Текст книги "Без шанс за разпознаване"

43.

Болд възприемаше себе си не толкова като пазител на закона, колкото като човек, разрешаващ загадка. Улики и доказателства, показания на свидетели, рапорти на съдебни лекари, непредвидени събития – всичко това съставляваше гигантския пъзел, който водещият следовател трябваше да нареди. В случай на продължаващо разследване поради серийност на убийствата неправилното подреждане на пъзела водеше до нова смърт, до загуба на невинен живот. И това се оказваше могъщ мотив, разделяше хората с личния им живот, лишаваше ги от сън, разяждаше самоувереността им. Болд преставаше да се харесва и се чувстваше като абсолютен неудачник – даже не виждаше смисъл да обвинява Лиз за изневярата й, ако изобщо имаше нещо такова; от месеци беше погълнат от работата си.

Когато администраторът на хотела му подаде кафява хартиена торба – не бяха дрехите му от пералнята – сержантът изпита ужас. Първата му мисъл беше, че вътре има бомба. Внимателно отнесе торбата в стаята си и прекара пет дълги минути в оглед. Веждите му бяха насъбрали капчици пот; осмели се съвсем лекичко да раздалечи горните ръбчета на торбата едно от друго и след това и да надникне по-обстойно в нея. Вътре имаше бележка от Ла Моя и вещи, каквито продаваха в магазините за железарски и кухненски принадлежности – вещи, закупени от Мелиса Хейфиц в деня, в който я беше сполетял пожарът.

Болд включи телевизора на канала на Си Ен Ен и се зае да оглежда подробно съдържанието на кафявата хартиена торба. Опаковка сгъстен кислород с наименование „Флаш“, гумени ръкавици, гъба за миене.

Вещите на Инрайт бяха в долното чекмедже на дрешника. Извади ги и ги сравни. Общото на двете групи предмети бяха гъбите и ръкавиците. При Инрайт имаше „Дрейно“, при Хейфиц – „Флаш“, и двете представляваха опаковки сгъстен кислород, който да се използва като своеобразна камбана за отпушване на канализацията. Болд повъртя опаковката из ръцете си. На етикета имаше снимки на мивка и вана. Това извика в съзнанието му представата за собствената му вана, чийто канал често се запушваше, след това мислите му се прехвърлиха към вечерта, когато се наложи да евакуира семейството си.

Отводнителните канали, сети се той, вярвайки, че това е общото между Инрайт, Хейфиц и него самия.

Обади се на Бърни Лофгрийн на домашния му телефон. Лофгрийн се отзова с бодър тон. Болд не се представи, знаейки, че гласът му ще бъде разпознат. Каза му:

– Каква е възможността хиперголичното гориво, възпламеняващият механизъм да е свързан с водопроводната инсталация, с водопроводите в една къща? С отводнителните канали?

След дълга пауза Лофгрийн отвърна:

– Размишлявам. – След което продължи да размишлява на глас: – Водопроводната инсталация? – Болд не го прекъсна. – Отводнителните канали?

Болд изчака още няколко секунди и каза:

– И двете жертви са си купили камбани за отпушване – модерен тип.

– Камбана! – извика развълнуван Лофгрийн. – Камбана! – повтори той. – Чакай. Чакай. – След това добави: – Изчакай ме за секунда.

Сякаш Болд се готвеше да прекъсва връзката.

Сержантът дочу Лофгрийн да вика жена си. Керъл взе слушалката и го попита за Лиз и децата, занимавайки Болд, докато мъжът й ровеше из документацията си. Звучеше много добре – Керъл беше изживяла период на силна депресия, състоянието й се беше стабилизирало с помощта на някакви новооткрити опиати, Бърни беше споменал, че се е върнала към нормалния живот, въпреки това Болд и други приятели на Лофгрийн вече бяха отвикнали да вярват на преценката му; през последните две години Керъл се беше оказала въвлечена в две сериозни катастрофи, впоследствие оказали се опити за самоубийство, случили се точно по времето, когато Лофгрийн ги беше уверявал, че положението й е стабилизирано. Бърни Лофгрийн си носеше кръста като всеки друг – по-тежък, отколкото на повечето хора, така реши Болд. Може би работата му беше най-доброто място за спасение – може би с това се обясняваше защо беше така дяволски добър, толкова отдаден на работата си.

Изпълненият с напрежение глас на Лофгрийн благодари на жена си, прекъсвайки я, и каза:

– Страница двеста петдесет и седем. „Направи си сам“, картинен справочник. Имаш го, нали?

Въпросът му беше реторичен. Самият Лофгрийн беше дал на Болд два екземпляра – един за домашно ползване, друг – за службата. Беше дал и на още няколко колеги в отдел „Взломни кражби“ и отдел „Убийства“. Болд му каза:

– Не, от две седмици спя на хотел.

Домашният си екземпляр сержантът беше държал дълго време на етажерката в спалнята, но след появата на Сара заедно с цялата етажерка я беше изместил в коридора.

– На страница двеста петдесет и седма фигурира разрез на къща, показващ водопроводната инсталация. Всичко – от водомера до сифона. Отляво на страницата са отвесните отдушници. Отдясно на страницата е отточната тръба. Отводнителните канали на тоалетната, мивката, ваната, на още една вана – всички те са свързани с обща тръба, наречена разклонителна. Другата страна на тръбата е свързана с отвесен отдушник, който минава през улея, по който дъждовната вода се стича във водосточната тръба и завършва във въздуха. На чертежа се виждат две такива отвесни тръби.

Замълча, сякаш да се концентрира.

– Отводнената вода или боклуците създават вакуум в тръбата – продължи след миг. – Отточните тръби трябва да се вентилират, за да може да има оттичане. Сега си представи, че си запушил с пръст сламка за пиене. Докато държиш пръста си там – без да има достъп на въздух – сламката задържа постъпилата в нея течност. Ако отместиш пръста си и дадеш свободен достъп на въздуха в сламката, то тогава течността се оттича. Същото става и във водопроводната инсталация в къщата. Само че в отводнителните канали има миризлив материал, така че отдушниците стигат до покрива и ние не усещаме миризмата. Отдушниците са два, Лу. Слушаш ли ме?

– Бях се разсеял – призна Болд.

– Това е много находчиво решение, защото така се осигурява присъствието на обитателя на къщата по времето на възпламеняването. Два отдушника – две части на хиперголичното гориво. Разбра ли?

– Какви ми ги говориш, по дяволите, Бърни? Хиперголиците да са били сложени в отдушниците?

– Така предполагам. Запечатваш отдушниците с тънка мембрана – восъчна хартия? самозалепваща хартия? – не знам. Слагаш хиперголиците върху тези прегради. Не е необходимо никакво кой знае какво усилие: просто при оттичането на водата от пълна вана или включването на пералнята тези прегради се скъсват и движението в отдушниците се възстановява, така хиперголиците влизат в контакт с разклонителната тръба. Търсиш начин да опожариш цялата къща, да заличиш колкото се може повече улики и доказателства, и ето, водопроводната инсталация ти дава прекрасната възможност да го направиш: тръбите са прокарани в стените и подовете и по този начин всички помещения се оказват свързани. И сегааа, отпушваш отводнителния канал на ваната или пускаш водата в тоалетната чиния и изведнъж всеки отводнителен канал, всички тръби и арматура в къщата се превръщат в горелки. Порцеланът се е стопил, Лу: това беше уликата, която пропуснах да забележа. По дяволите! Трябваше веднага да ми направи впечатление. Порцеланът не се стопява лесно – освен ако не се е намирал близо до източника на пожара. Позволих на липсата на обичайни улики и доказателства да ме обърка. Всяка частичка порцелан в къщите е участвала в пожара. Ти намери отговора, Лу. Ти се досети!

– Значи камбана?

– Можел е да зареди запалителните вещества даже без да влиза в къщата. Откъм покрива.

– Наистина не е влизал в къщата – потвърди Болд.

Откритието как бяха заложени запалителните вещества зашемети Болд и той за миг се олюля.

– И ето прикритието му. Измива няколко прозореца, покатерва се на покрива и зарежда отдушниците. Въпрос на няколко минути. Заминава си. Няколко часа по-късно, няколко дни по-късно обитателят на къщата използва камбана или изпуска голямо количество вода в отводнителните канали наведнъж и преградите се скъсват. Бууум! Край на всичко. – Само секунда беше необходима на Лофгрийн, за да направи връзката, която и Болд беше направил. – Господи, Лу, къщата ти!

– Знам.

– Твоите отдушници също биха могли да са заредени. Така ще може да се сдобием с доказателство.

Тонът му беше развълнуван. Болд изпита ужас.

– Трябва да евакуираме съседите – каза Лофгрийн.

Болд отвърна:

– Смятай го за свършено.

– Дай ми четиридесет минути – помоли го Лофгрийн. – Трябва да събера голям екип.

Болд крачеше по тротоара пред къщата, изпитвайки желание да влезе и да прибере всичко, в случай че опитът на Бърни Лофгрийн да обезвреди бомбата в къщата му пропадне. Домът се превръщаше в нещо като кутийка с всевъзможни скъпоценности, с каквито обикновено всички деца се обзавеждаха, колекция от дреболии, книги, музика, мебели. Болд притежаваше повече от десет хиляди плочи и около две хиляди компактдиска. Всеки сантиметър от стените, незает от нищо друго, беше покрит с етажерки за музиката му. Повечето от плочите му бяха направо безценни. След всяка стая, пребродена мислено от него, буцата в гърлото му ставаше още по-голяма. Синът му беше пораснал от бебе до малко момченце в тази къща. Сара беше зачената сред тези стени. Бракът му напълно се беше възстановил тук, възкръснал от заблудите на миналото.

Ако би могъл да влезе вътре, би взел бебешките обущенца на сина си. Фотоалбум със снимки на Лиз как ражда Майлс и видеокасетата със запис на появата на Сара на белия свят. Първата публикация на Чарли Паркър, два билета за концерт на Дизи Гилеспи и Сара Вон. Перо от орел, открито в хотел „Олимпик“, кичур коса на Лиз, отрязан, преди да се роди синът им. Синя фланела с надпис „Монк“ върху джобчето на гърдите и боулинг мечка на гърба – беше играл само веднъж за боулинг отбора на Беър Беринсън, но фланелката му беше останала като спомен.

Това беше повече от къща, това беше семеен исторически музей. Представата, че ще го загуби, го ужаси. Прииска му се да отиде до вилата, за да се види с Лиз и децата.

Обърна се към Господ с молба подпалвачът да бъде заловен.

Първият, който достигна билото на покрива, беше облечен в пожарникарска екипировка, в комплект с шапка и маска и носеше уоки-токи, което обслужваше без помощта на ръцете, за да комуникира с Лофгрийн на земята. Лофгрийн, Болд и останалите – сред тях и Бейън и Фидлър – бяха застанали зад ограничителната противопожарна бариера на тротоара. Хората от шестте съседни къщи бяха евакуирани, а две патрулни полицейски коли осигуряваха отклоняването на колите по други улици. Четирима полицаи от спасителния отряд се бяха разположили в две от съседните къщи, готови да реагират, при положение че подпалвачът се появеше наблизо, привлечен от тълпите.

Мъжът на покрива докладва на Лофгрийн:

– Има четири отвора.

Лофгрийн погледна към Болд и каза:

– Искам да знаеш. Сто процента ще открием хиперголици. Защо иначе му е трябвало да се качва на дървото и да наблюдава къщата ти? Нали? Чакал е шоуто.

– Направо не съм на себе си – призна Болд.

– Помисли той как се чувства – отвърна Лофгрийн, сочейки мъжа на покрива. – Ако горивото се възпламени, ще има само двайсет секунди на разположение да слезе от покрива, огненият стълб – цял километър висок – ще го изпепели. Ако Рик не скочи, става на пепел. Няма време за стълби. Няма време за викане на помощ по уоки-токито. Той го знае – добави Лофгрийн, забелязал въпроса в погледа на Болд. – Виждал ли си някога човек да скача от покрива на двуетажна сграда? – И сам си отговори. – И аз не съм виждал. И нямах намерение до тази вечер. – А в микрофона на уоки-токито каза: – Карай по-внимателно, по дяволите. Ползвай оптиката.

Мъжът на покрива беше екипиран с фиброоптична камера с размерите на обикновена гумичка за триене върху гъвкав алуминиев кабел с диаметър като на връзка за обувка. Задачата му беше да спусне кабела във всеки отдушник и да докладва какво се вижда. Болд погледна нагоре и видя как с предпазливи стъпки мъжът прекоси разстоянието между двата отдушника. Коленичи някак непохватно и се засуети около кабела.

– Нервен е – поясни Лофгрийн, – добре. По-добре така, отколкото да е самонадеян.

Гласът на мъжа на покрива, дрезгав по радиовръзката, докладва:

– Пускам кабела.

Болд отново погледна нагоре към мъжа и го видя как пъха кабела с дясната си ръка, а с лявата придържа видеомонитор „Сони“ за наблюдение.

– Петдесет сантиметра… Един метър… – докладваше той.

Лофгрийн каза на Болд:

– На кабела има маркировка.

– Един и петдесет… Два метра…

– Знаеш ли какво мисля? – попита реторично Лофгрийн. – Това е предният отдушник… Предната част на къщата. Не вярвам да е заредил горивото отпред. Тук е на показ, нали? Ако аз съм на негово място, ще го налея в задните тръби, а ще запечатам предните. Така ще се бавя много по-малко време отпред.

Радиото му изпращя:

– Два и петдесет… Три метра…

Лофгрийн изграчи в уоки-токито си:

– Опитай в един от задните отдушници, Рик. Разбрано?

– Разбрано – докладва мъжът от покрива.

– Отзад се е развивало основното действие – заяви Лофгрийн на Болд. – Обзалагам се, че е така.

Над главите им хеликоптерът на една от телевизионните станции насочи включен прожектор към покрива на къщата, лъчът кръжа известно време, докато локализира мъжа в специалната екипировка.

Лофгрийн каза:

– Едно нещо мога да гарантирам със сигурност: съседите ти никога повече няма да те поканят да им гостуваш по какъвто и да било повод.

Прожекторният лъч напусна покрива, обхвана двора и освети лицата на Лофгрийн и на Болд. От въртенето на перките се образува вятър, шумът беше оглушителен. Лофгрийн замаха с ръка в пропъждащ жест, но хеликоптерът продължаваше да виси над тях. Мъжът на покрива загуби равновесие заради образувалото се силно въздушно течение. Подхлъзна се върху наклонения покрив, но с едната си ръка успя да се задържи и хлъзгането престана. Болд погледна към паркираните патрулни полицейски коли, където се виждаше как Шосвиц крещи в микрофона на радиостанцията с поглед, вперен в хеликоптера. Нямаше нужда да се опитва да чете по устните му, за да разбере, че оттам се сипе огън и жупел. Само след половин минута хеликоптерът набра височина, намаля и шумът, само прожекторният лъч продължи да шари между покрива и тротоара, където бяха застанали Болд и Лофгрийн.

– Намирам се до задния северен отдушник, който е и най-голям по размери – съобщи мъжът на покрива на Лофгрийн.

– Там е кухнята – обясни Болд.

Лофгрийн каза:

– Действай бавно, Рик. Може да се окаже този, който търсим.

Болд не можеше да вижда какво прави този мъж и това го притесни. Чу как той съобщава, че е започнал спускането на камерата в отдушника, можеше да си представи как миниатюрната камера се плъзга надолу в черния пластмасов отдушник; можеше да си представи как мъжът не откъсва поглед от монитора, докато фиброоптичната камера с тъничкия си лъч светлина навлиза по-надълбоко в тръбата.

– Двайсет и пет сантиметра… – обяви гласът му.

– Бавно – напомни му Лофгрийн.

Болд усети нараснала тревога в тона му и неимоверното напрежение.

– Здрасти! – чу се възклицанието на мъжа на покрива по радиостанцията. – Виждам прозрачна мембрана на маркировката за петдесет сантиметра.

– Задръж така! – кресна Лофгрийн в микрофона на уоки-токито.

Извърна се и махна на един от своите помощници да се приближи. Беше жена с красиво лице, едва прехвърлила тридесетте, специалната й екипировка й беше прекалено голяма. В дясната си ръка държеше сива на цвят чанта за инструменти, явно много тежка.

Лофгрийн й каза:

– В кухнята. Използвай задната врата. Действай много предпазливо, бавно, както говорихме. Ще е някъде във вертикалната тръба. Ще ми дадеш данни за долната й част. Разбра ли?

– Тъй вярно.

– Добре – каза Лофгрийн. – Тръгвай тогава.

– Млада е – каза Болд, наблюдавайки я как се затича, прехвърлила през рамо чантата.

– Те всички изглеждат млади. Има четиригодишно дете. Мъжът й работи в „Боинг“. Чудесен анализатор е, може би най-добрият, който съм имал. Въпреки риска, въпреки опасността, въпреки че сапьорите предложиха те да поемат обезвреждането, тя настояваше да монтира една от камерите. Тя проникна във вентилацията на новата сграда на федералната управа – спомняш ли си за инсталирането на камерата? Покатери я цели три етажа по-нагоре, и то в мъжката тоалетна. Спомняш ли си? Оказа се, че става дума за наркосделка. Напипа седемдесет хиляди долара в брой, предназначени за наркодилър от Ванкувър. Това го направи тази русокоска. Ако искаш фиброоптична камера в задника на някого, без той да се усети, най-добре да повикаш нея.

– Защо я пращаш вътре?

– Точно сега се налага да проверим отдушника от долу нагоре. Рик не може да проникне през тази мембрана, пак ще продължим проверката, но от долу нагоре. Това може и да ни подскаже как да неутрализираме бомбата.

– Обясни ми – поиска Болд.

– Има два варианта. Единият е да пъхне част А и част Б в два различни отдушника. С тънка мембрана в долната част – всички други отдушници са запечатани. Някой от обитателите използва камбана, мембраните падат едновременно и къщата е вдигната във въздуха. Вторият е двете части да са в един и същи отдушник, един върху друг, а мембраната е помежду им. Предимството в този случай е, че трябва да счупиш само долната мембрана. Работата е там, че не знаем какво точно е направил, така че не можем да рискуваме и да счупим мембраната. – И той продължи да изяснява ситуацията. – Готови сме за източване надолу, или изсмукване нагоре, но има вероятност, макар и малка, да го е направил по трети начин. Кастърстейн откри доказателство за вероятното наличие на взривател. Знаем, че подпалвачът е бил покачен на дърво и е наблюдавал къщата ти. Ами ако взривателят всъщност е превключвател за налягането?

– И ако е така? – попита Болд.

– В случая с тези самотни майки – Инрайт и Хейфиц – той ги наблюдава, за да разбере кога ще останат сами, без децата. Тогава активира превключвателя за налягането – лесно би могъл да настрои всяко дистанционно управление от детските играчки да му свърши тази работа. Не е кой знае какво. Чрез него може да деактивира този превключвател, ако види, че децата се връщат. И в това точно е номерът: при деактивиран превключвател отводнителните канали не работят добре, но къщата не гръмва. При активиран превключвател още първия път, когато се пусне вода в тоалета, и – бум! От пусната вода в мивката няма да стане. Но в тоалета – тридесет и пет литра вода наведнъж и – бум! С камбаната се получава същото. Ако и двете части на хиперголичното гориво са в един и същи отдушник и ние направим погрешна стъпка, ще стане истински фойерверк.

Следващите няколко минути преминаха в усърдна работа. Помощничката на Лофгрийн даваше подробно описание на всяка извивка и сглобка на тръбите. Най-накрая направи и дългоочакваното съобщение:

– Виждам отвора на вертикалната тръба. Намирам се на петдесет сантиметра от дясната страна.

Лофгрийн нервно започна да търка с треперещата си ръка брадичката си, като че се опитваше да отстрани някаква нечистотия там. Промяната в поведението му стресна Болд. Завеждащият лабораторията по идентифициране свали дебелите си очила и ги изтри с крайчеца на ризата си, след което ги върна на мястото им и започна безспир да се чеше по главата.

– Тя е в отдушника… движи се нагоре… Ако счупи каквато и преграда да се намира там… – Той не довърши изречението; нямаше нужда да го прави.

Двамата мъже се спогледаха – очите на Лофгрийн зад дебелите стъкла бяха с размерите на топки за голф, бялото на очите му изглеждаше грапаво – и Болд разбра, че при цялата им надеждна техника животът на тази жена не можеше да бъде спасен, нямаше как да й бъде гарантиран и за това пряката отговорност носеше Бърни Лофгрийн.

Лофгрийн сведе очи към уоки-токито и измърмори дрезгаво:

– Тя е добро момиче. Дяволски добро момиче. Страхотен специалист. Цяло щастие е, че е при мен. Не се случва често да работя с такива като нея. – А в микрофона изрече с неочаквано овладян глас – не можеше да си позволи пред нея да звучи неуверено: – Какво е положението, какво виждаш?

В гласа на жената си личеше напрежението:

– На седемдесетия сантиметър съм. Кондензацията по стените на тръбите е видимо повишена.

Лофгрийн хвърли поглед на Болд:

– Близо сме.

А в микрофона на уоки-токито нареди:

– Премини на придвижвания от по един сантиметър.

– Разбрано.

Болд усети да го облива горещина. Представяше си как миниатюрната камера пълзи из вътрешността на тръбата.

Лофгрийн му поясни:

– Това е като да набождаш балон с игла, но внимаваш да не го спукаш.

– Разбирам – отвърна му Болд.

– Много силна кондензация – докладва жената. – Замъглява обектива. Изображението е размазано.

– По дяволите – изсъска Лофгрийн и за миг стрелна Болд с обезумелия си поглед.

Сержантът забеляза капчиците пот над едната му вежда.

– Образът ми се замъглява – съобщи мъжът от покрива. – Това не ми харесва.

Лофгрийн даде указания на жената в къщата:

– Прибери камерата, почисти я и опитай отново. – След миг добави: – Отбележи си изминатото разстояние.

– На осемдесет и петия сантиметър съм – докладва тя.

– Разбрано – каза Лофгрийн.

– Прибирам камерата.

Лофгрийн кимна, като че тя можеше да го види. Изтри потта от веждите си и каза на Болд:

– Ето заради това настояхме да участват наши хора, а не сапьорите: може да е била точно пред мембраната. Може мембраната да е замъглявала обектива, а не водата, не кондензацията. Тя го знае, може да го разбере. А друг човек, някой, който не познава този механизъм из основи…

Той остави изречението недовършено, остави Болд да си представи как стените на къщата са погълнати от нажежения до бяло пламък, струящ от прозорците.

– Обективът е изпотен – докладва мъжът. – Почиствам го и ще го намажа с препарат против изпотяване.

– Кондензация – обясни Лофгрийн на Болд. – Значи се оказа права. И така резултатът е едно на нула за нас.

Минаха една-две минути. Болд извърна глава към Бейън и Фидлър, които се приближиха до тях.

– Е? – попита ги Болд.

Бейън отвърна:

– Превключвател на налягането – това го разбираме. Така жертвата всъщност пали пожара.

Фидлър додаде:

– Така пожарът е оставен на случайността – за него сигурно е по-вълнуващо.

– Предложения? – опита Болд.

– Показваме рисунките на художника на всеки пожарникар в града. Може да имаме късмет.

Нямаше никого на разстояние четиридесет и пет метра околовръст, редица униформени патрулни полицаи удържаха морето от зяпачи, сред тях и представителите на медиите. Страхът е като пожара, помисли си Болд, плъзва като инфекция абсолютно произволно, но с невероятна скорост.

– Всичко е готово – докладва жената от къщата. – Ще опитам отново.

Тя се обади отново, когато камерата започна да навлиза във вертикалната тръба, достигайки пак петдесетия сантиметър, после шестдесетия сантиметър. От седемдесетия сантиметър премина към придвижване с по един сантиметър. Болд усещаше как напрежението го стяга с всеки изминат сантиметър. Лофгрийн се заинтересува за кондензацията, а тя му отвърна:

– Ситуацията е по-добра. Получавам много ясна картина… Спирам на осемдесет и петия сантиметър.

– Какво виждаш?

– Придвижвам се до осемдесет и шестия сантиметър… Осемдесет и седмия… Така… Добре… – Напрежението й беше явно. – Улавям леко, отразяващо светлината черно изображение. Така… Така… Това е чуждо тяло. Повтарям – тя направо крещеше в микрофона на уоки-токито си, – чуждо тяло запушва тръбата. Черна пластмаса. – Болд усети главата си да пламва. Тя продължи: – Ще се приближа още малко: на осемдесет и осем сантиметра. Разбрано?

– Осемдесет и осем сантиметра – потвърди Лофгрийн.

– Може да изпратим един от сапьорите да погледне на място. Имам гумено уплътнение, което ще удържи това чуждо тяло да не мърда. Сигурно то е детонаторът.

– Аз отдавна се сетих за това – възкликна Лофгрийн с поглед към Болд. – За какво иначе ми плащат големи пари?

Шегата беше горчива, помисли си Болд, заплащането беше мизерно.

– После какво ще правим? – попита той.

– Изпращаме сапьора да погледне и после ще опитаме да неутрализираме. Насреща ни е отдушник с височина пет метра и диаметър десет сантиметра, пълен с хиперголично гориво. Направо си имаме работа с космическия кораб „Аполо“. Ако объркаме конците… – И той не довърши изречението. – Ще трябва да евакуираме още хора от околните къщи. Не съм очаквал такова огромно количество, Лу.

Болд усети как краката му се подкосяват и прошепна:

– Семейството ми беше там. Лиз, децата…

Половин час се изниза страшно бавно. Сапьорът потвърди наличието на детонатор. На покрива беше качен уред за комбинирано – мокро и сухо всмукване – напрежението, трупало се в главните действащи лица, изпълни въздуха, след като се пристъпи към операцията, която предвиждаше умишлено разкъсване на горната мембрана и внимателно изсмукване на съдържимото в отдушника.

Един от помощниците на Лофгрийн дойде при него и му съобщи нещо настрани и с толкова тих глас, че Болд не успя да долови нищо. Лофгрийн се приближи до него и изрече гордо:

– Сребристи и сини памучни нишки.

– Какво?

– Прибрахме няколко нишки от прозорците, които разбрахме, че е почистил. Спомняш ли си онези нишки, които открихме край отпечатъците от стълбата при „Пожара Инрайт“? Бяха много кални, не се изпраха добре и не можахме да видим цвета им, но с помощта на призматичния светлинен микроскоп за поляризирана светлина установихме, че представляват смес от памук и синтетика. Миналия път изключих вероятността за миене на прозорци, тъй като памукът залепва за прозорците. С вестникарска хартия също става, макар и да е грозно, но в нея няма памук. Но този човек е мил прозорците – Лиз го е видяла. А смес от памук и синтетика е много по-добър вариант, отколкото чистият памук. Сребристосиньо парче плат или кърпа, това говори ли ти нещо?

– Сребристо и синьо. Цветовете на „Сийхоукс“ – отвърна Болд.

Футболният отбор на Сиатъл – пълен неудачник.

– Бинго – възкликна Лофгрийн. – И доколкото знам, ние не продаваме хавлиени кърпи на любимия отбор със стотици, както го правят, да кажем, в Питсбърг.

– Не следя развитието на „Сийхоукс“ – призна си Болд, мислейки си, че ако го попитаха за развитието на Чарлз Мингъс, Скот Хамилтън, Лайънъл Хамптън, Оскар Питърсън, щеше да ги залее с информация, но не и за „Сийхоукс“.

– Казвам ти, Лу – това е невероятна улика.

– Сребристосини хавлии – промърмори Болд, сърцето му биеше лудо, а очите му напрегнато следяха маневрите на покрива.

– Точно така. – И Лофгрийн продължи: – Магазини? Специализирани за спортни облекла, униформени – за цели тимове? Не знам… Откъде, по дяволите, да знам. Това е твоя задача.

Болд не каза нищо, в мислите му се беше настанила картината на обхванатата от пламъци негова къща. Хавлиите бяха най-малкото, което го интересуваше в момента.

– Тези нишки ще бъдат мостри, сержант. Ще ги сравняваме с всички подобни доказателства, които ти ще ни осигуриш. Разбра ли?

– Ще проверим микробуса и фургона на Никълъс Хол отново, този път за сребристосини хавлии или спортни униформени облекла, или фланелки – избъбри Болд, загледан към къщата.

– С тези нишки можем да арестуваме този човек, Лу. Слушаш ли ме?

С тези думи и заплашителния тон, с който ги изрече, Лофгрийн привлече вниманието на Болд към себе си. Сержантът погледна немигащите му очи, добили гротесков вид заради силно увеличителните стъкла на очилата му.

– Сребристосини хавлии – повтори Болд. – Разбирам, Бърни.

– Намерихме ги на две местопрестъпления. Просто исках да се уверя, че се разбираме.

Нищо не вбесяваше по-силно Лофгрийн от това да снабди детектив с ключово доказателство и то да бъде пренебрегнато. Болд го знаеше, разбираше и какво се крие зад задълбоченото и целенасочено проучване: Лофгрийн отдаваше изключително значение на тези нишки.