормалните способности на Емили; като човек, който обичаше момчето, вярваше на всяка нейна дума.
– Ограда… Тъмнина… Бодлива тел, разбираш, нали? Гледа през нея. Сандъци. Синкави сандъци.
– Вагони?
– Не знам.
– Контейнери. Корабни контейнери.
– Не мога да ги видя добре. Синкави сандъци. Ограда… Тъмнина.
– Ще ти се обадя – каза й Дафи. – Веднага щом разбера нещо, ще ти се обадя.
Ричланд не беше спряла да плаче. Дафи прекъсна линията.
Ужасяващ номер, ако наистина беше номер, помисли си тя.
Това обаждане й подейства като подтик за действие – край на колебанията. Вдигна слушалката и набра номера на мобифона на Болд.
65.
– Открих го – изрече с гордост Лофгрийн, подавайки на Болд две диаграми за сравнение. – Тази отляво взехме от базата данни на ФБР, за което вече ти казах – там притежават данни за всички мастила, които някога сме произвеждали. А тази отдясно е на мастилото, използвано в писмата на Колежанина.
Приликата между двете диаграми, макар не изцяло съвпадаща, беше очебийна.
Болд изрече с молитвен тон:
– Сега кажи ми, че не двеста хиляди души в Сиатъл са си купили от тези химикалки.
– Не са. Не и след като целта не е била да ги продават масово. Може би това ще ни помогне да локализираме откъде и как се е снабдил с подобен химикал. Производител е компания в Сейнт Луис, специализирана в производството на евтини химикалки по поръчка. От типа на ония, приложени към книгите за препоръки на клиенти, които винаги стоят в дъното на магазините. – От възбуда Лофгрийн направо крещеше. – Виждал си ги. Има ги и по голф клубовете. В магазините за железария и кухненски принадлежности. За вещи под наем. По-нататък ти ще кажеш.
– Не, ти ще ми кажеш – сопна се Болд, преобръщайки наопаки фразата и поохлаждайки ентусиазма на Лофгрийн. – Голям ли им е обсегът на действие, Бърни?
– Много сме далеч от Сейнт Луис, Лу. Значи не можем да очакваме, че компанията ще бъде залята от поръчки от Сиатъл.
– Колко клиенти от Сиатъл има?
– Колко? Как бих могъл да знам? Нали на теб това ти е работата. Аз сравнявам, анализирам, идентифицирам. Това е моята работа. Твоя работа е да звъниш по телефоните, не моя. И не очаквай чудеса – фирми от рода на тази пускат множество модели. А ние не знаем какъв модел търсим.
– Форма, искаш да кажеш.
– Форма, размери, цвят. А това ще стесни кръга на търсене.
– Ти ще звъниш по телефоните, Бърни. Събуди някого, ако трябва. Притисни ги. Не ме интересува как точно ще го направиш. Но ги накарай да отворят регистрите си – още тази вечер – още сега! Всеки клиент в Сиатъл, всеки клиент.
И Болд тръгна по коридора.
– По дяволите, ти какво ще правиш? – извика с възмутен тон след него Лофгрийн. – Аз не съм детектив!
Без да се извръща, Болд махна с ръка и изкрещя:
– Аз ще ти дам описанието на химикала. Ще ти дам модела, който да търсиш.
Коч работеше на видеомонитора, когато Болд влезе в задимената стая. Сержантът опита с ръка да разсече димната завеса.
– Не знаеш ли, че в тази сграда е забранено да се пуши от седем години?
Омразната цигара в ъгълчето на устните на Коч подскочи.
– Ами арестувай ме – каза той и издиша голям облак дим.
На монитора Болд видя картина със зърнеста структура от записа, който Коч беше направил в стаята на Гарман.
– Превърти го напред – нареди му Болд.
– Аз тъкмо…
Болд го прекъсна и повтори нареждането. Накара го да превърти до момента, в който се виждаше какво има на масичката. Първо пликовете, после картончетата. На заден план оставаше металната кутия с моливи и химикали. Болд каза на Коч да стопира кадъра.
– Можеш ли да го увеличиш? – попита го.
– Има начин, сержант. Можем да увеличим каквото си поискаме, само че при такава миниатюрна лента рискуваме да загубим очертанията на предметите при увеличение.
– Искам да ми увеличиш моливите и химикалите – каза Болд, докосвайки екрана с пръст.
От статичното електричество при допира се получи искра и Болд рязко отдръпна ръката си.
– Малко сме нервни, а? – обади се Коч.
Кутията с моливите и химикалките бавно растеше на екрана. Каквито и букви и означения да имаше на химикалките, вече се бяха изгубили, но пък се видя, че три от тях бяха еднакви – задействаха се с бутон, къси и дебели. От най-евтините химикали. Точно каквото му трябваше на Лофгрийн.
– Можеш ли да го разпечаташ?
– Картината не е много ясна. Мога малко да я полекувам.
– Няма време. Разпечатай я както е. Чудесна е. Точно каквото ни трябва.
– Химикалки? – искрено се учуди Коч. – Интересувате се от някакви евтини химикалки?
– Да се интересуваме? С тези химикалки Колежанина си подписа смъртната присъда.
Принтерът издаде характерния си звук.
Болд се усмихна за първи път от дни наред.
66.
Бен доближи лице плътно до ограда от бодлива тел, деляща го от самия склад, достъпът до който се осъществяваше през автоматизирана порта, ръцете му здраво стискаха металните жици. Лицето явно беше отключило вратата със специален ключ, която преди той да дойде сигурно е била заключена. Макар Бен много да искаше да разбере къде е отишъл, окото му насочи поглед не към безкрайната редица от складови помещения, а към монетния телефонен автомат точно до самата врата с надпис „офис“.
Монетният автомат го привличаше с магнетична сила. Щеше да се покатери по оградата, да я прехвърли, да притича през павираната алея (стори му се поне километър широка) и да хукне към телефона. За да позвъни на Дафи. Да й каже, че Лицето е в „Складирай тук“ на шосето, водещо към летището. Какъв герой! След това ще се прехвърли обратно през оградата. И ще завърти като луд педалите. Такъв план му се оформи в главата. Най-трудното щеше да бъде да изкатери отново оградата, но след като бе катерил двадесетметрови дървета, защо да не се справи с триметрова ограда?
Огледа се наоколо, за да види дали не може да измисли нещо друго. Шосето, водещо към летището, изглеждаше безкрайно и в двете посоки, а трафик по него не се виждаше. Фабриките покрай шосето бяха затворени. Спомни си, че беше преминал покрай някакъв изоставен хотел, но той му се стори далеч по-ужасяващо място, отколкото телефонът, отстоящ само на двадесетина метра оттук.
Раздвоението му идваше от чувството, че това, което прави, е лошо. А това раздвоение караше стомахът му да се свива. Прехвърлянето през оградата не беше по-различно от вмъкването в микробуса на Ник. Питаше се дали в пределите на доброто влизаше и да постъпиш зле в името на добро дело. Не му трябваха повече проблеми. И без това си имаше доста на главата. В толкова проблеми се беше забъркал…
Огледа се отново за наближаващи превозни средства и започна да се катери.
Изненада се колко нестабилна и скърцаща се оказа телта. Дрънчеше като удрящи се една в друга консервени кутии. Този шум го изплаши до смърт и вся паника у него. Колкото повече беше скърцането, толкова по-бързо се катереше той – а колкото по-бързо се катереше, толкова повече беше скърцането. Разумът му казваше да намали скоростта, да забави ход. Краката му обаче поддържаха трескав ритъм. Колкото по-бързо се катереше, толкова по-често не успяваше да се задържи върху телта, краката му се плъзваха надолу и той висваше само на ръцете си, трескаво търсейки опора, краката му се опитваха като че да пробягат по оградата, а при висенето телта се врязваше силно в пръстите му и му причиняваше ужасна болка.
Най-накрая стигна края на оградата и прехвърли крак, оказа се, че крайчетата на бодливата тел са отрязани по-високо. Колкото и внимателно да се прехвърли над тях, панталоните му се раздраха и телта прободе хълбока му, викът му разцепи въздуха, преди още мозъкът му да успее да подаде заповед за мълчание. Всичко това не спря краката му и те продължиха да работят, докато Бен не се реши да скочи.
Каква глупост, помисли си той, докато тичаше към телефона. Човек трябва да е глух, за да не е чул вика му. Абсолютен глупак!
Нямаше нужда някой да му казва какво беше направил: беше провалил нещо, което се очертаваше да е страхотно. Усещането за провал беше така всепоглъщащо, че още докато преодоляваше огромното павирано пространство между оградата и телефона, го обзе луд страх и му се прииска да се покатери и прехвърли оградата в обратна посока и да изчезва колкото се може по-бързо оттук. Отново краката му като че действаха абсолютно самостоятелно и го носеха към телефона, който му се струваше като оазис сред безбрежна пустиня.
Ръката му трескаво затърси монета в джоба на панталона му. Нищо. Нямаше начин да избере Дафи. Тогава набра 911 – номер, до който като че му ставаше навик да прибягва.
– Служба „Спешни случаи“ – отзова се мъжки глас.
– Обажда се Бен… Бен Сантори – мразеше да се представя с тази фамилия, фамилията на истинския му баща беше Райс и му звучеше много по-добре. – Предайте съобщение на Дафи Матюс. Тя е полицайка…
– Извинявай, млади човече, но ние не…
– Тя е полицайка. Не ме прекъсвайте! – изсъска той в шепота си. – Тя се намира в моята къща – С-А-Н-Т-О-Р-И – изрече фамилията си буква по буква той. – Обадете й се. Кажете й, че съм с мъжа с особеното лице. С особеното лице – това й го кажете непременно. Много е спешно…
И той замълча. Счу му се, като че се отвори врата на гараж. „Лицето!“, помисли си той. Ето го отново – същия звук, сега сигурно вратата се затваряше. Той тръшна слушалката на мястото й и се приготви да хукне към оградата. Лицето го беше чуло да катери оградата – вероятно идваше, за да провери какво става.
Складовите помещения бяха изградени на дълги редове, Бен се намираше в този край на редицата, който беше по-близо до портата. В края на редицата от складове гаражи забеляза отново да се издига телената ограда и се запита дали няма да е по-безопасно, ако изтича дотам и не се опита оттам да се прехвърли навън, но да бъде по-далеч от централния вход. Притаи се в сянката на сградата, по-изплашен от всеки път, когато оставаше насаме с Джек Сантори и лошото му настроение. Придвижи се на около метър и спря, ослушвайки се, оглеждайки се, сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
И тогава видя издължената сянка на мъжа да се плъзга по паважа от дясната му страна. Това беше Лицето, тръгнало на проверка.
Тръгнало да го търси.
67.
Бърни Лофгрийн се справи много бързо със задачата. Беше набрал безплатния телефонен номер на компанията, произвеждаща евтините химикали в Сейнт Луис, в самия край на рекламното съобщение на телефонния секретар фигурираше и телефонният номер на управителя. Марв Колдуел съхраняваше информацията за клиентите си на своя лаптоп компютър, с който не се разделяше, включително и когато се прибираше у дома. Според първоначалната информация, която беше научил вече от самия мениджър, до името на всеки клиент фигурираше моделът на поръчания продукт, количеството и датата на последната поръчка.
Петнадесет минути след първото обаждане на Лофгрийн листът с уголемения образ на химикала, извлечен от видеозаписа, беше изпратен по факса към лаптопа на Колдуел. Управителят разпозна в отпечатъка техния модел химикал „AL-440“. В списъка на клиентите му фигурираха единадесет клиенти от щат Вашингтон, които бяха направили поръчка за този модел химикали, четири от тях бяха от района на Сиатъл: игрище за голф на север от града, фирма за химическо почистване на дрехи, фирма за даване на складове под наем на шосето към летището и японски ресторант на Пето авеню.
Болд, който беше при Бърни, без колебание се спря на фирмата за даване на складове под наем. Марв Колдуел разполагаше с три телефонни номера на този свой клиент с названието „Складирай тук“, в това число и номера на надзирателя. Болд набра номера, но отсреща се отзова само телефонен секретар.
Свърза се и с двамата си детективи, които беше оставил в наблюдение – Ла Моя и Гейнис. Нито един от тях не беше забелязал някакво раздвижване. Уведоми ги за последните разкрития и съобщи и на двамата адреса на складовете. Натрапчивото усещане, че всеки момент ще се случи нещо страшно, все повече го завладяваше. Не можеше да освободи Ла Моя от поста му, защото не искаше да излага Мартинели на риск. По същия начин искаше и Гейнис да държи под око квартирата на Гарман. Поколеба се дали да не се обади на Шосвиц и да поиска разрешение за подкрепление, но знаеше предварително, че лейтенантът щеше да поиска потвърждение, че Гарман е взел под наем склад, преди да даде разрешението си за ангажиране на повече хора в операцията. Даже можеше да предвиди какво точно щеше да му каже: „Разузнай мястото и ми докладвай. Тогава ще реша какво да правя“.
Реши да установи неколкочасово наблюдение на складовете, но първо трябваше да разгледа по-отблизо. Спря колата си през три пресечки на шосето, водещо към летището, изключи радиостанцията, мобифона си, за да не би нечие обаждане и звън да издадат присъствието му насред огледа. Само пейджърът му работеше, но го превключи на режим с вибриращ сигнал.
Паркира на паркинга пред компанията за поддръжка на хеликоптери, заключи колата и продължи пеша към провиждащия се на километър светещ надпис „Складирай тук“. Оптимизмът, който го беше обзел след откриването на квартирата и умножен след като Лофгрийн беше установил произхода на мастилото, беше повишил адреналина му и кръвта му лудо блъскаше във вените. С всяка изминала крачка увереността му в крайния успех нарастваше. Гарман можеше да е скрил тук откраднатия от баща си микробус, можеше да си е направил лаборатория, а може да беше направил и двете. Тези складове бяха чудесен параван, ако човек искаше да остане в анонимност. Можеха да бъдат използвани при наркосделки, за складиране на оръжията и амунициите на наемни убийци и даже на телата на убитите, имаше толкова много доказателства, че подобни складове постоянно играеха роля в най-различен род престъпления. Фактът, че Гарман може да е складирал неподозирано количество от запалителното вещество, причини още по-голяма възбуда у Болд.
Той се придвижи покрай телената ограда и се притаи в паркинга – на това място нямаше как да бъде забелязан нито откъм шосето, нито ако случайно Гарман се покажеше откъм складовете. Макар това да беше малко вероятно, той не можеше да изключи напълно възможността Гарман да се намира в момента вътре в тях. Не се беше прибирал в квартирата си от няколко часа, за това време не беше избухнал никакъв пожар, така че Болд започваше все повече да вярва на Дафи – можеше и да се окаже права, че Гарман е налапал въдицата след етюда, който му бяха изиграли в автомивката. Това предполагаше – макар вероятността да беше все още смътна – че той би могъл в момента да подготвя поредния си пожар. И едва ли би имало по-подходящо място за това от склад под наем по вечерно време?
Телефонът иззвъня и Дафи я прониза безпокойство. Ръката й машинално посегна към слушалката. Отзова се едва на четвъртото позвъняване.
– Ало?
– Дафи Матюс, ако обичате.
Не беше сигурна как точно да реагира. В момента играеше ролята на Мериън Мартинели, дойде й наум, че е възможно Гарман да проверява дали жертвите му са си вкъщи, като им се обажда по телефона. Откъде можеше да знае обаче, че тя се намира в тази къща, й беше абсолютно непонятно, но нямаше да се поддаде на провокацията.
– Името ми е Мериън – каза тя. – С какво мога да ви помогна?
– Вижте, аз търся Дафи Матюс. Обаждам се от Сиатълски информационен център. Името ми е Виктор.
И той й съобщи телефонния номер.
На нея този номер й беше добре известен. Реши да прекрати маскировката.
– Тук е Матюс – каза му тя, нетърпеливо очаквайки отговора му.
– Е ли, или не е? Получих много странно обаждане за Дафи Матюс. И държа да ви кажа, че изобщо нямам навик да си играя на посредник от този род.
– Лейтенант Дафи Матюс от полицейското управление – Сиатъл. Можете всеки момент да получите потвърждение от управлението.
– Съобщението е от едно дете на име Бен Сан…
– Казвайте какво е.
Тя седна, краката й отказваха да я държат.
Мъжът цитира дума по дума съобщението на Бен.
– Имаме го и на запис, разбира се – добави той.
– А адреса, от който се е обадил? Разполагате ли с адреса? – извика тя с истеричен тон.
– Разбира се.
И той й продиктува адреса.
– Шосето за летището? – попита тя, докато записваше адреса върху масата, използвайки червилото си – единственото оръдие за писане, с което разполагаше. – Някаква фирма ли се намира там?
– Имаме информация само за местоположението на телефоните – обясни той и повтори адреса.
Дафи прибави и името Виктор към записаното върху масата.
Втурна се с всичка сила навън, без да я е грижа дали някой не я наблюдава. Запали без усилие двигателя на колата и посегна към мобифона си. Натисна амбреажа до последно и гумите изсвистяха. Набра номера, който знаеше наизуст. Нямаше да поиска подкрепление от патрулна кола, тъй като не искаше да излага момчето на риск, преди да разбере какво точно се е случило. Затова трябваше да говори с него.
Веднъж и тя да свърши нещо както трябва.
Колкото повече размишляваше над възможностите и вероятностите, толкова повече адреналин нахлуваше в кръвта му и толкова по-голяма увереност, че Гарман се намира в „Складирай тук“, го изпълваше. Вече не го свърташе на едно място, извади оръжието си, провери го и отново го върна на мястото му.
Точно проверката на оръжието го накара да размисли по-сериозно над ситуацията. При положение, че Лиз беше болна, неговото здраве ставаше от първостепенна важност от гледна точка на децата. За първи път осъзна защо Лиз толкова го беше молила да се откаже от следователската работа и да премине на по-спокойно място. Кога ли беше разбрала за рака? Кога беше започнала да се досеща? Сега, когато децата му си бяха в леглата, какво правеше той тук, на безлюдния паркинг насред индустриалната зона, сам, дебнещ край склад, който можеше да се окаже и лабораторията на сериен подпалвач? Погледната в тази светлина, ситуацията, в която се намираше, си беше чист пример за глупашко поведение. По дяволите, Шосвиц, изруга той наум – според установените правила в подобен случай непременно имаше нужда от подкрепление.
Той се притаи в сянката, извади мобифона си и го включи. Беше започнала най-досадната смяна – гробарската; със сигурност щяха да се намерят детективи, които скучаеха и само брояха минутите, оставащи до края. Щеше да поиска две коли без номера с цивилни агенти. И щеше да ги изиска да пристигнат на минутата.
Ако смяташе да приключи с разследването, щеше да го свърши както трябва.
Прибра мобифона си, доволен от взетото решение.
В този момент една червена хонда подмина „Складирай тук“, отби на около триста метра по-нататък и спря. И Дафи имаше червена хонда. Отново го споходи неговата мисъл, че нямаше нищо случайно, даже и в съвпаденията.
Щом от хондата излезе човек с фигура на жена, Болд, който би познал точно тази женска фигура и от сто километра, осъзна, че плановете му отново се променят.
Да върви по дяволите подкреплението. Тя какво правеше тук?
Болд се затича към нея.
